Чернова

23

Ако повярваме на Борхес, то всички сюжети, а следователно и всички събития в света, лесно могат да се сведат до четири: поход за съкровище, обсада или отбрана на крепост с връщане вкъщи и самоубийство на Бога. Впрочем често забравят за самоубийството на Бога, а и останалите три златни сюжета ехидно се свеждат до истории за „любов“, „индианци“ и „Нова година“. Едва ли Борхес би спорил, защото нали любовта е поход за съкровище, войнствените „индианци“ и сражението за крепостта са неразривно свързани, а и какво може да се сравни с празнуването на Нова година? Само завръщането у дома. Що се отнася до самоубийството на Бога, то съвременните идоли не са склонни да извършват подобни жестове.

В добрите истории тези три сюжета се редуват. Одисей тръгва за съкровища, обсажда Троя и се връща вкъщи. Царският син Иван потегля за златната ябълка, плячкосва замъка на Кашчей и се връща при бащицата. Вълкът последователно обсажда три къщи с прасенца и позорно бяга у дома.

Моите походи за съкровища явно водеха към отбрана на крепостта. Само дето нямах шансове да се върна вкъщи.

Край кулата не ни очакваше никой. Първото, което направих, беше да проверя всички врати. Качих се на втория етаж и погледнах през прозорците.

Тишина. Безлюдност.

— Всичко наред ли е? — попита Настя.

— Благодарение на теб… — не се сдържах аз. — И докъде стигнахме? Нали веднага ти предлагах — да дойдеш при мен. Само дето сега съм забъркан в бой с полицай.

— И двамата сме забъркани.

Махнах с ръка. Извадих телефона и се обадих на Котя. Наложи се да чакам дълго — нищо чудно, наближаваше полунощ.

— Да? — откликна Котя недоволно.

— Кирил е. Настя е при мен.

— Коя Настя? Тази с бележката?

— Да. Бяха й пратили функционал-полицай. Аз го отблъснах и я доведох при мен.

— Победил си полицай? — възхити се Котя. — Яко!

— Няма накъде да е по-яко. Всеки момент могат да дойдат за мен.

— А, едва ли — предположи Котя. — Едва ли в такава ситуация ще действат, без добре да си помислят.

— Могат да дойдат и при теб.

— А аз какво общо имам?

— Предоставил си убежище на Илан. Мисля, че тя ги интересува не по-малко от Настя.

Котя изсумтя и попита:

— И какво предлагаш? Да бягаме?

— Може би. Или елате тук. Сигурно ще мога да ви защитя в кулата. Дори и от полицай. Питай Илан, тя трябва да ги разбира по-добре тези неща.

— Ей сега…

Известно време в слушалката цареше тишина. Чаках, притиснал я към ухото си, и гледах Настя. Тя стоеше до прозореца с изглед към Аркан. Сякаш почувствала погледа ми, се обърна:

— Това ли е Земя-1?

— Да.

— Красиво е. Там в далечината има телевизионна кула…

— Кулата в Останкино. Точно като нашата. Явно са я сметнали за удачна постройка.

— За какво им е всичко това? — попита неочаквано Настя. — Ако при тях всичко е толкова хубаво, ако са толкова могъщи… Биха могли да живеят по човешки. Да дружат с нас, а не да ни експлоатират.

Изведнъж разбрах, че тя е все още дете…

— Настя, по човешки — това означава именно да експлоатираш. За съжаление.

— Не трябва да е така.

— Но е така.

— Непременно трябва да ги победим!

Засмях се:

— Да ги победим? А за целта ще се наложи да експлоатираме други хора. Да ги изпратим на смърт. Да нарушим всичките планове на онези от Земя-1. Ако ти победиш, няма да успееш и да се опомниш, а вече всички ще са си разменили местата. И вече друга девойка, от Земя-1, ще казва: „Защо те ни пречат да живеем, това е неправилно!“.

— И какво излиза? — попита тихо Настя. — Че който е по-силният, той е правият?

За щастие Котя отново се появи на телефона, избавяйки ме от необходимостта да отговарям.

— Кириле? Илан казва, че не си струва да идваме при теб. Че най-добре ще е да се махаме от Москва. Тя знае няколко района, в които няма функционали и докъдето полицаите не могат да се доберат. Може би ще дойдете с нас?

— Как? — отговорих аз раздразнено. — Забрави ли, че аз също съм прикован към кулата.

— Извинявай — смути се Котя. — Е… тогава ние ще побързаме. Ще се постарая да ти се обаждам!

— Обаждай се — отговорих аз. Ето на.

Загазихме. Разбира се, Котя е прав. За тях е по-добре да се скрият. А аз… е, не да се сражавам, естествено. Да се опитам да урегулирам конфликта. В края на краищата, никого не сме убили…

— Няма да дойдат, нали? — попита Настя.

— Не — признах аз. — Илан смята, че е по-добре да се скрият. В район, в който засега няма функционали. Тя знае такива места. Да… ти също можеш да отидеш с тях.

— Съблазнително. — Тя помълча малко. — Не мога да кажа, че приятелят ти е идеалът ми за мъж, но несъмнено в него има нещо… А ти какво ще правиш?

— Ще преговарям. Ще се опитам да сключа мир. Все пак тук имам хубаво място, полезен съм като функционал.

— Тогава ще остана с теб — каза твърдо Настя.

— И пак ще кажеш, че искаш да воюваш с тях? Ако не си забелязала, те изобщо не обичат това.

— Обещавам, че няма да го кажа. Само не очаквай от мен да излъжа!

Оставаше ми единствено да разперя ръце. Да излъже? Ха! Трудна работа е това — да се излъже функционал-полицай…

През това време Настя се приближи към следващия прозорец. И неочаквано ме повика:

— Кириле… погледни колко е красиво!

Наистина беше красиво. Пълна луна — както и на нашата Земя, само че изглеждаше още по-голяма. И светеща с милиони дребни пламъчета морска повърхност. Почти нямаше вятър, морето дишаше спокойно, поклащайки светещите пламъчета с вълните си.

— Планктонът свети — казах аз. Думите ми се изтръгнаха неочаквано и напълно неуместно.

— Планктонът? Колко интересно! — Настя продължаваше да гледа през прозореца. — А когато някое момиче каже „каква красива луна!“, ти за химичния състав на реголита45 и за албедото46 на лунната повърхност ли започваш да говориш?

— За пръв път срещам момиче, което да знае думата „реголит“ — отговорих честно аз. — Така че отговорът на въпроса ти е „не“.

— Познавах едно момче, математик — кимна Настя. — Пътуваше във влака и се влюби в кондукторката, защото тя се заговори с него за функциите. Математическите, естествено. Слязоха заедно от влака и за малко да се оженят.

— А какво им попречи?

— Не помня. Май тя изобщо не разбираше от тензорно смятане…

Предпазливо докоснах Настя по раменете. Наведох се и зарових лице в косите й. Тя бавно обърна глава и се целунахме. Обръщайки се, тя се плъзна в ръцете ми, притисна се към мен, погледна ме в очите. Бяхме с почти един и същи ръст и аз си помислих не на място, че всичките ми предишни момичета са били половин глава по-ниски.

— Ако сега излезем… там — тя кимна към прозореца, — всичко ще бъде като в лош холивудски филм.

— Обожавам лошите холивудски филми — отвърнах аз. И даже сам си повярвах.

Но не отидохме веднага на плажа. Леглото беше по-близо.

— Кириле, сърдиш ли ми се?

— Не. — Лежах върху одеялото, захвърлено на пясъка, и гледах в прозрачното нощно небе — въздухът беше толкова чист, сякаш цялата атмосфера на Резервата е издухана в космоса — и галех Настя по лицето. Намирах с ръце устните й, запомнях чертите на лицето й, сякаш съм сляп. — За какво да ти се сърдя, глупаче?

— Аз те скарах… с твоите. Извинявай. Увлякох се. Миша започна да се държи като последния страхливец, а ти също стана много предпазлив.

Тя изведнъж се надигна на лакти и ме погледна — на лунната светлина кожата й беше станала сребристоматова. Плесна се по устните.

— Какво има?

— Аз съм глупачка. Защо говоря за него? Знам, че мъжете не обичат това…

— Ох, колко си осведомена… Говори, все ми е едно.

— Не, няма повече. Аз и не искам да чувам за него повече. Още по-малко пък — да говоря. Наистина ли ти харесвам?

— Да.

— Илан казваше, че функционалите рядко имат отношения с хората. Дълготрайни отношения. Помниш ли какво казваше Вълшебника в „Обикновено чудо“? Че жена му ще остарее и ще умре, а той ще продължава да живее…

— Откъде си такава умна? Може и ти също да си функционал? Функционал-библиотекар?

— Не бих се отказала… — Настя прекара ръка по корема ми. — Това сигурно е интересно.

— На най-горния етаж ще имам библиотека — казах. — Тоест вече имам, но е празна. Ако сега се договорим с функционалите… какви ги приказвам! Ще се договорим, естествено! Ще можем да направим такава библиотека! И ще ги помолим да те направят функционал.

— Нима това е възможно?

— Нали все по някакъв начин го правят… — Протегнах ръка и докоснах гърдите й. — Не, не искам да си библиотекарка. Ще си развалиш зрението и ще започнеш да носиш очила. И постоянно ще ходиш, заровена в някоя книжка.

— А аз ще си свалям очилата. И ще ходя, заровена в теб. Ето така…

Тя меко се отпусна върху мен. Целуна ме по устните, по шията, по корема, започна да се спуска надолу.

— Настя, дори функционалите се уморяват… — казах аз с трагичен шепот.

— Сега ще видим…

— Това… не е честно… — Впрочем след секунда възкликнах. — Не, а това е още по-нечестно!

Настя тихо се засмя. Погледах известно време на фона на небето силуета й, обгърнат от лунна светлина и морски вятър, ту повдигащ се, ту отпускащ се над мен. После усетих как се учести дишането й, хванах я за дланите, стиснах ги. Надя въздъхна, едва чуто застена и се притисна към мен, тялото й още се тресеше от меки вълни, но тя не спираше и дойде моят ред да застена от най-древната и силна от насладите.

— Ти подриваш бойния ми дух… — казах аз малко по-късно. — Предстоят ми сложни разговори, а аз ще се усмихвам блажено и ще отговарям неуместно…

— Тогава се стегни…

— Аха. — Приседнах. Беше ми тревожно. Пустинният плаж, луната в чистото небе, замиращите отблясъци във вълните, красивата девойка до мен — какво друго можеше да желае човек? Увереност в утрешния ден, навярно… — Ще се изкъпем ли?

— Да вървим.

Тя се надигна с лекота. И ние хукнахме по пясъка към водата — точно като в евтините филми.

— Имай предвид, че изобщо не знам дали те обичам или не! — извика Настя, хвърляйки се във водата. — Аз… Не… Знам!

— И аз! — извиках.

И това беше истина. Но именно защото не се бояхме да говорим за това, тази истина изживяваше последните си дни.

Дойдоха при нас сутринта.

Събудих се от разнасящото се отдолу чукане по вратата. Чукането не беше силно или заплашително, не беше дори настойчиво. Но бе непоколебимо. Чук-чук. Дълга пауза. Чук. Отново пауза. Чук-чук.

Който и да беше това, той стоеше до вратата и бавно почукваше по нея. Той имаше много време — цялото време на света — и страшно много търпение. Повече, отколкото е отпуснато на хората.

Настя също се събуди и седна в леглото. Погледна ме тревожно.

— Облечи се — казах й аз. — Котя беше прав, таймаутът ни свърши.

— Ще ни нападнат ли?

— Не, какви ги говориш! Със сигурност са измислили някакво предложение. — Погалих я успокоително по рамото. — Някакви изисквания към мен и към теб… Разбира се, ще се пазарим. Ще обещаем да не им пречим… Само че, моля те, бъди искрена! Те ще почувстват лъжата!

Чук. Чук-чук.

Чукаха по московската врата — тя даваше най-желязното ехо. Жалко. Бих предпочел почукване от Кимгим и посещение на Цай.

— Ще бъда много убедителна. — Настя стана и започна бързо да се облича. Бели панталони, бяла блузка с къси ръкави — летни дрехи, нелепи в есенната Москва. — Знаеш ли, малко ме е страх.

— Всичко е наред — намигнах й аз. — В лошото холивудско кино добрите винаги побеждават.

— А ние добрите ли сме?

— Възможно най-добрите — казах аз, обувайки дънките си.

— Кириле…

— Да?

Настя поклати глава:

— Не, нищо. После ще ти кажа.

Улицата все още беше пуста, както са пусти московските улици в шест часа сутринта, когато пада първият сняг. В малките градчета хората стават и лягат рано. Само в Москва, заспиваща след полунощ, на утринните зимни улици цари пустота.

Наталия Иванова стоеше до вратата. Леко облечена, с протрити дънки, грубовата блуза — огромни червени рози на черен фон, с олющени маратонки. Я, наистина ли работеше на Черкизовския пазар? Валеше лек снежец, който беше поръсил косите на Наталия.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

— А ако откажа?

— Това още повече ще усложни нещата — отговори сериозно Наталия.

— Ами… влизай.

Следвайки ме (не ми се искаше да се обръщам с гръб към нея, но още по-малко желаех да демонстрирам страх), Наталия се качи на втория етаж. Огледа се и попита:

— А къде ти е приятелката?

— Прави закуската. — Побутнах един от столовете към Наталия. — Сядай.

— Благодаря. — Тя седна, наведе се над масата и облегна брадичка на дланта си. Гледа ме известно време. После едва забележимо се усмихна и ми намигна: — Е, какво, забърка ги разни?

— Забърках ги — казах аз покорно.

— Нищо. Все нещо ще измислим. — Тя стана сериозна. И веднага изрече с упрек: — Кириле, що за бесове са се вселили в теб? Откъде е тази надменност? Ти отвори проход към Аркан — за втори път в цялата история на вашия свят. Браво на теб, не споря. Това е… да го кажем така — енергетично сложен процес. Все едно да плуваш срещу течението. Добре, ти се справи. Посрещнаха ли те? Посрещнаха те. Направиха ти великодушно, прекрасно предложение — да ни станеш равен. Да станеш един от нас.

— От вас?

— Кириле, няма защо да те лъжа сега, ти сам си разбрал всичко. Да, аз съм от Аркан. Работата ми е да внедрявам функционали.

— Защо го правите? — попитах. — Това, че експериментирате — ясно е защо. Но за какво сме ви ние? За компания? Прислуга от аборигени? Защо именно аз? Защо не честолюбивият политик Дима или бизнесменът Миша?

— Не си ли разбрал? — попита Наталия с искрено учудване. — Ами, знаеш ли, Кириле… Не, сега няма да ти давам обяснения. Първо трябва да се изясним.

— Ами изяснявай се — промърморих аз. — Какво, пак ли ще взривите бомба?

— Имаме си и други методи — каза Наталия. Без да ме заплашва, просто ме информираше. — А относно бомбата… трябваше да проверим дали вашата технология е способна да навреди на нашата… Кириле, какво да правя с теб?

— Предполагам, че можеш да направиш с мен каквото си поискаш?

— Да — каза тя простичко. — Така че зарежи намерението си да се пазариш. Както реша, така ще стане. Трябва да си благодарен, че ти симпатизират…

— Благодаря — казах мрачно аз.

— Няма да ходиш в Аркан. Във всеки случай — през близките десет години — усмихна се Наталия. — За да не се изкушаваш, ще бетонираме вратата и прозореца.

Запазих печално изражение на лицето, но вътре в мен веднага се разтопи ледена буца. Все пак бях прав! Функционалите не възнамеряваха да ме унищожат! Бях им нужен. Е, или симпатичен.

— И като обществено порицание си под домашен арест. Да речем… за година. Нали? Ще ти доставят продукти. Що се отнася до излизането от кулата… — Наталия изведнъж отново се усмихна с кранчетата на устните си — със сякаш фалшива, но кой знае защо предразполагаща усмивка. — Ех! Да става каквото ще! Оставям ти изхода към Резервата. Иначе тук съвсем ще се вкиснеш. Съгласен ли си?

— Да — бързо казах аз.

— Ще се извиниш на Андрей Петрович. — Наталия укорително ме заплаши с пръст. — Как може така? Да се възползваш от отдалечеността му от функцията, да се сбиеш, да му нанесеш телесни повреди. Не е хубаво! При това подриваш авторитета на полицаите като цяло.

— Извинявам се — казах. — Всъщност ми е много неудобно. Той е толкова… интелигентен човек. С удоволствие ще се извиня.

Горе издрънча някакъв съд. Погледнах към стълбите. Наталия — също. След което въздъхна:

— А сега най-сложното…

— Тя остава с мен — бързо казах аз.

— Кириле, всичко си има граници. Включително и нашата снизходителност. Напразно си взел девойката от Нирвана, точно там й беше мястото. В края на краищата, можеше да я върнат след някой и друг месец. След като се вразуми.

— Значи вината е моя, не нейна.

— Първо, тя е участвала в онези нелепи терористични изпълнения. — Наталия демонстративно сгъна пръст. — Второ — укривала е избягала престъпничка. Трето — нарушила е обещанието да не разгласява и да не пречи, давано от всеки човек, който узнае за функционалите. Четвърто, в отговор на предложението да се покае е заявила, че ще продължи дейността си. И пето, което е най-неприятното — нападнала е функционал! Функционал-полицай, изпълняващ задълженията си.

Наталия гръмко удари с длан по масата.

— Това повече няма да се повтори — казах. — Никакъв тероризъм, никакво укриване. И тя ще се покае. И ще се извини на Андрей Петрович.

— Кириле, не сме в детската градина — поклати глава Наталия. — „Извинявайте, няма повече да правя така“ — и после пак бели. Не, Кириле. Въпросът с Настя вече е решен.

Почувствах, че започвам да се разгорещявам. И сложих ръка върху дланта й, притискайки я към масата.

— Настя няма да ходи никъде — заявих аз. — Това е. Точка. Баста. Край.

Наталия се намръщи. Лицето й се загрози още повече.

— Така и предполагах, че по този пункт ще бъдат най-големите усложнения… За какво ти е бившата държанка на дребен бизнесмен? Какво, малко ли са жените за теб? Избери, която си поискаш! Опитни курви, порядъчни жени и майки, наивни малолетни — погледни през прозореца, цели стада си въртят задниците!

— Избрал съм си.

— Въпросът вече е решен, Кириле — каза Наталия. И аз изведнъж осъзнах, че тя е наблегнала на думата „вече“.

— Настя! — извиках, скачайки. — Настя!

Никой не ми отговори.

— Но ще ти направя отстъпка — продължи Наталия, сякаш не забелязваше поведението ми. — Тя няма да ходи никъде.

Хвърлих се към стълбите, изтичах на втория етаж. Вратата на кухнята беше отворена.

Настя лежеше на пода до печката. В тигана бавно загаряха бърканите яйца — с някакво ъгълче на съзнанието отбелязах, че са направени като за деца, във вид на весела муцунка с очи-жълтъци и ивица бекон вместо усмихваща се уста. Металическата шпатулка, с която Настя се е готвела да прехвърли яйцата в чинията, беше отлетяла в ъгъла на кухнята.

Когато се наведох над Настя, в очите й все още имаше живот. Живот и страх — те винаги са неразривно свързани. Стори ми се, че ме позна. Стори ми се дори, че се зарадва. Но в следващия миг в очите й дойде смъртта и отнесе със себе си страха.

Поклатих глава.

Не!

Как така? Та това е моят дом. Моята крепост. Дори при глупавата бабичка Бела прислугата се изцели за броени минути. Аз съм митничар. Аз съм почти военен. Изцелих се, когато целият ми корем беше смазан на кайма. А тук дори няма рани.

— Настя! — извиках аз. — Не умирай!

Разтърсих я за раменете, прекрасно разбирайки, че вече е мъртва. Беше се държала поне минута, след като сърцето й е спряло. Паднала е… изпуснатата шпатулка беше издрънчала над главата ми… Защо не е извикала? Не е можела? Или не е поискала? Не е извикала. Но е живяла още поне минута, чакайки да дойда.

— Живей! — заповядах аз. — Живей!

Сложих ръце на гърдите й. Представих си как от пръстите ми излизат невидими токове, задействащи сърцето… Как удря заряд, подобен на синята мълния на дефибрилатор…

Трябва да се получи.

Нали?

Но нищо не ставаше.

Сърцето беше спряло и девойката беше умряла. Никаква мистика.

— Тя е мъртва — каза Наталия. Гледаше ме замислено, застанала на вратата.

— Съживи я! — извиках.

— Не.

— Не можеш? Или не искаш?

— Не искам — призна си Наталия. — Нали ти казах: има неща, които не прощаваме. Нападението срещу полицай е едно от тях. Успокой се. Всичко свърши.

— Спокоен съм — казах аз, гледайки Настя.

— Чудесно. Тази девойка вече е имала трима мъже — още преди да навърши деветнайсет. За какво ти е такава? Не си глупак, нали няма да тръгнеш да ми разправяш, че между вас е имало любов? Нямаше любов, само секс. Нарочно не ви безпокоих през нощта, оставих те да се позабавляваш.

— Ти защо… така грубо? — попитах, гледайки Наталия.

— За да разбереш, че можем да бъдем и груби. — Тя присви очи. — Това момиче не ни е нужно. А теб ни се иска да те запазим. Ако преглътнеш случилото се, ще останеш с нас. Ако не — ще се присъединиш към нея.

— Значи така?

— Точно така.

Прекарах длан през лицето на Настя, затваряйки очите й. Поправих измъкналата се от панталона й блузка. Станах. Оплаках се на Наталия:

— Не разбирам защо тя изтърси онова. Че е по-добре да умреш изправен. Нали полицаят се съгласи да ни даде шанс… Излъгал ли е?

— Не. Щяха да й позволят да живее.

— Невъобразима глупост — казах. — Всички тези гръмки думи и красиви пози… „те няма да преминат“, „все пак тя се върти“, „родината или смърт“, „готова съм да умра за убежденията си“ — всичко това става глупост, когато дойде истинската смърт… Всичко това е за децата. И за възрастните, които ги манипулират…

Наталия кимна одобрително.

— Но тя все пак се върти — казах. — Нали така? Тя се върти и те няма да преминат, родината си остава родина, дори ако смъртта стане смърт, и никой не е готов да умре, но понякога е по-лесно да умреш, отколкото да предадеш… Ти си грозна, зла жена, която никой никога не е обичал. Дори не си дошла в нашия свят, задето обичаш своя. На теб ти е нужна само власт.

Наталия плесна с ръце като учителка, чийто любимец, блестящо решил интегрално уравнение, не е успял да умножи две по две. Върху лицето й се изписа явно огорчение.

— Ти си мръсница — заявих аз. — Всички вие сте мръсници. И работата не е там, че ни управлявате скришом, че въртите световете както си искате. Така или иначе някой щеше да ни управлява, някой щеше да ни манипулира. И бедата не е там, че ни отнемате свободата, а в замяна ни давате позлатена клетка. Свободата не се измерва в квадратни километри. Бедата не е дори там, че ни отнемате роднините и приятелите. Ние нали все пак ги помним, а това е най-важното. Вие сте мръсници, защото отнемате нас от онези, на които сме скъпи! Вие не им оставяте дори спомена за нас. Но за теб и това се оказа малко, а? За вас хората са фигури, които можете да местите по дъската както си искате, да превръщате една пешка в царица, а друга да махате от дъската, да нагласявате партията си…

Млъкнах.

Млъкнах, защото разбрах всичко. Всичко важно.

Разбрах защо са ме превърнали във функционал.

И попитах:

— Какъв трябваше да стана?