Човекът, който не беше убиец

10.

Торкел и Урсула влязоха в трапезарията на хотела за закуска по едно и също време, но не слязоха заедно. Когато прекара нощта при Торкел, Урсула нагласи будилника да звъни в четири и половина сутринта, стана веднага щом го чу, облече се и се върна в стаята си. Торкел също стана и й каза довиждане в коридора, напълно облечен и безупречно учтив. Ако в този ранен час по коридора минаваше някой, той щеше да си помисли, че те са колеги, които са работили цяла нощ, и сега единият се прибира в стаята си за няколко часа заслужен сън. Фактът, че сутринта се срещнаха на стълбището и влязоха едновременно в трапезарията, беше чиста случайност. Освен това те чуха едновременно и пронизителното изсвирване и погледнаха към едната от масите до прозореца. Там седеше Себастиан, който вдигна ръка за поздрав. Торкел чу, че Урсула въздъхна, когато демонстративно обърна гръб на Себастиан и отиде до бюфета със закуските.

— Насам, Торкел! Взел съм ти кафе! — Гласът на Себастиан изпълни трапезарията. Гостите, които не бяха проявили интерес, когато той изсвири, сега му обърнаха внимание. Торкел се приближи към масата му.

— Какво искаш?

— Искам да се върна на работа. С вас. Заради онова момче.

Торкел го огледа за някакъв знак, че се шегува, и когато не забеляза такова нещо, поклати глава.

— Невъзможно.

— Защо? Защото Урсула не ме иска ли? Хайде, отдели ми две минути.

Торкел погледна към Урсула, която все още стоеше с гръб към тях, а после придърпа стол и седна. Себастиан бутна към него чаша кафе. Торкел погледна часовника си и подпря с ръце брадичката си.

— Две минути.

Последва кратко мълчание, докато Себастиан го чакаше да попита нещо, но той не го направи.

— Искам да се върна на работа с вас. Заради онова момче. Кое не разбра?

— Защо искаш да се върнеш на работа? С нас. Заради онова момче.

Себастиан повдигна рамене и отпи от кафето си.

— По лични причини. Животът ми е… малко хаотичен в момента. Психотерапевтът каза, че редовната работа ще ми се отрази добре. Нуждая се от дисциплина. От фокусиране. Пък и вие се нуждаете от мен.

— Сериозно?

— Да. Вървите в погрешна посока.

Торкел трябваше да е свикнал с това. Колко пъти той или колегите му бяха предлагали теория или очертавали сценарий само за да бъдат разбити на пух и прах от Себастиан? Въпреки това пак се подразни от небрежното отхвърляне на цялата им работа досега от страна на бившия му колега. Работа, за която Себастиан не знаеше нищо.

— Така ли?

— Не го е направило момчето на съседите. Трупът хитро е бил преместен на отдалечено и блатисто място. Атаката върху сърцето прилича на ритуал. — Себастиан се наведе по-близо към Торкел и понижи тон. — Убиецът е по-умен и значително по-зрял от едно хулиганче, което едва се дотътря до училище.

Той се облегна назад, поднесе към устата си чашата с кафе и погледна над ръба й Торкел, който отмести назад стола си.

— Знаем, затова днес ще го освободим. И отговорът на въпроса ти пак е „не“. Благодаря за кафето.

Торкел стана. Видя, че Урсула е седнала до маса в най-отдалечения ъгъл на помещението, и се приготви да отиде при нея, когато Себастиан остави чашата си и извиси глас:

— Спомняш ли си, когато Моника ти изневеряваше? Цялата онази бъркотия около развода ти? — Торкел спря и се обърна към Себастиан, който посрещна погледа му със спокойно изражение. — Имам предвид първия ти развод.

Торкел стоеше мълчаливо, очаквайки Себастиан да продължи. Знаеше, че това е неизбежно.

— Тогава ти беше в лоша форма, нали?

Торкел не отговори, но му хвърли поглед, който ясно показваше, че не иска да говори по този въпрос. Поглед, който Себастиан напълно пренебрегна.

— Бих се обзаложил, че сега нямаше да си шеф, ако някой не те беше покривал в мрачните дни на онази есен. Всъщност през цялата проклета година.

— Себастиан…

— Какво, мислиш, щеше да се случи, ако някой не беше предал навреме докладите? Не беше поправил грешките ти? Не беше извършил контрол върху пораженията?

Торкел сложи длани на масата.

— Не знам какво си намислил, но това е подло и недостойно. Дори за теб.

— Ти не разбираш.

— Заплахи? Изнудване? Какво не разбирам?

Себастиан не отговори. Беше ли прекалил? Трябваше да се включи в разследването. И наистина харесваше Торкел — или поне го харесваше много отдавна, в един друг живот. Споменът за онзи живот му даде сили да опита още веднъж, този път с по-приятелски тон.

— Не те заплашвам. Моля те. За услуга. — Вдигна плава и с открито лице погледна Торкел. В очите му се четеше искрена молба, каквато Торкел не си спомняше да е чувал от него. Той обаче пак се опита да поклати плава, но Себастиан го изпревари: — Услуга за приятел. Ако ме познаваш поне наполовина толкова добре, калното си мислиш, тогава знаеш, че никога не бих те молил така, ако наистина не се нуждая от това.

Те се бяха събрали в стаята за конференции в участъка. Урсула беше изгледала кръвнишки Торкел, когато влезе и видя Себастиан, който се беше разположил на единия стол. Ваня изглеждаше предимно озадачена от присъствието на този непознат човек. Тя се представи, но Себастиан забеляза, че въпросителното й изражение се промени в открита неприязън, когато й каза името си. Дали Урсула им беше говорила за него?

Разбира се, че беше.

Предстоеше тежка битка.

Единственият човек, който не показа очевидна реакция от присъствието на Себастиан, беше Били. Той седеше до масата със закуската си от денонощен магазин. Торкел знаеше, че няма лесен начин да каже онова, което се готвеше да им съобщи. Най-елементарният подход често беше най-добрият. Затова го каза колкото можеше по-простичко:

— Себастиан ще работи с нас известно време.

Настъпи кратко мълчание.

Споглеждане. Изненада. Гняв.

— Нима? — Челюстта на Урсула се напрегна, когато тя стисна зъби. Беше достатъчно голям професионалист, за да не нарече Торкел кретен и да се скара с него пред екипа, макар той да беше убеден, че тя иска да направи точно това. Беше я предал. Два пъти. Като начало беше върнал Себастиан в професионалния й живот, но и нещо по-лошо, не й беше казал за намеренията си по време на закуската или докато вървяха заедно към участъка. Да, Урсула беше ядосана. И с право. Торкел щеше да спи сам до края на разследването. Ако не и по-дълго.

— Да.

— Защо? Какво толкова специално има в това разследване, че се нуждаем от големия Себастиан Бергман?

— Не сме решили случая, а Себастиан е на разположение. — Торкел сам чу колко неубедително прозвуча обяснението му. Изминали бяха по-малко от два дни, откакто беше открит трупът, и днес можеха да очакват пробив на няколко фронта, ако видеозаписите от камерите за наблюдение им покажат онова, което обещаваха. Ами „на разположение“? Достатъчна ли беше тази причина, за да го включат в разследването? Не, разбира се. Много психолози бяха на разположение. Торкел бе убеден, че някои от тях са по-добри от Себастиан в сегашното му състояние. Тогава защо Себастиан седеше тук? Торкел не му дължеше нищо. Напротив. Животът му щеше да е по-лесен, без бившия му колега да е на сцената. В молбата на Себастиан обаче имаше нещо безмилостно искрено. Нещо отчаяно. Той може и да се опитваше да изглежда безразличен и равнодушен, но Торкел долавяше празнота в него. Тъга. Звучеше пресилено, но имаше чувството, че животът на Себастиан — или поне психическото му здраве — зависи от включването му в това разследване. Накратко, единствената причина на Торкел беше, че смята, че постъпва правилно.

В онзи момент. В трапезарията на хотела.

Сега усещаше, че съмненията му се засилват.

— Плюс това отслабнах малко.

Четиримата се обърнаха едновременно към Себастиан, който изправи рамене на стола.

— Моля?

— Урсула ме нарече „големия Себастиан Бергман“. Но аз отслабнах малко. Освен ако, разбира се, нямаш предвид размера на нещо друго. — Себастиан й се усмихна многозначително.

— Достатъчно! Трийсет секунди, и ти вече започна! — Урсула се обърна към Торкел. — Сериозно ли ми казваш, че трябва да се опитаме да работим заедно?

Себастиан вдигна ръце в знак на извинение.

— Съжалявам. Извинете ме. Не съзнавах, че споменаването на един голям интелект ще причини такава обида точно в този екип.

Урсула изсумтя, поклати глава и скръсти ръце на гърдите си. Начинът, по който погледна Торкел, ясно показваше, че очаква той да предложи решение, което ще включва отстраняването на Себастиан. Ваня, която нямаше опит със Себастиан, се беше втренчила в него със смесица от недоверие и интерес, сякаш той беше чудновато грамадно насекомо под микроскоп.

— Реален ли си?

Себастиан отново разпери ръце.

— Цялото това фантастично тяло е реално.

Торкел усещаше, че съмненията му нарастват. Обикновено нещата вървяха изключително добре, когато се довереше на инстинкта си. Но сега? Колко време беше минало? Три минути? А атмосферата в стаята беше по-лоша, отколкото когато и да било. Ако изобщо някога е била толкова лоша. Той повиши тон.

— Добре, достатъчно. Себастиан, сега бих искал да ни оставиш. Отиди да седнеш някъде другаде и прочети материалите по случая.

Той му подаде папка. Себастиан понечи да я вземе, но Торкел не я пусна, принуждавайки го да срещне погледа му.

Себастиан го погледна озадачено.

— И за в бъдеще ще се отнасяш с уважение към мен и екипа ми. Аз те доведох и аз мога да те изритам. Ясно ли е?

— О, абсолютно. Да, отвратително е, че не проявявам уважение, когато всички направиха всичко възможно да ме накарат да се почувствам добре дошъл.

Торкел не обърна внимание на иронията.

— Не се шегувам. Ако не се държиш прилично, вън си от играта. Ясно ли е?

Себастиан осъзна, че моментът не е подходящ да се заяжда с Торкел, и кимна покорно.

— Извинявам се безрезервно на всеки един от вас. За всичко. От сега нататък няма да забелязвате, че съм тук.

Торкел пусна папката. Себастиан я пъхна под мишницата си и леко помаха на четиримата в стаята.

— Доскоро.

Той отвори вратата и излезе. Урсула се обърна към Торкел, но преди да има време да се впусне в словоизлияния, на рамката на вратата почука Харалдсон и влезе в стаята.

— Получихме имейл.

Той даде разпечатка на Торкел. Ваня се приближи, за да може да чете над рамото му, но това се оказа излишно, защото Харалдсон им каза какво пише.

— Имейлът е от някой, който твърди, че якето на Рогер е в гаража на Лео Лундин.

Не беше необходимо Торкел да казва нищо. Урсула и Били скочиха, минаха покрай Харалдсон и излязоха.

Себастиан вървеше през офиса в участъка, пъхнал под мишница папката, която нямаше намерение да разгръща. Дотук добре. Той участваше в разследването и сега оставаше само да получи онова, заради което беше дошъл. Ако искаш да откриеш някого, мястото, където трябва да търсиш, е полицейската компютърна система. Като начало, там имаше база данни с криминални досиета. Е, не всички хора бяха там и дано и Ана Ериксон да не беше, но количеството информация — освен криминалните досиета — с което човек можеше да се сдобие чрез полицията, беше внушително. Това беше силата, от която се нуждаеше Себастиан.

Трябваше само да намери човек, който да му помогне.

Подходящият човек за работата.

Той обходи с поглед работните станции и се спря на жена на около четирийсет години до прозореца. Къса, практично подстригана коса. Лек грим. Малки обеци. Кафяви очи. Брачна халка. Себастиан се приближи до нея и лицето му разцъфна в чаровна усмивка.

— Здравей. Казвам се Себастиан Бергман и работя с „Риксморд“ от днес. — Той врътна глава по посока на стаята за конференции, когато жената го погледна.

— Разбирам. Здравей. Аз съм Мартина.

— Приятно ми е, Мартина. Виж, нуждая се от помощ за нещо.

— Няма проблем. Какво?

— Трябва да открия някоя си Ана Ериксон. Живяла е на този адрес в Стокхолм през 1979 година.

Себастиан сложи на бюрото пред Мартина плика, който беше върнат на майка му. Тя го погледна и вдигна глава към Себастиан. В очите й се четеше лека подозрителност.

— Тя има ли връзка с разследването?

— Да. Абсолютно. Определено.

— Тогава защо не я потърсиш сам?

Да, защо ли? За щастие този път истината проработи.

— Започнах едва днес и още не са ми дали потребителско име и парола. — Той й отправи най-пленителната си усмивка, но по изражението й разбра, че няма да извади късмет. Тя докосна плика на бюрото и поклати глава.

— Тогава защо не помолиш някой от екипа ти да го направи? Те имат достъп до цялата система.

А ти защо не си щастлива, че можеш да помогнеш във важно разследване на убийство? Защо не намериш онова, което търся, и не престанеш да задаваш толкова много въпроси, по дяволите? Себастиан се наведе към нея поверително.

— Откровено казано, това е моя догадка, и не искам да се излагам още първия ден.

— С удоволствие бих ти помогнала, но първо трябва да питам шефа ти. Не може да търсим разни хора, когато ни се поиска.

— Това не е въпрос на…

Себастиан млъкна, когато видя, че Торкел излезе от стаята за конференции и започна да оглежда офиса. Очевидно намери онова, което търсеше — Себастиан — и се отправи към него. Себастиан грабна плика и бързо се изправи.

— Няма значение. Забрави. Ще помоля някой от екипа да ми помогне. Така вероятно ще бъде най-лесно. Благодаря все пак.

Тръгна, преди да е спрял да говори. Искаше да постави достатъчно голямо разстояние между себе си, Торкел и Мартина, тъй като тя можеше да реши да попита Торкел, докато минава покрай нея, дали може да потърси Ана Ериксон от 1979 година. Това щеше да накара Торкел да се зачуди какви са мотивите на Себастиан да се включи в разследването и да започне да проявява излишна бдителност. Ето защо Себастиан продължи да се отдалечава от Мартина. Стъпка по стъпка. Докато…

— Себастиан.

Себастиан проведе бърз дебат със себе си. Трябваше ли да каже причината за разговора си с полицайката? Може би така щеше да бъде най-добре. Той реши да даде обяснението, което Торкел и без това вероятно очакваше.

— Отивах да прочета материалите, но се разсеях от едно стегнато, добре оформено ченге.

Торкел се запита дали моментът е подходящ да обясни на Себастиан, че от днес е част от „Риксморд“. Че всичко, което прави, се отразява на целия екип. И че следователно не е добра идея да се опитва да вкара в леглото си омъжени колежки от местната полиция. Торкел обаче осъзна, че Себастиан вече знае това. Знае го и не му пука.

— Получихме анонимно обаждане, което отново насочва вниманието ни към Лео Лундин. Урсула и Били отидоха да проверят, но се питам дали и ти да не отидеш там и да поговориш с майката.

— Клара?

— Да, струва ми се, че се спогаждате.

Ами може да се каже. Изключително добре. Клара беше поредната жена, която не само можеше да повиши вниманието на Торкел, но и да направи така, че да изритат Себастиан, преди да е усетил какво го е сполетяло. Човек не спи с майката на момче, заподозряно в убийство. Себастиан беше сигурен, че Торкел ще бъде непреклонен по този въпрос, ако разбере.

— Не мисля. Може би ще е по-добре да прочета материалите по случая и да видя дали ще мога да измисля нещо ново.

За момент изглеждаше, че Торкел ще възрази, но после кимна.

— Добре, направи го.

— Само още нещо. Можеш ли да ми уредиш достъп до компютрите тук, моля те? Криминални досиета, всичко.

Торкел придоби искрено озадачен вид.

— Защо?

— А защо не?

— Защото си известен с това, че винаги действаш в собствен интерес. — Торкел пристъпи по-близо. Себастиан знаеше защо. Нямаше причина любопитни уши да чуят, че в екипа има потенциални противоречия. За външния свят те бяха обединени. Това беше важно. Освен това явно онова, което се готвеше да каже Торкел, нямаше да е напълно позитивно. Така и се оказа. — Ти не си пълноправен член на екипа, а консултант. Всяко проучване, което искаш да направиш, и всяка улика, която искаш да проследиш, минават през някого от нас. За предпочитане Били.

Проклетият Торкел. Сега щеше да отнеме повече време, отколкото мислеше Себастиан. Той нямаше намерение да бъде участник в разследването твърде дълго. И определено не активен участник. Не смяташе да разговаря, да разпитва или да анализира нищо и никого. Нито пък щеше да предлага възможни сценарии или профили на извършители. Щеше да получи онова, за което бе дошъл — актуалния настоящ адрес на Ана Ериксон, или каквото и да беше името й сега — и после бързо и ефективно да се измъкне от екипа, да напусне града и никога повече да не се връща.

Себастиан вдигна папката.

— В такъв случай започвам да работя.

— Още нещо, Себастиан.

Себастиан въздъхна. Не можа ли да отиде да седне някъде с чаша кафе и да се престори, че чете?

— Ти си тук като услуга за приятел. Защото ти повярвах, когато каза, че наистина се нуждаеш от това. Не очаквам благодарност, но сега зависи от теб да се погрижиш да не съжалявам за решението си.

Преди Себастиан да има време да отговори, Торкел се обърна и тръгна. Себастиан се втренчи в него.

Не изпитваше благодарност.

Разбира се, че Торкел щеше да съжалява за решението си.

Това се случваше с всеки, в чийто живот нахлуеше Себастиан.

Били открехна вратата на гаража. В момента там нямаше кола, въпреки че имаше място. Това беше необичайно. През годините Били и Урсула бяха влизали в много гаражи. Повечето от тях бяха пълни с какво ли не освен превозното средство. В гаража на Лундинови обаче те бяха изправени пред празно пространство — мръсен и изцапан с мазни петна под с канал в средата. Били отвори широко вратата, а Урсула протегна ръка към електрическия ключ за осветлението.

Влязоха вътре. Двете голи флуоресцентни крушки на тавана примигнаха и светнаха, но въпреки това Били и Урсула извадиха фенерчетата си и без да е необходимо да си казват нито една дума, започнаха да оглеждат помещението. Урсула тръгна надясно, а Били — наляво. Подът от страната на Урсула беше празен. Имаше само стари принадлежности за крокет и в ъгъла комплект за играта боке с една липсваща топка. И електрическа косачка за трева. Урсула я провери. Беше празна. Също като първия път. Рафтовете на стените бяха отрупани, но нямаше нищо, което да показва, че някога е имало кола в гаража. Нямаше моторно масло, свещи, смазки или крушки за фарове. Имаше обаче много градинарски инструменти: пълни до половината пакети със семена, ръкавици и спрейове за унищожаване на плевели. Нямаше къде да се скрие яке. Урсула много щеше да се изненада, ако информацията в имейла се окаже вярна. Ако якето беше тук, тя щеше да го намери още първия път.

— Провери ли канала?

— Ти как мислиш?

Били не отговори и се залови да премества трите чувала с компост, натрупани до едната стена, близо до белите пластмасови градински столове. Глупаво беше да пита. Урсула не обичаше да се съмняват в нея. Без да знае много за предишните им взаимоотношения, Били мислеше, че тя мрази Себастиан Бергман именно заради това. Малкото, което Били беше чувал за Себастиан, предполагаше, че той се съмнява във всичко и във всеки. Съмняваше се и знаеше повече, ако не и всичко. Това нямаше значение за Били, стига Себастиан да знае какво прави. Всеки ден Били работеше с полицаи, които бяха по-добри от него. Нямаше проблем. Всъщност още не си беше създал мнение за Себастиан. Малката му сексуална шега можеше да се дължи на нервност. Урсула обаче не го харесваше. Нито път Ваня, затова имаше голяма вероятност Били да се присъедини към техния лагер.

Той стигна до ъгъла от своята страна. На подставка на пода имаше няколко градинарски сечива и различни други инструменти, окачени на куки на стената.

— Урсула…

Били спря до градинарските инструменти. Голяма бяла пластмасова кофа с керамзит стоеше до дървена подставка с гребло, мотика и нещо, което приличаше на кирка, но Били не знаеше името му. Урсула се приближи и Били освети кофата с фенерчето си. Сред топчетата керамзит ясно се виждаше нещо зелено.

Урсула веднага започна да прави снимки. След малко тя спусна фотоапарата и се обърна към Били. Не й беше трудно да изтълкува израза на лицето му, макар той да мислеше, че е безпристрастно.

— Не бих пропуснала яке, наполовина скрито в кофа в гаража на заподозрян.

— Не съм казал нищо.

— Видях израза в очите ти. Това ми беше достатъчно.

Урсула извади голям плик за веществени доказателства и внимателно измъкна якето от кофата с помощта на щипци. Двамата се втренчиха в дрехата със сериозни изражения. По-голямата част на якето беше изцапана със засъхнала кръв. На гърба материята беше протрита. И на двамата им беше ясно как е изглеждало якето, носено от живо тяло. Без да пророни нито дума повече, Урсула го пъхна в плика и го запечата.

Харалдсон седеше пред компютъра си в участъка на „Вестьотегатан“ и чакаше съобщения. Все още беше в играта.

Нямаше съмнение в това.

Всички правеха възможното да се отърват от него, но той се държеше. Благодарение на прозорливостта си и на способността да се досеща кой притежава най-голямо количество информация в сградата. Хората, които повечето му колеги само поздравяваха, докато се разминаваха всеки ден: персоналът на рецепцията. На ранен етап от кариерата си Харалдсон разбра, че хората, които работят във фоайето, знаят най-много неща. Отвътре и отвън. По тази причина той нарочно пиеше кафе с тях от време на време през годините, разпитваше ги за семействата им, проявяваше интерес и понякога ги покриваше, ако се налага. Ехо защо, сега те веднага му се обаждаха, ако се появеше нещо, свързано с Рогер Ериксон. Независимо дали пристигаше по телефона или във формуляра в полицейския уебсайт, който можеха да попълват гражданите, всичко идваше при Харалдсон. И когато се получи информация за якето в гаража на Лундинови, те му се обадиха от рецепцията и секунда по-късно му препратиха съобщението. Харалдсон трябваше само да го разпечата и да го предаде.

Добре, но не достатъчно. Всеки може да донесе разпечатка.

Тази работа беше за стажант.

Някой без квалификация.

Проследяването на подателя обаче беше истинска полицейска работа. Нищо в съобщението не предполагаше, че човекът, изпратил информацията, е виновен за нещо. Но за да бъде точен, човекът имаше познания за престъплението. „Риксморд“ сигурно щяха да проявят интерес и Харалдсон щеше да ги насочи в правилната посока.

Отдел „Информационни технологии“ в участъка беше пълен смях. Състоеше се от Куре Далин, мъж на петдесет и няколко години, чието главно умение беше да натиска клавишите Ctrl+Alt+Del, да поклаща глава и после да изпраща на поправка „повредения“ компютър. На Куре Далин вероятно щеше да му отнеме по-малко време да се научи да лети, отколкото да проследи постъпил имейл.

Компютърът; от който беше изпратено съобщението, имаше айпи адрес, а Харалдсон имаше седемнайсетгодишен племенник. Веднага щом получи имейла, той го препрати на племенника си, а после му написа съобщение по телефона и му предложи петстотин крони, ако открие действителния адрес на подателя. Да, Харалдсон знаеше, че племенникът му е на училище, но го помоли да действа възможно най-бързо.

Племенникът му прочете съобщението на мобилния си телефон, вдигна ръка, извини се и излезе от класната стая. Две минути по-късно той беше прехвърлил съобщението от входящата си поща на един от училищните компютри. Веднага щом видя адреса на подателя в оригиналния имейл, се облегна назад на стола. Изражението му беше обезпокоено. Харалдсон го смяташе за факир с компютрите и обикновено нещата, които искаше, бяха абсурдно елементарни, но този път чичо му щеше да остане разочарован. Нямаше проблем да проследи някой айпи адрес, но съобщението можеше да е изпратено чрез един от големите интернет оператори и в такъв случай беше невъзможно да се намери нещо полезно. Е, добре, все пак можеше да опита.

След две минути племенникът отново се облегна назад на стола, този път с широка усмивка на лицето. Провървя му. Съобщението беше изпратено от персонален сървър. Щеше да получи петстотинте крони. Той натисна „Изпрати“.

Компютърът на Харалдсон в участъка звънна. Той бързо отвори новото съобщение и кимна доволно. Сървърът, от който беше изпратен оригиналният имейл, беше в покрайнините на града. По-точно, в гимназия „Палмльовска“

— Следващата вляво.

Себастиан седеше на предната седалка в полицейска кола без опознавателни знаци. Тойота. Караше Ваня. Тя хвърли бърз поглед към екранчето над таблото.

— Джипиесът показва право напред.

— Но ще бъде по-бързо, ако завиеш наляво.

— Сигурен ли си?

— Да.

Ваня реши да кара направо. Себастиан се излетна на седалката и погледна през мръсното странично стъкло към града, към който изпитваше пълно безразличие.

Той беше седнал в стаята за конференции с Торкел, Ваня и Били, след като не можа да измисли основателна причина да не бъде там, когато Торкел дойде да му каже, че имат нова информация по случая. Научил беше, че са намерили якето на жертвата. Вярно, кръвта тепърва щеше да бъде анализирана, но никой не предполагаше, че може да е на друг. Това означаваше, че отново се интересуват от Лео Лундин. Ваня трябваше да го разпита след съвещанието.

— Както искате, но ще бъде загуба на време.

Всички се бяха обърнали към Себастиан, който седеше в края на масата и се поклащаше заедно със стола си напред-назад. Той можеше да седи там и да мълчи, оставяйки другите да правят каквито грешки искат, докато измисли начин да получи достъп до компютрите и информацията, от която се нуждаеше. Или, по-точно казано, докато намери в участъка друга жена, по-податлива на чара му от Мартина. Със сигурност не можеше да е толкова трудно. От друга страна, и без това никой не го харесваше и можеше да остане верен на представата за всезнайко, която създаваше.

— Не се вписва. — Той отново спусна предните крака на стола върху килима.

Влезе Урсула и седна на стола най-близо до вратата, без да пророни нито дума.

— Лео не би скрил якето на жертвата в гаража си — продължи Себастиан.

— Защо? — Били изглеждаше искрено заинтересуван, без да се стреми да отстоява позицията си. Може би си струваше Себастиан да го обработи.

— Защото преди всичко не би го съблякъл от трупа.

— Взел е часовника. — Тонът на Ваня също не беше отбранителен, а напротив — нападателен. Искаше й се да поправи Себастиан. Да обори аргументите му. Ваня беше като Урсула. Или по-скоро като Себастиан преди много години, когато му пукаше.

Настроена да се бори.

Амбицирана да победи.

За съжаление тя нямаше да спечели точно този мач. Себастиан спокойно я погледна в очите.

— Има разлика. Часовникът е ценен. Момчето е на шестнайсет, със самотна майка, която живее от социални помощи. Непрекъснато се опитва да навакса в надпреварата за материални ценности, която кипи около него. Защо да се мъчи да съблече скъсано, изцапано с кръв яке и да го взима със себе си, а е оставило портфейла и мобилния телефон на Рогер? Няма логика.

— Себастиан е прав.

Всички се обърнаха към Урсула. Себастиан я погледна с изражение, което предполагаше, че му е трудно да повярва на ушите си. Урсула рядко произнасяше тези три думи. Всъщност Себастиан не си спомняше да ги е изричала.

— Неприятно ми е да го кажа, но е така. — Тя скочи и извади две снимки от плик. — Знам, че си мислите, че съм пропуснала якето първия път, но вижте това. — Сложи на масата първата снимка и всички се наведоха над нея. — Когато претърсвах гаража вчера, особено ме заинтересуваха три неща — мотопедът, по очевидни причини, каналът, в случай че има следи от кръв, или някой е измил мотопеда или оръжието в гаража, и градинарските инструменти, тъй като не сме открили оръжието на убийството. Направих тази снимка вчера.

Урсула сложи пръст върху снимката, която показваше градинарските инструменти, наредени на дървената подставка. Направена беше отгоре, не много от високо, и в единия ъгъл ясно се виждаше бялата кофа с керамзит.

— А тази снимка направих днес. Забележете разликата. — Урсула сложи на масата втора снимка, почти еднаква с първата. Този път обаче зелената материя ясно се виждаше на няколко места през топчетата керамзит.

Всички се умълчаха.

— Някой е сложил якето там през нощта — пръв се обади Били, изказвайки на глас онова, което си мислеха всички. — Някой иска да набеди Лео Лундин.

— Това не е главната причина. — Себастиан се улови, че гледа с интерес снимките. В случилото се току-що имаше нещо, зареждащо с енергия. Убиецът беше взел предмети, принадлежащи на жертвата, и сега ги използваше, за да подхвърля веществени доказателства. При това не произволно, а в дома на главния заподозрян. Това показваше, че внимателно следи напредъка на разследването и действа в съответствие, планирайки обмислено. Беше твърдо решил да се измъкне безнаказано. Вероятно дори не съжаляваше, че го е направил. Този човек заинтригува Себастиан. — Главната причина да сложи якето в гаража е да отклони подозренията от себе си. Той няма нищо лично срещу Лео, но Лео се вписва в картината, защото вече сме се фокусирали в него.

Торкел погледна Себастиан с известно задоволство. Предишните му съмнения леко избледняха. Той го познаваше по-добре, отколкото на Себастиан му харесваше. Торкел знаеше, че колегата му не може да се ангажира с нещо, ако не го интересува, но също така знаеше колко вглъбен може да е Себастиан, ако срещне предизвикателство. Когато това се случеше, Себастиан беше ценна придобивка за разследването. Торкел имаше чувството, че са на път към нещо добро. Той безмълвно благодари за имейла и откриването на якето.

— Тогава човекът, който е изпратил имейла, вероятно е убиецът. — Ваня бързо стигна до правилното заключение. — Трябва да го проследим. Да разберем откъде е изпратен.

После всичко се случи като в театрален спектакъл. На вратата се почука дискретно, сякаш Харалдсон беше стоял навън и бе чакал да му подадат репликата, за да излезе на сцената.

Себастиан разкопча предпазния колан и слезе от колата. Погледна сградата пред себе си и се изпълни с огромно отегчение и умора.

— Значи се е преместил тук?

— Да.

— Горкото копеле. Изключили ли сме напълно самоубийство?

Над двойните врати, водещи към гимназия „Палмльовска“, имаше голяма картина на човек, който можеше да бъде само Иисус Христос. Ръцете му бяха разперени в жест, който художникът несъмнено е искал да бъде приветстващ, но на Себастиан определено изглеждаше заплашителен.

Под картината пишеше: Йоан 12:46.

— „Аз светлина дойдох на света, щото всякой вярващ в Мене да не остане в тъмнина“ — цитира Себастиан.

— Знаеш Библията?

— Това го знам.

Той изкачи последните две стъпала и бутна вратата. Ваня погледна за последен път огромната картина и го последва.

Рагнар Грот, директорът на гимназия „Палмльовска“, посочи към малко канапе и кресло в единия ъгъл на кабинета си. Ваня и Себастиан седнаха. Рагнар Грея, от друга страна, разкопча сакото си и се настани зад старомодното писалище в провансалски стил. Без дори да съзнава какво прави, той взе писалката пред себе си и я премести успоредно на ръба на писалището. Себастиан забеляза това и обходи с поглед писалището, а после и останалата част от стаята. Работното място на директора беше почти празно. Вляво имаше купчина найлонови папки. Старателно наредени. Не се подаваше нито една. Те бяха в долния ляв ъгъл на писалището, на разстояние два сантиметра от долната и страничната част на плота. Вдясно от Грот имаше две писалки и един молив, сложени в успоредни линии, всичките сочещи в една и съща посока. Под прав ъгъл зад тях имаше линийка и гумичка, която изглеждаше неизползвана. Телефонът, компютърът и лампата бяха прецизно наредени спрямо ръбовете на писалището и един с друг.

Останалата част от стаята беше в същите безупречни линии. Нямаше накриво поставена картина. Не се виждаха самозалепящи се листчета. Всичко на информационното табло беше закачено на равни разстояния едно от друго. Всяка папка на абсолютно еднакво разстояние от ръба на лавицата. Никакво петно, оставено от чаша с кафе или вода. Мебелите бяха подредени с абсолютна прецизност спрямо стените и килима. Себастиан веднага постави диагноза на Рагнар Грот — педант с елементи на обсесивно-компулсивно разстройство.

Директорът беше посрещнал Ваня и Себастиан пред кабинета с крайно сериозно изражение и с толкова сковано разперени ръце, че изглеждаха смешни, и веднага се впусна в дълъг разказ колко ужасно е, че един от учениците му е бил убит. Разбира се, всеки щял да направи всичко възможно да помогне за разкриването на това отвратително престъпление. Нямало да има пречки, поставени пред полицията. Пълно съдействие. Ваня не можеше да се отърси от чувството, че всяка негова дума звучи така, сякаш е взета от инструкции за поведение в кризисни ситуации на някаква пиар фирма. Грот им предложи кафе, но те отказаха.

— Какво знаете за училището?

— Достатъчно — отвърна Себастиан.

— Не много — отговори Ваня.

— Започнахме като пансион през петдесетте години и сега сме частна гимназия. Имаме програма за обществени и естествени науки, избор от различни чужди езици, икономика и лидерство. Тук учат двеста и осемнайсет ученици от целия район на езерото Меларен и дори чак от Стокхолм. Затова запазихме пансиона.

— За да не се смесват богатите деца с плебеите.

Грот се обърна към Себастиан и въпреки че гласът му остана тих и монотонен, не можа да прикрие раздразнението си.

— Славата ни на училище за висшата класа постепенно преминава. Напоследък при нас идват родители, които наистина искат децата им да научат нещо. Резултатите ни са сред най-добрите в страната.

— Естествено. Това ви прави конкурентни и оправдава абсурдно високите ви такси.

— Вече не взимаме такси.

— Разбира се, че взимате, само че сега ги наричате „умерено дарение“.

Директорът се втренчи шевно в Себастиан и се облегна назад на ергономично идеалния си стол. Ваня почувства, че всичко се изплъзва между пръстите им. Въпреки пресиления си официален тон Грот изглеждаше готов да помогне в разследването. Неуместните забележки на Себастиан можеше да променят ситуацията само за три минути и те щяха да се борят за всяка оскъдна информация за учениците и персонала. Ако Рагнар Грот не дадеше благословията си, те дори нямаше да могат да видят нито една училищна снимка, без да поискат разрешение. Тя не беше сигурна дали Грот съзнава колко трудна може да направи работата им, но на този етап не беше готова да поеме риска. Ваня се премести по-напред на канапето и му отправи подкупваща усмивка.

— Разкажете ни повече за Рогер. Как попадна тук?

— Той имаше проблеми с тормоз в прогимназията и после в гимназията, където учеше отначало. Член на моя персонал го познаваше добре — Рогер беше приятел на сина й — и затова каза една-две добри думи за него и му намерихме място тук.

— И беше ли щастлив в тази гимназия? Нямаше ли проблеми с други ученици?

— Ние тук сме много активни в усилията си да предотвратим тормоз.

— Имате друга дума за това, нали? „Закачки“, не го ли наричате така?

Грот не обърна внимание на забележката на Себастиан. Ваня погледна Себастиан, за да го накара да си държи устата затворена, а после отново се обърна към директора.

— Знаете ли дали Рогер се е държал различно през последните няколко дни или седмици? Дали е бил разтревожен за нещо, занимавал ли се е с нещо странично или нещо подобно?

Грот се замисли и бавно поклати глава.

— Не, не бих казал. Но трябва да говорите с Беатрис Странд, класната му ръководителка. Тя го виждаше много по-често от мен. — Сега той говореше само на Ваня. — Беатрис помогна на Рогер да дойде тук.

— Как успяваше Рогер да плати „умереното дарение“? — пак се обади Себастиан. Нямаше никакво намерение да ги остави да го пренебрегват. Това щеше да улесни твърде много нещата за господин Грот. Директорът придоби леко изненадан вид, сякаш беше успял за малко да забрави, че този възпълен и доста неподдържан мъж седи в кабинета му.

— Рогер беше освободен от правене на дарения.

— Значи той е бил вашият малък социален проект? Запълнил е квотата ви за благотворителна дейност? Сигурно сте се чувствали добре.

Без да бърза, Грот отмести назад стола си и стана. Остана зад писалището с изправен гръб. Връхчетата на пръстите му бяха сложени върху идеално избърсаната от прах повърхност. Същински Калигула в стария филм „Мъчение“2, помисли си Себастиан, когато забеляза начина, по който директорът закопча сакото си с автоматично движение, докато се изправяше.

— Трябва да кажа, че намирам отношението ви към нашето училище за доста неприятно.

— О, Боже. Проблемът е, че съм прекарал тук три от най-лошите години в живота си, затова ще е необходимо малко повече от вашите рекламни тъпотии, преди да се включа в хвалебствения хор.

Грот го погледна недоверчиво.

— Вие сте бивш ученик?

— Да. За съжаление идеята за основаването на този храм на знанията беше на баща ми.

Директорът обработи информацията и когато осъзна какво е чул, отново седна. И разкопча сакото си. Раздразненото му изражение се замени с неподправено учудване.

— Вие сте синът на Туре Бергман?

— Да.

— Не приличате много на него.

— Благодаря. Това е най-хубавото нещо, което ми е казвал някой, откакто дойдох тук.

Себастиан стана и размаха ръка в жест, който обхващаше Ваня и Грот.

— Вие продължавайте. Къде мога да намеря Беатрис Странд?

— Тя преподава в момента.

— Но вероятно го прави някъде в сградата, нали?

— Предпочитам да изчакате междучасието, преди да говорите с нея.

— Е, добре, ще я намеря и сам.

Себастиан излезе от стаята. Преди да затвори вратата след себе си, той чу, че Ваня се извинява заради него. И преди го беше чувал. Не от Ваня, а от други колеги към други хора и при други обстоятелства. Започваше да се чувства все по-удобно с това разследване. Той бързо се отправи към стълбището. Едно време повечето класни стаи бяха един етаж по-долу. Едва ли имаше промяна. Общо взето, повечето неща изглеждаха същите като преди четирийсет години. Стените може и да бяха боядисани в друг цвят; но иначе гимназия „Палмльовска“ не се беше променила много.

В края на краищата, адът обикновено не се променя.

Това вероятно беше самото определение за ад.

Безкрайните мъчения.

Себастиан се забави повече, отколкото очакваше, докато се ориентира. Обикаля по познатите коридори и чука на различни врати, докато най-после откри класната стая, в което преподаваше Беатрис Странд. По пътя бе решил да прогони всякакви чувства. Училището беше само сграда, в която, протестирайки, беше прекарал три години. Баща му го беше принудил да учи в „Палмльовска“, когато основа гимназията, и от първия ден Себастиан реши, че не я харесва. Не се вписваше тук. Той наруши всяко въобразимо правило и като син на основателя, предизвика всеки учител и всяка авторитетна личност. Поведението му може би му спечели определен статус сред другите ученици, но Себастиан беше решил, че няма да има нищо позитивно в годините му в това училище, и затова не се колебаеше да разказва небивалици и да настройва съучениците си един срещу друг или срещу персонала. Това го направи изключително непопулярен сред всички и му определи ролята на аутсайдер, която той радушно прие. Смяташе, че по някакъв начин наказва баща си, като систематично се отчуждава от всеки и от всичко, и не можеше да се отрече, че статусът му на пълен аутсайдер му даде нов вид свобода. Единственото, което се очакваше от него, беше, че ще прави каквото си иска във всяка ситуация. И Себастиан стана много добър в това.

През остатъка от живота си той вървеше по пътя, по който бе поел като тийнейджър.

Моят път или магистралата.

През целия си живот. Не, не през целия. Не и докато беше с Лили. Себастиан не се държеше така с нея. Съвсем не. Как беше възможно един човек — по-късно двама — да окажат такова голямо влияние върху живота му? Да го променят толкова много?

Нямаше представа.

Знаеше само, че се беше случило.

Случи се и после му го отнеха.

Себастиан почука на светлокафявата врата и влезе с едно-единствено движение. Зад катедрата седеше жена на около четирийсет години. С гъста червена коса, завързана на тила на конска опашка. Открито лице с лунички без грим. Тъмнозелена блуза с фльонга върху внушителен бюст. Дълга кафява пола. Тя погледна Себастиан, който се представи и освободи учениците до края на часа. Беатрис Странд не възрази.

Двамата останаха сами в класната стая. Себастиан издърпа стол от предната редица и седна. Подкани я да му разкаже за Рогер и зачака емоционалния изблик, който подозираше, че ще последва. Оказа се абсолютно прав. Беатрис трябваше да бъде силна пред учениците си, човекът с всички отговори, олицетворение на сигурност и обикновен, ежедневен живот, когато се случи нещо неразбираемо, но сега беше сама с друг възрастен човек. Участник в разследването, който следователно поемаше ролята на сигурност и контрол. Вече не беше необходимо да е силна. Бентът се отприщи. Себастиан зачака.

— Не мога да го проумея… — Беатрис изрече думите, потрепервайки между риданията. — В петък си казахме довиждане както обикновено, а сега… сега той никога няма да се върне. Надявахме се, но после го откриха…

Себастиан не каза нищо. На вратата се почука и в класната стая подаде глава Ваня. Беатрис изсекна носа си и избърса очи, а Себастиан ги запозна. Беатрис посочи с носната си кърпичка към обляното си в сълзи лице, извини се и излезе. Ваня седна до едната маса.

— Училището не следи използването на компютрите и никъде няма камери за наблюдение. Според директора това е въпрос на взаимно уважение.

— Значи всеки може да е изпратил съобщението?

— Дори не е необходимо да си ученик. Може да влезеш направо от улицата.

— Но трябва да е човек, който познава сградата.

— Да, но това пак означава двеста и осемнайсет ученици плюс родителите, плюс приятелите и плюс персонала.

— Той е знаел това.

— Кой?

— Мъжът, който е изпратил имейла. Знаел е, че ще бъде невъзможно да го проследим извън училището. Но е бил тук и преди. Може да предположим, че има някаква връзка с гимназията.

— Вероятно. Ако е мъж.

Себастиан погледна Ваня. Изражението му беше недоверчиво.

— Много бих се изненадал, ако не е мъж. Начинът; по който е извършено убийството, и особено онази работа със сърцето, показват, че извършителят е мъж. — Себастиан се готвеше да се впусне в монолог за потребността на извършителя мъж от трофей, желанието да запази властта си над жертвата, като вземе някоя вещ на убития — нещо, което почти никога не става в случая с жена извършител, но Беатрис се върна и го прекъсна, преди да е започнал. Тя седна зад катедрата, извини се още веднъж и се обърна с лице към тях. Изглеждаше много по-спокойна.

— Вие ли сте уредили Рогер да се премести в това училище? — започна Ваня.

Беатрис кимна.

— Да. Той и синът ми са приятели. — Тя осъзна какво глаголно време е използвала и се поправи: — Бяха приятели. Рогер често идваше у дома и аз знаех, че не е щастлив в прогимназията, но впоследствие се оказа, че и в „Рунебергс“ са също толкова лоши, ако не и по-лоши.

— Но той е бил щастлив тук?

— Мисля, че му харесваше. Отначало беше трудно, разбира се.

— Защо?

— Трябваше да се приспособи. Учениците тук са силно мотивирани, когато става въпрос за работата им. Рогер не беше свикнал нито с темпото, нито с нивото, с които ние работим. Но нещата се развиваха добре. Той оставаше след часовете и го обучавахме допълнително. Започваше да работи сериозно.

Себастиан не каза нищо. Вниманието на Беатрис беше съсредоточено върху Ваня. Себастиан седеше и гледаше профила й и изведнъж се хвана, че мисли какво ли би било да прокара пръсти през гъстата й червена коса. Да целуне осеяното й с лунички лице. Да гледа как големите й сини очи се затварят от удоволствие. В Беатрис имаше нещо, което издаваше сигнал, загатващ за… самота може би? Не беше сигурен. Тя обаче не беше като Клара Лундин. Не беше уязвима. Беатрис беше… по-уверена, По-зряла. Себастиан имаше чувството, че ще бъде по-трудно да я вкара в леглото, но ще си заслужава усилията. Той отхвърли идеята. Една жена, свързана с разследването, беше достатъчна. Отново се съсредоточи върху разговора.

— Рогер имаше ли приятели тук?

— Не много. Излизаше с Юхан и понякога с Ерик Хеверин, но Ерик е в Съединените щати този срок. И разбира се, с Лиза, приятелката си. Рогер не беше аутсайдер или непопулярен, но донякъде самотник.

— Нямаше ли проблеми?

— Не и тук, в училище. Понякога обаче срещаше случайно хора от предишното си училище.

— Изглеждаше ли разтревожен за нещо?

— Не. Беше същият както винаги, когато си тръгна оттук. Радваше се, че е петък, като всички останали. Имаха изпит по шведски и се отби да каже, че се е справил добре.

Беатрис млъкна и поклати глава, сякаш току-що разбра колко абсурдна е ситуацията. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Той наистина беше чудесно момче. Чувствителен. Зрял. Случилото се е напълно безсмислено.

— Тук ли е синът ви?

— Не. Юхан е у дома. Убийството го разтърси много силно.

— Бихме искали да говорим с него.

Беатрис кимна примирено.

— Да, предполагам. Ще бъда вкъщи към четири часа.

— Не е необходимо да бъдете там.

Беатрис отново кимна. Изглеждаше още по-примирена. Това звучеше познато. Никой не се нуждаеше от нея. Себастиан и Ваня станаха.

— Може да дойдем пак, ако се наложи да разговаряме отново.

— Добре. Искрено се надявам да откриете кой го е направил. Толкова е… трудно. За всички.

Себастиан кимна, излъчвайки убеждение за искрено съчувствие. Беатрис ги спря.

— Има и още нещо… Не знам дали е важно, но Рогер се обади у дома в онзи петък вечерта.

— В колко часа?

Информацията беше съвсем нова и въздействието върху Ваня беше ясно. Тя пристъпи по-близо до Беатрис.

— Около осем и петнайсет. Искаше да говори с Юхан, но той беше излязъл с Улф, баща си. Казах му да позвъни на Юхан по мобилния телефон, но според Юхан Рогер не му се е обадил.

— Спомена ли защо се обажда?

Беатрис поклати глава.

— Искаше да говори с Юхан.

— В осем и петнайсет в петък вечерта?

— Някъде там.

Ваня й благодари и двамата със Себастиан излязоха. Осем и петнайсет.

Когато Рогер е бил с приятелката си Лиза.

Ваня все повече се убеждаваше, че Рогер изобщо не е бил в дома на Лиза.

Видеоматериалът беше на два твърди диска „Ла Си“. Пристигнали бяха по куриер от охранителната фирма преди един час. Били бързо свърза първата стоманеносива кутия с компютъра и започна да работи. На диска беше отбелязано „Петък, 23 април, 18 — 00 ч., камери 1.02 — 1.16“. Според бележките, които Били получи с тях, камери 1.14 и 1.15 обхващаха „Густавсборгсгатан“, или поне части от улицата. Последното място, където знаеха, че е бил Рогер в онази съдбовна вечер.

Били намери камера 1.14 в множеството папки и пусна видеокартината. Качеството на образа беше по-добро от обикновено. Видеосистемата за наблюдение беше на по-малко от шест месеца и фирмата не беше жалила средства. Били се зарадва. Повечето пъти материалът от камерите за наблюдение беше с толкова лошо качество и неясен, че не помагаше много на разследването. Това обаче беше нещо друго. Направо оптика „Цайс“, помисли си той, докато превърташе към двайсет и един часа. Само след половин час Били се обади на Торкел, който дойде веднага и седна до него. Прожекционният апарат; свързан с компютъра на Били, бръмчеше на тавана. Картината от камера 1.15 се прожектираше на стената. От ъгъла беше лесно да се разбере, че камерата е била поставена на десет метра над земята. Гледаше към площад, а в центъра улицата изчезваше между две високи сгради. Онази вляво беше колежът; а другата — училище. Безлюдният площад право пред камерата изглеждаше студен и ветровит. Дигитален часовник в единия ъгъл на екрана отбелязваше часа. Тишината изведнъж беше нарушена, когато се появи мотопед. Били спря кадъра.

— Ето. Лео Лундин минава в девет и две минути. Скоро след това идва Рогер. Задава се от запад.

Били натисна клавиш и записът продължи. Минута и нещо по-късно се появи друг човек. Беше със зелено яке и вървеше бързо и целенасочено. Били отново спря кадъра и двамата се втренчиха във фигурата. Въпреки че носеше бейзболна шапка и козирката закриваше лицето му, нямаше съмнение, че това е Рогер Ериксон. Ръстът, средната на дължина коса и якето, което сега беше окачено в полицейския шкаф за веществени доказателства, изцапано със засъхнала кръв, беше цяло и чисто.

— Рогер пристига точно в девет и две минути и четирийсет и осем секунди — отбеляза Били и отново пусна видеото. Рогер леко подскочи и продължи да върви. Има нещо в движещите се кадри на човек, на когото му остават да живее само няколко часа. Сякаш знанието за предстоящата му гибел означаваше, че всяка стъпка се следи по-внимателно и всяко движение придобива по-голямо значение. Смъртта дебнеше зад ъгъла, но момчето не подозираше нищо. Човекът, който гледаше, знаеше какво ще се случи, но не и шестнайсетгодишното момче, което безшумно минаваше покрай камера 1.15. То нямаше представа какво го очаква.

Торкел видя, че Рогер спря и вдигна глава. Секунда по-късно мотопедът отново се появи в картината. Съдейки по езика на тялото на Рогер, Торкел и Били разбраха, че той познава мотопедиста и съзнава, че появата му ще създаде проблеми. Рогер се скова и се огледа наоколо, сякаш търсеше изход от положението. Той, изглежда, бързо реши да не обръща внимание на мотопеда, който започна да обикаля около него като досадна оса. Опита се да продължи да върви, но обикалящият в кръг мотопед му пречеше и се въртеше все по-близо до него. Рогер спря и след още няколко кръга същото направи и мотопедът. Лео слезе. Рогер го погледна, докато Лео сваляше каската си и се излъчваше, сякаш да изглежда по-голям. Рогер имаше такъв вид, сякаш знаеше, че ще има неприятности, и се подготвяше за онова, което ще се случи.

Това беше първата среща на Торкел с мъртвото момче и му даде известна представа какъв е бил Рогер. Той не избяга. Може би не беше само жертва. Сякаш също се опитваше да изглежда малко по-висок. Лео каза нещо. Рогер отговори и после Лео го блъсна. Рогер политна назад и Лео пристъпи към него. Когато Рогер възвърна равновесието си, Лео сграбчи лявата му ръка и дръпна якето, разкривайки часовника му. Лео вероятно пак каза нещо, защото Рогер направи опит да дръпне ръката си. Лео реагира, като го удари в лицето.

Силно и бързо.

Без предупреждение.

Торкел видя кръвта, която се стече по дясната ръка на Рогер, когато момчето я вдигна към лицето си. Лео го удари отново. Рогер се олюля, хвана се за тениската на Лео и падна на колене.

— Затова кръвта на Рогер е върху тениската на Лео — отбеляза Били.

Торкел кимна. Да, кадрите обясняваха това. Видът на кръвта върху тениската беше спусъчният механизъм, стартовият сигнал, от който се е нуждаел Лео, за да оправдае повишеното ниво на насилие. Той яростно се нахвърли върху Рогер. Не след дълго Рогер лежеше на земята след канонада от ритници. Таймерът на екрана автоматично регистрираше часа, докато Рогер лежеше свит в зародишна поза, след като според Лео си беше получил заслуженото. Накрая, в девет и пет; Лео престана да го рита, наведе се над него и свали часовника от ръката му. Погледна за последен път момчето, лежащо на земята, нахлузи каската на главата си нарочно бавно, сякаш да подчертае превъзходството си, качи се на мотопеда и потегли. Рогер остана там, където беше. Били погледна Торкел.

— Рогер не е гледал „Танцувай с мен“ с приятелката си.

Торкел кимна. Лиза лъжеше. Но информацията, която им беше дал Леонард по време на разпита, също беше неточна. Рогер не беше започнал боя, след като беше съборил Лео от мотопеда.

Те не се бяха скарали.

Доколкото знаеше Торкел, кавгата изискваше двама активни участници.

Той протегна назад ръце и ги сключи зад главата си. Определено можеше да задържат Лео Лундин за обир с насилие.

Но не и за убийство. Поне не тогава и там. Нито пък по-късно. Торкел беше убеден в това. Лео беше главорез. Но да извади нечие сърце… Не, той не беше достатъчно извратен за това. След няколко години може би, ако животът му продължеше да върви по наклонената плоскост, но не в момента.

— Къде отива Рогер след това?

— Не знам. Виж. — Били стана и се приближи до картата на стената. — Ако продължи право напред, стига до „Васагатан“, където може да завие или надясно, или наляво. Ако тръгне наляво, ще стигне до кръстовището. Там има камера, но не го е заснела.

— Тогава е свърнал надясно?

— В такъв случай щеше да се появи на камерата тук. — Били посочи точка пред спортното игрище, малко на север на картата. В действителност, на двеста метра. — Но не се появява.

— Тогава се е отбил някъде, преди да стигне дотам.

Били кимна и посочи малка уличка, водеща встрани от „Васагатан“ под ъгъл.

— Вероятно тук. „Апалбювеген“. Води право в жилищен квартал. Няма камери. Дори не знаем в каква посока се е отправил.

— Провери всички камери. Той може да се появи отново по-късно на някоя по-голяма улица. Събери екип. Кажи им да разпитат жителите на квартала. Все някой трябва да е видял Рогер. Искам да знам къде е отишъл.

Били кимна и двамата вдигнаха телефоните.

Били се обади на младежа от охранителната фирма, който беше малко махмурлия от рождения ден, и поиска още видеозаписи от камерите.

Торкел се обади на Ваня, която, както обикновено, отговори веднага.

Ваня и Себастиан тъкмо излизаха от гимназия „Палмльовска“, когато се обади Торкел. Звънецът за обяд се беше разнесъл и много от учениците бяха навън. Торкел ги осведоми набързо. Обичаше да е ефективен, когато говори по телефона, и разговорът продължи по-малко от минута. Ваня затвори и се обърна към Себастиан.

— Гледали са видеозаписа от „Густавсборгсгатан“. Рогер е бил там малко след девет.

Себастиан се замисли върху новата информация. Ваня упорито твърдеше, че Лиза Хансон, шестнайсетгодишната приятелка на Рогер, е излъгала няколко пъти къде е бил той в нощта на убийството. Сега имаха доказателство, че наистина лъже. За Лиза беше по-важно да скрие истината, отколкото да бъде разкрито убийството на приятеля й. Такива загадъчни тайни интересуваха Себастиан. Всъщност целият проклет случай започваше все повече да го интригува. Трябваше да признае, че малко разнообразие от собствените му мрачни мисли е добре дошло. Щеше да остане в разследването калното дълго е необходимо, и да се възползва максимално от ситуацията, а когато му се предостави възможност, отново да решава въпроса за участието си и бъдещето.

— Да поговорим ли с Лиза?

— Мислех, че никога няма да попиташ.

Те се върнаха в училището. Лиза се беше прибрала вкъщи след часа по английски. В този ден имаха най-малко часове. На Ваня не й се искаше да ходи в дома й. Това означаваше, че родителите ще бъдат готови със защитата на дъщеря си. Качиха се в колата и Ваня настъпи педала за газта, пренебрегвайки ограничението на скоростта.