Чернова

6

Супермаркетите са измислени за многодетните семейства. Денонощните супермаркети — за мизантропите. Един нормален човек не би отишъл да пазарува посред нощ в огромен мултиплекс. По-лесно е да се купи бутилка водка от магазина при метрото — за продължаване на запивката. Да пълниш цяла количка с продукти след един часа през нощта е участ за хора, мечтаещи да живеят на необитаем остров.

Стоях до щандовете за млечни продукти, изучавайки безкрайни редици с кисели млека. Не ми се ядеше, а продуктите просто нямаше къде да ги откарам. Но имах нужда да съм сред цивилизацията — в най-вулгарното й, стоково въплъщение. Кльопачка, пиячка, битова електроника, евтини парцали. Тиха музика от невидими тонколони. Редки купувачи, бродещи безшумно из залата.

Ето един младеж пълни количката си с пакети мляко и картони с яйца. Кой е този? Вманиачен почитател на омлетите? Мениджър на ресторант „Мляко и яйца“? Изобретател на нова диета-чудо?

А кой ли е този простичко облечен мъж, изучаващ съсредоточено списанията за елитно недвижимо имущество? Ексцентричен милионер, търсещ си вила в „Рубльовка“11? Беден архитект, който не желае да изостава от новите тенденции в дизайна? Мазохист, на когото му се иска да види как живеят силните на деня?

Е, с двойката, която си взе от залата две бутилки шампанско и кутия бонбони, а от касата — пакет презервативи, всичко е ясно. Само съпътстващата покупка, руло тоалетна хартия, изглежда смешно и неуместно в кошницата.

Първото, което направих, беше да взема зарядно за телефона — като че ли имах контакт за него. Сложих в количката си и шише евтин дагестански коняк. Замислих се и добавих един шоколад и бутилка минерална вода. Мога да прекарам цяла нощ в залата, охраната най-вероятно няма да ми обърне внимание. Малката закусвалня към супермаркета има тоалетна, вече я посетих и дълго отмивах от ръцете си следите от кръв. Но какъв е смисълът да оставам тук? Най-лесно е да седна на пейката пред супера и да се преборя с всички проблеми по традиционния руски начин…

Нямам къде да отида. Няма на кого да се обадя. Дори на родителите си. Те вече нямат син Кирил, сигурен съм.

Бавно се придвижвах към касата. Кредитната ми карта е цяла, но без паспорта няма да ми помогне. Затова пък парите ми в брой засега не смятат да се разпадат. Каква гадост, въпреки всички поговорки парите се оказаха по-надеждни от приятелите!

Докато броях в движение банкнотите, телефонът ми иззвъня.

Сега, когато мобилните телефони свирят всякаква музика, от Бетовен до „Уматурман“12, най-оригиналното звънене беше просто „зън-зън“. Като при старите телефони, където все още не е имало никакви микросхеми, а само малко чукче, барабанящо по чашката на звънеца.

Извадих телефона и се вторачих в надписа „Скрит номер“.

Общо взето този надпис не значи нищо. Изобщо не е задължително да ти се обажда президентът или някоя важна клечка, чийто номер не трябва да се знае от простосмъртните. Може да е и най-обикновен срив в определителя на номерата…

— Ало — казах аз.

— Кирил.

Не въпрос, а по-скоро твърдение. Силен мъжки глас, умерено властен и доброжелателен.

— Да.

— Запомни пътя. Метрото, „Алексеевска“. Веднага след излизането от метрото — вляво. Надолу по стълбите. Тръгни по пътеката между сградите…

— Кой се обажда? — възкликнах. — Какво искате?

— Запомни пътя.

— Никъде няма да…

— Както искаш.

Невидимият събеседник млъкна.

— Ало? — предпазливо попитах аз.

— Запомни пътя. Метрото, „Алексеевска“…

Предадох се.

— Чуйте, просто ми кажете адреса!

— Запомни пътя.

Не знам как щеше да завърши този разговор, ако бях останал в залата. Можех и да се запъна, да откажа да ходя неизвестно къде. Но аз продължавах да вървя и установих, че отминавам касиерката. Девойката гледаше равнодушно през мен.

Направих още крачка, прекарвайки количката през рамката за сигнализация. Разнесе се тревожно писукане. Девойката потрепна, погледът й се фокусира върху мен.

— Не спете — казах аз, като дръпнах количката назад и започнах да вадя върху транспортната лента на касата покупките си.

И добавих в слушалката:

— Почакайте секунда. Ще пусна диктофона.

Хванах такси с огромни усилия. Или на никой не му се искаше да качва пътник посред нощ под отново засилилия се студен дъжд, или съвсем бяха престанали да ме забелязват. Съдейки по продавачката в супермаркета — второто.

Най-накрая спря стара жигула, за разнообразие — с шофьор руснак. За себе си реших, че желанието да заработиш пари може да преодолее всякакви дяволщини.

С последните си сто и петдесет рубли се добрах до „Алексеевска“. Пресякох Проспекта на мира през подлеза — дори в два часа през нощта беше доста многолюдно. Няколко леко облечени ярко гримирани девойки се бяха скупчили една до друга, пътниците от последните мотриси бързаха към домовете си. Наближих метрото — входът на станцията вече беше затворен, но отвътре все още излизаха хора.

Надолу по стълбите и между сградите…

Колкото повече се отдалечавах от метрото, толкова по-безлюдно ставаше наоколо. Дори през топлото лято малцина се разхождат след два часа. Какво остава за студената дъждовна есенна нощ!

Вървях, като от време на време вадех телефона и прослушвах записа по диктофона. Никога не съм се смятал за майстор в ориентирането из града, но ми бяха дали удивително ясни инструкции. Отляво е сградата на милицията. Отминаваме я, завиваме…

Безумен ден!

Сутринта все още вярвах, че в случващото се няма нищо свръхестествено. Но до вечерта стана ясно, че ситуацията не може да се обясни с банални бандити.

После предполагаемата измамница се самоуби. Бях бит от справедливо възмутени граждани и доблестни защитници на реда, след което бях пуснат.

Обади ми се неизвестно кой и тръгнах неизвестно накъде.

Е, не съм ли идиот?

Поредната порция ориентири ме доведе до дълга кооперация сталински тип. Ако съм разбрал правилно, зад нея щеше да има някаква малка гара на едва функционираща железопътна линия. Последният ориентир.

Колкото и да бе учудващо, изобщо не ме беше страх. Днес вече ме бяха били, а да ме убиват след всичко случило се беше просто нелепо. Макар много да обичам себе си, прекрасно разбирам, че животът ми и имуществото ми не си струват такива усилия.

По-скоро ми беше интересно.

Най-много от всичко ме дразнеше дъждът, който плисна с нова сила и беше станал съвсем студен.

Когато заобиколих сградата и тръгнах към гарата, обувките ми бяха съвсем подгизнали, сакото ми беше навлажнено и натежало, а дънките ми бяха полепнали по краката ми като студени компреси.

И какво хубаво ме очаква тук? Дори не гара, а перон. Малката будка на касата е затворена, лампичката над вратата свети мъждиво. Два павилиона-магазини, и двата ярко осветени, на единия гордо е написано „денонощен“, но вратата му също е затворена, през стъклото проблясва табелка: „15 минути почивка“.

Пуснах диктофона за последен път, притиснах телефона към ухото си.

„Застани с лице към денонощния магазин. Обърни се надясно. Измини трийсет крачки“ — съобщи чуждият учтив глас.

Застанах, обърнах се и тръгнах към повехналата ивица растителност, точеща се покрай насипа с релсите. Мократа глинена почва се лепеше на подметките ми, от голите клони се сипеха каскади от пръски. От тъмнината изплува ниска тухлена кула. Покрай железопътните линии е пълно с такива стари водонапорни кули. Навярно са ги строили още по времената на парните локомотиви, за да пълнят огромните котли…

Впрочем на тази кула с бели тухли беше изписана годината: „1978“. По това време вече не е имало парни локомотиви. Макар че един приятел ми е разправял, че парните локомотиви все още си стоят в депото, консервирани — в случай на война или други катаклизми няма по-надежден транспорт.

— Ехоо! — тихичко извиках. — Кой ме повика?

Тишина. От небето се сипе ситен дъжд, благоприличните граждани спят в леглата си, алкохолиците и интелигентите пиянстват в кухните си, а в мазетата и по таваните клошарите се топлят, прегърнали улични кучета.

Всички са хора като хората, само аз съм с мокри панталони и в търсене на приключения.

Никой не отговаряше. Никой не бързаше да ми разясни какво точно се случва. Или да ме цапардоса с тояга по тила.

Приближих се към кулата. В здравата тухлена стена се виждаше малка желязна врата. Водонапорните кули имат ли врати? Никога не съм се заглеждал… И по изключение не беше с катинар. Просто врата с метална дръжка. Известно време гледах вратата, представяйки си как натискам дръжката, отварям и откривам…

Какво?

Каквото и да е!

Какво ли не са разполагали зад такива врати колегите на писателя Мелников! Райски кътчета. Светове, където мускулести герои надуват бойни рогове и се бранят с остри тежки железа от зли чудовища. Заспали провинциални градчета, окупирани от безчувствени извънземни. Вход към секретни лаборатории на спецслужбите. Древна Рус в различни степени на сладникавост, в зависимост от познанията по история на автора. Сякаш слушах бодрия глас на фантаста: „Ако бях Холопов13, щяхте да попаднете в подземни катакомби“…

В обувката ми жвакна вода. Без никаква увереност хванах дръжката.

И застинах.

Какво ще почувствате, ако хванете металната дръжка на вратата на изоставена постройка под студения есенен дъжд.

Е, да. Влажна ръжда, студен метал, мръсотия и неуютност. Аз също почувствах това.

Но същевременно…

Усещане сякаш си влязъл от кишавата улица и си се преоблякъл в домашните си дрехи — старата протъркана риза и панталона, който няма да обуеш пред други хора, но в който ти е уютно и комфортно; сякаш си си сипал чаша силен горещ чай и си отворил новата книга на любимия си писател. Прочел си няколко страници и със задоволство си погледнал още колко много ти остава до края…

Топлина, спокойствие и очакване за нещо хубаво…

Откъснах ръка от дръжката на вратата. Пръстите ми бяха покрити с мокра и мръсна ръжда.

Но усещането за топлина не отминаваше.

Предвкусването на празник — също.

Дръпнах вратата към себе си, тя се отвори плавно, сякаш пантите са били смазани наскоро. Пристъпих в тъмнината. Застанах за секунда.

Тук нямаше никого. Бях толкова сигурен, сякаш съм огледал внимателно цялото помещение.

С напълно привично движение, сякаш влизам в своя дом, зашарих с лявата си ръка по стената, натъкнах се на ключа за осветлението и го натиснах. Лумна светлина.

Просторна петоъгълна стая. Оказа се, че на всяка стена има врати. Много чисто, никакви следи от нощувания на клошари или от тийнейджърски купони. Тухлени неизмазани стени, равен бетонен под, от ниския таван висят на кабели няколко крушки без абажури. По средата — вертикална метална стълба, водеща до отворен люк на тавана.

Явно не беше жилищно помещение.

Приличаше на хангар или гараж.

И в никакъв случай не на водонапорна кула.

Някаква безсмислица…

Затворих вратата след себе си и дръпнах резето. Преминах покрай стените, проверявайки останалите врати. Всички бяха заключени — с резето отвътре и явно с ключ.

На десетгодишна възраст такива помещения предизвикват възторг. Ненапразно децата обичат да играят на строежи, за ужас на родителите и справедливо възмущение на работниците. Обаче за възрастен човек там няма нищо хубаво.

Но усещането за уют, за правилност на това място, не отминаваше. Улових се, че някак собственически гледам неодобрително мръсните следи от краката си.

Добре, да огледаме втория етаж.

Изкатерих се по стълбата — подметките ми се хлъзгаха по неудобните стъпала от заварени тръби. Стълбата не свършваше на втория етаж, но люкът на третия етаж беше затворен и не се поддаваше на усилията ми да го отворя. Вторият етаж се оказа умалено копие на първия, само дето вместо врати тук имаше прозорци с плътно затворени железни капаци. Когато намерих ключа и запалих осветлението, се оказа, че има и мебели: два стола, маса, дървено легло с матрак, възглавница и одеяло, но без чаршафи. Всичко чисто, ново, като че ли току-що купено. Мебелите бяха най-примитивни, сякаш ръчно производство. Грубо рендосани дъски, здраво завинтени бурми. Не радва очите, но няма да се разпадне…

— И какво искате от мен? — попитах на висок глас.

Дори и някой да ме наблюдаваше, явно не му влизаше в плановете да ми отговаря.

Покрай ключа се намери и контактно гнездо. Включих телефона да се зарежда и нагласих алармата на осем часа сутринта. Стоварих торбичката с покупките от супермаркета на масата. Слязох долу, изключих осветлението на първия етаж, качих се горе, изключих лампите и там. Удивително лесно намерих в тъмнината леглото, с наслада свалих мокрите обувки, съблякох се и окичих мокрите дрехи по столовете.

Легнах.

Всичко ще започне утре. Не знам какво точно, но нощта е на мое разположение…

Известно време лежах тихо, вслушвайки се в потропването на дъжда по прозореца. А после заспах спокойно, без да мисля за нищо. Дори и да съм сънувал нещо, не си го спомням.

Събудих се не от алармата, а от нахлулото в съня ми почукване. Няколко блажени секунди не си спомнях къде съм и какво ми се е случило. А после си припомних всичко отведнъж. Лаещия ме Кашу, ораторстващия Мелников, разпадащия се паспорт, кръвта по ръцете ми, гласа в телефона…

Отворих очи и седнах в леглото. Оказа се, че капаците на единия от прозорците не са затворени плътно и в стаята прониква слаба утринна светлина. Неочаквано бяла… сякаш е зима. Настръхнал — беше хладно, — аз се приближих до прозореца. Вечерта не бях пробвал да отворя капаците, но се оказа неочаквано лесно. Първо отворих крилата на прозорците, после вдигнах резето от блестящите, сякаш никелирани капаци. Разтворих ги.

В стаята нахлу студен свеж въздух. И светлина — много светлина. Изгледът беше не към железопътната линия, а към някаква глуха улица, застроена със стари тухлени къщи с промишлен вид, почти без прозорци. Всичко беше поръсено с чист, леко розов от лъчите на изгряващото слънце, още неотъпкан сняг. Сянката на кулата падаше върху снега и се изкачваше върху калкана на съседната сграда. Постройките приличаха най-вече на някакви заводски корпуси от XIX век, още непревърнати от хитрите предприемачи в дискотеки и нощни клубове.

Няколко минути дишах с удоволствие, леко примижал заради ярката светлина. Откъде се взеха тези заводски покрайнини? В Замосковоречие има много такива, в района на Измайловски парк също са предостатъчно. Но никога не съм мислил, че има такива райони между „Рижска“ и „Алексеевска“, толкова близо до Проспекта на мира…

Затворих прозореца — беше станало съвсем студено — и се заех бързо да се обличам. Дънките ми бяха изсъхнали, ризата — също, обаче обувките бяха останали влажни. Да, рано дойде зимата. Дрехите ми изобщо не са за такова време…

Отдолу се разнесе почукване и аз трепнах, спомняйки си причината за събуждането ми. Кой ли чука на вратата? Със сигурност не е пощальонът…

Облякох се за половин минута, пъхнах в джоба си мобилния телефон и се спуснах по витата стълба.

Почти се спуснах. Спрях се на последното стъпало и се вкопчих в дървените перила. Разтреперих се и студът нямаше нищо общо с това.

Каква вита стълба, по дяволите?

Вечерта това беше обикновена метална стълбичка, подобна на пожарникарските. Глупава, неудобна.

А сега — оборот и половина вита стълба. Дървена — и перилата, и стъпалата, и централният стълб. Много разумно направена — стъпалата грапави, а не хлъзгави, перилата — точно на нужната височина, ръката сама ляга върху тях.

Спомних си как търсех следи от ремонт в бившия си апартамент. Наивник! Тук бяха успели да монтират цяла стълба, докато съм спал.

Между другото, не само стълба! Снощи подът на първия етаж беше бетонен. А днес — дървен. Широки, плътно притиснати една към друга дъски, не лакирани като паркет, а сякаш пропити с тъмно масло. Много изискано на вид, няма спор.

А лампите на тавана се оказаха прибрани в решетъчни метални абажури. Доста добре изглеждаха — донякъде наподобяваха уличните фенери.

Можеше да се каже, че жилищните ми условия, след известно влошаване, стремително се подобряваха. Онзи ден сутринта бях притежател малка гарсониера, посрещнах миналата вечер като клошар, легнал да спи в изоставена кула край железопътната линия, а сега имах двуетажен апартамент с интериор, нелишен от определен лукс.

Почукването се повтори и сега вече беше ясно, че чукат на една от вратите. При това, ако не бях изгубил напълно ориентация в пространството — не тази, през която бях влязъл.

Приближих се до вратата, застанах за секунда. Решително дръпнах резето и отворих.

Да, не бях влязъл оттук. Тази страна на кулата беше откъм заснежената заводска глуха улица. А на снега пристъпваше от крак на крак мъж на средна възраст със сива сукнена униформа с голяма медна тока на гърдите, с ботуши, с кожена фуражка и с дебела чанта на ремък. При появата ми нетърпението, изписано върху лицето му, се смени с въодушевление.

— Майчице… — възкликнах аз.

— Какво? — попита объркано мъжът. Огледа се и с недоумение сви рамене. — Вашата майка?

— Не… нищо. Ъъъ… ъ?

— Добро утро. Прекрасен ден, нали? Пощата. — Мъжът потупа по чантата. Погледна ме с известно подозрение.

— Да, разбира се. Добро утро. Досетих се.

— Пощата — повтори мъжът. — Два пакета и писмо.

Пакетите бяха правоъгълни, тежки. Писмото — в обикновен бял плик, без марка и адрес, без никакъв надпис.

— Благодаря — казах аз, вземайки пакетите и писмото. Пощальонът учтиво повдигна фуражката си — не мога да проумея как, но жестът се получи естествен. — Ъъъ… аз… дължа ли ви нещо?

— Не, не, всичко е платено — отговори пощальонът. — Всичко хубаво.

Той се обърна и тръгна, заобикаляйки кулата. Изчаках няколко секунди и — подтикнат от безумна догадка — хукнах след него.

Нямаше никакви сталински кооперации, насипи с железопътни линии, асфалтирани пътища.

Имаше: заводски корпуси, тясна заснежена улица между тях и очакваща пощальона карета. Тоест не карета, естествено. Но откъде да знам как се нарича открита двуколка, в която е впрегнат кон. Шарабан? Таратайка? Тилбюри14?

Пощальонът вървеше бавно към каляската си. А аз обиколих тичешком кулата, която изобщо не приличаше на водонапорна, а изглеждаше по-скоро като една от заводските постройки.

Както вече очаквах, към кулата водеше само една врата, а на втория етаж имаше само един прозорец. Кулата беше петоъгълна, висока петнайсет метра, и леко се стесняваше към върха.

Когато се върнах при входа, нахълтах в кулата. Хлопнах вратата. Захвърлих писмата и пакета на пода и се хвърлих към останалите врати — отвътре те все още бяха пет.

Заключено.

Заключено.

Третата врата послушно се отвори.

Валеше дъжд. Над Москва висеше сиво влажно утро. В носа ме удари неочаквано рязка миризма на отработени газове, мазут, още някакви гадости. В далечината потракваха колелата на отминаваща електричка. Излязох и веднага цопнах в локва, от обувките ми паднаха и моментално се стопиха парцалите сняг. Обърнах се.

Тухлена кула. Най-обикновена стара водонапорна кула. Една-единствена врата, един прозорец, покрит с ръждиви железни капаци.

Откъм магазините се разнесе обилно подправен с ругатни разговор: „А тя… пропаднала… наплюскал си се… като свиня, казва… всички вие, жените“… На несправедливо обидения му отговаряха нещо пискливо с пиянски, но вероятно женски глас.

Здравей, любим град…

Отстъпих назад, хлопнах вратата след себе си. Сложих резето.

Вдигнах от пода пакетите и писмото и се качих на втория етаж. Отворих прозореца с изглед към Москва. Отстъпих малко и няколко минути се любувах на изумителна картина: дъждовно сиво утро в единия прозорец и ярка зимна зора в другия.

А после седнах пред масата и грижливо отворих плика с писмото.

От плика изпадна тесен жълтеникав лист, който предизвика у мен асоциация с покана или с телеграма: заради качеството на хартията, нечетливия машинописен шрифт и пропуснатите предлози.

„До Кирил Максимов. Поздравяваме пристигането. Настанявайте се. При желание пристъпвайте работа. Комисията пристига другиден. Всичко добро.“

Това „всичко добро“ ме довърши. Смачках листчето и го хвърлих на пода. Погледнах отново към прозорците. Дъжд в единия, сняг в другия. Два свята и три затворени прозорци. Опитах се да сваля резето от един от затворените прозорци — то не поддаваше.

Върнах се при масата и разкъсах единия от пакетите. Извадих тежко томче с кафява кожена подвързия. Не пластмасова имитация на кожа, а истинска, вкусно ухаеща нова вещ. Кой знае защо си спомних, че в Азия миризмата на кожа се смята за една от най-отвратителните… Интересно, ако бях китаец или кореец, от какво би била подвързията?

Внимателно разтворих книгата. Никакви издателски данни, разбира се. Хубава плътна бяла хартия, четливо отпечатан текст. На първата страница — съдържание:

Москва

Стоки, разрешени за износ . . . . . . . стр. 3

Стоки, забранени за износ . . . . . . . стр. 114

Стоки, разрешени за внос. . . . . . . . стр. 116

Стоки, забранени за внос. . . . . . . . стр. 407

Отворих книгата на четиристотин и седма страница. Списъкът беше повече от кратък:

Отворих книгата по-близо до началото и изясних, че митото за един килограм разрешен за износ пипер (черен, червен, бял или зелен) е три хиляди и осемнайсет рубли и шест копейки. Затова пък ръкавиците се облагаха на мито в размер само седем рубли за чифт. Пергаментът — деветдесет и шест рубли и три копейки за квадратен метър. А паунът (перата) — две рубли и седемнайсет копейки за десет сантиметра.

— Верешчагин, слизай от баркаса…15 — промърморих аз. Поседях, разглеждайки дребния четлив шрифт. Намерих четиристотин и седма страница.

Освен роби и оръжия за масово поразяване, в Москва беше забранено да се внасят всякакви растения и запазили кълняемост семена, наркотични вещества и всякакви животни, с изключение на ендемичните. Размишлявах няколко секунди дали камилите са ендемични за Москва. Или делфините. Или белите мечки.

Та нали ги има в зоологическата градина.

Представих си как по заледената глуха уличка към кулата тежко пристъпват натоварени с вързопи с коноп бели мечки и роби-мечкари, въоръжени с портативни ядрени бомби. А аз гордо заставам на вратата и, размахвайки книгата, не допускам товара в Москва…

Даже се приближих до прозореца, зад който дремеха заснежените заводски корпуси, и огледах бдително безлюдната улица.

Какво е това? Дупка в пространството? Не, съдейки по архитектурата на зданията и коларския транспорт на пощальона — по-скоро във времето.

Или хем в пространството, хем във времето.

Или в паралелен свят, вечната радост на фантастите. Вървял си един човек, отворил врата в стената…

Пфу!

Разкъсах втория пакет. Подобна книга, също с кожена подвързия, само че черна. Съдържанието се състоеше от същите четири раздела.

Но отгоре беше изписано не „Москва“, а тайнственото „Кимгим“.

В тази дума имаше нещо от сибирските наименования, а също и от азиатските. Но в едно бях сигурен: никога по-рано не бях чувал за такъв град.

Може би наистина проход между световете?

А какво общо имам аз тук? Защо първо ме забравиха приятелите ми, а после престанаха да ме забелязват дори ченгетата? Откъде се взе Наташа Иванова и каква беше тази радост, с която се самоуби? Кой ми се обади и ме доведе в тази кула, гледаща с две от страните си към два различни свята (и несъмнено, способна да се отвори към още три)? Кой ми беше изпратил писмото и сборниците с митнически правила?

Не, неправилни въпроси. Не това е важното. На първо място трябва да ме интересуват не причините за случващото се, а моите действия.

Дрехите ми са влажни, при това не отговарят на метеорологичните условия. Храната ми е шоколад и бутилка минерална вода. Нямам нито копейка и засега нямам възможност дори да си присвоя митническите сборове.

Впрочем всяко зло за добро. След като касиерките не ме забелязват, а милицията ме пуска след задържане „на местопрестъплението“…

Усмихнах се и оставих сборника с кимгимските митнически правила.