Чернова

11

Има много начини един млад и здрав мъж да се събуди. Най-приятният е, когато те целуват по ухото и ти казват: „Скъпи… благодаря, това беше незабравима нощ“… Колкото и да е странно, най-ужасният е точно същият. Само че при него гласът е мъжки и говори с кавказки акцент.

Но по средата между тези две крайности лежи огромен избор от различни пробуждания. Там са: „втората бутилка беше в повече, но добре си прекарахме“, „да си намеря чорапите и да се омитам, преди да се е събудила“ и даже доста екзотичният вариант: „Заспал ли съм зад волана, докторе?“.

Но обикновено събуждането е доста по-прозаично. По принцип младият мъж се събужда с мисълта: „Как я мразя тази работа!“. Разпространени са също вариантите: „Това дете ще престане ли някога да реве?“ и „Кой идиот ми звъни посред нощ?“.

Събудих се, примижавайки от слънчевия лъч, падащ през прозореца. Светлината беше толкова чиста, ярка и жива, че веднага стана ясно: това не е слънцето на кишавото московско небе.

Но когато отворих очи, се убедих, че през нощта времето съвсем се е променило. В Кимгим вече не валеше сняг, но небето беше останало покрито с плътни сиви облаци. А в Москва се беше развиделило: небето бе синьо, ослепително, слънцето беше като от детска рисунка — лимоненожълто. Въздухът дори на вид беше чист и студен.

Полежах няколко секунди, гледайки през отворения прозорец. В главата ми — нито една мисъл. Тялото ми — пълно с енергия. Искаше ми се да бягам, да скачам… много неща ми се искаха. Изобщо не ми се щеше да правя физзарядка — просто защото не ми беше нужна.

Аз съм щастливец! Майстор-функционал. Митничар. Мога да се справя сам с тълпа бандити, раните не са страшни за мен и ми предстои дълго и неминуемо щастливо бъдеще!

Станах със замах от кревата и подскочих — дланите ми шляпнаха по тавана. Охо! Тук той е висок почти три метра!

— Утрото обагря с нежен цвят стените на древния Кремъл! — подвикнах весело откъс от старата песен. И замълчах. Цвят или светлина? А… какво значение има? Важното е, че веселото слънце и чистото небе са при нас, а не в уютния Кимгим. Нека там да не им е толкова добре! При нас също понякога… охохо!

Отворих прозореца и се наведох през перваза. Сигурно от Москва изглежда смешно; в стара водонапорна кула на равнището на втория етаж изведнъж се отваря прозорец и се подава гол до кръста човек с доволна, бодра физиономия…

Но никой не ме гледаше. Носеха се коли, в далечината кънтеше отминаващата електричка (явно нейният шум ме беше събудил). Топло облечени хора бързаха към гарата. Правилно, днес е събота… Явно са решили да се възползват от последния топъл есенен ден… е, не топъл, но поне слънчев. И самият аз в такива дни взимах Кашу, обаждах се на Анка и отивахме на вилата й — старичка и именно с това забележителна…

В този момент ми стана страшно тъжно. Не заради Анка. Минало бешело, разделихме се и се сбогувахме, историята не се разви много добре и не съжалявахме особено… Разделихме се като хора. По взаимно съгласие. Не ми беше особено мъчно и за изтритите от живота ми приятели, и дори за родителите ми. Бях сигурен, че с приятелите ми сега ще мога да се запозная отново — нали с Котя се беше получило. Родителите ми… важното е, че са живи и здрави, че не страдат за мен — та нали сега беше все едно никога не ме е имало.

Мъчно ми беше за Кашу. Искаше ми се да хвана за ушите кучешката му муцуна и хубавичко да го разроша. А после да допра нос до неговия, да го почеша зад ухото, да го погаля по коремчето…

Пфу! Ако го разкажа на Котя, той ще създаде поредния шедьовър. Той нали и без това сега се измъчва от недостиг на нови идеи.

А всъщност защо да не мога да си върна Кашу? Е, забравил ме е. Хубаво! Отново ще свикне с мен! Съседите са го взели при себе си? Благодаря им! Дори съм готов да платя за кучето. Но си искам моето куче!

И от това решение веднага ми се подобри настроението. Затворих прозореца, изтичах по стълбите на третия етаж, взех си леден душ (не че много ми се искаше, но така и не потече топла вода), после си направих в кухнята два сандвича и си кипнах чай. Проснах се на стола и започнах да ям, размишлявайки дали да си взема телевизор в кулата. Явно нямаше да се появи сам. Но нали можех да си купя. Необходима ли ми беше в новия живот кутия за промиване на мозъци, или не?

Навярно ми беше необходима. За да не се откъсвам напълно от страната. Всички гледат, с какво съм по-добър от тях? Кой иначе ще ме съветва: „Яж кисело мляко!“, „Мий си зъбите!“, „Ходи на кино!“?

Отрязах си още едно парче салам, сипах си чай, станах, разходих се из кухнята. Проверих ножовете — остри, огледах тенджерите и чиниите. Ще трябва да се науча да готвя. Защото в репертоара си имам само две ястия — пържени яйца и варено пиле. Човек може да си помисли, че изпитвам лична неприязън към горката птица и се старая да я унищожавам заедно с потомството й по всички възможни начини. Ще ми дойде на гости функционалът-ресторантьор Феликс, ще има да се срамувам…

И в този момент разбрах, че вече няколко минути не ми дава спокойствие едва доловим звук. Някъде иззад стената. Тихо бучене, сякаш работи огромен мощен механизъм.

Заслушах се и се приближих до прозореца — затворения с капаци, вляво от прозореца към Москва. Допрях ухо към студената ламарина.

Зад капака бучеше, съскаше, тътнеше. Някакви машини? Отвъртях болта, бегло забелязвайки, че пръстите ми държат гайката като клещи. Рязко отворих капаците.

Тук също имаше слънце, само че то едва-едва се подаваше над морето, обозначавайки изтока с малкото си алено крайче. Защо никога не бъркаш дали слънцето изгрява или залязва, когато го видиш над морето?

Наляво и надясно се точеше линията на плажа — разтворих прозореца по-широко, вдъхнах ненаситно от соления и същевременно сладък морски вятър, подадох се навън до кръста и се огледах. Кулата беше върху пясъчен нос, като фар или аванпост срещу неизвестни морски чудовища.

Но кой знае защо аз усещах, че тук ги няма кракените от Кимгим. А дори и да ги има… в подножието на своята функция бих разкъсал всеки кракен с голи ръце.

Изтичах до долу и отворих вратата. Скочих — краката ми затънаха в пясъка. Обиколих на бегом кулата. Пясъчен нос, на триста метра зад кулата — зелен бряг. Никакви следи от хора. Само бучащи, налитащи върху брега вълни.

Ако живееш в студената Москва и се добираш до морето най-много веднъж в годината, не може да не постъпиш по този начин. Съблякох се гол, дотичах до брега и влязох във водата. Тя беше утринно прохладна, но съвсем поносима. Ходих пет метра по пясъка, потопих се до кръста, след което поплувах. След минута предпазливо потърсих с крак дъното — нямаше го. Повисях в солената прохладна вода, наблюдавайки изгряващото слънце. После се обърнах и погледнах към брега, към своята кула.

Нищо чудно, че в този свят кулата изглеждаше като фар. Стени от сив камък и розов варовик. На самия връх — зарешетена площадка, леко проблясващи огледала и стъкла. Интересно, как ли се пали светлината? И трябва ли да изпълнявам задълженията на фенерджия?

Сигурно трябва.

Потопих глава и заплувах към брега.

Новият свят е хубаво нещо. Но старият приятел е още по-хубаво. Трябва да спася Кашу.

Отново взех душ — водата в морето беше солена. Не се сдържах и пак постоях до прозореца с изглед към морето.

Слънцето вече се беше вдигнало над хоризонта. От морето започваше да духа лек топъл бриз.

Винаги съм завиждал на онези, които живеят край морето.

А сега си имам свое собствено море — точно на прага. На петнайсет минути пеша от метростанция „Алексеевска“.

Нямаше с какво да заключа вратата от външната страна. А и не беше нужно. Щом за една нощ кулата можеше да отгледа цял етаж с кухня и баня, щеше да успее и да не пуска вътре клошари. Вдигнах качулката върху мокрите си коси (слънцето — това е добре, но никой не е отменял есента), тръгнах към метрото. Не ми бяха останали много пари, а аз смятах честно да откупя Кашу…

И в този момент ми хрумна неочаквана идея.

Спрях се и започнах да стопирам. Само след минута спря една жигула с бузест плешив шофьор, приличащ на младия актьор Моргунов.

— До „Студен прелез“ — казах аз дружелюбно.

— И за колко?

— Половин стотачка. — Усмихнах се още по-широко, макар че нямаше никакъв смисъл да започвам разговор за по-малко от сто. — Мисля, че е достатъчно.

— И още как! — искрено възкликна шофьорът. Пресегна се, отвори вратата. — Сядай!

Способните на митничаря явно не се ограничаваха със знанието на редки думи и умението да се ловят ножове във въздуха. Шофьорът доволно си мънкаше нещо под носа, а аз гледах отпуснато носещите се покрай нас сгради. Добре се придвижвахме, нямаше задръствания.

— Четох наскоро Хенри Милър… — обади се неочаквано шофьорът.

Видът на шофьора не внушаваше надежди дори за това, че е чел модните Мураками и Коелю. Честно казано, относно Тургенев, Джек Лондон и Стругацки също съществуваха големи съмнения.

— Какво точно? — попитах аз. — „Тропикът на Рака“? Или „Тропикът на Козирога“?

Шофьорът ме погледна напълно смаян.

— Стига, бе! А ти как така си чел такива книги?

— Така се получи… — И аз самият се обърках. — На младини, в библиотеката на родителите ми…

— А, ясно — успокои се шофьорът. — Слушай, аз не разбирам от тази висша литература… Чета, чета… Какви са тези работи? Ако е висша литература — или ядат лайна, или се чукат отзад! Как можеш да се насилиш да четеш такива неща?

— Вие не се насилвайте — посъветвах го аз. — Четете класика.

— Много обичам Тютчев — изрече неочаквано шофьорът. И млъкна. Така и достигнахме до „Студен прелез“ — безмълвни и потънали в размишления за високата литература. Помолих го да спре, когато почти бяхме стигнали до бившия ми дом. Връчих на шофьора петдесет рубли, които бяха безропотно приети.

Странните срещи понякога преминават без никакви чудеса.

Този, който е дал името на „Студен прелез“, не е бил лишен нито от наблюдателност, нито от чувство за хумор. През лятото това е една съвсем приятна улица, отвъд която свършва Москва и започва Русия. Но през есента и зимата напълно оправдава названието си. Веднага си спомняш за коледните истории за девойки с кибритени клечки и доста по-реалните, макар и не толкова сърцераздирателни, криминални хроники за алкохолици, полегнали да отдъхнат в някоя пряспа.

Бавно обиколих блока си, опитвайки се да разбера как трябва да действам. Да се възползвам от способностите на функционал? Да избия вратата с ритник, да сграбча кучето си и да избягам? А ще ми стигнат ли способностите ми? До кулата има точно десет километра.

Точно ли?

Да, точно. Плюс-минус петдесет метра. Знам това. Сякаш пиука зумерът в телефонна слушалка, която са отнесли твърде далеч от базата…

Е, ако ми се прииска да полудувам някъде на „Пражка“ — няма да се получи. Там ще стана обикновен човек. Но тук може би щях да имам достатъчно способности. Бих могъл — определено бих могъл — да се изкача по стената на девететажния ни блок до съседските прозорци. Бих могъл и да избия желязна врата. Или например да отворя хубава италианска ключалка с канцеларски кламер. Всичко това влизаше в полагащия се на митничарите комплект от способности.

Само че аз не исках нито да крада, нито да грабителствам. Останалите у мен пет хиляди рубли са нормална сума, за която може да се продаде случайно придобито породисто куче. А може и да не ми го продадат…

Но в този момент влязох в стария си двор и въпросът отпадна. На детската площадка, на която децата никога не играеха, сред унилите бетонни гъби и превитите метални люлки съседското момиче разхождаше Кашу.

Много удобна ситуация! Да се приближа, да извикам на детето, да взема кучето… Родителите няма да вземат да се обаждат в милицията. Ще се зарадват, че със самото момиче не се е случило нищо.

А момиченцето сияеше от щастие. Стискаше здраво повода и се оглеждаше — искаше да има зрители. Тя разхождаше куче. Истинско! Своето собствено! Улових радостния й поглед — тя не ме позна, разбира се. Осъзнах, че не мога да взема кучето. Е, ако Кашу не хукне сам подир мен.

Кашу не хукна. Той тичаше делово по площадката, избирайки си по-сухо място. Подушваше маркировките на съседските кучета. Тук-таме вдигаше лапа и оставяше ответни послания.

Приближих се още повече, извадих цигара и запалих. Кашу излая жизнерадостно и се насочи към мен. Той никога не е бил твърде агресивен и ако по негово мнение стопанинът му не е застрашен, беше готов да се здрависа с минувачите.

Разбира се, ако това се харесаше на самите минувачи.

Отпуснах ръка и му позволих да тикне в дланта ми студения си мокър нос. С върха на пръстите си почесах Кашу по гърлото. Кучето ме погледна благосклонно, надигна се, облягайки се на мен, цапайки дънките ми с мокрите си лапи, и приветливо изджавка.

Съседчето се усмихна и каза:

— Кашу се здрависва така само с добри хора!

— Кашу? Какво странно име. — Потупах кучето по главата. — Аз също имах… точно такова куче.

Очаквах, че момичето ще настръхне. Все пак кучето беше нейно от два дни…

— О, чудесно! — възкликна то. — А мъжко или женско? Нашето е мъжко. Татко ми го подари, когато започнах първи клас. И каза, че ако не се уча добре, ще ми го вземе!

Обещание напълно в духа на Пьотър Алексеевич… Погледнах хлапето. Не лъжеше! Определено не лъжеше!

— Значи на колко е? — попитах.

— Три години и половина. Още е млад! И е шампион от две изложби!

А аз нито веднъж не съм водил Кашу на изложба. Нямаше време. Кучкарката казваше, че такова куче трябва да участва в изложби, но…

— Виждам, че се учиш добре — казах. — Щом не са ти го взели.

Детето се засмя звънко.

— Разбира се, само шестици. Но татко се шегуваше! Не си мислете, че го е казал сериозно. Той никога няма да ми вземе Кашу!

Дръпнах си по-силно и се закашлях. Мамка му. Какво става? Кашу не само не принадлежи на мен. Той никога не е бил и на Наталия Иванова! Грубоватият, пийващ си здравата Пьотър Алексеевич е подарил кучето на дъщеря си. И нещо се е променило в семейството му. Измъчената тиха тройкаджийка весело се смее, учи се отлично и когато говори за баща си, в гласа й има неподправена любов.

— Ах ти, хулиган такъв — прошепнах аз, като се спуснах на колене и позволих на Кашу да ме лизне по носа. — Значи не помниш? Но ти е хубаво, нали? И заради теб и на тях им е станало по-хубаво?

Кашу ми облиза лицето. Хубаво му беше. Обичаше малката си стопанка и беше абсолютно сигурен, че повечето хора също са достойни за любов.

— Хубаво куче имаш — казах аз на момичето. — Пази го. Аз… загубих такова.

Лицето на момичето веднага отрази целия ужас на ситуацията. Тя кимна и каза:

— Скоро ще ни дадат кутре — задето чифтосахме Кашу. Ако искате — наминете. Само че те са скъпи, извинявайте.

— Ще си помисля — обещах. — Аз по принцип търся тук една позната. Казва се Наталия Иванова. Познаваш ли такава?

Момичето се замисли и поклати глава.

— Помня само, че живее в този район — продължих аз. — На шестия етаж. Веднъж я изпращах…

— Ние живеем на шестия етаж — оживи се момичето. — Само че при нас няма Наталия. На етажа ни има три апартамента. В единия живее леля Галина… — Девойчето понижи глас и повтори нечии чужди думи: — Няма друга такава змия. В другия сме ние с Кашу, татко и мама. Между нас в едностайния не живее никой. Сигурно на собствениците не им е нужна жилищна площ. Поне да го даваха под наем, нали? Добре може да се припечелва. А те — нито на себе си, нито на хората! Тате казва, че трябва да се прегледат законите, може и да е възможно да им се вземе този апартамент. Понеже не го ползват.

— Това едва ли — казах аз замислено. — Но ще си помисля за кутрето, много благодаря.

На прощаване отново погалих Кашу по тила. И си тръгнах, без да се обръщам.

Обадих се на Котя, когато приближавах метрото.

— Да? — попита Котя доста недоверчиво.

— Аха — съгласих се. — Именно. Аз съм.

Разнесе се тежка въздишка.

— Котя, стига капризи — казах. — Трябва да се посъветвам с теб за нещо.

— А аз — да работя! — отвърна гордо Котя.

— Какво, за лятната отпуска ли заработваш? — попитах коварно аз.

— Защо пък не!

— Нека да се досетя как именно… „Някога бях весела и общителна девойка, а после го видях по телевизията“…

— „По-рано бях обикновено питерско момче на име Льоха21 — каза Мери с усмивка. — Загаси цигарата, пушенето вреди на здравето!“.

— При теб се е появил социално позитивен подтекст! — учудих се аз.

— Това е за вестник „Да бъдем здрави“ — каза виновно Котя. — Те молят непременно покрай порното да има и нещо за вредата от пиенето, пушенето… За какво звъниш?

— Вземи десетина бири и идвай — помолих го аз. — Само че нека бирата е студена. И някакви чипсове, ядки…

Известно време Котя асимилираше информацията. После каза:

— Топлата бира би била проблем, ако… Какво? Отворила ли се е трета врата? Закъде?

— Към лятото — казах аз и прекъснах връзката.

Здравият разум се прокрадва неочаквано.

— Ако ти, Кириле, притежаваше систематично мислене — каза Котя, преобръщайки се по корем, — щеше да ме помолиш да взема крем срещу изгаряне.

Слънцето наистина беше започнало да припича.

— Ако не беше толкова мързелив, сега щеше да отидеш за крем — отсякох. — Лятото е от мен, а всичко останало — от теб.

— И откъде мога да купя сега крем против изгаряне? — попита лениво Котя. — Трябва да търся или вкъщи, или в парфюмерийни магазини от рода на „Тверска-контета“. Дай биричка…

Подадох му бутилка „Оболон“. Не издържах и попитах:

— Слушай, ти винаги ли взимаш от тая бира?

— Рекламната им стратегия ми харесва — усмихна се Котя. — Представяш ли си, те предлагат на писателите фантасти да споменават в книгите си бира „Оболон“.

— И какво?

— Е, ако в книгата е спомената десет пъти думата „Оболон“, плащат премия на автора. Схващаш ли?

— И просто така? — възхитих се аз. — „Оболон“, „Оболон“, „Оболон“ — и готово?

— Десет път подред „Оболон“ — подчерта Котя. — Не по-малко.

— А изобщо какво е това „Оболон“? — попитах.

— Блатист бряг на река.

— Сериозно? Тоест „Оболон“ е бира от блатна вода?

— Но е вкусна!

Не спорих.

При такова море и под такова слънце, при това — през ноември, всяка бира е подходяща.

— Странно е всичко това — казах. — Разбираш ли… очаквах, че Кашу ще страда по Наталия… и че ще го взема. Като платя, естествено! А се оказа, че е у момичето от три години. Това не е правилно.

— Всичко е правилно — изсумтя Котя. — Още ли не си разбрал?

— Какво?

— Нито Роза, нито Феликс си спомняха за някакви странни личности, заели местата им. Май е трябвало да изчезнеш от живота…

— Аха…

— А вместо това са те махнали. Заменили са те.

Аз продължавах да не разбирам.

— Как са ме заменили?

— Тя заби ножа в себе си? — попита спокойно Котя. — Ножа в гърдите — и хоп? Като в масло? И ето че на трупа му изтича кръвта, вият сирени, ти бягаш…

— Мамка му…

Най-накрая загрях.

Скочих. В яда си изритах пясъка.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

— Разбра ли? — Котя обърна глава и ме изгледа с присвити очи. — Твоята Наталия Иванова е също функционал, както и ти. Кой знае защо не си действал така, както се е очаквало от теб. Те са предвидили това. И предварително си имал дразнител — нагла противна девойка. Кажи ми — тя не е ли от този тип, който ти е най-противен? Не просто чужда жена, а отвратителна чужда жена. Нали?

Свих рамене.

— С теб е по-сложно, отколкото с хотелиерката и ресторантьора — продължи невъзмутимо Котя. — Снощи избухнах, извинявай. Картата много ме засегна… Но при теб нещата не са толкова прости, Кириле. Ти не си от обикновените митничари, в теб има нещо особено. Но още не съм разбрал какво.

— А опита ли се? — попитах мрачно аз.

— Да. Половината нощ го мислих. — Котя седна на пясъка, сложи си очилата. Погледна ме строго. — Слушай, Кириле, ние сигурно наистина сме били добри приятели…

Смутих се — какво става винаги, когато заговориш с приятели за приятелството ви. Само когато не са особено близки, няма проблем.

— Море в центъра на Москва, проклетият ти Килгим…

— Кимгим!

— Кимгим, все тая! Всичко това е хубаво. Да съм приятел с теб е и приятно, и изгодно — усмихна се Котя. Но после продължи много сериозно: — Само че ти не си от редовите масони… функционали. С теб е свързана някаква беда. И някой път, Кириле, няма да успееш да уловиш всички ножове. Чувствам, че всичко ще приключи зле за мен. Сутринта седнах да пиша поредната халтура, а си мисля: ако Кирил не позвъни до обяд, ще изключа всички телефони и ще се постарая да си внуша, че всичко ми се е присънило. Но ти успя. Изрод.

Погледнах смутено Котя. Той беше прав. Забърквах го в някакви приключения, които, макар и интересни, бяха смъртно опасни. Е, при това имах аса в ръкава — способностите на функционал.

— Котя…

— Добре, стига толкова, това е проклета лирика. — Котя махна с ръка. — Морето е страхотно. Бирата е студена. Екологията е — да се гръмнеш! За това си струва и да умреш… Прочете ли кимгимския учебник?

— Прелистих го — признах си аз.

— Е, и какво те учуди най-много?

— Отсъствието на държави.

— Точно! — Котя ми се закани с пръст. — Лесно е да се приеме градчето Кимгим на мястото на Калининград. Градчето Зархтан на мястото на Питер — като нищо. Не им е провървяло с фонетиката… Но ако на цялото земно кълбо няма нито една държава, а само градове и ничии територии… какво имаме?

— Феодализъм? — предположих аз.

— Какъв ти феодализъм? — намръщи се Котя. — Феодализмът — това са войни, борба за власт, интриги… Не, нямам нищо против, че никой на света не воюва! С две ръце съм „за“! Само че това само по себе си е невъзможно! Това е изкуствен свят!

— Котя, нямаме данни…

— Имаме напълно достатъчно данни! — Котя стана от пясъка и размаха мършавия си юмрук. — Там всичко се вижда ясно! Даже горе-долу намерих точката на бифуркация22…

В този момент откъм кулата се разнесе монотонно почукване. Обърнахме се в синхрон към нея.

— Нека чукат — реших аз. — Митничарят няма ли право да отпочине?

— А дали не си забравил, че днес ще те посещава комисия? — попита Котя.

Започнах бързо да се обличам.

Котя — също. И през това време размишляваше:

— Имам ли право да се намирам при теб? Може би да се скрия тук?

— Ще се зариеш в някоя пряспа в Кимгим! — озъбих се аз. — Няма проблем. Имам право да каня приятели на гости. Предполагам…

— Кириле, сега се прави на ударен — каза изведнъж Котя. — Добре ти се получава. Тези, които дойдат, няма да са глупаци.