Чернова

2

Оказа се, че в апартамента на родителите ми няма таджикски бежанци. Нито пък нагли непривлекателни девойки. Извадих от хладилника пакет замразени кренвирши и докато се варяха, полях цветята. Провървя им — макар че бях обещал да наминавам, досега все ме домързяваше…

Може би цветята бяха виновни за всичко? Притежават колективен растителен разум и владеят древна магия…

Кикотейки се, отидох да ям кренвирши. Колкото и да беше странно, настроението ми не се развали окончателно, а с всяка изминала минута се подобряваше.

Взели са ми апартамента? Как ли пък не! Никой не може да ми го вземе. Ще се намерят „хартийки“, ще се намерят свидетели, ще се намерят и нужните хора в прокуратурата, които да вземат делото под контрол. В края на краищата баща ми цял живот беше работил като гинеколог, при това бе доста добър. Колко съдийки и съдийски съпруги бяха минали през него… Ще помогнат. В нашата страна е прав не този, на чиято страна е истината, а този, който има повече приятели. А аз хем съм на правата страна, хем ще се намерят и връзки.

Затова пък ще има какво да си спомням после!

Успокоявайки се с тези мисли, извадих от хладилника бутилка водка, пийнах сто грама с кренвиршите и я прибрах обратно. Не ми влизаше в плановете да се напивам сам, но виж, да се посъветвам с умен човек, докато оправдаваме някоя бутилка, да намаля стреса — това щеше да бъде съвсем на място.

Взех телефона и се излегнах на дивана. На кого да се натрапя или най-добре да повикам при себе си? Човек, разговорът с когото не би се изродил в пиянски дрънканици…

И в този момент телефонът сам иззвъня.

— Ало? — попитах недоверчиво. Не дай боже родителите ми да са решили да ми позвънят вкъщи и да са се натъкнали на тази… повлекана…

— Кирил? — разнесе се жизнерадостен глас. — Ох, намерих те. Мобилният ти е изключен, у вас Анка разправя, че вече не живееш там… Какво, съвсем ли си се побъркал, да й оставиш апартамента и да се изнесеш?

— Анка? — попитах, вдигайки слушалката. Мамка му. На мобилния ми явно му бе паднала батерията. А зарядното беше останало в апартамента…

— А кой друг? Някаква мацка…

За Котя всички жени на света се делят на две групи: „мацки“ и „дама“. Мацки — това са всички лица от женски пол. А дамата е жената, в която в момента е влюбен.

— Котя, стига си дрънкал — помолих го. — Тук стават такива неща, че имам нужда от съвета ти…

— А аз — от твоя! — каза радостно Котя. Той беше напълно равнодушен към котките, но кой знае защо не обичаше името си по паспорт Константин и още от дете с удоволствие отговаряше на Котя или Котенце. Обикновено лепят такива прякори на яки флегматични мъжаги, отнасяйки се към тях с ирония. А Котя беше нисък, хилав и страшно подвижен. Без да е Квазимодо, но и без да е Аполон, Котя все пак притежаваше прилична доза обаяние. Мнозина красавци, опитвайки се да свалят в комбина с него две девойки, със смайване се бяха убеждавали, че най-симпатичната неизменно предпочиташе Котя. „Може просто Котенце“ — казваше той с усмивка при запознаването, и кой знае защо, това не изглеждаше нито маниерно, нито фалшиво.

— Идвай — казах. — При нашите, нали още помниш адреса?

— Помня го. — Котя се поумърлуши. — Слушай, при мен е пожар, трябва да довърша една статия. Имам още два часа работа. Ела ти, а?

— А твоята дама няма ли да има нещо против? — попитах.

— Всички мацки са гадини — отбеляза тъжно Костя.

Ясно. Поредната дама беше преминала в категорията на мацките, без да успее да обвърже моя твърде подвижен приятел. А новата още не се беше появила.

— Ще дойда — въздъхнах. — Макар че отлепването от дивана…

— Имам хубав коняк — забърбори Котя. — Добър довод, а?

— О, по дяволите коняка ти… — въздъхнах. — Добре, сега ще дойда. Какво да донеса?

— Е, ти си умно момче — отвърна Котя. — Каквото и да е, само не мацки!

И ето че така се получи, че лишен от жилище, аз отидох да пиянствам с приятел. При нормалния руски вариант на развитие на събитията би било странно да се очаква нещо друго.

Котя живееше в просторен двустаен апартамент в стара сталинска кооперация на северозапад. В определени периоди жилището му беше чисто и подредено, но сега, при отсъствието на дама, апартаментът му постепенно се превръщаше в типичния за Котя разхвърлян бардак. Съдейки по прахта по первазите и неизчистената печка, Котя се беше разделил с поредната си любима преди не по-малко от седмица.

При появата ми Котя се откъсна от компютъра, остави на масата бутилка коняк — наистина приличен петгодишен „Арарат“ — и доволно потри ръце. Каза:

— Сега ще потръгне. Че без сто грама не мога да избутам разказа, а не пия сам.

Това беше обичайното му оправдание. Без сто грама не беше готов да преживее напускането на поредната дама, да допише разказ или да даде мъдър съвет. Впрочем той наистина никога не пиеше сам.

Сипахме си коняк. Котя ме погледна замислено. В главата ми се въртяха десетки въпроси, но зададох най-нелепия:

— Котя, а какво е това „повлекана“?

— Това ли искаше да узнаеш от мен? — Котя намести очилата си. Късогледството му беше доста умерено, но някой го беше убедил, че очилата му отиват. По принцип те наистина му отиваха, при това с очила Котя изглеждаше като типично умно еврейско момче, работещо „в сферата на културата“. Тоест като самия себе си. — Повлеканата, наивни мой приятелю, е проститутка от най-ниска класа. От ония по гарите, по магистралите… — Котя се намръщи. — И откровено казано, във всяка мацка се крие същата тази повлекана…

— Няма да пия за това — предупредих го.

— Тогава просто за мацките.

Отпихме.

— Ако от мъка си решил да си поръчаш проститутка… — започна Котя.

— Не. А ти нали искаше да ме питаш нещо?

— Слушай, баща ти нали е гинеколог?

— Аха.

— Какви венерически болести има? Екзотични?

— Затрудняваш ли се с диагнозата? — не се сдържах аз. — СПИН, сифилис…

— Това са стари работи… — въздъхна Котя. — Пиша тук писмо за един вестник, изповед на мъж, който е водил развратен полов живот и в резултат е пострадал… Е, няма да се е разболял от сифилис! Или да се е заразил със СПИН… Всичко това е старо и скучно…

— Вкарай нещо от личен опит… — казах ехидно. — Не знам, старче. Вкъщи можех да погледна в някоя книжка, но така, по памет… аз самият не съм лекар.

Котя си изкарваше прехраната по доста оригинален начин — пишеше разкази за жълтите вестници. Уж документални. Всякакви там изповеди на майки, съгрешили със синовете си, терзания на гейове, влюбени в мъже с нормална ориентация, записки на зоофили, в които се е разгоряла страст към бодливците, признания на непълнолетни девойки, съблазнени от съседа или учителя. Бълваше тонове от тези гадости в периодите, когато бъдеше изоставен от поредната си приятелка. Когато половият му живот се нормализираше, преминаваше на сензационни материали за летящи чинии, духове и привидения, личния живот на знаменитостите, масонските заговори, еврейските интриги и комунистическите тайни. По принцип му беше все едно за какво ще пише, съществуваха само два периода — за секс и за останалите неща.

— Добре — намръщи се Котя. — Нека бъде СПИН… в края на краищата…

Приближих се към компютъра, погледнах екрана. Поклатих глава:

— Котя, ти самият разбираш ли какво пишеш?

— А? — попита Котя.

— Що за фраза е това? „Макар че тя беше само на шестнайсет, беше развита като седемнайсетгодишна“?

— Какво му е лошото? — намръщи се Котя.

— Искаш да кажеш, че може да се направи разлика между шестнайсет– и седемнайсетгодишна девойка? По степента на развитие?

Котя промърмори нещо неразбираемо. После изрече:

— Смени там „седемнайсетгодишна“ с „двайсетгодишна“.

— Сам ще си го смениш. — Върнах се при масата. — Докога ще ги пишеш тези глупости? Ами съчини еротичен роман, нещо такова. Голям, сериозен. Все пак литература. Може да получиш Нобелова награда или „Букър“.

Котя изведнъж сведе поглед и аз смаяно осъзнах, че съм улучил. Пишеше нещо такова… сериозно. Или се канеше да пише.

По принцип на Котя щеше да му е достатъчно да опише с добър език собствения си живот, за да се получи напълно занимателно четиво за нравите на московската бохемска младеж и обкръжението й. Но това вече не му го казах, защото реших, че лимитът от приятелски закачки за деня е изчерпан.

— В беда съм, Котя — казах. И сам се учудих колко леко прозвуча това. Правдиво. — Случи се някаква безумна история…

Думите дойдоха от само себе си. Докато разказвах, почти допихме коняка, Котя няколко пъти свали очилата си и ги избърса, накрая направо ги сложи върху телевизора. Няколко пъти уточни това-онова, а веднъж все пак не издържа и попита: „Не караш ли малко набързо?“.

Когато приключих, вече беше дванайсет.

— Закъсал си го — изрече Котя с тона на лекар, произнасящ предварителна, но доста неприятна диагноза. — Никакви документи?

— Никакви.

— Ти… нали не си губил паспорта си… документите? Може тайно да са препродали апартамента, да са заселили тази мръсница…

— Котя! Тя твърди, че живее там от три години! И по документи е три години!

Котя кимна и каза:

— На пръв поглед — изглежда обичайна апартаментна измама. Но… за един ден да сменят тапетите, плочките… какво там още?

— Балатума…

— Аха. А също така да сменят крановете, да изнесат мебелите и да вкарат нови… и освен това да създадат обстановка на обитаемост, да разхвърлят чехли, да окачат сутиени… Кирил, единствената разумна версия е, че лъжеш.

— Благодаря.

— Чакай малко. Казах — разумна версия! А сега неразумните. Първата — полудял си. Или си се запил. Продал си апартамента преди седмица, когато Анка те е напуснала, и си забравил за това.

— А освен това съм подправил документите, за да се окаже апартаментът продаден преди три години!

— Нека за начало да се убедим, че вчера всичко е било наред. Някой идвал ли ти е на гости?

— Не — поклатих глава. — Чакай, идва! Игор намина вчера. Помоли да му дам да гледа един диск.

— Какъв диск?

— Не еротичен — отново не се сдържах аз. — Японска анимация.

— А какъв е този Игор?

— Не му помня фамилията, само Игор… Едно такова чевръсто момче, работеше в нашата фирма, после премина при враговете… познаваш го! Той ти сглоби и ти инсталира компютъра!

— Този, който все се измъква от казармата? — усмихна се Котя. — Помня го. Имаш ли му телефонния номер?

— Батерията на мобилния ми падна.

— Ти „Нокия“ ли имаш? Вземи моето зарядно, те всичките са стандартни. После ще ти представя сметката за тока — изкикоти се Котя.

Извадих телефона и го включих да се зарежда — наистина беше удобно, че всички модели имаха едно и също гнездо за зарядното устройство. Порових се из списъка с телефоните.

— Ето го. И какво?

— Набирай.

Котя ми взе телефона и се наклони опасно назад на табуретката — впрочем при него всичко беше захванато за пода, гърбът му се опря в стената. Веднага възкликна бодро:

— Игор? Здрасти, драги. Котя се обажда. Този, на когото миналата година инсталира компютъра. Приятелят на Кирил.

Той ми намигна и аз започнах да развинтвам капачката на донесената от мен бутилка.

— Да, разбира се, късно е. Извинявай. Но въпросът е много важен и неотложен. Вчера беше ли у Кирил? Каква е тази „Служба за доставки Кики“? Не, не се интересувам. Имам обаче друг въпрос — той още ли живее в Медведково? Все си е там? По-рано не е бил там? Едностаен има, нали? Едностаен, казвам! Аха. В апартамента нямаше ли погром, ремонт, следи от пренасяне? Трябва си, много си трябва даже! Аха! А куче има ли? Страхотно куче, казваш? А то вчера не хапеше ли Кирил? Не, почти не съм пиян. Слушай, Игор, кажи на мацката си, че когато мъжете си говорят, не бива да им се пречи! Дори и ако е в леглото и те чака… Какво?

Котя безмълвно ми подаде слушалката. Поклати глава:

— Учиш младежта, учиш я… просвещаваш я сексуално… и те така или иначе не възпитават мацките! Да. Но както разбирам, имаш свидетел. Вчера все още си живял там. И кучето ти те е смятало за стопанин, а не за „трепереща твар“3.

— Котя, ще ти намеря още десетина свидетели. Ромка Литвинов намина преди три дни, пихме по бира. А той често идва у нас. Още някой идва… Разбери, не съм се побъркал. В апартамента ми живее чужд човек. И всичко изглежда така, сякаш тя живее там отдавна.

— Казваш, мацката не е привлекателна? — попита небрежно Котя.

— Доста е далеч от „дама“.

— Какво ли не правят хората заради приятели — въздъхна Котя. — Къде работи?

— Каза на ченгето, че е продавачка на Черкизовския пазар… продава обувки…

— Някакъв ужас — въздъхна Котя. — Страх и ужас. Отдавна не съм прелъстявал продавачки. Но едни нови половинки няма да са ми излишни.

— Чудесно — казах. — Само че какво ще ни помогне това?

— Поне ще изясня коя е тя.

Не се съмнявах в способността на Котя да омае безцветната Наталия Иванова. И не изпитвах никаква жалост към аферистката. Но това не ми беше достатъчно.

— Добре. Благодаря. Но какво друго да направя, посъветвай ме? Може би да се обърна към пресата?

Котя изсумтя. Той имаше много лошо мнение за пресата.

— Утре сутринта няма да ходиш на работа. Е, ще се обадиш на шефа си, ще го помолиш за отпуска… И тръгваш по маршрута: отдел „Благоустройство“ — нотариус…

— Отдавна вече не е отдел благоустройство, а жилищен фонд…

— Все тая! Общо взето — обхождаш всички места, където може да има документи за съществуването ти в бившия ти апартамент.

— Ако кажеш още веднъж „бивш“, ще те фрасна — казах мрачно.

— Извинявай. В бъдещия. — Котя ловко отскочи от преднамерено бавния удар. — В настоящия, в настоящия… Общо взето, ще обиколиш навсякъде. Не забравяй и за телефонната централа.

— О, да — оживих се аз.

— А после, когато не намериш никъде документите си…

— Защо никъде? — Мигом изтрезнях.

— Кириле, ако се съди по размаха на аферата, с теб са се захванали сериозно. Не разбирам кой и защо, но би било глупаво да организират в апартамента ти скоростен ремонт и да правят фалшиви документи, без да са взели истинските. А незнайните ти врагове не са глупаци! И така, ти не намираш документите. След това отиваш при юрист. Добър. Ако имаш пари — при много добър, а не на обикновена юридическа консултация. Ако нямаш пари, мога да ти дам назаем… е, ако не повече, половин хилядарка със сигурност.

— Благодаря — казах. — Хубаво, пари ще се намерят. Имам половин хилядарка в картата, пък и родителите ми… общо взето, знам къде са им запасите.

— Добре. Юристът ще ти даде мъдри съвети. Аз през това време ще се опитам да се запозная с тази ма… — Котя положи усилия и изрече: — Дама. Едва ли очакват такъв ход.

— Те?

— Защо, тя да ти прилича на бог Шива? С единия си чифт ръце е лепила плочките, с втория — тапетите, а с третия е разстилала балатума? Определено искам да се запозная с шегобийката… Да! Относно удивителния ремонт — ще отидеш и в строителна фирма. Хубава фирма, сериозна. Опитай се да изглеждаш като побъркан пачкаджия. И ги попитай дали могат да направят ремонт на едностаен апартамент за осем часа. Изреждай точно нещата, които са променени в апартамента ти. Кажи, че искаш да направиш изненада на жена си… Каква ти жена, нямаш халка… Приятелката. Или кажи нещо друго. Не, с приятелката ще е най-правдоподобно. Много е важно какво ще кажат те…

Котя се оживяваше пред очите ми. И вината явно не беше в коняка, а в ситуацията, в която бях затънал. Винаги е така в живота — проблемите ти развличат дори и най-добрите ти приятели!

— Миналата година си сменях клозетната чиния — разказваше той. — Аз такова… строших я от глупост… Намерих добър майстор, трезвеник, възрастен. Нали така е в санитарната техника?

За всеки случай кимнах неопределено.

— Трябва да имаш опит! Опитът е главното — заяви Котя. — Та старият опитен майстор се занимава целия ден. От осем сутринта до десет часа вечерта. Аз се измъчих, и той самият страдаше… добрите майстори имат такъв обичай — докато не приключат с монтирането на клозетната чиния, не се ходи до тоалетна. Затова пък после е тяхно право и задължение да я употребят по пълната програма… Четиринайсет часа! За една клозетна чиния! А при теб — целият ремонт за осем…

Котя извади от кухненския шкаф цигари и пепелник. Аз кимнах, макар че пушех толкова рядко, колкото и той. Котя не намери кибрит, така че си запалихме от газовия котлон с електронно запалване.

— Как строши клозетната чиния?

— Казвам ти — от глупост. Нали знаеш, има едни такива китайски пиратки, малки като клечки. Палиш, хвърляш — тя се взривява. По Нова година децата гърмят с тях по улиците…

— И?

— През лятото ходих на плаж с приятели. Беше ми се залежала една кутия от тези пиратки и започнах да ги хвърлям във водата. Те не гаснеха, а се взривяваха под водата… някак забавно. Приятелите ми много се веселиха. Прибрах се вкъщи и реших да покажа на една дама, че тези пиратки продължават да горят във водата. Няма да взема да пълня ваната, нали? Хвърлих една в клозетната чиния… добре че затворих вратата. Тряс — и клозетната чиния стана на парчета. Само тръбата стърчи…

— Хидродинамичен удар — казах. — Взрив в течна среда в затворено пространство. Трябвало е да помислиш.

Котя не взе да спори. Въздъхна, дръпна си от цигарата и каза:

— Още нещо… Много ме вълнува кучето ти. Крайно ме вълнува.

— И ченгето каза същото…

— Прав е бил. Стените могат да се пребоядисат. Хората могат да излъжат. Но кучето никога няма да те предаде…

Той пуши мълчаливо известно време. После с удоволствие повтори:

— Хората могат да излъжат. Но кучето никога няма да те предаде… Трябва да го вкарам в някой разказ за зоофили.

— Ти си мръсна гад — казах. — Със сигурност ще станеш писател. Правиш сюжети от хорските беди!

— Не от хорските беди, а от собствените си сполучливи фрази — възрази Котя. — Това е всичко засега. Ще мисля още, но не мога да те посъветвам нищо друго. Разкажи по-добре какво стана между теб и Анка?

— Нищо. Тя иска стабилност, сигурност. Накратко — халка на пръста.

— А ти си против? Време ти е да улегнеш. Четвърт век вече си на бял свят, а още се мотаеш като мениджър на търговска фирма, продаваш компютърна техника… Работа ли е това? Все едно да кажа: „Аз работя в ОТК, надувам презервативи!“. Трябват ти хубава работа, вярна жена, някакво там дете…

Опулих се.

— Шегувам се, шегувам се — промърмори Котя. — Няма да взема да те уча. Все пак жалко, че сте се разделили с Анка, тя ми харесваше.

Изглежда, не се шегуваше. Замислих се и сипах коняк в чашите.

— И на мен ми е жал, Котя. Но така се получи.

— Анка ще ти бъде ли свидетел, ако се наложи?

— Да — изстрелях уверено. — Ние, общо взето, не сме се карали, разделихме се интелигентно.

— Точно когато се разделят интелигенти, започват големите свади. Нито един санитарен техник не би направил подобна глупост.

— Харесал си си ги тези санитарни техници… — промърморих. — По-добре наливай…

Поседяхме още два часа. Слава Богу, не се стигна до третата бутилка. Но и към края на втората доста се бяхме развеселили. Произшествието с апартамента окончателно се превърна в приключение. Котя разказа историята на свой далечен роднина, който чрез хитри размени, разводи и раздели беше превърнал две гарсониери в противоположните краища на Москва в четиристаен „почти в центъра“. Историята, кой знае защо, ни се стори много смешна, ние се кикотехме на глас, и даже когато Котя съобщи, че в резултат на свръхнапрежение на силите роднината му получил инфаркт, жена му го напуснала и сега като глупак седи сам в големия си апартамент, болен и никому ненужен, това не ни огорчи.

По този повод Котя отбеляза, че най-важното в живота на човека е да изпълни своето предназначение, за това е писал дори великият мислител Коелю. Явно предназначението на роднината се е състояло точно в това, да извърши тази грандиозна размяна. А в сравнение с изпълненото предназначение, загубените здраве и жена са дреболии.

После Котя ми постели на дивана и се върна към недописаното си произведение. Положих глава на възглавницата, съобщих, че сън не ме лови, и моментално заспах под съпровода на равномерното потракване на клавишите.