Чернова

22

Ако един мъж и една жена, едва познати, се привличат с нещо помежду си, в отношенията им рано или късно настъпва странният момент „аз изведнъж“… Или не настъпва, но тогава отношенията приключват, преди да са започнали.

Моментът се състои в това, че в жилището на девойката (по-често) или на мъжа (по-рядко) се звъни на вратата. И този, който е дошъл, произнася фразата: „Аз изведнъж реших да намина“. Понякога добавя: „Почувствах, че ме чакаш“, но това вече зависи от наличието на романтична жилка в душата. Ключовата дума тук е „изведнъж“.

Изведнъж реших да намина покрай вас. Изведнъж реших да ти се обадя.

Извинявай, това е неуместно, и аз самият не знам какво ще правим… Извинявай, минавах наблизо и изведнъж си помислих…

Случайността или дори абсурдността на постъпката в такива случаи е принципно важна. Любовта принципно е нелогична, затова толкова я недолюбват хората, които по погрешка са се родили хора, вместо изчислителни машини.

Събитието „аз изведнъж…“ още нищо не гарантира. Възможно е да те да пият чай и после да си кажат довиждане. Възможно е да си легнат заедно, но все пак да се разделят.

Но ако „аз изведнъж…“ изобщо не се е случило, то все още няма любов. Има приятелство, страст, привързаност — множество хубави неща и чувства. Но не и любов.

Младата героиня от съпротивата Настя Тарасова живееше на „Преображенска“. Не най-добрият район, естествено. Но затова пък в симпатична нова сграда с охранявана територия, в апартамент-студио на последния етаж, със сигурност купен от добрия бизнесмен Миша. Знаех адреса й, тъй като Настя беше минала през моята митница. Това беше поредната митничарска способност, проявила се у мен.

Знаех и къде живее Миша. В Рубльовка, както се полага на сериозен човек.

Минах през охраната на входа без проблеми. Учтиво казах адреса и фамилията, а когато охранителят ме помоли да покажа документите си, поклатих глава. И казах, чувствайки се нещо средно между Волф Месинг, напускащ „Лубянка“, и Оби Уан Кеноби, изиграващ имперските щурмоваци:

— Не са ти нужни документите ми.

— Не са ми нужни — съгласи се охранителят и отвори вътрешната врата. — Всичко хубаво.

Малко разочарован от отсъствието на цветни визуални ефекти, преминах в охраняваната територия, където край настланите с камък алеи светеха фенери, а на кучешката площадка унилите обитатели разхождаха под дъждеца породистите си кучета.

Видеодомофонът при входа също не беше проблем — без да гледам, набрах кода и вратата се отвори. Вътре имаше още една строга портиерка в стъклена будка-аквариум, но тя не тръгна да ме разпитва.

Хубава сграда. На стълбището — чистота, цветя в саксии и дръвчета в каци, благоухание на сложна смесица от парфюми — явно съвкупната миризма на всички дами и господа, влизащи и излизащи от сградата. Асансьорът само дето не беше облицован в мрамор, движи се леко, огледалата сияят, свири тиха музика.

А на площадката на последния етаж ме очакваше изненада. Изненадата беше с ръст метър и деветдесет и с широки рамене. Познавах го от посещението на Михаил и Настя, когато отиваха на концерт в Антик.

Телохранителят също ме позна. Отлепи се от стената, погледна объркано към мен, после към вратата на апартамента, която му беше възложено да охранява.

— Добър вечер, Витя — поздравих аз.

— Там не може — каза Витя с посърнал глас.

— За мен може.

Витя поклати глава.

Или аз не се бях съсредоточил достатъчно, за да стана убедителен, или в простичката душа на телохранителя нямаше място за повече от един господар.

— Не може — повтори той с болка в гласа. — Точно на вас ви казвам, че не може.

— Е, и какво ще направиш? — попитах.

Витя се навъси. Той явно знаеше, че всичките му тренирани мускули и професионална подготовка изобщо не могат да застрашат един функционал.

— Поне ме фраснете веднъж в окото! — помоли той. — Направете ми синина…

— Сам ще се справиш — казах аз с упрек. — Та нали си мъж!

Оставих Витя да гледа скръбно тежкия си юмрук и се приближих към вратата. Понечих да позвъня и установих, че не е затворено.

— Чук-чук — казах аз, влизайки.

Не ме чуха — караха се.

Апартаментът не беше много голям по стандартите на сградата — петдесет квадрата. Свободно пространство с две опорни колони, украсени с рафтчета и някаква груба живопис на онова ниво, което се продава на Вернисажа в Измайлово40. До едната стена — идеално кръгло легло, срещу него — плазмен панел на стената, масичка и кресла. В единия ъгъл с барплот беше оградена малка кухня. Дори банята беше отделена от полупрозрачна преграда от цветни стъклени блокове. Е, като цяло — приятно. Когато си на деветнайсет години, такива апартаменти много ти харесват, на двайсет и пет предизвикват едновременно и умиление, и леко подозрение, че младостта отминава.

Настя и Михаил стояха до барплота. Забелязах в ръцете им високи чаши с някаква напитка. Но на тях не им беше до коктейлите. Изглежда, самообладанието им беше стигнало само за да напълнят чашите. И бяха започнали да се ругаят. Михаил беше с разкопчан шлифер, Настя — с къс халат.

— Ти дори не си помръдна пръста! — крещеше Настя. — Остави ме да умирам!

— Защо си се свързала с тях? Те всичко ми разказаха! — отговори в същия тон Михаил. — Глупачка!

— Ти ме изостави!

— Щях да се договоря и да те взема — отговори рязко Михаил. Стори ми се, че не лъже. — А в този момент нищо не можеше да се направи! След време щях да те взема.

— След като ми се изреди цялото селище? — Настя, естествено, не се успокои от такова обещание.

И в този момент Михаил се издъни:

— Нямаше да е нещо ново за теб. Преспа ли с митничаря?

Настя си пое дъх и млъкна. Изглежда, това предположение наистина я обиди.

— Не — казах аз в същата секунда, в която Настя залепи шамар на Михаил. — Не е спала с мен.

Михаил се обърна към мен, потърквайки бузата си. Видях изражението му и разбрах, че ако не бях влязъл навреме, Настя щеше да получи здрава плесница в отговор…

— Какво правите тук? — попита Михаил студено.

— Длъжен ли съм да ви давам отчет? — учудих се аз. Без да се събувам, се разходих по мекия килим и седнах в едно от креслата. Подуших — носеше се аромата на нещо ядивно и много вкусно. И откъде такъв апетит у мен? Последствие от раняването? — Настя, аз така… изведнъж реших да намина. Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се — каза тя много непринудено. — Да ти сипя ли нещо?

— Джин с тоник — помолих аз.

— „Сапфир“, „Бифитър“, „Гордънс“? — попита Настя с тона на опитен барман.

— Дори не знам — поколебах се аз. — Всичко звучи толкова съблазнително… Михаиле, вие какво ще ме посъветвате?

Върху лицето на бизнесмена заиграха мускулчета. Той изведнъж заприлича страшно много на Иполит от „Ирония на съдбата“, установил, че доктор Женя се бръсне с неговия бръснач.

— „Сапфир“, разбира се — каза Михаил. — Всичко хубаво, господин митничар. Всичко хубаво, Настя.

— Чао! — каза Настя с леден глас. Отвори вратата на хладилника, задрънкаха бутилки.

Михаил остави чашата. Обърна се и тръгна към изхода. При вратата се спря и каза сухо:

— Ще те помоля да не ми се обаждаш повече. Не искам да имам нищо общо… с терористи. Сега разбирам, че си ме използвала!

Вратата хлопна. Свих рамене. Е, хубаво си тръгна. Горе-долу достойно. Неща от рода на „курва“ или „истеричка“ биха прозвучали глупаво и неуместно. А така в думите му има истина.

— Ще се наложи да напусна този апартамент — каза замислено Настя. — Той е на името на Михаил… Впрочем тук наемът е такъв, че така или иначе няма да издържа. Използвала съм го… да, бе!

— Не се обиждай, но не е ли прав? — казах. — Използва ли го?

Настя ме погледна накриво. Сипа лед в чашата. Попита:

— А теб това от къде на къде те интересува?

— Може да искам да знам дали си го обичала.

— А той какво, да не би да не ме е използвал? — Настя ми подаде чашата. — Защо дойде?

— Нали ти казах — изведнъж ми се прииска да отскоча. Минавах наблизо…

— Хайде-хайде — кимна Настя.

— Ходих при родителите си — признах си аз неочаквано за самия себе си. — Не ме познаха. Сега са сами… аз бях единственото дете. Баща ми е остарял.

Настя остави чашата и ме погледна с неочаквано разбиране.

— Не се измъчвай, Кириле.

— Опитвам се.

— Поне са живи. Майка ми почина преди две години. Баща ми пие. Не мога да направя нищо, не ме слуша… Миша все ми обещаваше, че ще се договори с функционал-лекар… но нещо не се получаваше. Сега няма и да се получи.

— Той ще се върне — казах аз с престорена увереност. — Непременно.

— Не, Кириле. Той се е уплашил. Обяснили са му, че съм свързана със съпротива, бореща се срещу функционалите в различни светове. — Настя изсумтя. — Разбира се, ласкателно е, че са ни оценили толкова сериозно.

— Илан е в Москва — спомних си аз. — При един мой приятел.

— Знам, тя ми се обади… Кириле, какво ще стане с нас?

— В смисъл?

— Та нали те ще ни проследят! Функционалите.

— Ще ви проследят. — Реших да не споря. — Настя, мисля, че ако вие с Илан се откажете от идеите си…

— И?

— Ще ви оставят на мира. Имах разговор… за теб, общо взето. Но мисля, че и Илан никой няма да я закача.

Настя кимна, но не каза нищо.

— Вие с Илан бяхте прави за Земя-1 — казах. — Бях там.

— Петата врата? — оживи се тя.

— Да. Това е светът, от който са дошли функционалите. А всички останали светове са техни експериментални площадки. Какво ще бъде, ако се създаде свят с теокрация, с робовладелство, със засилено развитие на техниката, свят без държави… Това, което ги интересува. Нищо повече не им трябва от нас. Така че може да се живее спокойно. Да си избереш тази Земя, която ти допада, и да се заселиш там.

— Някак си е обидно — неловко се усмихна Настя.

— Страдаш от възрастов максимализъм — казах. — Как звучи само, експериментална площадка! Но така или иначе свободата е невъзможна. Някой от великите беше казал, че не можеш да живееш в общество и да си свободен от него.

— Ленин го е казал.

— И правилно го е казал. Дори и Робинзон е бил свободен само до появата на Петкан. — Отпих от джина с тоник. — Да, права си, и на мен самия ми е адски обидно. И, между другото, на Земя-1 стреляха по мен. Раниха ме. Едва не умрях.

— Така ли? — Настя ме изгледа недоверчиво.

— При нас всичко зараства бързо. Така че и аз си имам свои сметки с тези гадини… и не бих се заигравал с тях. Но не можем и да воюваме с тях. Вашите глупави детски набези… как приключиха? С това, че аз убих тези деца. Е, дори и да бяхте хванали мен, или Феликс, или Цай… още някого? Какво от това? Щяха да дойдат функционали от Земя-1 и да направят нови полицаи. Щяха да ви издърпат ушите. Някои — в Нирвана, а други — направо капут.

Настя с някакъв детски жест потърка коляното си и попита:

— Значи какво, ти не воюваш с тях?

— Не — поклатих глава аз. — Срещу ръжен не се рита. Аз съм пас. Ще работя на своята митница. А през прозореца на Земя-1 ще изливам помия и ще им показвам оскърбителни жестове, докато не им писне и не залеят кулата с бетон от горе до долу. И… ако искаш… можеш да се настаниш при мен.

— Доста деликатно предложение, да ти стана държанка — изсумтя Настя. — Какво, на курва ли ти приличам?

— Не. Ти ми харесваш.

— Благодаря за добрата дума. Не!

— Какво „не“?

— Отговорът ми е „не“! Нямам намерение да се крия като мишка под метла! Независимо дали двете с Илан ще успеем или не, ние ще се борим! По-добре да умрем изправени, отколкото да живеем на колене!

Това прозвуча смешно, наивно, но абсолютно искрено. Въздъхнах. Изглежда, беше безполезно да споря… И в този момент от вратата се разнесе:

— Напразно мислите така, момиче.

Повторих същата грешка, която преди мен бяха направили Настя и Михаил. Вратата беше останала отворена, от което се бе възползвал неканеният гост.

Беше четирийсетгодишен и изглеждаше напълно невинно. Пълен, със стилни очила, с изразена плешивина. Неловко стискаше в ръка мокра шапка — често ли виждате по улиците хора, които носят шапки? Картината се допълваше от семпъл сив костюм, опръскан от дъжда, окаляни обувки и лошо завързана вратовръзка. Такива са учителите-стари ергени, живеещи с майка си и монотонно дуднещи на децата за важността на образите на Базаров и Обломов41.

Само че той беше функционал.

— А вие кой сте? — възкликна Настя, скачайки от табуретката. — Какъв е този ден на отворени врати?

Аз също се изправих, заемайки позиция между девойката и „учителя“.

— Това е функционал-полицай — казах аз. — Наш, московски.

Полицаят кимна:

— Напълно сте прав, Кириле. Извинявайте, че аз така, без разрешение… такава ми е работата. Нали разбирате. Казвам се Андрей. Между другото, много ми е приятно да се запознаем!

— Можете да ми дойдете на гости — казах аз. — Кулата при „Алексеевска“, прием — по всяко време на денонощието.

— Уви, няма да се получи. Далечко е за мен, ще се откъсна от функцията си. Работя на югозапад, но тук ме помолиха да помогна… — Андрей се усмихна виновно. — Честно казано, създалата се ситуация ми е крайно неприятна, донякъде даже отвратителна…

Погледнах Настя. Аха. Устните й трепереха. Изглежда се беше усетила!

— Какво искате да направите? — попитах аз.

— Трябва да реша въпроса с девойката. — Той виновно разпери ръце.

— Феликс обеща, че тя може да остане при мен — казах бързо аз. — Познавате ли Феликс?

— Не, но това няма значение. Вашият Феликс е прав, естествено. Разберете, аз изобщо няма да съм против, ако такава симпатична девойка ще живее… с вас. Пратиха ме да поговоря с нея и да я помоля да бъде по-благоразумна. Но аз, за съжаление, чух изказването й. Много поетично — за мишка под метла, за живот на колене…

— Нека да се опитаме да оправим нещата? — усмихнах се аз доброжелателно. — Вие ще излезете през вратата и отново ще влезете, а аз отново ще задам въпроса на Настя?

Мъжът се замисли. После сви рамене и изрече ентусиазирано:

— Всъщност защо не? Разберете, на мен изобщо не ми харесва тази работа! Та аз съм историк по образование, може да се каже — архивен плъх. Седя в прашна кантора, прелиствам стари документи, намирам огромно удоволствие в това. Между другото, направил съм куп интересни открития! Не мога да публикувам нищо, в списанията веднага ме забравят, писмата не пристигат, файловете се изтриват — разбирате, обичайните ни проблеми. Но нищо, за мен самото научно дирене вече е награда! А тази работа е за хора със съвсем друг вид характер… Аз ей сега!

И той излезе.

Погледнах Настя.

— Някакъв клоун — изрече тихо тя.

— Това е функционал-полицай — казах аз. — Може да ни размаже и двамата на тънък слой по тавана. Разбра ли?

На вратата се почука и полицаят влезе отново. Започна да търка очилата си с ръкава на сакото си.

— Настя! — изрекох аз на висок глас. — Нека да плюем на тези самодоволни сноби от Земя-1, а? Ти ще оставиш всички тези детски игри, че си от съпротивата, и ще дойдеш при мен. Там при мен има море. И хубав ресторант наблизо.

Андрей засия, присвил късогледите си очи, и кимна. Сложи си очилата и погледна изчакващо към Настя.

— Вече ти отговорих — каза тихо тя. — Не. Нямам намерение да се примирявам с окупацията.

— Ето на — каза Андрей с горчивина. Нахлупи на главата си мократа шапка. — Защо младостта винаги е толкова глупава и необуздана? Защо на мен ми се пада всичката тази кал, всичкото това лошо време, всичките тези отвратителни действия…

Той тръгна към Настя — бавно, като бършеше в движение ръцете в сакото, сякаш внезапно са му се изпотили дланите. Впрочем той целият беше такъв — мокър, мазен; отчасти от пороя, отчасти от потта си.

— Чакайте — казах аз. — Андрей, стойте! Та вие сте възрастен, умен мъж! Тя говори глупости! Сега ще я взема, тя ще поживее при мен и ще се опомни!

— Не мога — каза той тъжно. — Такава ми е функцията. Не ми пречете, Ки…

Изритах го в корема. С подскок — техника, която използват само героите на източните екшъни.

Андрей полетя назад, към вратата. Залитна, но запази равновесие. Вече бях застанал в стойка — не знаех как се казва. Навярно мъдрите японци и китайци я наричаха по някакъв начин — „пиян жерав“, „изхождаща се мечка“ или „глупав функционал“.

— Не си прав! — каза Андрей огорчено. — Какво правиш? Та ние сме свои! Ние сме функционали, длъжни сме да си помагаме!

— Махай се оттук! — разгневих се аз. — Омитай се! Няма да я…

Сега на мен не ми се удаде да довърша фразата си. Следващите десет секунди обикаляхме около колоните, нанасяйки си удари. Получих няколко много болезнени удара в гърдите, при това у мен възникна неприятното усещане, че полицаят се опитва да строши ребрата ми над сърцето. Затова пък очите на Андрей се превърнаха в каша със стърчащи от очите стъкла и всичките пръсти на дясната му ръка стърчаха като ветрило под неестествени ъгли.

Изглежда, и двамата не усещахме болката.

В един момент осъзнах, че стоим срещу голям френски прозорец, като всеки държеше здраво противника си за ръцете и се опитваше да го удари в стъклото.

Но и двамата не успявахме.

— Глупава ситуация, колега — каза Андрей, примигвайки. От десния му клепач стърчаха стъкълца от очилата и аз с изтръпване осъзнах, че при всяко движение на клепача стъклото стърже по очната ябълка. — Аз съм много далеч от своята функция и затова съм доста по-слаб, отколкото би трябвало да бъда. Това е реми, пат!

— Иди си — казах. — Иди си и ни остави на мира.

— Но аз не мога, длъжен си да ме разбереш!

— Никому не съм длъжен с нищо!

Върху лицето на Андрей се изписа печал.

— Тогава двамата с теб ще се борим, докато не се появи някой трети. Нали?

— Точно така — каза иззад гърба му Настя и с всичка сила стовари върху главата му чугунен казан.

Чугуненият (че дори и алуминиевият) казан не ви е тефлонов тиган с патентовано многослойно дъно. Казанът е тайното оръжие на азиатците, надеждният боен другар на татаро-монголите, незаменим спътник и на непретенциозния турист, и на градския ценител на вкусната храна. Той не се нуждае от покрития против загаряне със съмнителен произход, нито пък от миялни средства, които разтварят мазнината даже в студена вода. В стария казан изгорялото запълва всичките му пори и образува гладка, блестяща черна повърхност, пазеща в себе си аромата на стари пловове42, запечено месо и всички ястия, готвени навремето в него. В добрия стар казан дори и най-обикновената храна се превръща в блюдо от приказките от „Хиляда и една нощ“. А самият казан с течение на времето става все по-тежък, носейки по повърхността си антрацитовите следи от историята.

Този казан имаше знаменита история и беше пълен с плов. И ако се съди по това колко свободно излетяха във въздуха тъмночервеният от сусаменото масло ориз, проблясващите като злато парченца морков, дразнещо ароматните скилидки чесън, пържените кубчета агнешко — пловът изобщо не беше зле. И не само това — той беше съвсем истински плов!

Очите на Андрей се подбелиха, той омекна и седна на пода.

Аз гледах в Настя, а тя — в мен.

— Имам един познат негър — казах. — Обича да размахва халби за бира. Трябва да ви събера някой път… на ринга.

— Помогнах ли? — попита Настя.

— Помогна и още как — съгласих се аз. — Като се започне от момента, в който каза, че няма да се примириш с окупацията.

— Не искам да лъжа — рече Настя. Обърна се и остави казана на барплота. Лекичко подритнах Андрей — историкът лежеше безшумно. Приближих се към барплота и бръкнах в казана.

Изчегъртах от дъното в единия край остатъците от ориз и моркови и ги събрах на топче, изгаряйки върховете на пръстите с все още горещото масло. Сложих топчето плот в устата си. Задавяйки се от аромата и от слюнката, кой знае откъде изпълнила цялата ми уста, едва успях да изтръгна от себе си:

— Изумително вкусно! — Огледах със съжаление разлетелите се из цялата стая остатъци от плова и попитах: — Къде си се научила така да готвиш плов?

— Татко е израснал в узбекски къшлак43. Белобрадите старци са го учили да готви плов.

— А да се бие с казани? Това национално узбекско бойно изкуство ли е?

— Национално женско.

Погледнах часовника си.

— Давам ти три минути, за да си събереш багажа. И се омитаме оттук.

— А ако не искам?

— Ще си отида сам — казах честно аз. — Това, че победихме полицай, е чудо. Случайност.

Тя не спори повече. Отвори крилата на гардероба, измъкна малък платнен сак и се зае да хвърля вътре някакви парцали. Спря за секунда, за да ми подхвърли кълбо найлонова връв.

— Дръж!

— Защо?

Настя помълча малко. И попита:

— А ти да го убиеш ли искаш?

Погледнах злополучния историк. Честно казано, не изпитвах никаква злоба към него. Преди две минути без никакво колебание бих му строшил врата, ако ми се отвореше възможност. Но сега…

Приклекнах и завързах ръцете на Андрей зад гърба с връвта. След това със същата връв му завързах и краката. Найлонът не е подходящ материал за такива цели, твърде хлъзгав е. Но аз доста се постарах да направя възлите по-стегнати.

— Готова съм — каза Настя. — О, не…

Тя без никакво колебание смъкна халата и се зае да обува дънките си. Изхъмках и погледнах демонстративно часовника.

— Имаш още двайсет секунди.

— Един нормален мъж щеше да ме помоли да не бързам — защити се Настя.

— Аз съм нормален. Но ми се живее.

Докато бях при Настя, времето се беше развалило невъобразимо. Лееше се студен дъжд, духаше силен вятър. При това по някакво чудо в облаците се беше образувала пролука, в която светеше огромната, пълна луна. Навън почти не бяха останали хора, дори в далечината, на входа на метрото, също нямаше никого. По този случай шофьорите окончателно бяха забравили за учтивостта и се носеха през локвите, без да намаляват скоростта.

— Спри кола! — наредих аз на Настя. — Казвай: „До «Алексеевска»“. Не жали парите.

— Не си ли с кола? — учуди се тя. Опита се да отвори чадъра, но поривите на вятъра веднага се опитаха да го изтръгнат от ръцете й.

— Аз дори не умея да карам! А ти какво, също ли нямаш кола?

— На мен Миша ми изпращаше кола с шофьор!

— „Не можеш да забраниш да се живее красиво“44… — Огледах се. — Е, засега е спокойно. Не се виждат нови полицаи.

Спря ни стара жигула. Шофьорът дори не ни попита докъде сме и колко ще платим; промърмори: „Сядайте!“ и веднага потегли. Седнах отпред и го изгледах внимателно. А ако изведнъж…

Не, май беше човек. Най-обикновен, застаряващ, изтормозен и изморен.

— Как не ви отнесе пороят? — попита шофьорът. — Разтвориха се небесните двери. Към сутринта дъждът ще премине в сняг, вижте какво е червено небето… А вие, момиче, сте вир-вода! Не сте облечена подходящо за такова време.

— Аха — отвърна бодро Настя. — Така се получи, наложи се да бягаме от купон…

— Какво стана?

— Един пръч се напи и започна да ми досажда — съобщи Настя. — Петя едвам го усмири, но после каква веселба настана!

Отново игрички на герои от съпротивата… Промърморих нещо умерено мъжествено, както се полага на героичния Петя…

— Виждам, виждам, имате синина на скулата — каза шофьорът, поглеждайки ме бегло.

Потърках скулата си.

— Не, отляво. Нима не усещате? Хубава синина ще стане. Да не сте се били с боксьор?

— Ще ми се смеете — с историк.

Шофьорът наистина се засмя:

— Историята е страшна сила. Но боят е рядкост, обикновено работят с перо… Сложете парче сурово месо, добре ще го изтегли.

— Аз ще го целуна, ще подейства още по-добре.

Разменихме погледи чрез огледалцето за задно виждане. Настя се усмихваше.

Да, в отношенията между мъжете и жените все още е останало нещо първобитно. Достатъчно е само да се сбиеш заради жена…

— Накъде да карам? — попита шофьорът.

— Вкъщи — казах. — Към „Алексеевска“…