Човекът, който не беше убиец

20.

Лена Ериксон седеше на стола, освободен от Били преди седем часа, и изненадано се оглеждаше наоколо. В малката стая имаше много хора. Тя вече познаваше повечето от тях, с изключение на младия полицай, който тракаше на клавиатурата пред два големи, тъмни компютърни екрана.

Присъствието на толкова много полицаи можеше да означава само едно.

Случило се беше нещо.

Нещо важно.

Лена изпита това чувство веднага щом те позвъниха на вратата й и то непрекъснато се засилваше. Часът беше седем без петнайсет, когато тя се измъкна от леглото, след като звънецът цяла вечност звъня дълго и упорито, и отвори вратата. Младата полицайка, която беше идвала преди няколко дни, отново се представи и заговори бързо и настойчиво.

Те се нуждаеха от помощта на Лена.

Цялата ситуация — ранният час, сериозният тон и краткото искане на полицайката, настойчивостта, с която тя каза на Лена да дойде с нея — всичко това заличи денонощия на неспокоен сън и страх. Тялото на Лена се изпълни с тревожност и енергия.

Те пътуваха с колата в сивото, мъгливо утро, без да разговарят. Спряха под полицейския участък, в подземен гараж, който Лена дори не знаеше, че съществува. Изкачиха няколко реда бетонни стъпала и минаха през голяма стоманена врата. Полицайката вървеше бързо по дългите коридори. Срещнаха няколко униформени полицаи, които, изглежда, излизаха да патрулират. Смееха се на нещо и веселието им прозвуча неуместно.

Всичко се случи толкова бързо, че на Лена й беше трудно да събере впечатленията си в една картина. По-скоро беше поредица от отделни, различни образи — смехът, коридорите, водещи наляво и надясно, полицайката, която продължаваше да върви. Един последен завой и изглежда пристигнаха. Там стояха няколко души и я чакаха. Поздравиха я, но Лена не чу какво й казват. Мислеше си, че никога не би намерила пътя до изхода. Мъжът, който явно беше шефът и с когото Лена бе говорила за Лео Лундин, приятелски сложи ръка на рамото й.

— Благодаря ви, че дойдохте. Искаме да ви покажем нещо.

Те отвориха вратата на малката стая и я поканиха да влезе.

Така се чувства човек, когато го арестуват, помисли си Лена.

Поздравяват те и те довеждат тук.

Поздравяват те и после разкриват какво си направил.

Тя си пое дълбоко дъх. Единият полицай придърпа стол за нея, а най-младият, доста висок мъж, започна да работи с клавиатурата на масата пред нея.

— Много е важно онова, което ще ви кажем сега, да си остане между тези четири стени — каза по-възрастният. Шефът. Торстен ли му беше името? Лена кимна. Той продължи: — Сега смятаме, че Рогер е бил взет от кола. Искаме да видим дали я познавате.

— Имате ли снимка? — Лена пребледня.

— За съжаление не разполагаме с много. Или по-точно с много малко. Готова ли сте?

По-възрастният мъж млъкна и кимна на по-младия пред компютъра. Той натисна интервала на клавиатурата и екранът изведнъж се изпълни с картина на безлюдна улица. Морава встрани от пътя, малка къща и в горния ъгъл — отражение на жълтия блясък на улична лампа.

— За какво трябва да гледам? — объркано попита Лена.

— Ето тук. — Младият мъж посочи долния ляв ъгъл на екрана. Задното стъкло на кола. Тъмен на цвят автомобил. Как да я познае, по дяволите? — Колата е „Волво“ — добави младият полицай. — Модел 2002 — 2006 година. S60.

Лена се втренчи в изображението и видя, че мигачът на колата започна да проблясва, а после автомобилът потегли и изчезна.

— Това ли е всичко?

— За съжаление, да. Искате ли да я видите отново?

Лена кимна. Младият полицай натисна няколко клавиша и видеозаписът започна отначало. Лена гледаше екрана, отчаяно опитвайки се да открие нещо. Но това беше само част от статичен образ. Много малка част. Тя зачака да се случи нещо, тялото й се скова от напрежение, но улицата и колата си оставаха все същите. Образът престана да се движи и от изпълнените с очакване лица наоколо Лена осъзна, че е неин ред да каже нещо. Тя ги погледна.

— Не познавам колата.

Те кимнаха. Така и предполагаха.

— Познавате ли някой, който има тъмно на цвят волво?

— Може би. Много хора имат такава кола, но знам ли… Не мога да се сетя.

— Виждали ли сте някой да докарва Рогер вкъщи с такава кола?

— Не.

Всички млъкнаха. Лена почувства, че вълнението и очакването на полицаите се замени с разочарование. Тя се обърна към Ваня.

— Откъде е видеозаписът?

— От камера за наблюдение.

— Но къде се намира?

— Не можем да ви кажем.

Лена кимна. Нямаха й доверие, че ще държи устата си затворена. Не бяха готови да й кажат. Подозренията й се потвърдиха, когато заговори шефът:

— Разследването ще бъде компрометирано, ако информацията се разчуе. Надявам се, че разбирате.

— Няма да кажа нищо. — Лена се обърна към екрана и застиналия кадър на безлюдната улица. — Рогер вижда ли се на записа?

Били погледна Торкел, който леко кимна.

— Да.

— Може ли да го видя?

Били отново погледна Торкел и получи още едно кимане в отговор. Той превъртя видеозаписа малко по-нататък и го пусна. След няколко секунди отдясно се появи Рогер. Лена се премести на ръба на стола. Не смееше да мигне, толкова се страхуваше да не пропусне нещо.

Той беше жив.

Вървеше по улицата.

С бързи, леки крачки. Рогер се поддържаше във форма. Грижеше се за тялото си. Гордееше се с него. А сега същото това тяло лежеше зад врага от неръждаема стомана в моргата, студено и разрязано. Очите й се напълниха със сълзи, но Лена не мигна.

Той беше жив.

Рогер изведнъж обърна глава наляво, пресече улицата и изчезна зад колата.

Извън кадър.

Изчезна внезапно.

Случи се толкова бързо.

Лена се пребори с импулсивното си желание да докосне екрана. Всичко и всеки в стаята беше тихо и неподвижно.

— Искате ли да го видите отново? — предпазливо попита младият полицай.

Лена поклати глава и преглътна. Надяваше се, че гласът й няма да потрепери.

— Не, благодаря…

Шефът се приближи и нежно сложи ръка на рамото й.

— Благодаря ви, че дойдохте. Ще ви закараме у дома.

С тези думи срещата приключи и Лена отново тръгна след Ваня. Сега не бързаха толкова много. Поне полицайката. С Лена беше различно. Безпокойството й намаля и се замени с гняв от прозрението. С енергия, която дойде от убеденост.

„Волво S60“.

Модел 2002 — 2006 година.

Тя много добре знаеше кой има такава кола.

Приближиха се до бюро, зад което седеше униформен полицай. Ваня му каза нещо и той стана и взе куртката си. Лена поклати глава. Досети се какво е казала полицайката.

— Не искам да ме карате у дома, благодаря. Само ми покажете изхода. Трябва да свърша някои неща в града.

— Сигурна ли сте? Няма да ни затрудните.

— Напълно. Но благодаря все пак.

Двете с Ваня си стиснаха ръцете. Полицаят окачи куртката си и поведе Лена по коридора към предната врата.

Трябва да свърши някои неща в града.

Меко казано.

Е, във всеки случай едно.

Ваня се срещна с другите в стаята за конференции. Торкел изглеждаше необичайно раздразнен и крачеше из стаята със стиснати юмруци. Ако не беше в лошо настроение, тя несъмнено би си помислила, че той изглежда доста комичен, докато обикаля масата, до която седяха Себастиан и Били. Себастиан млъкна, когато влезе Ваня. Тя отказа да го погледне в очите.

Гневът й не се поддаваше на логика. Валдемар се беше разприказвал прекалено много. Той съсипа вечерта им. Покани Себастиан да седне при тях и му даде предимство пред нея. Накара го да изглежда по-значим и му приписа много по-голяма важност, отколкото заслужаваше. За всичко беше виновен Валдемар. Ваня чувстваше, че Себастиан възнамерява да се възползва максимално от новопридобитите си знания.

Не, беше сигурна.

И това й беше адски неприятно.

Тя застана до вратата и скръсти ръце. Торкел я погледна. Изглеждаше уморена. По дяволите, всички бяха уморени. Изтощени. Раздразнителни. Повече от обикновено. Вероятно не всичко се дължеше на въздействието на Себастиан. Разследването беше необикновено сложно.

Торкел кимна на Себастиан да продължи.

— Казах, че ако той се е върнал, защото е знаел, че там има камера, тогава това означава, че е не само майстор на стратегията, но и че си играе с нас. И в такъв случай трябва да предположим, че дори ако намерим колата, няма да открием доказателства.

Ваня неволно кимна. Това звучеше логично.

— Не можем да бъдем сигурни — отвърна Били, — че е знаел за камерата. Тя обхваща само едната страна на улицата, която е задънена. Може да е свърнал тук… — Той стана, отиде до картата на стената и използва върха на писалката си, за да илюстрира възможния сценарий. — И да се е върнал, вместо да заобиколи.

Торкел престана да крачи и погледна Били и картата.

— Тогава, ако не е знаел, че там има камера… Ако беше отстъпил назад още два метра, щяхме да видим кой е бил шофьорът в колата.

— Да.

Торкел придоби такъв вид, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Два метра! На два метра ли бяха от решаването на проклетия случай?

— Защо не стигаме доникъде, по дяволите?

Били повдигна рамене. Започваше да свиква с лошото настроение на Торкел. Ако беше нещо, което той бе направил или не беше успял да направи, Торкел вероятно щеше да реагира по друг начин, но Били беше сигурен, че не е заради него. По-скоро имаше нещо общо с Урсула. В същия момент тя отвори вратата, носейки чаша кафе и найлонова торбичка.

— Извинявайте, че закъснях. — Остави нещата си и придърпа стол.

— Как е Микаел?

Въобрази ли си Били, или гласът на Торкел прозвуча малко по-нежно? По-съчувствено?

— Замина.

Били погледна Урсула с искрено учудване. Не че беше негова работа, но все пак.

— Мислех, че той пристигна снощи?

— Да.

— Мълниеносно посещение, а?

— Да.

Съдейки по тона на гласа на Урсула, Торкел разбра, че това е последният път, който ще чуе за посещението на Микаел, освен ако по-късно тя не повдигне въпроса, а това беше малко вероятно. Урсула извади кифла със сирене и айрян от найлоновия плик и огледа присъстващите в стаята.

— Какво пропуснах?

— После ще ти разкажа как се развиха нещата. Да продължим нататък.

Торкел направи знак на Били, който се върна на мястото си и при записките си.

— Информацията, която ще ви съобщя, няма да ви накара да се почувствате по-добре. Проверих в транспортния регистър. Във Вестерос има двеста и шестнайсет черни, тъмносини и тъмносиви автомобила „Волво S60“, модел 2002–2006 година. Ако включим околностите като Еншьопинг, Сала, Ескилстуна и така нататък, стигаме до близо петстотин автомобила.

Торкел не намери сили да отговори. Само стисна юмруци още по-силно. Себастиан погледна Били.

— Колко от тях са свързани с гимназия „Палмльовска“? Ако сравним транспортния регистър с автомобилите на родителите и служителите?

Били го погледна.

— Не можем да го направим. Трябва да се извърши ръчно. Ще отнеме известно време.

— В такъв случай предлагам да започнем. Всичко дотук води към проклетото училище.

Били си помисли, че идеята на Себастиан е добра, но не му беше нужна диплома по поведенчески науки, за да осъзнае, че раздразнението в екипа се дължеше на неговото участие в работата им. Били нямаше никакво намерение да изразява мнението си за предложението на Себастиан, докато Торкел не изясни позицията си. Но Торкел кимна.

— Добра идея. Искам и да прегледаме абсолютно всички видеозаписи от всички камери за наблюдение, едновременно. Трябва да открием проклетата кола!

Били въздъхна шумно, като чу това.

— Не мога да го направя сам.

— Няма проблем. Ще говоря с Хансер. В това време ще ти помогне Себастиан. Време е да свърши малко истинска детективска работа.

За секунда Себастиан изпита желание да каже на Торкел да върви по дяволите. Сравняването на транспортния регистър и гледането на видеозаписите от камерите за наблюдение бяха последните неща, които искаше да прави, но се спря миг преди да изрече грубите думи. Беше се задържал доста дълго и не възнамеряваше да го изритат точно сега. Не и преди да решат случая. Не и преди да получи адреса, който искаше. Щеше да бъде глупаво да изгори мостовете към единствения човек, който можеше да му помогне да намери Ана Ериксон — истинската причина за присъствието му тук. Ето защо, за изненада на Били, Себастиан му се усмихна широко.

— Разбира се, Били. Само ми кажи какво да направя и ще го сторя.

— Добър ли си с компютрите?

Себастиан поклати глава. Торкел отново започна да обикаля ядосано из стаята. Беше започнал да се заяжда със стария си приятел донякъде защото се нуждаеше от отдушник на раздразнението си и донякъде защото искаше да покаже на Урсула, че няма да позволи на Себастиан да се измъква от всичко. Но дори това не свърши работа. Себастиан стана и потупа Били по рамото.

— Е, тогава да започваме.

Торкел излезе, все още вбесен.

Лена не отиде направо там. Решителността, която бе почувствала в полицейския участък, беше започнала да намалява, след като излезе на чист въздух. Ами ако грешеше? Ако не беше същата кола? И още по-лошо, ако беше права? Какво щеше да направи тогава?

Тя се разходи из новия търговски център, който беше отворил врати през есента. Строежът бе продължил няколко години и понякога жителите на Вестерос мислеха, че никога няма да бъде завършен. Лена вървеше безцелно по лъскавия каменен под и гледаше огромните, ярко осветени витрини. Все още беше рано, магазините не бяха отворени и тя беше сама в този нов бисер в короната на Вестерос. Тук бяха започнали да рекламират тазгодишната лятна мода — така твърдяха убедено плакатите, но Лена не виждаше никаква разлика от миналогодишните тенденции. Пък и нищо от витрините нямаше да изглежда на нея същото като на тънките като вейки манекени.

Освен това трябваше да мисли за други неща, не за банални въпроси като пазаруване. Гласчето отново се обаждаше. Онова, което тя горе-долу беше успяла да потисне през последните няколко дни.

Може би затова сега гласчето беше по-силно от всякога.

Ти беше!

Сега го знаеш!

Ти си виновна!

Лена знаеше, че трябва да разбере дали гласчето е право. Но беше толкова болезнено и мъчително дори да се приближи до тази вероятност. Особено сега, когато, изглежда, нямаше шанс да го отрича повече. Тъмната на цвят кола на видеозаписа се беше погрижила за това.

В кафене в сърцето на търговския център младо момиче подреждаше прясно изпечени сладкиши и торти в огромна стъклена витрина. Във въздуха се разнасяше приятно ухание на захар, ванилия и канела. Спомен от един друг живот, далеч от мъчителни мисли. Лена почувства потребност да се върне към този живот макар и за малко. Тя успя да убеди момичето да й продаде сладкиш, въпреки че кафенето още не беше отворило. Избра си голяма ванилова паста, поръсена с твърде много захар. Момичето я сложи в хартиен плик и й я даде. Лена й благодари и пристъпи към вратата, а после извади пастата от плика. Беше мека и все още топла. Онзи, другият живот я обсеби за момент и тя лакомо отхапа голямо парче. Когато усети в действителност вкуса и почувства сладкото захарно тесто в устата си, изведнъж й се догади.

Защо бе дошла тук? Да гледа витрините и да яде. Да стои тук, опитвайки се да изпита удоволствие от нещо. Тя си представи Рогер.

Първата му усмивка.

Първите му стъпки.

Училищни дни, рождени дни, футболни мачове.

Последните му думи.

А сега излизам…

Последните му крачки към колата.

Лена изхвърли пастата в кофа за боклук и тръгна. Беше загубила достатъчно време. Протакаше, опитвайки се да не рови по-надълбоко в това, което знаеше, че трябва да разбере.

Носеше ли част от отговорността за ужасното деяние?

И нещо повече.

Тя ли беше виновна?

Защото така настояваше гласчето.

Лена хукна през града. Тялото й не беше свикнало с такава бързина. Белите й дробове работеха усилено и тя чувстваше напрежението в устата си. Но не забави крачка. Вървеше целенасочено към мястото, което мразеше най-много от всичко.

Мястото, което беше началото на края за нея и Рогер.

Мястото, което я караше да се чувства толкова второкачествена и негодна за нищо.

Гимназия „Палмльовска“.

Намери онова, което търсеше, зад училището. Първо обиколи големия паркинг пред сградата, без да го намери, а после отчаяно заобиколи гимназията и видя по-малък паркинг до вратата на столовата.

И там беше тъмносиньото волво.

Точно както предполагаше.

Точно както се опасяваше.

Отново й се догади. В съзнанието й пак нахлуха мисли. Това беше колата, в която се беше качил нейният Рогер. В онзи петък, който беше толкова наскоро, но по някакъв странен начин изглеждаше сякаш преди цяла вечност. Оставаше да провери само едно. Лена заобиколи колата отзад и се наведе до лявата страна. Не знаеше дали полицаите са забелязали, защото те не споменаха нищо, но когато колата на екрана даде мигач и потегли, ясно се видя, че стъклото на стола от близката страна беше залепено с тиксо.

Лена го видя. Преди няколко седмици. Рогер беше донесъл вкъщи писмо от училище — суховата обвинителна бележка, която обясняваше, че двата стола на колата са били строшени. Поправили ги временно, но се очаквало виновникът да си признае и да плати за ремонта. Лена не знаеше какво се е случило след това. Прокара пръсти по широката лента тиксо, сякаш се надяваше, че времето ще спре и никога няма да се случи нищо друго.

Но ето че се случи. И Лена знаеше, че това е само началото. Тя се изправи и направи няколко крачки покрай колата. Докосна студения метал. Може би пръстите му бяха докоснали същото това място. Или тук. Лена продължи да обикаля. Опита се да отгатне къде пръстите на Рогер може да са докоснали колата. Едната врата, със сигурност. Вероятно предната дясна врата. Лена пробва да я отвори. Студена и заключена. Тя се наведе и надникна вътре през стъклото. Тъмна, семпла тапицерия. Нищо на пода. Дребни монети в малка вдлъбнатина между седалките. Нищо друго.

Лена се изправи и за своя изненада установи, че безпокойството й се е изпарило. Най-лошото, което можеше да се случи, вече се беше случило.

Вината й беше потвърдена.

Извън всякакво съмнение.

Сега се чувстваше опустошена. Побиха я ледени тръпки. Онзи студен, безпощаден вътрешен глас сякаш беше станал част от нея.

Тя беше виновна. В тялото й вече нямаше никаква защита срещу прозрението. Никаква топлина.

Част от нея умря в деня, когато й отнеха Рогер.

Другата част умря сега.

Лена извади мобилния си телефон и набра номер. Телефонът иззвъня няколко пъти и после се чу мъжки глас. Лена чу собствения си глас. Беше леденостуден като душата й.

— Днес в полицейския участък видях нещо. Видях колата ти. Знам, че си бил ти.