Чернова

19

Има различни видове страх. Не вярвайте на онези, които казват, че най-страшното е неведомата, непонятна, стаена неизвестност за това къде е опасността. Най-страшни са видимите и грубите неща — студената стомана на острието до гърлото, безкрайният мрак в дулото на пистолета, тежката миризма на нападащия звяр, нахлуващата в гърлото солена вода, реагиращият с хрущене на крачките ти дъсчен мост над пропастта.

И едва след това има място за думите „не те обичам“ и „трябва да се оперираш“, за нещо сумтящо и врещящо в мрака, за гробища в буреносна нощ, за първия скок с парашут, за заплахата „ще те намерим!“.

Истинският страх е релефен, ясен и те обзема изцяло. Ти го виждаш, чуваш го, подушваш го и го усещаш. Можеш да го опиташ на вкус.

Пистолетното дуло мирише на барут и има вкус на желязо. Чупещата се дъска вони на гнило. Обтегналата се от страх кожа на гърлото шумоли, когато острието я докосва. Страхът ти се нуждае от всичките ти сетива — до едно. Ако притежаваш шесто чувство — страхът ти ще използва и него.

Така че на мен ми провървя. Стоях до паметника и гледах руините — до болка познатите руини на кула. Точно такава като моята, криеща се сред дърветата на сто метра оттук. Дори къс от барелефа се беше запазил — заек в клетка и протегната към него детска ръка. Тухлените стени бяха овъглени и сякаш разтопени, без нито един остър ъгъл — като бучка захар, пусната преди миг в кипяща вода.

Това беше унищожена функция.

Бавно прекарах поглед през паметната плоча, през купчината цветя върху черния мрамор на подставката и през бронзовата табела с надпис:

„В памет на Московския метеорит, паднал на Земята на 17 май 1919 година. Вечна благодарност на московските учени-астрономи и лично на другаря Кулик, забелязал приближаването на небесното тяло и навреме предупредил гражданите за опасността! Вечна памет на другарите, загинали при катаклизма!“.

Малко по-надолу, кой знае защо не върху табелата, а върху камъка, имаше още един надпис: с отделни бронзови букви.

„ПРИ ПАДАНЕТО НА МОСКОВСКИЯ МЕТЕОРИТ ЗАГИНАХА ТРИСТА И ЧЕТИРИНАЙСЕТ МОСКОВЧАНИ.“

Разбира се, числото не беше малко. Но по всички закони би трябвало да е десетки, ако не и стотици пъти по-голямо. Дори и като се има предвид, че през деветнайсета година това място в Москва се е смятало доста условно… е, общо взето за далечни покрайнини на града. Браво на другаря Кулик и колегите му. Виж ти, през деветнайсета година да забележат приближаването на метеор, да изчислят точката на падане, да предупредят хората и да ги уговорят да се евакуират… Нима това събитие е било достатъчно, за да тръгне историята по друг път? За да се развие Съветска Русия в нещо съвсем цивилизовано, дружелюбно, човешко? Защо тогава нашият метеор е пропуснал целта?

— Да — казаха замислено зад гърба ми. — Минаха петдесет и две години… не е шега работа.

Кимнах, предпочитайки да не влизам в разговор. Но след секунда се усетих.

— Колко казахте? — попитах аз, обръщайки се.

Зад мен стоеше старец — същият онзи от автобуса, с бастуна и сламената шапка.

— Петдесет и две години — повтори той.

Така, ясно. Това не беше Аркан, уви… А неговият антипод. Свят, където времето изостава от нашето. Бях открил нов населен свят.

Ура? Ура! И в този момент ме връхлетя пристъп на подозрителност:

— Вие дойдохте тук преди мен? През гората, пеша?

— Минахме напряко — усмихна се старецът. — Докато вие заобикаляхте с автобуса, ние минахме напряко… през гората, по пътечките… Всеки месец идвам тук, знам всички пътища. Двайсет минути — и съм тук.

— Всеки месец? Някой ваш близък ли е загинал тук?

— Господ се смили. — Старецът се прекръсти. — Но си спомням прекрасно как се случи. Да… помня. Дали да не седнем?

Той протегна ръката с бастуна, сочейки масичките на кафенето. Странна работа, да посочи с пръст би било неучтиво. А с бастун изглеждаше почти като изискан жест. Може би е тръгнало още от маймуните? „Не сочи с пръст, ти си прародител на човека и си усвоил оръдията на труда. Вземи тояжка!“.

— Да… Но… — Поколебах се. В транспорта пътуването им беше условно безплатно.

— Нямате ли пари, младежо? — усмихна се старецът. — Позволете да ви почерпя халба бира.

Наистина ми се щеше да пийна след тази разходка.

— Не ми е много удобно — измънках.

— Да вървим, младежо, да вървим. — Старецът почука с бастуна по камъка. — Изобщо не съм стар извратеняк, стремящ се да се запознае с някое момче. И не съм алкохолик, дрънкащ празни приказки по време на разпивка. Хайде!

Смирих се. В настойчивостта на стареца имаше нещо едновременно комично и трогателно. Разбира се, не го бях взел за извратеняк или алкохолик. Но виж, за бъбривец, желаещ да разкаже за главното приключение в живота си…

Седнахме под един бежов чадър, чийто плат беше напечатан странно познато с очертанията си лого: „Квас-Спас“. Масичката беше стабилна, алуминиева, а столовете — леки, пластмасови, но с грижливо сложени възглавнички от ярка синтетична тъкан. Приближи се сервитьорът — беше съвсем млад. Чернокож.

— Здравейте, Кир Санич — каза той на стареца, усмихвайки се. Не по-малко широко и дружелюбно се усмихна и на мен. — Здравейте.

— Добър ден — казах. Младежът предизвикваше неволна симпатия, веднага ти се приискваше да поръчаш нещо.

— Здравей, Роман. — Старецът свали шапката си и грижливо я постави на свободния стол. Бастуна, кой знае защо, го облегна на масата, макар че би било по-естествено да го окачи на облегалката на стола. — За нас може би по халба бира. „Московско тъмно“. Не, може би на юношата — „Яузско златно“, топло му е. И към бирата — както обикновено. Майка ти изпече ли пирожките?

— Вече ги слага във фурната. — Негърът Роман разцъфна в усмивка.

— Поздрави майка си от мен, а за нас — пирожки — реши старецът. Когато сервитьорът се отдалечи, той се обърна към мен и изрече заговорнически: — Трудно е да се повярва в това, но най-вкусните пирожки със зеле в цяла Москва ги прави майка му. Която е видяла за пръв път зеле, когато е дошла в Съюза!

Значи все пак Съюз…

— Изумително — казах аз, като изобщо нямах предвид кулинарния талант на чернокожата имигрантка.

— Да се запознаем — предложи старецът. — Кирил Александрович.

— Кирил. Кирил Данилович.

— Адаш! Много ми е приятно.

Летният барплот с кранове за наливна бира и високи разноцветни стъклени конуси — нима сироп за газирани безалкохолни? — се намираше пред входа на ресторанта. Сервитьорът бързо се върна с две халби бира. С неуловимо движение сложи на масичката пред нас картонени подложки, върху които постави запотените халби с бира. На стареца — тъмна с гъста пяна. На мен златиста, светла, но без онази нездрава бледност, с която се отличават всякакви мексикански и южноамерикански сортове.

Бирата се оказа добра. Прохладна, лека, без кисел привкус.

След бирата ни донесоха няколко вида ядки, чиния с нарязан кашкавал и дребна пушена риба.

— Пирожките скоро ще са готови. — Роман допря пръст до бялата си барета, сякаш шеговито отдаваше чест, и се отдалечи.

— Та така — каза старецът, след като отпи от бирата си. — Случи се през май… слуховете тръгнаха из Москва още от първо число на месеца, но малцина им вярваха. Сами знаете какви времена бяха. Тревожни, гладни… На осми май хората все пак започнаха да се евакуират. Обясняваха, че ще падне огромен метеорит. Народът, естествено, не тръгваше. Не вярваха. Бояха се за домовете си, за покъщнината… — Той погледна замислено паметника. — Там е написано, че са загинали триста и четиринайсет души. Лъжат! Това са само онези, които подписаха декларации за отказване: предупредени сме и отказваме да се евакуираме. Тях ги броихме. Предполагам, че още толкова не са ги намерили и не са ги предупредили. Някои не са отворили вратите, други са се криели, не са очаквали нищо добро от властите. А и се стекли крадци и глупаци — човек винаги може да се промъкне през кордона. Ограбвали апартаменти, веселили се. Цяла нощ горели огньове, чували се пиянски вопли, женски писъци… Аз бях в кордона. Ох, как ругаеха червеноармейците… А на сутринта дойде ударът.

— Вие видяхте ли как падна метеоритът? — попитах.

— Не, разбира се. Какви ги говорите, Кириле! Имаше удар. Страшен удар, Спаската кула на Кремъл се наклони… Земята се вълнуваше като море. Светлина — ослепителна, по-ярка от хиляди слънца. Грохот — на онези, които не започнаха да крещят от страх, им се пукнаха тъпанчетата. После говореха, че са видели кой огнено кълбо, падащо от небето, кой димна следа… Не, всичко това са глупости. Удар, светлина, грохот. Ето оттук, точно от тази точка идвало. Телеграфните апарати в радиус петдесет мили наоколо изгорели…

Кимнах. Погледнах накриво руините на кулата.

— И построиха тук мемориала — кимна старецът. — Всичко беше изпепелено, превърнато на прах. А тя е устояла. Чудо, нали?

— Ъхъ… — Поднесох халбата с бира към устата ми, но застинах.

Страшен удар. Земята се вълнува като море. Ослепителна светилна. Грохот. Електромагнитен импулс.

— Телеграфите са изгорели?

— Да. Казват, че и на корабите в Балтика радиото им отказало. Може и да лъжат, естествено.

Оставих халбата. Поклатих глава.

— Кирил Александрович, това не е бил метеорит.

— Разбира се — съгласи се старецът с лекота. — Какъв метеорит, мамка му? Какво изчисляване на траекторията в деветнайсета година? Термоядрен взрив!

— Но през деветнайсета година…

— Тук е било деветнайсета. А на Земята на нас двамата — петдесет и четвърта. Тоцките учения36. От самолета са хвърлили четирийсеткилотонов ядрен заряд, но това е било само прикритие. Термоядреният заряд не е можел да се пренесе, сглобили са го право до стените на кулата. — Старецът кимна към обгорените руини. Страховита грамада. — И тогава разбрах, че трябва да си плюя на петите… А кулата не издържа. Стената беше пометена, за милисекунда се отвори пряк проход между световете. Цялата енергия тук… се абсорбира. Земята набъбна. Получи се уникален експеримент по промяна на релефа. Предполагам, че е засегнало и Земя-12. Но за нея не ми е мъчно. Какво да ги жаля тези паяци? — Старецът е изкикоти. — Паяците никога не са ми харесвали, още по-малко пък косматите и огромните.

— Вие сте същият този митничар, който е отворил прохода към Аркан? — възкликнах аз.

— Точно така, млади човече. Кирил Александрович Егоров, бивш майстор-митничар, бивш сътрудник на КГБ, бивш майор, бивш герой на СССР. Осъден на смърт заради отказа си да пусне в Аркан отряд със специално предназначение за ликвидиране на антисъветски метеж.

— Но в Аркан времето изпреварва нашето с трийсет и пет години! Мислех си… че са унищожили прохода, защото са узнали за разпадането на Съветския съюз… а вие сте отказали да затворите прохода за тук…

— Така ли са ви баламосали? Глупости, колега! На Земя-1 времето изостава. Затвориха прохода, когато Каплан простреля другаря Улянов, комунистите изпаднаха в паника и на власт в Съветска Русия дойде коалиционно правителство. Сталин поиска да вкара войска в Аркан и да ликвидира „метежа“. Аз отказах да пропусна отряда. Мустакатия или получи удар, или някой от нашите го ликвидира… но властта така и не се успокои. Накрая ме предадоха. Приятелите ми функционали ме предадоха. Но аз се държах дълго време, кулата е практически неунищожима. — Старецът гордо се усмихна.

— Дмитрий… един политик… искаше да узнае как живеят хората тук… разбирате ли, всички използват Аркан като образец за сравнение, като полигон! За да си изяснят какво е правилно и какво не, да вземат правилните решения…

— Кириле, момче… — Старецът ме погледна с тъга. — Твоят политик е закъснял. Полигонът е Земята, от която сме ние двамата.

Сякаш ме удари ток. Късчетата на пъзела започнаха да се събират едно след друго в картина.

И тя не ми хареса.

Аркан. Земя-1.

Аркан е Земя-1.

— Всички останали светове… също ли?

Кирил Александрович кимна. Отпи от бирата. Каза:

— Разбира се. Моделирането на работоспособни социални модели тук е на ниво. Да вземем Антик например. Били ли сте там?

Поклатих глава. Не ми се искаше да уточнявам, че съм функционал само от седмица.

— Значи така, той се е развивал нормално. Епохата на Ренесанса била започнала, когато се появила свежата идея за простотата на обществените отношения и техническите устройства. И светът внимателно бил върнат в античността. Доста любопитни резултати. И все пак не е образец за подражание. Оставили го за наблюдение. — Той въздъхна и погледна часовника си. — Още бира?

— Не, благодаря.

— А аз ще повторя, с ваше позволение. — Старецът махна с ръка на сервитьора.

— Как ме познахте? — попитах. — Та нали вие… или все още сте функционал? Не почувствах.

— Съвсем мъничко — отговори старецът. — Нали не съм прекъсвал докрай връзката си с кулата. Ако я бяха разрушили напълно — сигурно щях да умра. И със сигурност щях да се лиша от способностите си! Но късче от стената устоя, провървя ми. Така че усещам своите. Останало ми е това-онова… горе-долу разбирам чуждите езици, работата с дълголетието не е добре, но затова пък не страдам от никакви болести.

Погледнах бастуна.

— Това е за апломб — усмихна се Кирил Александрович. — А и не е хубаво един старец да подскача твърде бойно. Бастунът веднага предизвиква уважение, придава солидност… Така почувствах кулата ти. Веднага щом ти отвори проход към нас. Винаги съм знаел, че ако някой отново проникне на Аркан, ще е на същото място. Тук бариерата между световете все още е слаба. Термоядреният заряд не е шега работа, Кириле. Ох, не е шега.

— Тук сигурно има радиация… — промърморих аз. — А всички си стоят спокойно…

— Няма радиация. Не се бой. Не знам защо се случи така, но не премина радиация.

Роман донесе бира и каза:

— Готово, Кир Санич, пирожките се изпекоха. Само мъничко да изстинат.

Кирил Александрович кимна.

— Питай — каза ми той. — Не се притеснявай.

— Кирил Александрович, функционалите оттук ли са дошли?

— Защо дошли? Те си живеят тук. Ходят на другите светове спорадично. Например за да превърнат някой местен във функционал. — Той се усмихна. — Да видят как вървят работите. Наблюдатели, разузнавачи… наречи ги както искаш. Между другото, мен веднага ме разкриха. Но дълго време не се свързваха с мен, наблюдаваха поведението ми. А на мен тук ми хареса. Тук дори революцията е протекла по друг начин, Кириле! Почти безкръвно. Не е имало гражданска война. Нашата Земя отдавна се е използвала за сравнение, така че революцията тук е била контролирана. Дълго време се опитвали да цивилизоват Улянов, даже му разказали това-онова, показали му филми — какво се върши на нашата Земя. Но вождът съвсем се побъркал от тези откровения. Решил да разкаже на работниците за функционалите, да започне червен терор срещу угнетителите. Тогава го отстранили. Организирали го сходно с неудачното покушение в нашия свят, уж за да запазят историческата приемственост. Убили го. И започнали да превеждат страната на други релси… не, не се отказали от удачните идеи, ни най-малко… След като не се съгласих да пропусна отряда бойци, доста по-късно разбрах какъв радушен прием им се е готвел тук… Общо взето, по този начин се представих в много добра светлина пред тях. А когато хукнах да им разкажа за бомбата… опасявах се, че зарядът ще проникне в този свят… Тогава им се издигнах в очите.

— Вербуваха ви — уточних аз.

— Ами… как да ви кажа — намръщи се Кирил Александрович. — Всички ние сме функционали, нали? Какъв бях в КГБ? Функционал. Човек, който държи и хляба, и пистолета, с особени възможности и полагащи се според статуса му блага. И когато станах митничар, нищо не се промени. Всички ние сме функционали, Кириле. Ако този свят е по-добър? Ако той е избавен от огромно количество грешки и кръв, ако тук изобщо не е имало Втора световна война, ако хората са сити и не са озлобени, ако на Луната има три човешки селища, аз какво, трябваше ли да си рискувам главата за кремълските вождове? Или за функционалите от вторичните светове, които си се плацикат в своите блата?

— Но нали онази Земя е нашата родина!

— Кириле… — Бившият митничар от Тоцкия полигон въздъхна. — Тук е същата тази родина. Само че правилна. Избавила се от грешките. Написана начисто.

— Е, да, след такива тренировки… Революция без кръв, колективизация без глад, никакви репресии… нали? И не е имало война, и с градове на Луната? — Неволно повиших тон. — А при нас Великата отечествена война погълна толкова народ, че още спорят дали са двайсет, или четирийсет милиона. Чернова, а?

— Аз самият воювах, Кириле — каза строго старецът. — Минах през цялата война.

— В СМЕРШ37 ли? — попитах аз с неочаквана за самия мен досада.

Известно време се гледахме раздразнено. После старецът въздъхна:

— Стига си се сърдил, момче. Така се е получило, че този свят е първичният. Затова и оттук наблюдават другите светове. Между другото, на тях са им известни не пет, а повече от двайсет човешки светове! Не се излагай, адаш. След като чудото се е случило, след като си успял да отвориш проход за тук — значи имаш добри заложби. И твоето място също е тук!

— Това е нечестно!

— Към кого? Един обикновен човек от Земя-2 би казал, че не е честно ти да имаш такива способности! Това не те ли смути? Хареса ти да си функционал, нали? Не, не, погледни ме в очите, адаш! Хареса ти, нали? — попита старецът с някак лукава интонация.

Премълчах. И не го погледнах в очите.

— Между другото, не си мисли, че имаме навсякъде реки от мляко и брегове от желе — каза Кирил Александрович, успокоявайки тона. — Защо мислиш, че има толкова много негри наоколо? Това са бежанци от нашите американски протекторати. Помагаме на целия свят. В Америка не е имало робство, Африка е оставена да се развива сама. Също не излезе нищо хубаво — войни, свади, расизъм. Сега отработваме модела за постепенно извеждане и асимилиране на части от африканското население. Извеждаме децата, прекъсваме всякакви връзки със социокултурната им среда, възпитаваме ги в наш дух. Детските домове не са подходящи, само руски приемни семейства. Ето, нашият сервитьор е в Москва от седем години… Помня го като хлапе — как тичаше тук, събираше чинии… все не можеха да го отучат да яде остатъците. Родителите му умряха от глад в Етиопия, той самият беше ходещ скелет…

Прониза ме чувство за опасност — рязко и тревожно. Вдигнах поглед към стареца. Очите на Кирил Александрович се бяха свили — той самият беше осъзнал гафа си.

— А майка му, която никога по-рано не е виждала зеле? — попитах аз. — А, другарю майор? Как са пирожките, вече заеха ли позиции?

— Заеха — каза сухо бившият майор и бивш митничар. — Кириле, без щуротии. Позволиха ми да държа прохода отворен като експеримент. Това повече няма да се повтори.

— Нима ще взривите термоядрена бомба насред Москва?

— Твоята кула може да се изолира и по по-прости начини. А с теб… с теб ще се оправят.

— А ако откажа? Ако стана и си тръгна?

— Няма да ти позволят — каза старецът. Протегна ръка към шапката си, сякаш се канеше да си я сложи.

— Не ви съветвам, майсторе — казах аз. — Настоятелно не ви съветвам. Не пипайте нищо, не ставайте, не махайте с ръце. Не викайте Роман. Усмихвайте се.

— Мога ли да пия бира? — попита старецът след кратка пауза.

— Бира — може.

Той бавно отпи от бирата. Сигурен бях, че сега мозъкът му работи на пълни обороти. Моят — също.

Ако бях прав… а аз чувствах, че съм прав, то преследвачите ми вече стесняваха кръга около мен. Едва ли бяха тези, които в момента се намираха около мен. Но скоро беше пристигнал автобус с туристи… погледнах скришом наоколо. Да, сред тях явно преобладаваха късо подстригани младежи — както бели, така и черни. И няколко от девойките страдаха от прекалена релефност на бицепсите и плавност на движенията. Освен това бяха облечени малко странно за през лятото. Всички бяха преметнали през ръка или сака, или шлифери. Някои носеха на раменете си спортни сакове.

— Тук няма функционали — казах аз с облекчение. — Само спецчасти. Не сте успели, а?

— Осъзнай се, момче — каза раздразнено старецът. — Когато автоматните откоси те направят на кайма, никакви способности на функционал няма да те спасят!

След кратка пауза казах:

— Останете си със здраве, Кир Санич.

— Е, както искаш — отговори старецът, също не веднага.

Станах с халбата в ръка. Най-разумно щеше да е да отида при барплота, сякаш толкова ми се е приискала бира, че нямам търпение да дочакам сервитьора. А вече оттам, от вратата на ресторанта, да скоча зад ъгъла, да притичам през пътя, да се гмурна в гората — и към кулата…

Кирил Александрович с едно бързо движение хвана бастуна си. И, без да става, го завъртя в ръка и го стовари върху мен.

Първото ми желание беше да хвана тояжката и да халосам глупавия старец в отговор! Но вместо това отскочих. Съборих стола, замахнах нелепо с ръката, стиснала тежката халба, и успях да избегна с няколко сантиметра близкото запознанство на слепоочието ми с бастуна.

Бастунът удари масичката и смачка алуминиевия плот, сякаш е от пластилин.

Нещо ме плесна. По вените ми премина гореща вълна. Сърцето ми изтупа тежко — и продължи да се съкращава сякаш цяла вечност. Настана тишина. Въздухът стана еластичен и грапав.

Изтръгнах бастуна от ръцете на стареца. Той се оказа не просто солиден, но направо тежък. Стоманен, покрит със слой олово. Поздрави от Иван Подубни38.

Светът около мен застина. Нещо подобно стана и с хотел „Бяла Роза“, но съвсем не в такава степен. Сервитьорът Роман ни гледаше и наливаше червен сироп в чаша с газирана вода, едно момиченце, очакващо лимонадата си, беше подскочило от нетърпение и от желание да погледне зад тезгяха и така си беше останало във въздуха, бавно спускайки се надолу. Движех се само аз.

И Кирил Александрович.

Опитах се да го халосам с бастуна — безмилостно, със същата невъзмутимост, с която удряше той. Не се получи — старецът отскочи и хвана бастуна за дръжката. С неочаквано любопитство забелязах, че нашите стремителни движения, които едва ли беше възможно да бъдат фиксирани отстрани, изобщо не се отразяваха на лицата ни. Оказа се, че мимическата мускулатура изобщо не е засегната от ускоряването, обхванало целите ни тела. И лицата ни, въпреки яростта от схватката, оставаха доброжелателни и спокойни. Сигурно така би трябвало да се сражават един с друг два робота…

Няколко мига се борихме, дърпайки бастуна над масата, но силите ни бяха равни. Неговата функция, макар и полуразрушена, беше твърде близо.

Аз разбрах това пръв. И пуснах бастуна миг преди и на Кир Санич да му хрумне същата мисъл.

Той запази равновесие — все пак реакциите му превъзхождаха многократно човешките. Но не успя да противодейства на инерцията и смешно заситни назад, държейки бастуна в протегнатите си напред ръце. Съвсем навреме краката му срещнаха един стол и Кирил Александрович падна по гръб.

Нямах намерение да продължавам боя. Обърнах се и хукнах към пътя. Трябваше да използвам, че времето все още течеше забавено. Чувствах, че няма да остана дълго време в това физическо състояние.

Спецчастите започнаха да реагират. Едно след друго политаха към земята сака и шлифери, подаваха се малки автомати с къси цеви. Всичко това ставаше страшно бързо по човешките мерки, макар и смешно бавно за мен.

Но много повече ме притесниха няколко души, които не посегнаха към оръжията си. Те вдигаха ръце и ги притискаха към шиите си, сякаш мръщейки се от кратка, очаквана болка. И аз тъкмо преминавах покрай тях, когато дланите им се разтваряха, пускайки малки пластмасови спринцовки. Почти веднага инжектираните спецназовци започваха да се движат по-бързо.

Това приличаше на нещо средно между кошмарен сън и филм за нашествие на зомбита — тромави, непохватни, но внезапно започващи да се активизират, усетили жив човек. Затрака първият автомат — бавно, с кратки паузи между изстрелите. Над лявото ми рамо премина откос.

Лошо. Много лошо. Не мога да избегна куршумите. Чудеса стават само в киното, човешкото тяло не е способно да се движи с такава скорост, че да си съперничи с куршумите.

Хвърлих се към кафенето — реших да се скрия зад сградата и да се добера до кулата по заобиколен път.

Но срещу мен изтича чернокожият сервитьор Роман. Именно изтича. В едната си ръка държеше поднос, върху който имаше две халби бира, а в другия — дълга кърпа с цветен кант по краищата й.

— Не си плати сметката! — извика злорадо той.

Движеше се с моята скорост! Той също беше функционал!

Функционал-сервитьор! Какво би трябвало да умее такъв?

Да усмирява бягащите гости например…

— Махай се! — Опитах се да го заобиколя, но Роман скочи срещу мен. Замахна с ръка и с жеста на фокусник прекара кърпата през дръжките на халбите. Хвана кърпата в средата и я завъртя — невиждано оръжие, състоящо се от кърпата и халбите в двата й края; в кантовете явно бяха вшити някакви пръчици, които се опираха в дръжките и не позволяваха халбите да изпаднат. Парцали от пяна и пръски обгръщаха Роман с мътна бирена дъга. Въртейки импровизираното оръжие, той се приближаваше към мен.

Мамка му… отзад в мен се целеха двайсет автоматни дула, а отпред имаше преселник от Етиопия, готов да се бие за новата си родина с оръдията на своя труд!

Решението беше толкова неочаквано и нестандартно, че и аз самият не осъзнах веднага какво съм извикал:

— На кого вдигаш ръка? На белия господар?

Ефектът беше разтърсващ! Чернокожият младеж Роман, който, изглежда, никога по-рано не се беше сблъсквал с расизъм, се вцепени. Пръстите му се разтвориха и халбите, въртящи се на кърпата, полетяха нагоре като хеликоптерна перка. Реакцията на спецназовците, които в момента разчитаха само на инстинктите си и на стимулаторите, беше еднозначна — те се заеха да стрелят в появилия се в небето въртящ се кръг. Върху нас започна бавно да се ръси стъклен прах, смесен с пръски бира и разкъсани парцали. Роман продължаваше да стои като стълб, зашеметен от думите ми; притичах покрай него и скочих зад ъгъла. Навреме — автоматите загракаха отново, стъклата на кафенето зазвънтяха, куршумите заваляха върху мазилката. Идиоти — та там е пълно с хора!

Хукнах към пътя. И се натъкнах на идващите насреща ми деца начело с Мариана.

Ако току-що не бях наругал Роман, нямаше да свърна. Щях да продължа да тичам, прикривайки се зад зданието и чернокожите дечица. Ако започнеха да стрелят подире ми, вината нямаше да е моя.

И ако тези деца бяха бели, или поне смесица от черни, жълти и бели, също не бих свърнал.

Но след извиканото по адрес на Роман оскърбление вече не можех да се прикривам зад тълпа негри. Това един вид щеше да превърне съдържанието на ругатнята в житейска позиция.

Отново завих наляво. Подлагайки се под изстрелите на автоматчиците, обричайки се на излишна обиколка из гората, но оставяйки бившите жители на Бряг на слоновата кост извън всякаква опасност.

Затова пък сега аз бях в опасност.

Уцелиха ме, когато вече се гмурвах под спасителното прикритие на дърветата. Куршумите плющяха по клоните, сипеха се листа и трески, нарастваше някакъв подозрителен и неприятен рев и в този миг нещо ме бутна по рамото, явно приятелско потупване: „Давай, давай, бягай по-бързо“.

И аз бягах. Рамото ми започна да пулсира, но бягах, все още бях ускорен, разстоянието до мемориала постоянно се увеличаваше и куршумите на автоматчиците вече не ме достигаха.

Затова пък в небето над гората се появиха два хеликоптера. Нямах време да ги разглеждам, забелязах само сиво-зелената нецивилна разцветка и двете огнени цветя, висящи като украшения под всеки от вертолетите.

Само не и ракети!

Това бяха скорострелни картечници. Не като късоцевните играчки, с които стреляха по мен спецназовците, а истински военни джаджи. Някъде пред мен рухна едно дърво, чийто ствол бяха пречупили с куршуми. Зад гърба ми някой започна да крещи — или от страх, или беше ранен от заблуден куршум.

Опитах се да тичам по-бързо, но това вече не беше по силите ми. Навярно ако организмът ми се беше опитал да изпълни нареждането, мускулите ми щяха да се откъснат от костите.

Втори куршум ми счупи крака, когато кулата беше на десет метра. Пищялът ми изхрущя и сякаш се взриви във фонтан кръв. Изкрещях от болка, паднах, затъркалях се надолу по склона. Кулата е съвсем близо. Кулата ще ме спаси. Тя може да се унищожи само с термоядрен взрив.

Покрай мен минаха още два откоса. Вертолетите увиснаха, изстрелвайки към мен безкрайно дълги откоси. Към тях бързаше трети — така бързаше, че започна да стреля от разстояние два километра, и то изумително точно — няколко куршума се удариха в тухлите над главата ми. Чух мекото шляпане, с което плоските оловни парченца отскочиха от тухлената стена.

Вече отварях вратата, застанал на колене и влачейки счупения си крак, когато в мен влезе трети куршум. Някъде в кръста, точно насред гърба, разкъсвайки червата и пикочния ми мехур и превръщайки цялото съдържание на малкия ми таз в каша от кръв и фекалии. Болката изпляска по гръбначния ми стълб с огнената си ръка и изчезна, сякаш някъде вътре в мен бяха изгорели някакви предпазители, неиздържали на натоварването. И веднага изчезна ускорението — отмерения такт на картечните откоси се сля в тракането на обезумяла шевна машина. Краката ми изтръпнаха. Не чувствах нищо — само ръцете ми все още едва-едва се помръдваха.

С тяхна помощ пропълзях в кулата, оставяйки след себе си кървава следа и късчета от собствената си плът. С последно усилие блъснах вратата и тя меко се затвори. Трябваше ли да слагам резето? Или то е само за украса, а кулата охранява прохода сама?

Не знам. И не искам да знам. Все ми е едно дали е отворено.

Защото умирам.