Чернова

16

Не знам как е при другите, но за мен във всяка благотворителна акция има известна неловкост. Дали ще хвърлиш дребни в калъфа от китара, на която в подлеза някакъв младеж свири чужди мелодии, или ще сложиш дребна банкнота в треперещата ръка на баба-просякиня, или ще отнесеш в църквата старите си парцали — винаги се чувстваш виновен.

Заради това, че си по-богат? Невинаги просякът, скръбно застанал до магазина, припечелва по-малко от теб. С това, че си по-голям късметлия? Но късметът е непостоянна дама, а твоята благотворителност изобщо не гарантира, че ще има ответна такава, ако късметът ти изневери.

Тук навярно е принципен самият момент на просията — и нейното одобрение. Неслучайно Киса Воробянинов до последно отказваше да проси, крещеше, че няма да протегне ръка, и сломен от напора на Остап Бендер, в края на краищата стигна до убийство29. Принуждаването към просия е не по-малко отвратително от принуждаването към проституция. А всяка хвърлена в чашката монета е отчасти поощряване на просията.

Ненапразно известната мъдрост призовава да се дава на човек не риба, а мрежа за ловене на риба.

Докато се връщах по речния бряг към селото, се чувствах отговорен за това странно селище. Макар и да не съм измислил аз това екстравагантно място за изгнание и плановете за заселване на Нирвана да не са мои, все пак аз съм функционал. Един от онези, които докарват хора тук. Насаждат ги на тръни. Правят ги безпомощен човешки материал, цялата функция на който е да се плоди и множи.

Всъщност това си е единствената функция на всеки човек. Но ние поне имаме илюзията, че се раждаме не само за да станем звено във веригата от поколения и да легнем в почвата. Някои имат илюзията за пари, други — илюзията за власт, трети — илюзията за творчество.

Оттук навярно идва и смущението при срещата с хора, вече загубили илюзиите си, чийто живот се е свел до най-прости функции: да ядат и да пият, да спят и да се съвкупяват, да замъгляват разума си с алкохол или наркотици.

Разходката по брега на реката с тежкия вързоп на рамото повече от всичко предразполагаше към подобно философстване. Това е най-характерната особеност на руския характер: да призовава за милост към падналите, да съчувства на сакатите и уродливите, да чувства лична вина за несъвършенството на света. Навярно точно това е онази особеност, която пречи на страната да намери своята „национална идея“ и да благоденства. Но кой знае защо, не ми се искаше да предлагам на Дима като национална идея лозунга „Горко им на слабите!“. Може би ще е от полза на страната, но това ще е вече друга страна.

В селището всичко си беше като преди. Само рибарите бяха понамалели — край реката седяха петима души, които посрещнаха появата ми с добродушните усмивки на страдащи от синдрома на Даун. Потърсих с поглед познатия си, но явно чичо Сашко беше легнал да поспи след борша с пилешко. Василиса ме посъветва да дам дрехите или на него, или на непознатия ми Марек, или на жена на име Ана. Както разбрах, това бяха най-старите и най-адаптиралите се обитатели на Нирвана.

— Марек! — извиках аз. — Ана!

Никакъв отговор. Само опулените дрогирани от другата страна на реката. Въздъхнах и се заех да мина на другия бряг. Трябваше да го направя при ковачницата, но не съобразих… Е, нищо. Ще си изсушат парцалите.

Мокър и заради това — ядосан, с полепнала по маратонките кал, излязох на левия бряг. Вързопът с дрехите беше целият измокрен и катастрофално натежал. Може би ако не бях функционал, нямаше да мога да го удържа. Подарената ми от Василиса кама в кожената ножница шляпаше меко по бедрото ми. Не бе особено необходим подарък, но ми беше неудобно да го отказвам или да го изхвърлям.

— Къде мога да намеря Ана? — попитах рязко най-близкия рибар, млад и мършав младеж с нездрав, жълтеникав цвят на лицето. При разглеждане по-отблизо се оказваше, че той лови риба по много своеобразен начин — влакното на въдицата му беше без кука.

— Ана — кимна младежът. — Ана…

Очите му бяха празни, без никаква мисъл в тях. Май нямаше да имам никаква полза от него…

— Ана е там — съобщи седналият до младежа мъж — по-стар и по-здрав на вид. — Там.

Проследих неувереното движение на ръката му, намръщих се при вида на мръсните дълги нокти и кимнах:

— Благодаря.

Ана наистина беше в посочената къщурка. Вратата беше отворена. В единствената стая, доста чиста и с влажен от неотдавнашно миене под, се намираха две жени. Едната, с гръб към мен, лежеше неподвижно върху грубо дъсчено легло. Изглежда, спането върху голи дъски не й беше неудобно, макар да беше облечена само с гащички и сутиен. Втората, с басмена рокля и боса, переше в червен пластмасов леген, сложен насред стаята върху нестабилен стол от същия материал със същия цвят. Жената изглеждаше раздърпана, позахабена, но издръжлива и упорита. Гледаше цопнатата в легена риза нежно, сякаш е кутре или коте, което е взела вкъщи и сега го отмива от уличната мръсотия.

— Ана?

— Да? — Появата ми не предизвика любопитство. Навярно това е основният им проблем — липсата на любопитство.

— Василиса ги изпрати… — Хвърлих вързопа, той се пльосна на пода. Това беше или завеса, или покривка, в която бяха завити дрехите, явно секънд хенд. През мокрия плат се виждаше подметката на детска обувка.

— Добре — каза жената. — Благодаря.

Тя явно нямаше намерение да се откъсва от прането. Съдейки по изражението на лицето й, процесът даже й харесваше. И тя едва доловимо шепнеше нещо на ризата, която переше — стори ми се, че разчетох по устните й: „Ти, мила моя“…

Някакъв ужас. Представих си домакини, които нежничат с прахосмукачката, играят с тенджерите и обожават съдомиялните машини. Само малко психеделици във въздуха и домашният труд вече не е робство, а развлечение…

— А на нея какво й е? — попитах аз, когато вече се канех да излизам.

Ана погледна накриво проснатата на леглото жена. Тя се помръдна, сякаш уловила погледа й.

— Новичка е — съобщи Ана. — Спи. В началото всички много спят, много мислят.

Нещо в тази жена, дремеща на леглото, ме тревожеше. Сякаш… сякаш вече я бях срещал някъде… не така леко облечена, разбира се… по-точно — топло облечена…

Приближих се към леглото, хванах жената за рамото и внимателно я обърнах.

Девойката, която преди два дни беше хвърлила бележката на пода в кулата, ми се усмихна и каза:

— Митничарят…

От устата й се стичаше тънка струйка слюнка. Дясната й буза, с която беше лежала върху дъските, беше цялата червена.

Може би ако не ме беше познала, щях да се поколебая. Но сега — не.

— Тя ще дойде с мен — казах.

— Сега й е трудно да ходи — заяви Ана. Не протестираше, а само ме уведомяваше. Явно това беше най-силният протест, на който бяха способни жителите на Нирвана.

— Нищо, аз ще й помогна — настоях аз, докато вдигах девойката и я премятах върху рамото си. Да си функционал все пак си имаше доста плюсове. — Как се озова тук?

— Майсторът я доведе. Вчера.

— Кой майстор?

— Майсторът. — Тя явно не му знаеше името. — Майсторът ще се сърди, че сте я отвели.

— Нищо — казах. — Важното е да не се разсърдя аз. Нали? Който е по-близо, той е главният майстор.

Тя май изломоти още нещо подире ми. Но аз вече излизах от къщичката. Огледах се, чувствайки се нещо средно между превъзпиталия се Терминатор, спасяващ Сара Конър, и средновековен войник, отвличащ за три дни девойка от завоювания град.

Никой не се опита да ми отнеме симпатичната пленница. В погледите на няколко мъже проблесна естествен интерес — и това беше.

— Съвсем сте се разкиснали тук, клетници — промърморих аз и тръгнах през реката.

Все пак направих една почивка. Недалеч от кулата — можех и направо да се прибера, но все пак реших да си почина и да видя как е моят товар.

Девойката се усмихваше блажено, гледайки някъде вътре в себе си. Потупах я по бузата, чух в отговор тихо хленчене и реших засега да изчакам с разпита. Запалих цигара, радвайки се, че мога да изпитам краткотрайното удоволствие от привичната отрова, а не постоянен и безсмислен екстаз.

— Митничарят… — каза отново девойката. Като че ли се опитваше да фокусира погледа си върху мен. — Не… не ме изоставяй…

Разбрах и я потупах по дланта.

— Не се бой. Няма да те изоставя.

Тя се отпусна и погледът й веднага се разфокусира, стана глупав. Пушех, гледайки в девойката, и с учудване си мислех, че тя не предизвиква у мен никакви сексуални емоции. Абсолютно никакви — а беше доста по-красива от Василиса… даже и от моята Анка, ако трябва да съм честен. Нито загорялото младо тяло, нито скъпото дантелено бельо ме възбуждаха. Сигурно заради изцъклените й сънени очи.

А може би тя не предизвикваше емоции у мен, защото никога не се бях заглеждал по такива момичета? Това беше все едно да видиш кинозвезда или фотомодел. Много полезно за еротичните фантазии на петнайсетгодишен юноша. Но някак несериозно за възрастен човек. Такива девойки са за онези, които карат бентлита и ягуари.

Или за функционали.

С въздишка забих цигарата в меката почва, вдигнах девойката на ръце — с напълно машинално движение тя ме прегърна през шията, — и тръгнах към кулата. Така ми беше по-трудно да вървя. Но след като ме беше помолила за помощ, вече не можех да я нося на рамо като навит на руло килим.

След петнайсет минути внесох блажено усмихващата се девойка в кулата. Между другото, кулата съвсем не изглеждаше толкова очарователна, колкото ми се стори отначало — груб бял камък, а не мрамор, пак добре, че не е варовик… Затворих вратата с ритник, бутнах резето с лакът. Така, а сега какво? В Москва, в Бърза помощ, в токсикологията? Не, не си струва.

Качих се на третия етаж и решително се насочих към банята. Сложих девойката във ваната. Тя бавно се размърда, застана на колене, обхванала с ръце раменете си. Въздъхнах и казах:

— Извинявай, това… без никакви там намерения…

Тя продължаваше да се усмихва. Колко още щяха да действат психомиметиците? Трябваше да попитам Василиса…

— Без никакви намерения! — повторих аз, убеждавайки неясно кого. Свалих сутиена й, помогнах й да свали гащичките. В края на краищата, да не е първата жена, която разсъбличам? Не, не е първата… шестата. Не, петата.

А ако трябва да съм съвсем честен и да броя само доведения докрай процес — третата.

Не можеше да се каже, че тя се нуждае толкова много от хигиенни процедури. Нирвана беше почти чистичък свят, там дори и мръсотията не цапаше лесно. Но аз трябваше колкото се може по-бързо да накарам девойката да дойде на себе си.

Тя поседя три минути под струите на горещата вода. После аз, искрено съжалявайки, че имам нормална вана, а не някакво джакузи, й устроих шотландски душ: пусках за десет секунди ледена вода, после отново добавях гореща. Когато видях, че това не действа, започнах да пускам ледената вода за по двайсет секунди. Изумително развлечение, повярвайте. Особено когато навън е студено и водата от крана е наистина ледена…

След пет минути контрастният душ оказа ефект.

— П-п-престани… — промърмори девойката. — С-с-стига…

— Аха! — зарадвах се аз. — Как се казваш?

Тя вдигна мокрото си и вече не толкова омиротворено лице.

— На… на…

— Наташа?

— Настя… сти… стиг…

— Настя Стиг?

— Стига!

Реших, че като за начало не е зле. Спрях водата, свалих хавлията от закачалката. Настя послушно се изправи, аз й наметнах хавлията и й помогнах да се измъкне от ваната.

— Ще можеш ли да говориш? Да не се изключиш?

— Не знам…

— Да вървим.

— По… почакай. — Тя ме отблъсна, погледна накриво клозетната чиния. — Излез… трябва…

Излязох, силно подозирайки, че след пет минути ще се наложи да вляза и ще намеря блажено усмихващата се Настя по средата на пътя към заветната цел. Но тя се оказа по-силна, отколкото очаквах. Излезе сама. Наистина, веднага увисна на ръцете ми и честно каза:

— Всичко плува…

В кухнята я сложих на пода — би паднала от стола. Направих чаша силно сладко кафе — три лъжички кафе, три — захар, вряла вода; не ме интересуваше вкусът, а само кофеинът да е повече. Накарах я да го изпие. Погледнах към прозореца, водещ към Кимгим, и само поклатих глава. Вече беше вечер. Нямаше да е хубаво да не отида в ресторанта на Феликс. Щеше да е предизвикателно. Сякаш не искам да общувам със съседите си.

— Как си?

— Всеки момент ще заспя — отговори почти ясно Настя. — Нямам сили…

— Какво е станало с теб? Защо са те оставили в Нирвана?

Но, изглежда, исках от нея твърде много. Очите на девойката се затваряха, тя постоянно напираше да легне на пода. Примирих се и я отведох в спалнята, сложих я в леглото си — и тя веднага изпадна в непробуден сън. Дори започна лекичко да похърква.

— Ъхъ — казах аз, покривайки я с одеяло. — Лека нощ.

Може би това беше нормално. Лишаването от психеделика трябваше да предизвика или възбуда, или притъпяване. Второто повече ми изнасяше.

С твърда крачка прекосих стаята и погледнах през прозореца.

Москва. Мрачно, но не вали. Свечерява се, в прозорците горят светлинки, но уличните лампи още не са пуснати.

Кимгим. Като се имат предвид глухата уличка и липсата на фенери — по-тъмно. Затова пък всичко е покрито със сняг. Небето е тежко, снежно, но засега не се наблюдава валеж.

Земя-17. Червен залез над морето. Синевата на небето преминава в тъмносиньо, после във виолетово, после в чиста тропическа тъмнина. Всичко това е подправено в залезнорозово. Такива картини обичат да слагат като фон на мониторите си възрастните счетоводителки и младите секретарки.

Нирвана. Ябълкова идилия. Зелена трева, синьо небе… Но тук слънцето е още високо.

Какъв ще бъде петият ми, последен прозорец?

Свих рамене. Нищо не мога да направя, какъвто се падне — такъв.

Време беше да се приготвям за Феликс. Добре щеше да е да се издокарам в костюм, но не си бях подсигурил такъв… Наложи се да се огранича с чиста риза и чорапи. Сложих си и камата и даже избърсах все още влажното острие. Ако се обзаведа с камина, ще редя над нея фамилното оръжие…

Оставих на масата бележка за Настя: „Не ходи никъде, може да е опасно. Изчакай ме. Ще се върна сутринта“. След кратко колебание се подписах просто като „Митничарят“.

Когато излизах, изключих осветлението. Отворих вратата към Кимгим с мрачната решителност да преодолея многокилометровия път до ресторанта колкото се може по-бързо, в стила на Цай.

Но бях подценил Феликс. До кулата стоеше познатата ми шейна, в която скучаеше, пушейки — не банална цигара, а лула със сложна форма — Карл, сервитьорът. При появата ми той скочи на снега и рапортува:

— Каляската е готова, майсторе!

Очевидно беше, че Карл не просто изпълнява разпорежданията на господаря си, но и го прави с удоволствие.

— Отдавна ли чакаш?

— А, няма проблем — отговори младежът и аз разбрах, че шейната наистина се е застояла тук. Впрочем това си личеше и по следите върху снега — той периодично беше разхождал коня напред-назад, за да не измръзне. — Ще чакаме ли приятеля ви?

— Той тръгна на пътешествие — казах мрачно аз. Качих се на шейната, спуснах завесата и потеглихме.

Нищо ново под луната. Дори и ако е чужда луна.

На вратата на ресторанта висеше табелка: „ЗАТВОРЕНО ЗА ЧАСТНО ПАРТИ“. До входа стоеше топло облечен, много представителен оберкелнер и обясняваше на възмутена млада двойка, че „е изключено, всичко е заето, корпоративна вечеринка, препоръчвам ви да посетите ресторант «Краля рибар», като извинение от нашия ресторант там ще ви сервират безплатно по чаша от нашия специален глинтвайн“…

Двойката се караше, позовавайки се на предварителна поръчка, и ме поглеждаше крайно неодобрително. Явно ресторантът на Феликс беше популярен в Кимгим.

— Заповядайте, майсторе — приветства ме с нисък поклон оберкелнерът и отново насочи вниманието си към местните жители. Тонът му се променяше с такава лекота, сякаш някъде на гърба си, като в детска играчка, беше монтиран превключвател: „раболепно-любезен — непреклонно-учтив“.

Влязох в главната зала и връчих якето си на гардеробиера.

Забавата тъкмо започваше.

Бяха се събрали двайсетина гости. Засега все още никой не беше седнал около масата — голяма кръгла маса, която крал Артур би одобрил. Феликс ми беше казал, че в Кимгим има десет функционали… значи половината бяха дошли от други светове. Веднага видях Роза Бяла — с дълга черна рокля и деколте, неподходящо за възрастта й. В едната си ръка Роза държеше чаша с шампанско, а в другата — дебела димяща пура. Старицата ми кимна благосклонно и каза нещо на пълната застаряваща жена, застанала до нея. Жената ми хвърли внимателен поглед и ме дари със сладостна усмивка. Деколтето й беше не по-малко предизвикателно, но поне донякъде оправдано. Виж, за светлотюркоазения цвят на роклята й явно я беше посъветвал някой враг.

Тук беше и Цайес, със смокинг и папионка. Той отегчително обясняваше нещо на внимателно слушащ сервитьор. Сервитьорът кимаше, но Цайес продължаваше да уточнява подробностите от поръчката си. Цайес изглеждаше внушително, като достойна издънка на възраждащ се аристократичен род. Дори ъгловатата му физиономия изглеждаше уместна.

Почти всички гости се придържаха към строгото облекло, сякаш ги бяха поканили с дрескод „черна вратовръзка“30. Мъже с черни смокинги и черни папийонки, жени с вечерни рокли. Само двама или трима мъже бяха облечени в полуофициален стил… впрочем, не. До прозореца стоеше някакъв мъж в светли панталони и ленена риза и непринудено разговаряше с девойка с розова рокля. Погледнах бегло тлъстия му врат и изведнъж ясно осъзнах: „функционал-дизайнер“. Как точно разбрах това? Не знам. А откъде влязоха в главата ми „черни вратовръзки“, „бели вратовръзки“, „непринуден“, „официален“ — всички тези измислени от меланхоличните англичани дрескодове…

Нищо, ще ме изтърпят… Сложил пръсти на колана на дънките си, тръгнах към масата. До лявата ми ръка се появи сервитьор с поднос. Взех си чаша шампанско.

— Кириле! — Срещу мен излезе Феликс. Също безупречно облечен, — с кожена папка в ръка — какво, менюто ли? — Много се радвам, че намери време да ни посетиш! Приятели, моля за внимание! Това е Кирил от митницата в заводския район.

Радостта му беше непресторена. Както впрочем и интересът на останалите функционали. Някой тихичко, интелигентно заръкопляска, останалите подхванаха аплодисментите. Няколко секунди всички аплодираха като нервни пътници след дългоочакваното меко кацане на самолет.

— Четвъртата митница в нашия град — продължи Феликс. — Струва ми се, че това е достоен повод за банкет. При нас се появиха нови врати към Земя-17, Земя-2 и… какво е днес, Кириле?

— Нирвана — казах.

— Кой район?

— Не знам. Там има селище на заточени — казах, гледайки Феликс в лицето. — И още една митница. Функционалът се казва Василиса.

— Василиса… — Феликс се замисли. — Ще погледна в… ще погледна. Там има трийсет селища, така че трябва да се ориентирам… Е, добре, Кириле! Нирвана също е от полза. Имаме един изход за там, но е в напълно безлюдна местност, това е нехуманно, а създаването на нов лагер е трудно и нецелесъобразно.

— Феликс. — Изведнъж осъзнах какво ме е смутило в думите му. — Ти каза, че при вас се е появила врата към Земя-2?

— А, да. Към твоя свят.

— А Земя-1?

Феликс се засмя и размаха ръка, сякаш прогонваше нахална муха.

— Глупости, не го мисли. Това е резервен номер. За да не възникват ненужни спорове за това кой е пръв… Господа, предлагам тост!

Сервитьорите се засуетиха. На някого наливаха шампанско, на друг сменяха чашите. Роза Бяла премина на коняк, няколко мъже последваха примера й.

— За новия член на нашето малко, но задружно семейство! — изрече Феликс. — Всички ние сме различни, но работим за единно дело!

Гостите вдигнаха чашите си. Няколко функционали ме потупаха ободряващо по рамото. Слушах нищо незначещи, но като че ли искрени комплименти. Цайес, явно в качеството си на стар познат, ме побутна с юмрук по рамото и дружелюбно се озъби.

След като допи шампанското си, Феликс ловко ме подхвана под ръка и заяви:

— Ще отвлека за няколко минути госта ни! Кириле, нали не си много гладен?

— Не много — излъгах аз.

— Няма да те задържам дълго. Ето, вземи си сандвичи. — Той взе от масата една чиния с хлебчета с най-различни плънки и ми я връчи. — Опитай ги, много са вкусни…

Погледнах със съмнение изпечената от хляб кошничка, пълна с жълто-зелени полупрозрачни мъниста.

— Хайвер от октопод — поясни Феликс. — Леко осолен.

— Онзи същият ли? — попитах.

— Какво? Да, именно. Всяко нещо си има своите предимства, винаги… Как я караш, свикваш ли?

Влязох след Феликс в малък кабинет, отделен от голямата зала с тежки брокатени завеси. Тук имаше няколко кресла, масичка с напитки и мезета. Сложих чинията си там.

— Всичко е наред, Феликс. Свиквам.

Нещо в него се беше променило от първата ни среща. Беше се появила някаква суетливост, някаква смутена неловкост.

Сякаш… сякаш той се боеше от нещо.

— Въведоха ли те в течение на нещата?

— Да. Дойдоха двама и функционал-акушерка.

— Но да, да… Вие там имате доста силна спойка с властта. Чудесно. Главното е — не забравяй, че никой няма право да оказва натиск върху теб. Дори политиците.

Не бях казвал кой именно от хората беше идвал при мен. Но се направих, че не съм забелязал гафа на Феликс.

— Един политик ме уговаря да отворя врата към Аркан.

— Защо? А ти можеш ли?

— Не знам дали мога. Пробвах, но се отвори врата към Нирвана. А относно това защо… — Замислих се и си сипах малко коняк. По-точно — не коняк, а някакво местно бренди, съдейки по миризмата съвсем прилично. — Там е бъдещето, нали?

— Не, не бъдещето — намръщи се Феликс. — Това е вулгарно тълкование. Смята се, че светът на Аркан е почти идентичен със Земята, но я изпреварва в развитието. Е… като че ли цялата му история е започнала трийсет години по-рано.

— Все едно. Общо взето, политикът има честолюбиви планове. Иска да знае бъдещето, за да може да работи по-успешно в нашия свят.

— За да властва — кимна Феликс. — А защо не? Опитай, разбира се. Но е много трудно да се отвори проход за там, много… Имаше една митница…

— Феликс, значи в Аркан няма функционали?

— Значи няма — разпери ръце Феликс.

— Откъде са дошли?

— Кой? — усмихна се Феликс. Но ми се стори, че крайчетата на устните му затрепериха.

— Функционалите.

— Що за глупост? — Феликс повиши глас, но съвсем леко. — Ние сме функционалите! Аз съм от Земя-3. Ти си от Земя-2. Човешката цивилизация съществува в световете от втори до шести. Плюс два епизодично достъпни свята, Аркан и Каньон. В останалите светове няма хора, а в някои изобщо не съществува живот… Честно казано, точно затова те повиках!

Той ми подаде папката.

Оказа се, че вътре има две купчинки закрепени с кламери листа. Първата купчина беше озаглавена „Достоверно известни светове“. Втората, по-тънка, беше „Земя-3, разширено описание“.

— Вечно забравят за това — каза Феликс. — Отсъствието на централно управление е наш плюс, но и минус… винаги има минуси. Тук има куп полезна за теб информация.

Бързо прегледах първата страница на „Достоверно известни светове“.

„Земя-2. Светът е напълно населен и изучен. Политическото устройство е многополюсно. Най-важни държави — Съединени американски щати, Китай. Най-важни езици — американски английски, китайски. Равнище на техническото развитие — 1“.

— Какво значи „равнище на техническото развитие — 1“? — попитах.

— Светът ти е най-добре развит технически и е приет за еталон — поясни Феликс. — А равнището по екологично развитие се равнява по нашата Земя.

— За да няма обидени?

— Именно.

— Благодаря, Феликс. — Затворих папката. — Но все пак ми се струва…

— Аз имам много добро отношение към теб, Кириле. — Феликс ме погледна с упрек. — Винаги се радвам, когато на някой човек му се отвори шанс да встъпи в редовете ни. И много добре знам, че у новаците възниква желание да се доберат до някакви тайни пружини, основите на нашето общество. Но, Кириле, те не съществуват! Има само функционали-акушери, които усещат появата на новаците и им помагат да се влеят в обществото ни. Има приятели, които помагат, които винаги ще направят живота ти по-приятен. Има различни светове, от ужасни до прекрасни… твоята Земя е прекрасна, между другото, само че ти не го забелязваш. Има и определени проблеми… понякога хората, узнали за нашето съществуване, започват да плетат разни заговори…

— И тогава ги заточават в Нирвана.

— Да. Изпращат ги на Земя-22. Не особено сурово наказание, като се има предвид, че съпротивата не се гнуси от никакви средства. Нали?

Свих рамене.

— У всеки възникват романтични пориви — промърмори Феликс. — Особено у млади хора по отношение на симпатични девойки…

Погледите ни се срещнаха. Кимнах и попитах:

— И какво се случва с младите функционали, които се поддадат на романтични пориви?

— Е, ако това не носи вреда — нищо — въздъхна Феликс. — Възможно е дори младият човек да успее да превъзпита наивната девойка, забъркала се в чужда опасна игра. И тогава никой няма да има нищо против!

— Аха. — Въпреки цялата сериозност на разговора в главата ми изведнъж се разнесе: „Ние всички сме под шапката на Мюлер“31, и аз едва не се пръснах от смях.

— Но се случват и много по-неприятни ситуации. — Феликс с мрачен вид въртеше в ръце чашата, като все не се решаваше да глътне коняка. — Например появи се функционал-лекар. Славна девойка. Би могла да помогне и на нас, и на хората. Нима някой е против? Ние всички според силите и способностите си помагаме на обикновените хора! Но не, тя се свърза с бандитите, започна да плете интриги… закономерно беше изправена пред избор и прекъсна връзката със своята функция. Превърна се от функционал в човек. Какво пък, това си е неин избор! Но после започна някаква глупава партизанщина, робинхудщина… стигна се дори до изтезаване на горката глуповата старица… И, между другото, на теб ти се наложи да пролееш кръв, убивайки глупави хлапета, наслушали се на романтични бръщолевения!

Не намерих какво да отговоря на тези думи. Феликс беше прав, ръцете ми бяха изцапани с кръв. Но какво друго можех да направя в тази ситуация?

— Ти не си можел да направиш нищо — продължи Феликс. — Не си виновен! Вината е в изначалната глупост и предателството на един функционал!

Поседяхме безмълвно няколко секунди. После Феликс се изправи, лицето му се отпусна, сякаш беше изпълнил с чест неприятна, но необходима мисия.

— Вярвам, че никога няма да се сблъскаш с предателство! — тържествено каза той. — Това не се случва често, но винаги е толкова тежко… А сега да вървим! Гостите чакат. А и първото ястие вече трябва да се сервира.

Излязохме от кабинета точно навреме — сервитьорите тъкмо разнасяха чиниите с топло ядене. Обърнах внимание, че на всички е поднесено едно и също ястие, но с различен набор от сосове. Някои имаха по една-две малки чашки, а други — по цяла батарея чашки, шишенца, бурканчета и бутилчици.

— Коняк — помолих аз сервитьора, гледайки чинията с нещо, наподобяващо телешки медальони. — Макар че… не, донесете ми водка.

— Каква точно водка ще желаете? „Руски стандарт“, „Столична“, „Абсолют“, „Кзарп“, „Есгир“, „Лимомен есгир“?

— „Есгир“ — реших аз.

Впрочем местната водка се оказа съвсем обикновена водка. Такава можех да опитам в Тамбов, в Стокхолм и във Франция — навсякъде, където са се сетили да варят спирт от пшеничено брашно. Нямах нищо против. Бях бесен — и на Феликс, и на всички възможни борци от съпротивата, и на самия себе си. Искаше ми се да се напия.

И успях.

Помня още как се бяхме уединили с Феликс и пиех някакъв много стар и рядък коняк — вече след водката, без да чувствам вкуса му, но хвалейки го с ентусиазъм. Паметта на митничар услужливо ми подхвърляше някакви специфични думички от речника на дегустаторите и Феликс одобрително кимаше.

После Феликс изчезна някъде, а аз дълго време се целувах в кабинета му с някаква девойка, функционал-художник. Девойката ме уговаряше да отида с нея в ателието й, където незабавно ще започне да ми прави гол портрет. Аз отказах, позовавайки се на това, че днес явно не ми е ден, че няма да издържа трети провал, а като се има предвид изпитото количество — той е неизбежен. Договорихме се, че ще нарисува портрета ми след седмица, след което девойката леко и естествено се прехвърли върху Феликс.

В самия край на вечерта се побратимих с един немец, чийто митнически пост свързваше Кимгим с малкото курортно градче Вайсбаден. Немецът дълго проверява в някакви карти, после тържествено заяви, че през Кимгим ще мога да попадна във Вайсбаден, а там — в някакви страхотни бани. По този повод вдигнахме наздравица и започнахме да се убеждаваме взаимно в близостта между руския и немския характер, трагизма на руско-немските войни и във великата роля, която трябваше да изиграят Русия и Германия в Европа. При това немецът през цялото време политкоректно подчертаваше: „В Обединена Европа!“, а аз със смях заявявах: „Че и в Разединена!“. Кой знае защо, това ми се струваше много смешно.

После, някак веднага, без никакъв преход, се озовах при своята кула. Беше много студено. Сервитьорът Карл ме уговаряше да вляза в кулата и да легна да спя. Аз му обясних, че като функционал мога спокойно да спя и на снега. Но Карл така се разстрои, че все пак се съгласих да вляза.

Там и заспах, удобно разположен под стълбите. Съвсем бях забравил за девойката в леглото ми, но изкачването по стълбите ми се стори твърде трудно, не си струваше усилията.