Чернова

9

Битува мнението, че най-гнусното престъпление на света е убийството на деца. Убийството на възрастни хора предизвиква презрително възмущение, но вече не буди инфернален ужас. Убийството на жени също се възприема крайно неодобрително — както от мъжете (защо трябва да се убиват жени?), така и от жените (всички мъже са мръсници!).

Ала убийството на човек от мъжки пол, простил се с детството, но още неизпаднал в старческа немощ, се възприема като нещо напълно нормално.

Не вярвате ли?

Тогава опитайте фразите: „Той извади парабелума19 и стреля в детето“, „Той извади парабелума и стреля в жената“, „Той извади парабелума и стреля в стареца“ и „Той извади парабелума и стреля в мъжа“. Чувствате ли как спада степента на отвращение? Първият тип явно е бил комендант на концлагер и есесовец. Вторият — жандарм, изгарящ всяка сутрин по едно село. Третият — офицер от вермахта, хванал партизанка с бидон керосин и кутия кибрит край склада с боеприпаси.

А четвъртият, макар и да е стрелял с парабелум, лесно може да се окаже и наш разузнавач, убил някой от първите трима негодяи.

Та хората в черно явно не бяха загрижени за реномето си. В малката стая — мислено я определих като пушалня, — видях три неподвижни тела. Старица, млада жена и момче-тийнейджър.

За всичко си има своето място и време. На изтезанията им прилягат тъмните килии на подземията. Сред меките кресла и дивани (пък дори и да са кожени, а не от розова коприна) и стъклените масички с кристални пепелници неподвижните окървавени тела изглеждаха особено отблъскващо.

А още — и предизвикващата силно гадене смесица от миризмите на хубав тютюн и наскоро пролята кръв…

Подчинявайки се на инстинкта да защитя по-слабия, първо се приближих до голия до кръста юноша, завързан за едно кресло. Момчето беше на 14 или на 15, което вече трудно можеше да мине за невинна детска възраст, но все пак… Бяха го завързали някак картинно, както тъпите злодеи завързват младите герои в детските филми — с използването на десет метра дебело въже, без да е гарантиран успешен резултат. Краката бяха привързани към крачетата на креслото, ръцете — към подлакътниците, тялото и шията му също бяха овързани.

И навсякъде — кръв. Върху торбестите панталони от тъмнокафяв плат, върху пъпчивото момчешко лице. Кръвта беше съвсем прясна. Но от многобройните прорези — върху лицето, ръцете, тялото — вече нямаше кръвотечение.

Предпазливо доближих пръст до сънната артерия. И усетих слабо, рядко пулсиране.

— Той е жив — учудих се аз.

— Какво? — Котя все още стоеше до вратата. — Та на него му е изтекла цялата кръв!

— Хлапакът е жив. — Изправих се. — Куп дребни прорези, но нищо страшно. Развържи го и го сложи на дивана…

Самият аз отидох при жената. Същата картина: плитки прорези, кръвотечения. Беше изгубила много кръв, стори ми се, че килимът под краката ми влажно жвака. Но беше жива.

— Що за идиот е завързвал възлите? — ругаеше Котя, докато махаше въжетата от хлапака. — Развързват се с лекота…

— Те са не само глупави, но и целомъдрени — казах аз, гледайки жената. — Не са си направили труда дори да свалят дрехите й…

Разбира се, аз съм профан в изкуството на изтезанията. Но след като са взели да измъчват някого и да го ръгат с ножове, то е разумно преди това да съблекат жертвата. Първо, виждаш резултата от работата си. И второ, голият човек предварително е изплашен и унижен.

А тук — на хлапето му бяха свалили само ризата, а жената изобщо не бяха рискували да я събличат.

У старицата — тя беше поне на шейсет — също напипах пулс. Тя беше може би най-колоритна от тримата. Ако хлапето бе типичен тийнейджър, на когото му е време да рекламира лосион против акне, а жената напомняше за обикновена четирийсетгодишна домакиня, то старицата приличаше най-вече на знаменита актриса на възраст. Нямам предвид външността, а онзи рядък тип харизматични жени, които с годините губят външната си привлекателност, но придобиват вътрешна сила. Стара, но добре сложена; с набръчкано, но своеобразно лице; с прошарени, но гъсти и добре поддържани коси. Сред рускините такива са рядкост — обикновено те се превръщат или в изтерзани, или в свадливи бабички. Сред западните също — те в по-голямата си част мигрират в страната на бодрите туристки с шорти и фотоапарати.

Дръпнах ръката си и замислено отстъпих от креслото.

Старицата я бяха измъчвали най-малко. Няколко синини — бяха я удряли по лицето уж със замах, но неумело. Няколко прореза по шията — по-скоро са я сплашвали, притискайки нож към гърлото й. Разкошната морскосиня копринена рокля с висока яка дори не беше измачкана.

— Странно — обади се неочаквано Котя. — Като във вица.

— В кой виц?

— Този, в който бабата наела наркомани да колят свинята… А те излизат от плевнята и казват: „Не я заклахме, но я пребихме“.

— Домъкни тук някой от труповете — помолих го аз.

— Какво? — потрепна Котя. — Какво, какво?

— Довлечи един труп, какво, трудно ли ти е? — попитах. — Не ми се иска да оставям тези без надзор… Или аз да отида, а ти ще ги наглеждаш?

Котя преглътна. Погледна трите неподвижни тела, пролятата навсякъде кръв. И отиде в голямата зала.

Когато приключвах с развързването на старицата (все същите многобройни, но не твърде надеждни възли), Котя доста бодро довлече един труп, теглейки го за краката (съдейки по липсата на кръв, това беше онзи, на когото строших врата).

— Благодаря — казах аз. Оставих изгубилата съзнание баба, наведох се над тялото и свалих качулката от главата.

Нищо необичайно, ако не се смята, че това беше убит от мен човек. Европеид, на 25–30 години. С грубовато, незабележително лице. На шията, на мястото на удара — пурпурен вътрешен кръвоизлив. Нямаше пулс, разбира се. Повдигнах клепачите, погледнах зениците и се изправих.

— Мъртви са — поясних на Котя. — А аз си помислих, че тук всички…

Старицата в креслото застена и се размърда. Обърнахме се към нея точно навреме: тя отвори очи.

— Ние сме приятели! — бързо казах аз. — Не се безпокойте.

Старицата погледна към мен. После към Котя. Отново към мен. Задържа погледа си — сякаш виждаше нещо, недостъпно за мен.

— Ти откъде се взе, войниче? — изрече тя хрипливо. — А аз си мислех, че край с нас…

Тя се изправи тежко в креслото, обърна се.

— Живи са — успокоих я аз. — В безсъзнание, но живи.

Старицата рухна в креслото. Кимна с благодарност. Изведнъж осъзнах какво точно е странното в нея: обикновено възрастните хора или се съсухрят, или затлъстяват. А тази бабка, при всичките й бръчки, беше успяла да запази нормална, почти спортна фигура. И днешната й слабост изглеждаше предизвикана от изтезанията, а съвсем не следствие от възрастта.

— Благодаря, съседе — каза бабката и ми подаде ръка. Поколебах се за секунда, а после се здрависах с нея — явно не очакваше целувки. Ръкостискането й беше силно.

— Няма за какво. — С усилие се удържах да не кажа: „Всеки на мое място би постъпил така“…

— Бяла — рече бабката.

— Какво?

— Роза Давидовна Бяла. Собственичката на хотела.

Котя подсвирна. И се закикоти нервно.

— Кирил Данилович Максимов — представих се аз. — А този тип се казва Константин Чагин. Как ти е бащиното име?

— Игоревич — каза кисело Котя. — Можеше да го запомниш.

— Много ми е приятно — кимна Роза Бяла. Погледна накриво неподвижното тяло в черни дрехи и поклати глава съчувствено, но без капка съмнение върху лицето си. — Глупаци…

— Кои са те? — попитах.

— Не знам, Кирил Данилович. Не знам. Видели са хотела и са успели да влязат в него — значи не са лишени от известни способности. Но не са от нашите.

Двамата с Котя се спогледахме.

— А какво искаха?

— Струва ми се, че и те самите не бяха много наясно — изсумтя Роза. — Търсеха гост на хотела ми. Е, аз сега нямам гости. Не е сезонът, не виждате ли? Костя, мило момче, донеси ми вода. Гърлото ми е пресъхнало. Само че не от чешмата, в кухнята има бяла емайлирана бака с вода. Донеси пълна гарафа.

Котя послушно изскочи от пушалнята.

— Какъв учтив младеж — кимна одобрително Роза. — Приятно е, че вие сте си запазили приятели сред хората.

— А не трябва ли да има?

— Нима роднините и близките не са те забравили? — отговори с въпрос Роза. — Такава ни е съдбата…

Откъм залата се разнесе грохот от падащ стол. И вик. Роза Давидовна се надигна в креслото:

— Всичките ли ги уби?

— А колко бяха? — отвърнах аз, вече осъзнавайки, че отговорът съвсем няма да е „четири“.

— Седем… или шест? Не, навярно…

Не останах при нея да уточнявам. Хванах тоягата, която бях сложил върху масичката. И се хвърлих към вратата.

Явно бяха слезли от втория етаж. Единият държеше Котя за косата, отметнал главата му назад и допрял нож до гърлото му. В ръката на Котя имаше голяма стъклена кана с вода. Още двама в черно, също с ножове в ръцете, предпазливо се прокрадваха към пушалнята.

Появата ми явно не ги зарадва. Застинаха за няколко секунди.

— Пуснете го — казах аз.

Онзи, който държеше Котя, направи недвусмислен жест, прекарвайки ножа до самото гърло на пленника.

— Остави го! — Един от черните изведнъж свали качулката от главата си. За моя изненада това се оказа девойка — на двайсет години, късо подстригана, с леко дръпнати очи и мургаво лице. Не чиста азиатка, но явно със значителна част източна кръв. — Кой си ти?

— Няма значение — изстрелях. — Пуснете приятеля ми!

Девойката се поколеба. Явно те не бяха видели и чули предишната схватка. Но резултатите от нея бяха пред очите им.

— Ако го пуснем, ще ни оставиш ли да си тръгнем?

Котя ме погледна умолително. Съдбата беше отредила на скромния труженик на жълтата преса доста приключения през този ден.

Честно казано, не се съмнявах, че ще мога да убия още трима. И дори бях почти сигурен, че Котя няма да пострада.

… Вдигам ръка — толкова бързо, че те не успяват да реагират. Хвърлям тоягата — тя полита като снаряд и удря тежко в челото онзи, който държи Котя. Той пада по гръб — или мъртъв, или зашеметен. А аз скачам напред, отклонявам се от хвърлените към мен ножове — стоманени мълнии, безпомощно прорязващи въздуха; троша врата на черния с маската — отново онова влажно, провлечено хрущене; удрям девойката в корема, после по тила — тя пада в несвяст и ще мога да я разпитам…

Най-вероятно точно така щеше да стане.

Разбира се, ако тази непонятна сила, която ми помага да се разправям с въоръжени врагове, ми позволи да оставя някого жив…

— Пуснете го и си вървете — казах.

— Той лъже — изрече бързо онзи, който държеше Котя. Съдейки по гласа му, това беше младеж, на самата граница на истерията. — Ще ни убие. Един функционал-полицай няма да ни пусне…

— Той е митничар, глупако! — извика девойката. — Тръгваме си! Пускаме приятеля ти и си тръгваме!

Тя разтвори дланта си и ножът падна на пода. След секунда колебание партньорът й също пусна ножа си. Започнаха да отстъпват към вратата.

Младежът, който държеше Котя, неохотно отдръпна ръката си с ножа и лекичко блъсна пленника. Котя, смешно ситнейки с крака, се затича към мен, без да пуска гарафата с вода. Пристъпих напред, прикривайки го с тялото си. Наредих:

— Отнеси водата на Роза Давидовна.

Нищо не спасява от паника така, както простите и разбрани действия. Котя кимна и хукна към пушалнята.

Оцелялата троица нападатели бързаше да се оттегли. Първа изчезна през вратата девойката, последвана от партньора си. Последен вървеше онзи, който беше хванал Котя.

И в този момент постъпих глупаво. Буквално за секунда обърнах глава, за да видя какво става в пушалнята. Там не ставаше нищо особено: старицата стоеше и пиеше право от гарафата, Котя гледаше с опасение към вратата.

Остра болка прониза лявото ми рамо. Обърнах се точно навреме, за да видя последния нападател, готов да хукне към вратата. От рамото ми стърчеше дръжката на нож.

Замахнах, тоягата се понесе във въздуха и удари младежа по тила. Дори през цялата зала се виждаше, че черепът се е строшил като зряла ябълка, ударена с юмрук. Черният разпери ръце и рухна в отвора на вратата.

Ама че идиот…

Вратата веднага хлопна — и се затвори сама, като изблъска тялото в антрето. Тежкото резе се затвори с трясък. Чу се гласът на Роза:

— Така ще е по-спокойно.

Хванах ножа и го измъкнах от ръката си. Отвън не се виждаше нищо, освен разрез. А някъде под якето по ръката ми течеше кръв, удивително гъста и гореща. Не ме болеше, само чувствах изтръпване и пулсиране някъде в пръстите.

Влетях в пушалнята. Захвърлих окървавения нож върху масичката. Седнах, притискайки раната. Котя ужасено се вторачи в мен.

— Драскотина — казах.

— Аз… аз ще те превържа — промърмори Котя. — Кириле, как си? Много си пребледнял…

Човекът е изумително нещо. Убих петима. И не изпитвах задължителните, ако се вярва на писателите, угризения на съвестта и тежки терзания. Но беше достатъчна една-единствена рана, която явно не беше опасна, за да се уплаша. Веднага почувствах хлад в гърдите.

— Дайте да погледна, младежо…

С уверени движения Роза ми помогна да сваля якето и пуловера, разкопча ризата ми. Целият ми ръкав беше в кръв. Мръщейки се, измъкнах ръката си.

— Минутка — каза Роза. В ръката й се появи мокра кърпичка, с която тя се зае прецизно да бърше кръвта. Погледнах рамото си. Там имаше рана, покрита с червените гнойни струпеи на възпаление.

— Това нещо ново ли е за вас? — Роза ме погледна в очите.

Кимнах.

— Ще свикнете.

Старицата се извърна и погледна проницателно неподвижно лежащата жена. Повика я:

— Клавдия! Клавдия, съвземи се!

Жената бавно се надигна. Погледна към Роза, после и към нас.

— Виждаш ли, всичко е наред — каза Роза. — Дойде помощ. По-добре ли си?

— Да, Роза Давидовна.

— Чудесно.

Жената се наведе над юношата, разтърси го за раменете. Той се надигна. Клавдия хвана полупразната кана, отпи няколко глътки, подаде я на момчето. То започна да пие жадно. Водата течеше по лицето му, отмивайки кръвта. Момчето остави празната кана и потърка лицето си с ръце. Вече нямаше белези върху кожата си.

Юношеските пъпки си оставаха.

— Петя, поздрави ги — нареди Роза. — И благодари на господин митничаря. Той не беше длъжен да ни спасява.

— Пьотър — послушно се представи момчето. — Много благодаря.

— Приведете се в ред, а после направете същото и с хотела — каза Роза. — Почистете мебелите и килимите.

— А тези къде да ги денем, Роза Давидовна? — попита жената, гледайки тялото на нападателя.

Помислих си, че този въпрос никога не стои пред героите на фантастичните романи. Многобройните убити врагове си оставаха на мястото, а после сами се махаха някъде. Добре, да допуснем, че на открита местност ще ги употребят зверовете и птиците. А в затворените помещения? Телата трябва да се погребват. Навярно до всяко селце, покрай което минават героите на екшъните, размахвайки острите си железа, има специално гробище за враговете.

— При морето. Само че не ги хвърляйте във водата, засега ги положете на брега — каза Роза, след като се замисли за секунда. — Току-виж дойдат за тях и поискат да ги погребат.

Като ни поглеждаха с любопитство, но без да питат нищо, Клавдия и Пьотър излязоха от пушалнята.

— Майка и син — поясни Роза. — Наех ги преди три години — у нас, в Русия. Не се доверявам на местните, знаете ли… Мъжът на Клава е алкохолик, в резултат на това синът й е малко… ъ-ъ-ъ… простоват. Нищо хубаво не ги очакваше в живота. Много са ми благодарни. Жалко, че са обикновени хора и ще умрат, когато им дойде времето.

— А ние? — попитах.

Подхванах с нокти стегналата се кафява коричка на раната и я подръпнах. Резултатът е известен на всекиго от детството — трябваше да потекат червени бисерчета кръв.

Под коричката имаше чиста, гладка кожа.

Започнах да се обличам.

— А ние — както се получи… Дългичко зарастваше раната — каза Роза. — Вие явно сте отскоро на работа?

— От един ден.

— Разбирам — кимна Роза. — Браво. Бързо свиквате.

Погледнах в залата. Мълчаливото момче Петя трупаше телата накуп. Мъкнеше ги с лекота, сякаш под черния плат се крият надуваеми кукли, а не мъртва плът.

— Те се различават от обикновените хора. Раните им зараснаха веднага и такава сила…

— Това е моята територия — каза Роза, сякаш тези думи обясняват всичко. — И съм установила тук някои правила. За съжаление воюването не ми е прерогатив.

— Роза Давидовна! — не издържа Котя. — Ние наистина нищо не разбираме. Коя сте вие? И що за свят е това?

— Нека да поговорим — кимна дружелюбно Роза. — Ето в онова шкафче има коняк и пури. Макар че тук е малко неудобно… Да вървим! Да, вземете коняка и пурите.

— Не пуша — промърмори Котя, но бръкна в шкафа. Извади и пури от една дървена кутия, и плоско шише коняк, и три изящни сребърни чаши.

Преминахме подир старицата през залата, където Клавдия с ведро и парцали бършеше от килима тъмните петна. Изкачихме се по стълбите на втория етаж. От холчето тръгваха две коридорчета, но Роза кимна към диванчето и двете кресла при прозореца.

— Ще изчакаме тук, докато се приберат. Може би все пак ще изпушите по пура? Сигурни ли сте? А аз, с ваше позволение… извинявайте, че така вулгарно…

Тя отхапа връхчето на дебелата кафява пура. На масичката пред диванчето имаше пепелник и кутия кибрит. Връхчето на пурата отиде в пепелника и Роза ловко запали с дълга клечка.

Тази гледка бе странна — жена с цяла пура „Корона“. Веднага предизвиква възмущение у мъжете. Фройд би намерил какво да каже по този повод. Седнах и се огледах. Стаята приличаше на фоайе в малък хотел. Лампите на стените бяха газови. Имаше студена камина с грижливо подредени дърва.

— Това е хотел — каза Роза. — Странноприемница. Както щете го наречете.

Кимнах безмълвно.

— Родена съм през 1867 година — изрече тържествено Роза и ни погледна предизвикателно. — Нямам навика да крия възрастта си.

— Добре сте се запазили — каза Котя. Той не седна, а остана до прозореца. — Хайде, разказвайте. Сега ще повярваме във всичко.

След кратко колебание взех стъкленото шише. Арменски „Празничен“. Съдейки по етикета — произведен още в СССР. Напълних трите чаши, макар Роза да поклати глава.

— От младини работя в областта на хотелиерството — каза Роза. — Някога в хотела на баща ми, в Самара… после се преместих в Питер. Не мога да ги изброя всичките. Посрещнах революцията в „Европейски“ като помощник-управител. Работех и когато болшевиките откриха в него приют за безпризорни деца, и когато при НЕП-а20 отново възстановиха хотела. А през двайсет и пета попаднах под ударите на закона.

— Политика?

— Не, опитах се да крада — отговори спокойно Роза. — Какво искате, такива бяха времената… Всеки оцеляваше както може. Започнаха да ме разследват. Вече беше късничко да бягам на моите години… Ако се бях родила мъж — щях да се застрелям, тогава това беше модно, но никога не съм харесвала еманципацията. Да лежа в моргата с дупка в главата? Не, благодаря! А поглъщането на отрова е за девойките-истерички. Така че изчаквах естественото развитие на събитията. И изведнъж започна истинска дяволщина! Идвам на работа и си мисля само за едно — дали ще се озова в ареста днес или утре. А не ме познават! Къде отиваш, бабо, казват! Няма свободни стаи!

Тя тихичко се засмя. Аз кимнах.

— Връщам се вкъщи. Мъжът ми, сега покойник, гледа странно. Но нищо. Вечеряхме, легнахме да спим. Сутринта той се събужда — и започва да крещи! Каква си ти, защо си в леглото ми… Какъв глупак, а? Намерил си в леглото си жена, макар и не млада — възползвай се от случая! Викам му: „Полудя ли, дъртако? Аз съм жена ти!“. А той надава вой, че жена му била починала преди петнайсет години, погребана е на гробището, той е честен вдовец и някаква си стара вещица няма да му отнеме стаята… Изплюх се във физиономията му за тези думи и напуснах дома ни. Три дни обикалях из Питер. Спах по улиците, просих, мислех, че съм полудяла. И изведнъж един пощальон се приближава към мен. На улицата, представяте ли си? Връчва ми телеграма. А на нея — адрес на Литейни проспект и предложение да отида там. Нямам какво да губя, отивам на адреса. Намерих го — малко магазинче до военния клуб. Погледнах витрините — и за малко да падна. Знаете ли какви времена бяха? А зад стъклата — изобилие… Червена и бяла риба, живи раци, черен и червен хайвер, вина и шампанско, прясно филе, мариновани зеленчуци, маслини в саламура, плодове с глазура, шоколад… Не съм виждала такова нещо и в най-добрите години на НЕП-а. Само при царя и то не във всички гастрономи… А хората минават оттам — как не го виждат… Влизам и нищичко не разбирам!

Тя погледна мен и Котя, сякаш за да провери дали вярваме или не. Дръпна си от пурата и продължи:

— Влиза собственикът, културен младеж, поглежда ме изпитателно и казва: „Вие ще вземете да припаднете от глад, уважаема“… Нахрани ме, напои ме, всичко както си трябва. И казва: „Сигурно всички са започнали да ви забравят? В работата не ви познават, вкъщи не ви признават?“. Кимнах. И той ми обясни всичко… това, което ще ви разкажа сега.

— Не, такива чудеса не се случват — каза мрачно Котя. — Нищо няма да чуем. Ще започне пожар или земетресение.

— И този търговец ми разказва, че съм избрана.

Котя изсумтя.

— Животът е кратък. Сега не го разбирате, но когато станете на шейсет, ще се убедите, ако доживеете дотогава. Както казват хората: и добре да живееш, пак умираш… Но! — Роза вдигна пръст назидателно. — Това е съдбата на обикновения човек. Съвсем друго е, ако си достигнал висотата на майстор в своята работа.

— Например — в хотелиерството? — попита Котя с ирония.

— Например — да — съгласи се Роза. — Или в дърводелството. Или в живописта. Или във военното изкуство. Такива хора не умират. Те стават майстори. И изчезват от живота!

Аз потрепнах.

— Обикновените хора забравят за теб — продължи Роза с леко съжаление. — И роднините, и приятелите. Документите ти се разпадат. Мястото ти в живота става празно, сякаш никога не си се раждал или си умрял отдавна. Затова пък ставаш майстор и можеш да живееш вечно. Понякога в своя свят. А понякога и в друг. Където си нужен.

— Масоните — каза Котя. — И паралелните светове.

Роза се засмя тихо и снизходително.

— Младежо, не вярвайте на жълтата преса и евтините драскачи… Какво общо имат тук масоните? Най-обикновени хора, добили истинско майсторство в своята професия, започват нов живот, стават майстори…

— Или функционали? — попитах аз.

Роза кимна:

— Да, някои ги наричат така. Но ние, руснаците, няма защо да си кълчим езика. Майстори! Прекрасна, горда дума. Аз съм майстор в работата си, хотелиерството. Вие, както виждам, сте майстор-митничар? Възхищавам ви се, че сте преуспели в толкова млада възраст.

— Не съм митничар — казах аз.

Роза се усмихна:

— Но нали виждам! Вие сте наш. Вие също сте избран!

— Няма лъжица… — каза Котя и седна против Роза.

— Каква лъжица?

— Не ми обръщайте внимание… — В Котя се пробуди някакъв професионален журналистически интерес. — Как живеете тук вече осемдесет години? Не остарявате…

— Както виждате.

— Това нали не е Земята?

— Това е Кимгим. — Казана от Роза, думата звучеше меко, сякаш с украински акцент. — Тук континентите имат малко по-различни очертания, но градът е разположен горе-долу на мястото на Стокхолм. Впрочем аз не се интересувам особено много от географията.

— А откъде имате този хотел?

— Всеки майстор, младежо, получава място, където може да приложи талантите си. Когато дойдох тук — през митницата на гарата в Николаев, — на това място имаше полуразрушена плевня. Но аз усещах, че тя е моя. С всяка прекарана тук нощ зданието се променяше. И така, докато не стана такова, каквото ми се искаше. — След кратко колебание Роза добави: — Ако бях пожелала, тук щеше да има хотел, по-голям от „Европейски“. Но на мен винаги са ми харесвали малките уютни хотелчета.

— Значи вие не остарявате… получили сте възможност да се занимавате с любимата си работа и такъв хотел, какъвто сте искали… и някакви способности, превъзхождащи човешките… раните ви зарастват и още нещо, нали? — Котя изброяваше, а Роза кимаше в отговор. — Вие… вие като че ли не сте човек?

— Майстор — каза Роза.

— И много такива като вас ли има? И живеете в няколко свята и пътешествате между тях? И това е вече отдавна, от десетки и стотици години? Защо не знаят за вас?

— Защо да не знаят? Ето вие, Константине, сте обикновен човек. Но приятелят ви майстор ви се е доверил — и сега вие знаете. С течение на времето ще започнете да забелязвате и други майстори, тази способност май може да се тренира. Клава и Пьотър отдавна умеят да различават майсторите от обикновените хора.

Роза се наслаждаваше на разговора, това веднага си личеше. Сигурно не й се случваше често да поучава неопитни майстори. И не изглеждаше да лъже.

Само че какъв майстор съм аз? Какъв митничар? Какви висини съм достигнал, за да се превърна внезапно в свръхчовек?

— А кой ви управлява? — не се спираше Котя.

— Управляват ги тълпите, младежо — усмихна се Роза. — Ние сме майстори. Ние сме самодостатъчни.

Бих могъл да й напомня, че преди половин час самодостатъчният майстор на хотелиерското дело беше завързан за креслото, но се сдържах. Вместо това попитах:

— Значи не знаете кой ви нападна?

— Местните — отвърна кратко Роза. — Явно сред тях е имало човек, знаещ за нас. И ето че са тръгнали да преследват…

Тя изведнъж присви очи и със замах загаси пурата в пепелника. Намръщих се от острата миризма.

— Кирил Данилович, та те са дошли за вас! Да, да, да… несъмнено! Знаели са, че ще дойдете при мен, и са решили да ви хванат! Но са им се объркали сметките. Кажете, младежи, а защо дойдохте при мен?

— Помолиха ни — изрече Котя с посърнал глас. — Една дама… Една мац… Една жена. Подхвърли ни бележка, че трябва да намерим бяла роза и ще отговорят на всичките ни въпроси. Мислехме, че трябва да намерим цвете. После решихме, че се отнася за този хотел…

— Примамили са ви в капан! Но са им се объркали сметките! — Роза плесна с ръце. Интригата на случващото се явно караше старицата да се разчувства. — Какво коварство! Ще се свържа с най-близкия майстор-охранител… Вие вероятно още не се познавате със съседите си?

Поклатих глава. За разлика от Котя, аз не изпитвах разочарование. Но някак подхвърлената бележка не ми се връзваше със засада.

— Трябва да се върнем — казах. — Май ще потегляме.

— Какви ги говорите! — поклати глава укорително Роза Давидовна. — В тази виелица? Защо? Ще пренощувате при мен. — Ще изпитате какво е гостоприемството на майстор! А Клава готви прекрасно, ще се учудите какъв изкусен кулинар е…

— По-добре да се върнем в кулата — повторих. — Е… вие трябва да ме разберете. Като майстор — майстор.

Това подейства. Старицата закима:

— Да, разбира се. Да, разбирам… Значи вие също имате кула?

— Защо също?

— Ако знаехте колко е предвидима мъжката фантазия — изрече Роза, изправяйки се. — Половината майстори предпочитат да живеят в кули.

Котя изглеждаше недоволен, но премълча. Спуснахме се долу, където вече почти не бяха останали следи от побоя. Момчето Петя бършеше някакви петна на стената, майка му дрънкаше със съдовете в кухнята.

— Сега е зима — каза Роза с тъга. — Елате ни на гости през лятото. Много гости, весел смях, цветя във вазите. Каня музиканти от града, тук свири пиано…

— А защо сега няма никого? — попита Котя. — Разбирам, зима е. Но все пак? Крайбрежната улица е пуста, само фенерите светят. Къщите са затворени.

— Ами… нали не е сезонът… — повтори Роза. Погледът й изведнъж стана жалък и смутен. — Случва се. В малките крайморски хотели през зимата винаги е така. А жителите… те също се разотидоха.

Котя ме погледна и кимна:

— Наистина трябва да тръгваме. Беше ни много… — Той се вторачи в Петя, който машинално изплакваше парцала във ведрото. Парцалът оцветяваше водата в червено и Котя, преглъщайки думата „приятно“, завърши: — … да се запознаем.

И в този момент на вратата се почука. Роза Давидовна потрепна. Петя изпусна парцала и застина с отворена уста, от кухнята надникна Клавдия.

— Ако са се върнали… — започна Роза. — Но вие нали ще можете да ни защитите, Кирил Данилович?

Свих рамене.

Роза хвърли поглед към полилея и той светна. Гордо вдигнала глава, тя се приближи до вратата и я отвори широко.

В антрето все още се кълбеше пара и дори летяха снежинки. Пред вратата стоеше човек със сиво палто с качулка, с ботуши и кожена шапка. Може би на около четирийсет години или малко по-стар. И с много разтревожено лице. Едва когато ме видя зад гърба на Роза, в погледа му се появи облекчение.

— Майсторе? — изрече смаяно Роза. — О… добър вечер!

— Там, зад хотела, има пет трупа — каза човекът, без да губи време за поздрави.

— Това е ужасно, Феликс! — Роза започна да чупи ръце върху гърдите си. — Някакви побъркани хора нападнаха хотела. Търсеха младия майстор…

— Търсели са мен — отсече Феликс. — Да вървим, младежо. Сам ли сте?

— С един приятел.

Феликс се намръщи.

— Какво пък, ще ви взема и двамата… — Той се обърна към старицата. — Роза Давидовна, бъдете по-внимателна, моля ви. Нали разбирате колко ще ни липсвате, ако се случи непоправимото…

— О, Феликс…

Кой знае защо, не ми се искаше да споря и да губя време напразно. Хванах Котя за ръкава и го помъкнах след себе си. Момчето Петя гледаше след нас с простодушно любопитство. Клава бързо се кръстеше, Роза Бяла съпровождаше с поглед Феликс с безмълвно обожание.

Излязохме във виелицата.

Каляската беше спряна право пред входа. Най-обикновен файтон с вдигнат заради снега гюрук, само че не с колела, а с плъзгачи. В него бяха впрегнати два коня, чиито поводи бяха намотани на незабележим стълб до вратата на хотела. Яркият фенер, закачен от дясната страна на каросерията, светеше точно върху проснатите на десетина метра тела, вече покрити със сняг.

— Много приказки ли ви наприказва Роза Давидовна? — попита Феликс, докато затваряше вратата след себе си.

Котя се разсмя нервно. А аз казах с облекчение:

— Много. Че се родила през 1867…

— Вечно се подмладява — изсумтя Феликс. — Каква е разликата дали е петдесета или шейсет и седма? Но не, все ако може да излъже… Сигурно се е нарекла и управителка на хотела, нали?

— Помощник-управителка.

— Тя е камериерка. Беше камериерка, такава си и остана. И хотелът й е мечта на камериерка. Чисто, топло и нито един гост. — Феликс се намръщи. — Настанявайте се, момчета. Няма какво да правим повече тук.

— Тя ви нарече майстор… — Не довърших фразата, но Феликс разбра въпроса.

— Още един каприз. Майстор, просто невероятно как ги измислят такива неща… Ние сме само функционали. Хайде, качвайте се в шейната, ще имаме време да си говорим!