Чернова

12

Досега през живота ми никога не ми се беше налагало да се явявам пред комисия. В училище, от една страна, бях много способен, а от друга — твърде нехаен, за да се плаша от някаква си „комисия от гороно“23. В университета учих през онези години, когато просто нямаше никакви комисии и в страната цареше пълна анархия. А в работата ми като мениджър в „Бит и байт“… какво има да се проверява там? Дали не съм отмъкнал някоя нова видеокарта за домашния си компютър?

„Не, не съм я откраднал — започвах да протестирам, — ще я върна след месец, дотогава дори ще успее да остарее, а ако това не ви харесва — напускам, и без това в «Макросхема» плащат с хиляда и петстотин повече!“

Но въпреки това по гърба ми между лопатките неволно плъзваше студенината на наследения страх.

Какво да се прави — небитото поколение и досега лежи върху чина.

Чака да му нашарят задника с пръчката.

Изтупах пясъка от ризата си и влязох в кулата. Мимоходом си помислих, че трябва да сложа пред вратата изтривалка… или някое от специалните килимчета, онези зелените като пластмасова тревичка.

На московската врата отново се почука.

Котя застана до стълбата, опитвайки се да си придаде максимално съсредоточен вид (малко му пречеха двете изпити бутилки украинска бира).

Отворих вратата.

И се озовах пред три дружелюбни, добре познати физиономии.

Първият беше един известен комик, телевизионна звезда, бузест и набръчкан. Усмивката му беше залепнала толкова здраво на лицето, че сигурно се налагаше да се напъва, за да спре да се усмихва.

До него стоеше известен депутат с патриотично-опозиционни убеждения. Той също се усмихваше, но при него се получаваше по-добре. Повече внушаващо доверие. Чак да му се прииска на човек да влезе в партията му и да започне да милее за народа.

Тия двамата — добре. Очаквах нещо подобно.

А третият беше Наталия Иванова.

Жива и здрава, кимаше ми дружелюбно. Само погледът й не се връзваше с дружелюбната усмивка. Напрегнат поглед.

Браво на Котя, че толкова навреме изказа догадката си!

— Здрасти, Наташа — казах аз, наведох се към девойката и я мляснах по бузата. — Радвам се да те видя в добро здраве.

С политика си стиснахме силно ръцете. А комика, честно казано, ми се искаше да го халосам с надуваем чук или да му забия сметанова торта в лицето. Но се задоволих с кимане и максимално дружелюбна усмивка.

Наталия ме гледаше изпитателно. В очите й нещо превключи, стопи се, промени формата си. Изплува пълно дружелюбие и одобрение. Дори край очите й се появиха весели бръчици, макар че обикновено това могат да го постигнат само изключително опитните кучки на около трийсет — трийсет и пет годишна възраст.

А напрегнатостта се скриваше, губеше се от погледа — някъде по-близо до душата.

Идиот.

Нали само преди миг ме бяха посъветвали — прави се на ударен! А аз се проявих като досетлив, не се изненадах, че Наталия е жива.

— Нали не си ми сърдит, Кириле? — Наталия също се наведе към мен и ме докосна по бузата със сухи, горещи устни. От приветливостта й лъхаше студенина.

— Какви ги говориш! — Насилих се да се засмея и кимнах на комика, сякаш го канех да се присъедини към веселбата. — Да не съм някой идиот? Кой би се отказал от такова нещо? Да ми беше обяснила веднага, нима аз…

— Никога не трябва да се обяснява нищо. — Наталия леко охлади фалшивото си благоразположение. — Може ли да влезем?

— Разбира се! — Отстъпих встрани, като бегло зърнах паркираните скъпи коли и неколцината здравеняци, които бяха заобиколили кулата. Тримата влязоха. И се спряха, когато видяха Котя. — Тук е един приятел… решихме да пийнем малко, нали не е проблем?

Наталия изгледа внимателно Котя. Той едва ли не се изпъна като струна и изстреля:

— Константин Игоревич Чагин! На двайсет и пет години! Освободен от военна служба по здравословни причини. Журналист!

— Какъв журналист? — гнусливо попита Наталия.

— Сензационник! — изтърси Котя.

— При теб ли пренощува Кирил?

— При мен — с готовност се съгласи Котя. — Само че не го помня, всичко бях забравил, запознахме се наново… Но да не си помислите нещо, не съм тук по работа! А чисто по приятелски. Не съм враг на Кирюха!

— Важното е да не бъдеш враг на себе си. — Наталия като че ли взе някакво решение относно Котя. — Разбира се, дружете. Приятелството е много важно нещо.

— Старият приятел няма да развали браздата! — произнесе със скърцащ глас комикът. Погледна с надежда към Наталия. После към политика.

Наталия не му обърна никакво внимание, политикът се намръщи и каза:

— Женя, не си на работа…

— Стори ми се смешно! — каза предизвикателно комикът и сви рамене. — На всеки може да се случи!

— Нека по-добре да се запознаем с този младеж — рече политикът миролюбиво. — Защото се досещам как са ни представили… комисия, инспекция… мразя бюрокрацията!

— Е, вас ви познавам… задочно — промърморих аз. — Вие…

— Просто Дима — разпери ръце политикът. — Никакви официалности, тук сме все свои хора! Кирил, Женя, Дима… ъъъ… Костя, Наташа. Устроихте ли се вече, Кириле?

— Лека-полека… — Стараейки се да не поглеждам към Наташа, придобих смутен вид и измънках: — Зле е с парите… имам къде да живея, но трябва и да се яде… освен това и телевизор, за да не изоставам от живота в родината…

Политикът кимна. Погледна Наталия — тя се беше качила по стълбата и внимателно оглеждаше втория етаж на кулата. Каза:

— Наташа… не трябва ли да плащате някакви „пътни“? Докато човек навлезе в работата…

Странни отношения царяха в тази троица. С лекота определих комика като най-безобидния и взет „за масовост“, но не можех да разбера кой е главният — Наталия или Дима.

— Сега ще му дам — съгласи се Наталия. — Кириле, третият етаж отвори ли се?

— Кухня и баня.

— Прекрасно. — Наталия слезе по стълбата и се приближи до мен. Без да сваля поглед от очите ми, тя измъкна от чантата си дебела пачка синкави банкноти. — Стотачка ще ти стигне ли да се устроиш?

Котя цъкна с език и отчетливо прошепна:

— Помещението е голямо…

— Не ставайте нахални, момчета. — Наталия ми се усмихна и пъхна пачката в ръката ми. — Какви врати са отворени?

— Към Кимгим — отвърнах. — Тя беше първата. А днес сутринта… ето тази.

Естествено, вратите ги интересуваха много повече от моята скромна личност. Само след няколко секунди и тримата вървяха по пясъка. По лицата им беше изписано удоволствие. Комикът дори изтича до водата, намокри ръцете си и се върна — доволен и рецитиращ гръмогласно, с противна театрална интонация:

Наталия въздъхна, но си замълча. Политикът разхлаби възела на вратовръзката си. Съблече бялото си сако и го преметна през ръка. После каза:

— Обичам морето… Толкова е прекрасно, Кириле. В Москва имаше само един изход към морето. В район Капотня, представяш ли си?

— А общо колко кули има в Москва?

— Не е задължително да са кули, в Капотня е мазе… Седемнайсет митници.

Погледнах накриво комика — той обикаляше кулата, докосваше стените й, от време на време дори ги риташе, сякаш за да провери здравината им. Попитах:

— Това наистина ли е Малта?

— Този свят е много далеч от нашата Земя — отвърна безгрижно политикът. — Не като разстояние, разбира се, а по веригата24. Това не е Кимгим. Тук континентите са съвсем различни. Няма хора.

— Курорт.

— Именно. Ще бъдеш много популярен.

— Не сбъркахме с теб — съгласи се Наталия. — Е, какво пък, Кириле. Поздравявам те. Това е добра врата. Впрочем… ти и сам си го разбрал вече.

Проследих погледа й и забелязах оставените на пясъка бирени бутилки и пакетчетата с ядки. И не само аз. Политикът неочаквано тръгна към мястото на пикника ни, вдигна двете бутилки и ги отвори една от друга. Отпи голяма глътка.

Морето ги подкупи. Накара ги да се отпуснат. Явно много им се е искало да имат още една врата за насам.

— От какво зависи закъде се отварят вратите? — попитах.

— От митничаря — отвърна Наталия след миг колебание. — Отваряш врати към онези светове, които са ти най-близки.

— А колко са световете? — попита Котя иззад гърба ми.

Този път Наталия се поколеба по-дълго. Но отговори:

— На нас са ни известни двайсет и три. Това са тези, към които се отварят стабилни проходи… макар че поне половината от тях не са нужни никому. Разказват се истории за светове, проходите към които не се отварят редовно… може да са просто слухове. Някои светове се срещат често, други — по-рядко.

— Кимгим се среща често — предположих аз.

— Кимгим е много популярен свят — съгласи се Наталия. — Дори го използват като междинна станция, когато искат да попаднат в някой по-рядък свят… Добре, след като вече започнахме с въпросите и отговорите, питай по-нататък. Ще ти отговоря.

— Наталия, ти каква си?

— Функционал.

— Досетих се. А по-точно?

— Акушерка. — Отговорът явно беше предварително подготвен. И аз послушно се ококорих учудено, след което зачаках разясненията: — Акушер-гинеколог. Търся бъдещи функционали и им помагам да се проявят.

— Вчера се разходих из Кимгим, запознах се с двама функционали… — небрежно подхвърлих аз. И забелязах, че това е нова информация за тях. Наталия запази каменна физиономия, лявото око на политика едва-едва потрепна, а комикът искрено се изненада. — Те ме посветиха в същността на нещата. Но никой не спомена нищо за акушерки.

— Това е, защото има нормални раждания, има и такива с усложнения — изрече меко Наталия. — В твоя случай всичко беше… много зле. Ела, Кириле. Това е разговор… за функционали.

Тя ме хвана нежно за ръката и ме поведе към морето. Котя остана при кулата. И не само Котя. Политикът и комикът също не тръгнаха с нас. Значи се оказва, че те са обикновени хора?

— Те са обикновени хора — каза тихо Наталия. — Няма нужда да чуват… подробностите. За втори път ме изненадваш, Кириле.

— Първият път беше, когато се появих с ножа?

— Да. Изобщо не отговаряше на характера ти. А сега изненадващо бързо се приспособи. Добре, подцених те. Дай да се разберем веднъж завинаги, Кириле. В мир ли сме?

— А ако не сме? — попитах.

Наталия помръдна рамене.

— Ти си на своя територия. Можеш да ме завреш в миша дупка. Но после…

Кимнах:

— Ясно. Ще дойде функционал-полицай. Наталия, имам един въпрос. Защо точно аз станах митничар? Това някаква вродена особеност ли е?

— Не — отвърна неохотно Наталия. — Изглежда, че не е. Не знам какъв е механизмът и хич не искам да го знам.

— Но ти си акушерка.

— И какво от това? Съобщават ми, че някой ще стане функционал. Аз го наблюдавам. Обикновено човек се изтрива от реалността бързо и лесно. В дома му се появява някой друг, заемат работното му място. Но понякога е много сложно. Твоят апартамент се промени, но вместо теб не се появи никой. Работното ти място остана свободно.

Спомних си с каква готовност моят шеф ми предложи да ме назначи на работа в „Бит и байт“, и кимнах неохотно.

— Забравяха те бавно — продължаваше Наталия. — Наложи се аз да те заменя. Да заема мястото ти и да натисна както трябва. Какво друго можех да направя? Ти някак успя да се вкопчиш в заобикалящия те свят…

— Или светът — в мен? — измърморих аз. — Разбирам.

— Цялата ми вина е в това — каза Наталия, — че лекичко те побутнах. Ускорих превръщането ти във функционал. Чрез онази симулация… така че на самия теб да ти се отще да бъдеш себе си. Всеки друг функционал на мое място би постъпил по същия начин. Е?

Тя наклони глава настрани и ме погледна в лицето. В крайчетата на очите й отново се появиха бръчиците.

Та тя изобщо не е млада, усетих се аз. Сигурно функционалите въобще не стареят, консервират се в човешката си възраст. Но Наталия съвсем не е станала функционал на двайсет и няколко годишна възраст…

— Ти си добра жена — казах.

— Какво да се прави. Ти малко ми досади, Кириле. Държа се цяло денонощие. — Фалшивата доброжелателност постепенно започна да изчезва от погледа й. Но слава Богу, на мястото й се появи равнодушие. Наталия все пак беше стигнала до извода, че аз не съм опасен.

— И защо ти трябваше така да ме плашиш? Ако ми беше разказала веднага…

— Така щях да разваля всичко — изсумтя Наталия. — Не учи функционала как да изпълнява функцията си!

— Поговорка?

— Нещо такова. Мир?

— Мир. — Усмихнах се и й стиснах ръката. — И все пак ти доста ме измъчи…

— Затова пък каква отплата. — Наталия кимна към съскащата ивица на прибоя, стигаща почти до краката ни. — Слушай по-нататък. Тези двамата — тя погледна към политика и комика, — не са функционали. Те могат да се възползват от нашите способности. Да минават от свят в свят. Да си правят красиви прически и да похапват вкусна храна. Да се лекуват и да учат. Но недей да откровеничиш с тях кой знае колко. Ти си функционал при своята функция. Те са производни. Съдирай им кожата, когато минават през митницата. Бъди учтив, но строг. А функционалите е прието да се пропускат без излишни церемонии… освен ако не се извършва нещо наистина незаконно.

— Като превоз на забранени стоки?

Наталия кимна:

— Точно така. Е, това е, да вървим…

— Почакай! Имам още два въпроса.

— Да? — Наталия ме погледна с очакване.

— Откъде хората научават за функционалите? Кой получава правото да се възползва от нашите… функции?

— Кириле, трябват ли ти пари? — присви очи Наталия. — Вещи… по-сложни от табуретки и тенджери? Безопасност?

— Трябват ми — признах си аз и погледнах накриво към двамата членове на комисията. — А още и хумор, нали?

— Не всичко на света се измерва в пари! Ти нали се разкри на приятеля си?

Възражението беше толкова сурово и неочаквано, че не намерих какво да отговоря. Наталия се усмихна победоносно.

— Тогава последен въпрос. Кой е шефът ни?

— Ти все още живееш в някакъв уродлив свят — поклати глава Наталия. — Свят, в който са важни парите, властта, положението в обществото; в света на алчните деца… Отпусни се! Ти си извън тези рамки. Няма шефове. Всички сме равни. Изпълнявай честно функцията си и всичко ще бъде наред.

Наталия се обърна и тръгна към кулата. После се спря. Обърна се и ме погледна:

— Да вървим. Тук съм, за да обявя, че си встъпил във функцията си. А приятелят ти… какво пък, съобразителните журналисти може да са ни от полза.

Те останаха в кулата още половин час. След като Наталия обяви, че е доволна от мен, обстановката бързо се затопли. Най-накрая се махнахме от плажа, качихме се в кухнята. Но преди това политикът погледна през вратата, извика някого от охраната и му донесоха бутилка шампанско. Истинско, френско, разбира се, сухо, умерено охладено, а не ледено „от фризера… гледай, гледай, ледчета плуват, хубаво замразява, а?“. Впрочем сладкото „Съветско шампанско“, пълно с въглероден двуокис купажно вино, не може да се пие по друг начин освен леденостудено веднъж в годината, на новогодишния празник.

Намерих сравнително прилични чаши в комплекта съдове, който се беше появил заедно с третия етаж. Комикът обяви, че „питието е битието на Русия“ и всички отпихме по глътка шампанско.

След това получих визитки от Дима и Женя. Наталия, естествено, не ми остави никакви координати. Но ми обеща, че ще се виждаме периодично. И ме посъветва да си поръчам няколко десетки визитки, тъй като в близкия месец се очаква да ме посетят неколкостотин известни личности.

А когато изпращах „комисията“, комикът окончателно ме довърши — плесна се изразително по плешивото теме, разкрещя се „Стара главо, глупава главо!“, хукна към колата, дълго рови в багажника и се върна с леко поомачкана книжка с неговата хумористична проза — и много дълго ми писа посвещение. Наталия дори не спря да го изчака — махна ми и тръгна пеша в посока към метрото. Може и да бързаше към Черкизовския пазар, за да продава китайски обувки… Затова пък политикът изчака учтиво края на епистоларното действие, давайки ми да разбера с красноречива гримаса, че то е неизбежно.

Тъкмо когато се разотидоха и последяните коли, в които се намъкнаха скучаещите около кулата охранители (интересно какво ли си бяха помислили за приумиците на началниците си?), аз затворих вратата и погледнах въпросително Котя.

— Какво пък — рече Котя. Изглеждаше много сериозен. — Браво на теб. Добре се правеше на ударен. Особено в началото: „Радвам се да те видя в добро здраве“.

— Как се издъних… — започнах аз. И млъкнах.

— Напротив! — възмути се Котя. — Нима наистина може да си помислил, че Наталия е мъртва? Ако се беше изплашил и разстроил при вида й — ето това щеше да изглежда подозрително… Не, всичко е наред. Ти се държа както трябва.

— Ама и теб си те бива! — не издържах аз. — Журналист-сензационник!

— Добре звучи. — Котя гордо се изпъчи. — Няма цял живот да пиша истории от рода на „как омразната тъща стана любима жена“. Току-виж попадна на сензация…

Той млъкна, а аз кимнах:

— Точно така. Вече попадна. Къде са ти сензационните статии? Аз имам снимки, можеш да ги използваш.

Котя въздъхна, потърка челото си и каза:

— Даже бира не ми се пие вече… Кажи ми, какво става — цялата власт в ръцете на функционалите ли е?

Поклатих глава:

— Той не е функционал. Защо мислиш, че Наталия ме отведе встрани? Някои хора са наясно с нещата и се ползват от услугите ни. Не е задължително да са политици…

Котя направи недоволна физиономия:

— Е, да! Също и комици.

— Той се старае… — дипломатично отвърнах аз, скривайки зад гърба си ръката с книгата. Не ми беше удобно да ругая човек, от когото току-що съм получил автограф.

— Знаеш ли какво усещане имам? — оживи се Котя. — Че тази твоя Наталия също е дребна риба.

— Също?

— Твърде много важничи — продължи Котя, без да обърне внимание на въпроса ми. — Надува бузи…

Размишленията му бяха прекъснати от почукване по вратата — откъм страната на Кимгим.

— Започваш да ставаш популярен — оживи се Котя. — Помисли си сериозно за табела с работното време на вратата…

Отидох до вратата. Котя вече по навик се изкачи до средата на стълбите (у мен се зароди неприятното подозрение, че тази точка го привлича с възможността за бързо изтегляне по маршрута „втори етаж-прозорец-Москва“). Макар че… честно казано, на негово място, без да притежавам способностите си, и аз бих се подсигурил.

Вратата се отвори, пропускайки облак студен въздух.

А заедно с него — младичка чернокоса девойка с кривогледи очи.

— Моля да премина! — извика момичето, миг преди юмрукът ми да се забие в слепоочието й.

Успях. Възпрях ръката си.

Отстрани изглеждаше така, сякаш с бързо движение съм погалил девойката по главата.

Този път не беше облечена с черния гащеризон. Полата й беше малко по-дълга, но такива и при нас се носят. Ботушки. Нещо подобно на късичко яке. Кафява кожена баретка.

Най-обикновена девойка. В метрото никой не би й обърнал внимание. Нито на облеклото, нито на този тип външност.

— Къде отиваш? — попитах.

— Закъде… закъде има проход? — Тя погледна назад през рамо. Или не искаше да ме погледне в очите, или очакваше някой да се появи след нея.

— За Москва. И на някакъв морски бряг, там няма хора.

— Морето. — Момичето влезе, отмествайки ме встрани. Затвори вратата и я заключи с резето. Погледна към Котя, гордо вирнала глава. И най-накрая срещна погледа ми.

Тя беше изплашена почти до смърт. До този момент, когато паниката изчезва и остава само спокойствието на обречения.

— Мито! — казах аз. — На колана ти виждам метални ножове. Хладното оръжие с дължина до един лакът се облага със…

С едно бързо движение момичето обърна джоба на якето. Хвърли на пода шепа монети, като че ли сребърни.

Това не беше опит да ме оскърби. Тя просто бързаше.

— Стигат — кимнах аз. Нямаше нужда да броя парите. Знаех, че ми е платила повече, отколкото трябва, и че не носи в себе си нищо друго, облагаемо с мито. — Върви. През онази врата.

— Ти трябва да ми я отвориш — каза момичето и облиза устни. — Бързам.

Отворих вратата — интересно, тя не би ли успяла да го направи? С изразителен жест й посочих плажа. Девойката се плъзна покрай мен. В този момент свали якето си и остана по черен пуловер.

— Почакай! — извиках й аз. — Кажи ми, защо нападнахте хотела?

Подскачайки на един крак, девойката събуваше ботуша си.

— Трябваше ни майстор.

— Какъв?

— Какъвто и да е. — След ботушите върху пясъка полетяха вълнените чорапи. Това вече леко напомняше на стриптийз.

— Защо? — не се отказвах аз.

Момичето извади от ножницата си метална кама. Вдигна полата си нагоре и с бързи движения започна да я подрязва на равнището на коленете си.

— Имахме една идея… — отвърна тя неясно. И изведнъж се обърна към мен и възкликна с искрена омраза: — Ох, колко ви мразя всичките!

— И ме молиш за помощ?

— Не за помощ! За проход!

Тя задържа за секунда ножа в ръката си, сякаш обмисляше дали да не го метне по мен. Но здравият разум надделя. Ножът се озова обратно в ножницата си, момичето се извърна, направи няколко крачки с босите си крака, сякаш се разтъпкваше. И побягна леко и красиво — към брега, към зелените храсталаци в далечината. Добре тичаше, не бих я настигнал… във всеки случай не и в живота си като мениджър.

— Накъде се е разбързала? — замислено рече Котя.

— Не накъде, а откъде — поправих го аз. — Струва ми се…

Не ми се струваше. На вратата от Кимгим се почука. Деликатно, но настойчиво.

— Може би няма смисъл? — Котя кимна към вратата. — Може да отидеш… в магазина, да си купиш телевизор…

Поклатих глава. Котя не разбираше — не можех да не отворя. Когато се намирах в кулата, не ми беше по силите да се преструвам, че отсъствам. Все едно да се опитвам да се сдържа да не кихна.

Единственото, което можех да си позволя, беше да отида много бавно до вратата, да я отворя без да бързам и да не пусна веднага вътре човека, който стоеше на прага.

Мъж на трийсет години. Висок. С нормално телосложение. Само физиономията му не беше стандартна — има такива хора, при които формата на лицето не е овална, не е кръгла, а е някак ромбовидна, сякаш човекът е построен от конструктор „Лего“. Много леко облечен, сякаш е излязъл да се разходи в някоя прохладна лятна вечер — с леко яке и някаква несериозна барета на главата.

— Здрасти! — Мъжът силно стисна ръката ми. — Ти си Кирил, знам. Феликс ми разказа хубави неща за теб. Аз съм Цайес.

Отново си помислих, че на жителите на Кимгим изобщо не им върви с фонетиката. А съдейки по тъжната въздишка на Котя, двамата с Цайес въобще не говорехме на руски език.

— Но ти ме наричай просто Цай — доброжелателно ми предложи той. — Знам, че за вас имената ни звучат много странно.

— Кирил — съвсем ненужно се представих аз. И неволно заразявайки се от маниера му, добавих: — Може и само Кир.

— Твой приятел ли е? — кина Цайес към Котя и дружелюбно махна с ръка. — Чудесно… Накъде избяга момичето?

— Натам.

— Ще вървя… — Цайес въздъхна и уверено тръгна към вратата. От обувките му с грайфери по пода оставаха късчета топящ се сняг. — Ако не те затруднява, братко, до половин час не излизай никъде. Няма да се бавя.

Той отвори вратата без никакви проблеми. Излезе, огледа се. Ритна с крак захвърленото яке на девойката. И хукна по следите й — отначало без да бърза, но постепенно ускори ход. При това в движенията му не се забелязваше онази мрачна, механическа монотонност, с която се впускаха в преследване терминаторите или вампирите от холивудските филми. Не, той тичаше разкършено, свободно, като на моменти без каквато и да е причина подскачаше — или за да се опита да види жертвата си, или просто радвайки се на брега, пясъка, морето и слънцето.

И това беше много по-страшно от киночудовищата.

— Той е функционал-полицай — казах.

— Разбрах — отвърна тихо Котя. — Може би не трябваше да го пускаш.

— Та тя се опита да те убие.

— Няма значение. Тя няма никакъв шанс…

— Аз също. Ако не го бях пуснал, сам щеше да мине.

— Та ти си на своя територия! — напомни ми Котя. — При функцията си, така да се каже!

Може и да беше прав. Може би щях да успея да издържа срещу дружелюбния полицай. Под краката му щеше да се счупи паркетът… пардон — „дебелите дъски“, върху главата му щяха да се стоварят всякакви мертеци и колонки. На функционала у дома наистина и стените помагат. Откъснатите ми ръце и крака веднага щяха да зараснат. Щях да съм бърз, неуморим и дяволски силен. И накрая щях да победя полицая.

Но защо?

— Защо? — попитах. — Защо да го спираме? Той преследва бандит!

— Дама!

— Бандитка!

Погледнах приятеля си и откровено казах:

— Котя, той не ми хареса. И честно казано, се изплаших.

И Котя веднага млъкна и спря да ми натяква. Свали очилата си и започна да ги бърше с крайчето на мръсна носна кърпа. Накрая рече неохотно:

— Аз също. И онази приятелка не ми е симпатична. Само че да пратят подире й полицай е все едно да насъскат немска овчарка срещу болонка.

Разперих ръце:

— Котя, а какво е мислила тая болонка, когато е започнала да лае? Да ходим да си допием бирата.

— Можеш да пиеш бира, когато някъде там убиват жена? — ахна Котя.

— А ти можеш ли?

Котя се замисли и тъжно призна:

— Мога. По света постоянно някъде убиват някого. Няма да умираме от жажда я!