Чернова

18

И безразсъдството си има своето очарование. Да излезеш от къщи за хляб и да отидеш в друг град. Сутринта да се запознаеш с девойка, а вечерта да се ожениш. Непременно да отвориш вратата на тъмна стая, от която се чуват подозрителни звуци. Да влезеш в клетката на хипопотама и да го потупаш по дебелия задник. Да отидеш в Тайланд и да правиш секс без презерватив. Да приемеш предложение от тайнствен непознат и да се подпишеш с кръв на празен лист хартия. Общо взето да се хвърлиш в приключенията напред с главата е много примамливо.

Особено ако си на двайсет години и все още не си попадал в истински приключения.

Истинското приключение изисква безразсъдство. О, от колко увлекателни приключения би се лишило човечеството, ако на хората им се кажеше първо да помислят малко и да се подготвят! Полярните експедиции не биха съхранявали керосин в споени с олово бидони и не биха разчитали на понита в качеството им на транспорт, изобретателите на криле биха скачали първо от плевни, а едва след това от Айфеловата кула, абонатите на електронна поща не биха отваряли файлове с тема „nice game“ и не биха помагали на нигерийски принцове да получат наследство от два милиарда долара. Общо взето, не биха се случили множество събития: забавни, тъжни и най-често — трагични.

Защото истинското приключение изисква жертви.

Само преди месец незабавно бих излязъл от кулата в новия свят. И изобщо не биха ме смутили времето, аборигените и абсолютното непознаване на местните реалии.

Но се бях променил. Откакто останах сам срещу целия свят, бях започнал първо да мисля. Не много дълго, но все пак — да мисля.

Излязох от кулата в „своята“ Москва, хванах си такси и отидох в един супермаркет. Дебелата пачка банкноти изискваше да се поиздокарам. Попаднах на много изгодна разпродажба на летни дрехи и купих нещо средно между дълги шорти и къси панталони, риза и поло, яке с качулка и свалящи се ръкави, кепе и удобни сандали. Поясних, че отивам на юг, след което в любопитните погледи на продавачите се появи тъгата на хора, чиято отпуска току-що е свършила.

Когато се прибрах, закачих на колана си подарената от Василиса кама. Едва ли щеше да ми дотрябва оръжие. А и аз самият в момента бях по-страшен от пистолет! Но безлюдната зеленина зад прозореца, през която нахално стърчеше върхът на телевизионната кула, в съчетание с тропическото облекло, изискваше съответния реквизит: мачете, корков шлем, пушка за слонове. Камата стана достъпен и достоен компромис. Като запас храна взех един шоколад и шише коняк. Едва ли щяха да възникнат проблеми с водата. Лекарствата, изглежда, по принцип ми бяха станали излишни. Щом организмът ми за една нощ кара пукнатите ребра да зарастват, моментално неутрализира психеделиците и не страда от махмурлук, то диарията или настинката не са страшни за мен.

После взех подарената ми от Феликс разпечатка, прелистих я, като изучих особено внимателно световете, в които съществува човешка цивилизация.

И едва след това слязох долу и излязох в… Е, навярно, като се има предвид кулата в Останкино, засега можех да наричам този свят Москва-2.

Кой знае защо, първото, което ми направи впечатление, беше росната трева. Краката ми веднага подгизнаха, но това беше приятно усещане, напомняше с нещо за тичането бос около вилата ни в детските ми години. Беше топло, но не горещо. Въздухът бе чист, сладък, съвсем не градски. Цвърченето на птичките звънтеше в ушите ми — не граченето на врани или глъчката на врабчета, а пеенето на някакви птици, чиито имена не знаех.

Но все пак местността не беше толкова безжизнена, колкото ми се беше сторило в началото. Сред дърветата се виеше пътечка — много грижливо направена, означена с камъни на завоите. Тя се изкачваше на едно хълмче, заобикаляше кулата ми и отново изчезваше в гората. Всъщност това не беше гора, а по-скоро голям парк. Възникна въпросът накъде да вървя. Тръгнах по пътечката… към телевизионната кула.

Между другото, моята собствена кула също се беше преобразила в този свят. Бе станала тухлена, като до метър и половина над земята беше облицована с кафяви плочки. Някъде на равнището на третия етаж минаваше още една ивица плочки, този път с барелефи. Поотдалечих се от кулата, за да ги разгледам по-добре, и тръгнах в кръг около нея.

Барелефите приличаха най-вече на съветска пропагандна скулптура от сталински времена. На всеки от тях беше изобразен човек с щастливо изражение на лицето, зает с някакъв обществено-полезен труд. Работник, майсторящ нещо на струг, селянин, държащ сноп класове в протегнатите си ръце, лекарка, преглеждаща пациент със стетоскоп, футболист, ритащ топка, старец, пишещ на дъска формули (когато се загледах, дори разпознах сакраменталното E=Mc²). Дори децата на един от барелефите бяха заети не с пускането на самолетчета, а с чистенето на клетка със зайци.

Ако се изхожда от факта, че във всеки свят външният вид на кулата съответства на околната обстановка, се получаваше доста любопитна картина. Може би това не беше Аркан с неговите „плюс трийсет и пет години“? Може би беше непознат по-рано свят, където времето изоставаше с петдесет години.

Ще видим.

Тръгнах по пътеката. Пътят вървеше леко под наклон, ходенето по меката почва беше приятно и удобно. Радваше ме още, че този път не изпитвах никакви неуместни възторзи. Обичайното удоволствие от разходката в гората при хубаво време.

Ех, ако в моята Москва имаше такова лято и такива живи, незамърсени паркове!

Вървях някъде около четвърт час и бях изминал около километър и половина, когато чух весели гласове пред мен. Ето го и дългоочаквания контакт с аборигените.

Леко забавих крачка, придадох на лицето, си колкото се може по-невинно и отпуснато изражение и се заслушах. През дърветата засега не се виждаше никой — или звукът се разпространяваше добре във въздуха, или бях започнал да чувам по-добре.

Това беше песен. По-точно казано — песничка. Славна песничка, която пееха не много правилно, но от сърце звънки детски гласове:

Разбира се, песните биват различни, а песничките — още повече. За поредния юбилей на столицата текстописците какво ли не биха съчинили срещу парите на кметството. Но тук са забелязваха две странности.

Първо, пееха напълно искрено. От сърце. Прочувствено. Така пееха пионерите в старите детски филми, готвейки се за акция по предаване на вторични суровини.

Второ, и това вече беше абсолютно необяснимо, песента беше ритмична! Римувана! Ясно чувах това, макар че думите не се вместваха в никакъв ритъм и нямаха никакви рими.

Едва когато видях певците (песента тъкмо беше завършила и бе започнала бодра разногласна глъчка, доста органично преплитаща се с птичето чуруликане), разбрах какъв е номерът.

Те не пееха на руски. Способностите на функционал ми позволяваха да разбирам чуждия език като роден, но не осигуряваха поетичен превод.

А че не пееха на руски… Трудно би могло да се очаква друго от десетина чернокожи момчета и момичета. Бяха може би между осем– и дванайсетгодишни, момчетата носеха шорти, момичетата — шорти и потничета, всички бяха без обувки. При нас дори и на село не се ходи толкова безгрижно без обувки — бързо ще се натъкнеш на ръждиви пирони или счупени бутилки. Някои бяха по-светли, други — черни до виолетово, но несъмнено всички деца бяха чистокръвни негри.

Децата бяха съпроводени от девойка, също чернокожа, с пухкави издадени напред устни, облечена с лека басмена рокля на цветчета, каквато очакваш да видиш върху девойка от глухо руско село. Тя държеше в ръка букет цветя — много официален, четири червени рози в целофан.

Застинах като закован.

Що за свят беше това? Заселена с негри Русия? О, каква неочаквана и радикална национална идея!

Девойката ме видя и дружелюбно ми помаха.

След което възкликна:

— Деца! Раз, два, три!

Децата престанаха да викат и да се въртят в кръг. Това беше някакъв много хитър начин за придвижване — девойката вървеше по пътеката, а децата се носеха в кръг, като обезумели планети, стремящи се да се откъснат от орбита, но все пак се придвижваха в приблизително една и съща посока. Сега обаче се скупчиха в горе-долу неподвижна група и с белозъби усмивки завикаха разногласно:

— Травейте!

— Здравейте!

— Здрасти!

— Сравейте!

И дори:

— Расти!

Най-малкото момиче не в съзвучие, но затова пък по-чисто, изписука:

— Привет!

Направих малко изкуствена усмивка и възкликнах:

— Привет! Здравейте!

Явно ритуалът на запознанството беше изпълнен и децата веднага се разлетяха в различни посоки. Девойката остана на място — явно ме изчакваше. Приближих се към нея.

— Здравейте! — изрече негърката на чист руски, макар и с акцент. — Нали не ви пречим? С нашата глъчка?

— Не, не, няма проблем — запротестирах аз. — Деца! Как може децата да пречат, много обичам децата!

— Ох, това не са деца, това са изроди. — Девойката картинно избърса от челото си несъществуваща пот и се засмя. — Маша. Мариана Сейласи.

— Кирил.

— Те са от Бряг на слоновата кост — каза Мариана, леко приглушено. — Вече седмица, откакто са дошли.

— А! — Съобразих, че според девойката трябва да съм разбрал нещо. — Ясно! Е, и как им се струва Москва?

— Във възторг са, естествено. Сега пеехме с тях песничка за Москва. Знаете ли френски?

— Това френски ли беше? — учудих се аз. — Е, разбирам нещичко. „На всичките ми приятели, на всичките ми приятели!“. Хубава песничка.

Мариана кимна. Погледна накриво подопечните си.

— Трябва да тръгваме. Довиждане, Кириле! Деца, раз, два, три!

— Товиждане!

— Довеждане!

— Довиждане!

— Дозвиждане!

И само най-малкото момиченце отново се открои, изрече ясно:

— Чао!

Реших, че това момиченце, дори и да не е най-доброто в езиците, явно е най-съобразителното. Процесията се отдалечи към кулата ми, а аз продължих да стоя и да гледам с любопитство подире им.

Туристи? От Бряг на слоновата кост? Да, бе…

Бежанци? Ето това беше по-вероятно.

Само че що за Русия и Москва са тези, в които приемат бежанци от най-бедните африкански държави?

Ставаше все по-интересно.

Замислен, продължих нататък. Ако сега се натъкнех на компания от стари японци или бременни полинезийки, изобщо не бих се учудил. Но не последваха други срещи. Затова път пътеката се превърна от утъпкана в трамбована, след това — в каменна настилка, а след стотина метра — в асфалтирана алея. Тук-таме около нея имаше фенери на ниски стълбчета. Грубовати, чугунени, но чисти и с цели стъкла.

Да. Това не беше моята Москва.

А после излязох на път — равна, двулентова, бетонна ивица. От парка я отделяше висока до кръста ограда от металическа мрежа — изглежда, за да не попадат животинки под гумите на колите. От другата страна се редяха бетонни стълбчета като онези, които се слагат на планинските пътища. За хората зад оградата имаше вратичка с мандало, зад която пешеходна зебра водеше през пътя към малка, чиста асфалтирана площадка: зелени дървени пейки, масивни каменни урни, парапет с въртящ се върху стойка далекоглед. Нормална наблюдателна площадка. Виждал съм такива. Само не и в Русия.

Като омагьосан дръпнах мандалото, излязох, грижливо затворих вратата след себе си, преминах през пътя (нямаше коли, макар че някъде надалеч се носеше затихващо бучене).

Веднага след площадката се спускаше склон. А по-нататък беше Москва.

Кое беше това място? Воробьови хълмове35? Не, не приличаше на тях… по-скоро… Ориентирах се по върха на кулата в Останкино и ясния силует на Кремъл. Ако пропаднех на същото това място, ако се срутех от хълмчето (бая голямо хълмче!) в течащата двайсетина метра по-долу река, щях да се намирам точно където бих стоял, ако извървя същия път в нашия свят! Тоест, в района на метростанция „Алексеевска“.

Нелепост!

Е, между географското положение на моята кула в двата свята няма разлика, и какво? Явно се случват такива неща.

По-странното беше друго. Тукашната Москва на места все пак си приличаше с моята Москва. Но релефът на местността беше съвсем различен. Кажете, какво чудно би имало, ако някъде въздухът е негоден за дишане и на небето няма луна? А ето това е странно! Как може върху напълно различна местност да израсне почти същият град? Да се вмъкнат в центъра на Москва сериозни хълмове — и да си ги има Кремъл и кулата в Останкино, при това на своите си места?

Това не можеше да бъде! От къде на къде Дмитрий Донски би наредил да се построи Кремъл, главната крепост на княжеството, под такива хълмове, фактически — под планина? Да ги беше построил тук, където стоях — за страх на цялото татаро-монголско иго!

А и Хрушчов нямаше да се полакоми само за царевицата и за смесените тоалетни в чужбина. По целия свят помпозните кули ги слагат на хълмовете, ако се случи да са в столицата.

Не, всичко това е странно…

Отказах се да гадая и се приближих до далекогледа. Интересно, от какъв тип ли е? Има такива, при които се блокира движението, докато не пъхнеш монета. Гледай в една точка, докато ти омръзне… А има и по-строги, в тях гледката се закрива изобщо чрез вътрешна преградка.

Този далекоглед се оказа напълно безплатен. В него дори не беше предвиден процеп за монети. Прилепих се към окуляра и нетърпеливо започнах да разглеждам града.

Кремъл. Като че ли съвсем обикновен. Така… какво имаме там на кулите… Така, така… Звезди. Червени, рубинени. Какво пък, започва да се оформя работна хипотеза. Потърсих държавното знаме — и хипотезата беше отхвърлена.

Бяло, синьо, червено. БСЧ, както запомнят цветните ивици учениците. Никакви червени платна със сърпове и чукове.

Чак ми стана жал! Бързо бях решил, че съм се озовал в някаква комунистическа утопия, оцеляла въпреки цялата историческа логика.

Така, продължаваме да гледаме. Манежният площад… Какво става, целият е зелен, с цветни лехи и чадърчетата на открити кафенета, и това в самия център на града? Така, така… А къде е… е, да речем, паметникът на Петър I, бившият паметник на Колумб? Прекарах далекогледа през Москва река и не открих нищо ужасно. А къде е „Шашлик“? Намерих Тверския площад. И даже за миг се отлепих от окуляра, за да погледна в небето и да кажа прочувствено:

— Благодаря ти, Господи!

Тази Москва започваше да ми харесва!

Погледът ми пробягваше нетърпеливо през познатите ми от детството московски улици. Ето го Болшой театър. Всичко е наред. Ето го ЦУМ, също… Не, не също! Най-горният етаж е изцяло от стъкло, нещо като панорамен ресторант. „Василий Блажени“ си е на място. А каква е тази църква? Явно стара. Но в моя свят на мястото на тази църква има някакво уродливо министерство…

Не, така няма да стигна далеч. Престанах да търся някакви знакови сгради и започнах да разглеждам централните улици.

Скоро се появиха основните разлики. Повече стари сгради: и църкви, и дворци, и просто старинни къщи в центъра. Но не беше малко и това, което беше прието да се нарича „сталинска архитектура“. Дори и да имаше ново строителство, то се вписваше в общия ансамбъл. При това покрайнините общо взето не се бяха променили особено много. Беше пълно с жилищни райони с обикновени панелки… Само дето зеленината беше повече и пътищата бяха по-хубави, навсякъде някакви малки паркове и неочаквани пътни възли, не чак с нюйоркски размах, но солидни. Много коли, по-малко задръствания. Много често попадах на булеварди и пешеходни алеи. Общо взето не приличаше на комунистическа мечта, но беше доста симпатично.

Въздъхнах и се отдръпнах от далекогледа. Извадих цигарите, запалих.

Не беше логично. Какъв е този хълм все пак? Градът, който бях видял, сякаш игнорираше издигналия се почти в центъра му хълм… Издигнал се?

Отново се прилепих към окуляра. И започнах да изучавам околността на хълма.

Да, точно така беше. Хълмът, на който стоях, сякаш беше издигнат над земята с чудовищна сила. Издигнат, изтръгнат, захвърлен нагоре. И то относително неотдавна — градът беше заличил раните, прекъснатите улици или се бяха извили, заобикаляйки преградата, или завършваха в явно непланирани от архитектите места. Дори се виждаше, че някои от зданията близо до хълма са реставрирани, а други са твърде нови, построени вече след катаклизма. На мястото на руини? Вероятно да.

А рекичката, течаща под хълма? Яуза. Не, разстоянието не е същото. Явно в моя свят тази река изобщо я няма.

— Земетресение — казах. — Навярно.

Там беше работата — „навярно“. Не бях чувал за земетресения с такава сила, че да вдигнат такъв огромен участък от земята, да го обградят с дере, да пуснат нова река по периметъра.

Може би градостроителите са тренирали? Готвели са се за отклоняване на сибирските реки на юг и ето че са направили парк в центъра на Москва. Такава хипотеза с нищо не беше по-лоша от другите.

Край, беше непродуктивно да продължавам да гадая. Трябваше да се спусна от хълма, очевидно — по пътя. Да отида в града и там вече да изяснявам къде съм попаднал и какво става тук.

Но не ми се наложи да бия път надолу от хълма пеша. След минута към площадката иззад дърветата, скриващи завоя, се появи автобус. Къс, с две врати, при това с високо купе и огромно колкото цялата шофьорска кабина предно стъкло, така че се виждаха даже и краката на шофьора върху педалите! Моделът ми беше абсолютно непознат, но като цяло автобусът изглеждаше старомоден… и някак руски. Не знам защо реших така. Но както обикновено стилът на френските коли се различава от немските, а на японските — от американските, така и тук имаше нещо, беззвучно сигнализиращо: „Аз съм местен, тук съм направен“. Между другото, от нашите коли такова усещане за „своя“ у мен предизвикваха само „Нива“ и „Победа“.

Автобусът спря плавно пред площадката. Вратите се отвориха, слязоха десетина души. Този път нямаше негри, всичките бяха руснаци или поне европейци. Всеки от тях сякаш смяташе за свой дълг да ми се усмихне учтиво, а един старец с бастун и в костюм леко докосна светлата си сламена шапка.

Шапката ме довърши. В Москва не е прието да се носят сламени шапки. Дори и в жегата. Дори и от старци, ако още не са изпаднали в слабоумие.

Освен това всички държаха в ръцете си букети. Някои — рози, други — карамфили и лалета. Всичките букети бяха от четен брой цветя. Накъде бяха тръгнали? Какво има там, на върха на хълма, където не си направих труда да се изкача? Гробище? Мемориал? Гробница на местен вожд?

Автобусът тихо и учтиво избуча. Шофьорът ми махна иззад стъклото си: „Идваш ли?“.

Изоставяйки съмненията, бързо се качих. Купето беше абсолютно празно. Явно всички идваха до тази площадка… за да тръгнат оттук нанякъде през гората с цветята си.

Тръгнах по купето. Пак всичко беше някак старомодно, нехарактерно за света, който ни изпреварва с трийсет и пет години, а същевременно уютно и хубаво — протрити, но чисти и здрави облицовки на креслата от кафява изкуствена кожа, тумбести плафони на тавана, ярко осветени медни табелки: „Места за деца“, „Места за инвалиди“, „Места за дами в положение“, „Места за уморени“. Табелката за дами в положение окончателно ме убеди, че работата не е в победата на комунизма в една шеста от света. Но табелката за местата за уморени отново ме накара да се съмнявам.

Що за свят е това, по дяволите! В тетрадката, която прелистих бегло преди да тръгна, нямаше нищо подобно сред петте обитаеми светове. Земя-2 беше моята Земя, на Земя-3 беше разположен Кимгим и хиляди други градове държави, там нямаше нефт и развитието на техниката беше замразено. Земя-4 беше Антик — много странен свят (сякаш има такива, които не са странни), вече от хиляди години застинал на античното ниво на развитие, затова пък разработил античността до възможната граница, до блестящо равнище, до гениални в своята простота механизми, странни обществени взаимоотношения (робството е разрешено, но робите имат законно право на въстание, което може да се реализира два пъти годишно; на бунтовниците им се дава оръжие и възможността да започнат бунт, а на властите — възможността да се защитават). Земя-8 беше сурова теокрация, някаква извратена, леко болезнена версия на християнството, развитие на биотехнологиите при подчертано игнориране на електричеството, властта знае за функционалите и се опитва да ги следи. Земя-5 беше като цяло дружелюбен и симпатичен свят, по развитие даже изпреварващ Кимгим и близък до излизането в космоса, но с една-единствена особеност, превърнала социалния строй в хитър ребус — сексуалното влечение у местните се появяваше само веднъж годишно, през пролетта, като при животните.

Така че на какво се бях натъкнал? На Аркан? Или на Земя-1?

Спрях се при шофьорската кабина — тя беше отделена от пътническата част с ниска стъклена преграда, над която се виждаше късо подстригана глава. Шофьорът не ме погледна, следеше внимателно пътя. Между другото, не пътувахме надолу. Изкачвахме се по спирала нагоре по хълма, заобикаляйки го бавно. Сега бяхме някъде в района на Садовая… В моя свят щяхме да минем покрай Бърза помощ…

Оказа се, че на стъклото, заграждащо кабината, имаше — както се бях надявал — няколко табелки. Едната — медна, на завода-производител. От нея следваше, че пътувам в автобус „ЩАЗ“, произведен от Щукинския автомобилен завод през 1968 година. Виж ти, такава антика, а поддържана в добро състояние! От две листчета, закрепени за стената, прочетох правилата за използване на автобуса (почти нищо необичайно, освен леко предвзетия тон и първата фраза: „Драги пътници! В московските автобуси се смята за проява на добър вкус по възможност да се заплаща пътуването“) и разгледах картата-схема на маршрут „Паметен“. За съжаление на нея беше представен само фрагмент от Москва. Но сега знаех, че се намирам на хълм с подозрително правилни очертания — сякаш са забили в земята гигантски пергел, очертали са полукръг с диаметър четири километра и са изкопали бразда. Моята кула се намираше съвсем близо до точката, в която би бил забит този пергел. Обичайните като цяло московски улици се извиваха около хълма — сякаш в мрежа от меки жици са пуснали тежко гюле, разкъсало и изкривило всичко около себе си. Целият хълм беше защрихован в зелено и надписан „Паметен хълм“.

Тук се беше случило нещо. Съвсем наскоро… Огледах по-внимателно дърветата отляво на автобуса. Най-много преди половин век се беше случил катаклизъм, след който по този хълм бяха засадили дървета и бяха направили парк. В памет на жертвите? Така изглеждаше.

През това време автобусът мина покрай още две обзорни площадки, на които нямаше никого. Шофьорът всеки път поглеждаше към мен, но аз клатех глава. Съдейки по картата, пътят трябваше да свърне към гората и да ме отведе обратно почти при самата кула. Там, в основата на полукръга, се намираше крайната цел на маршрута. И явно имаше още една обзорна площадка, ориентирана някъде в посока на Преображенския площад.

Точно така се получи. Автобусът зави и известно време се носихме по пътя през парка (клоните на дърветата почти се сключваха над нас). Разминахме се с още един точно такъв автобус, претъпкан с пътници. Шофьорите сигнализираха един на друг.

А после автобусът изскочи на обзорната площадка — по-голяма от първата, с настилка от каменни плочи. Тук имаше и навеси, предпазващи от слънцето, и ресторантче с вътрешни и външни маси, и малък дървен параклис — семпъл, светъл, със сияещ позлатен кръст. И висока паметна плоча от червен гранит над самата пропаст, до тухлените развалини на някакво малко здание. На черна подставка пред паметната плоча имаше пъстра купчина цветя.

— Пристигнахме — каза шофьорът, загасвайки мотора. — Престой половин час. Ако бързате, ето този, синеокият, тръгва след малко.

Той се усмихна с белозъбата усмивка на здрав мъж, никога непушил, редовно миещ зъбите си и посещаващ зъболекаря си. Мой връстник, като че ли леко простоват, но симпатичен човек. На ръката му имаше венчална халка, на кръгъл циферблат на километража беше забодена малка цветна снимка на жена с дете в ръцете си.

— Благодаря — казах аз от сърце. — Аз… ще остана известно време тук.

Когато излязох от автобуса, веднага тръгнах към монумента… по-точно — към тухлените развалини. Те ми напомняха за нещо.

Нещо до болка познато.