Чернова

17

Веднъж ми разказаха, че повече от половината млади автори, изпращащи гениалните си творения в издателствата, започват романите си със сцена на махмурлук. Героят си разлепва клепачите, мъжествено се хваща за цепещата го глава, спомня си количеството изпит алкохол, гризе аспирин и жадно пие вода. После, героично справил се с последствията на собствената си глупост, облича ризницата или скафандъра, взима си куфарчето или клавиатурата и тръгва на поход или в интернет. Но смелата битка на героя с ацидозата, спазмите на кръвоносните съдове и обезводняването е на практика неизменна. Навярно по този начин младите автори карат читателя да влезе в кожата на героя им — нали на малцина се удава да спасят Галактиката или да победят Черния властелин, затова пък сражението със Зеления змей32 е познато почти на всички.

Съмнявам се, че напилият се предишната вечер герой всъщност ще успее да воюва кой знае колко, пък дори и да е жилесто джудже или млад джедай. Когато имаш махмурлук, е добре да страдаш, да мечтаеш за здравословен начин на живот, да гледаш тъпо телевизия. Но не и да геройстваш.

Отворих очи и веднага разбрах, че трябва да страдам. Щом съм се напил до такава степен, че не съм успял да се добера до леглото…

Но главата не ме болеше, чувствах се свеж, бодър, пълен със сили. Също така много добре наспан. Може би наистина можех да легна в снега до кулата и нищо нямаше да ми стане.

Установих още, че съм завит с одеяло, а под главата ми е пъхната възглавница.

Така…

Качих се на втория етаж и не открих никого в леглото си. Затова пък от третия етаж се носеше тих шум — подрънкваха съдовете. Направо семейна идилия. „Скъпа, какво имаме днес за закуска?“.

— Скъпа, какво имаме днес за закуска? — извиках бодро аз.

Подрънкването за миг престана, заменено от неразбираемо мучене. След кратка пауза — сякаш някой търпеливо приключваше с дъвкането и преглъщането, — чух:

— Салам с подозрителна миризма и корав хляб. Искаш ли?

— Искам — казах аз, изкачвайки се по стълбите.

Да, Настя не изглеждаше особено добре. Лицето й беше бледо, имаше тъмни кръгове под очите. Стоеше до масата и режеше салам за сандвичи. Беше облякла само една моя бяла тениска — достатъчно дълга, за да не попадне снимката на Настя в категорията „порно“, но напълно подходяща за определението „мека еротика“ — покрит задник и все пак далеч от коленете.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Ужасно — отговори откровено Настя. — Иска ми се да се тъпча. Не да ям, а именно да се тъпча. И съм бясна. Искам да убия някого.

— Това, че се чувстваш ужасно, е добре — казах. — Но че искаш да убиваш — не.

— Нима имате опит? — попита Настя с насмешка.

— Благодарение на теб. „Тръгнете след мен, намерете бяла роза, човекът ще отговори на всичките ви въпроси.“

— И… какво? — Лицето на Настя се промени. Сега тя ме гледаше объркано и с опасение.

— Тръгнах. В хотел „Бяла Роза“ ни очакваше засада. И…

Девойката енергично заклати глава:

— Не! Не, не е това, което си мислите! Съвсем не е това!

Седнах пред масата. Погледът ми все се стремеше да се спусне малко по-долу от тениската, но с известно усилие погледнах Настя в очите. Така или иначе тя забеляза или усети погледа ми. Седна. Сега между нас беше масата.

— Разказвай — наредих аз. — Изобщо, коя си ти?

— Настя Тарасова… — Или новината за засадата я шокира, или избрах подходящия тон. Във всеки случай тя сега ми се отчиташе като примерна ученичка, хваната от родителите си как гледа лесбийско порно с цигара и бира.

— Прекрасно. На колко години си?

— На деветнайсет.

— Чудничко — изрекох аз прочувствено. — Поне завърши ли училище?

— Какво? Аз… уча в университета!

— Във физико-математическия? — изсумтях аз.

— Не, в историко-архивния…

Изглеждаше, че иронизира. Но не, усетът на митничар ми подсказваше, че Настя казва самата истина.

— Хубаво е, че учиш… — провлачих. — Какъв е този мъжага, с който мина през кулата?

— Не ви засяга!

— Всичко ме засяга! — Не се сдържах и взех от масата готовия сандвич. — Забъркала си ги разни каши? А сега разказвай! Какъв е той?

— Ами… приятел.

— Приятел — повторих аз с ирония.

— Не е това, което си мислите!

— Да, аз изглежда, през цялото време си мисля не каквото трябва! Не ме интересува дали се чукаш с него или не! Какъв е той?

— Лъжете — каза изведнъж Настя. — Интересува ви… Да, той е мой любовник! Аз съм голям човек!

— Кой е той?

— Бизнесмен. Занимава се с инвестиции… и консултации.

— Ясно. Достойно занимание. Откъде знае за функционалите?

Какво толкова се разпалих? Нима наистина ревнувах?

— А вашето занимание е по-добро, да отваряте и да затваряте врати — промърмори Настя. — Той е добър човек. Между другото, плаща си честно данъците, той самият ми го каза…

— Сега всички казват така. Е, откъде знае?

Настя сви рамене:

— Не съм го питала. Преди половин година ми разказа… отначало си мислех, че това е шега… после започнахме да ходим в Кигим, в други градове…

— В Кимгим.

— Все едно… Често съм пътувала с него, но през други митници. А този път ми се обади, каза, че в четворката ще има страхотен концерт…

— В четворката?

— Да, Земя-4, Антик… Пътят от Москва дотам е неудобен, най-лесно е през кулата на „Семьоновска“ в деветката, оттам километър пеша до друга кула, а оттам вече е удобно за Антик…

Изведнъж си помислих, че митниците, изглежда, се привличаха помежду си. Ако ги разхвърляха хаотично по света, ситуацията „километър пеша“ едва ли щеше да се среща. А така можех да стигна до кулите в Кимгим и Нирвана, сигурно и до някои московски кули.

— Добре, тръгнахте към Антик на концерт — казах. — По-нататък?

— Отидох при Миша, а той каза, че тук се е появила нова митница, може през Кимгим, ще стане по-бързо. Е, оттам пак на Земята, през Вайсбаден, затова пък после във Франкфурт — и оттам има много удобен път за Антик…

Погледнах девойката с някакво ново чувство. Разбира се, в наши дни не е рядкост да се чуе фразата: „Отлетяхме до Крим за почивните дни“ или „Отскочихме до Турция за уикенда“. А и вече е обичайно за средната класа да избира сложни маршрути: „Летим до Франция, защото не е трудно да се получи виза, оттам наемаме кола, отиваме в Италия и отсядаме там“. Да не говорим за стопаджиите, които със стотина евро в джобовете отиват до Португалия и се връщат.

Обаче… да отидеш в един свят на концерт, минавайки през два други свята, за да спестиш време — това е яко!

— Хубав ли беше концертът? — попитах.

— Не можахме да се доберем до него. Жалко. Беше на група „Край“, барабани и флейта, много красиво… — Настя изведнъж се смути. — Не сте ли ги чували?

— Добре, да не се отклоняваме — казах. А в същото време си мислех за всичките онези безбройни групи, които понякога чуваш на гости или намираш в интернет. Групи със странна етно музика, за които няма никаква информация — само записи или файлове и свой тесен кръг поклонници, живеещи в слухове и митове. Колко такива групи всъщност не принадлежат на нашия свят? Колко записи са дошли от Кимгим, Антик или друг обитаем свят, за да се разтворят в океана от земна музика? — Решихте да минете през моята митница. Какво означаваше бележката ти?

— Тя не е моя.

— Настя, видях как я хвърли.

— Да, хвърлих я. Миша ме помоли.

— Какво?

Настя въздъхна:

— Миша… Ме… Помоли. Каза: „Нека да се пошегуваме с митничаря. Той е още хлапе, нищо не разбира. Да му подхвърлим бележка, митничарят ще тръгне след нас, ще намери хотела, старицата ще му разкаже всичко. Ние веднъж нощувахме там“…

Тя замълча, гледайки ме с честните си сини очи. Поклатих глава и казах:

— Да, имала си време да се подготвиш… Настя, аз съм митничар.

Настя разпери ръце:

— И какво?

— Усещам лъжата. Хайде без глупави измишльотини. Защо ме подмами в хотела?

— Не сме искали нищо лошо…

— Да, бе. Затова тълпа млади идиоти изтезаваше старицата и прислугата на хотела. Дори едно дете. А после нападнаха и мен… — Направих пауза, но Настя не пропусна да я запълни:

— Илан жива ли е?

— Девойката? Бившият функционал-лекар? — Понякога съобразявам доста бързо. — После ще задаваш въпроси. Сега е твой ред да отговаряш.

— Защо пък да го правя? — заинати се изведнъж Настя.

— Може би защото съм функционал? — Хванах лъжицата от масата и грижливо я завързах на възел. Заболяха ме пръстите, но възелът се получи добре.

— Виж го ти какъв Шерлок Холмс — изсумтя Настя.

— Тогава може би ще отговориш от благодарност? — попитах. — За това, че седиш тук и пиеш чай, а не пускаш слюнки във възхитителната компания на дрогираните?

Тя се изчерви.

— Благодаря… аз наистина…

— Разказвай — наредих аз.

Настя се колебаеше. После тръсна глава — „да става каквото ще“. И изстреля:

— Аз съм от съпротивата.

— Отдавна ли?

— От пет години.

— Охо! — учудих се аз. Изглежда, тя говореше истината. — Ходила си в кръжок „Млада съпротива“?

— Аз спасих Илан. Тя се беше скарала със своите… общо взето, дойде в нашия свят. Преследваха я. Аз й помогнах да се скрие… и тя ми разказа всичко.

— Значи не си се запознала случайно с добрия човек Миша — изрекох бавно. — А по задача на съпротивата.

— Това не ви засяга! — отново се озъби Настя.

— Добре, добре… — казах аз успокоително. — Както кажеш. Разкажи ми тогава за този функционал, срещу който се сражавахте, вие храбри и добри девойки.

— Напразно иронизирате — каза Настя. — При нас има и младежи, и девойки. И аз… не ви смятам за лош. Много ми е мъчно, че са ви нападнали… че нещата се извъртяха така. — Тя изведнъж се усмихна и неочаквано добави: — Вие сте много симпатичен.

Аз се обърках. И изсумтях:

— Не мога да се сравнявам с Миша… Слушай, карай на „ти“. Не съм много по-голям от теб.

— Още повече след това, което се случи вчера… — усмихна се Настя. Нейната обърканост отмина. Навярно след като забеляза, че я харесвам.

Винаги е така! Достатъчно е девойката да разбере, че се харесва на младежа, и веднага започва кокетничене и самомнение.

— За мое голямо съжаление, не се случи нищо — въздъхнах. — Освен студен душ. Е, на „ти“ ли сме?

— Както искаш.

— Настя, аз съм функционал само от три дни. Разбира се, много неща не са ми ясни. И никой не ме е питал дали искам да съм функционал или не. Но засега не виждам нито една причина, поради която една симпатична млада девойка да трябва да воюва срещу функционалите.

— Ние воюваме срещу властта на функционалите.

— Чук-чук! — Наведох се над масата и почуках Настя по главата. Тя така се обърка, че дори не се отдръпна. — Има ли някой вкъщи? Няма никой… За каква власт говориш?

— Във всички светове вие поддържате контакти с местния елит и работите за него! — изстреля тя. — Ползвате се от блага, недостъпни за обикновените хора. Имате тайна полиция. Скривате истината за възможността за пътуване между световете.

Свих рамене:

— Какво да кажа, чудовищни престъпления. И кое му е престъпното на общуването с местния елит? Нима функционалите приемат закони? Оказват натиск върху правителствата?

— Не знам — отговори честно Настя. — Но вие сте се сраснали с властта…

— Всички на света са се сраснали с властта. Поетите възхваляват управляващите, бизнесмените лобират за удобни закони. Какво общо имаме ние тук? Ние си имаме свой живот. Принудени сме да се подчиняваме на местните власти, а не те на нас. Прислужваме, да.

— Именно! Служите на властта, а не на народа!

— А как си представяш функционалите да прислужват на народа? Един функционал се пада на стотици хиляди души. Може ли функционалът-лекар да приеме за един ден… е, дори и хиляда болни? Или аз — да пропусна през кулата на плажа десет хиляди, желаещи да се попекат?

— Защо не? — попита предизвикателно Настя. — Отвори вратите — и нека ходят…

— Не, няма да се получи. Аз съм длъжен да разговарям лично с всеки. Да проверя дали не пренася нещо контрабандно. При всички случаи ще ми отнеме поне по минута на човек.

— Защо реши така?

— Чувствам го — отговорих. — Ами… просто знание в чист вид. Настя, не мога просто така да отворя всички врати на кулата. Не бива така. Няма да сработи. Човекът трябва да влезе. Аз затварям вратата. Разговаряме. Пускам го в другия свят. Никой функционал не би могъл да обслужи всички желаещи. Както не могат всички да се качат на самолета и да отлетят до морето за почивните дни — няма достатъчно самолети, гориво, летища. Така и аз си имам свои възможности. А майсторът-бръснар например? Казват, че прави такива възхитителни прически… хората не могат да си откъснат погледите. Но също — двама, трима, петима на ден…

Изглежда, успях да убедя Настя.

— Искаш да кажеш, че вие сте нещо като луксозни предмети? — попита тя ехидно.

— Е, не предмети… Представи си един певец. Той има чудесен глас. Всички искат да го чуят. Но той може да изнася само един концерт на ден. Какво, да не би певецът да е виновен, че не може да угоди на всички? Или лекарят, който прави уникални операции, и хиляди болни…

— Добре — намръщи се Настя. — Но защо прислужвате само на властта?

— Защо само на властта? — отговорих с въпрос аз. — При мен дойде един сатирик. Един певец… с приятелите си. Твоят приятел — бизнесмен. Всички, които постигнат успех, рано или късно научават за нас и стават наши клиенти. Така, продължаваме нататък. Казваш, че използваме способностите си за себе си?

Настя мълчеше.

— Чувала ли си тази поговорка: „обущар без обувки“? Странно би било, ако не се лекувахме взаимно, не си помагахме да отпочиваме, не се защитавахме, в края на краищата! Такива неща не стават, Настя! Няма на света гладни готвачи и бездомни хотелиери! Какво още? Тайна полиция?

Настя кимна.

— А кой ще ни защити? Какво, в милицията ли да тичам, ако стане нещо? А когато твоите приятели нападнаха старицата и невинните хора, помагащи й в хотела? Обвинявате нас за някои неща, а какви методи използвате вие?

— Не знаех, че ще стане така! — възкликна Настя. — Искахме да хванем няколко функционали! Теб, защото си съвсем неопитен и още не си отворил всички врати, и Феликс, защото е главен в Кимгим!

Тя млъкна, усещайки се, че е казала повече, отколкото трябва. Но засега реших да не се хващам за думата. Попитах:

— Последната точка. Казваш, че скриваме истината за съществуването на паралелните светове. Да допуснем. А какво ще стане, ако разкрием тази истина? Представи си колко авантюристи ще хукнат да завладяват нови светове… и не само тези, в които няма хора — най-напред ще им се прииска да превземат населените светове… Ако разкажем за другите светове, но не отворим проходите, ще започнат да ни мразят. Ние, разбира се, сме по-силни от хората, но едва ли ще устоим срещу армии. Ние нямаме никакви армии. Ще докарат танкове и…

— Кула като твоята може да се унищожи само с ядрен взрив.

— Не мисля, че това ще спре някого — казах аз мрачно. — Настя, разбери, нашата малобройност ни принуждава да се крием. Не е по силите ни да облагодетелстваме целия свят… всички светове. Но доколкото можем, помагаме на хората, спомагаме за прогреса…

— Започна да говориш като функционал.

— Аз съм функционал. Добре, ако не съм прав — кажи в какво?

— Илан щеше да ти обясни всичко.

— Ти самата не знаеш защо се бориш срещу нас — казах аз с упрек.

— Защото ти… ти обясняваш всичко някак различно! — Настя явно беше разстроена. — Това са същите неща, но когато ти говориш за тях — сякаш всичко е нормално.

— А ти помисли сама, със собствената си глава — казах аз с удоволствие. — Виж я ти… героиня от съпротивата, радистката Кет33… За какво съм ви притрябвал?

— Ти си новак… и не бяха отворени всичките ти врати. Илан казваше, че ни трябва Земя-1. Това е ключовият свят.

— А тя съществува ли?

— Разбира се! — Настя ме погледна укорително. — Нашата Земя е втора. Илан смята, че функционалите са дошли от Земя-1.

— Аз съм наш, местен.

— Е, да. Но първите функционали са дошли от Земя-1. И те държат света си затворен за всички.

— Кои са те?

— Не знаем. Сигурно не са много на брой.

— Теория на конспирацията — казах аз прочувствено. — Разбираш ли? Когато всичко на света се обяснява с нечии интриги. Масони, извънземни, тайно световно правителство.

— Последното се връзва.

— Няма нищо подобно! — махнах с ръка аз и се изправих. — На всички им е нужна моята нещастна кула. Политикът мечтае да погледне в бъдещето. Вие търсите Земя-1, която не съществува.

— Кой ти каза?

— Феликс.

Настя се нацупи и замълча. Но аз вече се бях разпалил:

— Ето какво ще ти кажа, скъпа гостенко — иди си вкъщи. Учи си уроците. Зарадвай мама и тате с добро поведение. Отиди на фризьор, разкраси се за чичо Миша, той обича симпатичните девойки… Между другото, къде е той?

Изведнъж съобразих, че още не съм си изяснил как Настя се е озовала в Нирвана.

— Не знам. Отидохме в Антик и в този момент към нас се приближиха… двама местни. Полицай и още някакъв.

— Функционали?

— Да. Отнякъде бяха научили, че съм свързана със съпротивата. Започнаха да ме разпитват. Мълчах. После казах, че трябва да отида до тоалетната, и се опитах да избягам. Е, настигнаха ме. Не знам какво ми направиха, но дойдох на себе си там, в селото. Знаех какво е това. Бяха ни разказвали за Нирвана. Само че… знаех всичко, но не можех да стана и да си тръгна.

— А приятелят ти?

Тя премълча.

— Ясно — кимнах аз. — Впрочем не си струва да го виниш.

— Той непременно щеше да ме спаси! Какво можеше да направи, да нападне полицая? Щеше да се добере до Нирвана, само че по-късно!

Настя цялата настръхна, очите й заблестяха — тя явно се приготвяше за спор. Реших да не й противореча.

— Да, може би, това е разумно — съгласих се аз. — Добре. Много приятно ми беше да се запознаем, Настя. Радвам се, че се чувстваш добре. Пиши писма, изпращай телеграми. Ако минаваш наблизо — обаждай се.

Настя се изправи рязко.

— И аз ти благодаря, митничарю. Продължавай да прислужваш, добре се справяш. Господарите ти ще са доволни!

Тя гордо тръгна към стълбите.

— Казвам се Кирил — обадих се аз. — Така ли ще си тръгнеш — с тениска на голо?

Настя се спря като закована. Не се получи да си отиде грациозно.

— Ела…

Дадох й старите си дънки. Стояха й като чувал, но след като пробих нова дупка в колана, успяхме да ги задържим на кръста й. Но маратонките й бяха почти по мярка, само един или два номера по-големи — оказа се, че Настя има едри стъпала.

— Къде живееш?

— На „Преображенска“.

— Дръж.

Подадох й двеста рубли — бяха достатъчно за такси. Настя ги прибра в джоба си без излишна скромност. После върху лицето й се изписа недоумение — тя се порови из джоба и извади моята не особено чиста носна кърпичка. Хвърли я на пода с отвращение и си избърса ръката в крачола.

Направих се, че не съм забелязал нищо. Погледнах през прозореца — в Москва не валеше. Студено, но слънчево. Какво пък, малко ще помръзне. Нямах намерение да й давам якето си.

— Митничарю, а закъде…

— Кирил.

— Кириле, а закъде отвори нов проход?

Наистина. Трябваше да се е отворил проход!

— Теб това вече не те засяга — казах. — Извинявай, но твоите разходки из измеренията приключиха. Всичко хубаво.

Настя безмълвно се спусна долу. Отворих вратата и я пуснах в Москва. Погледнах я въпросително в очите. Беше ми интересно дали ще си отиде мълчаливо, опитвайки се да остане вярна на себе си.

— Благодаря — каза Настя с явна неохота. — За дрехите… е, и… изобщо. Въпреки идеологическите ни различия, ти се държиш доста достойно. Като мъж.

Сега вече тя се обърна и надменно вдигнала глава, се насочи към пътя. Удивително, но дори в старите ми парцали изглеждаше симпатична.

Въздъхнах и затворих вратата. Откъде ги е чула тези изрази? „Въпреки идеологическите ни различия“… Да не посещава кръжок „Млад либерал“?

— „Девойка красива в храстите лежи — казах тъжно аз. — Друг би я изнасилил, аз само я подритнах“34…

Интересно, при всички функционали ли е толкова зле с личния живот? И затова ли флиртуват едни с други? Макар че не, Феликс казваше, че има семейство, деца…

Добре, де. Само това ми липсваше — да завържа роман с млада авантюристка. Около мен е цяла Москва!

А също така и още четири свята… единия от които още не съм видял.

Но колкото и да беше силно изкушението, първо се качих по стълбите, за да проверя дали не ми се е отворил нов етаж.

Беше се отворил. Не много голяма стая с едно-единствено прозорче — към Москва. По стените, от пода до тавана — книжни рафтове от тъмно полирано дърво. Празни. Имаше и масичка, а пред нея — уютно дълбоко кресло. И камина — естествено, не разпалена, но като че ли истинска.

Празните книжни рафтове предизвикват странно усещане. Тягостно-печално. Сякаш влизаш някъде и намираш купчина съблечени дрехи, обувки, дребни вещи — а хората ги няма, изчезнали са някъде.

Е, нищо. Ще успея да запълня библиотеката.

Постоях няколко минути, гледайки рафтовете. Представих си колко ще е уютно да седна тук в някоя студена зимна вечер, да разпаля огъня в камината, да отворя книга и да почета бавно, поглеждайки от време на време към неприятната, кишава Москва. И още — да пуша лула. Непременно лула. А на масичката ще има чаша горещ чай с лимон. Може би още и чаша хубав стар коняк, от която дори да не пия, а да вдъхвам от аромата между глътките чай и отново да се потапям в книгата…

Въздъхнах — не със съжаление за недосегаемата мечта, а с предвкусване на момента, в който мечтата ще стане реалност. Така ще бъде. Непременно. Та аз съм функционал. Аз съм митничар по рождение…

И все пак защо станах именно митничар? Защо не съм майстор-търговец, който си има магазин, препълнен с компютри, телевизори и друга техника? В това би имало някаква последователност…

Свих рамене и слязох на втория етаж. Ако започна да ровя около всеки въпрос, наистина може да наизмисля световни заговори. А аз не искам! По дяволите всички! Политиците, съпротивата, полицаите. Ако последната врата се отвори към безжизнен свят, това само ще ме зарадва. Нека например в него Луната е паднала на Земята и около кулата кипят морета от лава и изригват вулкани. Или някакво страховито избухване на слънцето е унищожило целия живот и кулата стои сред хълмове от скърцащ пясък, над които духа азотен вятър. А няма да е зле и ако Земята не се върти. Какви ли не катаклизми могат да направят цялата планета невъзможна за живот и никому ненужна! Ще разперя ръце пред политика Дима, ще пратя по-надалеч Илан и Настя и ще заживея за свое удоволствие.

С тази мисъл свалих болтовете от последния прозорец.

В първия миг ми се стори, че кулата е в гората. Клоните на дърветата се люлееха пред самия прозорец. Някаква нахална малка птичка ме наблюдаваше през стъклото — гледай ти, значи животните виждат кулата. Тук беше зелено, слънчево, цареше лято — обикновено живо лято, не ярките като в книга цветове на Нирвана, не тропическо великолепие — обикновено московско лято, спокойно и сдържано.

А после видях през дърветата върха на кулата в Останкино.

Все пак обитаем свят. Един от „петорката“? Земя четири, пет или шест? Или все пак заветният Аркан, светът, където е както при нас, но малко по-късно?

Или все пак това е митичната Земя-1? Ако Настя беше погледнала през прозореца, щеше да се наложи да я изблъсквам насила от кулата…

Ще се наложи да проверя.

Сякаш опитвайки се да отложа този момент, обиколих всички останали прозорци. Най-много ме интересуваше Земя-17. Ако изведнъж Котя беше размислил и се беше върнал? Сам или с бегълката — не е важно.

Но брегът беше пуст, в лъчите на слънцето проблясваше само една празна бирена бутилка. Неудобно е така. Ще трябва да направя уборка там.

Само че ще се заема по-късно с това. Както и да уговарях себе си, беше ми безумно интересно каква печалба се е паднала на последния лотариен билет.