Чернова

21

Враговете стават приятели доста по-рядко, отколкото приятелите — врагове.

Това е закон на природата. Всичко на света се стреми от сложно към просто. Живото умира, скалите се разпадат на пясък, снежинките се стопяват и се превръщат в капки вода. Огънят за минути поглъща дърво, което е расло десетки години. Шишенце с киселина в ръката на маниак за три секунди ще разтвори цветовете на картина, на която художник е посветил половината си живот. Куршум за една секунда прекъсва живота на момче, което майка му е отглеждала девет месеца и още осемнайсет години. Една-единствена дума, неуспяла още да отзвучи, превръща стари приятели в заклети врагове. Астероид, чиято траектория се пресича с орбита на планета, погубва всичко живо; избухнала свръхнова звезда изгаря планетите си; материята и енергията неумолимо се разбягват в пространството, превръщайки живата и цветуща вселена в неподвижно нищо.

Разпад, разрушение, смърт — това са много прости действия. Само животът се противи на простотата, въстава срещу законите на природата. Без да забелязват смъртта и тленността, израстват треви и зверове. Забравяйки смъртта и тленността, живеят хора. И въпреки простите и удобни закони на природата, хората създават свои отношения — доста по-сложни, отколкото всички измислени от човека машини и механизми. Какво е двигателят за вътрешно горене в сравнение с огъня на човешката страст? Какъв фотоапарат ще запечата изгрева на слънцето по-добре от китката на художника и думите на поета? Нима взривът на ядрената бомба е по-разрушителен от яростта на Чингис хан или безумието на Хитлер?

На човека е присъщо да се противопоставя на разрушението. Самият смисъл на човешкото съществуване е в тази вечна, яростна борба, в която е невъзможно да се победи, но в която не трябва и да отстъпваш.

И все пак това е много трудно — да станеш приятел на бившия си враг. Още по-трудно е самият ти да го смяташ за приятел.

Разказах на Илан всичко, което узнах сам. Започнах с политика и неговата молба да намеря Аркан. Накратко разказах за излизането в Нирвана. Отначало Илан слушаше без интерес, развълнува се едва когато стана дума за Настя. Но все пак Земя-1 я интересуваше доста повече.

— Както и предполагахме — каза тя, след като ме изслуша докрай. — Трябваше да има такива, на които това им е изгодно. Винаги има такива, на които им е изгодно!

Имах малко по-различно мнение: винаги има само глупаци. Но реших да не споря.

— И какво смяташ да правиш, митничарю? — попита Илан. — Мисли ли вече за това?

Разбира се, че бях мислил…

— Само не открита война! И не партизанщина… Илан, ние трябва да разкажем всичко на другите функционали… Да им обясним, че нашите светове са площадка за чужди експерименти.

Илан се намръщи.

— Така ли? И с какво ще помогне това?

— Заедно сме способни да се противопоставим на функционалите от Земя-1. Ние имаме същите възможности като тях.

— Не, не са същите. Те умеят да превръщат хората във функционали.

— Това е единствената разлика. Но нашите светове са интересни за тях само като експериментални обекти. Да вземем Антик например. Там те експериментират с обществен строй, включващ в себе си робство. Нали? Ако тази възможност изчезне, светът ще стане безинтересен за тях. При вас ги интересува липсата на големи държави…

— Интересен им е още техническият прогрес. В Антик той е спрял на равнище механизми. В Твърд — това е там, където управлява църквата — се набляга на биологичните изследвания.

— Именно! — кимнах аз. — Всъщност точно затова са необходими митниците. За да не се пренасят от свят в свят забранени технически устройства. Ако се дадат на Антик парни машини и железопътни релси, а на вашия свят — електроника и двигатели с вътрешно горене…

— Не става, при нас няма нефт.

— Добре, нека да е само електрониката и електродвигателите. Така или иначе, ако се наруши чистотата на експеримента, ако световете започнат да се променят — те ще престанат да носят полза за Земя-1. Ще им се наложи да ни оставят на мира. Да търсят други обекти за изучаване.

— Сигурен ли си, че само ги търсят? — попита Иран. — Ами ако те ни създават?

Поклатих глава.

— Сигурен съм. Как може да се създаде свят без нефт? Да се намесиш в геологическите процеси отпреди един милион години? Те не могат да пътуват във времето. А и да умееха — не могат да отместват планини и да променят атмосферата. Те търсят, Илан. Сигурно митничарите им се контролират по-добре и намират светове по поръчка. Или са много и затова попадат на доста повече светове. Кирил Александрович се изтърва, че познават доста повече обитаеми светове от нас.

— Тоест ти предлагаш да се смесят технологиите на различните светове?

— Да се наруши чистотата на експеримента — усмихнах се аз. — Представи си, че си заета с химически опити. На спиртниците ти тихичко се загряват и кипят чисти разтвори. И изведнъж някой се приближава и смесва течностите от пет епруветки. Какво ще кажеш?

— Първо, някоя от епруветките може и да се взриви — каза Илан. — И второ, след това химикът ще излее развалените разтвори и ще измие епруветките.

Настана тишина.

— Откъде у тях такива възможности? — попита тихо Котя. Той изглеждаше съвсем потиснат. — Те какво… ядрена война ли ще започнат срещу нас?

Свих рамене.

— Защо не? Откъде знаем в каква степен контролират политиците? Някой може и да се съгласи — да започне война и срещу това да получи убежище на Земя-1.

Илан въздъхна. Каза:

— Кириле, не си мисли, че съм против твоя план. В него има нещо. Но не можеш да направиш нищо сам. Трябва повечето функционали да те подкрепят. Да започнат война срещу Земя-1.

— Мислиш ли, че няма да започнат?

— А за какво им е, Кириле? Та нали това е преди всичко сътресение за всички светове. Кой би искал уреденият живот да рухне и всичко наоколо да закипи? Само онези, които няма какво да губят. А функционалите имат какво да губят. И още как!

— Но нали това е обидно — да бъдеш опитно зайче!

За първи път Илан ме погледна със симпатия:

— Вярно е. И аз мисля същото. Но се боя, че мнозинството се досеща. И търпи.

— Добре — кимнах аз. — А ти какво предлагаш? Имаш ли план?

За секунда ми се струваше, че тя ще каже нещо. Но Илан само поклати глава.

— Ще отида при Феликс — казах.

— Това няма да помогне. Нали разказах…

— Той не знаеше за Земя-1.

— Сигурен ли си?

Замислих се. Трябваше да призная, че не съм убеден.

— Първо ще поговоря с всички останали функционали — предложих аз неуверено. — Те ще ме подкрепят, тогава ще отидем при Феликс…

— Защо реши, че ще те подкрепят — теб, новака? Феликс е авторитетен, уважаван човек…

— Да, храни всички вкусно.

— И това също. Но ако започнеш да вълнуваш народа, със сигурност няма да ти повярват. А Феликс ще се обиди.

— Тогава ще отида при него.

— Ама че си глупак! А ако самият той е от Земя-1? Ако контролира всичко в Кимгим?

Гледащият ни тревожно Котя се изправи:

— Спрете! Спрете, спрете! Само не се карайте! Имаме една и съща цел, помните ли? Да прекратим намесата в нашия живот…

— Не се караме. — Илан веднага смекчи тона. За свое най-дълбоко смайване осъзнах, че обаянието на Котя действа върху нея също толкова добре, колкото и върху дошла от провинцията седемнайсетгодишна студентка. — Но разбери, Котя…

— Нищо не мога да разбера! Ако се скараме, нищо добро няма да излезе! — Котя гордо вдигна глава, очилата му проблеснаха. Гласът му придоби направо менторска интонация: — Преди всичко трябва да помислим. Да претеглим всички „за“ и „против“ на всяко решение. Да поговорим с функционалите неофициално! И едва след това да се разговаря с Феликс и да се устройват партизански игрички.

— Съгласен — казах аз с облекчение. По-малко от всичко ми се искаше някой да обоснове необходимостта от незабавни военни действия. Изобщо не ми хареса усещането от умирането.

Илан кимна неохотно.

— Кириле, най-добре да си починеш — продължи Котя. — Да дойдеш на себе си. Поработи като митничар, в края на краищата! Постоянно блъскат по вратата ти, а ти обикаляш из чужди светове!

— Трябва да изуча обкръжението си — парирах аз. — Така че това е професионална необходимост.

— Въпреки това трябва да си вземеш някаква почивка — каза Котя. — Да дойдеш на себе си. Ние с Илан смятаме да отидем в жилището ми и да отдъхнем за няколко дни. Обещаваш ли, че няма да предприемаш нищо?

Погледнах ги и удържах ехидната си реплика.

— Обещавам.

Привечер дойдоха посетители.

Трима мъже от Москва един след друг отидоха в Кимгим. Двамата не ги познавах, третият беше популярен телевизионен журналист. Още една девойка от Москва отиде в Резервата. Съблече се гола, изкъпа се в морето, обърна една бутилка марково шампанско и си тръгна.

От Кимгим също заваляха посетители. Възрастна семейна двойка премина в Москва, учтиво интересувайки се кое кино в близката околност ще препоръчам. Препоръчах им „Космос“ във ВДНХ. Срамежлив юноша с интелигентен вид (впрочем във връзка с Кимгим ми се искаше да кажа „аристократичен“) тръгна към Шереметиево-2. Помислих си, че изразът „срещнах човек не от този свят“ е много по-точен, отколкото предполагат произнасящите го хора.

Естествено, от Нирвана и Аркан не идваше никой. Впрочем известно време чаках Василиса. У мен даже възникна ясното усещане, че тя се чуди да дойде ли или не. А после предчувствието за посещението й изчезна.

Размислила е.

В Москва заваля дъжд. В Кимгим започна виелица. Представих си моя апартамент — празен и тъжен. Московските улици, по които бързат за вкъщи окъснелите граждани. Уютните дворчета на Кимгим и плискането на студените вълни, в които са се притаили огромни октоподи.

Дали да не взема да отида при Феликс? Без да му говоря за нищо, просто да хапна и да пийна… Не, не бива. Няма да се сдържа. Ще започна разговор.

Впрочем имам още един вариант да отида на хубаво място, с интересна компания… С леко злорадство извадих визитната картичка на политика Дима и набрах номера.

— Да! — Колкото и да беше странно, той сам вдигна слушалката и аз осъзнах, че съм удостоен с честта да узная номера на личния му телефон.

— Обажда се Кирил — казах. — От митницата.

Пауза. И предпазлив въпрос:

— Стоката… пристигна ли вече?

— Да, всичко мина през митническо оформяне — казах с удоволствие, включвайки се в играта „господин майор, слушате ли“. — Но възникнаха определени затруднения. Добре би било да се срещнем. Ако може — в някой ресторант.

— Ще изпратя кола за вас — каза Дима. — Ще ви звънна пак, когато дойде време да излизате.

Качих се горе и изпих чаша коняк. Погледнах кулата в Останкино, осветена от прожектори в Аркан — съвсем както при нас. Постоях до прозореца към Резервата, подишах свеж морски въздух. Трябва да отварям за през нощта точно този прозорец.

Политикът се обади дори по-бързо, отколкото очаквах.

— Колата е пред вратата — каза той. — Шофьорът ще ви покаже визитката ми.

Играта на нелегални продължаваше. Горките служители от ГБ39, непосветени в тайната на функционалите. Ще има да ровят — на кого се е обаждал Дима, на кого е изпратил кола. И няма да успеят да изяснят нищо…

Слязох долу и излязох от кулата. Със сериозно изражение прегледах визитката, която ми подаде шофьорът. Погледнах с лека завист компанията младежи, които, без да обръщат внимание на студенината и дъжда, весело вървяха по улицата. Дори да седнат да пият кисела бира в евтино кафене, пак ще им е по-весело, отколкото на мен. Те не знаят, че нашият свят е само изпитателен полигон.

Много по-приятно е да си играеш на шпионин, отколкото на нелегален. Шпионинът работи в Чужда страна, нелегалният — в своя, но окупирана.

Впрочем аз нямах избор.

Политикът беше избрал за срещата ресторант с кухнята на несъществуваща страна — Тибет. Собствениците на ресторанта явно не бяха съгласни с мнението на китайския управник — в интериора присъстваха китайски знамена и останалите атрибути на държавност. Неволно си помислих, че в това има някакъв символичен смисъл.

Охранителят ме съпроводи до малък кабинет и излезе, плътно затваряйки вратата. Дима вече седеше зад масичката.

— Сядайте. — Усмивката му беше напрегната, но дружелюбна. — Почерпете се. Тук има прекрасна тибетска кухня. Препоръчвам панираните тигрови скариди. И виното е много своеобразно.

— Тигрови скариди? — Няколко секунди си спомнях учебника по география. — Оригинално. И грозде ли отглеждат в Тибет?

Дима сви рамене:

— Не съм ходил там. Но това е смес между вино и саке. Така че дори да отглеждат, е малко. Хапвайте, Кириле.

Не се възпротивих. Нуждаех се не толкова от храна, колкото от компания, но скаридите се оказаха вкусни — може би дори Феликс би ги одобрил, а виното… е, поне беше оригинално. Политикът също се захвана с храната, успявайки същевременно да разкаже за днешното заседание на Думата, където фракцията му се е борела против приемането на антинароден закон, но така и не успяла да го блокира. С някакъв непривичен цинизъм и умора си помислих, че намиращата се в малцинство фракция наистина може да си позволи да се бори против антинародни закони. Общо взето всички фракции, които са в малцинство, се занимават с това. Но стига да дойдат на власт, и нещо се променя…

— Отворих проход към Аркан — казах аз, хващайки скаридата за свободната от панировка опашка. — А това наистина е вкусно! Та така, отворих проход. Кажете, кой ви е излъгал, че Аркан ни изпреварва с трийсет и пет години?

— Не трийсет и пет. Плюс-минус…

— Той изостава.

— Какво? — Дима се сепна. Отпи глътка вино. Погледна някъде през мен.

Разбирах с каква скорост работи мозъкът му в момента. Бавно съобразяващите не се оправят добре в политиката, особено в нашата. А освен това в нея няма място за алтруисти. Сега Дима се опитваше да реши каква може да е ползата от Аркан.

— Безполезно е — казах аз. — Можете да забравите за Аркан. Чували ли сте нещо за Земя-1?

— Хипотетичен свят, от който са се появили първите функционали — отговори Дима, без да се замисля. — Съществуването му се отрича…

Той ме погледна в очите.

— Правилно — потвърдих аз. — Това е Аркан. Не можете да го използвате като полигон, защото ние самите сме полигон. Земя-1 експериментира на световете, които открие. По някакъв начин успяват да насочат развитието им в една или друга посока. Например при нас, както разбирам, се отработва съществуването на свръхдържави.

По принцип тази мисъл току-що ми беше хрумнала. Но когато видях как политикът се заинтересува, веднага се заех да я развивам:

— Отначало са наблюдавали какво ще се получи при баланс на силите между две свръхдържави-антагонисти. Явно са извлекли всичко възможно от този вариант. Разтурили са Съветския съюз и сега експериментират с Америка като единствена свръхдържава. А освен това може би тук развиват и техниката.

— Не я развиват чак толкова много — опита се да възрази политикът. — Космонавтиката на практика я ликвидираха.

— Тя не им е нужна. Ако се появят извънземни колонии, те биха могли да излязат от контрола на Земя-1. Но виж, всякаква електроника…

— Това със сигурност ли го знаеш? — попита Дима.

— Не, предполагам го. Може и да греша в нещо.

— А как са… твоите? Какво е отношението им към факта, че си правят опити върху тях?

— Функционалите? — Разперих ръце. — Не знам. Но се боя, че няма да се възмутят кой знае колко. Кой ги е направил майстори? Онези от Земя-1. Значи, първо, те са им признателни. И второ — страх ги е. Този, който ги е направил функционали, може да си вземе подаръка обратно.

— По дяволите, всичко е като при нас, в политиката! — Дима изразително плесна с ръце и се разсмя малко измъчено. — Така. Какво да правим, а? Такива сили — и пропадат безцелно. Мен, както сам се досещаш, ме интересува едно — как да се използват способностите ви в полза на страната.

Промърморих нещо неопределено.

— Не вярваш ли? — Политикът се облегна назад в креслото. Погледна ме изпитателно. — Напразно. Разбира се, властта е хазартна игра без правила. Но властта, за разлика от парите, е интересна не сама по себе си, а само заедно с реакциите на околните. Властта е тщеславие. Хората трябва или да обичат политика, или да се боят от него. Но в никакъв случай не да го уважават и боготворят! За какво да се стремиш към властта, ако знаеш със сигурност, че ще останеш в историята като страхлив конформист, капитулант, муден слабак. Безинтересно! По-лесно е да ядеш вкусни неща и да спиш дълго без помощта на политиката. Хиляди хора разбират това навреме и не се забъркват в политиката. Но при нас, уви, някои си избират политиката в качеството й на бизнес. На мен това не ми е нужно. У мен тщеславието е по-силно от алчността.

— Знаете ли, никой няма да ви повярва — казах аз честно. — Няма да повярват на никого от онези, които са във властта. Та при нас всичко е така устроено — отделно хората, отделно властта. Една позната кучкарка ми разказваше, че когато при нея идват от Рубльовка да си купуват куче, сърцето я боли за животинките. Защото обикновеният човек смята априори, че онези от Рубльовка не са способни на нищо хубаво. Дори и да обичат куче.

— Знам, Кириле. Макар че аз не живея в Рубльовка. Затова и ми е нужно чудо. Нужно ми е нещо от вас, функционалите.

— Сила.

— А в какво се състои силата? — усмихна се Дима. — В мускулите? Парите? Информацията? Обаянието? Има различни видове сила. И трябва да умееш да я използваш във всичките й форми… Мога ли да забогатея за сметка на другите светове?

— Чрез пренасяне на стоки през кулата като амбулантен търговец? Едва ли. Ще ви взимат такси за стоките.

— Знам. А няма да получа информация от Аркан. А може би… — той се забави за миг, — ти можеше да ми помогнеш с това-онова?

— Като набия някого? — попитах аз. — Защото нищо друго не ми остава.

Политикът се засмя.

— Не, остава. Технологиите.

— Земята е най-развитата.

— Не съвсем. Да вземем например Твърд.

— Забранено е да се пренасят от свят в свят неизвестни технологии.

— И на кого е тази забрана? — Дима погледна бутилката вино, но си сипа минерална вода. — Тези, които експериментират с нас? Как мислиш, Кириле, разумно ли е едно морско свинче да казва на други: „Не бива да бягаме от клетката, експериментаторът забрани!“.

— Не е разумно. Но се боя, че другите функционали няма да ме разберат.

Политикът изхъмка. Поигра си с чашата, отпи глътка и каза:

— Всичко е едно и също… Когато започнах да се занимавам с политика, мислех, че мога да постигна нещо. И за себе си, естествено, и за цялата страна. Общо взето и за целия свят. А после узнах истината. Узнах, че и нашите вождове, и американските президенти съвсем не са най-главните в света. Че има майстори. Че те уж не управляват… но мнението им се цени. Сещаш се, въплътеният кошмар на русофила за масоните… Сега стана ясно за какво им е на майсторите всичко това… Как мислиш, мога ли да отида при президента и да му разкажа истината?

— Откъде да знам можете ли или не — казах аз. — Мен не биха ме пуснали, а вас — не знам.

— А ако трябва да отговориш сериозно?

— Не знам. Може би на самия връх и без това знаят всичко. И няма да разкриете никакви тайни. А дори и да разкриете — какво от това? Ще устроят световен лов на функционали? Ще пускат термоядрени бомби върху кулите и мазетата? Какво ще се постигне така? Които успеят, ще се измъкнат в други светове. Останалите ще се притаят. Та вие не можете да ги различите от обикновените хора.

— Ето какво ми харесва в теб — изрече политикът изразително, — ти все още казваш „те“, а не „ние“. Значи е безсмислено да се воюва?

— По обичайните начини — да. Все едно да се сече желе с брадва. Знаете ли какви са възможностите на един функционал-акушер? Като Наталия Иванова например?

— Не.

— А тя най-вероятно е от Земя-1. Ако отидете да я задържите, какво ще стане? Ако тя омагьоса най-суровите спецназовци и им нареди да ви атакуват? Ако дори атомният взрив не я лови? Обикновените функционали са приковани към някакво здание, към своята функция, а за нея не съм сигурен. Вие не знаете какви са силите на този враг и не можете да ги узнаете. Вие дори не знаете докъде се простира властта им. Представете си, че отидете при президента с доклад и се окаже, че той самият е от Земя-1? — Забавих се малко и добавих: — А и откъде да знам какъв сте вие самият? Политикът Дима? А може би вие също сте функционал от Аркан? И проверявате благонадеждността ми, уговаряте ме да наруша митническите правила?

Дима допи водата и въздъхна:

— Ето сега, Кириле, разбираш какво представлява политиката… Трябва да тръгвам. Не се безпокой за сметката, всичко е платено.

Когато беше вече при вратата, той се обърна и каза:

— Не съм от Аркан. Наш съм, земен. Но не ми се доверявай, защото не бива да се доверяваш на никого.

— Както казваше старият Мюлер в „Седемнайсет мига от пролетта“ — не се удържах аз, — „не бива да вярваш на никого, но на мен — може“.

— На Мюлер, ако искаш, можеш да му вярваш — кимна Дима. — На мъртвите може да се вярва.

Погледнах затворената врата, сякаш на нея трябваше да се появят някакви мъдри думи. Пийнах си още от виното.

Беше ми жал за политика. Естествено, той не е от никакъв Аркан. Млад, амбициозен, опитващ се да намери вълшебна пръчка и подпирайки се на нея, да докрета до самия връх на властта. Национална идея… ха. Каква национална идея за бели мишки в клетка? Кого ще пуснат на опити, кого ще дадат за храна на питона и кого ще оставят за размножаване…

Няма вълшебни пръчици. Свършиха.

Като дете много обичах да чета. Сега — някак по-малко… е, криминалета, понякога фантастика, нещо модно… А като дете обичах. Родителите ме бяха приучили. Приказки, фантастика… Така че и аз вярвам във вълшебните пръчици. И с удоволствие бих връчил такава на Дима — нека опита. Няма да стане по-лошо.

Или трябва да съм оптимист? В смисъл че може и по-лошо?

Допих виното и оставих чашата встрани. Да, странна напитка. Екзотична.

Изведнъж се сетих, че тази сутрин родителите ми трябва да са се върнали от Турция.

Живеех отделно от родителите си от три години и половина. Общо взето, заслугата за това беше единствено тяхна. Аз сам сигурно щях да пестя за апартамент още десет години. Те ми подариха апартамент и направо ме изпъдиха от къщи. В началото даже бях леко обиден, при всичките безспорни предимства на самостоятелното жилище. После погледах приятелите ми, живеещи с родителите си, и разбрах колко прави са били баща ми и майки ми. Все пак животът с родителите след завършването на училище уврежда човека. При това може да заработваш добри пари, може да издържаш родителите си, но ако си останал да живееш в дома им, спираш да растеш. Приемаш маниера на поведение и начина на живот на родителите си. Ставаш консервативен, превръщаш се в по-младо копие на баща си. А това е добре само в селските семейства и то — само за най-големия син. Ненапразно във всички приказки най-големите успехи ги постига най-малкият син, тръгнал да търси щастие накъдето му видят очите. Хиляди такива най-малки синове изчезват по пътя, но някои все пак улавят своята синя птица. А сините птици не долитат до селските ниви, при трудолюбивите и солидни най-големи синове…

Стоях при входа на блока на родителите си, където беше преминало детството ми, и гледах в прозорците. Стъмваше се. В кухнята вече светеше.

Нямаше да ме познаят при срещата ни, както не ме бяха познали по телефона. Разбирах това.

Но все пак бях длъжен да се кача по стълбите и да позвъня на вратата. Защо?

Нещо се променяше. Нещо трябваше да се случи. Чувствах това. И имах неприятното усещане, че няма да мога да видя скоро родителите си отново. А може би и никога.

Кодът на вратата си беше същият. Влязох във входа и повиках асансьора. Напълно спокойно погледнах към слизащата по стълбите Галка от втория етаж. Някога, в осми клас, се бяхме целунали с нея — точно тук, при асансьора… Галка плъзна по мен предпазлив поглед и излезе.

Всичко е наред, Галя, аз не съм маниак и не съм крадец…

Асансьорът дойде. Качих се. Постоях за секунда пред вратата и натиснах звънеца. Почти веднага се чуха стъпки и за секунда ми се стори, че родителите ми ме помнят. Че се вълнуват. Чакат. И непременно ще ме познаят.

Баща ми отвори вратата. Отвори я веднага, дори без да поглежда в шпионка — той има този глупав навик, за който му се караме и аз, и майка ми.

— Да, младежо? — попита добродушно татко.

Гледах го и си мислех, че е поостарял. Въпреки свежия тен и общо взето отпочиналия вид. Доста беше остарял за последните една-две години, макар че се поддържаше, занимаваше се със спорт, не злоупотребяваше с алкохол и пушеше веднъж месечно „за компания“. Сякаш свалиха някаква пелена от очите ми и видях, че родителите ми са остарели. Вече са доста над петдесет…

— Здравейте — казах. — Търся… Кирил.

— Кой Кирил?

— Тук ли живее Кирил Максимов?

— Хм… — Баща ми кимна. — Максимов — това съм аз. Но се казвам Данила.

— Вие? — Без да откъсвам поглед от него, се почесах по брадичката с жеста на смутен и търсещ точните думи човек. — Не, Кирил ми е връстник… бяхме заедно в казармата, но съм изгубил адреса. Живее някъде във вашия район. В бюро „Справки“ ми дадоха… Нямате ли син Кирил?

Нещо едва доловимо, като станала привична, но неизживяна тъга, се промъкна на лицето на баща ми.

— Не, младежо.

— Може би племенник? — продължавах да играя аз. — Не? Извинявайте, явно е недоразумение…

В коридора се показа майка ми. Виж ти… а тя изглеждаше по-млада, отколкото я помнех. Ето това е. Все пак раждането и грижите за детето не са в плюс за женската красота…

— Данила? — каза тя въпросително.

— Грешка — каза баща ми, без да се обръща. — Младежът търси Кирил Максимов, дали са му адреса в бюро справки…

— Извинявайте, че ви обезпокоих — промърморих аз.

Баща ми продължаваше да ме гледа… с някакво съмнение. Замислено. Приличах на него — вероятно виждаше в мен свои черти и това го смущаваше.

А и майка ми ме гледаше със същото съмнение. Естествено, за нея това сходство беше още по-видимо…

— Извинявайте. — Тръгнах към асансьора. Вече го бяха повикали от друг етаж, наложи се да чакам. Баща ми ме гледа още секунда, после затвори вратата.

Заслушах се. Или ми помогнаха способностите на функционал, или майка ми заговори много силно, но до слуха ми достигна:

— Момчето прилича на теб.

— Какво искаш да кажеш? — отговори баща ми с леко раздразнение.

— А, нищо.

— И все пак?

Ето на! Сега майка ми ще заподозре, че баща ми има извънбрачно дете. Глупаво се получи.

Как ли изглеждаше изчезването ми за тях? Моите вещи и документи се бяха разпаднали, лицето на снимките ми се беше разтопило, в старите сметки за апартамента числото „три“ се беше сменило на „две“… А какво беше станало с паметта им? Майка ми е забравила дори това, че е била бременна? Или си мисли, че детето е умряло при раждането? Какво е заменило в паметта им годините, прекарани с мен? Весели екскурзии и срещи с приятели? Или празни, тъжни, студени вечери, които са прекарали заедно само двамата…

Допрях чело до мръсното огледало, закачено в асансьора.

Не само мен бяха ограбили. И на моите родители им бяха отнели мен. В замяна им бяха дали ненужно „свободно време“ и празнина в душите.

Така се случва навярно, когато функционалите открадват цели страни и светове. Ето — имало е една страна. В някакво отношение глупава, доставяща грижи и проблеми, заслужаваща да я наругаеш. Но после хоп — и я няма. И са ти обяснили, че никога не е имало такава, че всичко това е мираж, заблуда, призрак. Че трябва да си благодарен, че са те освободили от проблемите. За свободата да можеш да не правиш нищо и да не си отговорен за нищо. А празнотата в душата — това е нещо нормално, придава ти лекота.

— Ох, колко ви мразя всичките — прошепнах аз. И не осъзнах веднага, че повторих думите на Илан.

Може би да отида при тях? Те са при Котя. Заедно ще ни стане по-леко… Впрочем не мисля, че ще се зарадват на посещението ми. В тази работа е необходим трети само в мръснишките разкази, с които Котя си изкарваше прехраната.

Всъщност ще намеря при кого да отида.