Чернова

14

Във всяка хубава приказка настъпва моментът, когато героят е изпратен да търси нещо. Иван Царския син се отправя на поход за златните ябълки. Билбо в компанията на шайка джуджета се затътря към съкровищата на дракона. Хари Потър търси тайната стая. Атрею се отправя в търсене на границите на Фантазия.

Всички тези действия, които много забавляват безделничещите зрители, изобщо не са нужни на самия пратеник! Иван би прекарал това време в сеновала с някоя румена девойка от царския двор. Билбо би изпушил лула с ароматен хобитски тютюн. Хари Потър, сублимирайки комплексите на подрастващите, би полетял с метлата си. Атрею щеше да тръгне на лов за пурпурни бизони. Но заповедта е дадена: бащицата цар те гони от двора, суровите джуджета те повличат за косматите лапи, злият василиск изпълзява в своето леговище, Нищото методично унищожава Фантазия. Героят няма друг избор, освен да се отправи на път.

Трябва да се отбележи, че целта на всички тези търсения е нещо материално. Златната ябълка, торба злато, мрачно подземие под училището (между другото всяко дете знае, че мрачни подземия има под всяко училище), граничен стълб с надпис „Тук на автора му свърши фантазията“…

Много, много рядко героят се отправя в търсене на нещо нематериално. Не, не за „онова, което изобщо не може бъде на белия свят“ — зад тази фраза очевидно се крие невидимият прислужник, избягал от „Аленото цвете“. Да си припомним, че спътниците на момиченцето Дороти, които искат от Изумрудения град ум, смелост и любов, в края на краищата получават трици, стърготини и рициново масло.

Така и аз очаквах, че политикът Дима ще ме уведоми за острата нужда на родината от злато и диаманти, в най-лошия случай — за древни тайни или нови технологии.

Но грешах. Бях го подценил.

Без да се мръщи, Дима сръбна от изстиналото кисело кафе и каза:

— Ще те помоля да намериш национална идея за родината. Нова национална идея.

Известно време двамата се гледахме един друг.

— А какво още да намеря? — попитах. — Алтруизъм? Ум, чест и съвест? Добавена стойност?

— В алтруизма не вярвам; ум, чест и съвест вече имахме. Добавена стойност също не е необходима, ще минем и без революция. Трябва ни идеология.

— Дима — казах твърдо аз, — говори ми по-разбираемо, става ли? Готов съм да помогна. Нека на всички да им е добре — и на Родината, и на столицата Москва, и на цялото прогресивно човечество. Само че аз съм си глупав по рождение. Докато не ми обяснят за какво става дума — не мога да разбера.

— Съществува един свят, наречен Аркан. Към него рядко се отварят проходи. Последният е бил в Урал, в Оренбургска област… разрушен през петдесет и четвърта по заповед на ЦК на КПСС… решението е взето още от Сталин, но не са успели, докато е бил жив… — Дима замълча. Поклати глава: — Не, не започнах с каквото трябва. Функционалите не обичат да говорят за Аркан, само че аз успях да си изясня най-важното. Той е идентичен със Земята. Това е единственият свят, който точно съответства на нашия. Разликата е единствено в това, че времето в Аркан изпреварва нашето с около трийсет и пет години.

— Аха — казах аз. — Това какво е, нашето бъдеще?

— Не знам — отвърна политикът. — Ако е бъдещето, то не е предопределено. Но ако успеем да попаднем там… да прочетем вестниците, да се поровим в учебниците и енциклопедиите… Ще стане ясно какви опасности грозят страната ни. И какво трябва да направят истинските патриоти, за да помогнат на родината си.

Попитах го:

— Вие молихте ли ги да отворят път натам? Наталия например?

Политикът се намръщи:

— Ти не разбираш напълно нашите отношения… Помолих я. Тя отвърна, че вратите не се отварят по заповед. И повече не се върна на тази тема. Аз нямам лостове за влияние над нея. Какво бих могъл да противопоставя на един функционал?

— Сила.

— Много трудно. Досещаш ли се как преди половин век са успели да унищожат твоя колега-митничар, който държал прохода към Аркан?

— Не.

— Не ти и трябва да знаеш — усмихна се политикът. — Той отказал да затвори прохода към Аркан. А и не е можел да го направи. Това би означавало да изостави функцията си… а той не е искал де го направи. Повече от година властите преговаряли с функционалите. Всичко се усложнявало от факта, че при вас няма върховна власт, само непонятна система от старейшини и силови лидери. В края на краищата функционалите се съгласили, че властта на СССР има право да си изясни отношенията с непокорния митничар. Огромна страна срещу един-единствен функционал… струва ми се, че вашите просто са решили да видят какво ще се получи. Кой кого ще надвие…

— И какво стана?

— Оттогава няма проходи към Аркан — уклончиво отвърна Дима. — Доколкото знам, в другите държави също няма. А той ни е нужен… толкова ни е нужен!

— Добре — предадох се аз. — Това е интересно. И сигурно е полезно. Съгласен съм.

Политикът ме потупа здравата по рамото:

— Браво. Представи си само — ако можем да разберем дали някаква външна опасност грози страната ни, какви действия на властта ще се харесат на народа и какви — не, каква трябва да е правилната власт… това ще ни е от огромна полза!

— Както и земетресенията, пожарите, терористичните актове, катастрофите, епидемиите… — добавих аз.

— Цунамитата, изригванията на вулкани — съгласи се политикът.

Аз го погледнах подозрително в очите. Подиграва ли ми се?

— Трябва да се мисли глобално, Кириле — укорително каза политикът. — Представи си, че малко преди тихоокеанското цунами Русия беше успяла да предупреди народите от района за опасността! Да речем, най-новите ни изкуствени спътници са съобщили… Колко щеше да се издигне авторитетът на Русия на международната сцена!

— А… ами да — съгласих се аз. — Не се сетих за това. Значи какво да направя? Как да отворя вратата за натам?

Дмитрий се изправи и прекоси кухнята. Погледна през прозореца към Кимгим. И каза:

— Този свят е много популярен. Всеки трети митничар отваря проход към него. Даже по-често… И знаеш ли защо? Това е жулверновщина. Свят, където техниката е застинала на границата между XIX и XX век. Когато са създадени огромните парни машини и са построени железопътни линии вместо автостради. Където в океаните се раждат чудовища, а земното кълбо все още не е изследвано докрай… например Австралия все още е почти незаселена. Тук просто се живее, Кириле. Уютно е. Мнозина обичат да прекарват отпуската си тук.

— Кои мнозина?

— Политици. Там могат и да полудуват. Да поинтригантстват. Този свят е като закърпен от отделни парчета. Градове държави, конфедерации от независими княжества и свободни територии. Тук се водят куклени войни — например петстотин срещу седемстотин войници. С ясни правила за водене на война. Дори злодеите са като оперетни герои… Много от нашите си купуват къща в някой град, представят се за пътешественици… и прекарват там цялата си отпуска. На народа казват, че отиват на Канарските острови, а се озовават тук, на Земя-3.

— Земя-3?

— Ами, да. Нали не мислиш, че целият свят се казва като този град? Кимгим е популярен, но не е само той… Втората ти врата води към Земя-17. Там няма хора. В началото си мислехме, че това са врати към далечното ни минало, но там има най-обикновени животни и растения. Всичко е едно към едно със Земята. Само че няма хора. Популярно място за почивка… Като те напъплят туристите, ги гони по-далеч, да не започнат да си правят барбекю точно до кулата. Че бързо всичко ще освинят!

— А как да ги гоня? Сигурно ще е пълно с политици и олигарси. Нали? И всякакви деятели на културата.

Дима ме погледна с ирония:

— Опомни се, Кириле. Какво те интересуват политиците и олигарсите? Приближаваш се, свиваш вежди, размахваш пръст — и край на безобразията. Ти контролираш прехода между световете на много удобно място в Москва. Това е по-внушително и от сто нефтени платформи, повярвай ми…

— И въпреки това не мога да разбера защо се отвориха точно тези врати.

— Отварят се врати към световете, в които искаш да попаднеш. Затова си мисля, че при теб може и да се получи: обикновено Земя-3 и Земя-17 привличат различни хора. Ти явно си разностранна личност, щом отвори и двете врати тук. Може и с Аркан да ти се получи.

— Какъв е неговият номер? — кой знае защо попитах аз.

— Това е епизодично открит свят. Те нямат номера. Просто Аркан. — Политикът се приближи до стълбата и ме погледна замислено. — Трябва да вървя. А ти се опитай, Кириле. Вярвам в теб. Разполагаш с една-две седмици да помогнеш на страната си.

— А след това?

— След това няма да ти пука за нея. — Дима огорчено разпери ръце. — Затова и бързах да поговоря с теб. Ти имаш още две врати, Кириле. Два свята. Не ги пропилявай, моля те.

Той заслиза. Последвах го. Изпратих политика и се убедих, че наистина никой не го придружава — край кулата не го чакаше никаква охрана. Като детектив в класически криминален роман Дима вдигна яка, прегърби се и си тръгна.

— Национална идея — с леко възхищение си казах аз, затваряйки вратата. — Ами да! Смело!

Естествено, в молбата на политика имаше нещо. Ако там наистина съществува свят, където календарът отдавна се е придвижил напред, защо пък да не се възползваме? Да подложим слама на местата, където се очаква някой ден да паднем?

От друга страна, възможно ли е това на практика? От думите на политика можеше да се разбере, че Сталин е наредил да се унищожи проходът към Аркан, когато е разбрал за разпадането на Съветския съюз. Да речем, че е така. А защо не е пипнал Хрушчов и Горбачов?

Ох, усуква го политикът! Къде по-лесно е да те помолят за нещо материално. „Вам… Ето ви главата на дракона, кралю! Изпълних своето обещание!“. А в отговор: „И аз ще изпълня своето, принце! Давам ти ръката на принцесата! Мляс“…

Но въпреки това реших да изпълня даденото му обещание.

Отчасти, за да помогна на страната си. Отчасти от любопитство. Гигантски октоподи край кейовете и нежни тропически морета — това, разбира се, също е интересно. Но ще долетят ли хората до Марс, ще построят ли град на Луната? Ще има ли световна война? Ще излекуват ли рака, СПИН-а и хремата? Ще заснеме ли Питър Джаксън „Хобитът“?

Изведнъж си представих всички онези малки егоистични радости, които могат да се получат от вратите към бъдещето. Макар и да мога да си лекувам болестите при функционалите и да се отдавам на гастрономични удоволствия в ресторанта на Феликс. Но никой от тях няма да напише роман вместо Умберто Еко, да заснеме филм вместо Спилбърг, да съчини песен вместо Арбенин, няма да пусне трети „Фолаут“.

Ще се опитам. Ще легна да спя с мечтата за бъдещето.

Но не успях да си легна скоро.

Първо доизмих пода на първия етаж. После събрах всичкия боклук от плажа. Недопитата бира върнах в кухнята, съжалих, че нямам хладилник — и пъхнах две бутилки под струята студена вода. Върнах се на брега, седнах и се загледах в океана. Зад гърба ми слънцето залязваше, сянката ми достигаше почти до водата. Сянката на кулата като че ли се протягаше до самия хоризонт.

Не ми позволиха да се любувам дълго на залеза — почукаха на вратата откъм Кимгим. По някаква причина реших, че се е върнал Цай.

Но се оказаха двама добре облечени джентълмени (не можех да си изкривя езика да ги нарека по друг начин), които приличаха на баща и син или чичо и племенник. Попитаха накъде може да се отиде през кулата ми.

Към Москва не проявиха интерес. Останах с впечатлението, че нашата Земя изобщо не ги интересува — стана ми даже малко обидно от това. Разгледаха с явен интерес морския свят, но той също не ги устройваше.

Взехме си довиждане изключително учтиво. На раздяла по-възрастният мъж, когото мислено нарекох чичкото, ми предложи пура. Позамислих се и приех подаръка. Не ме връхлетяха никакви тревожни усещания. Очевидно митничарите имаха право да приемат дребни подаръчета.

Скоро след това почукаха и на московската врата.

Тази компания беше позната на редовните посетители на модните партита и нощните клубове. Дори аз, макар да не си спомнях имената, разпознах популярен млад рапър (на живо изглеждаше съвсем момченце — самоуверено, наперено момченце) и блондинка на седемнайсет години от една момичешка група: „Ириските“, „Тянучките“ или „Сосалките“25. Никога не мога да запомня имената на тия странни ансамбли, където главното не са гласът или текстовете, а няколко броя дългокраки миловидни изпълнителки, които могат да се различат само по цвета на косите.

Рапърът и момичето се движеха със своята свита: две момчета и две момичета. Явно почитатели. Всичките — на не повече от двайсет години. Съдейки по наглите им погледи, скъпите дрехи и паркираните встрани автомобили — също от златната младеж. Само че за разлика от рапъра и певичката, те се веселяха за чужда сметка. Бащите и майките им някога са успели да откраднат парчета от страната. Страната беше голяма, а парчетата — тлъсти, и сега издънките им можеха да прекарват времето си, дрейфувайки между парижките бутици (екстравагантните личности предпочитаха лондонските) и модните европейски дискотеки (изтънчената младеж избираше японските).

От шестимата само един знаеше за функционалите — рапърът. Певичката, изглежда, беше пътувала между световете и не се изненада. А виж, златната младеж (баща ми кой знае защо ги нарича мажори) си умираше от страх и заради това ставаше все по-нагла и неприятна. Рапърът веднага избра Земя-17. Щом зърнаха океана, който блестеше под последните лъчи на слънцето, младежите започнаха възторжено и сочно да псуват. Само едно момиче с къносана медноруса коса, увиснало на мършавото рамо на кавалера си, изписука, че „на Фарьорите е по-яко“. Откъде се сети за студените Фарьорски острови — не знам. Може би това беше единствената туристическа дестинация, която приятелите й не бяха посещавали и не можеха да й възразят?

Много ми се искаше да им прибера алкохола и разхвърляните по джобовете халюциногени. Но в света-резерват можеха да се внасят всякакви боклуци.

Така че се ограничих само с това, че им съдрах кожите по най-високите тарифи. Даже за презервативите, каквито имаха и момчетата, и момичетата.

Те не възразиха. И без това два бона мито въобще не ги притесняваха. В предишния си живот аз щях със същата лекота да се разделя с двайсетина рубли.

Затворих вратата след тях и се качих в кухнята. Бирата се беше изстудила. Отворих си бутилка, разпечатах пакетче фъстъци. Изпих една чаша, налях си втора. Отидох до прозореца към Резервата.

Младежите се къпеха в морето. Шумно и весело. Съвсем като нормални хора. Рапърът и още едно момче заплуваха навътре, останалите се плацикаха в плиткото. Погледнах настрани към гората — нямаше никого. Някъде там се намираше бегълката терористка. По следите й неуморно се движеше Котя — с разранени мазоли, спънал се няколко пъти и счупил очилата си… Не, не вярвах в способността му да се придвижва в пресечена местност, без да получи травми!

Въздъхнах и отидох до прозореца към Кимгим. Там вече беше мръкнало, валеше ситен коледен снежец. Само глухите кирпичени стени наоколо разваляха впечатлението.

Ех, не ми провървя! Падна ми се кула, издигната край заводски задни дворове! Защо не беше построена на някой хълм, недалеч от ресторанта на Феликс? Сега щях да гледам уютни къщички с керемидени покриви, от чиито комини към небето се издига вкусно миришещ пушек, по снега щяха да се пързалят шейни, в дворовете децата щяха да се замерят със снежни топки, учтиви джентълмени щяха да се поздравяват с поклони, дами, облечени с пищни рокли, щяха да разхождат мънички кученца… След това щях да отида в ресторанта, да хапна някакви солени морски дарове с гарнитура от накиснат артишок, щях да пийна вино и да поговоря с някой умен човек…

Или поне можеше кулата да е изникнала на брега, до „Бяла Роза“! Сега щях да седя до прозореца и да гледам сивото, мрачно море, злобните пипала на кракените, пълзящи към кулата. Студеният вятър щеше да роши косите ми, а аз щях да гледам в далечината със снизходителната усмивка на разочарован от живота човек. Може би дори щях да изпуша подарената ми пура…

Допивайки бавно бирата, изпадах във все по-меланхолично настроение. Все пак присъствието на Котя поне ми позволяваше да вярвам, че не съм скъсал съвсем с предишния си живот. А сега, наблюдавайки забавляващите се младежи, изведнъж се почувствах много, много сам. Освен това — много стар. Но не помъдрял от живота, а изморен и изтощен…

На брега започнаха да си подават от ръка на ръка бутилка шампанско. После момичетата запяха някаква глупава песен. Сигурно от репертоара на своите кумири.

— Ако ще се дерете — вървете по-далеч! — извиках аз през прозореца.

— Бе я върви на… — обади се от брега един от почитателите. Рапърът се хвърли към него като попарен, запуши устата му и започна да му обяснява нещо полугласно. Младежът бързо се осъзна. С не по-малка изразителност отпреди той завика:

— Извинете, извинете, моля, няма повече да шумим!

Затворих прозореца и се намръщих. Ама че победа… дисциплинирах пиян хлапак… за функционал това е просто един немислим подвиг…

Време беше да си лягам.

Но не можах веднага да заспя. Рапърът все пак се оказа умно момче, здраво смъмри приятеля си. А след половин час притихналата компания почука на вратата, сбогува се изключително учтиво и се върна в Москва. На сбогуване посъветвах рапъра:

— Такива повече не ми води.

Момчето закима енергично. Не знам отдавна ли беше влязъл в света на функционалите, но явно разбираше, че не си струва да се кара с тях.

Заключих вратата подир тях и отидох да си легна, като реших твърдо — който и да ми чука нощем, няма да му отворя! Нека се трупат пред московската врата депутати и музиканти, нека да блъскат откъм Кимгим Феликс и Цай, а от океанския бряг да призовава съвестта ми Котя. Нищо, ще изтърпят до сутринта.

А аз ще си спя и ще измислям вратата към бъдещето. Към света на име Аркан, където можем да се поучим от чуждите грешки…

Заспах с мисълта за Аркан. Но точно преди да настъпи утрото, в просъницата преди да се събудя, ми се присъни, че новата врата се отваря отново към Кимгим — в самия ресторант на Феликс. И пред кулата се е събрала тълпа функционали — мъже и жени, млади и стари, които с различни тонове ме упрекват в прахосване на проходите между световете, в неразбиране на тяхната ценност и в други видове асоциално поведение. И всичко се засукваше и засукваше, докато не прерасна в някакво подобие на профсъюзно събрание — с упреците му, завоалираните заплахи и общественото порицание. После се появи Наталия и предложи да ми отнеме кулата като човек, неоправдал доверието, и да ме върне в редовете на обикновените хора. От тълпата веднага излезе политикът Дима и започна да аплодира предложението. След него излязоха комикът Женя и младият рапър, на когото не знаех дори името. И изведнъж цялата тълпа функционали се приближи към мен, размахвайки ръце, подвиквайки обидни думи…

Така че се събудих разтревожен. Останах да лежа няколко секунди, заслушан в силното тупкане на сърцето си. В съня си се бях изплашил. Не на шега се бях уплашил от перспективата отново да стана обикновен човек.

А как се мятах! Как се паникьосах! Родители, куче, приятели, приятелки — всичко ми бяха отнели. Но беше достатъчно да ми дадат в замяна просторна килия, да ми обещаят прилична дажба и развлечения — и веднага спрях да се възмущавам. А няма къде да избягам, кулата е затвор. Колчето, към което е привързан десеткилометровият синджир. И всичко, с което разполагам, е кръгло дворче, в което да се разхождам на синджир. Добре де, пет двора. И не десет, а може би петнайсет километра.

Пак не е много.

Никога няма да мога да ида в Куба. А толкова исках. И в Нова Зеландия — също, ако се вярва на Феликс, в този случай функцията ми ще се разруши. Какви ти задморски страни! Няма да отида с приятелите си напролет в Прага, а се канехме да го направим… И на вилата си даже няма да се осмеля да отида, на някакви си там стотина километра…

— И какво следва? — попитах аз, гледайки в тавана. — Не става така — всичко да е даром и само на един човек! Сега съм почти неуязвим. Невероятно силен. Пред къщата си имам собствен плаж, уютно градче и голяма част от Москва. Някои цял живот живеят в един и същи град… Какво, Капотня ли не ми достига?

Мисълта за Капотня ме успокои. Все пак ми беше провървяло повече, отколкото на колегата от югоизток.

Освен това ми беше безумно любопитно накъде се е отворила през нощта четвъртата врата. Дали му беше провървяло на честолюбивия политик (и заедно с него на потенциалните жертви на цунамита и земетресения)?

Бързо се облякох. Погледнах към трите отворени прозореца.

Изведнъж се сетих за онази песен, която баща ми обичаше да слуша — за човека, който живее в стара къща. Там единият прозорец гледа към полето, другият към гората, а третият — към океана. Сигурно е била за някой функционал-митничар като мен. Само че не помня кой я пееше. Някой непрофесионалист, струва ми се, или известен пътешественик, или кулинар… Но пееше изненадващо добре, от душа, явно отдавна му беше хоби. Трябва да я намеря и да я чуя.

През моите три прозореца се виждаха: мръсното сиво небе на Москва, чистата зимна синева над Кимгим и абсолютно изумителният розов изгрев над океана. Приказка!

Бегло проучих обстановката през прозорците. Изясни се, че пред вратите няма опашки, навсякъде е спокойно, дори в Москва (но по спокойствие нищо не можеше да се мери със сутрешното тропическо море в хубаво време).

След това извърших една геройска постъпка. Първо се качих горе, приведох се в ред, взех душ. Сложих чайника да стопля вода. И чак след това започнах да избирам един от двата затворени прозореца.

Зад капаците на единия цареше пълна тишина. Времето му още не беше дошло.

Зад капаците на другия се долавяше равномерен шум. Не толкова силен като на морски прибой, но отчетлив.

Започнах да развивам гайките — те се въртяха леко, сякаш бяха изчерпали функцията си и нямаха търпение да се освободят от винтовия нарез.

Най-накрая капаците се разтвориха. Погледнах през прозореца и подсвирнах.

Обаче!

В такива случаи по телевизията пускат реклами. Както се казва: „на най-интересното място“. Ако снимах филм за приключенията си, щях да я пусна точно тук.

Между другото, онова, което се виждаше през прозореца, наистина приличаше на реклама — от онези, прекалено сладникавите, в които рекламират кисело мляко или плодови и зеленчукови сокове. Онези, в които птичките събират ягодки, зайчетата — кореноплодни растения, червейчетата — ябълки, мечетата — мед, а после всичко това се изсипва в кофа с мляко от чистичка кравичка и се превръща в апетитна цветна смес. Накратко, ако понякога ви се догади от хубостта на рекламните хлапета и ентусиазма, с който дядото пои в собствената си градина роднините си със сок от кутийка, тогава значи виждате точно онова, което видях аз през прозореца си.

Тревата — зелена! Не, не ме разбрахте. Наистина зелена, като в рекламните клипове, където понякога я боядисват. В истинския живот такъв цвят притежават само китайските флумастери.

И на тази зелена поляна, простираща се до хоризонта, в живописен безпорядък бяха пръснати също толкова ярки дървета, обсипани или с цветчета, или с плодове…

Трябва ли да уточнявам, че небето беше синьо, слънцето — жълто, въздухът — чист и благоуханен?

Ужасно ми се прииска да завъртя копчето за контраста и малко да поизсветля цветовете. И същевременно да намаля и яркостта.

В сравнение с този свят тропическата живописност на Резервата изглеждаше избледняла, изтъркана. Сякаш първо са завели някой Гоген на Таити и са го накарали да рисува с пастели, а след това са му дали ярки акрилни бои и, използвайки объркването му, са го убедили да нарисува пейзаж от Централна Русия, но в кисели тонове.

Това въобще не ми приличаше на бъдещето. Честно казано, ако бях видял опърлена равнина, щях да застана нащрек и да си помисля, че може и да съм „успял“. Но гледката, която се разкриваше през прозореца, изобщо не се вписваше дори в моите доста оптимистични представи за бъдещето.

Жалко, че не бях някой безумен сектант. Щях да реша, че съм открил вратата към Рая. Щях да сваля дрехите си и да хукна радостно по тревата…

Естествено, нямах намерение да се събличам. Но слязох долу и отворих вратата. Откъснах малко трева и я помирисах с подозрение, заради неизкоренимия навик на руснака да търси във всеки подарък от съдбата двойно дъно.

Тревичката миришеше на хубаво и не хапеше.

— Извинявай, мъжки — казах аз на отсъстващия политик с тона на коня от вица. — Направих каквото можех…

Кулата в този свят също изглеждаше забавно. Доста по-тясна, отколкото би трябвало да бъде, и облицована с бял камък. Сигурно беше мрамор — полиран и с жилчици… Но пък и от какво друго да строят кулите в такъв приказен свят? Мрамор, яспис, малахит и други скъпоценни камъни.

Отхапах тревичката и се отдалечих от кулата. Ще пробвам да се ориентирам в този свят самостоятелно, без подсказване.

И разбира се, няма да се отдалечавам на повече от десет километра.