Чернова

7

Още в детството си, след като изгледах първия си екшън и изчетох първото си криминале, реших, че да се ограбват хората не е добре, докато да се краде от банки или корпорации е даже доста нравствено. Наистина не знам откъде се е взел у мен такъв странен морал, но в него има нещо. След това неведнъж съм срещал в книгите същия подход. А и в живота, като се замисли човек, крадеца, задигнал кесия, гражданите могат да го убият на място, а ловкия мошеник, окрал държавата с милиард, го търпят и даже са готови да му се възхищават.

Така или иначе, реших да ограбя най-близкия голям магазин. Такъв се намери на десетина минути пеш от линията.

Като начало реших да се запася с продукти. Разходих се из помещението, напълних цяла количка: консерви, салами, сухари, минерална вода и сокове, още две бутилки коняк, този път скъп арменски. На вид всичко това беше някъде около две-три хиляди рубли. Не чак толкова много, че персонала да го очакват големи неприятности.

Лъчезарно усмихвайки се на касиерката, прекарах количката покрай касата. Тук нямаше детектори — магазинът не беше чак толкова голям — така че не последва писъкът на аларма…

— Гражданино! — викна към мен раздразнено и същевременно объркано момичето от касата.

Изчаках секунда и се обърнах:

— Да?

Продавачката, ярко начервена девойка, ме гледаше възмутено:

— А няма ли да платите?

Сърцето ми се сви предупредително. Но продължих да се перча:

— Какво искате да кажете?

— Володя! — извика продавачката.

Охранителят веднага се приближи към нас.

— Не иска да плаща.

В очите й нямаше никаква разсеяност. Даже напротив — бях готов да се обзаложа, че ме е запомнила много добре и вечерта няма да пропусне да разкаже на семейството си за наглия крадец.

— Как така не искам? — бързо отстъпих аз. — Исках първо да опаковам покупките.

Едва ли е възможно да се измисли по-нелепо обяснение.

— А да маркирам? — попита девойката, размахвайки баркод четеца, подобен на футуристичен бластер. — Не трябва ли да маркирам стоката?

— О, извинявайте, нещо се замислих… — Криво усмихвайки се, започнах да редя продуктите върху транспортната лента.

Охранителят ме погледна замислено. Спря касиерката, вече поднасяща първия буркан към четеца:

— Почакай, Танка… Имате ли пари, младежо?

Нямах пари. Извадих небрежно кредитната си карта.

— Приемате ли карти?

— Приемаме. — Касиерката погледна картата ми и се усмихна злорадо: — Само че тази няма да я приема.

— Защо?

— Тя не е ваша.

Дори не погледнах картата. Казах:

— О! Наталия Иванова? Това е жена ми, банката ни е една и съща…

— Няма да приема чужда — изрече касиерката с облекчение.

Затова пък охранителят се усмихна ехидно:

— Ето там има банкомат. Сутринта го зареждаха с пари. Вземи колкото ти трябват.

Съпроводен от зоркия му поглед, тръгнах към банкомата.

Какво ще направи охранителят, ако си плюя на петите? Едва ли ще се заеме да ме преследва. И най-вероятно няма да съобщи и в милицията. Не съм нанесъл щети на магазина, а това, че имам у себе си чужда карта, не е негова работа…

Застанах с гръб към охранителя и пъхнах картата в отвора на банкомата (наистина собственичката беше Natalia Ivanova). Картата се беше променила — което можеше да се очаква.

Но дали се беше променил и пинкодът?

И беше ли успяла банката да блокира картата на покойната?

Бавно набрах на пулта 7739. Потвърдих кода.

На екрана светна въпрос за сумата.

С облекчение набрах пет хиляди. После размислих и набрах девет хиляди и седемстотин — почти всичко, което беше останало в сметката.

Банкоматът равнодушно зашумя, давайки ми нови банкноти от по петстотин рубли и леко поизмачкани стотачки.

Върнах се на касата, демонстративно държейки парите в ръце. Охранителят се отдалечи с явно разочарование. Касиерката мълчаливо опакова покупките, аз платих и след минутка излязох от магазина. Обърнах се — касиерката и охранителят гледаха подир мен и си говореха нещо.

Проблем.

Къде се беше дянала вчерашната ми незабележимост? Нали бях зрящ в страната на слепите? Бях невидим човек, избавен от необходимостта да ходя гол и бос…

А сега…

В мен изведнъж се пробуди плаха надежда. Седнах на пейката срещу магазина, като наредих до мен торбите с покупките. Извадих телефона.

На приятелите или на родителите?

На родителите.

Сигнал. Втори. Трети.

— Да! — чу се в слушалката веселият глас на баща ми. — Слушам ви!

Глътнах заседналата в гърлото ми буца и казах:

— Аз съм, Кирил.

— О, здрасти, здрасти! — отвърна баща ми. И още не бях успял да се зарадвам, когато добави: — Кирил Андреевич?

— Не, Кирил Данилович.

— Ъъъ… извинете?

— Аз съм синът ти! — извиках в слушалката.

Последва неколкосекундна пауза. После баща ми каза някак неуверено:

— Глупава шега…

— Аз съм синът ти — повторих.

— На колко години сте? — попита баща ми, понижавайки тон.

Обърках се, но отговорих:

— На двайсет и шест.

Дали ми се стори, или в гласа на баща ми се чу облекчение?

— Не бива да се шегувате така, младежо! Глупаво е и не е смешно!

Чу се сигналът за отбой. Машинално набрах отново — но, изглежда, телефонът на баща ми беше изключен.

Значи какво се получаваше? Старото положение не се е върнало… А защо баща ми питаше за възрастта ми?

Замислих се за секунда — и изведнъж разбрах защо. Върху лицето ми неволно се плъзна усмивка. Е, татко! Леле! Значи може да имам брат, по-голям или по-малък…

Впрочем каква полза, след като самият аз не съществувам?

Вратата на магазина се отвори, излезе охранителят и запали цигара. Видя ме и в погледа му веднага се появи подозрителност.

Не, не се нуждая от нова среща с милицията. Този път няма да ме пуснат.

Хванах торбичките и закрачих обратно към кулата си. Изобщо не бих се учудил, ако изчезне или се превърне в обикновена мръсна водонапорна кула. Но кулата си беше на мястото, вратата се отвори, вътре също не се беше променило нищо: витата стълба, семплата мебелировка на втория етаж. Минералната вода и конякът така си и стояха на масата. Извадих покупките и веднага осъзнах, че съм забравил да купя поне пластмасови съдове и прибори за хранене. Наложи се да гриза от салама. Впрочем това не ми попречи да закуся салам със сухари, прокарвайки ги с минерална вода и глътка коняк. После постоях известно време до прозореца с изглед към другия свят.

Сняг. Сгради от червени тухли. Слънцето е високо, но вече са се насъбрали облаци… Отново ще започне да вали сняг.

Разбира се, струваше си да изляза в този свят. Да потърся поне някакви отговори. Но първо ми трябваха топли дрехи… а с моите финанси щеше да се наложи да правя покупките на битака.

Утринното въодушевление се разсея като дим.

Не може така! Ако съществуват други светове, там трябва да има чудовища и прекрасни принцеси. Първите се унищожават, вторите се спасяват. А тук — глуха улица и изоставени здания…

Известно време гледах мрачно през прозореца. После си казах:

— Няма какво да седя. Всички отговори са някъде там. А освен това и чудовищата, и принцесите…

Не забелязах убеденост в гласа си. Но станах и излязох — в Москва.

Все пак успях да мина без посещение на битака. Спомних си за един магазин в района на ВДНХ16, където търгуваха с конфискувани маркови ментета, неразпродадени остатъци от модни някога колекции и други стоки с подозрително ниски цени. Там ми се удаде да се сдобия с топло яке, ушито от трудолюбивите китайци, плетена барета с неизвестен произход (надписът „Design of Italia“ не ме убеди в нищо, даже напротив — укрепи съмненията ми) и зимни обувки, които имаха едно безспорно достойнство — бяха сухи.

Впрочем на някой можеше да се хареса и удивителният им бледозелен цвят.

Излязох от магазина, носейки покупките в голяма торба, за която търговците на съмнителни стоки не пропуснаха да ми измъкнат пет рубли. В този момент телефонът ми иззвъня.

— Да? — отговорих аз.

— Кирил? — разнесе се от слушалката.

Стана ми светло на душата.

— Да? Здрасти, Котя!

— Хм… — Котя явно не разчиташе, че ще го познаят. — А как е фамилията ти?

— Максимов.

— Аха. Слушай, ние с теб преди два дни…

— Пихме коняк — казах уморено. — Всичко е ясно. Не помниш нищо, но пак си намерил записа си? Там, дето старият женкар, физкултурникът, научил гимназистката да прави шпагат? Погледни и на перваза, там има две различни бутилки. Едната е „Арарат“…

— Значи всичко е сериозно? — попита Котя вяло.

— А ти какво си мислеше?

— Разлудували се хакери… влезли са в компютъра ми и са написали…

Да, трябва да си Котя, за да вярваш в подобни хакери.

— Слушай, нищо няма да ти доказвам — казах аз. — Вчера ходихме заедно при твоя познат, фантаста. А после ти ме забрави. За десет секунди.

— А къде си сега? — попита Котя след кратка пауза. Застанах нащрек.

— Защо питаш?

— Ами… неудобно ми е. Всичко е някак странно… Ще наминеш ли?

— И как ще приключи това? — попитах аз почти весело. — Ще дойда. Дълго време ще ти доказвам, че двамата с теб сме познати. Ще изпием две бутилки. На сутринта ще изтрезнееш и пак няма да ми повярваш. Знаеш ли какво… Намини по-добре ти.

— Къде?

— Гара „Москва 3“. Това е в града, близо до станция „Алексеевска“…

— Ще я намеря. Ще погледна в картата. — Котя явно се беше решил. — След час… не, след час и половина ще дойда. Ъ-ъ-ъ… имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря. Ще те чакам пред денонощния магазин на гарата — ако се наложи, ще вземем оттам. Само че имай предвид — не се сдържах аз, — че да пиеш трети ден подред — това вече е запой.

— А как да те позная? — попита безпомощно Котя.

— Аз ще те позная.

Когато прибрах телефона, си помислих колко е жалко, че с Котя не сме се сетили да се снимаме. Веднага, още първата вечер, когато всичко започваше. Щяхме да имаме доказателство за познанството си.

Както е известно, ако си разбрал, че си извършил глупост, не е много продуктивно да се терзаеш. Много по-полезно е да не повтаряш тази грешка. Във фотото до метрото купих „плажен“ апарат еднодневка, който по случай наближаващата зима струваше само двеста рубли. Свидеше ми се да харча пари за нещо по-сериозно — при мен не се предвиждаха никакви постъпления.

Купих и швейцарско джобно ножче. Това, което най-много ми хареса в него, беше, че острието е малко и без застопоряване.

Не очаквах капани, но за всеки случай заех позиция надалеч от магазинчето, по средата на пътя между него и кулата. Купих си бутилка бира и тихичко отпивах от нея, разхождайки се по пътечката. Някакъв човек си пийва биричка в очакване на влака, не може да има нещо по-безобидно…

Котя не ме подведе и дойде навреме. Излезе от таксито, войнствено поправи очилата си и започна да се озърта. Няколко минути изучавах околността, но не забелязах никой да дебне в засада. Да, на кого може да съм притрябвал…

— Котя! — извиках аз бившия си приятел, приближавайки се.

Котя подскочи на място и се вторачи в мен с такова мъчително желание да ме познае, че чак ми стана неловко.

— Аз съм — съобщих на Котя, докато пусках празната бутилка в кошчето за боклук. — Кирил Максимов. Твой стар… ъ-ъ-ъ… приятел.

— Не те познах — каза тъжно Котя. Извади от джоба си смачкани листи, разпечатани на принтер. Внимателно ги обходи с поглед. Въздъхна и ми ги подаде. — Всичко съвпада. На „ти“ ли ще бъдем?

Оказа се, че Котя не се е ограничил само с един запис. Вчера, когато се бяхме готвели да тръгваме към Мелников, той беше набрал още няколко реда:

„Сега ще отидем на гости на Мелников. Той е фантаст, току-виж ни посъветва нещо. За всеки случай, ако отново забравя всичко: моят злощастен приятел се казва Кирил Максимов. На двайсет и шест години е. Работи като мениджър в някаква компютърна фирма. Малко по-висок от среден ръст, нормално телосложение, оформя се малко шкембе“…

— Какво? Какво шкембе? — възмутих се аз. — Теглото ми е напълно нормално!

— Нормално тегло и работа на бюро — парира Котя.

„… шкембе, овално лице, пухкави бузи“…

— Човек ако те слуша, ще реши, че целият съм в тлъстини… — казах мрачно аз. — Тежа осемдесет килограма. Напълно нормално за ръста ми.

„… бузи, кафяви очи, тъмнокестеняви коси, нос с правилна форма, уши с ясно изразена месеста част.“

— Котя, ти да не си работил в милицията? — попитах. — Да си съставял словесни портрети?

Котя се усмихна.

„Като цяло лицето му е добродушно и привлекателно. Говори бързо, гласът му е леко приглушен, по време на разговора се опитва неумело да остроумничи и да се закача със събеседника. Ако се върна вкъщи сам и забравя за Максимов, то след като прочета тази бележка, ще си спомня за случилото се. С Кирил се случва нещо странно и изобщо не ми харесва, че съм забъркан в тази история.“

По-нататък следваше чиста половин страница — и още няколко реда от разказа, в който Котя беше вмъкнал бележката до самия себе си.

„Ето така! — завърши Семьон Макарович, изтривайки потта от челото си. — Това се казва тантра йога, измислена е преди хиляди години от древногръцките хетери.

— Много благодаря! — възкликна Юля и се изчерви.“

Погледнах към Котя и завъртях пръста си, опрян до слепоочието:

— Какви хетери?

— Древногръцки! — Котя си взе листите. — Такава ми е работата…

— Знам каква ти е работата.

— Какво стана вчера в Мелников? — попита Котя.

— А ти не му ли се обади? — поинтересувах се аз. — Спомняш ли си нещо?

— Обадих му се — отговори Котя с достойнство. — Той смята, че съм отишъл сам при него и сме си говорили за литература. Аз също си спомням това. И нищо друго.

— А как те спрях на излизане от входа? Котя поклати глава.

— Да отидем да седнем, разговорът ще бъде дълъг.

Взехме си по бутилка бира — Котя изхъмка, когато, без да го питам нищо, му купих любимата му „Оболон“; на себе си взех нормален „Туборг“. Започнах да разказвам. Без да крия нищо. И как купих нож, и как причаках Наталия Иванова, и как тя се закла…

— Сигурен ли си, че не си я намушкал ти с ножа? — не издържа Котя.

— Сигурен съм. Стоях с ножа в ръка, исках да разрежа тиксото…

— Невъзможно е да скочиш срещу нож така, че да се заколиш! — каза Котя с подозрение.

— А ти пробвал ли си?

Котя замълча.

Когато стигнах до милиционера, който ме беше пуснал, Котя започна да нервничи:

— Слушай, Кириле, това изобщо не е възможно!

— Но точно така си беше.

— Било, не било… — Котя се замисли. — Казваш, че са те били?

— Мислех, че ще ми строшат ребрата. Няколко пъти така ме изритаха…

— А съседът те удари в окото?

— Да.

— Поглеждал ли си се в огледалото?

— Защо, какво има?

Котя се усмихна.

— Нищо. И там е работата. Лицето ти е свежо и доволно. Сякаш цяла седмица си бил на курорт. А ребрата болят ли те?

Замислих се и разкопчах якето си. Повдигнах пуловера си.

— Никакви следи — констатира Котя. — Извинявай, но това не може да бъде. Ако те бяха ритали, щеше да имаш синини на другата сутрин.

Трудно беше да споря с него.

— Слушай по-нататък — казах. — Чудесата не приключиха с това.

— Не може да са се случили по-големи чудеса от това, че ченгетата са те пуснали — изрече скептично Котя.

След десет минути завърших разказа за кулата и попитах ехидно:

— Как е? По-разтърсващо от ченгетата?

— Къде е тази кула? — попита Котя.

— Ето я — посочих аз.

Котя свали очилата си и ги потърка. Каза:

— Това е стара водонапорна кула.

— Да, разбира се. На външен вид.

— И ти можеш да ме вкараш там?

— Аха.

— Да вървим. — Той се изправи решително. — Макар че съм напълно сигурен, че вратата няма да се отвори или ще се окаже, че вътре в кулата няма нищо странно…

Честно казано, и аз се боях от това. Откъде да знам дали мога да вкарам някого заедно с мен? Може би проходът между световете работи само за мен. Това даже би било логично.

Но вратата на кулата се отвори. И вътре всичко беше точно такова, каквото го бях запомнил. Вита стълба към втория етаж, пет врати.

— Да откачиш — каза Котя, озъртайки се. — Виждаш ли същото, което и аз? Качествен ремонт, вита стълба към горния етаж…

— Да.

— Покажи ми онази врата! — нареди Котя. — Онази, за Килгим!

— Кимгим — поправих го аз.

Приближих се до вратата, и още преди да я отворя, разбрах, че всичко е наред — металната дръжка беше ледена.

Валеше сняг. Небето беше затулено с плътна облачна покривка, а върху главите ни се сипеха леки бели снежинки. В прозорците на заводите (макар че защо реших, че това са заводи?) нямаше светлина, не се чуваха и никакви звуци. Следите от пощенската каляска отдавна бяха засипани със сняг.

— Ето оттам дойде пощальонът — казах аз. — С тилбюри.

— Интересно — каза Котя и ме погледна накриво. — Тилбюри, казваш?

Свих рамене. Разкъсах найлоновата обвивка на фотоапарата и направих няколко снимки. Слабата светкавица премигваше, опитвайки се да освети местността. Впрочем лентата беше със светлочувствителност 400, снимките би трябвало да се получат.

— По всички признаци — паралелен свят — каза Котя. — А? По-изостанал от нашия. Нали?

— Ами… така изглежда.

— Да влезем вътре. — Котя изведнъж стана сериозен.

— Сега вярваш ли? — попитах го аз, слагайки резето.

— Вярвам, вярвам… — Котя провери останалите врати. — Всичко е заключено… По дяволите! Какво нещо…

Той започна да обикаля стаята, да притиска ухо към вратите, да ги почуква, едва ли не да ги подушва. После се зае да изучава дървения под.

— През нощта се промени — казах аз с гордост, сякаш аз самият, лично, за една нощ съм покрил пода с трийсет квадратни метра масивни дъски.

— Лиственица — съобщи Котя. — Не мирише на лак. А е лакирано след поставянето!

— Същия проблем го имаше и в моя апартамент — потвърдих. — Никакви следи от ремонт.

— Реалността се е променила — изрече прочувствено Котя. — И всички са се променили заедно с реалността, само ти си останал същият!

— Да отидем горе? — гостоприемно предложих аз. — Там видът е още по-весел.

— Или обратното — продължи да размишлява Котя, вървейки подире ми. — Реалността е неизменна, а си се променил ти. Затова и възприемаш обичайни неща като неочаквани…

— Това евфемизъм за думата „откачил“ ли е? — попитах. — Дали пък във всяка изоставена водонапорна кула не е извършен евроремонт?

Котя само въздъхна.

На втория етаж той изучава обстановката пет минути. Пулеше се в прозорците, оглеждаше мебелите. Отвъртя една крушка, като се изгори, и дълго изучава фасонката. После се зае с изпратените книги и ги заразглежда с интерес. Без да му преча, тихичко напълних по чаша от купения снощи коняк, нарязах салам и кашкавал. Поолекна ми на душата. Макар и приятелят ми да ме е забравил, отношенията ни като че ли не са се променили. Навярно защото знаех как да се отнасям с него, какви думи е най-добре да използвам и как да постъпвам.

— Нещо не се връзва… — Котя остави книгите и ме погледна замислено. Взе коняка без особен интерес и промърмори: — Само за намаляване на стреса…

— И какво не се връзва? — попитах аз, когато отпихме.

— Нищо не се връзва. Ето, виж, какво имаме? Ти си най-обикновен московски младеж. Занимаваш се с някакви безсмислици, живееш в апартамент, подарен ти от родителите, не си женен, нямаш деца. Не притежаваш уникални таланти. Нали така?

— Да — признах си аз.

— В апартамента ти се е заселила чужда жена, изчезнали са всичките ти документи, забравили са те приятели и роднини. Ти подозираш за всичко това нечия зла воля — и се опитваш да разпиташ злодейката, отнела ти апартамента. Тя внезапно се самоубива. Арестуват те, но склерозата на ченгетата прогресира и те пускат.

— Наистина безсмислица — признах аз.

— Не! — Котя вдигна ръка. — Не си прав. Всичко се нарежда в една логическа последователност! Някаква сила те изтрива от нашата реалност. Що за сила е това — извънземните, масоните или Господ Бог — засега не е важно. Но виж какво става по-нататък. Обаждат ти се и те довеждат в изоставена водонапорна кула. Вътрешността на кулата е обзаведено жилище, при това през нощта обстановката се подобрява. А освен това в кулата има пет врати, и една от тях — засега само една — води към друг свят! При това недвусмислено ти намекват, че ще започнеш да изпълняваш функциите на митничар. Разбираш ли какво не се връзва?

— Не, не разбирам. Все тази същата „някаква сила“ се разпорежда.

Котя въздъхна. Сипа още по чаша.

— Тъпак. Вземи всеки… е, добре, семейните си имат своите странности… вземи който и да е несемеен младеж. Независимо дали е портиер, студент или преуспяващ служител на голяма фирма. Предложи му нова работа: митничар между световете!

— Интересно — признах си аз.

— Аз бих се съгласил! — Очите на Котя проблеснаха. Разбира се, от рязкото завъртане на главата, но изглеждаше така, сякаш очите му са просветнали от разгорещеност. — Всеки би се съгласил! Включително и ти!

— Знаеш ли… — Аз погледнах през прозореца. Над малкото градче Кимгим валеше сняг. Там вече се беше стъмнило. Там беше тихо, тайнствено и чисто. А през другия прозорец се виждаше как ръми дъжд и земята се е превърнала в кишава каша. Фучейки с черен дим, по пътя мина тежкотоварен камион. Неочаквано за себе си рекох: — Да. Бих се съгласил.

— Ами ето — кимна Котя. — Помисли си сега — за какво са всички тези усложнения? Апартаментът, документите, склерозата на приятелите, безумната самоубийца? Да бяха дошли да ти предложат работа — и готово… Ето това ме смущава, Кириле…

— Опитваш се да разбереш логиката на… — Думата „извънземните“ ми приседна и продължих: — На неясно кой. Може би те изобщо нямат логика.

— Винаги има логика! — отговори строго Котя. — Ако я няма, значи не разбираме случващото се. И това ме тревожи… А още…

Той взе една от книгите, отвори я в началото, прекара пръст по страницата. Попита:

— Какво е това асфетида?

— Източна подправка — отговорих аз, без да подозирам клопката. — Влиза в състава на кърито. Наричат я още хинг или асмаргок.

— Вярвам ти — съгласи се Котя. Отвори книгата малко по-нататък. — А какво е това… ъъъ… жуи?

— Тъкан. Памучна.

— А с какво се различава от обикновената тъкан?

— Ами… тя е такава… бяла или бежова, и на нея има едноцветна рисунка. Всякакви пастирки, зайчета, дръвчета…

Млъкнах.

— Загря ли? — попита Котя. — Когато спомена тилбюрито, веднага заподозрях нещо нередно… Или си работил като готвач в шивашка фабрика?

Поклатих глава.

Най-обидното беше, че не усещах никакви нови знания у себе си. Какви подправки? Аз знам само две: сол и пипер! Какви тъкани? Има естествени, има и синтетични. Синтетичните по-добре да не ги носиш. Особено ако са чорапи.

Но когато Котя зададе въпроса си, отговорът изскочи от само себе си. Представих си асфетидата (дори си спомних острата чеснова миризма) и голямо руло жуи с пасторални сценки.

— Това явно върви в комплект с длъжността — разсъждаваше на глас Котя. — Че иначе как ще работиш… ох!

Нервите ми бяха обтегнати, но разнеслото се почукване изобщо не ме уплаши — за разлика от Котя. Станах и тръгнах надолу.

— Почакай! Поне погледни през шпионката! — изстреля Котя, скачайки.

— Каква шпионка? — махнах с ръка аз.

— Недоглеждане е, че няма шпионка! — Котя явно вече беше изпаднал в паника. — На коя врата чукат? На коя врата?

— На нашата! Московската!

— Попитай кой е!

Но аз не попитах. Просто отворих.

Малко встрани, в калния банкет край пътя, беше паркирало тъмносиньо „Ауди Олроуд“. А точно пред вратата стояха трима души. Мъж на около петдесет години, със скъпо, малко старомодно палто от кашмир и с толкова чисти обувки, сякаш са го донесли до вратата. Веднага си личеше, че е човек „с положение“. Зад него стоеше двайсетгодишна девойка с кожено палто от норка, стилно облечена, красива, но с такова гнусливо изражение на лицето, сякаш са я накарали да рови в помийна яма. Зад нея — здравеняк с мрачно лице, на когото не му достигаше само плакат на гърдите: „Аз съм много як телохранител“. Но при това телохранителят ме гледаше не с обичайното си професионално подозрение, а с някакво плахо предизвикателство. Сякаш неотдавна съм му залепил безнаказано два-три шамара, а после съм го потупал по рамото и съм му казал одобрително: „добро момче“.

Изумително е усещането, когато осъзнаваш, че се боят от теб…

— Добър вечер — каза мъжът с господарски маниери. Аз настръхнах, спомняйки си гласа в телефонната слушалка. Не, като че ли не беше той. Приличаше си с него само по увереността. — Ще влезем.

— Заповядайте. — Отстъпих встрани.

Мъжът и девойката влязоха. Телохранителят остана отвън.

— Както се разбрахме, Витя — подхвърли му мъжът и затвори вратата.

Настъпи неловка пауза. Девойката тръскаше капки вода от палтото си. Изглежда, не беше свикнала с ботушите на висок ток и стоеше някак неустойчиво. Мъжът се огледа. Усмихна ми се, кимна на застиналия на стълбата Котя. Котя, кой знае защо, бързо смъкна и стисна в ръка очилата си.

— При мен ли идвате? — попитах.

Веждите на мъжа се плъзнаха нагоре.

— Не. Бихме искали да преминем.

— В Кимгим? — попита с дрезгав от вълнение глас Котя откъм стълбата.

— А има ли други варианти вече? — поинтересува се мъжът.

— Не — отговорих аз.

— Тогава в Кимгим.

— Трябваше да отидем на „Семьоновска“… — каза тихо девойката.

— И да изгубим един час в задръстването? Така е по-бързо — отсече мъжът. — Минаваме ли? Нямаме стоки в себе си.

Трябваше да им поискам обяснение. Не, не да им поискам, а да настоя. Но нещо ме спираше. Може би усещането, че да искам обяснения от този лъщящ господин е все едно да питам колко цилиндъра има двигателят на колата му. Той не знае, той само я ползва.

А може би ме спря погледът на девойката? Едновременно раздразнен… и молещ. Сякаш тя смъртно се боеше от забавянето — и заради това се ядосваше. И на мен, и на мъжа.

— Минете през тази врата — кимнах аз.

Те преминаха, оставяйки подире си мръсни следи върху пода. Девойката прекара ръка по перилото на стълбата, сякаш е загубила равновесие. Мъжът уверено махна резето, пропусна напред девойката и учтиво ми кимна на прощаване.

Приближих се, за да затворя вратата. И установих, че на известно разстояние от кулата в очакване на двойката стои файтон. Четириколка с гюрук.

— Каква дама! — възкликна възхитено Котя зад гърба ми. — А? Какво ще кажеш?

— Добре — казах аз, затваряйки вратата.

— Какво ти добре? Приятелката на мъжагата си я бива!

— Може да е дъщеря му?

— Ха! — Котя чак плесна с ръце от възмущение. — С такъв задник? Ех, живеят си хората… Трябваше да ги разпитаме!

— Не мисля, че те са устроили всичко това — казах.

Нещо ме тревожеше… Така… те влязоха… девойката се олюля и се хвана за перилото, за миг забави крачка…

— Поне нещо щяха да разкажат! Какви са, от кого знаят за тази кула, накъде са тръгнали… А ти разбра ли — това не е единствената кула в Москва! Има още една някъде на „Семьоновска“. Какво видя там, Кириле?

Приближих се към стълбата. Наведох се и вдигнах от пода парче хартия, разтворих го.

— Бележка? — оживи се Котя и прескочи перилото. — Откъде?

— Девойката я хвърли — обясних аз. — Когато преминаваше покрай стълбата.

Погледът на Котя пробяга по хартията. След няколко секунди каза тихо:

— Мамка му… Какво ще правим?