Чернова

25

И все пак Борхес не е бил прав.

Освен трите велики сюжета съществува поне още един, заслужаващ същото внимание.

Това е предателството на приятеля и измяната на любимата.

Войната никога не би започнала, веселите елински царе не биха тръгнали за слава (ако трябва да сме честни — за богатства), не биха обсаждали Троя, а Одисей не би се скитал по пътя към дома, ако Елена не беше избягала с Парис. Джим Хопкинс не би хукнал да търси съкровища в компанията на ескуайър Трилони и доктор Ливзи, пиратите не биха щурмували форта, а злополучният Бен Гън накрая не би се върнал вкъщи, ако Били Боне не беше измамил приятелите си и не беше избягал с картата.

Макар че, от друга страна, ако не беше измяната на Елена, не бихме узнали за верността на Пенелопа.

Любовта и приятелството са нещата, заради който се налага да се търпят измените и предателството.

И все пак винаги е тежко да бъдеш предаден.

Котя въздъхна и сведе поглед. Виновно сви рамене и каза:

— Можеш да опиташ… Как узна, че съм куратор?

— Наталия ми каза.

— Не е могла да ти каже това — поклати глава Котя. — Наталия не знаеше, че съм куратор. Изобщо не подозираше, че съм функционал.

— Да. Тя ми каза само за куратора. А аз сам се сетих, че това си ти. Твърде късно, за съжаление. — Не издържах и повиших тон: — Не е възможно във файлове да се запази споменаване за функционалите! Не е възможно! Полицаят, бившият историк, се оплакваше, че дори сега писмата му не се получават, че файловете се изтриват. Ако целта е да се извадят хората от живота, да им се попречи да направят нещо важно, няма да се съхраняват никакви данни! Никакви следи! Изчезват снимки, училищни табла, детски рисунки. И изведнъж — изключение за твоя компютър? Ха! Не ме разсмивай, Константине!

Котя кимна. Разпери ръце:

— Ето, винаги става така. Иска ти се да помогнеш… На мен и без това ми беше много неприятно да те пускам при функционалите. И то чрез тази глупачка! Фригидна, злобна неудачница. Аз също не ги обичам тези от Аркан, ако това ще те успокои!

— Тоест ти самият не си оттам?

— Не, Кириле! Нещата не са толкова прости. Нима си мислеше, че от Аркан изпращат десант от акушери, предвождани от началник, които започват да преправят света?

— Горе-долу нещо такова си мислех. — На мен вече ми тракаха зъбите и Котя забеляза това. Въздъхна, откопча топлото си яке, подаде ми го, оставайки по топъл пуловер.

— Облечи се!

— Не, благодаря — поклатих глава аз.

— Поне си го наметни на раменете! Нали сега си обикновен човек, ще настинеш!

Не продължих да се инатя — беше твърде студено. С усилия успях да закопчая якето.

— Нещата са много по-различни — продължи Котя. — Силата, която се дава на функционала, не е от него… не е само от него. Тя принадлежи още и на света, в който живее той. При нас не могат да дойдат от Аркан и да започнат да превръщат хората във функционали. Първо трябва да намерят куратор. Някой, който ще научи всичко сам, с тяхна помощ, разбира се. И… да го кажем така, ще контролира ситуацията като цяло. Ще взема глобални решения и ще е отговорен за случващото се.

— Значи ти си наш? — попитах тъпо аз.

— Наш! Възможно най-наш! — засмя се Котя.

— На колко години си?

— Е… на повече, отколкото изглеждам — махна с ръка Котя. — Но аз смятам, че младостта е в душата. Нали?

— Котя. — Намирах думите с усилие. — Но как? Защо? Защо им позволяваш? Защо ни причиняват това?

— Кое това? — възмути се Котя. — Ти какво си мислиш, че при тях, глупаците, цари земен рай? Да, бе! Те са спрели технологиите, идиотите… Решили са да си шият кафтан с по нишка от всеки свят… При тях например в цяла Африка бушуват войни. Защо? Защото не е имало робство, ето колко сложно е устроено всичко в света! Целият континент е обсаден, опитват се да помирят всички тези Велики Етиопии, Слънчеви Судани и Щастливи Зулусии — нищо не се получава! Затова пък има потоци бежанци навсякъде. Не можеш да се учиш от чуждите грешки, Кириле!

— Но те се учат!

— Така им се струва. А аз смятам, и ще продължавам да смятам, че без прогреса на науката и техниката цивилизацията изпада в стагнация и загива. Така че избрах за нашата Земя пътя на ускореното научно-техническо развитие. Да, аз го избрах! Предлагаха ми и други варианти.

— Войни — продължих да упорствам аз. — При нас също навсякъде има войни. Катастрофи.

— Неизбежно следствие от прогреса — отсече Котя. — Винаги се налага да се жертва нещо. Или епидемии заличават цели страни, или хората се избиват взаимно. Аз направих избор за цялата Земя, Кириле. Това е така. Но само защото нямаше достойна алтернатива.

Гневът ми отмина. Сви се като пукнат балон. Може би отчасти причината беше в характерното за Котя обаяние. Но отчасти — и в уверените му обяснения.

— Не ти предлагам да повярваш на думата ми — продължи уморено Котя. — Ще се договоря с арканците, те няма да тръгнат да спорят с мен. Или, в най-лошия случай, сам ще отворя проход. Аз мога!

— И какво?

— Ще отидем там — обясни Котя. — Ще видиш добре ли живеят там. И ще решиш трябва ли да се търси по-добра съдба, отколкото тази на нашата Земя!

Той пристъпи към мен. Дръпна ме за ръкава.

— Остави ме — помолих го аз.

— Какво се надуваш, Кириле? Не можех да ти се разкрия! Аз също имам някои задължения и принципи. Ако искаш, удряй ме по ушите, по чувствителните точки! Хайде, няма да се съпротивлявам!

— Убиха Настя.

— А аз откъде да знам? — възкликна Котя. — А, откъде можех да знам? Аз самият бих откъснал главата на Наталия за това, ако ти не я беше убил! Нали нещата отиваха натам, че ще постигнете съгласие. Наталия трябваше да ви определи нещо като домашен арест — и това е! Знаех си, че не бива да се доверявам на сексуално неудовлетворени жени! Мъчно ми е за Настя, Кириле! Но дори аз не мога да възкресявам мъртви!

— Наистина ли ти е мъчно за нея? — попитах.

— Да. Много ми е мъчно. Аз не съм ангел. Толкова неща съм виждал… Ти на мое място нощем би крещял от страх. — Очите му изведнъж станаха необичайно сурови. — Но когато умира красива девойка, винаги ми е много тъжно.

— Ти си мизантроп, Котя — казах уморено аз. — Макар и куратор.

— Да. Ако преживееш две световни войни и куп революции, ти също ще станеш такъв… Да вървим, Кириле! Вече и аз замръзнах! Какво се кривиш като осмокласничка пред гинеколог!

— Освен това си и циник.

— След хиляди приятелки и ти също…

— Аз не съм ти. Вече не съм функционал, не ми предстоят такива подвизи.

— Стига! — Котя вече ме мъкнеше подир себе си. — Ще се разберем. Ще ти намерим по-интересна работа. Как ти се струва акушер? Никакъв синджир! Само ще се наложи да работиш в друг свят, има такова правило… Но на теб нали Кимгим ти харесва? А Оризалтан знаеш ли какъв чуден град е? Той им е вместо Москва… Ходя често там.

На мен вече ми се виеше свят от всичко, което ми се беше случило през последния час. Исках да се напия. Или да легна и да заспя. А най-добре — да се напия и да заспя.

Но когато Котя ме доведе до скромно стоящия на улицата нисан, аз все пак се учудих. Колата не беше особено разкошна, но аз бях сигурен, че Котя не умее да кара… с неговото късогледство.

— Защо носиш очила? — попитах аз, сядайки на предната седалка.

Котя запали мотора, пусна отоплението. Потърка ръце, подиша в тях — наистина беше замръзнал. Погледна ме с насмешка:

— Очилата? Мацките повече ме харесват с тях. Очилата ми придават и наивен, и невинен вид.

Премълчах.

Моторът загря, Котя излезе на пътя. Караше виртуозно, веднага разбрах това. Навярно правеше всичко виртуозно. Все пак беше куратор…

— Знаеш ли, това даже е за добро — замислено каза той. — Разбира се, жалко за Настя… Но затова пък вече не трябва да се преструвам. А и ти вече не си на синджир. Е, ще станеш ли акушер? Много е интересно, повярвай ми! При това с такава функция трябва да е човек с душа, съчувстващ… а не като тази Иванова… Кириле, ще умра от любопитство! Как я уби все пак?

— Не точно аз. Кулата. — Въздъхнах, спомняйки си за странното усещане при прекъсването на невидимата ми връзка с функцията. — Сцената беше като във филм на ужасите. Таванът се разтвори, един оголен кабел обви Наталия около шията — и я издърпа там. А после плочите се събраха. Като челюсти.

— Да не ме лъжеш? — попита Котя.

— Не. Точно така стана.

Котя рязко завъртя волана. Тъкмо излизахме от тунела към рижския мост, но той се отклони от проспекта по глуха уличка, водеща към Останкино. Свърна край банкета, при някакви гаражи и хамбари. Погледна ме с явна тъга:

— Това е лошо, Кириле. Не можеш дори да си представиш колко е лошо.

— Защо? Тя жива ли е?

Котя поклати глава:

— Знаеш ли вица за Дядо Мраз и детето?

— Кой по-точно?

— Този, в който детето видяло Дядо Мраз и започнало да вика: „Ти си жив! Ти съществуваш!“. А Дядо Мраз отвърнал с въздишка: „Да, наистина съществувам. И сега ще се наложи да те убия“.

Моторът ръмжеше, от климатика към нас духаше топъл въздух. Някъде в далечината затракаха колелетата на електричка. По моста вече се движеше поток от коли — градът се пробуждаше. Започваше новият ден.

Котя ме гледаше строго и огорчено.

— Защо, Котя? — попитах.

— За теб това вече няма значение — каза той с горчивина.

И изстреля ръката си, стискайки ме за гърлото. Само дясната си ръка — но почувствах хватката му, сякаш са я хванали с ковашки клещи. Пред очите ми притъмня, светът се завъртя в прощален валс.

— Колко ми е мъчно… — долетя от пустотата приглушеният глас на Котя.

С последно усилие, в което нямаше никаква мисъл, нанесох безпомощен удар с дясната си ръка, целейки се някъде в главата или шията му. Котя направи небрежен жест, сякаш пропъждайки муха — и аз разбрах, че това леко движение би трябвало да строши всичките кости в ръката ми…

Не ги строши.

Това беше тежка, мощна блокада, но аз я пробих. И неловко стиснатият ми юмрук уцели Котя по брадичката.

Последствията бяха същите, сякаш Константин Чагин са го ударили по мутрата с топор. Ръката му просто беше пометена от шията ми. Сред кървави пръски Котя излетя от колата заедно с вратата. Стъклото се пръсна, а смачканата врата се обви като ламаринено жабо около шията му. В полета си той закачи с крак волана и го изтръгна заедно с кормилната колона. Воланът отлетя на десет метра, по време на полета му се задейства въздушната възглавница, и невинният детайл се приземи върху снега като междупланетна сонда.

Котя лежеше и въртеше глава. От вратата пръскаха парченца от стъкло. Много приличаше на отръскваща се от водата бяла мечка.

Без да разбирам нищо, излязох от колата. Някъде в железните вътрешности на изкривения нисан писна аларма и веднага замлъкна, сякаш стигнала до извода, че е напълно безсилна да промени ситуацията.

— Ти излъга! — закрещя Котя, Гласът му беше хриплив до неузнаваемост, изглежда, гърлото му беше пострадало, когато главата беше повлякла след себе си цялото тяло. Впрочем на някой обикновен човек просто щеше да му се откъсне главата.

— И ти ми се обиди за това? — казах аз.

— Как ти… защо… — Котя се изправи, залитайки. Уплашено се предпази с ръка. — Стой! Да поговорим!

Вървях към него. Още не разбирах защо съм успял да нанеса такъв достоен за функционал-полицай удар. Още по-малко знаех дали ще ми се удаде да повторя фокуса.

Но сега не биваше да спирам. Не биваше да показвам, че съм имал в ръцете си един-единствен туз, а всичко останало е било безполезни карти.

— Бяхме приятели… — започна Котя и веднага млъкна. Разбра, че точно сега между нас няма да се получи разговор.

И тогава той с плавен жест, сякаш дирижирайки невидим оркестър, начерта във въздуха вълниста линия. Именно я начерта — въздухът пламваше пред пръстите му, подреждаше се в странни знаци.

Котя, както си беше с вратата на колата около врата, пристъпи напред, в пламтящия надпис — и изчезна безследно.

Огънят помътня и се разпадна във въздуха на бял, миришещ на сяра дим.

Спуснах се на колене, облегнах се на мръсната гума. Потърках врата си. Колко бях уморен…

Никелираната халка проблясваше на пръста ми.

— Благодаря ти, Настя — казах аз кой знае защо. Това беше патетично и ненужно, но имах нужда да го кажа.

Прииска ми се да пуша. Цигарите ми бяха изчезнали някъде в кулата. Наложи се да стана и да поровя в жабката на нисана. Наистина се намериха цигари. Обикновените „Ел Зет“, които винаги пушеше Котя, и непознатите ми „Трежър“ в красива квадратна кутия със сребрист цвят. Скъпи, навярно. Реших да не скромнича, отворих кутията и запалих.

Хубави цигари. Ако не са по-скъпи от петдесет рубли, ще си купувам понякога…

И в този момент звънна мобилният телефон в джоба ми.

Пропуснах няколко от позвъняванията, дърпайки си от ароматния дим. После извадих телефона и без да поглеждам в екранчето, казах:

— Ало…

— Кириле, къде изчезна?

Нещо в гърдите ми трепна.

— Татко? — казах аз, не вярвайки на ушите си.

— Да, не е майка ти! Майка ти е обидена, че не се обаждаш. И горките цветя, всичките са увехнали. Кога ги поля за последен път?

— А?

— Кога поля за последен път цветята?

— Преди… пет дни?

— Кириле, ти там пушиш ли? — попита баща ми с подозрение.

— Да.

— Никога не съм предполагал, че ще кажа такова нещо, но надявам се, че е тютюн! — отсече баща ми. — Къде се губиш?

— Ами… насам-натам… В последно време все повече на „Алексеевска“. В Кимгим, в Резервата… надникнах веднъж в Аркан.

— Мислех си, че вече си ги надраснал нощните клубове — въздъхна баща ми. — Е, какво? Майка ти готви разни вкусотии, аз съм сложил турската ракия да се изстудява. Ще наминеш ли да пийнем по чашка?

— Ще дойда — казах. — Веднага идвам. Много ви чаках. Много ви обичам. Само пътьом ще отскоча до „Рижска“. Как мислиш, може ли на гара „Рижска“ да се купи билет до Харков?

— Може — каза баща ми, объркан от неочакваната ми сантименталност. — А какво ще правиш в Харков?

— Ами… работа… — казах неопределено аз, гледайки краката си в подгизналите тънки обувки. — Макар че… добре, после ще отскоча. А пазите ли ми ключа от апартамента?

— Какво да го правим, няма да го изхвърлим, я?

— Наистина — съгласих се аз. Телефонът предупредително изпиука и аз загасих цигарата в снега. — Татко, свършва ми батерията. Идвам.

Никак не ми беше лесно да хвана такси. Никой не искаше да спира пред моста и то заради окалян младеж с летни дрехи и яке, което не е негов размер. Най-накрая спря една раздрънкана жигула шестица, типично московско „шахид-такси“48.

— Към Перово… — казах аз, отваряйки вратата.

— О! Сядай, драги! — Шофьорът изведнъж ми се усмихна. И си спомних, че точно с него се разкарвах из града преди седмица, опитвайки се да намеря някакви свидетелства за съществуването си.

— Благодаря. — Седнах. И дълбоко се замислих. „Пътните“ ми също бяха останали извън този свят. — Слушай… работата е такава…

— Нямаш пари?

— Аха — помърморих аз. — Не, като пристигнем, ще взема от родителите ми…

— Не бива от родителите, това не е хубаво — голям човек да иска пари от родителите си — отговори кавказецът. — Когато имаш — ще ми дадеш.

— Как ще ти ги дам?

— Два пъти се возиш при мен — ще има и трети.

Облегнах се на продънената седалка и загледах тъпо и безучастно как шофьорът се престрои нахално от последен в редицата и навлезе в кръговото движение. После бръкнах в джобовете на якето на Котя.

В левия джоб се намери портфейл, който безсрамно отворих, след което казах на шофьора:

— Фалшива тревога. Имам пари.

Дори и да заподозря нещо, той не огласи мислите си.

А в другия джоб намерих мобилния телефон на Котя.

С любопитство прегледах адресния списък — някои имена ми бяха познати, други — не. Спрях се на фамилията Мелников. Позамислих се — и набрах номера.

— Моля — отговори с учтивия, но нетърпелив глас на зает човек писателят фантаст.

— Здравейте, Дмитрий Сергеевич — казах. — Обажда ви се Кирил Максимов, приятелят на Кот… на Константин Чагин. Помните ли, идвахме при вас преди седмица? Звъня от неговия телефон.

— Ъъъ… да, да, помня. — Гласът на писателя леко изгуби официалността си. — Вие сте младежът, който разказа историята… хм… И как са нещата сега? Разпознават ли ви?

— Правилно се досетихте, че това е сюжет за фантастичен роман, който искам да напиша — казах бързо аз. — Извинявайте, че представих всичко като реална история. Веднага ми стана ясно, че сте ме разкрили.

— Е, младежо, ако бяхте съчинявали истории колкото мен… — разсмя се доволно писателят. — Какво пък, пишете! Интересно ми е как ще го развиете. Кажете само за паспорта — как…

— Химикали — казах аз. — Увличах се от химията в училище.

— Аха — изрече Мелников с най-дълбоко удовлетворение. — И това съм го разбрал правилно. Да ви е за урок! Не смятайте писателите фантасти за склонни към мистика!

— Ако може, само един бърз въпрос! — помолих го аз. — Само един. Кажете, как обикновено наричат във фантастиката свят, паралелен на Земята?

— Какво имате предвид? — не разбра писателят.

— Ами например намират планета, почти като Земята. Как ще я нарекат? Земя-2?

— Много е вероятно — съгласи се Мелников. — Например прекрасният писател, класикът на американската фантастика…

— А ако намерят наведнъж десетки подобни на Земята?

Мелников замълча. Попита с подозрение:

— Е… намират. И какво?

— Тях също ли ще ги нарекат Земя-2, Земя-3 и така нататък?

— Предполагам, че в този случай номерацията ще започне от единицата — отговори Мелников, без да се поколебае. — Названието „Земя-2“ подчертава уникалността на нашата планета. Но ако численият ред е дълъг, уникалността на „оригиналната Земя“ ще се подчертае по-добре с отсъствието на какъвто и да било номер.

— Много ви благодаря — казах изразително. — И аз така си помислих. Благодаря!

Прекъснах връзката. Погледнах към шофьора.

— Нещо не е наред, а? — попита той.

— Винаги нещо не е наред.

— Вярно. Ето на мен гумата ми е съвсем изтъркана. А пътят е като стъкло! Какво си мисли кметът? Такъв голям град, столица… много коли, много пари…

Седях, затворил очи, и слушах бавните му оплаквания.

— Хората по света вече са измислили всичко, и каква полза от това? Някъде воюват, някъде се карат. Светът е един и не можем да го поделим. Както не е имало щастие, така няма и сега…

— Всичко е наред — казах. — Повярвайте ми. Всичко тепърва предстои.

Колата подрънкваше върху разбития път и от време на време правеше зигзази. Трябваше да отида при родителите си. Да купя билети. Да намеря Кашу. Ако беше настъпило времето на злите чудеса, трябваше да намеря в себе си мъжество да остана добър. Погладих с палеца си студената металическа халка и повторих:

— Всичко тепърва предстои.

2004–2005 г.