Чернова

20

Всеки нормален човек знае, че е лошо да се боледува. Дори баналният грип означава замъгляваща съзнанието температура, главоболие, парене в очите, изтръпнали мускули, противна кашлица.

Впрочем на нещата може да се погледне и от друга страна.

Да вземем за пример именно грипа.

Студен, противен ден между есента и зимата. По пътищата — каша от кал, сняг и вода. В небето — сивота. На работата — напрежение (като вариант: в училището — контролно; в университета — изпит по съпромат). Събуждате се и с отвращение осъзнавате, че ви предстои дълъг, тежък, гаден ден. Ставате, но усещате, че ви тресе, носът ви е запушен, а главата ви тежи. След кратък разговор с жена ви или с майка ви решавате да измерите температурата си.

Трийсет и седем и пет. Охо! Твърде много, за да е грешка. Но след усилен размисъл решавате да измерите температурата отново. Трийсет и седем и седем!

Всичко е ясно, имате грип. Разбира се, лекарите ще го нарекат остра респираторна вирусна инфекция, защото грипната епидемия все още не е обявена, а тя не е обявена, понеже е финансово неизгодно за държавата. Няма значение, лечението е едно и също. Вие с известно усилие се обаждате в поликлиниката, после — в работата (ако ви е още рано да ходите на работа, майка ви се обажда в училището) и съобщавате, неволно приглушавайки глас и правейки го максимално скръбен, че ви е повалил грип. После пристига изтормозена лекарка, която, без да си събуе ботушите, идва при разхвърляните ви завивки, изслушва ви невнимателно, поглежда термометъра и задава риторични въпроси. След час вие, обгърнат с топъл халат и със съчувствието на роднините, седите в креслото пред телевизора и гледате някой стар екшън или анимационен филм. Редовно ви носят горещ чай с мед, лимон и сладко. Питат какво ястие ще благоволи да погълне страдащият ви организъм. Нежно докосват челото ви със студени длани. Тичат до аптеката да носят аспирин (разтворим или на таблетки?), витамини в шарени жизнерадостни опаковки, а още и скучно, мудно криминале от Рекс Стаут. Вие доглеждате анимационните филми, вземате лекарствата, усмихвате се на жена си (или на майка си) с усмивката на умиращ на амбразурата на вражески бункер боец и си отивате в леглото — да четете за ленивия дебел детектив и неговия дисциплиниран и войнствен помощник. А зад прозореца — гадост, сивота, Бог репетира за следващия потоп, мокрите хора лаят едни на други и се занимават с всякакви глупости.

Какво хубаво нещо е грипът, ако го преживееш по правилния начин!

Разбира се, ако вече не сте под опеката на майка си и не сте се подсигурили със съпруга или приятелка, нещата не са толкова безоблачни. Но в този случай сами сте си виновни и няма какво да ругаете клетите вируси!

Съвсем друго нещо е, когато умирате.

Страшна е не болката. Рано или късно тя си отива — или я убиват лекарствата, или за нея не остава повече място. Страшното е да останеш насаме с вечността, с пропадането в тъмната пустота. Светът ту се свива в една точка, чието име си ти, ту се раздува до безкрайно пространство — не безмилостно и не зло, но абсолютно равнодушно. Ти си никой и мястото ти е никъде. Може и да вярваш в Бог, може и да не се боиш от смъртта, да й се надсмиваш и да се превземаш. Но когато диханието на вечното нищо докосне устните ти, замлъкваш. Смъртта също не е жестока и не е страшна. Тя само отваря врата, зад която няма нищо.

И ти правиш тази крачка.

В самота. Винаги в самота.

Аз ту плувах в черния океан, ту изплувах на бреговете на реалността. В реалността беше по-лошо. Болката беше някъде наблизо, тя не се усещаше, както не се усеща скоростта на реактивен самолет при поглед от далечната земя, но подобно на далечната земя привличаше към себе си. Подът танцуваше и се въртеше под мен, витата стълба се въртеше като свредел във вътрешността на кулата.

Не могат да ме убият. По никакъв начин. Феликс казваше, че съм неуязвим във функцията си. А аз съм вече вкъщи, вече съм в кулата, аз съм митничар…

Защо точно митничар?

Глупава мисъл преди смъртта. Но тя стана онова късче живот, за което се вкопчих конвулсивно. Защо точно митничар? Кой ми избра тази съдба — и защо?

Не искам да умирам, без да знам отговора. Не се каня да отмъщавам на никого. Не мога да оправя всичко и да победя всички. Но поне искам да знам каква е съдбата ми. Трябва да оцелея.

„Няма да се получи — шепнеше мракът. — Не страдай. Затвори очи. Кажи си: умирам! Кажи го и затвори очи. Всичко това не е важно. Всичко това остава в предишния ти живот. Всичко това остава в живота. Заспи!“.

— Мамка му… — изсъсках аз, гледайки въртящия се винт, размиващата се стълба. — Майната му.

Сърцето тупти. Белият дроб диша. Мозъкът не е умрял.

Аз съм в своята функция. Изпълнявам я. Не могат да ме убият толкова лесно. Не знам как работи всичко това, но ако раните зарастват безследно, то и тази ще зарасне.

Кръвотечението трябва да се прекрати. Първо — да престана да губя кръв. Всичко, което вече се е изляло в коремната област… всичко трябва да се изчисти. Кръвта и лимфната течност трябва да се всмучат през лигавицата, да се пречистят и да се вкарат в големия кръг на кръвообращение. Късчетата тъкан, съдържанието на червата… всичко това трябва да се отдели. Гръбнакът трябва да се възстанови. Гръбначният мозък — да зарасне. Червата — да възстановят целостта си. Пикочният мехур — да израсне отново. Бъбреците — да регенерират.

Някъде вътре в мен избухна в истеричен смях умното момче Кирил, чийто баща беше лекар. Мракът му кимна одобрително.

Да, всичко разбирам. Тъканите на човешкото тяло регенерират зле. И нищо не регенерира толкова добре, че да изпревари разгарящия се в мен сепсис.

Но аз съм функционал. Почти военен съм. Митничарят трябва да може да встъпи в сражение, да получи откос от упор и да се върне на работното си място.

Значи трябва да се справя.

Таванът се завъртя по-бързо, горещината в корема ми нарастваше — и аз си позволих да се потопя в спасителните тъмни води на забравата.

Следващия път се събудих от жажда.

Сърцето ми туптеше бясно. Тялото ми пламтеше. В корема ми пулсираше болка. Отвратителна воня изпълваше дишането ми.

Но в сравнение с жаждата всичко това беше дреболия.

Исках да пия. Газирана вода. Горещ чай с лимон. Студен киселичък квас. Не, всичко това са полумерки… Да допра уста до чешмата, да отвъртя крана и да гълтам прохладна вода, миришеща на желязо и на гнилоч. Да отпусна лицето си в локва и да гълтам застоялата, топла, мръсна течност, ритайки с крака всички конкуриращи ме братя Иванушки…

Има вода на втория етаж. На масата. И на третия, много вода — в кухнята, в банята…

Само жаждата можеше да ме накара да помръдна от мястото си. Лежах по очи, и това беше добре. Протегнах ръце и се опитах да притегля тялото си. Не се получи. Спечената кръв ме беше залепила за пода. Отново опитах да се примъкна напред и неволно пробвах да се подпра с крака.

Краката ми се помръднаха. Дори счупеният крак… погледнах накриво — под мръсните, измачкани шорти се виждаше розова кожа, заобиколена от коричка засъхнала кръв.

Получава се!

Само че ми трябваше вода. Не просто умирах от жажда — изведнъж ми стана ясно, че организмът ми се нуждае от вода, за да се възстанови и да изкара навън продуктите на разпад на тъканите. Още час-два без вода и ще умра. Наполовина изцелен, със затворили се рани и възстановили се органи. Ще умра от жажда.

Допълзях до стълбите за десет минути. Драскайки с нокти пода, опирайки се на брадичката си, леко отблъсквайки се с крака — допълзях. Опрях теме в първото стъпало.

И разбрах, че не мога да се изкача по стълбите. По никакъв начин.

Обхвана ме отчаяние, подобно на отчаянието на плувец, потъващ на метър от спасителния пояс. Няколко пъти се опитах да кача главата си върху стъпалото. Безполезно. Тялото ми беше направило каквото можеше.

Вода. Тя е съвсем наблизо — два етажа — и е пълно с вода. Но не мога да се добера до нея.

Както е добре известно, когато Мохамед няма сили да стигне до планината, то планината трябва да дойде при Мохамед. В случая с водата това е доста по-лесно.

Погледнах нагоре. Каквото и да представляваше кулата, вътре в нея имаше кабели, тръби, стълби. Тръбата можеше да се спука и водата да потече надолу.

Тръбата трябваше да се спука.

Не се опитах да направя това с усилие на волята, като полуразумен екстрасенс, демонстриращ несъществуващите си способности. Не давах мислени команди — би било глупаво. Просто лежах под стълбите и чаках кога на третия етаж ще се спукат тръбите и потоците вода ще плиснат надолу, радостно стичайки се по стъпалата. Няколко пъти губих съзнание, явно за някакви си секунди или минути.

А после се разнесе шум и по стъпалата заструи вода.

Разбира се, аз не чаках да отмине първата вода, отмиваща мръсотията по пода. Не би ме смутил дори мръсен пес, сложил лапи на горното стъпало, не би ме смутил дори пробит бидон с бензин или плаващи във водата отпадъци.

Притиснах буза към стъпалата и започнах да гълтам, да гълтам течащите право в устата ми тънки струи. Пиех, пиех, пиех. Водата отмиваше тялото ми и се разтичаше по пода. Поглъщах водата, изпадах в забрава, отново пиех. Целият ме тресеше, вътре в мен сякаш гореше печка и аз пиех, заливайки този адски огън. Веднъж ми се догади и направих почивка за няколко минути. Няколко пъти изпразних мехура и червата си направо в дрехите и във водата.

Не ми пукаше. Организмът изхвърляше от себе си унищожените тъкани и не смятах да му преча. По-добре екскременти, отколкото безкрайната тишина, която чакаше зад прага. А водата все течеше и течеше, миейки измъченото ми тяло и изцапания под. Горещината в мен бавно спадаше.

Съблякох се направо така, като си лежах на пода. Изритах по-надалеч от себе си мръсните дрехи. Бавно изпълзях на четири крака нагоре по стълбите. Залитах дори при такъв начин на придвижване, но вече бях в състояние да се движа.

На втория етаж също направих почивка и изядох всичко, каквото намерих на масата — разтопени парченца шоколад, изсъхнал салам и кашкавал. След това вече имах сили и за отскок до третия етаж, в кухнята.

Захар, шоколад, салам. Кондензирано мляко! Пробих кутията с подарената ми от Василиса кама. Трябва да й благодаря…

После легнах право на пода до масата и поспах още няколко часа. В организма ми нещо продължаваше да зараства и да се възстановява, но то вече можеше да се осъществи и без мое участие.

Наистина е трудно да убиеш функционал.

Реших, че от сега нататък ще държа на първия етаж, до всяка врата, голяма бутилка с минерална вода.

През прозореца Аркан изглеждаше по същия начин както преди. Като се изключат плешивините в листака на дърветата, изсечени с картечните откоси, и свежите бели рани върху стеблата. Намръщих се, потрих корема си. Там също се виждаше бял белег — петно от кожа без тен, с размерите на отворена длан. Там беше дупката…

Както и да се вглеждах, не можах да забележа нищо подозрително. Дори птичките отново пееха.

Вдигнах ръце, сложих ги върху прозореца, после ги дръпнах рязко, сякаш отварях двете крила.

На някой от стаилите се в гората снайперисти не му издържаха нервите. Разнесе се тихо млясване, сякаш плах юноша за първи път в живота си целува девойка. По стъклото бавно се плъзна оловно топче, от което стърчеше метална ос. Погледнах куршума с някакво отчуждено любопитство, после показах на невидимия стрелец среден пръст. Интересно, този жест използва ли се тук?

В стъклото шляпна още един куршум. Използва се.

Свих рамене и затворих капаците. Какво пък, пътят ми към Аркан е затворен. Освен ако не тръгна да си пробивам път с бой? Под покрова на нощта, с прибор за нощно виждане, окичен с оръжия… Глупости. Ако бях на мястото на жителите на Земя-1, най-напред щях да поставя пред вратата на кулата мина, по възможност — с дистанционно управление, и бих сложил няколко души да дежурят при детонатора. Впрочем няколко едрокалибрени картечници, насочени към вратата, също щяха да свършат работа.

Най-странното беше, че сега вече мислех напълно спокойно за тези мини и картечници. Не ми хрумваха и никакви мисли за отмъщение. Нещо в мен се беше променило. Вече не възнамерявах да геройствам и да се боря. Единственото, което ми се искаше, беше да стоя по-надалече от Аркан.

Куршумът предизвиква удивителни спомени в главата, дори и да те е уцелил в задника.

Отидох в банята и напълних кофа с вода. Изпраните дрехи вече изсъхваха. За щастие не се наложи да оправям тръбата — спасителният теч се затвори от само себе си. Въоръжен с парцала — съвсем доскоро част от новата ми риза, аз се заех да мия пода на първия етаж. След съвсем кратък размисъл реших да изливам мръсната вода в Нирвана — твърде чистичък свят беше.

Най-малко от всичко на света обичам два вида домашна работа — миенето на пода и гладенето на дрехите. Но ако въпросът с гладенето можеше да се реши окончателно чрез минаване на дънки и пуловер, то от миенето на пода може да те избави само домашна прислужница. Или съпруга.

Тъкмо бях измил пода за първи път и стоях с парцала в ръце, чудейки се дали да не го мина още веднъж, когато на вратата се почука. Откъм Земя-17. Резерватът.

От една страна, знаех, че там са само Котя и Илан. Но от друга… А ако функционалите от Земя-1 бяха пратили група убийци в Резервата през друга митница?

Приближих се към вратата и се заслушах. Тихо. Жалко, че няма шпионка… може би да се кача на втория етаж?

— Кой е? — попитах.

— Врагове! — отговори раздразнено Котя. — Кириле, какво ти става?

След като се замислих за секунда, попитах:

— За какво беше твоят разказ? Този, в който беше написал бележката за подсещане?

Котя мълча известно време. После каза скръбно:

— Ама… ти какво… не съм сам.

— За какво беше разказът?

— За обучение по спорт! — изграчи Котя. — За упражнения по гъвкавост!

Отворих вратата.

Зад гърба на Котя стоеше Илан. И двамата изглеждаха така, както би трябвало да изглеждат двама граждани след прекарването на едно денонощие сред дивата природа: омачкани, немити и уморени.

Котя ме изгледа страшно, като юноша, чиито родители са се отдали на сантиментални спомени от рода на „как порасна, а до скоро се напикаваше в леглото“ пред първото доведено от него вкъщи момиче.

— Точно така! — казах. — Ти писа статия за „Спорт експрес“… Е, влизайте.

Котя бързо се шмугна в кулата. Гледащата ме с подозрение и напрегнатост Илан влезе подире му.

— Чистиш, а? — попита Котя, оглеждайки току-що измития под и парцала в ръката ми. — Виж ти!

Илан, както ми се стори, също ме погледна с уважение. Нищо не радва жената повече от мъж, зает с подреждане на дома.

— Наложи се — казах аз лаконично. Подръпнах гащетата си — бях чистил полугол. — Ей сега се връщам…

— Почакай — обади се Илан неочаквано. — Застани малко…

Тя гледаше в корема ми. После обиколи около мен, сякаш съм новогодишна елха. Приклекна и докосна коляното ми.

Аз търпеливо чаках.

— От автомат? — попита Илан, гледайки ме отдолу нагоре.

— Картечница.

— Ти… — Тя се изправи и ме погледна с подозрение в очите. — Това не е при нас, нали? Отворил си още една врата? Закъде?

— За там.

— Глупак! Глупак, глупак, глупак! — Лицето й се изкриви от огорчение. — Ние всичко бяхме подготвили… имахме план… трябваше ни само един изход към Земя-1! А ти си избързал… Край, нали? Изходът е под наблюдение?

Кимнах.

— Най-вероятно ще залеят кулата с бетон — каза Илан с горчивина. Е, и датчици, мини… както си му е редът. Казват, че веднъж вече са правили такова нещо… Защо хукна в този свят? Защо не ни дочака? Смяташе, че си най-якият?

— Защо не дойде при нас, когато влязохме в Кимгим? — попитах. — Защо не ни разказа всичко, каквото знаеш — за функционалите, за Земя-1? Защо беше този набег с тояги и ножове? Смяташе се за най-яката?

Котя тревожно прекара поглед от Илан към мен и обратно.

— Прав си — въздъхна Илан. — Извинявай. Претенциите… не са на място. Мога ли да се приведа в ред?

— А?

— Да използвам банята.

— Да, разбира се. Горе.

Илан за миг докосна ръката на Котя и тръгна нагоре по стълбите. Погледнах блаженото изражение на лицето на Котя и попитах полугласно:

— Е, какво? Мацка или дама?

— Тя се казва Илан — отговори кратко Котя.

Погледнах го — и не намерих какво да кажа.

— Отначало и аз бях изпълнена с детски възторг — каза Илан.

Вечеряхме. Във всеки случай и в Москва, и в Кимгим денят клонеше към залез, така че трапезата ни можеше да се нарече вечеря. За мое смайване Илан успя да приготви от ергенските ми запаси почти домашна храна — само прати Котя до Москва за картофи и замразено пиле. Първото ястие беше юфка, второто — пържени картофки с лук и пилешко. Разбира се, това не можеше да се сравнява с ястията в ресторанта на Феликс. Но, честно казано, не бих сменил тази вечеря и за най-разкошното угощение.

— Исках да стана лекар — разказваше Илан. — Е… имах си мечта. Работех като санитарка, зубрех учебниците… Исках да постъпя в медицинската академия на Ангвар… Това е горе-долу, където е вашият Стокхолм, много престижно място. Там е много скъпо, аз нямах такива пари, трябваше да изкарам добри оценки на изпитите, тогава щях да получа стипендия и правото на безплатно обучение… — Тя замълча. — Мисля, че щях да успея. Но веднъж отидох на работа — а там друго момиче. Клиентите не ме познават… Реших, че искат да ме изгонят, без да ми платят, обидих се… Спретнах им скандал. После приятелите ми ме забравиха.

— А след това и роднините — кимнах аз.

— Аз съм сирак — отвърна Илан. — Баща ми беше биолог, довел е майка ми от Изток, още е била момиче… Казваше, че се е наложило да се ожени, за да не го набият на бамбуков кол… Шегуваше се, всъщност много обичаше мама. После пътуваха заедно… в Африка, в Азия… не се върнаха от Индия… имате такъв остров, нали? Не, Индонезия! Не се върнаха. Отгледа ме баба ми, но тя вече беше починала. Не ми бяха останали никакви роднини.

— Извинявай — промърморих аз.

— Отначало много ми хареса — продължи Илан. — Не, не съм глупачка, разбирах, че функционалите са твърде малко, за да се разкриват на хората и да живеят както им се иска. Реших, че ще си имам своя клиника. Тя даже се появи наистина. Не много голяма, но хубава. Мислех, че ще започна да лекувам — и функционали, макар че това рядко се налага, и обикновени хора. При мен ще идват от целия свят. Аз, разбира се, няма да мога да помогна на всичките. Но ще се старая… После се замислих. Знаете ли, Кириле, не става така… Функционалите-акушери твърдят, че само ни помагат да се родим… но в природата не става така. — Тя се усмихна. — Раждането все пак се предшества от зачеване. Трябва да има някаква сила, която ни превръща във функционали. Трябва да има логика — защо точно ние. Трябва да има цел…

— Много неща се извършват без никаква цел — казах. — Вирусът на грипа също поразява случайно хората.

— Ни най-малко — усмихна се Илан. — Вирусът избира хора със слаб имунитет… И аз отначало мислех така — че имаме предразположеност. Като в булевардните книжки: живял си най-обикновен човек, не умеел абсолютно нищо, и изведнъж — бум! Превръща се в супергерой. При вас има много такива книжки. При нас — също.

— Защото на всички ни се иска „бум! — и супергерой“ — казах.

— Но не става така — разпери ръце Илан. — Всъщност нищо не се дава даром. Ти си натрупал мускули, но си претоварил организма си, натоварил си сърцето, изгубил си време, което си можел да използваш за образование, четене, посещения на музеи и пътешествия. Ти си станал велик учен — но си отвъртял шкембе, задъхваш се, докарал си си хемороиди и късогледство. А при нас — всички радости накуп. Силни, умни, почти безсмъртни, раните ни зарастват… Освен синджира — никакви ограничения.

— Синджир? А… е, да.

— Това не ми хареса — продължи Илан. — Започнах да разпитвам. Феликс. Цай. Карита. Те са най-авторитетните при нас, в Кимгим. Ходих във вашия свят, в Антик. Сравнявах всичко, опитвайки се да намеря закономерност. Започнаха да ми намекват, че се занимавам с глупости. Че щом съм лекар, трябва да стоя в болницата и да чакам пациенти. Или пък Цай ще ми спретне скандал — че са го ранили в схватка, а аз не съм си била на мястото… Като че ли някой може да направи нещо на функционал-полицай…

— И разбра ли нещо? — попитах. — Намери ли закономерност? Кои сме ние и защо сме такива?

Илан поклати глава:

— Не. Не се получи. Натъкнах се на… бивш функционал. Част от способностите си остават, една трошица… той ме почувства. Умираше. Цай се беше опитал да го убие, но той някак беше успял да се измъкне — беше бивш функионал-полицай. Казваше се Петрид и беше от Антик…

Казвал се Петрид и се родил в света, който функционалите наричали Антик. Това бил свят на застинала Утопия — утопията на Мор и Кампанела, онази същата, в която и най-бедният селянин има поне трима роби. И този свят, способен да предизвика истерия у социолозите, съществувал и се развивал — но много своеобразно; колонизирал Америка и Африка, макар че така и не достигнал до Австралия, спокойно дремеща в своя вечен каменен век.

Той бил роб, после взел участие в успешно въстание, получил правата на свободен гражданин и станал преуспяващ земевладелец. На четирийсетгодишна възраст се превърнал във функционал.

А след пет години убил митничар и избягал в Кимгим, прекъсвайки връзката си със своята функция. Преследвали го, вече бил осакатен, когато се натъкнал на Илан. И тя се опитала да го спаси. Илан умеела много неща, макар че техниката в нейната операционна би накарала един земен хирург да се усмихне. Тя зашила разкъсания черен дроб, отстранила увредения далак — в бившите функционали способността за регенериране изчезвала напълно. От време на време Петрид идвал в съзнание и говорел с нея. Той разбирал, че умира, не вярвал, че ще го спасят, но през цялото време се кикотел и говорел някакви безсмислици. За функционали, които вадят кестените от огъня, за най-първия свят, за това, че всички тях са ги излъгали, че той би трябвало да е император или поет, за несъвършенството на света, на всички светове, които са осакатени като дървета в ръцете на лош градинар. Илан не можела да разбере дали той бълнува или наистина знае нещо. Тя работела, опитвайки се да спаси изплъзващия се живот, и говорела с него, едновременно опитвайки се да узнае нещо и да държи Петрид в съзнание.

После дошъл Цай.

Илан му извикала да не пречи. Цай свил рамене, блъснал я настрани, прерязал гърлото на Петрид с нейния скалпел и спокойно си тръгнал. Илан се опитала да му попречи, но дори и в своята функция тя била безпомощна срещу функционал-полицай. Нейната работа съвсем не била да се бие и да убива.

От този ден започнала да тренира. Въпреки вложените в нея умения, тя се учела да се сражава. Вземала уроци по ръкопашен бой и карате, посещавала фехтовалните зали и стрелбищата. Функционалите забелязали това. Първо й се надсмивали, после започнали да я мъмрят. А накрая поискали от нея да прекрати недостойното си поведение. Подложили я на остракизъм с възпитателно-познавателни цели, както се изразил Феликс.

Всичко приключило с това, че Цай дошъл при нея и започнал да я бие. Не, най-вероятно не възнамерявал да я убие — само провеждал възпитателна беседа. Но го очаквала изненада. Илан била готова за такъв обрат на събитията и подмамила полицая в капан. Два изстрела с ловджийска пушка в лицето го спрели.

— Заварих го неподготвен — каза Илан. — И навярно можех да го убия. Той беше ослепен, очите му изтичаха, цялото му лице се беше превърнало в кървава каша. Само да презаредя пушката и… Но не можах. Тогава бях жалостива глупачка. Стрелях по коленете му, за да не може да ме догони. И си тръгнах. Прекъснах връзката си със своята функция. Отидох в град, за който знаех със сигурност, че там няма функционали. Започнах да живея и да работя там. На сто километра от Кимгим… това ми изглеждаше надеждна защита. Но все пак не смятах да се крия вечно. Извадих късмет и спасих от смърт едно момче, предводител на местна младежка банда. Нищо сериозно, малолетни хулигани. Разбира се, рано или късно те можеха да се превърнат в истинска банда. Но аз не им позволих това. Разказах им за функционалите. Убедих ги, че историята ми е истина. Те решиха, че да се борят срещу неуязвимите функционали е много по-забавно, отколкото да се бият един-друг по мутрите и да крадат стоки в пристанището…

— Много ми е мъчно — казах. — Но вие не ми оставихте избор.

— Аз съм виновна — призна си Илан. — Аз… се заразих с техните методи на разрешаване на проблемите. Започнахме да нападаме функционали. Опитвахме се хващаме такива, които знаят истината за първата Земя — за онези, които управляват функционалите и ги създават от обикновените хора.

— Както е казал другарят Ленин на другаря Сталин, експроприацията и бандитизмът без познаване на класовата борба няма да ни помогнат — казах.

— Казвал ли е такова нещо? — учуди се Котя.

— Е… сигурно е казал нещо подобно. Според комунистическата митология.

Илан се изкашля. Явно не я интересуваха митовете на миналото.

— Разкажи ми за Земя-1 — помоли тя. — Нападнаха ли те? Как се случи? Защо?

— Земя-1 е Аркан — заявих. — Светът, в който, както се смяташе, времето изпреварва нашето с трийсет и пет години. Само че това не е вярно…