Чернова

1

Има дни, в които нищо не се получава както трябва. При свалянето им от леглото краката не уцелват чехлите, а гърба на любимото куче, което от уплаха те одрасква по глезена. Кафето се излива покрай чашата право върху новата ти риза. Когато стигнеш до метрото, установяваш, че си си забравил у дома документите и парите, а когато се прибереш вкъщи, разбираш, че не си ги забравил, а си ги изгубил. Заедно с ключовете.

Но се случва и обратното. Будиш се бодър и с приятни спомени от съня. Нямаш махмурлук от снощното напиване. Успяваш да свариш яйцата рохки. Приятелката ти, с която си се скарал предния ден, сама се обажда и те моли да й простиш. Тролеите и автобусите пристигат още когато наближаваш спирката. Началникът те вика при себе си и ти съобщава, че е решил да ти вдигне заплатата и да ти изплати премия.

Повече ме е страх от такива дни. Все пак древните са били прави — не бива да разгневяваш съдбата с прекален късмет. Цар Поликрат ненапразно е хвърлил пръстена в морето. Само дето, когато морето е отхвърлило жертвоприношението му, е трябвало да си отреже пръста и да се надява, че няма да порасне отново. Ако не си късметлия по рождение — пази се от щастливите дни! Животът неслучайно прилича на раирана затворническа пижама. Ако се е случило нещастие — значи утре ще ти провърви.

Обикновено тази мисъл ме успокоява. Но не и днес.

Стоях пред вратата на апартамента си. Най-обикновена врата. Желязна заради изискванията на днешните криминални времена, евтина заради липсата на богат чичо в Америка.

Само че вратата беше открехната. Едва ли е необходимо да обяснявам какво означава това. Засега още не страдам от склероза, а Аня презрително запрати ключовете на пода преди една седмица, когато си тръгна. Родителите ми имаха резервна връзка ключове — не за да правят инспекции, разбира се, а в случай че изгубя своите. Но за беда родителите ми от седмица бяха на почивка в Турция и нямаше как да ми дойдат на гости.

Стоях и си мислех за Кашу. Не знам защо скай териерът ми се казва Кашу — трябва да питате жената от развъдника. Може би защото тя обича кашу. А може би просто не знае какво е кашу. Стеснявах се да я попитам.

Какво би направил крадец, ако намери в апартамент дребен, но безстрашен териер? Ще е късмет, ако само го изрита.

Разбира се, в апартамента имаше някои ценни неща. Ноутбук. Музикална уредба. Телевизорът също не беше зле. DVD плейърът беше чисто нов. В края на краищата всеки опитен крадец би открил залепения със скоч на задната страна на гардероба запас — хиляда евро в хартиен плик.

Но аз си мислех само за Кашу. И сигурно щях да постоя още няколко минути, без да се реша да отворя вратата, ако отвътре не се бе разнесъл лек металически звън.

Крадецът все още беше в апартамента!

Никога не съм се отличавал с богатирско телосложение или с геройски нрав. Цялото ми познанство със силовите единоборства се изчерпва с вяло посещаване на шестмесечен курс по карате в тийнейджърските ми години, а целият ми боен опит — с няколко сбивания горе-долу по същото време. Но нахълтах в апартамента с ентусиазма на Брус Лий, на когото са му настъпили любимото кимоно.

Някога случвало ли ви се е да се чувствате като пълен идиот?

Стоях в тесния, полутъмен коридор на своята гарсониера. Само че апартаментът изглеждаше чужд. Вместо грижливо завинтената за стената закачалка, от която самотно виси неприбраното от пролетта яке, се виждаше дървена закачалка на стойка със закачени бежова пелерина и чадър с извита дръжка. На пода имаше килимче с жизнерадостни шарки. В кухнята, доколкото можех да видя, също нищо не беше наред… Например хладилникът беше изчезнал някъде. Затова пък на негово място стоеше с тенджера в ръка непривлекателна девойка по пеньоар. Когато ме видя, тя заврещя пискливо и изпусна тенджерата.

— Пипнах те, повлекано! — изкрещях.

Какво е това „повлекана“? Откъде ми хрумна тази дума? Изобщо не знам.

— Какво си позволявате? — извика в отговор девойката. — Напуснете! Ще повикам милицията!

Като се има предвид, че телефонът висеше до самата врата, обещанието й бе не просто нагло, но и необмислено. Надзърнах в стаята — не се забелязваха съучастници на девойката. Затова пък там беше Кашу, седнал на дивана — на моя диван! А той лаеше гръмогласно: жив, здрав и напълно невредим.

Виж ти — бяха изнесли всички мебели! Колко време бях отсъствал — пет или шест часа? Хубаво, изнесли са ги, но защо са донесли други?

— Милицията? — попитах. — О, ще има и милиция.

Вдигнах слушалката и набрах нула-едно. Девойката престана да крещи и продължи да ме гледа безмълвно. Кашу лаеше.

— Пожарната слуша — разнесе се в слушалката.

Прекъснах връзката и набрах нула-две. Нищо, с всеки се случва. Не те обират всеки ден, при това по такъв заплетен начин.

— Милицията ли е? — попитах припряно. — Грабеж. Елате по-бързо. Улица „Студен прелез“…

— Вие да не сте болен? — попита девойката. Изглежда, се беше успокоила. — Или сте пиян?

— Пиян, напушен, набоцкан — потвърдих злорадо, докато оставях слушалката. — Разбира се.

Обърнах се и с радост забелязах на стълбищната площадка съседката. Свадливата възрастна Галина, почитателка на сплетните и мразеща съседите. Но сега, когато предвкусваше новата тема за разговори, лицето й изразяваше неподправено любопитство и дружелюбие.

— Вижте какво се върши, Галина — казах. — Дойдох и заварих в дома си крадла!

На лицето на съседката ми се изписа възторг, примесен с лека уплаха.

— Да се обадим на милицията, а, Кирилчо?

— Вече се обадих — успокоих я аз. — Ще ми бъдете ли свидетелка?

Съседката закима и направи нещо като лек замах към девойката:

— У, каква повлекана! Миналата година на пазара една такава ми открадна портмонето от чантата.

— Вие сте полудели — каза спокойно девойката. Извади пакет цигари, запали. Храбрият Кашу продължаваше да лае в стаята. — Кашу, млъквай! — изрева девойката и кучето моментално утихна.

Слисах се. Съседката настръхна и погледна накриво девойката. Мразеше кучето ми, както и всяко живо същество у дома. Но…

— Приятелка ли ти е?

— Какво? Тя? — задавих се от отвращение. Естествено, за нея всеки млад мъж беше похотливо животно, а ако отгоре на това беше и неженен — смесица между Казанова и Калигула. Но да ме заподозре, че съм довел вкъщи това безцветно същество с червеникави коси и лунички по цялото лице… — За пръв път я виждам!

— Аз вас ви виждам за пръв път! — възрази девойката напълно излишно. — Не знам какво се опитвате да постигнете, но по-добре напуснете апартамента ми…

— Кирил живее тук вече четвърта година — веднага се обяви в моя защита съседката ми. В този миг бяг готов да призная, че старата клюкарка заслужава уважение. — Родителите му са богати, купиха на синчето си апартамент, направиха ремонт. Другите по цял живот се блъскат, а той още на млади години с жилище…

Не, май избързах да похваля съседката. Какво й влизаше в работата кой ми е купил апартамента? На нея самата тристайният апартамент й беше подарен от държавата навремето за кой знае какви заслуги, докато е работела в Госплан1…

— Вие сте полудели — каза девойката. — Или всичките сте от една и съща шайка.

Галина плесна с ръце. И се хвърли да звъни на съседната врата. Ние с девойката останахме да се измерваме със злобни и подозрителни погледи. Не помръдвахме от местата си, сякаш се бяхме наговорили. Само че тя пушеше — вече втора цигара, а аз въртях на пръста си връзката с ключове.

— Мама я няма вкъщи — отговаряше на Галина съседското момиченце иззад открехната врата. — А тате спи след работа…

— Буди татко си, ограбват съседа ни! — възкликна радостно старицата.

Момиченцето погледна, извика ми пискливо: „Здравейте“ и се скри в апартамента, като не забрави да хлопне вратата. Галина веднага изкоментира:

— Ясна е работата. Наплюскал се е като свиня и си отспива…

Вратата се отвори отново. Излезе съседът — по гащета, потник и бос. Наближаваше четирийсетте, но беше як мъжага и в момента нямаше нищо против да цапардоса някого в окото.

— Здравейте, Пьотър Алексеевич! — изстреля съседката. — Вижте какво безобразие! Ограбват нашето момче посред бял ден!

— Вече е вечер — каза Пьотър, изблъсквайки съседката встрани. Приближи се, погледна през рамото ми и попита: — Има ли нужда от помощ?

— Сега ще дойде милицията.

Съседът кимна и изрече с тъга:

— Жалко, че е девойка. Ако беше мъж, щеше да отнесе един по тиквата. Като за начало.

Девойката пребледня.

— А може би все пак да отнесе един? — започна да размишлява на глас Пьотър.

Но в този момент забуча асансьорът и съседът млъкна. След няколко секунди на площадката се изсипаха трима милиционери. Двама от тях бяха с автомати. Когато установиха, че засега няма по кого да стрелят, застинаха като почетен караул. Третият — явно старшият — ме попита:

— Кой повика милиция?

— Аз.

— Ваш ли е апартаментът? — попита старшият, кимайки към вратата.

— Да.

Девойката вътре се засмя истерично.

— Негов, негов — потвърди Галина. — Ние сме съседи. И свидетели!

— Старши сержант Давидов. Представете документите си — нареди милиционерът, засега без да прави опит да влезе в апартамента. — За всички се отнася!

Съседите се прибраха по апартаментите си. Дори флегматичният Пьотър Алексеевич придоби известна пъргавина. Аз извадих паспорта си и го подадох на милиционера, обяснявайки объркано:

— Връщам се от работа, вратата отворена… Изплаших се за кучето, тези гадове като нищо могат и да го убият…

— Кучето ви трябва да е такова, че като джафне, престъпникът да напълни гащите — каза милиционерът, изучавайки паспорта. Погледна накриво девойката. — Или бикините… Така. Кирил Данилович Максимов. С адресна регистрация град Москва, улица „Студен прелез“, номер 18… Така. Е, всичко е ясно.

Излязоха и съседите със своите паспорти.

— Ще бъдете свидетели — съобщи им Давидов. — Да влизаме ли в апартамента?

— Да влизаме — казах злорадо. — Представяте ли си, изнесли са мебелите, а вместо тях са донесли свои…

— Самонастаняване в чужд дом — вметна едно от ченгетата с автомати.

— Остави изводите на съдията — сряза го старши сержантът.

Влязохме в апартамента. Кашу отново се разлая. Давидов го погледна и поклати глава. След което съвсем учтиво се поинтересува:

— Вашите документи?

— В чантата са. На закачалката — кимна девойката.

— Извадете ги.

Девойката измъкна документите от дамската си чанта. Сега ме гледаше някак странно.

Старши сержантът изучава паспорта й около минута. После се приближи до прозореца и го разглежда още минута под остатъците от дневна светлина. Подсвирна и ме погледна със загадъчна усмивка:

— Значи „Трета улица на строителите“2, гражданино Максимов…

Това, че ме нарече „гражданино“, изобщо не ми хареса. И с пълно основание.

Девойката се казваше Наталия, фамилията й беше Иванова. На двайсет и една — с пет години по-млада от мен. Адресната й регистрация беше за моя апартамент. Сега седяхме около масата в кухнята — аз, Наталия и старши сержантът.

Известно време Давидов изучава паспорта, после попита:

— И не се познавате?

Аз дори не отговорих. Девойката — също.

— Кой живее тук? — попита старши сержантът съседите.

— Той! — възкликна Галина. — Той живее тук! От три години вече.

Все пак имаше нещо човешко в нея.

— Кирил — потвърди Пьотър Алексеевич. — Не се съмнявайте. А тази… за пръв път я виждам.

Старши сержантът погледна Наталия и попита с упрек:

— И за какво ви е това, гражданко? Фалшифициране на паспорт, грабеж…

— Оставете изводите на съдията — озъби се девойката. — Аз живея тук! Вече три години, откакто купих апартамента. А тези… — неопределено кимане някъде към мен или към съседите — за пръв път ги виждам! Та това е шайка, как не разбирате!

Слушах я и гледах към плочките. Обикновена редица плочки над печката и мивката. Аз имах красиви тъмночервени плочки, по принцип — много скъпи, но купени с намаление, като последни останали. Бяха точно колкото ми трябваха, два квадратни метра…

Плочките на Наталия бяха по-обикновени. Небесносини.

Да, за един ден могат да се изнесат всички мебели от апартамента. И ако трябва, дори да се сменят тапетите. Но да се изкъртят старите плочки и да се сложат нови? И то така прецизно?

Или все пак беше възможно?

Погледнах пода. Балатум. Не този, който беше при мен. Друг.

— Това вашият апартамент ли е? — попита Давидов. — Тук ли живеете?

— Не знам…

— Как така не знаете? — Той даже се разсърди. — Та нали вие…

— Тук живея. Това са съседите ми. — Кимнах на свидетелите. — Но тук… всичко напълно се е променило. Мебелите са други. Балатумът на пода… моят беше по-светъл и мек, с подложка…

Наталия изсумтя.

— Плочките на стената са други… — довърших, чувствайки, че шансовете ми да получа подкрепата на милицията намаляват.

— Плочките? — поинтересува се старши сержантът. — Плочките са други?

Той се приближи към стената. Почовърка с нокът по ръба. Попита другия милиционер:

— Ти нали си работил в строителството? Могат ли да се сменят за един ден плочки на стената?

Ченгето се поколеба:

— Теоретически всичко е възможно. Добро лепило, бързосъхнещ циментов разтвор… Но практически — не.

— Да отидем в банята — реши Давидов.

В банята се сушеше бельо. Женско. Наталия се засуети и засваля от въженцата гащички и сутиени.

— Ваша ли е банята? — попита Давидов. — Ваши ли са плочките?

Какво се хвана за тези плочки… Но разбирах накъде бие. Да се сменят два реда плочки е едно. Но виж, да се направи ремонт в банята…

— Като че ли са си моите — казах тъжно. — Тези, които си бяха като дойдох, не съм ги сменял.

— Някакви отличителни белези? Пукната вана, счупена плочка?

Честно се опитах да си спомня. Много ми се искаше да намеря в апартамента нещо свое.

— На крана имаше пукнатина, взех го преоценен — признах си. — Но този тук е друг, старият.

— Какъв стар? — възмути се Наталия. — Не съм сменяла крана, който си беше, той е и сега.

Радиостанцията на старши сержанта изписука. Той промърмори нещо в микрофона. Замислено докосна крана. Каза:

— Значи така. Кой има документи за апартамента?

— Аз! — отговори Наталия. — Ей сега…

Тя изтича в стаята.

— Аз също имах — изрекох. — В бюрото. Само че сега го няма в стаята, погледнах. Тоест бюрото го няма.

— Такива документи трябва да се пазят в сейф в банката — каза сериозно старши сержантът.

Тук не издържах и избухнах:

— Какви ги дрънкаш, пазителю на закона? Какъв сейф? Аз да не съм ти новобогаташ да държа сейф в банка? Ти самият къде си пазиш документите?

Той дори не се обиди — и това ме изплаши отново.

— Под дюшека… Успокойте се, Кирил Данилович, ще кажете нещо, което не трябва, и ще се наложи да ви задържа…

Наталия се върна. С документите за апартамента — договор за покупко-продажба, разписка за плащането, квитанции за ток…

Мълчах. Старши сержантът прегледа документите, върна ги и каза:

— Е, дами и господа, не виждам възможност да ви помогна. Кирил Данилович, трябва да се обърнете към съда. Ако апартаментът наистина е ваш…

— Как така ако наистина е мой? — възкликнах.

Давидов се намръщи и продължи:

— … то копията от документите се пазят при нотариуса, при органите за регистриране на покупко-продажбата и в жилищен фонд, в края на краищата. Да се подменят всички тези документи… — той се запъна, — е, сигурно е възможно, но ще е толкова сложно и скъпо, че не си заслужава труда. Никой не би направил такова нещо заради едностаен в панелка в покрайнините на града!

Наталия изхъмка — толкова тържествуващо, че стана ясно — тя е уверена в наличието на документите. И в жилищен фонд, и при нотариуса…

— А вас, гражданко Иванова, ако живеете тук, бих ви посъветвал да завържете някакви отношения със съседите. Кой може да потвърди, че живеете тук? Приятелки, роднини?

— Роднините ми живеят в Псков, не са ми идвали на гости — защити се Наталия. — С приятелките ми се разхождам в парка и ходя на кино, а не пия с тях вкъщи като мъжете. А с такива съседи, дето нямат никакъв срам… — тя погледна ядосано съседите си, — въобще не искам да се познавам.

— Спокойно, спокойно. — Давидов спря с жест пристъпилия към Наталия Пьотър Алексеевич. — Ситуацията е сложна, но истината винаги възтържествува. Да напуснем апартамента на гражданката…

Разбрах, че съм загубил. И нямах какво да кажа. Макар че…

— Няма да ти оставя Кашу, кучко! — казах, прихващайки въртящия се при краката на Наталия скай териер. — А-а-а!

Кашу ме одраска по пръста, изтръгна се, падна на пода и се зае да лае. По мен.

— Само да си посмял да нараниш кучето ми, нещастнико! — изкрещя Наталия. — Кашу, мъничкият ми…

— Нека да представи документите на кучето! — извиках. — Това е моето куче!

Кашу седеше в ръцете на Наталия и възмутено ме лаеше. Пръстът ме болеше, но териерът не ми беше пуснал кръв.

— Да вървим, Кириле — потупа ме по рамото Давидов. — Да вървим. Изглежда, кучето не е съгласно с вас.

— Сега ще ви покажа документите! — крещеше Наталия подире ми. — Ама че мръсник! Ето заради какво си замислил всичко това, а? За да ми вземеш кучето?

Излязохме на стълбището, като Давидов ме побутваше, почти ме блъскаше. Моментално вратата се затвори с трясък зад нас. Ключалката изщрака. После тракна и резето.

— Такива ми ти работи… — изрече съчувствено старши сержантът.

Погледнах съседите. Галина — най-накрая си спомних презимето й, Романовна — ме гледаше с неподправен възторг. И още как! Такава тема за разговори.

— Ще ви видя как ще се усмихвате, когато се върнете вкъщи от хлебарницата, а в апартамента ви е заживял чужд мъж — казах.

Галина Романовна опули очи.

— Ах, ти… — развика се тя, панически отстъпвайки към апартамента си. — Изобщо не те познавам! И ти никога не си живял тук!

Давидов въздъхна:

— Напразно го направихте. Изглежда, ви предстои дълго разследване, а вие настройвате свидетелите срещу себе си…

— Значи ми вярвате? — попитах.

Никога не съм обичал милицията. Прекалено често от ченгетата идват повече неприятности, отколкото помощ. Но този старши сержант ми харесваше, той… как да го кажа, приличаше на изряден. На нормален милиционер. Такъв, какъвто би трябвало да бъде. Дори фактът, че отстъпи без борба пред документите на Наталия, не ме обиди.

— Вярвам ви. Нямате вид, че лъжете, а и защо да го правите? Вярвам и на съседите ви. — Давидов извади пакет „Ява“, предложи ми, но аз отказах. Той запали и продължи: — Ако аз решавах, една дума на тази проклета бабичка би имала по-голяма тежест от всякакви хартийки.

— Да, щом тя се е застъпила… — промърмори Пьотър Алексеевич. — Ще ме почерпите ли?

Давидов погледна в пакета и каза:

— Ченгетата не взимат последната… затова пък черпят с нея. Пуши, в колата имам още.

Изглежда, не им се искаше да се разотиват — дотолкова случващото беше изумило всички.

— Какво да правя? — попитах.

— Нямате ли документи? Освен паспорта?

Поклатих глава.

— Отидете в жилищен фонд. Минете през всички кантори, където може да има документи, потвърждаващи правото ви на собственост. Кой си без документи?

— Буболечка — измънках.

— Именно. Дори да доведеш сто свидетели, с които сте пили водка в апартамента, лепили сте тапети, чистили сте новото жилище — без документи си никой и нито един съд няма да те защити. Ако имаш познати журналисти — обърни се към тях. Може да те посъветват нещо или да напишат статия…

— То навремето се обръщаше внимание на статиите — промърмори Пьотър Алексеевич. — Сега… само за тоалетна хартия ги използват.

— Странна е тази работа с кучето — каза изведнъж Давидов. — Допускам всичко. И документите може да са сменили навсякъде, и да са залепили нови тапети, и да са сменили плочките. Но кучето да не познава стопанина си? Голямо ли беше, като го взе?

— Кутре. На два месеца.

— Някакво безумие — поклати глава Давидов. — Значи е друго куче.

— Моето е! Какво, няма ли да позная кучето си? Само за чужд човек всичките са като едно и също…

Радиостанцията на Давидов отново изписука.

— Успех… — изрече сухо той, сякаш беше решил, че е станал твърде откровен. — Истината така или иначе ще излезе наяве…

— Довиждане — някак неуместно се обади онова ченге, което беше работило като строител.

Качиха се в асансьора, като всеки хвана дулото на автомата на другия, някак без да забелязват това. Ето така стават нещастните случаи…

— Кирил, може би ще се отбиеш да пийнеш сто грама? — попита Пьотър Алексеевич. — Пребледнял си като мъртвец…

Поклатих глава:

— За напиване — ще се напия днес, но не сега…

— Имаш ли къде да пренощуваш?

— Има… предполагам. Ако в апартамента на родителите ми не са регистрирани някакви таджикски бежанци…

Пьотър не се усмихна.

Аз също си помислих, че в тези думи няма нищо смешно. Стиснах му ръката и повиках асансьора.

— Ако се наложи, винаги ще кажа, че си живял тук! — рече съседът ми. — И дъщеря ми ще потвърди, и жена ми…

Направи ми впечатление думата „живял“, макар че Пьотър едва ли й придаваше някакво значение.