Чернова

15

При децата има два начина за придвижване, единият от които е загубен от повечето възрастни. Първият е да се влачиш и да пълзиш. Вторият — да бягаш с подскоци. По принцип нормалното дете се движи по първия начин на отиване в училище, а по втория — на връщане.

Както се досещате, за възрастните е изгубен вторият начин.

Може да се гадае защо се е получило така. Могат да се кажат правилни и умни думи за подвижността на ставите и съотношението между масата на тялото и силата на мускулите. Може да се въздиша за тежестта на преживените години. Може да се изрече нещо умно за чистотата на душата, която влече към небето, и извършените грехове, които притискат към земята. И всичко това ще бъде правилно.

Само че независимо дали си романтик или прагматик, резултатът е един и същ. Никога няма да се затичаш с подскоци по зелената ливада, ако вече си излязъл от детската възраст и все още не си изпаднал в старческо слабоумие.

А на мен ми се искаше да тичам с подскоци. Освен това жадувах да се смея, да скачам, да се търкалям върху зелената трева, да подлагам лице под слънчевите лъчи и да гледам синьото небе — докато светът не се преобърне и не се почувствам атлант, държащ на раменете си мекото, еластично земно кълбо, държащ го и падащ през безкрайната чиста синева. Но най-много от всичко все пак ми се искаше да тичам.

И побягнах. Отношенията ми със спорта, макар и приятелски, не бяха близки. По-рано не бих си и помислил да тичам така — не след отдалечаващия се автобус, не към затварящия магазин, не след някого и от някого, а просто така. А и не би се получило. Пробягах километър или два, преди да осъзная, че организмът ми изобщо не реагира на тичането. Дори дишането ми не се учести. Ако измерех пулса си, със сигурност щеше да се окаже, че си е същият. Движенията ми бяха чисти и отмерени, чувствах съкращаването на всеки мускул, придвижването на кръвта по вените ми, нервните импулси, каращи краката ми да се движат. Цялото ми тяло се беше превърнало в една великолепна, възхитителна машина.

Със съжаление се заставих да забавя бяга си. Приближих се към дървото, което ме беше изумило още от кулата с ярките си цветове.

Най-обикновено дърво. Ябълково. И цъфти съвсем нормално. Но колко красота има в тази нормалност, колко фини са белите и розовите оттенъци на венчелистчетата, какви чудни реснички има по краищата им!

Чак хлипах от умиление, галейки цъфтящата клонка. И с потрепващ от вълнение глас напявах:

— Цъфнала ябълка — какво чудо…

Не си спомням по-нататъшните си думи. Жалко. Искаше ми се да пея. Да се смея. Да тичам, проправяйки си път през цветята. Да гледам как пълзи по листото гъсеница — пухкава като главица на новородено бебе, зеленикава като краставичка, смешно извиваща гръб при всяко движение. Чудна гъсеница! Усмихнах й се — и тя се изви смешно в отговор, така че се превърна в емотикон, компютърно изображение на усмивка. Сигурно даже можех да общувам с нея!

И в този момент направих нещо странно. Внезапно вдигнах ръка и си залепих един шамар. Като изпаднала в истерия девойка — веднъж видях такова нещо и се изумих от целителната сила на една обикновена плесница.

Оказа се, че това лекарство няма никакви полови предпочитания — шамарът ми подейства не по-малко отрезвяващо, отколкото на онази разстроена от кавгата с приятеля си девойка. Поех си дълбоко дъх, изругах през зъби и се огледах отново.

Това, което току-що ми се беше случило, беше неправилно. Ненормално. Да — прекрасен пейзаж. Да — чисто небе. Да — дървета, цветя, трева…

Но това все пак не е повод да се умилявам пред всяка буболечка!

Еуфорията отминаваше стремително. Дори не знаех с какво да сравня чувството. С усещанията на пиян, на когото са му пъхнали главата под студена вода? Е, ако студената вода оказваше такъв ефект… Във фантастичните книги се е срещало неведнъж — героят се весели, пие цяла нощ, после гълта едно хапче и се чувства прекрасно. Явно това е мечтата на всички писатели — пиянство без махмурлук. Но аз не бях пил никакви хапчета…

А и защо са ми хапчета? Ако раните ми зарастват мигновено? Та аз съм функционал с пълен комплект чудесни способности. Важното е да попадна в ситуация, в която са необходими, и веднага всичко се задейства!

Изглежда, точно така беше и станало.

Огледах се вече с други очи. Идиличният пейзаж престана да ме радва. Късна пролет или ранно лято, обикновена ябълкова градина. Само че много занемарена.

Какво ми имаше?

Спомних си приказката за вълшебника от Изумрудения град — онзи момент, в който момичето Дороти с пъстрата си компания стигна до маковото поле и се надиша с изпаренията, малолетната наркоманка. Впрочем имах силни съмнения относно въздушното действие на маковете, а невинните ябълки все още никой не ги беше подозирал, че имат наркотично действие. Наистина, японците изпадат във възторг при вида на цъфтяща сакура, но не по фармакологични, а по естетически причини. А от тази градина дори и Мичурин не би изпаднал в екстаз — щеше да хване градинския нож и да се заеме да култивира дърветата…

Добре, да оставим ябълките на мира. Какво остава? Въздухът. Това вече беше по-близо до истината… Повишеното съдържание на кислород може ли да предизвика такъв ефект? Изглежда, че да. Съществува и диазотният оксид, така нареченият „райски газ“. Впрочем диазотният оксид едва ли може да се образува по естествен път. Затова пък повишено съдържание на кислород в атмосферата — като нищо. В света на Кимгим няма нефт — това също е много голяма разлика от Земята, в планетарни мащаби.

Отново съжалих, че Котя го няма до мен. Той незабавно щеше да започне да изгражда хипотези, да провежда експерименти… дори и нищо да не узнаеше, самият факт на кипящата дейност би внушил оптимизъм. Има такъв тип хора — в сложна ситуация започват да извършват редица дребни движения на тялото. Измерват пулса на пострадалите, внимателно се вглеждат в сгъстяващите се облаци, придирчиво проверяват документите на милиционерите, обаждат се на разни номера и задават странни въпроси… Обикновено от действията им няма никаква реална полза. Но затова пък околните някак се успокояват, взимат се в ръце и започват да предприемат други действия — не толкова многобройни и ефектни, но доста по-полезни.

Всъщност и сам мога да проведа един експеримент…

Извадих от джоба си цигарите и запалката, предвидливо отдалечих запалката на една протегната ръка разстояние от мен и щракнах бутона.

Е, би било преувеличение да нарека това огнен сноп. Но все пак огънят изглеждаше някак по-различно. Гореше по-ярко, пламъкът беше по-равен и чист.

Все пак кислородът?

Възможно, като един от факторите…

Въздъхнах и прибрах цигарите, така и без да запаля. Разбира се, можех да се върна тук с херметично затворен съд, да взема проба от въздуха… А после, в Москва, да направя анализ някъде. И щяха да разложат всичко на части, да ми нарисуват таблици, графики, диаграми…

Но трябва ли ми това?

Така или иначе изводът е един. Този свят е подходящ или за функционали, или за граждани, склонни към наркомания. Може би тук биха дошли с удоволствие рапърът с компанията му. Или солидни чичковци с депутатски значки на саката. Ще има да пеят песни и да танцуват голи на лунна светилна…

У мен се засилваше усещането, че съм изтеглил празен свят, никому ненужен. Честно казано, неприятно усещане. Така искрено ме хвалиха за Кимгим и Земя-17… И изведнъж осъзнах, че веднага щом се отвори последната, четвърта врата, бъдещето ми ще бъде предопределено. Ето, вече имам четири (включително и нашата Земя) светове, във всеки от които ми е достъпен кръг с десеткилометров радиус. Колко площ е това? Пи по ер на квадрат… Май така беше. Винаги съм имал трудности с геометрията. Значи разполагам с трийсет квадратни километра във всеки свят. Общо хиляда и петстотин квадратни километра.

В сравнение със затворническа килия — доста много.

В сравнение с Москва — вече съизмеримо. Още от училище бях запомнил, че Москва заема площ хиляда квадратни километра.

Добре, поне трябваше да изследвам докрай това ябълково царство…

Двайсетина минути се отдалечавах с бодра крачка от кулата, като от време на време поглеждах назад. Впрочем едва ли имаше опасност да се изгубя. Разбрах, че усещам кулата доста ясно — като част от собственото си тяло.

Градината наоколо оставаше все така занемарена и неподдържана. Но поне приличаше на градина. Разстоянията между дърветата бяха горе-долу еднакви. Ясно се открояваха различни видове ябълкови сортове, дори цветовете им бяха различни, при това дърветата не растяха на групи, а различните сортове бяха подредени в редици — много небрежно, но все пак… У мен се появи слабата надежда, че в този свят все пак живеят хора.

И буквално след две минути се убедих в това. Във въздуха замириса на дим. Побягнах — не с онова весело, безгрижно тичане, с което бях нахлул в този свят, а нещо като целеустременото движение на Цай. Зад ябълката се мярна гладка водна повърхност — тясна спокойна рекичка. Дотичах до брега и се спрях.

Отвъд реката имаше селище.

Както и да го погледнете — това беше наше, земно, руско селище. В най-лошия си вариант, същият този, който кара патриотите да крещят за вражески хитрости, а по-здравомислещите хора — да изграждат проекти от рода на търсене на руската национална идея.

Сглобяеми къщички, мръсни стъкла на прозорците, наклонени на една страна сиви огради — всички те притежаваха онази унила сивота, която цареше в руските села напролет. Посърнали градинки — изглежда, дори морковите в тях израстваха кафеникави или белезникави, окаченото на просторите бельо беше със същата прашна окраска. Между къщурките бродеха, търсейки нещо в прахта, мършави пъстри кокошки.

Самият аз съм градски жител. Обикновено виждам такива селища от прозореца на влака, транспортиращ благополучните московчани някъде към Питер или Екатеринбург. И винаги се утешавам с това, че такива села са възможни само покрай железопътните линии, близо до големи градове, където всички младежи напускат селото веднага щом получат паспортите си. А някъде, разбира се, има истински села като в учебниците по „Роден край“. С подредени къщички, тухлени или дървени, чисти градинки, резбовани рамки на прозорците… някъде ги има. По течението на Кубан. Или в Сибир.

А тук се е получила унила сивота, особено изумителна на фона на ярката, цъфтяща природа.

Имаше и хора. На брега на реката седяха с въдици група мъже и момчета. Децата бяха съвсем малки, предучилищна възраст. Кой знае защо, веднага отбелязах това — имаше някаква възрастова пропаст. На риболов би трябвало да се съберат възрастните и юношите, а не дечица, неспособни дори да удържат въдицата в ръка.

И всички те се усмихваха. Разговаряха тихичко за нещо, разменяйки си почти едносрични фрази. До мен достигаше: „Кълве!“, „Аха!“, „Твоята!“, „Да!“. Тези хора като че ли не искаха да хабят излишни усилия за сложни думи… или вече не умееха…

Седнах срещу тях, на другия бряг. Появата ми не предизвика нито учудване, нито оживление сред рибарите. Няколко усмивки, бодри помахвания. И нищо повече.

Извадих отново цигарите си и запалих, наблюдавайки внимателно хората. Та те всичките бяха наши, от Земята. Не оттук и дори не от Кимгим.

— Не, Дима — промърморих. — Струва ми се, че това не е подходящо за ролята на нова национална идея. И много, много се надявам, че не е Аркан. Че не е Русия през две хиляди и четирийсета година…

Един от рибарите се изправи. Остави въдицата. И влезе във водата — без да се съблича или събува, дори без да навие панталоните си. Крачи почти до средата на реката, после преплува пет метра и отново тръгна по плиткото, приближавайки се към мен.

Е, поне някаква реакция!

Без да обръща внимание на стичащата се от него вода, мъжът дойде при мен и седна на тревата. Усмихна се дружелюбно. Беше доста над четирийсетте, но изглеждаше силен, здрав и напълно доволен.

— Здравей, момче.

— Здравей, дядка.

Какво е това „дядка“? Откъде ми хрумна? Заради „момчето“ ли? Но мъжът не се обиди от обръщението, а попита:

— Да ти се намира цигара?

— Защо не, намира се — отговорих в неговия тон. Протегнах му пакета. Мъжът запали една цигара и скри в мокрия джоб на ризата си още две, след като ми поиска разрешение с поглед. Аз само свих рамене.

— Ох… — възкликна мъжът, блажено изпускайки дима. — Аз се казвам Саша. Чичо Сашко.

— А аз съм Кирил. — Реших да не иронизирам. Щом е чичо, нека да е чичо.

— Отдалеч ли дойде, Кириле?

— Не. — Махнах с ръка неопределено в посока на кулата. — Не много.

— Нима се е отворил нов проход? — зарадва се мъжът. — Е, ще живнем! Ти откъде си?

— От Москва.

— А аз съм от Полтава.

Явно изчерпал с това съобщение всички теми за разговор, чичо Сашко се изтегна върху тревата, без да изпуска цигарата от зъбите си.

— И отдавна ли сте тук, чичо Сашко? — попитах.

— Ами… — Той не отговори веднага, повъртя в ръка цигарата си. — Две години. Или три. Горби кога го свалиха?

— За Горбачов ли питаш? — учудих се аз. — Президентът на СССР?

— Аха!

— Вече десет… не, какви ги говоря, петнайсет години. Аз изобщо не го помня — признах си, кой знае защо.

— Петнайсет? Охо! — възхити се Сашко. И с това приключи интересът му към броя години, изживени извън Земята. Той пъхна ръце под главата си, с удоволствие допуши цигарата и майсторски изплю угарката в посока на реката.

— Много хора ли живеят тук? — попитах.

— Сега не са малко — отговори охотно Сашко. — Отначало живях сам… е, не сам, с приятелите… После народът започна да пристига.

— А как попаднахте тук?

— Е, както попадат… — Сашко въздъхна, но не с огорчение, а сякаш по задължение. — Скарах се с един тип… голям умник се извъди! Фраснах му един, той ми отвърна. Вместо да се успокои… И реших да го проследя. Е, проследих го… Къщата му — странна, сто пъти съм минавал оттам, не я бях забелязал. Дойдох през нощта с двама приятели. Да не си помислиш нещо, само искахме да му набием канчето! Вярно, бяхме с железа… но той умееше да се бие здравата! Е, и…

Сашко замълча. Аз кимнах и не взех да уточнявам. Разбира се, трима глупаци, дори и въоръжени с арматурни железа, не могат да направят нищо на функционал, в чиито способности влиза и ръкопашният бой. Това не е като да завържеш изкуфяла старица.

А после са ги захвърлили тук…

— Как се казва този свят? — попитах.

— Нирвана — отговори Сашко охотно.

Изправих се и огледах още веднъж мизерното селище и доволните му обитатели. От една от къщурките излезе дебела червенокоса жена и извика нещо гърлено, като че ли даже нечленоразделно. Не съобразих веднага, че викаше не на руски, а на норвежки или шведски. Един от рибарите се изправи, подхвана седящото до него три– или четиригодишно детенце, качи го на врата си и тръгна към къщурката.

И, което беше забележително, изобщо не се поинтересува от съдбата на въдицата. Остави я така да си стои на брега с полюшващо се от течението влакно.

Удобно е, безспорно! Не съвсем затвор. Не съвсем психиатрия. Ярък, уютен, безопасен свят, където по някакъв каприз на природата човек е в състояние на лека еуфория. Някой там е попречил на функционал — няма нужда да се убива, няма нужда да се сплашва. Хващат го и го довеждат в Нирвана — сам не може да се измъкне оттук. За пълна хуманност тук даже бяха построили сглобяеми къщурки (бях сигурен, че чичо Сашко и приятелите му не са се погрижили за това), бяха посадили ябълки… От другата страна на реката, изглежда, имаше картофено поле. В реката плуваше риба. Наоколо се разхождаха кокошки. Какво друго трябва, за да може да се живее?

Ако нещо им трябваше, щяха да им го доставят, не се съмнявах. И разни аспирини, тетрациклини и дрехи. Сигурно даже и млечна смес за децата…

Разбрах още и защо в селището живеят или възрастни, или малки деца. Масовото заселване на Нирвана е започнало преди седем-осем години. Деца се раждат (явно еуфорията не премахваше всички желания докрай), но засега още не са успели да пораснат.

Сигурно няма да ме ругаят. Този свят е желан от функционалите.

Но защо, защо отворих проход точно дотук?

И изведнъж напълно ясно осъзнах защо. Та нали аз исках да видя бъдещето на Русия? Кой е виновен, че в моето съзнание това бъдеще е точно такова: вяли наркотизирани жители, които човъркат лениво в земята, не по-малко лениво се плодят и не се интересуват от абсолютно нищо?

Политикът ме убеждаваше да отворя проход към Аркан. Но толкова много говореше за бъдещето на Русия, че насън съм „намерил“ свят, максимално отговарящ на представите ми за това бъдеще. Ако вярвах в кристални градове и мраморни дворци, може би щеше да се намери и такъв свят.

Думите са капан. Ако си разбрал неправилно събеседника си, каквото и да правиш, каквито и усилия да полагаш, първият, неправилният смисъл си остава в подсъзнанието ти.

— Чичо Сашко, а откъде идват хората тук? — попитах.

— От горното течение на реката — уведоми ме охотно бившият полтавчанин. — Там има проход. Близо е, на половин час пеша.

— Аха. — След кратък размисъл извадих пакета и му дадох още няколко цигари. — Благодаря. Кажи, чичо Сашко, а не искаш ли да се върнеш в своята Полтава?

— Че какво съм забравил там? — учуди се мъжът искрено. — Салам срещу талони, пилешко по празниците?

Не си направих труда да му обяснявам, че саламът срещу талони не е в обращение вече толкова отдавна, колкото и генералният секретар Горбачов. Кой знае как живеят сега в Полтава? А и как би успял да се устрои чичо Сашко, след като е живял петнайсет години в растамански26 рай.

— Защо не останеш? — предложи Сашко. — Ще хапнеш с нас, жена ми още сутринта е сготвила борш с пилешко.

Но да, разбира се. Ако тук има и мъже, и жени, странно би било да се очаква от тях монашеско поведение. Появили са се семейства, народили са се деца. Или в обратен ред. Както и да е, няма значение.

— Благодаря, ще тръгвам.

— Ти си знаеш. — Чичо Сашко се изправи, изтръска полепналия по ризата му пясък. — Наминавай. Знаеш ли колко хубаво е тук? Дори не ти се пие!

Но и този аргумент не ме убеди. Обаче пък много исках да се видя със съседа ми функционал.

Като се има предвид объркването с времето, царящо в главата на чичо Сашко, очаквах, че ще ми се наложи да вървя няколко часа. Но разстоянието не надвишаваше три километра — наистина половин час бавен туристически ход. По левия бряг на реката се точеха тучни залени ливади, а по десния, по който вървях, беше все същата тази занемарена ябълкова градина.

Колегата митничар живееше в реката. Именно „в реката“ — тя беше преградена от нисък бент, в центъра на който имаше високо два човешки ръста водно колело. Над бента и колелото, върху дебели дървени колове стоеше… вероятно трябва да се нарече мелница? Във всеки случай дотам водеше ремъчната предавка от колелото, а във вътрешността на съоръжението нещо се въртеше и бумтеше. Към двата бряга на реката се спускаха мостове от сковани дъски. Вратата — поне тази откъм десния бряг — беше отворена. Зад нея танцуваха червени отблясъци, сякаш гореше огън.

Впрочем там наистина гореше огън — към небето се виеше лек дим.

— Ей, съседе! — извиках аз, спирайки при мостчето. Кой знае защо почувствах, че ще е неправилно да пристъпя върху него без разрешение. Неучтиво. — Как е брашното? Мели ли се?

Разнесе се добродушен смях. И на вратата се появи моят съсед митничар. Едра, широкоплещеста жена с кожени панталони и груба кожена престилка върху голото й тяло — неволно отклоних поглед и започнах да я гледам само в лицето. Русите й коси бяха събрани в тънък кок и привързани… е, бих казал, че с лентичка, но не от плат, а от дребни сребърни халкички. Жената държеше в ръцете си масивни металически клещи, в които беше стиснато нагрято до червено парче метал.

— Здрасти, съседе! — отвърна тя. — Още от сутринта почувствах как новата врата се появи, през цялото време те чаках. Само че нямам брашно, извинявай. Това не е мелница, а ковачница.

— Извинявай… — Дори не знаех от какво се смутих повече — от глупавата си грешка или от вида на тази… как да я нарека… ковачка?

— Ковач съм — каза жената, усмихвайки се. — Не се мъчи, думата „ковач“ няма женски род. Аз съм ковач Василиса.

— А аз съм добрият юнак Иванушка, търся годеницата си, похитена от Кашчей — казах аз.

Анка често ми е казвала, че шегите ми са глупави. И аз не споря. Но понякога ми се получават.

Ето и сега ковач Василиса отпусна ръката с клещите и попита с чисто, искрено любопитство:

— Сериозно?

— Не, разбира се. Хрумна ми по асоциация. — Разперих ръце. — Ковачница… Василиса…

— Между другото, красиво, изконно руско име — каза жената, леко обидена. — А, и ако ме наречеш Вася — ще получиш шамар. Ръката ми е тежка, сещаш се… Влизай, Кириле, бъди ми гост.

Ако отначало ми се стори, че е по-голяма от мен, то сега се появи усещането, че сме почти връстници. В нея имаше някаква добродушна простота… наистина от типа на онези, които се срещат в народните приказки.

Първият етаж на сградата се заемаше от ковачницата. Не знам как изглеждат обикновените ковачници. В тази имаше пет или шест наковални, сложени в редица — като се започне с голяма, с размерите на маса, и се завърши с мъничка, на която не може да се подкове нещо по-голямо от бълха. Имаше три пещи — също с различни размери. Само средната беше разпалена. Имаше още огромни мехове, сякаш излезли от чертежите на Да Винчи — точно тях люлееше водното колело. Меховете се крепяха на обръщателно колело и можеха да се придвижват към всяка от пещите. По пода имаше купчини железа — удивителна смесица от ръждиви пружини и лъскави мечове.

— Харесва ли ти? — попита Василиса с интерес. — Виждам, че ти харесва. Нека да ти подаря нещо…

Тя не се зае да се рови в купчината метал. Вместо това отвори един шкаф до стената — най-обикновен шкаф, само че вместо ризи и чаршафи в него имаше оръжие.

— Дръж!

Получих дълга кама в кожена ножница. Ръкохватката беше омотана здраво и грижливо с нещавен ремък. Оръжието изглеждаше красиво и, за разлика от сувенирните оръжия, продаващи се в магазините, страшно.

— Благодаря. — Усетих, че не бива да отказвам. — Слушай, не бива да се подаряват ножове…

— Аз не съм суеверна.

— Затова пък аз съм. — Намерих в джоба си една рубла и я връчих на Василиса. — Е… благодаря, съседке. Ти си майсторк… майстор!

Да, думата „майсторка“ би подхождала повече на шиенето или бродирането, но не и на изковаването на ками.

— Глупачка съм аз — въздъхна Василиса. — На кого е нужно всичко това… — Тя махна с ръка. — Да вървим горе, ще те черпя чай… Откъде си, Кириле?

— От Москва.

— А аз съм от Харков.

Беше на четирийсет и две години. Изглеждаше на малко над трийсет, но това е обичайно при функционалите. Някога беше работила в завод за трактори, и то не в счетоводството или в профсъюза, а в ковачния цех. Разбира се, не е размахвала чука, а е управлявала ковачна преса.

После — обичайната история. В работата забравили за нея. Тя била упорита и два пъти постъпвала наново, но на следващия ден пак я забравяли. Мъжът й затворил вратата пред нея, въпреки рева на децата: „Полудяхте ли? Майка ви умря преди три години!“. Явно подсъзнанието на околните е търсело някакво обяснение на случващото се. А след един ден я забравили и децата. Затова пък направо на улицата пощальонът й връчил телеграма, предписваща й да отиде накрай града. Точно там тя видяла… не, не кула, а изоставена тухлена къщичка.

Вратите й били само три. Едната, разбира се, водела към Харков. Другата — в пустинен каменист свят с ледени зими и задушаващо горещи лета. Функционалите казали, че този свят е номер четиринайсет и не е нужен никому. Третата — тук, в Нирвана. Виж, към този свят функционалите проявили интерес.

— Заточение — казах аз, отпивайки от чая. Василиса беше сложила масата на втория етаж — типично женска трапеза с чай, няколко вида сладко, плодове и бонбони. Впрочем беше ми предложен и коняк, но аз отказах. Василиса се преоблече в светла рокля, разпусна косите си и вече не изглеждаше толкова екстравагантно — просто много едра жена, която би трябвало да се занимава с мятане на чук или на гюле. Но при това се оказа не мъжкарана, а даже симпатична — е, ако ви харесват много едрите жени, естествено.

— Не, не само заточение — възрази Василиса. — И това го има, естествено. Ако някой изведнъж реши… Но всъщност този свят е доста перспективен.

Тя явно изпитваше комплекси, че е отворила проход към място за заточение.

— Перспективен?

— Да, разбира се. Той е доста удобен за живот. Но обикновените хора се опияняват тук.

— Аз също, в началото. Всичко е толкова ярко… толкова хубаво…

Василиса кимна с разбиране и аз рискувах да изкажа предположение:

— Кислородът?

— Какво? — Василиса много се учуди. — Какво общо има тук кислородът? Психеделици.

Можех единствено да се плесна по челото. Идиот! Макар и никога да не съм пробвал никакви наркотични гадости, симптомите са класически…

— Климатът тук е много мек — продължаваше Василиса. — Няма сняг дори и през зимата. А в почвата живеят някакви дребни гъби, които отделят заедно със спорите си психотомиметик с действие, подобно на това на ЛСД. Макар че по действието си са най-близък аналог не на ЛСД, а на „ЕСТЕТ“27… Не се учудвай, изучавала съм въпроса в детайли. И без това нямам какво да правя, нямам много клиенти…

Идеята да се колонизира Нирвана (тя е двайсет и вторият свят) хрумнала на функционалите почти веднага. Назначили Василиса да отговаря за проекта. Освен хората, които и без това влизали в конфликт с функционалите, тук изпращали алкохолиците и наркоманите, изпадащи във възторг от безплатния постоянен екстаз, непомрачаван нито от прилошаване, нито от махмурлук. По своята същност това беше наистина наркомански рай. Никой не се стремеше да напуска Нирвана.

Ябълковата градина била идея на Василиса и както разбирам, посадена от нея самата за първите няколко години. Водела я е или някаква ирония, караща я да превърне Нирвана в пародия на райската градина, или трезв разчет — оказало се, че ябълката е най-непретенциозното от плодните дървета. Впрочем след няколко седмици пълна дезадаптация жителите на Нирвана ставали способни на минимално самообслужване: ловели риба, отглеждали някакви зеленчуци в градината, а също така и кокошки.

— Възлагаме големи надежди на децата — обясняваше Василиса. — Възрастните стават по-адекватни с течение на времето, но едва ли ще изтрезнеят напълно. Но родените тук деца вече почти са се приспособили. Те са гальовни, весели. Малко немарливи, но подлежат на обучение.

— Ти учиш ли ги? — попитах.

— Да. — Кой знае защо, тя се изчерви, сякаш я бях уличил в някаква неприлична постъпка. — Да четат, да пишат, да смятат. По-големите дори започват да четат самостоятелно, молят да им донеса още книжки. Много обичат фантастиката, особено нашите книги за деца, постъпили да се учат в магьосническо училище. Ох, колко много от тези книжки им носих! Добре поне, че ги издават много — всеки месец излиза нова. Само с „Хари Потър“ не се справят добре, там вече трябва да се мисли, не могат да се съсредоточат, капризничат. Често ходя при тях и гледам какво става. Нямам много работа. Как да не помогна — и на дечицата, и на възрастните…

— А ако се изпратят в нашия свят? — попитах. — Поне децата? Защо да страдат тук?

— Защо мислиш, че страдат? — възмути се Василиса. — Тук са родителите им, те ги обичат. Тук няма никакви войни, никакви бандити, никой никого не убива. Всички са сити, облечени. А и вече не могат при нас.

— Защо?

— Започва абстиненция — обясни Василиса.

— Слушай, съседке — попитах аз след кратко мълчание, — да не вземеш да занесеш в нашия свят тези гъби?

— Не се безпокой, те не могат да оцелеят в нашия свят — отвърна Василиса невъзмутимо. — Проверено е.

— А ако се култивират?

Тя ме погледна с неразбиране. После се засмя. Рязко прекъсна смеха.

— Не, съседе. Не си струва. Знаеш ли какво е, когато човек цепи дърва, да си съсече ръката, да се разсмее и да седне да гледа как кръвта му изтича?

— Не знам.

— А аз знам.

— Извинявай. — Малко се засрамих. — Шегите ми са глупави.

— Забелязах. Сладко?

Отказах й. Станах, разходих се из стаята, погледнах през прозореца. Откъм Харков това беше вторият етаж на сграда, намираща се някъде на тиха и въпреки късната есен — все още зелена и слънчева уличка. Преминаваха леко облечени хора. На километър разстояние, на покрива на високо здание сталински тип, стърчаха антени — едва ли не телевизионен ретранслатор. Симпатичен град… помислих си, че си струва да дойда някой път, да похапна пелмени, да пийна горилка28. Разбира се, ако се намери кафене или ресторант наблизо — връзката ми с кулата беше обтегната. Навярно бих могъл да се отдалеча още на километър. Или на два… три… Но не повече.

Гледката през другия прозорец съвсем не беше толкова идилична. Ниски сиви облаци, през които едва надничаше слънцето, заснежена равнина, по която вятърът гонеше бодлива ледена прах.

— Там, до вратата, има двеста килограма замразени плодове. Използвам този свят вместо хладилник — каза Василиса. — През зимата, естествено. Но тук зимата е девет месеца.

— Север?

— Не, не север. Казват, че е екваторът. Този свят е много далечен по веригата. Струва ми се, че тук работата дори не е в Земята — тук самото слънце грее лошо. — Тя помълча малко и добави: — Освен това няма Луна.

— Как отвори проход дотук? — попитах предпазливо.

— Не ми се живееше, Кириле — каза Василиса, приближавайки се към мен. Не се опитваше да ме трогне, просто ме информираше. — Обичах мъжа си. А когато и децата ме забравиха…

Тя замълча.

— Извинявай — неловко свих рамене аз. — Не съобразих. Много съжалявам. Аз съм неженен, а и наскоро се скарахме с приятелката ми… беше ми по-лесно. Само родителите ми… но те са си напълно самодостатъчни хора. Много ли ти беше тежко?

— Първоначално — да — отговори тя, без да се превзема. — Но времето лекува. Децата са живи и здрави, вече пораснаха…

Обърнах я, погледнах я — и веднага бях заключен в здравата й прегръдка. Целувката на ковачката (в конкретния случай по-добре неправилна дума, отколкото целувката на ковача!) се оказа неочаквано мека, страстна и приятна.

Но само след секунда Василиса се откъсна от мен. Въздъхна.

— Извинявай, Кириле. Млад си… не искам да те обърквам. Ще бъдем ли приятели, съседе?

Честно казано, ситуацията беше идиотска. Прекрасно виждах, че скучаещата Василиса банално иска секс. И то не с ухилен идиот от Нирвана, а с някой от функционалите.

Честно казано, на мен ми се искаше същото. Секс. Без ангажименти. С красива, макар и необичайна жена. Никога по-рано не ми се беше налагало да правя любов с по-едра и по-силна жена от мен, но това само ме възбуждаше.

В същото време чувствах, че тя донякъде е права. Не си струваше. Сега — когато тъкмо започвах да свиквам с новата си роля — не си струваше. От нашите отношения нямаше да се получи лека интрига, щяхме да се опитаме да им придадем сериозност. Василиса неизбежно щеше да започне да командва. Това нямаше да ме устройва. Щяхме да се разделим — но съвсем не като приятели.

Но ако сега избегна този случаен и ненужен роман…

— Права си — казах. — Да бъдем приятели. Слушай, а ти обичаш ли морето?

Василиса само се усмихна.

— Имам изход към Земя-17 — поясних. — Намини, когато ти се прииска да поплуваш и да се попечеш.

— Благодаря, Кириле — каза тя сериозно. — Това е добре. Браво на теб!

Бях удостоен с още една целувка — този път не със страст, а с благодарност.

— Намини — повторих аз смутено. — А сега ще тръгвам. Поканиха ме на вечеринка в Кимгим.

— Ах, ти! — Василиса се замисли. — Далеч ли е мястото на вечеринката от твоята функция?

— Пет километра.

— Отпада. От мен до теб по права линия е седем километра. Мога да се отдалеча на девет от ковачницата. Но ще намина през теб.

— Непременно.

Между нас увисна онази неловка пауза, която неизбежно се появява между мъж и жена, които са се канели да правят секс, но са размислили. На мен подобна неприятност ми се беше случвала само веднъж, но прекрасно разбирах, че не бива да протакам. Трябваше бързо да си вземем довиждане — тогава имаше шанс да запазим добри отношения.

— Имам работа — каза неискрено Василиса. — А сигурно и ти бързаш. Обратно през селището ли ще минеш?

Свих рамене.

— Ако не ти е проблем… ще помогнеш ли малко? Отдавна се канех да отнеса малко дрешки.

— Иска ли питане! Разбира се, че ще помогна.