Чернова

5

Прозорците на апартамента ми не светеха. Едва ли девойката Наталия Иванова си беше легнала в осем часа вечерта.

Качих се на своя етаж, позвъних. Кашу изджавка и млъкна, настръхнал. Постоях няколко минути, после свих рамене и влязох в асансьора. Ако някой ме следеше през шпионката, то той щеше сега да заситни със старческата си походка обратно към телевизора, отбелязвайки в паметта си, че при съседката е идвал кавалер. Изобщо не се съмнявах, че проклетницата Галина Романовна вече напълно ме е забравила.

Интересно как изобщо тези бабички, които не се откъсват от безкрайните сапунки и уплътняват вратите си с дерматин, успяват да чуят звъненето на съседните врати? А освен това имат навика да се шляят из поликлиниките и да се оплакват на лекарите от слабия си слух!

В асансьора натиснах бутона за деветия етаж. Беше опасно да чакам Наталия на площадката до шахтата за боклук — непременно някой щеше да дойде с кошчето си или да изпуши цигара. А деветият етаж ме устройваше напълно — в единия апартамент живееше възрастен дядо, който не излизаше самостоятелно, другите два се наемаха от многочислени семейства на източни гастарбайтери, които никога не звъняха в милицията. По-рано ме дразнеха тези тихи източни хора — таджики или узбеки, живеещи по десетина души в апартамент. Не, нищо лично — те се стараеха да се доберат до жилището си незабележимо, по ъглите, като хлебарки на дневна светлина. Най-обикновен битов шовинизъм.

А сега се радвах на тихите съседи от последния етаж. Седях до шахтата за боклук, пушех, гледайки през прозореца надолу към подстъпите към входа. Стъмваше се, но лампата над входа беше ярка, щях да успея да видя Наталия навреме.

Няколко таджики се качиха нагоре и влязоха в апартаментите си, правейки се, че не ме виждат. Тихичко опустошавах пакета цигари.

Заваля дъждец — ситен, тих; аз даже обичам такова есенно време. То е като напомняне, че лятото е свършило. И почти веднага долу се мярна шареният кръг на чадър.

Вероятно го бях видял предния ден в апартамента, сред останалите чужди вещи. А може и да не го бях видял. Но веднага почувствах, че това е Наталия.

Коремът ми се сви от студ, краката ми изтръпнаха. С усилие се заставих да отида до асансьора и да натисна бутона. Някъде долу хлопна врата, но асансьорът вече наближаваше деветия етаж. Влязох, но не натиснах бутона за първия етаж.

Вместо мен това го направи Наталия и асансьорът послушно пое надолу.

Трудно се става бандит, след като четвърт век си живял честно и порядъчно.

И не ти се ще да влизаш в затвора за бандитизъм.

Извадих от вътрешния джоб на сакото си ножа, купен преди два часа от лавка до метрото. Евтина китайска имитация на някаква прочута марка. Не ми пукаше. За мен беше важен застрашителният му вид — тясно дълго острие с хищни зъбци и улей за оттичане на кръвта. Ако в лавката се продаваха и убедителни фалшиви пистолети, щях да си купя един.

Никак не ми се ходеше в затвора.

Вратата на асансьора се отвори със съскане и непривлекателната девойка Наталия пристъпи в кабината. Дори не пристъпи, а се наведе, вдигайки крак, но в този момент ме видя, опули се и се опита да отскочи. Хванах я за рамото и я вкарах в асансьора. Притиснах ножа към гърлото й — движението се оказа толкова естествено, сякаш цял живот съм бил маниак-насилник, ловуващ в асансьорите.

— Ще викам — каза Наталия, поглеждайки накриво ножа.

— И защо не викаш? — попитах.

Сгънатият чадър се опираше в крака ми, Наталия упорито не го пускаше. В другата й ръка имаше торбичка с някакви продукти.

— Пуснете ме, не ви познавам! — каза девойката на висок глас. — Пуснете ме!

Натиснах бутона за шестия етаж.

— Лъжеш. Ти ме помниш. А това означава…

Погледът и обходи лицето ми. Тя облиза устни. Предпазливо поклати глава:

— Вие сте полудял. Ще ви затворят. Знаете ли как постъпват в пандиза с насилниците?

— Наталия, вие сте твърде спокойна — казах.

И веднага осъзнах, че съм попаднал в целта. Тя беше прекалено спокойна за жена, която е заплашена с нож… без значение от кого — маниак или измамен предния ден наивник.

— Вие не сте убиец. Няма да ме докоснете.

— Да проверим, а? — попитах. — Вие ме лишихте от всичко. Апартамент, работа, документи. Нямам какво да губя!

— Живота си — отговори кратко тя.

— Той не е чак толкова важен. — Хванах ножа по-удобно, така че острието се допираше до шията в областта на артерията. — Само да гъкнеш — и удрям!

Асансьорът спря. Вратата се отвори.

— Препоръчвам ти да се държиш така, сякаш сме стари добри приятели — казах аз, прегръщайки Наталия през рамото. — Ще отвориш спокойно вратата и ще влезем в апартамента. Разбрахме ли се?

Ако бях предвидил всичко правилно и ако Наталия не започнеше да се дърпа и да вика, ножът нямаше да се види от съседската шпионка. Вървят си прегърнати младеж и девойка, нямат търпение да се доберат до леглото, какво необичайно има тук? Точно такава картина иска да види старата климактерийна проклетница съседката.

Наталия не се задърпа.

Ключалките изщракаха и влязохме в апартамента. Затворих вратата зад себе си с крак и зашарих по стената, търсейки опипом ключа за осветлението. Правоъгълникът на кухненския прозорец излъчваше умиращ сумрак. В стаята тревожно излая Кашу. Беше студено — нима още не са пуснали парното?

— Ключът е по-долу — каза Наталия презрително. — На равнището на отпусната ръка.

— Да де, да, как можах да забравя — промърморих.

Лумна светлина. Погледнах в стаята — кучето лежеше на дивана, нямаше никой друг.

— И сега какво следва? — попита Наталия. Леко наведе глава, отдалечавайки я от острието. — Веднага ли ще ме убиеш, или първо ще ме поизмъчваш?

Кашу скочи от дивана. Изстреля се в коридора, размаха опашка и застина някъде на границата между бягството и лая.

— Ти си твърде спокойна — повторих аз като заклинание.

Това беше единственото, което можех да предявя като улика, застанал в това чуждо, непознато жилище.

— Наталия, не мога да докажа нищо. Но съм сигурен, че си много вътре в тази история.

Девойката изсумтя:

— Така ли ще стоим?

— В кухнята — наредих аз.

Влязохме в кухнята, аз дръпнах завесите; Кашу ни следваше — все така настръхнал, но засега тих.

— Сядай! — Бутнах Наталия на табуретката. Извадих от джоба си тиксо.

— Прекалил си с гледането на екшъни — изрече презрително Наталия.

Не оказа съпротива, даже сама протегна ръцете си и аз ги облепих с тиксото. После я привързах към табуретката. Тишината беше мъртвешка, страшна — дори навън не се чуваше нито бученето на преминаващи коли, нито пиянски глъчки, нито хлопащи врати на входове.

— Успокои ли се? — попита студено Наталия, когато оставих тиксото и седнах на другата табуретка. — Е, обясни сега: какво искаш? Да ти прехвърля апартамента? Трудничко ще стане…

Не я слушах. Изучавах внимателно кухнята. Осем квадратни метра, а стаята — дванайсет, още десет за банята, тоалетната, коридора… не особено голямо жилище. Ако се похарчат страшно много сили и средства, може да се маскира до неузнаваемост дори за осем часа.

Да се замаскира — но не и да се преправи.

Не съществуват чудеса.

И аз трябваше да намеря следите от моя апартамент в това чуждо жилище.

Кое първо?

Плочките.

Зачегъртах с ножа една плочка. Всичко си беше наред, плочка, а не залепен отгоре цветен пласт. Заех се с фугиращата смес между плочките — също не можеше да се разбере нищо. Суха. Може би стара. А може би бързосъхнеща.

Наталия се засмя.

— Да ти залепя ли устата? — попитах. — Мога да го направя.

— Ти си човъркай, човъркай си — каза добродушно девойката. — После ще те накарам да направиш ремонт.

Тапетите.

Отрязах късче тапет при самия под, на незабележимо място, и го откъснах. Отдолу беше стената. Не се забелязваха следи от предишни тапети. Свалили са ги? Може и да са, естествено…

— Ти си глупак — каза Наталия.

Седнах на пода и разпорих на кръст балатума — грубо, насред кухнята. Кашу се приближи и подуши дупката в пода — там нямаше стар балатум. Изръмжа ми и отстъпи.

— Помисли сам — ако документите наистина с някакво вълшебство са се променили, ако всичките ти приятели са те забравили, какво смяташ да намериш тук? — изхили се Наталия. — Следи от ремонт?

Протегнах ръка към Кашу — кучето се изплъзна. Отвърнах:

— И аз самият не знам. Но не съм ти казвал нищо за приятелите си.

Наталия млъкна.

Погледнах я в очите, поклатих глава:

— Напразно го каза това. Сега съм сто процента сигурен, че си забъркана в тази история. Само че не знам как.

— Какво следва? — Гласът й си оставаше напълно спокоен. — Ще ме изтезаваш? Ще ме убиеш? Ти не си в тайгата, скъпи. Сега за всички си един побъркан маниак. Без документи, без минало. Нахлул в чуждо жилище, убил собственичката. Ние отменихме ли смъртното наказание, как беше?

— Май го отменихме.

— Петнайсет години в панделата също не е песен. Е? — Наталия се усмихна триумфално. — Развържи ме, Кириле. Ще седнем като хора, ще си направим чай, ще поговорим.

Повече от всичко на света ми се искаше да й залепя един шамар. И не ми разправяйте, че не е хубаво да се бият жените! Такива жени — даже е нужно!

Само че е безполезно. Наталия няма да изпадне в истерия, няма да си признае коварните планове.

Можех да се изплюя — дори и във физиономията й. И да си тръгна — нека сама да се освобождава, да прегризе тиксото и да се кикоти от задоволство.

А можех да пробвам и да поговоря с нея.

Станах и се приближих до Наталия. Тя протегна ръце с усмивка и аз поднесох към тях ножа, за да разрежа тиксото.

— Балък — усмихна се Наталия. И закрещя пронизително: — Помощ! Убиват ме! Уби…

Не успях да направя нищо! Нито да сваля ръката с ножа, нито да й запуша устата. Продължавайки да крещи, Наталия се надигна заедно с омотаната към задника й табуретка и се хвърли напред. Право към ножа!

Острието на глупавия китайски нож я прониза под лявата й гръд. Върху ръката ми плисна струя кръв. Девойката престана да крещи, сякаш се задави от собствения си глас. Вдигна глава и прошепна:

— А сега какво ще измислиш, Киря?

Отскочих, неволно издърпвайки ножа от раната й. Наталия се сви и падна на пода. Под нея потече кръв, започна да се събира в разрязания балатум. Кашу заръмжа, притисна се към пода и започна да пълзи към нея.

Никога в живота си не съм бил толкова уплашен.

Винаги съм смятал, че всякаквите там „безсилни ръце“, „подкосяващи се крака“ и „студена пот“ са измислици на романистите. Когато ми се е случвало да попадам в неприятности, аз — точно обратното — се разпалвам и ставам енергичен. Баща ми казваше с одобрение по този повод: „адреналинова реакция при стрес“.

Сега не падах на земята само защото се бях облегнал на дървената каса на вратата. Краката ми трепереха, целият бях мокър от пот. Държах ножа в протегната си ръка, а пръстите ми така се бяха свили, че нямаше изправяне.

Макар че — защо да го хвърлям? За радост на милицията? Най-лесното беше да се заколя след Наталия. Нека следователите да изграждат версии за нещастна любов. „Той е убил и двамата с един кинжал“…

На вратата се позвъни.

Просто страхотно…

— Ей, съседке! — долетя до мен гласът на Пьотър Алексеевич. — Ей, всичко ли е наред при теб? Наташа?

Когато Наталия падна, у мен за секунда се зароди надеждата, че с нейната смърт ще се разсее и неразборията. Приятелите, съседите и колегите ще си спомнят за мен…

Не, не се получи.

Бях си все същият човек без минало — при това с нож в ръката и с труп в краката. И никой нямаше да повярва, че Наталия сама се е надянала на ножа.

На вратата се почука.

Кашу, легнал до тялото на Наташа, започна да вие. Пронизително, ужасяващо — никога не съм мислил, че е способен да вие, дори и оплаквайки стопанката си…

Каква ти стопанка, по дяволите! Измамница-самоубийца!

Кашу виеше особено жалостиво. Даже тръгнах към него, за да го взема в ръце, да го успокоя (всички кучкари съветват това да не се прави, но някога чували ли сте плача на кутре?). Но Кашу веднага ми се озъби.

Кучето не ми вярва.

И никой няма да ми повярва.

Ще ме арестуват. Не трябваше да идвам в чужд дом с нож!

— Вече повикахме милиция! — разнесе се иззад вратата пискливият глас на съседката. — Сега ще дойдат, ще видят каква е тази работа!

В този глас имаше такава жажда за кръв — не непременно моята, чиято и да е, само да я има тази кръв, да се намери за какво да сплетничи с приятелките си по телефона — че аз погледнах към ножа.

Дали да не изляза и да заколя старата мизерница? Да направя за последно добро дело на човечеството. Аз трепереща твар ли съм?

Сигурно съм твар. Няма да я заколя. И Наталия не бих докоснал, тя беше права.

Бързо ли пристига нашата милиция в отговор на повиквания?

Какво значение има… Не мога да избягам през прозореца, на шестия етаж съм. Пред вратата на стража е Пьотър Алексеевич — мъжагата си го бива, при цялото му пиянство и грубост. Ще ми вкара един в муцуната — веднага ще се пльосна по гръб…

— Загазих, Кашу — казах. — Дори и ти ме предаде!

Кашу ръмжеше.

От негова гледна точка не беше предавал никого, даже напротив — беше защитавал стопанката си както може.

Излязох, заобикаляйки кучето, и отидох в стаята. Погледнах през прозореца. След като светът се е побъркал, защо до прозореца ми да не се появи пожарна стълба?

Нямаше никаква стълба. Затова пък в двора бавно влизаше милиционерска кола. Сирената беше изключена, но бурканът примигваше в синьо.

И това е краят.

Милицията винаги закъснява на истинските местопрестъпления, затова пък в моя случай…

Звънецът зазвъня без прекъсване. Кой знае защо си спомних как в ранното ми глупаво детство лудувахме с приятелите ми, като бягахме по стълбището и звъняхме на чуждите врати. Най-високо постижение беше да звъниш много дълго, но все пак да успееш да избягаш, преди да се отвори вратата… После се натъкнахме на един мъжага, подобен на Пьотър Алексеевич, който ходеше много тихо в апартамента си, бягаше много бързо по стълбите и смяташе боя с каиш по задника за най-правилната методика за възпитание на малолетни пакостници…

Отидох при вратата. Закачих се в нещо на стената, погледнах с недоумение стиснатия в юмрука ми нож. Хвърлих го на пода. Какъв смисъл имаше да трия пръстовите отпечатъци при такова количество улики?

Звъненето започна да се накъсва и ми се струваше, че най-важното е то да спре.

Като насън отключих и отворих вратата.

В мен се вторачиха Пьотър Алексеевич и Галина Романовна. Изглежда, те вече не очакваха, че вратата ще се отвори. Навярно сега бих могъл да хукна, да профуча покрай тях и да се понеса надолу по стълбите… право в ръцете на милицията.

Пьотър Алексеевич все още държеше пръста си на бутона на звънеца.

— Ааа! — започна да вие протяжно съседката, втренчена в ръцете ми. — Кръв, кръв! Убил я е!

И — ето това не го очаквах — подбели очи и се строполи в несвяст.

Затова пък Пьотър Алексеевич реагира така, както и очаквах. Към лицето ми полетя здрав юмрук, светът се завъртя и аз се строполих като чувал до съседката.

Кой знае защо дори след като ме просна на пода, съседът продължаваше да звъни. Или звънтеше в ушите ми? Тръснах глава, опивайки се да дойда на себе си. Пред очите ми незнайно как се озоваха два чифта груби кубинки с връзки, всичко останало плуваше и не беше на фокус. През звъна долетя нечий суров глас:

— Прекратете звъненето! И недейте да своеволничите, да се биете…

Прекрачиха през мен и влязоха в апартамента. И същият глас, малко попроменен, добави:

— Затова в страната има милиция.

Кубинките се върнаха — и едната от тях с всичка сила ме ритна под ребрата. Затворих очи с някакво неочаквано облекчение и изпаднах в несвяст.

В малката зарешетена клетка на милиционерския УАЗ вонеше на хлор. Острата смрад навяваше унили мисли за държавни кооперации, общински болници и други места, които се нуждаят от премахване на миризмата на нечистотии и намаляване на броя на микробите.

Дойдох на себе си, легнал върху металния под, свит на кълбо. Ръцете ми бяха оковани зад гърба.

За мое учудване колата беше спряла. Смътно си спомних как ме свалиха по стълбите, сложиха ми белезниците и ме захвърлиха в „клетката“. Явно се канеха да ме откарат в участъка. Или където там карат задържаните на местопрестъплението убийци…

Но колата продължаваше да стои — кой знае защо, бях сигурен в това — пред дома ми. Бившия ми дом.

Извих цялото си тяло и се надигнах. Погледнах през зарешетеното прозорче на вратата. Зад решетката нямаше стъкло. Въздухът на свободата беше свеж и чист след дъжда. Под светлината на уличните лампи проблясваха малки локви.

Да, точно така. Уазката стоеше пред входа. До нея спря още една полицейска волга. Събират улики?

А мен за известно време са ме оставили на мира?

В това имаше нещо нередно. Или ще ме карат в участъка, или ще ме разпитват над трупа, какви са тези половинчати мерки?

От входа излязоха двама. Единият, изглежда, беше обикновен патрулиращ милиционер, може би същият, който ме беше ритал. А другият беше цивилен. Следовател, вдигнат от леглото?

— … Битова история — достигна до мен. — Търговка от пазара, довела си любовник…

— Ще видим — мрачно каза цивилният. — Добре, сержант, благодаря за предприетите действия. Можете да си тръгвате… А! Кой седи там, при вас?

Той кимна в посока на уаза.

— Там ли? — Милиционерът се замисли. — Някакъв пияница.

— Къде го прибрахте?

— При метрото — каза ченгето не особено убедително. — Отдавна. Не, не е вашият клиент.

Цивилният се върна във входа.

Патрулиращият милиционер се приближи към уазката. Аз седнах на пода. Сърцето ми се разтупка. Нима… Не, не може да бъде!

Някъде наблизо щракна запалка, чу се звук от поемане на цигарен дим. После вратата на колата хлопна и някой каза:

— Какво става там, старши? Малко съм позадрямал…

— Намерихме ножа, снехме отпечатъци… Съседът взе кученцето… Ще запалиш ли?

— Дай.

Отново изщрака запалка. Димът стана още по-гъст. Не издържах и помолих:

— Момчета, дайте една цигара…

Известно време нямаше никаква реакция на думите ми.

После сержантът попита:

— Слушай, а него къде го хванахме? Излетя ми от главата…

— Май в метрото — съобщи шофьорът след кратък размисъл. — Или в дворовете, на детската площадка?

— Май ще се наложи да го възпитаваме — продължи сержантът. — По дяволите, с тази работа…

Вратата се отвори с грохот. Двамата милиционери се вторачиха в мен с неприязън, но без особена омраза.

— Момчета, дайте да запаля — помолих аз.

— Поизтрезня ли? — попита сержантът.

Закимах унижено.

— Пуши.

Пъхнаха между зъбите ми едно смачкано „боро“. Поднесоха огънче. Аз си дръпнах жадно и опиянен от никотина и от собствената си наглост, попитах:

— Много ли ще се бавим още? Скоро даже в изтрезвителното няма да искат да ме приемат.

Шофьорът се изкикоти:

— А ти какво толкова се натискаш?

— Изобщо не се натискам — признах си. — Жена ми ще ме убие. И без това ще има голям скандал, много е ревнива, а ако ме вкарат в изтрезвителното…

— Обърни се — нареди сержантът, загасвайки фаса.

Обърнах се с готовност. Ще ме фраснат с палката по кратуната или…

Свалиха ми белезниците.

— Прибирай се вкъщи, гуляйджио — каза добродушно сержантът. — Тук са заклали една девойка… сега не ни е до теб. На някои не им върви, други имат късмет.

Скочих от колата. Започнах да разтривам изтръпналите си ръце. Забелязах петно от кръв на ръкава си — и скрих длан в джоба си. Казах:

— Много ви благодаря. Как можах така да се напия…

— Хайде-хайде — изрече скептично сержантът. Все пак погледът му оставаше недоверчив. Нещо го смущаваше… едва-едва, но го смущаваше. — Откъде те прибрахме, помниш ли?

— При метрото, в дворовете — отговорих аз с готовност. И започнах да пристъпвам от крак на крак, като човек, мечтаещ си да се изпикае. Не ми се налагаше да се преструвам особено много.

— Ще се оправиш ли сам?

— Още ли сме в Медведково? — започнах да се озъртам. — Но да, разбира се! Благодаря!

— Нали не си омазал там? — разтревожи се изведнъж шофьорът. Огледа бдително клетката и се успокои. — Добре, отивай при ревнивката си…

Милиционерите гледаха подир мен, докато се отдалечавах. Гледаха напълно равнодушно. Нямаше смисъл да се занимават повече с прибрания при метрото пияница, да го карат, вече дошъл на себе си, в изтрезвителното…

И какво се получава?

Вече съм абсолютно никой?

Мога да убия, и само след час… Часовникът ми още ли е у мен? У мен е и даже не се е счупил. Само след два часа задържалите ме ченгета вече не помнят кога и къде са ме задържали…

Краката ми сами ме отнесоха в прохода между блоковете. Приближих се към ъгъла, разкопчах си ципа. Какво толкова, след всичко, което се случи…

Станах идеалният престъпник. Мога да крада, да грабя, да убивам. Няма да ме запомнят никакви свидетели. Ако не ме убият при задържането — ще ме пуснат.

Между другото, ребрата ме боляха. Навярно нямаше счупвания, но натъртвания и пуквания — със сигурност.

Но в джобовете ми бяха останали пари и ключовете от апартамента на родителите ми, на ръката ми — часовникът, а на колана — мобилният ми телефон. Всичко е наред. Дванайсет и половина през нощта. Ще успея да се добера до жилището на нашите с метрото. Ще се измия, ще хапна нещо и ще помисля какво да правя по-нататък.

Не искам да съм престъпник. Дори и идеален.

Но какво мога да направя? Наталия е мъртва и не ми е останала нито една нишка към миналото.

Само ключовете от апартамента на родителите ми.

Въртях ги в ръце, докато излизах от прохода на улицата. И когато металният ключ се счупи в пръстите ми, изобщо не се учудих.

Това можеше да се очаква.