Чернова

3

Станах рано, учудващо свеж и бодър. Припомних си стария виц, че на двайсет години пиеш и се веселиш цяла нощ и сутринта ставаш бодър, на трийсет години пиеш и се веселиш цяла нощ и сутринта ставаш и чувстваш, че си пил и си се веселил цяла нощ, а на четирийсет спиш цяла нощ и като станеш сутринта, се чувстваш сякаш си пил и си се веселил цяла нощ. Тъй като засега бях между двайсет и трийсет, нощите ми не си приличаха една с друга. Тази излезе сполучлива.

Котя още спеше. Взех душ, измих си зъбите с намазан с паста пръст, порових се в хладилника и си направих два сандвича със салам. Нямах никакво желание да чакам работника на умствения труд и на свободен график да се събуди. Исках да действам. Исках да се боря и да търся, да намирам и да не се предавам. Надникнах в спалнята.

Котя спеше на широко легло за двама, самотно притиснал се към стената. Разтърсих го за рамото.

— Ставайте, графе!

Котя измуча и отвори очи. Погледна ме смаяно.

— Тръгвам. Да търся истината. По жилищни фондове, нотариуси и адвокати. Ела да си заключиш вратата.

— А… Киря… — Котя потри горната част на носа си. — Снощи доста се накиркахме…

Мразя глупавите каламбури! Дори като съм махмурлия.

— Ще минеш ли през Черкизовския пазар?

— Да видя дамата? Помня, помня… — Котя изпъшка и седна на леглото. — Добре, хайде, тръгвай… И аз ще ставам.

— Довърши ли работата? — попитах.

— Че как… „Девойката и нейното куче“. — Котя стана и тръгна подир мен към коридора. — Отлична история излезе, трогателна… Девойчето в детските й години я съблазнил чичо й, после я изнасилили всички съученици подред, след това работила в бордей в Малта, после се върнала в Русия и се заела с развъждането на малтийски овчарки… и ето че намерила любовта си…

— Тъпак! — не издържах аз. — В природата не съществуват малтийски овчарки! Има малтийски болонки!

— Ти ги разбираш тези неща, ти си ни кучевъдът — не се смути Котя. — А на редовия читател не му дреме дали е малтийска овчарка, или йоркширски териер… Затова пък каква финална фраза: „Хората могат да излъжат. Кучето никога няма да те предаде!“.

— Ето! Наградата „Букър“ ти е в кърпа вързана — казах, излизайки. Спомних си за Кашу и настроението ми веднага се развали.

Прекарах следващите четири часа в обикаляне. Хванах такси с шофьор-кавказец, както е прието понастоящем в Москва. Купето му беше по-здраво от обикновено, пък и самият шофьор ми хареса, така че веднага се договорихме да му плащам на час и се заехме да обикаляме града. Жилищният фонд, нотариусът, отделът за регистрации на жилища… все места, където човек не би отишъл доброволно. Но на мен през този ден отчасти ми вървеше. Почти навсякъде минавах, без да чакам на опашка, почти всички бюрократи „ми влизаха в положението“.

Котя се оказа прав.

Всички документи за апартамента бяха на името на Наталия Степановна Иванова.

Не устройвах скандали. На нейно име — значи на нейно. Едва ли си струваше да настройвам срещу себе си дребните чиновници. Първо трябваше да съставя пълна картина на случващото се.

Последното ми посещение беше в Останкинската телефонна централа. Телефонът вече беше собственост на гражданката Иванова.

И изведнъж ми хрумна неприятно предположение. Помолих таксиджията да спре при офиса на МТС4 на Проспекта на мира, приближих се до гишето на касата и казах номера си.

— Фамилията? — изстреля касиерката.

— Максимов.

— Грешка — повтори студено девойката. — Повторете още веднъж номера.

— Фамилията е Иванова — предположих. — Забравих, че е на името на жена ми…

— Колко пари ще вкарате?

— Сто рубли — казах мрачно.

И така, бяха ме лишили дори от мобилен телефон. Не изглеждаше голяма загуба — във всяка будка продават пакети за предплатени услуги, можех и да сключа нов договор. Колко имах в сметката? Петстотин рубли, не повече…

Ужасяваше ме друго. Те всичко бяха предвидили! Не бяха пропуснали дори такава дреболия като договора ми за мобилен телефон!

Нима не бяха пропуснали абсолютно нищо?

— Карай към поликлиниката — наредих на таксиджията. — Тук наблизо е…

Поликлиниката беше най-обикновена, от соцвремената. Стара, вечно в ремонт, с огромни опашки от кашлящи младежи и охкащи бабички. Младежите идваха за болнични, а бабичките — за да общуват. Тук си струва да се лекувате само ако не ви вълнува резултатът. Аз самият бях регистриран в поликлиниката само заради редките болнични „от грип“.

Тъничкият ми медицински картон не се намери. Но пък го имаше картона на гражданката Иванова — дебел, раздърпан. Явно тя обичаше да се лекува…

Излязох от поликлиниката, гледайки търпеливо чакащия ме таксиджия. Къде да се регистрирам като скитник? Впрочем нещата все още не бяха толкова зле. Можех да отида при майка и татко, при приятелите ми, в работата ми…

— Четвъртият час изтича — предупреди ме шофьорът.

— Ще продължа пеша — казах. — Наблизо е.

Заплащането от осемстотин рубли беше напълно приемливо, като се има предвид московският ценоразпис.

— Влизай, ще те хвърля — каза шофьорът. — Безплатно.

Навярно ако му бях разказал историята си, щеше да ме разбере. Шофьорът бе мегрел5, избягал от Абхазия по време на войната. Той също е имал някъде дом, който сега не му принадлежеше. Дори не можеше да го види — „в Абхазия веднага ще ме убият“.

Аз поне можех да погледна бившия си дом.

— Благодаря — отказах му. — Ще се поразходя малко. Живея тук наблизо.

Шофьорът потегли, а аз тръгнах към къщи. По пътя си купих пакет цигари — нервите ми все пак бяха обтегнати. По дяволите здравето, когато целият живот се разрушава!

Известно време обикалях пред блока, пушех и гледах пердетата. Чуждите пердета… аз изобщо не си слагах, предпочитах щори.

После влязох във входа, качих се по стълбите, постоях пред вратата. Беше тихо. Кашу сигурно дремеше на дивана…

Извадих връзката ключове. Отключих първата ключалка.

Но втората не успях. Загледах се и видях, че е нова.

— Какво правим? — разнесе се иззад гърба ми.

Обърнах се — по стълбите се изкачваше съседът ми.

— Пьотър Алексеевич, та това съм аз, Кирил! — възкликнах.

— А… — кимна той. Спря се до вратата си. — Тя сутринта смени ключалката. Сама я смени, оправна дама…

— Какво е това нещо? — попитах. — Взема ми апартамента… представяте ли си, всички документи са на нейно име! Навсякъде!

Пьотър кимна. Извади ключовете, започна да отключва своята врата. После рече:

— Честно казано, съседе, аз никога не съм виждал твоите документи…

Това беше като удар под кръста. Не намерих какво да отговоря. В този момент се хлопна още една врата и се подаде свадливата бабичка Галина.

— Кой е тоя, дето обикаля тук? — попита тя Пьотър Алексеевич, като напълно ме игнорира.

— Е, това е Кирил, съседът… бившият… — промърмори Пьотър.

— Какъв Кирил? Какъв съсед? Тук живее Наташа Иванова! — каза злобно бабичката.

— Стара вещица… — не издържах аз. — Нямаш съвест, но поне помисли за Бога, че скоро ви предстои среща.

— Сега ще извикам милиция! — изкрещя бабичката, хуквайки към апартамента си. И се зае да беснее зад вратата.

— Нямаш сметка да попадаш в милицията в момента — каза Пьотър, влизайки в апартамента си. — Искаш ли да пийнеш?

Безмълвно тръгнах надолу по стълбите. Не можех да чакам асансьора — в кръвта ми бушуваше твърде много адреналин.

Сега накъде? Строителната кантора… и киноложката. Да започнем с киноложката.

Извадих телефона и позвъних на жената от развъдника, на която не се бях обаждал вече повече от две години. Не вдигна веднага; съдейки по гласа й, я бях откъснал от работа. Впрочем в развъдниците за породисти кучета постоянно се обаждат клиенти.

— Полина Евгениевна? — умишлено бодро попитах аз. — Обажда се Кирил Максимов, помните ли ме? Купих Кашу от вас.

— Кашу… Кашу… — промърмори Полина Евгениевна. Както и всички нейни колеги, тя помнеше по-скоро кучетата, отколкото собствениците им. — Помня, страхотно кученце… Искате да го чифтосате? Или се е разболяло?

— О, не, всичко е наред — излъгах аз. — Искам да се консултирам по един въпрос, ако може. Един мой добър приятел има проблеми с кучето си.

— Само че накратко — веднага наблегна Полина Евгениевна. Естествено, консултирането на приятели на бивши клиенти не влизаше в задълженията й.

— Той има също скай териер, хубаво, младо куче — казах. — И то изведнъж спря да признава стопанина си. Сега възприема някаква случайна девойка като стопанка, а приятеля ми го лае, ръмжи му, готово е едва ли не да го ухапе. Защо може да е станало така?

— Изобщо ли не го признава? — заинтересува се кучкарката.

— Изобщо! Гледа го като чужд! А тази девойка много я слуша!

— Да не сте наказвали кучето? — попита Полина Евгениевна, давайки ми да разбера, че жалката ми хитрост за „приятеля“ не е сработила.

— О, не, как може! — промърморих.

— Не сте ли го кастрирали? Може би девойката сега има… критични дни… — засмя се Полина Евгениевна. — А кучето е младо, активно, така че се умилква около нея. Но това, че е престанало да ви възприема като стопанин…

— Приятеля ми!

— Добре, добре. Приятеля ви. Предайте на приятеля ви, че скай териерът е много емоционална и интелигентна порода и при грубо отношение може да се обиди. Дори на стопанина си. Трябва да е по-нежен с кучето. Може би дори да му се извини. Та те всичко разбират, съвсем като хората! Няма да ми повярвате, имах един случай…

— Тоест такова нещо е възможно? — прекъснах аз Полина Евгениевна.

— Честно казано, аз не съм се сблъсквала — каза сухо кучкарката. — Но всичко все някога се случва за първи път. Доброта и грижи, запомнете! С доброта и грижи можете да накарате кучето да направи всичко, а не със сила и заповеднически глас! Кучетата са като хората, само че по-добри. За разлика от нас те не предават хората!

— Много благодаря… — измънках аз. — Така и ще кажа на приятеля си…

— Кажете му! И поздравете съпругата си… Наташа се казваше, нали?

Изстинах. Стори ми се, че чувам в слушалката шумолене на хартия.

— Грешите, не съм женен.

— Как да не сте женен? При мен всичко е записано — Кашу фон Арчибалд, самец, собственичка — Наталия Иванова…

— Да, права сте — казах. — Извинете за безпокойството. До чуване.

Не бяха пропуснали нищо! Бяха сменили документите дори в апартамента на кучкарката!

И за какво? Заради една гарсониера в панелка?

Безумие, нелепост, безсмислие!

Приседнах на пейката. Извадих още една цигара. Повъртях в ръката си мобилния. Чужд телефон, чужд апартамент, чуждо куче. А ако това е само началото?

От какво още могат да ме лишат?

Роднините. Приятелите. Работата.

Набрах отдел „Продажби на дребно“ в моята фирма. Заето. Е, нормално. Обаждат се всякакви дечурлига, търсят яки видеокарти на ниски цени… Набрах шефа.

— Да?

— Добър ден, Валентин Романович!

— Добър.

— Безпокои ви Кирил Максимов. Мениджър продажби на дребно.

— От коя фирма?

Телефонът едва не се изплъзна от ръцете ми.

— От вашата! „Бит и байт“!

Пауза. Шепот — сякаш са покрили микрофона с ръка. Шефът в техническо отношение е пълен леймър, по никакъв начин не може да се научи да използва бутона за изключване на микрофона. Стори ми се, че чух: „Работи ли при нас Кирил Максимов? В «Продажби на дребно»?“. После шефът попита със същия учтив тон:

— Да?

— Днес не мога да дойда на работа, Валентин Романович. Така се стекоха обстоятелствата…

Отново пауза и шепот:

— Ъъъ… Кирил Максимов?

— Кирил — потвърдих аз обречено.

— Къде казвате, че работите?

— В отдел „Продажби на дребно“. Мениджър. Попитайте Андрей Исакович!

— Андрей Исакович — преднамерено гръмко попита шефът. — Работи ли при вас Кирил Максимов?

— Не — разнесе се отговорът на старши мениджърът по продажбите на дребно. — Валентин Романович, постоянно ви казвам — не ни достига един човек! Трудно е трима с нашия обем на продажби, просто е невъзможно!

— Ъъъ… Кирил Максимович… — каза шефът.

— Кирил Максимов!

— Кирил Максимов. Нещо не разбрах смисъла на шегата ви, но ако искате да работите в нашата фирма и имате опит…

— Имам. Три години работа.

— Къде?

— В „Бит и байт“! — извиках и прекъснах връзката.

Целият треперех. Това вече не беше заради хартийки. Валентин Романович не ме позна? Нищо. Не се виждам с него толкова често. Но Андрюша Ливанов, с когото заедно сме пили технически спирт и сме проливали трудова пот…

Хартийките могат да се подменят. Ако сте решили да отнемете апартамента на някого.

Хората могат да бъдат подкупени или… объркани. Ако някой си е поставил за цел да ме унищожи.

Но откъде у шефа и у Андрюшка такива актьорски способности? Вярно, че нашият Андрей е Ливанов, но не точно този Ливанов6. И изобщо не е способен да изнесе отчаяната импровизирана реч за недостига на мениджъри!

Ръцете ми трепереха и причината за това не беше снощната разпивка. Огледах се. Моят двор. Моят, разбирате ли? Моят! Тези пейки и въртележки на детската площадка, окичени по случай деня на града — те са моите! Този метач, изтребващ мокрите есенни листа — също е моят! Всичко привично и уютно наоколо, дори локвата в тесния проход между нашия и съседния блок е моя, краката ми са се мокрили сто пъти в нея, а веднъж дори се подхлъзнах там, размахах ръце като клоун, опитвайки се да се удържа да не падна, но все пак се пльоснах в нея. Анка тогава се закикоти като побъркана и аз, гледайки я, също започнах да се смея, както си седях в локвата, а минаващата наблизо бабичка изказа мнението си за изгубилата срам и съвест младеж…

Набрах номера на Ани.

— Кириле, не ми се обаждай, става ли? — разнесе се в слушалката. — Не искам повече да общувам с теб. Наистина не искам.

Отбой.

Навярно отношенията ни наистина бяха изчерпани. Не се огорчих. Зарадвах се! Анка позна номера ми, тя ме помнеше!

Какво ставаше?

Настаних се по-удобно, кимнах с усмивка на чистача — той не ме позна и не отговори на кимането ми. И се заех да звъня на приятелите си, познатите и деловите партньори — всички наред по адресния списък на телефона, като започнах от мениджъра Ашимов и завърших с един познат на татко, стоматолога Яблонски, който преди половин година ми беше сложил поредната пломба.

Приключих с позвъняванията след половин час. Получаваше се странна картина… Впрочем не, би била странна, ако в нея въобще отсъстваха закономерности. Обаче закономерности имаше.

Случайните познати като Яблонски или мениджърите на големите фирми за продажба на едро ме бяха забравили напълно. Приятелите ми, с които ме свързваха повече или по-малко лични спомени, се сещаха — не веднага, но след някое: „Льошка, ти какво, болен ли си? Миналата седмица пихме заедно бира в «Греблата»“, си спомняха и започваха смутено да се извиняват, оправдавайки се с погълналата ги изцяло работа или с последствията от снощното напиване. Петима си спомниха веднага за мен — Котя, макар че тук вероятно беше оказало влияние скорошното общуване, три девойки, отношенията ми с които бяха повече от топли, и, съвсем неочаквано, един младеж от конкурентна фирма. С този младеж не общувах особено често… в него имаше нещо такова… гейско като че ли…

Изохках. Ето на! История почти като в разказите на Котя. Изглежда, младежът наистина е гей! А аз явно съм му симпатичен. Затова и ме помни…

Кой знае защо, мисълта за това, че съм обект на сексуалните фантазии на гей, ме разтърси повече, отколкото обхваналата познатите ми склероза. Станах, отидох до магазина и си купих бира. Продавачките не ме познаха. Върнах се на пейката и се опитах да се съсредоточа. По дяволите момчето, което ми беше хвърлило око. До вечерта и той щеше да ме забрави.

А после сигурно щяха да ме забравят и девойките, с които бях имал романи.

А по-нататък какво?

Без работа. Без жилище. Без приятели.

Паспортът? Е, и какво от това? Фалшив е. Купил съм го на черния пазар.

А родителите ми?

Няма ли да повикат милиция, когато ме намерят в апартамента си?

Набрах номера на баща ми. Заслушах се в тракането и пращенето на световния ефир.

— Да? — отговори весело татко.

— Здравей, Кирил е — казах.

— Кой, кой? — не разбра баща ми.

— Кирил! Ти какво, родния си син ли не можеш да познаеш?

— Лошо те чувам, Кирилка — отговори добродушно баща ми. — Сякаш не е мобилна връзка, а полева телефонна централа… Как е? Трудиш ли се?

— Трудя се — отвърнах и отпих от бирата.

— Майка ти пита дали не боледуваш?

— Здрав съм като бик…

— Всичко наред ли е? Нали не е станало нещо?

Идеше ми да отговоря: „Изгониха ме от работа, взеха ми апартамента, а приятелите ми ме забравиха“.

— Всичко е супер! Как е почивката?

— Добре е. Турците се подмазват здраво, но гледат само към портфейлите ни — отвърна весело баща ми. — Жалко, че не дойде.

— Жалко — съгласих се аз.

— Просто така звъниш? Домъчняло ти е?

— Аха.

— Е, след три… след четири дни ще си дойдем. Майка ти вече ти е накупила сувенири.

Кимнах. Две-три тениски с надписи от рода на: „Турция — страната на веселите момичета“, раковина от морето, бутилка с някоя турска анасонова тинктура.

— Ще затварям, Кириле — продължи баща ми. — Нямам много пари в картата, а роумингът е ненаситен.

— Да ти вкарам ли някаква сума? — попитах.

— А, няма нужда. Чао!

— Чао, татко — казах.

Кой знае защо, не се чувствах спокоен. А уж ме познаха, и подаръци ми носят…

Просто нямах увереност. Ако едно денонощие беше достатъчно, за да ме забравят всичките ми приятели, на родителите ми щеше да им отнеме повече време. Доста повече. Може би цяла седмица. Но рано или късно — бях почти сигурен — щяха да ме забравят и те. С изумление ще се натъкват на снимките ми… впрочем кой можеше да гарантира, че и снимките няма да изчезнат? Или няма да се окаже, че на тяхно място са съвсем различни снимки?

Какво да правя?

— Трябва ми специалист — промърморих. И кимнах в отговор на думите си. Да, нужен ми е специалист. Човек, който да разбира поне отчасти какво се случва. Ченге? Едва ли. Адвокат? В никакъв случай. Екстрасенс? Може би. Става нещо невъобразимо. Екстрасенс… или свещеник?

Смутено докоснах кръстчето, висящо на гърдите ми. Формално съм православен християнин. И съм кръстен не в детството си, а в напълно съзнателна възраст. Тоест един вид осъзнато. Ходя на църква… понякога… Веднъж годишно дори се изповядвам. Може би наистина е дошло време да се обърна за помощ към Господ Бог?

Ох, каква беда… С Господа нещата са сложни, не мога да разчитам на лична аудиенция. Ще се наложи да отида при земните му представители. И какво ще си помисли всеки здравомислещ свещеник — а те в голямата си част са даже много здравомислещи, — когато му разкажа историята си?

Правилно. Болен човек. Или поне смахнат. Разбира се, ще ме утешават. Ще ме посъветват да се моля. Възможно е дори да се помолят заедно с мен.

Но, разбира се, никой няма да ми повярва сериозно. Освен някое не особено здравомислещо отче. Но от такъв не ми трябва помощ.

За всеки случай се помолих. Стана ми малко по-леко, както винаги, когато се опитваш да прехвърлиш проблема си върху другиго и уж го прехвърляш.

Но на мен ми трябваше реален съвет, в този живот.

Отново набрах номера на Котя.

— Да? — откликна героят на литературния фронт.

— Здрасти. Кирил е.

— Ъъъ… какъв Кирил?

Процесът прогресираше… и прогресията явно беше геометрична.

— Котя, обадих ти се преди половин час. Не помниш ли?

— Ами… — започна неуверено Котя.

— Кирил. Мениджърът от фирма „Бит и байт“! Познаваме се от пет години! Снощи ти бях на гости, изпихме две бутилки коняк!

Дълга пауза.

— Кириле, можеш ли да дойдеш веднага? — попита Котя.

— Да — отговорих с облекчение.

— Идвай. Само че бързо. Става нещо странно.

— Сериозно? Аз също забелязах — казах язвително и станах от пейката.