Чернова

24

Представете си, че имате голяма клетка, в която живеят малки опитни човечета. Трудно е да си го представите? Добре, тогава голяма клетка, в която живеят мънички опитни мишки.

Изобщо, клетките наоколо са много, и във всяка от тях понякога са затваряли мишки. Наистина, в едната клетка самецът се е оказал стерилен, в другата автоматичната поилка се е счупила и е издавила мишките, в третата се е промъкнал див плъх и е изял обитателите, в четвъртата се е съборила кварцовата лампа, от петата мишките са се измъкнали и са се разбягали. Но все пак голямо количество клетки са останали населени. И когато искате да подобрите живота на мишките във вашата клетка, вие поглеждате в съседните — как вървят нещата там? Тези мишки живеят като едно голямо семейство? Забавно. Да видим, може би си струва да приучим и нашите към колективизъм. А тези стоят по ъглите? Какво пък, да понаблюдаваме, току-виж се окаже, че така ще им е по-добре!

Вас не ви интересува особено много съдбата на мишките в другите клетки. Вие не сте садист, нямате нищо против тези мили пухкави създания, но за вас е важна само една клетка — последната, с която сте се сдобили. Живеещите там животински са тези, към които наистина сте се привързали.

А с останалите може да се правят опити.

В тази клетка, където всички стоят по ъглите, няколко личности са се сприятелили и се опитват да съберат голямо стадо? Нередност! Тази контролна група трябва да бъде обособена! Вие, разбира се, сте способни да убиете добилите кураж мишки или да ги изхвърлите в клозетната чиния. Но вие не сте жестоки. И тогава поставяте в различни ъгли на клетката уютни къщички, слагате вътре повече сиренце и разпределяте мишките-нарушители по една във всяка къщичка — на късо синджирче. Мишките даже може да се превържат с красиви цветни панделки и да се хранят усилено с витамини като компенсация за липсата на свобода. Най-вероятно ще свикнат и даже ще са доволни.

В друга клетка може във водата да се добави някакъв химически препарат. Дали мишките няма да станат щастливи от солидната доза развеселяващо вещество? Не, не се получава, измират. Жалко.

В трета, където мишките са се научили да тичат в колело по посока на часовниковата стрелка, вие изолирате онези, които упорито тичат срещу часовниковата стрелка. Пак къщички, синджирчета и особено вкусна храна.

С течение на времето разбирате, че част от грижите за контролните клетки могат да се прехвърлят на самите мишки. При това точно на онези, които са застрашавали чистотата на експеримента и са били сложени на синджирчета. Те ще привличат вниманието ви със силен писък, ако нещо се случи. И жестоко ще изпохапват своите събратя, които се опитват да тръгнат по техния път. (Когато аз започнах да тичам против часовниковата стрелка, получих къщичка и порция сирене. Ами ако още някой смени посоката на тичане и му дадат моя пай?)

И постепенно процесът се изглажда! Зверчетата в любимата ви клетка се чувстват прекрасно. Те са избегнали чумната епидемия от клетка номер осем, където сте престанали да събирате боклука; не са измрели от скорбут като обитателите на клетка двайсет и пет, където сте провели експеримент с внедряването на нова храна; не са се самоунищожили с ядрено оръжие… Не, не, извинявайте, какво ядрено оръжие, нали говорим за мишки!

Процесът се изглажда.

Сега сте сигурни, че рано или късно ще отгледате популация от симпатични и щастливи мишки.

Пък макар и в една избрана клетка.

— Какъв трябваше да стана? — попитах аз Наталия.

— Аха — каза тя. — Все пак загря… Не знам, Кириле. Не е в моята компетентност. Аз съм акушер-гинеколог, нали си спомняш?

— Акушер-гинеколозите не само помагат при раждане.

— Да, налага им се и да правят аборти. Но не ми съобщават защо на някои трябва да им се помага да се родят, а на други — напротив. На самата мен ми е жал, знаеш ли… — Наталия се огледа и въздъхна. — Тук при теб беше уютно. Веднага си личеше свестният човек… жалко. Жалко, Кириле.

Тя вдигна ръка — и я прекара по дължината на стената.

Отначало по мазилката се заизвива тънка пукнатина. После нещо изхрущя в стената, от пукнатината се посипа червеникава тухлена прах — сякаш оттам преминаваше зъбат стоманен червей.

Усетих пробождане отдясно, под ребрата. Кратко и остро. Болката избухна и веднага угасна.

Наталия присви очи и замахна с ръка, сякаш дирижирайки невидим оркестър.

Кулата се разтърси — сякаш самата земя под нея се огъваше, неспособна да понесе тежестта на пет свята. Изглеждаше, че всяка тухла в стената подскача, опитвайки се да се задържи на мястото си.

Дъхът ми секна и аз рухнах на пода. С усилие се задържах на колене, опрял ръце в пода. Чистите жълти дъски потъмняваха пред очите ми, покриваха се с мрежа от пукнатини, изкривяваха се и се издуваха.

— Виждаш ли, Кириле — произнесе наставнически Наталия, — невинаги се удава да умреш изправен.

Тя разрушаваше кулата! Нямаше власт над мен, но това нямаше значение. Можеше да унищожи функцията ми.

А когато изчезнеше функцията ми, щях да умра и аз.

Опитах се да се изправя. Успях — зданието все още се държеше, значи и аз все още бях функционал. Даже направих няколко крачки към Наталия. Да се протегна… да я ударя… да се вкопча в гърлото й…

Жената се засмя и удари с ръка във въздуха. Витата стълба зад гърба й сякаш се взриви — дървените перила излетяха във въздуха и се пръснаха, чугунените колонки се посипаха с грохот, централният стълб се изкриви, сякаш се разтопи от жегата.

Болка прониза гърба ми като огнено жило, разнесе се като ручеи по ребрата ми. Завъртях се, опитвайки се да избягам от терзаещия гърба ми огън, и паднах по гръб, право в краката на Наталия.

Тя се наведе над мен, погледна ме в очите и попита:

— Как си, Кириле? Държиш ли се?

Най-страшното беше, че в гласа й нямаше жестокост, злорадство, садистична възбуда, презрение. Напротив — съчувствие и само мъничко любопитство. Вкарвайки на нищо неподозиращата мишка смъртоносен токсин, експериментаторът може искрено да обича животните…

Най-важното е да се успокоя. Да прогоня от душата си лепкавия страх.

Тя е по-силна. Тя умее да превръща хората във функционали и да ги лишава от функцията им. Но не всичко се определя от силата. Група младоци начело с Илан са успели да пленят функционала Роза, тъй като тя по своята природа не е боец. Аз успях да победя полицай, защото бях по-близо до своя център на сила — кулата.

Сега съм в самата кула. Разпадаща се, но все още на мястото си. Тук се изцелих след смъртоносното раняване. Ще ми помогне ли това? Не… Какво още? Всяка нощ кулата се променяше съобразно моя вкус. Когато имах нужда, тръбите в кулата се пръснаха. Може ли да помогне това?

Да.

Ако кулата ми се подчини.

Не знам какви сили карат кулата да се преобразява. Изглежда, тя не обича да прави това „пред свидетели“. Но сега тя загива.

— Ти нападна… митничар — изтръгна се от мен. — Ти също нарушаваш… законите на функционалите. Аз мога… да се защитавам.

Изглежда, тези думи се сториха забавни на Наталия.

— Моля. Защитавай се.

Тя плесна с ръце — и стъклата на прозорците се пръснаха с печален звън. Вдигна ръка — сякаш хващайки нещо невидимо зад мен. Помръдна я.

От тавана се посипаха бели люспи мазилка. Право над мен се появи процеп в тавана.

Притъмня ми пред очите. Сякаш стиснаха черепа ми с кристален обръч.

В този момент висящата на кабел лампа избухна в ослепителна светлина, стъклената колба се пръсна на парченца и кабелът започна да се точи надолу. Разбрах какво става едва когато тънките мустачки, между които с бял дим догаряше волфрамовата спирала, се впиха като змийски език в шията на Наталия Иванова.

Акушерката запищя, извивайки се в дъга. Кабелът продължаваше да се спуска, увивайки се около гърлото й. /Дръпна се нагоре и краката на Наталия се отлепиха от пода.

Изправих се. Залитнах, но най-острата болка вече ме беше напуснала.

Лицето на Наталия стремително почервеняваше. С отчаяно усилие тя успя да вмъкне длани в примката и леко да разхлаби смъртоносното менгеме. А пронизващия тялото й ток сякаш вече изобщо не го забелязваше.

— Това се вика ласо… — казах аз, гледайки я. — Ето как ставало!

— Престани! — извика Наталия.

Засмях се. Наистина ми беше смешно. След като беше убила Настя, след като хладнокръвно беше започнала да убива мен — просто „пусни ме“?

— Кажи „моля те“.

— Моля те!

— Кажи „повече няма да правя така“.

Очите на Наталия просветнаха. Кабелът я вдигаше все по-високо и по-високо към тавана.

— Идиот! Ако аз умра… всичките ваши функции са вторични към мен! Кулата така или иначе ще рухне! Стотици функционали ще станат обикновени хора!

— Чудесно — казах аз, клатейки глава. — И ти реши, че това ще ме огорчи?

— Ще ти позволим да останеш функционал! — извика тя.

— Умри, твар! — простичко отговорих аз. — Умри, а ние ще станем хора.

— Никой… няма… да ви позволи… — изхриптя Наталия. — Кураторът… ще поправи…

И издърпа ръцете си от примката.

Таванът над нея се разкъса, отвори се лакома бетонна уста — потрепваща, чакаща. Арматурните железа стърчаха като криви ръждиви зъби. Кабелът се вмъкваше в процепа, вдигайки акушерката между готовите да се съберат части на тавана. Ръцете на Наталия се вдигнаха и се размахаха във въздуха. Разделиха се, разкъсвайки нещо. Смачкаха невидима за мен цел.

Кулата застена. От стените навътре се посипаха тухли. Подът се надигна и започна да се вълнува. Сияещото слънце над Резервата помръкна, а прозорецът към Земя-17 се обгърна от глуха сива пелена.

В този миг усетих тъгата и нежността, с която нещо голямо, могъщо и умиращо гледа към мен. Така разглежда детските си снимки старецът на преклонна възраст, в чиято душа вече не е останало място за съжаление и горести. По тялото ми като остър разряд премина гъделичкащо пробождане, нещо се опъна и се скъса като струна.

Функцията ми умираше и прекъсваше връзката си с мен.

За няколко разтеглили се до безкрайност секунди всичките ми чувства се изостриха до крайност. Чух хрущенето на шийните прешлени на Наталия и бученето на електричката, напускаща платформата на „Северянин“. Видях как на челото на умиращата акушерка избива пот и как блести оптиката на телеобективите, гледащи към моята кула откъм Останкинската, издигаща се в безкрайно далечния Аркан. Надуших горчивата миризма на пържещите се върху печката яйца и вонята на застоялото месо, от което при метростанция „Алексеевска“ правеха дюнери. Почувствах соления вкус на кръв върху устните си и киселия електрически разряд, пронизващ тялото на Наталия. Усетих как върху косата ми като прашни снежинки падат парчета мазилка от тавана и колко еластично се блъскат в Земята ботушите на войника при Вечния огън.

Имаше и още нещо. Замайващо, непривично, непредназначено за обикновените хора. Нещо, подобно на спомени, само че с друг знак. Смесица от цветове, звуци, миризми, вкусове, усещания.

… Кажете, Дмитрий, а как е прието при вас… разгребвам с ръце сивата пелена, усещането е сякаш плувам в пача… тежка металическа походка, звънтящи крачки… нетърпима отровна горчивина разяжда устните ми… почти непоносима тежест, не мога да я удържа…

Светът стана нетърпимо ярък и обидно малък. А после се сви в една точка — в мен. Тялото ми натежа, залитнах.

Трудно е отново да станеш човек. Почти толкова трудно, колкото и първия път. Откъсвайки се от уюта и безопасността на майчината утроба, от безтегловното реене в тъмната топла влага — да вдишаш неумело за първи път горчивия въздух, да усетиш в пълна степен притеглянето на Земята — и горчиво да крещиш от обида и изумление.

Всичките ми сили на функционал, всичките ми взети назаем умения и способности изчезнаха.

Кулата потрепери. С последно дърпане електрическият кабел вкара Наталия в дупката насред тавана и бетонните плочи се събраха.

Чу се хрущене — отвратително и влажно.

За последен път се изпънаха краката, обути с евтини турски дънки, които стремително се оцветяваха в тъмночервено.

Кулата започна да се разрушава.

И аз скочих през последния прозорец, който не беше обгърнат от сивата мътилка, заемаща пространството между световете. Без да се замислям, протегнал ръце напред, сякаш скачам от кула в басейн. А зад гърба ми се сипеха тухли и плочите се разрушаваха, пръскащата от тръбите вода съскаше и чупещи се дъски хрущяха.

Заснежената, твърда като камък земя се понесе към мен и аз затворих очи.

Ямата беше дълбока метър и половина. Поръсена отгоре със сняг и пълна до самото си дъно не с обикновения градски боклук, а с гнили листа, спаружена мокра трева, срязани клони. Какво е това, компостната купчина на местния градинар? Как не я бях забелязал по-рано? И по какво чудо се беше озовала точно под прозореца, от който скочих?

Нищо не става случайно!

Леко се натъртих, ръката ми се одраска в един остър клон, във врата ми влезе боклук, при това бях мокър, но бях жив. Жив въпреки всичко.

Настя умря.

А Наталия Иванова, функционал-акушер, пукна.

От втория опит все пак успях да я убия.

Измъкнах се върху снега, подхлъзнах се. Погледнах подозрително назад към ямата и хукнах към кулата.

Тя продължаваше да си стои там, малко встрани от железопътната линия, и си изглеждаше все същата изоставена водонапорна кула. Само датата над вратата — „1978“ — вече я нямаше. А нали това е годината на раждането ми… как не съобразих веднага.

Нямаше никакви следи от разрушения. Прозорчето на три метра над земята беше разбито… е, какво толкова — стъклата в изоставените сгради винаги са счупени.

Дръпнах ръждивата врата и тя със скърцане поддаде. Вътре беше тъмно, само от прозорчето падаше тесен лъч светлина, към който сега се беше присъединила и светлината от вратата. Никакви етажи и прегради, естествено. Висока кухина, запълнена с ръждива цистерна. На пода — отломки от тухли, стъкла, безстопанствени железа, боклуци. Само най-изпадналият клошар би се навил да живее тук.

Настя лежеше до самата врата.

Седнах до нея, притиснах ухо до гърдите й. Потърсих пулс.

Не се случват чудеса.

Може би ако беше функционал… Ако наистина след смъртта на Наталия всички, които е превърнала във функционали, отново стават хора… Но не, пак щеше да е същото. Животът си е живот, а смъртта — смърт. Функционалът може да си поиграе с нея на криеница, ако тъмнината е особено гъста, а стаята — просторна. Но ако те е хванала и костеливата й ръка те е потупала по рамото, няма връщане назад.

— Прости ми — казах. — Трябваше да те оставя в Нирвана. Прости ми, Настя.

Разбира се, тя не ми отговори. И беше безполезно да се утешавам с това, че най-вероятно би ми простила.

А и аз самият се бях оказал глупак. Съвсем малко по-предпазлив и предвидлив от Настя. Държах се като… как? Като функционал. Действах в рамките, които ми бяха задали.

Не биваше необмислено да скачам от свят в свят. Не биваше гордо да се отказвам от съюзи и самоуверено да се хвърлям в битките. Докато не се случи непоправимото, докато не загина Настя, докато не се опитаха да ме поставят на колене, имаше възможност да лавирам. Аз не се възползвах от нея.

По-добре на мое място да се бе оказал някой политик. Той щеше да успее да проведе дълга игра… За да открие накрая, че отдавна е започнал да угодничи.

Не, глупаво беше да се отчайвам. Ако приемеш правилата на тази игра, вече си загубил. Това е като в казиното — дали ще заложиш на число или на цвят, на нула, четно или нечетно, заведението винаги печели. Ако приемеш правилата на играта им, ставаш един от тях. И в това е цялата хитрост. Като в един стар роман, който бях чел като дете: когато научиш тайния език на врага, започваш да мислиш на него. Да мислиш като врага. Както в още по-старата легенда — убивайки дракона, ти самият ставаш дракон. Всеки, достатъчно хитър, за да изиграе функционалите от Земя-1, е станал същият като тях. Нали мечтата на политика Дима беше точно това, което правят с нас жителите на Аркан — да получат изпитателна площадка, тренировъчен полигон. С най-добри намерения, естествено…

Нямаш никакви шансове да победиш, ако влизаш в боя като човек. И нямаш никаква нужда от победа, ако станеш функционал.

Нужен е трети път. А трети път няма.

Погалих Настя по студената буза. Трябваше да повикам Бърза помощ. Но не веднага. Първо щеше да се наложи да си тръгна. Не исках да попадам в милицията сега, когато отново бях обикновен човек. Щеше да се наложи да доказвам много, много дълго, че съм попаднал случайно в изоставената сграда и случайно съм намерил там трупа на девойка. При това девойка, с която предишната нощ сме били близки.

Но не ми се искаше да я оставям така, върху разбитите тухли и парчетата от бутилки. Разчистих с върха на обувката си малко пространство, внимателно вдигнах Настя и я сложих там. Положих ръцете й покрай тялото.

Дясната й длан беше разтворена. Лявата — свита в юмрук. След секундно колебание разтворих пръстите й.

Блестящо металическо пръстенче. Не златно или сребърно, естествено. Нещо като никелирана стомана. Ако бях митничар, моментално бих назовал химическия състав, стойността и размера на митото.

Пръстенче.

Вдигнах го. Повъртях го в ръка. Кой знае защо, ми се струваше важно откъде се е взело. Настя е стояла до печката… канела се е да извади от тигана пържените яйца… Но да, разбира се. Халкичката от ръкохватката на металическата шпатулка. Всички прибори — вилиците, ножовете, черпакът за пяна — имаха такива халкички.

Защо точно тази е оцеляла?

Защото мъртвата девойка я е стискала в ръка? Човешка ръка, непринадлежаща на света на функционалите.

Премерих пръстенчето — то пасна на безименния ми пръст, сякаш го бях купил в бижутериен магазин.

Така да бъде.

Погледнах още веднъж мъртвото лице и се изправих.

И чух стъпки до вратата.

— Кириле? Какво се е случило тук? Ама че работа! — Котя стоеше в отвора на вратата, вглеждайки се с недоумение в тъмното, мръсно помещение. — Като след набег на махновците47… Сражава ли се? От Аркан ли те нападнаха?

— Как се озова тук? — попитах. — Трябваше да заминете.

— Сърцето ми подсказа — разпери ръце Котя. — Чувствах, че не са добре нещата… Оставих дамата в Шереметиево и тръгнах към теб…

В този момент очите му се адаптираха към тъмнината и той млъкна.

— Настя умря — казах. — Просто така…

— Защо?

— Наталия я уби. Функционалката-акушерка.

— Много съжалявам — промърмори Котя. — Наистина много съжалявам… Къде е Наталия?

Свих рамене:

— Последния път, когато я видях, от кръста нагоре беше тънка като картон. Струва ми се, че вече не е никъде. Това дори функционал не може да го понесе.

— Уби ли я? — попита недоверчиво Котя.

— Е, да. Тя уби Настя и започна да разрушава кулата. Успях да унищожа Наталия. Но кулата загина.

— Сега отново си обикновен човек. — Това не беше въпрос, а констатиране на факта.

— Аха.

— Но как си успял да я убиеш?

— Това е моя тайна — изрекох загадъчно аз. — Да се махаме оттук. Вече не можем да помогнем с нищо на Настя.

Излязохме от кулата, аз затворих вратата, взех от земята шепа чист сняг и потърках дръжката на вратата. Не си струваше да оставяме пръстови отпечатъци.

Котя ме погледна в очите:

— Кириле… но как? Та тя е акушер! Илан ми разказа — акушерите могат да унищожат всеки, когото са направили функционал. Кулата ти е разрушена, станал си човек и си я убил? Не вярвам!

Беше ми тъжно. Много, много тъжно. Освен това — и страшно студено в мокрите ми панталони и ризата с къси ръкави на заснежената зимна улица.

— Ще ти го кажа на ухо — рекох аз, озъртайки се. Котя послушно обърна глава. Наведох се към ухото му и прошепнах: — Работата е там, че всеки функционал си има особено чувствителни клетки на крайчетата на ушите. Ако удариш функционал по ухото, той умира от разстройство!

Котя изсумтя и се изправи. Погледна ме в очите:

— Кириле, не се майтапи…

— Само едно не разбрах… — продължих аз със същия шепот, без изобщо да се безпокоя дали Котя ще ме чуе, или не. — Ще подейства ли това на куратор? Или не? А?

— Не знам — каза Котя и свали очилата си.

— Ще проверим ли върху теб? — поинтересувах се аз.