Чернова

13

Има неща, с които просто е невъзможно да се занимаваш, докато очакваш напрегнато някакво събитие. Не, не, сексът не е сред тях!

Но само си представете, че любимото ви момиче се е задържало навън до късно. И не носи телефон със себе си. А кварталът ви се ползва със заслужена лоша слава, но вие не знаете откъде ще дойде любимата и не можете дори да я посрещнете на спирката. Остава ви само да си седите вкъщи и да чакате…

Или пък можем да намалим драматизма на ситуацията. Представете си, че спуканият кран за топла вода бавно, но сигурно наводнява апартамента ви. А повиканият авариен екип все още се бави…

Кажете ми, може ли в такава ситуация човек да чете увлекателно криминале, да пие бира или да гледа някоя весела комедия? Разбира се, че не. Има куп други начини да убиете времето — да лепите пластмасов модел на танк Т-34, да общувате с хора в интернет форум, да бродирате. Общо взето всякакви занимавки за ръцете, които не изискват ни най-малко ангажиране на мозъка.

— Не ми се пие — рече мрачно Котя и остави бутилката.

На мен също не ми се пиеше. Освен това бирата се беше стоплила, ядките и чипсът ни бяха омръзнали, чудесният морски пейзаж вече не ни радваше. Явно човешкият организъм не изпада във възторг от такива резки скокове от зима в лято.

— Айн-цвай-полицай. — Котя все поглеждаше в посоката, в която беше изчезнал Цайес. — Кириле, аз вече започнах да различавам функционалите от обикновените хора.

— Как? — поинтересувах се аз. — Някаква аура ли виждаш?

— Каква ти аура? Глупости, това са празни приказки… Поглеждам човека — и знам, че е функционал. Между другото, жената също ми се стори… подозрителна в това отношение.

Отказах се да споря. А и как да спориш с човек, който не може нищо да ти обясни, а само казва „знам“?

Известно време лежахме на пясъка, печейки се на слънце. Московската есенна влага, която вече беше успяла да проникне в организмите ни, неохотно се изпаряваше. Спомних си нечии размисли, че ако Петър I беше пренесъл столицата на Русия не край Балтийско, а край Черно море, животът в страната щеше да се развие по съвсем различен начин. Въздъхнах и мислено се съгласих. С какво ли студеният и сив балтийски бряг беше привлякъл Петър? Впрочем… Може пък по онова време на мястото на Питер да се е издигала някаква куличка… и самодържецът да е можел преспокойно да ходи до топлите морета?

О, не, глупости… Както и да пазиш тайната, трябва да има все някакви крайни срокове за секретност. От времето на Петър досега информацията щеше да се разнесе…

— Полицаят тича — каза Котя.

Седнах и засенчих очите си с длан. Усещах, че вече съм поизгорял. Време беше да се прибирам в Москва… Полицаят наистина тичаше наобратно с все същия свободен, красив бяг — в човешкия ни свят така могат да тичат само някои масаи и етиопци.

Той беше сам.

— Убил я е — каза тихо и с открита неприязън Котя. — Строшил е врата на момичето и го е захвърлил да умира в джунглата.

Защо точно „строшил врата й и я захвърлил да умира в джунглата“? Едва ли и самият Котя знаеше защо. Но благодарение на тази нелепост образът веднага оживя в съзнанието ми. Представих си как Цай догонва момичето — тя се опитва да се затича по-бързо, затъва в пясъка, заплита се в лианите, оглежда се ужасено, крещи, накрая се спъва и пада по лице в кална локва… Цай притиска коляно в гърба й, дръпва я рязко за косата, чупи й шийните прешлени, измъква я от калта и я захвърля настрани — все още жива, но парализирана, неспособна нито да помръдне с ръце и крака, нито да извика. Глупавото момиче, опълчило се срещу властта на злите функционали, лежи под палмите и гледа към високото небе. По лицето й пробягва мъничко раче, приближава се към очите й, навежда към тях мустачките си и вдига малката, остра, приличаща на ножички за маникюр щипка…

— Пфу, глупак — прошепнах. — Трябва да пишеш криминална хроника, а не порно!

— Понякога пиша — тъжно отвърна Котя.

Цай вече ни беше наближил. Махна ни и тръгна ходом. Не се беше изпотил, дори не беше задъхан и изобщо не приличаше на човек, който току-що е пробягал десетина километра. Но лицето му беше… ядосано.

— Чакаме от четирийсет и пет минути — казах аз, поглеждайки часовника си.

— Мислех си, че ще се върна по-бързо — призна си Цай, без да се смути. Седна до нас, взе бутилка бира, допря я до устните си. Адамовата му ябълка заподскача. Пресуши бутилката на един дъх, шумно избърса пяната от устата си и се усмихна. — Прекара ме, мамка й!

— Какво говорите? — възкликна радостно Котя. Лицето му се разтегна в усмивка: полицаят беше заговорил на руски.

— Добре бяга — обясни Цай. — Видях я. Но разбрах, че ще я догоня твърде късно.

Нещо ми прищрака в главата.

— Там, където способностите ви ще изчезнат?

— Ами да — тъжно си призна Цай. — От моя участък до твоята кула са пет километра и половина. Щях да догоня момичето на десет километра оттук. Там щях да се превърна в обикновен човек. А тя е тренирала, учила се е да убива. Навиците й няма да се изгубят.

— Това, че световете са различни, няма ли значение? — попитах.

— Няма. Смята се само разстоянието до точката на прехода.

— И как така успя да те надбяга? — попита с престорено съчувствие Котя. Прозвуча толкова фалшиво, че се уплаших полицаят да не го шамароса. — Леле-леле… най-обикновена девойка…

— Обикновена? — Цай се засмя. — Тя също е функционал, като мен или като твоя приятел. Само че предаде функцията си.

Виждайки недоумението ни, Цай поясни:

— Заряза функцията си и си тръгна! Добре де, никой не я задължава. Но сега ни мъти водата. Организира групи за съпротива. Вдига хората на борба срещу нас. Не е ли глупаво?

— А тя каква е била? И къде? — поинтересува се Котя.

Ох, усетих, че твърде много се интересува! Явно вчерашната девойка беше изгубила всякаква привлекателност за него, след като се изясни, че ни е вкарала в капан. А може ли сърце като неговото да остане свободно?

— Не е от нашите или от вашите — отвърна неясно Цай. — Беше лекар, глупачката… Време ми е да тръгвам, приятели. Ще се видим утре у Феликс!

Той ме тупна по рамото, махна с ръка на Котя и тръгна към кулата. А аз извиках объркано след него:

— Цай! А тя ще се върне ли при кулата?

Цай се спря и сви рамене:

— Възможно е. Защо?

— Да я задържа ли?

Невинният ми въпрос явно изненада полицая.

— Можеш, да. Но защо?

— Нали тя ни е враг.

— Да… — Струваше ми се, че Цай всеки момент ще изпадне в ступор. Като някой английски джентълмен, чийто верен стар слуга изведнъж е седнал пред масата за обяд, вдигнал е краката си върху нея и е запалил смрадлива пура… — Та ти не си полицай! Защо ти е да я задържаш?

— Тя ме нападна — напомних му аз.

Цай засия.

— Тогава я задръж, ако искаш. Или я убий.

Когато той се скри в кулата, Котя замислено произнесе:

— Ха, виж само колко просто е всичко при тях… Задръж или убий!

— При нас — мрачно рекох аз.

— При вас — съгласи се Котя. — Аха. Слушай, Кириле, ще ми дадеш ли малко пари назаем? Пет хиляди?

Замалко да го попитам откъде да взема пари. Но навреме се сетих за „пътните“. Извадих пачката и отброих пет хартийки.

— Стигат ли? — поинтересувах се.

— Аха. — Котя взе парите някак напрегнато и неловко. — До половин час се връщам. Изчакай ме.

— Да не би с Цай да сте се наговорили? — попитах аз, без да разбирам нищо. Но Котя вече решително крачеше към кулата.

Интересно защо толкова спешно му трябваха почти двеста долара? Да си купи бутилка от някой изтънчен френски коняк? Нямаше такива навици. Още десет стека бира? Също съмнително.

Преместих се в сянката на кулата (пясъкът беше прохладен и леко влажен, но това се оказа даже приятно) и се настаних по-удобно. Има ли право горкият изтормозен функционал, на когото предстоят няколко години работа в митницата, да отдъхне на плажа? Има. Даже лекичко да подремне…

— Ставай, митничарю!

Отворих очи. Погледнах Котя. Рязко се надигнах. И попитах:

— Ти какво? На Паганел ли си решил да си поиграеш?

Котя изглеждаше убийствено! Беше обул кафяви дупчести сандали на бос крак, зелени торбести шорти и вече започнала да се отпуска по врата оранжева тениска. На главата си беше сложил нещо подобно на лимоненожълта панамка, подходяща за деца в предучилищна възраст. Беше метнал през рамо синьо-бял спортен сак от изкуствена кожа.

— Какво? — попита войнствено той.

— Приличаш на пакет с флумастери — промърморих. — Китайски флумастери. Какво си се издокарал? Накъде така?

Котя въздъхна. Сложи в ръката ми някакви хартийки.

— Вземи… рестото… Останалото ще ти го върна… после.

Погледнах — имаше няколко смачкани десетачки.

— Не ме свърта вкъщи, Кириле — каза Котя. — Как да си стоя у дома, когато се случват такива неща? И тук не мога да остана. Кой съм аз в сравнение с вас? Кой съм, а?

— Кой? — измърморих аз.

— Никой! — отвърна Котя с горчивина. — Какво, да стоя при теб като домашно животно? По-добре да вървя… да видя що за свят е това.

— Аха — досетих се аз, когато погледът на Котя се насочи към гората. — Ами… върви. Лошо няма. Нали няма да се изгубиш?

— Купих си компас. — Котя ми показа истински туристически компас. — Има един спортен магазин, щом излязох от метрото и го забелязах. Имам още брадвичка, туристически кибрит, консерви с месо, захар… Туристическа лопатка.

— За какво ти е?

— Казват, че е полезна вещ по време на поход.

Погледнах го в смелите очи, които стеснително се криеха зад лещите на очилата, и въздъхнах:

— Защо не си взе раница?

— Скъпи са — неубедително излъга Котя.

— Не ме лъжи! По-обикновените са по триста-четиристотин рубли. Не са по-скъпи от този сак.

— Не мога да нося раница…

— Раницата не е акваланг, Котя.

— С раница имам идиотски вид.

— С този сак ще имаш идиотски вид — не се отказвах аз. Честно казано, като турист не бях много по-добър от Котя, но все пак…

— Никакви раници — опъна се Котя. — Ще си ожуля раменете, ще се закачам за всяко клонче…

— О, прави каквото знаеш — предадох се аз. — Лекарства?

— Бинтове, йод, аналгин. И левомицетин. Най-доброто против диария.

— Взе ли си котле? Булгур?

— За какво ми е котле, каша ли ще си варя? Мразя я. Консервирано месо, кондензирано мляко, захар.

Мълчаливо придърпах към себе си сака му. Котя не ми го даде, отстъпи.

Но се оказа, че не е нужно да надничам в чантата. Все пак бях митничар.

— Има още ръжени сухари, диетични, „Елисавета“ — казах саркастично аз. — До половин час консервените кутии ще ги стрият на трохи. И последният брой на „Спорт експрес“. По-добре да си беше взел руло тоалетна хартия! Детски крем против обрив… да, предполагам, че краката ти бързо ще се подбият. А за какво ти е в джунглата кутия презервативи?

Котя почервеня като рак. Но отвърна твърдо:

— Четох, че ги раздават на всички американски командоси. Защото са много полезна вещ във всякакви житейски ситуации.

— Пфу — беше единственото, което казах. — Почакай тук!

Аз, естествено, нямах раница и котле. Но намерих тоалетна хартия, прилична тенджерка и малко продукти, които да заместят обречените сухари. Освен това в полза на влюбения турист беше пожертван един хубав нож (разбирам, брадвичка на поход е хубаво нещо, но как така без нож?) и моето собствено одеяло. Навих го на руло и го завързах с намереното в кухнята въженце така, че одеялото да може да се носи на гръб вместо раница.

— Благодаря — рече с леко виновен тон Котя, приемайки екипировката.

— Поне ми кажи какво смяташ да правиш!

Котя сви рамене:

— Ще отида в гората. Ще се поразходя край брега.

— Слава Богу, че поне не смяташ да ходиш в джунглата…

— Ще видим — храбро рече Котя. — Защо изведнъж решихме, че това е джунгла? Може да е брезова горичка? А единствените животни там да са само зайци?

— Аха. — Погледнах към гъстата тъмна зеленина на хоризонта. — Брезички… зайци… Да, да. Чуй ме, Костя… Бъди по-внимателен.

— Добре.

Неловко си стиснахме ръцете, Котя хвана по-удобно идиотския си сак и тръгна към гората.

Постоях няколко минути и го наблюдавах как се отдалечава. Бавно, затъвайки в пясъка. Съвсем не като бившата лекарка, превърнала се в терористка, съвсем не като полицая Цай. Най-обикновен градски жител, попаднал сред природата, без дори да се опитва да прилича на голям пътешественик.

Помислих си, че още от самото начало у мен се беше появило усещането, че съм герой на приключенски роман. Или на някакво криминале, мистика или фантастика… Всъщност това се случва на всеки човек, само че жанровете не са толкова интересни. Обикновено ние сме герои на сълзливи мелодрами, където няма нито прекрасни принцеси, нито смели рицари; на досадни производствени романи, в които никой не се нуждае от трудовите ти подвизи; на буфонади, където в ролята на палячото си ти и никой друг.

А сега, гледайки след Котя, който смело крачеше в чуждия свят, облечен като летовник, излязъл да плеви моркови, изведнъж си помислих — ами ако това е неговият роман? Ами ако на Котя му е писано да върви из чуждия свят, от митничар на митничар, постепенно да развие мускули, да овладее изкуството на боя с туристическа брадвичка (и лопатка!), да поиздуе мършавите си гърди и да развие слабите си рамене. Някъде по пътя функционал-офталмолог ще излекува късогледството му. След това Котя ще намери своята смугла принцеса, ще поведат народно въстание срещу функционалите и първата им работа ще бъде да набият мутрата на Цай… А аз ще си седя в моята кула и ще викам на преминаващите: „Къде си се разбързал, там е средновековие, а ти носиш в джоба си пистолет «Макаров»!“. Та нали освен героите и злодеите в приключенските романи има и такива, които пекат хляб, строят къщи, ловят риба…

Пфу!

Що за патетика!

Обърнах се и влязох в кулата. По-вероятно е Котя да се завърне утре. Или вдругиден. Изморен и държащ се за кръста след нощите, прекарани на гола земя, със счупени очила, изпохапан от комари…

Решавайки да не се оприличавам на героите от приключенските романи, аз налях в банята кофа вода, намерих четка и парцал. Кажете ми, колко идиотски трябва да е механизмът за материализиране на предметите, за да създаде парцал за бърсане на под, който вече да е разкъсан и мръсен?

Запретнах ръкави и се заех да мия пода, започвайки от първия етаж. Не помня нито един роман, в който героят да мие пода. Това не е геройска работа. А какво да прави, ако са го изцапали?

Четката не ми помагаше особено, наложи се да клекна и да започна да бърша пода така, както правех като дете. След училище винаги успявах да се справя някак с прахосмукачката… или разчитах на посещенията на мама… или на онези от моите приятелки, които искаха да се изкарах грижливи домакини…

На вратата откъм Москва се почука.

— Влезте, не е заключено! — ехидно подвикнах аз и се изправих. Кръстът леко ме наболяваше.

В кулата влезе политикът Дима.

Изглеждаше много странно. Като обикновен човек. С дънки, мърляви обувки и яке от „роден производител“, както беше прието да казват в парламента. В политиката така се обличат или маргиналите, или отиващите на среща с народа.

— Моля за извинение — казах. — Опитвам се да въведа ред.

— Редът е хубаво нещо — кимна Дима. — Отдавна трябваше да се въведе. Кириле, остави парцала. Трябва да поговорим, а не разполагам с много време.

Кимнах и оставих парцала. Попитах го:

— Ако искате, може да излезем… на брега. За пълно уединение.

Дима поклати глава:

— В твоята кула няма да ни подслуша никой. Не се бой. Ще ми направиш ли кафе?

— Само нес. Добре ли е?

— Добре е — демократично махна с ръка политикът. — Щом е нес, нес да бъде.

Леко объркан, поведох политика към горния етаж. Измих си ръцете и сложих водата да заври. В кухнята имаше джезве, но нямаше кафемелачка…

— Живееш простичко — обади се политикът, оглеждайки се. — Трябва ти хладилник. Ще наредя да ти доставят един… продукти също. Най-малко ти трябва да гладуваш… Да. Поразузнах малко за теб. Извинявай.

— Няма нищо, нищо! — С изненада установих, че властният глас на депутата предизвиква у мен неволното желание да се съгласявам с него. Ако не знаех, че е обикновен човек, щях да заподозра, че е фунционал-политик. — Разбирам.

— Ти си добро, порядъчно момче — продължи политикът. — Политическите ти възгледи слабо ме интересуват, за когото си искал, за него си гласувал… Политиката е гадост по определение, това е ясно. А всичко останало в теб ми харесва. Не смяташ да бягаш от страната. Душата си даваш за нея. Водил си… е, почти здравословен начин на живот.

— Почакайте! — Почти се развиках. — Как така сте проучили? Та нали аз… съм изчезнал от вашата реалност?

— Наталия ми даде досието ти — обясни политикът. — Извини ме, наложи се да изразя съмнения в моралния ти облик и тя…

— Имам досие? И какво е написано в него?

— Всичко е написано.

Замълчах. Много е неприятно да разбереш, че съществува досие, в което е написано всичко за теб. А още по-неприятно е да гледаш човека, който го е чел.

— Та тя е акушерка. Това й е работата — да знае всичко за човека, който ще стане функционал. — Политикът ме погледна с явно съчувствие. — Не се впрягай толкова. Интересуваше ме само едно: дали си патриот. Оказа се, че си.

— Родината има нужда от моята помощ? — Против волята ми не прозвуча иронично, а по-скоро патетично.

— Да, Кириле. Съдейки по това, че успя подред да отвориш врати и към Кимгим, и към морето, към двата най-популярни свята, значи имаш добър потенциал. А още е прекрасна смесица от деловитост и романтизъм. Не си спомням да има митница, където тези два свята се застъпват…

— И какво искате от мен? — попитах аз, наливайки гореща вода от чайника. — Да предавам дипломатическата поща? Да доставя секретен пакет от Кимгим?

— От теб се иска да отвориш врата към един нов свят — изрече твърдо политикът. — Знам, че този свят съществува. Но към него не се е отваряна врата вече повече от петдесет години. Сигурен съм, че ти ще успееш.

— Защо ми е да отварям тази врата? — попитах подигравателно аз. — На господа функционалите им е скучно в съществуващите светове?

— Аз не съм функционал! — изрева изведнъж политикът. Стана и ме погледна гневно. — И не трябва да гледаш на мен като на враг! Тази врата е нужна на нашата родина. На твоята родина!

Прииска ми се да му се разкрещя в отговор. Нека реве в парламента си, там винаги има сбивания, скоро в комисията по нравствено възпитание на младежта един депутат размаза скулата на друг с бокс…

И изведнъж, докато гледах политика, с изненада установих, че той говори напълно сериозно. Той не търсеше разни засукани удоволствия за себе си, нито плетеше някакви интриги срещу Наталия Иванова и компания. Той наистина мечтаеше да направи живота в страната ни по-добър!

— А как мога да отворя врата нанякъде? — попитах аз, вече миролюбиво. — Те се отварят сами. Рано сутрин.

Цялата разгорещеност на политика изчезна. Той седна, взе чашата с гореща вода и щедро си сипа кафе. След което отвърна честно:

— Не знам. Но ти нали си функционал. Вие трябва да имате… ъъъ… някакви хитрости?

Това прозвуча почти жалко.

— Отскоро съм в този бизнес — пошегувах се недодялано аз. Седнах срещу политика и попитах: — И какво точно трябва да направя? Къде да отида?

Докато произнасях тези думи, веднага разбрах, че отговорът няма да ми хареса. Въпреки неочакваната симпатия, която бях започнал да изпитвам към политика, пак нямаше да ми хареса! Той сега такива ще ги наприказва…

Така и стана.