Чернова

10

Времето беше същинско безобразие. Виелицата налиташе с кратки снежни атаки, после вятърът утихваше, от небето започваха да валят едри коледни парцали сняг — за да бъдат сменени след минутка от дребни ледени зрънца и замитаща пътя фъртуна. Конете тичаха бавно и шейната се люлееше плавно, приспивно. Задните седалки в шейната приличаха на тясно диванче, покрито с кожен калъф, за краката долу имаше нещо като кожено покривало. Никога по-рано не се бях возил на шейна и очаквах да е доста по-неудобно.

Вече се бяхме отдалечили на три километра от хотела, а унилите тухлени сгради продължаваха да се точат покрай крайбрежната улица и нямаше жива душа… Добре щяхме да се наредим с Котя, ако се бяхме опитали да изминем целия този път пеша.

— Казвам се Кирил! — представих се аз със закъснение. — А приятелят ми е Константин. От Москва сме.

— Много се радвам — отвърна Феликс, без да демонстрира особени емоции.

Упорито се опитвах да поддържам разговора:

— Феликс, защо никой не живее тук?

— Това е заводски квартал — отговори кратко той. — Промишлена зона. А сега са празници.

— И все пак? Защо няма абсолютно никого? — настоях аз.

Феликс дръпна юздите, забавяйки конете. Също интересно усещане — покрай автомобилите бях свикнал, че може да се спре във всеки момент. Шейната измина още петдесет метра, преди да спре окончателно.

— Наистина ли искаш да научиш? — попита Феликс.

Кимнах. Лицето на Феликс беше сериозно, даже мрачно. Ако сега кажеше, че градът е окупиран от чуждопланетни пришълци, превзет от вампири или покосен от чума, щях да му повярвам.

— Огледай се наоколо. Кой идиот би отишъл да се разхожда по крайбрежната улица при такова време?

Исках да му отговоря — и не намерих какво да кажа.

Феликс се усмихна. Но в този момент откъм морето нещо плисна тежко — като че ли връхлетя особено голяма вълна. И този плясък сякаш изми усмивката от лицето на Феликс.

— Още една причина! — извика той, удряйки силно конете с юздите.

Конете не се нуждаеха от подканяне. Те така хукнаха, че аз и Котя паднахме назад в диванчето. Наведох се през страничната стена на шейната и видях как зад парапета, зад редицата от фенери, върху водата се люлее нещо кръгло, тъмно, обсипано с фосфоресциращи точици, с дълги пипала, протягащи се към пътя…

Шейната сега се носеше покрай самата стена от заводи, максимално далеч от водата. Туловището на огромния октопод се въртеше далеч назад.

— Не се бойте — изрече Феликс, без да се обръща. — Тях ги е страх от светлината и никога няма да излязат на пътя.

Кой знае защо, не бях очаквал нещо подобно. Чуждият свят приличаше твърде много на нашия. Тук можеше да има тигри и мечки, но не и дракони и гигантски октоподи.

— Къде отиваме? — попитах аз най-накрая.

— В моя дом. Не се притеснявайте, вече почти пристигнахме.

Шейната зави по широка улица, която изобщо не приличаше на тесните глухи улички, разделящи заводските корпуси. Тя беше осветена — със същите фенери като на крайбрежната улица.

И отпред нещо бучеше. Гърмеше. Светеше с ярки прожектори. Носеше се срещу нас. Нещо металическо с огромни колела — два и половина метра в диаметър — между които заплашително висеше нисък брониран корпус, от който стърчаха няколко тесни кулички — или за картечници, или за малокалибрени пушки…

Феликс притисна шейната към банкета на пътя и ревящата, тътнеща машина премина покрай нас. Замириса остро на нещо химическо. Не обичайната воня на бензин, а съвсем друга миризма, отчасти спиртна, отчасти амонячна.

— Така като нищо ще сгазят някого — промърмори Феликс. Обърна се: — Какво притихнахте? Не сте ли виждали танк?

— Нашите танкове са други — каза тихо Котя. — Те карат извън града. В степта. На вериги.

— Но пък при вас можете да се разхождате край брега — усмихна се Феликс.

От брега, накъдето се беше понесъл танкът на колела, се дочу бързо тракане, сякаш заработи огромна шевна машина.

Отдалечавахме се от брега и градът изведнъж започна да оживява, да губи унилата си геометрична правилност. Появиха се здания на два-три етажа, още не с жилищен, но вече не и с промишлен вид. В някои от прозорците гореше светлина. От пътя, по който се движехме, се разбягваха в различни посоки тесни улички.

Снегът стана по-малко, плъзгачите от време на време изскърцваха пронизително върху камъните. Завихме, пътят започна да криволичи и шейната започна да се движи нагоре. Сега наоколо се издигаха внушителни вили, заобиколени от градини. Видях с радост в един от прозорците да се мярка човешка фигура — една жена наливаше чай. И разбрах какво толкова силно не ми достигаше тук: нормални хора. Безумната бабичка с фамилия Бяла, дебилната й прислуга, убийците в черно, дори Феликс, появил се като дяволче от кутия — това не бяха хора, а персонажи от театър на абсурда. Също толкова странни, колкото и стържещото с пипалата си по брега чудовище или бързащият за рандеву с него скоростен танк, само че в човешки облик.

А жената, пиеща чай, беше истинска. Обикновена. Най-обикновените и банални неща — точно те са истински. И дори тази мисъл е истинска, защото е крайно банална…

Колкото и да беше странно, сега все по-често се срещаха хора, въпреки късния час. В градината на една двуетажна вила, компания от десетина души — възрастни и деца — играеше на снежни топки. Помахаха ни, обстреляха ни със снежните топки и дружно ни подвикнаха някакво поздравление, не чух точно какво.

— Тук имаме празник — повтори Феликс.

— Аз също нямам нищо против да си поиграем на снежни топки — каза мрачно Котя.

Феликс разбра какво има предвид той и каза:

— Сега ще се сгреете. Вече пристигнахме.

Шейната спря пред ниска сграда на върха на един хълм. Архитектурно сградата наподобяваше стар руски чифлик — двуетажен корпус и две едноетажни крила. Площадката пред сградата беше покрита с утъпкан сняг с многобройни следи от колела и плъзгачи. На улицата — все същите фенери. Ярка светлина от прозорците, движещи се сенки зад пердетата и като че ли — приглушена музика. Или ни чакаха, или бяха забелязали приближаването на шейната — в далечното крило на сградата се отвори врата и към шейната притича младеж с разкопчана риза и леки чехли, но и с омотан около шията шал.

— Върнах се — каза Феликс, като скочи от шейната и подхвърли поводите на младежа. — Всичко наред ли е?

— Аха — отговори младежът, поглеждайки ни с любопитство. — Да разпрягам ли?

— Разпрягай.

Тръгнахме след Феликс към входа за главния корпус. Младежът поведе конете към голямата порта на дясното крило.

— Защо нямате автомобили? — не издържах аз.

— Защото нямаме нефт — отвърна Феликс.

У мен изведнъж се появи усещането, че на всеки въпрос Феликс ще намери такъв, до идиотизъм правилен отговор. „Защо никой не се разхожда? Студено е. Защо няма коли? Няма нефт.“

— Какъв е смисълът на живота? — попитах ехидно.

— Подиграваш се… — промърмори Феликс. — За нас целият смисъл на живота е да изпълняваме добросъвестно функциите си.

— Това не ми харесва.

— Ще свикнеш.

Помещението се оказа ресторант. Не като в хотела, с атмосферата на малък европейски клуб. Не, това беше Ресторант с главна буква. В стила на пиянстващите търговци и партийните работници. Това беше кръчма! Това беше нещо толкова вулгарно, колкото ресторант „Прага“ на Нови Арбат. Такива ресторанти е имало в Русия преди революцията, те са преживели благополучно НЕП-а (по онова време вероятно в такива е гуляела бодрата старица-крадла Роза Бяла), оцелели са при Сталин, съхранили са се в годините на Великата отечествена, укрепнали и са закоравели в епохите на отглеждане на царевица и на брежневския застой, сменили са десетина собственици по време на перестройката и са посрещнали победоносно третото хилядолетие.

Изобщо, пошлостта е безсмъртна.

Тук имаше колони. И кристални полилеи. И шпалири на стените. И статуи на голи, добре сложени девойки с празните погледи на варени риби. И бели колосани покривки на масите. И кристално-порцеланови съдове със сребърни прибори. И сервитьори с черни смокинги и бели ризи, с надменно-учтиви лица.

Ще кажете, че всичко това е правилно, забележително, че ресторантът трябва да се различава от заведение за бързо хранене или ресторантче с национална кухня. Да, разбира се. Само че тук имаше по твърде много от всичко. Кристал, сребро, церемониалност. Беше премината някаква невидима граница и помпозният разкош се беше превърнал в безвкусица.

Публиката съответстваше на обстановката. Все си спомнях за онзи учтив пощальон, който ми беше донесъл митническите справочници — той беше такъв излъскан, породист, джентълменест. Като икономите в английските филми.

А тук цареше неудържимо веселие. Да, на някои от масите ядяха и пиеха дами и господа с аристократичен вид, достатъчно беше да ги погледна, за да разбера — не са наши! Местни са! От света, в който няма нефт и се возят на шейни, а на брега изпълзяват морски чудовища. Но ето че в центъра, около огромна маса, се веселеше компания, подобна на онези, които съм виждал понякога в скъпите московски ресторанти. Шефът задължително организираше около Нова година „корпоративна вечеринка“ в заведения от типа на „Червеният площад“ или „Метропол“, вместо да даде парична премия… Та там се случваха подобни неща. Напомпани, но с кореми (а може да се каже и обратното: с кореми, но напомпани), късо подстригани типове с постоянна озъбена полуусмивка. Отначало се държат напълно прилично, а после блясъкът им изчезва заедно с трезвеността и се превръщат в онези, които са били преди десет години — дребни бандити. Само че вместо полски „Наполеон“, сега смучат „Камю“ и повръщат не върху червени сака, а върху костюми „Бриони“.

Момичетата съответстваха на компанията. Дългокраки (което е добре), красиви (което е чудесно), но с празни погледи и окичени с ярки играчки като елхи. Те самите бяха играчки, но това напълно ги устройваше. От скука тези девойки откриваха бутици (магазинът е бизнес, а бутикът е за душата), прекарваха по половин ден във фитнес зали, като пиеха билкови чайове и се занимаваха на екзотични тренажори, получаваха никому ненужни висши образования в платени факултети (особено се ценяха мениджмънтът и психологията).

Каквото и да ми говорите, тази компания беше наша!

Феликс ни преведе през залата (забелязах, че при появата му сервитьорите се стегнаха още повече, макар да изглеждаше, че вече няма накъде). Минахме през някакви коридори край кухнята, където гърмеше, шумеше, носеха се апетитни аромати, продължихме по стълба към втория етаж, прилепена към помещенията за прислугата — ресторантът наподобяваше кутия с двойно дъно, където беше скрито доста повече, отколкото се виждаше.

После Феликс отвори висока двукрила врата и ни въведе в кабинета си — далеч по-малко помпозен, отколкото залите на ресторанта. Бюро, отрупано с книжа, работен стол с твърди подлакътници и висока облегалка. Макар че в кабинета се беше намерило място и за пищни кресла в стил ампир, разположени около кръгла маса.

— Сядайте. — Феликс кимна към креслата. Натисна някакъв бутон на масата. След няколко секунди в кабинета надникна един сервитьор. Изглежда, беше чакал пред вратата. — На младежите — хубава вечеря. Канелони с пуйка, агнешки ребърца с фасул… супа… — Феликс ни погледна внимателно и се разпореди: — Лучена супа и за двамата. И глинтвайн за всички ни.

— Глинтвайна вече го носят — каза с достойнство сервитьорът. — Навън стана доста хладно, господин директор.

— До утре пътищата ще са засипани — съгласи се Феликс. — Видяхме кракен на брега. Изпрати някой в полицията, може да успее да купи пипалата.

— Ще изпратя Фридрих — кимна сервитьорът.

Изглежда, той не беше редови сътрудник. Началник-смяна, старши по зала, или както се казва при тях. Забелязах още, че погледна към Котя равнодушно, затова пък към мен — с явно уважение. Нима наистина усещаше нещо?

Втори сервитьор ни донесе глинтвайн — по една тумбеста стъклена чаша за всеки и завита в кърпа кана на поднос.

Когато останахме сами, с наслада отпих от греяното вино. След двайсетминутната разходка с шейната не можеше да се измисли нещо по-добро.

— Феликс, кой си ти? — попитах.

— Функционал. Функционал-ресторантьор.

— Това нещо като готвач ли е? — заинтересува се Котя.

— Мога и да готвя — съгласи се кисело Феликс. — Но не. Отговарям за целия ресторант. Интериор, сътрудници, кухня…

— Интериор — каза замислено Котя. — Аха.

— На мен също не ми харесва — спокойно се съгласи Феликс. — Но на посетителите им допада. За мое най-дълбоко съжаление… И така, господа, ще се постарая да отговоря на въпросите ви. Нашата уважаема Роза винаги е склонна да поукрасява истината… И така, Кириле, ти си функционал.

— Това май е математически термин — казах.

— Е, и какво? Нашата същност се предава най-добре с думата „функционал“. Ние сме приложения към една или друга функция. Има функционали продавачи. Има функционали лекари. Има функционали хотелиери или ресторантьори.

— Прислуга — обади се изведнъж Котя.

— Именно — кимна Феликс. — Ако това те обижда, можеш да се наричаш майстор. Мнозина точно така и правят. Но в моите разбирания майстор е човек, постигнал успех самостоятелно. А нашата ситуация е малко по-различна. Способностите са ни дадени. Не питай от кого — не знам. А историята при всички е една и съща. Човека започват да го забравят. Изчезват му документите. Мястото му — в семейството и в работата — се заема от някой друг. И когато човекът се спусне до самото дъно и няма къде да отиде, при него идва пратеник или получава телеграма… общо взето, викат го някъде. Мястото, където отиде, става новата му месторабота. Ние наричаме това място функция. Функцията на Роза е хотелът й. Моята функция е ресторантът. А твоята, както разбирам, е пропускателен пункт между световете.

Кимнах.

— Какво получаваш? — Феликс отпи от глинтвайна. — Получаваш много дълъг живот. Няма да кажа „безсмъртие“ — макар и да не остаряваш, можеш да загинеш или да се самоубиеш. Получаваш цялостно здраве и огромна способност за регенерация. Само имай предвид, че колкото по-далеч от функцията си се намираш, толкова по-слаби са ти способностите! На твоя територия е практически невъзможно да те убият. Предполагам, че дори и да ти отрежат главата, тя ще може да порасте пак. Тук… е, вероятно могат да те убият с изстрел в сърцето. Или няколко изстрела.

Странна работа — през целия си живот съм знаел, че могат да ме убият с изстрел в сърцето, и това изобщо не ме е обиждало! А сега изведнъж стана страшно досадно…

— Ти си способен да различаваш функционалите от обикновените хора… почакай, недей да спориш. Това няма да дойде веднага. Ти разбираш всички езици, но отново докато си на близко разстояние до своята функция. Мястото, където живееш и работиш, много скоро ще бъде обзаведено по твой вкус. Имай предвид, че това става спонтанно. Уви, няма да получиш никакви луксозни предмети. Никакви пари и скъпоценности. Никакви продукти. Никакви прелъстителни хурии, за съжаление… Може би това е всичко, засягащо общите способности. Сега специалните. Аз например знам кого с какво да храня… не се усмихвайте, сега ще се убедите сами. Роза поддържа хотела си в идеално състояние. Ти вероятно ще почувстваш всяка контрабанда, а при нужда ще влезеш в битка и ще победиш. Разбира се, далеч си от функционал-полицай, но все пак… А функционалите полицаи ако знаеш какви чудеса правят! Това май е всичко позитивно, което мога да ти кажа… Не, почакай! Ти, естествено, можеш да пътешестваш от свят в свят. Колко свята свърза функцията ти?

— Засега два. Но ми се струва, че ще бъдат пет.

— Прекрасно. И така, ти имаш избор от пет свята, където можеш да отидеш. Само имай предвид, че способностите ти ще изчезнат, когато се отдалечиш на десет-петнайсет километра. Можеш да се възползваш и от чужди проходи.

— Ако има плюсове, трябва да има и минуси — казах.

— Вярно. Минусът е един: винаги ще се занимаваш с едно и също нещо. Ако си изключителен мързеливец, може да успееш да направиш работата си необременяваща — като Роза. Но няма да успееш да се избавиш напълно от нея. Ако се отдалечиш от функцията си надалеч и за дълго, ще станеш обикновен човек.

— Това не е чак толкова страшен минус — промърмори Котя. — Всички ние и без това сме хора. А да си стотици години неуязвим супермен, при това да нямаш грижа за прехраната си… това не е дадено на всеки… Аз бих ли могъл да стана функционал?

— Това е лотария.

— Разбрах. Къде могат да се купят билети?

Феликс само се усмихна.

Чу се кратко почукване по вратата и влезе сервитьорът с поднос.

— Агнешкото на него. — Феликс кимна към мен. — Похапнете, младежи…

Той отиде на бюрото си и се потопи в четене на книжата. Ние се нахвърлихме върху яденето.

Наистина беше вкусно. Много. Никога не бях ял лучена супа, изобщо мразех варения лук! А сега погълнах пълна чаша за нула време! Нахвърлих се върху агнешките ребърца. Честно казано, ядях агнешко много рядко и бях убеден, че това месо не е вкусно. Оказа се, че съм грешал още повече, отколкото с лука.

Имаше и вино. И този път надписите върху етикетите се оказаха чужди — буквите напомняха латиница, но леко изкривена при преписването. Все пак разбрах смисъла: виното беше произведено във високопланинските области на Скана от уникалния сорт грозде „Руминер“. А Котя гледаше бутилката така, че веднага стана ясно: той не можеше да прочете нищо.

— Можете да идвате при мен по всяко време — изрече Феликс, без да откъсва поглед от книжата. — Винаги ще се радвам да приема колеги. Водете приятели, приятелки. Трябва да си помагаме взаимно, нали?

— Феликс, вие от Москва ли сте?

— Не. Местен съм.

— Но вие говорите на руски! — възкликна Котя.

— Е, и какво? Да, руснак съм… — Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам раздърпана книжка. — Вземете. Ще е по-лесно, ако я прочетете в свободното си време.

Котя взе книжката. По радостното му възклицание се досетих, че този път разбира текста.

— Учебник по история за пети клас, руска версия! — възкликна радостно Котя.

— Взех го преди две години от сина ми — каза Феликс. — Реших, че рано или късно ще послужи за нещо. Нови функционали не се появяват често, но човек трябва да е подготвен за всичко… Така се получи, че аз съм нещо като старши тук. Неофициално, разбира се. Но в последния петък на месеца всички наши се събират в ресторанта… вие също идвайте. Съседи сме все пак.

— Феликс, кой нападна хотела? — попитах.

Феликс въздъхна:

— Ако има хора, притежаващи нещо уникално, то непременно някой ще се опита да им го отнеме. Винаги се носят разни слухове, Кириле. За лекар, способен да изцели всички болести. За проходи между световете. За неуязвими бойци. За сбъдващи се желания, в края на краищата. Когато станем функционали, всичките ни връзки се прекъсват. Но рано или късно си създаваме нови. Функционалите се женят или омъжват. Раждат им се деца. Появяват се нови приятели. И ето че нужната информация попада в някой твърде честолюбив човек. И се започва… Тайни организации. Екшъни. Нападения над функционали — някои е много трудно да бъдат разкрити, но други — почти елементарно. В повечето от случаите полицаите се справят с проблемите. Но понякога… понякога умираме. През последната година е неспокойно, мен ме нападнаха два пъти…

— Значи хората не знаят за нас?

— Които трябва — знаят. По-добре да се оказват дребни услуги на властите, отколкото да се влиза в глобално противопоставяне, нали? Освен това трябва да се храниш, да се обличаш. Знаеш ли как?

— При мен дойде пощальон. Днес сутринта… тоест вчера. Донесе ми митнически книги… — Не довърших изречението.

— Правилно, всичко си разбрал — кимна Феликс. — Ти взимаш мито от стоките. И можеш да го харчиш изцяло за свои нужди. Аз държа скъп ресторант. Лекарят лекува богати и потайни клиенти от всичко… Повярвай ми, когато слухът за новия функционал се разпространи, няма да можеш да се отървеш от клиенти. Приготви си предварително табелки с работното време и ги окачи на вратите.

Не изглеждаше да се шегува.

— Общо взето — обобщих аз, — са ми дали високоплатена работа, и в допълнение — здраве, дълголетие и неуязвимост. Трябва да се радвам.

— Започвай — кимна Феликс. — Напълно сериозен съм, започвай да се радваш на живота. След петдесет години ще започнеш да скучаеш, а дотогава — весели се. Отдай се на всички възможни радости и пороци. Не, първо на радостите, пороците остави за по-нататък. А след два дни ще те очаквам на нашата малка вечеринка на функционалите от Кимгим. — Той погледна към Котя и уточни: — Сам, разбира се.

— Кажете — изрече войнствено Котя, — а какво ще стане, ако напиша за това във вестника?

— Журналист ли сте?

— Да!

— Ще ви навести функционал-полицай — поклати глава Феликс. — Въздръжте се от тази статия, младежо.

— Няма да стане нищо страшно, дори и да я напише — казах бързо аз. — Той пише сензационни статии за всякакви небивалици: тайни общества, екстрасенси, морски чудовища…

Млъкнах, а Феликс кимна:

— Именно. Нека да се въздържи. По-добре пишете други неща, млади човече. Нещо романтично. За любов. За животните.

— За любовта към малтийските овчарки! — не издържах аз. И прихнах. Кикотих се дълго време, задъхвайки се и мятайки се в креслото, докато изчервилият се Котя не започна да ме тупа по гърба.

— Трябва да си починете — каза Феликс, наблюдавайки ме внимателно. — Ще останете ли тук? Мога да ви дам стая. Или ще отидете при Роза? Или у вас?

— При мен — казах аз. Истеричното кикотене беше отминало, но ми беше неловко, като на човек, извършил глупост в голяма компания.

— Разумно. Не е добре да натоварвате прекалено функцията си с отлъчвания. При това, както разбирам, вие дори не сте се запознали с местните функционали?

— Не.

— Разбира се, Москва е голям град — заключи Феликс. — Ние имаме десет функционали. В Москва, предполагам, са повече от сто… Но ако не днес, утре ще дойдат при вас.

— „Комисията ще дойде вдругиден“ — спомних си изведнъж аз. — Да… наистина.

— Ето, виждате ли. По случайност ви въведох в ситуацията заедно с Роза. Но при вас си има свои закони, свои правила… Възможно е да ви обяснят всичко по-точно и по-добре.

Феликс отново натисна бутона на звънеца и каза:

— Ще помоля Карл да ви откара. Можете да говорите спокойно пред него.

— А мога ли да ви снимам? — попитах.

— Търсите доказателства за самия себе си? — усмихна се ресторантьорът. — Моля. Нали ще направите копие и за мен?

Когато преминавахме покрай „Бяла Роза“, си помислих, че може и да не намерим кулата. От камъка, оставен на парапета, имаше толкова полза, колкото от трохите хляб, които ръсели подир себе си в гората Хензел и Гретел — за тези часове беше навалял твърде много сняг. Не можех да очаквам помощ от Котя — той се опитваше да чете учебника по история, осветявайки страниците с екрана на мобилния си телефон.

Но всичко се разреши неочаквано лесно. В един момент, докато се взирах към улицата, покрай която преминавахме, почувствах, че трябва да минем по нея. Усещането беше подобно на онези, с които обяснявах на Котя непознатите термини или се биех с нападателите — чисто знание, убеденост, че трябва да постъпя точно така.

Младият сервитьор ни докара и изгледа кулата с любопитство и копнеж. Интересно, какво ли е чувството да знаеш за съществуването на друг свят и да не можеш да надникнеш там?

— Дължим ли ви нещо? — попитах аз, подчинявайки се на неволен порив.

Макар че какво можех да му предложа? Нямах местни пари, а за него рублите бяха непотребни.

— Какви ги говорите, нищо. — Младежът отново погледна кулата. — Трябва да тръгвам… страх ме е да не замръзна.

— Може би за мъничко… — Не довърших фразата.

И в следващия миг разбрах, че хората си остават хора дори в паралелните светове.

— Ако е за съвсем мъничко… — Младежът се усмихна смутено. — Не се случва често майстор да угощава обикновен човек.

Помислих си, че функционалът Феликс леко хитруваше, като се подиграваше на Роза Бяла. Разбира се, самият той не признаваше това толкова високопарно обръщение. Но предпочиташе да не забелязва начина, по който го наричат подчинените му.

— Майсторът ще ви угости с удоволствие — казах аз. — Влизайте.

И в този момент младежа сякаш го удари ток. Аз вече отварях вратата, а той ме гледаше объркано. После разтърси глава и попита:

— Майсторът ме кани?

— Влизай. — Гостоприемно отворих вратата.

Навярно с такова чувство добрият католик влиза в папския дворец. Младежът дълго изтръскваше снега от краката си. Влезе предпазливо — и се вторачи в електрическата крушка със същия възторг като Котя, когато беше видял фенерите на крайбрежната улица.

— Ще донесеш ли? — помолих аз Котя. — А?

— Аха — кимна Котя.

Излезе за минутка и се върна с коняк и три чашки. Кочияшът погълна коняка като вода. Не, алкохолът не го интересуваше в момента…

— Майсторе… може ли да погледна вашия свят?

Обърнах глава към Котя. Той сви рамене: „Сам си решаваш“.

— Ами, предполагам, че да… — Тръгнах към вратата, която водеше към Москва. — За кратко!

Случвало ли ви се е да виждате как човек се любува на дъжд над сметище?

Вече беше дълбока нощ.

Гледката през вратата не беше по-хубава от тази в Кимгим. Тъмнина, мръсотия, смътните силуети на сгради, в няколко от прозорците — неясна светлина. Кой знае защо не светеха и уличните лампи край пътя.

Но младежът поглъщаше тази обикновена гледка с ентусиазма на първите зрители на братя Люмиер. После неохотно се извърна от вратата. Притисна ръка към сърцето си.

— Благодаря, майсторе. Аз… винаги съм си мечтал да видя чуждите светове.

И тази глупава, приповдигната фраза прониза двама ни с Котя. Фалшиво усмихвайки се, съпроводихме момчето до неговата врата — за Кимгим. Даже му помахахме.

А когато затворих вратата, сякаш и от двама ни извадиха невидими жила.

Облегнах се на стената.

Котя постъпи по-простичко — седна на пода. И се зае да трие очилата си с ръкав, без да има нужда от това.

— Как ти се струва… светът им? — попитах.

— Светът им? Масони! — каза твърдо Котя. — Световен заговор. Чудовища. Защо ми трябваше да идвам тук!

В гласа му прозвуча истинска мъка.

— Какво, какво? — не разбрах аз.

— Какво… Ти сега си страж между световете, нали? Ловиш летящи ножове, раните ти заздравяват, прибираш такси… А аз защо се забърках? Аз съм никой! Даже не мога да разкажа, защото ще дойде функционал и ще ми откъсне главата!

— Котя…

Наистина ми беше неудобно. Падна ми се хвърлен от незнайно кого жребий. А и Котя беше забравил, че сме били приятели. Но въпреки това се чувствах виновен.

— Всичко е захванато от тях, навсякъде са техни хора — продължаваше да се разгорещява Котя. — И зъбарите им са си техни хора, и бръснарите. Обикновените хора се мъчат като риба на сухо, а вие там сте затънали в тлъстини!

Това вече беше съвсем странно. Никога по-рано не се бях сблъсквал с класова омраза. А и по-рано не беше имало никаква разлика между мен и Котя. Но сега изведнъж осъзнах, че се чувствам като дребен лавкаджия, при когото през октомври седемнайсета година е наминал революционно настроен матрос.

— Котя…

— О, я духай! — процеди Котя, за когото това се равняваше на най-отвратителната псувня. — Добре сте се устроили, майстори-функционали!

Последните думи прозвучаха по същия начин, по който някой отявлен антисемит би казал: „Проклети евреи!“.

— Слушай, аз не съм се натискал… — започнах.

Но Котя, както се случва понякога, реши да се прави на обиден.

Той се изправи рязко, извади от пазвата си учебника по история, който майсторът-функционал Феликс беше взел от детето си, и го запрати на пода. След което излезе гордо и хлопна вратата.

Излезе в Москва.

— А аз да не съм го искал това? — попитах кулата. Потрих рамото, в което ме бяха наболи с ножа. — Да не съм се натискал да съм функционал? Да избивам партизани и да събирам митнически такси?

В кулата беше тихо. Много тихо. Нямаше кой да ми отговори.

А да устройваш истерия без зрители е абсолютна глупост.

Наведох се и взех книгата. Тя се отвори на единия от форзаците — и аз видях карта на света, в който се намира Кимгим.

Няколко секунди се усмихвах глупаво.

Може би Котя също е видял тази карта? И затова се е засегнал?

— Тук не ви е там — изрекох аз древната военна мъдрост.

Както си бях с книгата в ръка, тръгнах към горния етаж.