Човекът, който не беше убиец

27.

Ваня нервничеше и губеше търпение. Беше минал близо половин час, откакто Себастиан се качи на горния етаж. Тя го беше чула да говори на Юхан през затворената врата, но след като той влезе в стаята, не чу нищо повече освен приглушено мърморене. Скърцане от време на време, когато някой сменеше позата си. Тя предположи, че това е добър знак. Нямаше крясъци.

Нито развълнувани гласове.

И най-важното, нямаше изстрели.

Харалдсон пътуваше към болницата, а може би вече беше там. Куршумът беше влязъл точно под ключицата от лявата му страна и бе излязъл. Беше загубил много кръв и се нуждаеше от операция, но първоначалният преглед бе показал, че раните не представляват опасност за живота му.

Ваня поддържаше постоянна връзка по телефона с Торкел, който беше навън. Шест полицейски коли бяха на позиция. Дванайсет въоръжени полицаи от екипа за бързо реагиране бяха обградили къщата, но Торкел не им позволяваше да влязат. Униформени полицаи бяха отцепили района. По ъглите на улицата се събираха любопитни съседи, както и журналисти и фотографи, които правеха всичко възможно да се приближат. Ваня отново погледна часовника си. Какво ставаше там горе? Надяваше се, че няма да съжалява за решението си да позволи на Себастиан да отиде при момчето.

И после чу стъпки. Приближаваха се към стълбището. Ваня извади пистолета си и зае поза за стрелба. Готова за всичко.

Себастиан и Юхан вървяха един до друг. Себастиан беше прегърнал момчето, което изглеждаше много по-дребно и малко за шестнайсетте си години. Беше се облегнало на Себастиан, който почти го носеше надолу по стълбите. Ваня прибра оръжието си и заговори на Торкел.

След като Юхан беше предаден и откаран, без да обръща внимание какво става на улицата, Себастиан се върна в къщата. Сърцето му бе натежало, когато влезе в дневната, махна прането от дивана и седна. Облегна се назад върху грубия плат, вдигна крака на масичката за кафе и затвори очи. Докато работеше в полицията, той рядко допускаше случаите, извършителите или жертвите да се задържат в съзнанието му. Те бяха само проблеми, които трябваше да бъдат решени, инструменти които трябваше да бъдат използвани, или препятствия, които трябваше да бъдат преодолявани. В крайна сметка всичко и всеки съществуваха само за да му предоставят предизвикателство.

Да докажат колко е умен.

Да подхранват егото му.

След като изпълнеха функцията си, Себастиан забравяше за тях и продължаваше нататък. За него правните последици бяха също толкова безинтересни, колкото реалният арест. Тогава защо не го напускаха мислите за семейство Странд? Млад извършител. Разбито семейство. Трагедия, да, но нищо ново, което да не е виждал. Нещо, което не възнамеряваше да носи за дълго в себе си.

Беше приключил със случая.

Беше приключил с Вестерос.

Знаеше точно от какво се нуждае, за да може да забрави семейство Странд.

Секс.

Себастиан се нуждаеше от секс.

Ще прави секс, ще продаде къщата и ще се върне в Стокхолм. Такъв беше планът.

Щеше ли да отиде на „Стуршерсгатан“ 12? Щеше ли да се опита да установи контакт със сина или дъщеря си? Така както се чувстваше в момента, вероятно не, но нямаше намерение да взима категорични решения, докато не се почувства по-добре.

След като прави секс.

След като продаде къщата.

След като напусне Вестерос.

Усети, че диванът хлътна, когато до него седна някой, и отвори очи. На ръба беше седнала Ваня. С изправен гръб. С ръце, сложени на коленете. Нащрек. Пълна противоположност на Себастиан, който се беше излегнал на дивана. Тя сякаш искаше да подчертае колосалната разлика между тях.

— Какво каза той?

— Юхан ли?

— Да.

— Че е убил Рогер.

— Каза ли защо?

— Страхувал се, че баща им отново ще го изостави. Просто се случило.

Ваня се намръщи. Изражението й беше недоверчиво.

— Двайсет и две наръгвания с нож и изхвърлен в блато? Не ми прилича на нещастен случай.

— Баща му е помогнал. Трябва да говорите с него. И момчето не е убило Вестин.

Ваня изглеждаше удовлетворена. Тя стана и се отправи към коридора. Стигна до вратата, спря и се обърна към Себастиан. Той я погледна озадачено.

— Ти спа с нея, нали?

— Какво?

— С майка му, Беатрис. Спа с нея.

Това вече не беше въпрос и затова Себастиан не отговори. Не беше необходимо. Както винаги, мълчанието беше най-убедителното потвърждение.

Разочарование ли съзря на лицето на Ваня, която скоро щеше да му бъде бивша колежка?

— Когато се качи горе, защото мислеше, че момчето може да се самонарани, реших, че е възможно да не си безнадежден гадняр.

Себастиан разбра накъде води разговорът. Случвало му се беше и преди. С други жени. В друг контекст. С други думи. Със същото заключение.

— Очевидно съм сгрешила.

Ваня излезе. Себастиан гледаше след нея, без да помръдне си мястото си. Не каза нищо. Какво би могъл да каже?

В края на краищата, тя беше права.

Улф Странд седеше на стола, на който само преди няколко часа бе седяла съпругата му. Изглеждаше спокоен и съсредоточен. Учтив, отзивчив, дори загрижен. Първото, което попита, когато Ваня и Торкел влязоха в стаята за разпити и се настаниха срещу него, беше как е Юхан. След като го увериха, че за момчето се грижат и че Беатрис е с него, Улф се поинтересува за състоянието на Харалдсон. Ваня и Торкел го уведомиха, че животът на Харалдсон е извън опасност, и след това включиха касетофона и го помолиха да разкаже всичко отначало, от момента, когато е разбрал, че Рогер е мъртъв.

— Юхан ми се обади в работата онази вечер. Плачеше и не беше на себе си. Каза, че на футболното игрище се случило нещо ужасно.

— И вие отидохте там?

— Да.

— Какво се случи, когато отидохте на игрището?

Улф изправи гръб.

— Рогер беше мъртъв. Юхан беше на границата на нервен срив и затова се опитах да го успокоя, доколкото можех, и после го качих в колата.

Ваня забеляза, че в гласа на Улф няма абсолютно никаква следа от чувства. Той сякаш изнасяше лекция пред колеги и клиенти. Говореше официално, стараейки се да се покаже като коректен и опитен оратор.

— След това се погрижих за Рогер.

— В какъв смисъл се погрижихте за него? — попита Торкел.

— Завлякох го в гората, за да не го види никой. Осъзнах, че е възможно да проследят куршума, и затова го извадих.

— И как го направихте?

— Отидох до колата и взех нож.

Улф млъкна и преглътна с усилие. Не е изненадващо, помисли си Себастиан, който наблюдаваше и слушаше от съседната стая. Досега Улф не беше играл активна роля, освен да премести трупа. Но не му беше причинил вреда. От сега нататък нещата щяха да станат трудни.

Той поиска чаша вода. Торкел му донесе. Улф изпи две-три глътки, остави чашата и избърса устата си с опакото на ръката си.

— Взели сте нож от колата. Какво стана после? — притисна го Ваня.

— Използвах го, за да изрежа куршума — със забележимо по-слаб глас отговори Улф.

Ваня разгърна папката пред себе си и прелисти няколко снимки на младото обезобразено тяло, сякаш търсеше нещо. Играе за пред публиката, помисли си Себастиан. Тя знаеше всичко необходимо за разпита, без да се консултира с материалите по разследването, но искаше Улф да види какво е направил.

Не че той беше забравил.

Не че някога щеше да забрави.

Ваня се престори, че е намерила листа, който уж търсеше.

— Когато открихме Рогер, по тялото му имаше двайсет и две рани от наръгване с нож.

Улф се мъчеше да откъсне очи от ужасяващите снимки, които сега бяха разпръснати около папката на Ваня. Класическата дилема при автомобилна катастрофа. Не искаш да гледаш, но не можеш да откъснеш очи.

— Аз… помислих си, че мога да направя така, че да изглежда, сякаш е умрял от наръгване с нож. Може би някакво ритуално убийство. Дело на луд. Не знам. — Улф успя да вдигне глава и погледна Ваня. — Исках да прикрия факта, че е бил застрелян, това е всичко.

— Добре, и след като го наръгахте двайсет и два пъти и изрязахте сърцето му, какво направихте?

— Закарах Юхан у дома.

— А къде беше Беатрис в това време?

— Не знам. Но не беше вкъщи. Юхан сигурно е бил в шок. Той заспа в колата, докато се прибирахме. Занесох го горе и го сложих да си легне. — Улф млъкна. Изглеждаше увлечен в момента. Хрумна му, че това вероятно е последното проявление на нещо нормално. Баща, който слага сина си да спи. Оттогава всичко се беше превърнало в една дълга борба. Да мълчи. Да се държат заедно, да се грижи нещата да не се разпаднат.

— Продължавайте.

— Върнах се в гората и преместих тялото. Реших да го сложа някъде, докъдето не може да го пренесе едно шестнайсетгодишно момче. За да бъда сигурен, че никой няма да заподозре Юхан.

Себастиан се изправи на стола и натисна бутона за връзка на микрофона. През стъклото той видя, че Ваня се заслуша, когато чу бръмчене в слушалката в ухото си.

— Той не е знаел, че Беатрис и Рогер се чукат. Защо според него Юхан е застрелял приятеля си?

Ваня кимна. Добър въпрос. Тя отново насочи вниманието си към Улф.

— Не разбирам едно. Щом не сте знаели за връзката между съпругата си и Рогер, тогава защо сте помислили, че го е застрелял Юхан?

— Нямаше причина. Станало е неволно. Игра, която се объркала. Двамата се упражнявали да стрелят и Юхан проявил небрежност. Така ми каза.

Улф стрелна поглед от Ваня към Торкел с подновена напрегнатост, сякаш досега беше мислил, че в най-лошия случай синът му е излъгал, а сега изведнъж осъзна, че синът му не е невинен. И че не е станало неволно. Поне не е станало случайно.

— Какво ще стане с Юхан? — разтревожено и обезпокоено попита Улф.

— Той е над петнайсет, затова е на възраст да поеме криминална отговорност — отвърна Торкел.

— Какво означава това?

— Че ще бъде съден.

— Разкажете ни за Петер Вестин — смени темата Ваня, нетърпелива да изясни нещата.

— Той е психолог.

— Известно ни е. Искаме да знаем защо е мъртъв. Какво мислехте, че му е казал Рогер? Нещо толкова опасно, че не можеше да бъде оставен да живее?

Улф изглеждаше напълно озадачен.

— Рогер?

— Да, Петер Вестин е бил консултант на Рогер. Не знаехте ли?

— Не. Той е психологът на Юхан. Беше няколко години. След развода. Юхан беше много разстроен след… ами след цялата тази работа. С Рогер. Разбираемо е. Затова ходеше при Петер. След това. Не знаех какво е казал. Попитах го, но не си спомняше. Предположих, че не е признал нищо, защото иначе полицията веднага щеше да дойде, но може би беше говорил за неща, които биха накарали Петер да се досети на по-късен етап и да разбере какво се е случило. Не можех да поема риска.

Ваня събра разпръснатите снимки и ги прибра в папката. Знаеха всичко, което им трябваше. Сега нещата зависеха от съда. Поради младата си възраст Юхан вероятно щеше да се отърве леко. Улф, от друга страна… Щеше да мине много време, докато семейство Странд отново се събере заедно.

Ваня посягаше да изключи касетофона, когато Торкел я спря. Искаше да зададе един последен въпрос, който не му даваше покой, откакто научи какво всъщност се беше случило.

— Защо не се обадихте на полицията? Синът ви е казал, че е застрелял неволно приятеля си. Защо просто не позвънихте на полицията?

Улф погледна спокойно в любопитните очи на Торкел. Въпросът беше лесен. Ако Торкел също беше баща, щеше да разбере.

— Юхан не искаше. Беше обезумял от страх. Ако се бях обадил на полицията, бих го предал. Вече го направих веднъж, когато напуснах семейството си. Този път трябваше да му помогна.

— Четирима души са мъртви, вие ще отидете в затвора и Юхан е напълно травматизиран. По какъв начин му помогнахте?

— Провалих се, признавам. Не успях. Но направих всичко по силите си. Исках само да бъда добър баща.

— Добър баща? — Съмнението в гласа на Торкел беше посрещнато с поглед, който излъчваше абсолютна убеденост.

— Не бях до него през няколко от най-важните му години. Но мисля, че никога не е късно да бъдеш добър баща.

Улф Странд беше отведен. По-късно вечерта щяха да му предявят обвинения. Разследването свърши. Себастиан седеше в съседната стая и гледаше Торкел и Ваня, които прибираха нещата си. Те бъбреха весело как ще се върнат у дома. Ваня се надяваше да хване някой късен влак тази вечер, освен ако Били не я закара с колата в Стокхолм. Торкел щеше да остане още един-два дни. Урсула също. Той трябваше да свърши някои неща, а тя щеше да огледа къщата на семейство Странд, за да се увери, че не е пропуснала нищо по отношение на веществените доказателства. Последното, което чу Себастиан, преди вратата да се затвори зад тях, беше гласът на Торкел, който изразяваше надежда, че ще има време да вечерят заедно, преди Ваня да тръгне.

В гласовете и движенията им имаше лекота. Облекчение. Доброто беше победило. Мисията беше изпълнена. Време беше да потеглят към залеза с песен на уста.

Себастиан не обичаше да пее. Не му се празнуваше. Вече дори не му се правеше секс.

Той мислеше само за две неща.

„Стуршерсгатан“ 12 и последните думи на Улф.

Мисля, че никога не е късно да бъдеш добър баща.

Странно, но Себастиан осъзна, че горе-долу вече е взел решение. Не категорично, нито съзнателно, но дълбоко в душата си бе убеден, че когато се върне в Стокхолм, ще потърси Ана Ериксон и детето й. Беше сигурен и доволен от решението, което подсъзнанието му беше взело от негово име.

Не хранеше никакви илюзии, в случай че ги намери.

Какво би му дало това?

Докъде би могло да доведе?

Ана никога нямаше да бъде втора Лили. Детето никога нямаше да бъде втора Сабине. А те бяха онези, които му липсваха. Тях искаше да си върне. Само тях обичаше. Лили и Сабине.

Но въпреки волята му думите на Улф бяха докоснали нещо в душата му. Не онова, което каза Улф, а как го каза.

Сигурността.

Убедеността.

Сякаш това беше неопровержим факт. Универсална истина.

Никога не е късно да бъдеш добър баща.

Себастиан имаше син или дъщеря. Имаше дете, което по всяка вероятност беше живо. В света имаше някой, който носеше част от неговата плът и кръв.

Човек, произлязъл от него.

Никога не е късно да бъдеш добър баща.

Тези простички думи повдигаха трудни въпроси.

Нима действително щеше да допусне още едно дете да се изплъзне от ръката му?

Можеше ли да го направи?

Искаше ли?

Себастиан все повече се убеждаваше, че отговорът и на трите въпроса е „не“.

Влакът, който щеше да го върне в Стокхолм, заминаваше след час. Бяха минали три дни, откакто беше излязъл от полицейския участък, докато думите на Улф все още отекваха в ушите му, и се беше отправил към къщата на родителите си. Не се видя, нито се чу с Торкел или Урсула, макар да знаеше, че те са останали в града още няколко дни. Не знаеше дали още са тук. Разследването беше приключило. Никой не изпитваше потребност да поддържа връзка извън работата. Това устройваше Себастиан. Той бе получил онова, за което беше дошъл.

Преди два дни агентът по недвижими имоти беше дошъл отново и бяха направили всичко необходимо, за да може да бъде продадена къщата. Вечерта Себастиан беше изровил листчето с името и телефонния номер на жената, която четеше книга във влака за Вестерос. Струваше му се, че от запознанството им е минала цяла вечност. Когато й се обади, отначало тя се колебаеше. Той се извини. Обясни, че е бил затънал до шията в работа — разследването на онова убийство, за което вероятно е чула. Мъртвото момче от гимназия „Палмльовска“. Точно както очакваше Себастиан, жената прояви любопитство и се съгласи да се срещнат на следващия ден. Вчера. Завършиха вечерта в къщата му. Той успя да се отърве от нея чак тази сутрин. Тя искаше да го види отново. Себастиан не обеща нищо. Жената се усмихна и отвърна, че ако той не й се обади, тя ще го потърси. Сега вече не можел да се измъкне, след като знаела къде живее. Три часа по-късно Себастиан беше взел от къщата всичко, което искаше, заключи вратата и тръгна, за да не се върне никога.

И сега стоеше на място, където мислеше, че никога няма да отиде. Откровено казано, беше се зарекъл да не идва тук. Да не го посещава отново. Сега и двамата лежаха тук. В църковния двор. Гробът на родителите му.

Цветята от погребението бяха повехнали. Гробът изглеждаше занемарен. Себастиан се зачуди защо никой не е изхвърлил изсъхналите венци, които бяха съборени и полуизядени от сърни. Имаше ли формуляр, който да подпише, за да ангажира църквата да се грижи за гроба? Той определено нямаше да се грижи за него. Нямаше да го прави дори ако живееше във Вестерос. Така както стояха нещата, това беше изключено.

Надгробната плоча от червен гранит изобразяваше слънце, което изгряваше или може би залязваше зад два величествени бора. Надписът гласеше: Фамилен парцел Бергман, а отдолу беше написано името на баща му: Туре Бергман. Името на Естер още не беше добавено. Гробът трябваше да се слегне, преди да преместят плочата, за да добавят нов надпис. Себастиан беше чел някъде, че трябва да минат шест месеца.

Туре беше починал през 1988-а. Естер беше живяла сама двайсет и две години. Себастиан се запита дали майка му някога си беше помисляла да дойде да го види. Да му протегне ръка. И ако го беше направила, дали той щеше да приеме ръката й?

Вероятно не.

Стоеше на няколко метра от занемарения гроб. Колебаеше се. Обграждаше го тишина. Пролетното слънце топлеше гърба му през палтото. Самотна птичка пееше на една от брезите, засадени между гробовете. По пътеката минаха мъж и жена на велосипеди. Тя се смееше на нещо. Звънлив, заразителен смях, който прозвуча неуместно, докато се извисяваше към ясното синьо небе. Какво правеше тук Себастиан? Нямаше желание да се приближава до гроба. В същото време имаше нещо двойно по-трагично във факта, че последното място за отдих на майка му прилича на купчина компост, когато тя беше такъв подреден човек.

Себастиан пристъпи към гроба, клекна и непохватно започна да събира повехналите цветя.

— Обзалагам се, че не си мислила, че това ще се случи, мамо. Не си предполагала, че ще дойда.

Звукът на собствения му глас го изненада. Смути го. Не се мислеше за човек, който ще коленичи и ще подрежда гроб, докато говори на мъртвата си майка. Какво го прихващаше, за бога?

Вероятно имаше нещо общо с числата.

1988.

Двайсет и две години.

Сам. Рождени дни, почивни дни, Коледа, празници. Дори с приятели наоколо, през повечето време самотен в тишината на онази голяма къща. Много време за размисъл.

За това какво е било.

За това как се развиха нещата.

Гордостта по-голяма от копнежа.

Страхът от отхвърляне по-силен от потребността за обич.

Майката на син, когото не виждаше и не чуваше. Баба за няколко години на дете, което тя така и не видя. Себастиан се отказа от непохватния си опит да почисти гроба и се изправи. Бръкна в джоба си за портфейла си и извади снимката на Сабине и Лили, която беше върху пианото в дома на родителите му.

— Ти така и не я видя. Аз се погрижих за това. — Пръстите на дясната му ръка стиснаха портфейла. Себастиан почувства, че сълзите не са далеч. Мъката. Определено не за баща му. Не и за майка му, въпреки че изпита известна тъга, когато се замисли колко безсмислен изглежда конфликтът им в сравнение с последиците от него. Не плачеше дори за Лили и Сабине. Плачеше за себе си. Заради прозрението. — Спомняш ли си какво ми каза последния път, когато се видяхме? Ти каза, че Бог ме е изоставил. Отвърнал се е от мен.

Себастиан погледна снимката на мъртвата си съпруга и мъртвото си дете и недовършената надгробна плоча в църковния двор на града, където беше израснал, където никой не го познаваше, никой не питаше за него и не липсваше на никого. Това се отнасяше и за всеки друг град. Избърса лицето си с опакото на лявата си ръка.

— Ти беше права.