Човекът, който не беше убиец

11.

Пътуваха мълчаливо и това устройваше Ваня. Не изпитваше никакво желание да опознае партньора, който й беше натрапен, и се надяваше, че работата й с него ще бъде временна. Тя вече знаеше, че Себастиан не бръщолеви за незначителни неща, за да минава по-бързо времето. Урсула го беше нарекла „социална катастрофа“. Освен това бе добавила, че е много по-добре, когато Себастиан мълчи. Отворел ли си устата, ставал груб, подхвърлял сексуални намеци, бил язвителен или направо злобен. Докато си държал езика зад зъбите, не можел да те ядоса.

Също като Урсула. Ваня се бе подразнила, когато Торкел представи Себастиан и каза, че той ще работи с тях в разследването. Не толкова, защото това беше Себастиан. Вярно, Ваня беше чувала и други глупости за него, измислени от другите в полицейския участък, но най-много я дразнеше, че Торкел беше взел решение, без да я попита. Тя знаеше, че той не е длъжен да се съветва с нея по такива въпроси, но все пак… Ваня смяташе, че щом работят заедно и означават толкова много един за друг в професионално отношение, мнението й трябва да се вземе предвид, преди да се стигне до решение, което засяга целия екип. Торкел беше най-добрият шеф, който бе имала, и затова тя се изненада, когато той направи такава голяма промяна, без да я попита. Без да попита никого. Изненада се, но и честно казано, се разочарова.

— Как се казват родителите й?

Нишката на мислите на Ваня беше прекъсната. Тя се обърна към Себастиан, който не беше помръднал и все още гледаше през страничното стъкло.

— Улф и Ан-Шарлот. Защо?

— Само питам.

— Пишеше ги в папката с материалите по случая, която ти дадоха.

— Не съм ги чел.

Ваня не можа да повярва на ушите си.

— Не си ги чел?

— Не.

— Защо всъщност участваш в разследването?

Тя си задаваше този въпрос, откакто беше чула обяснението на Торкел за присъствието на Себастиан, което, меко казано, беше неясно. Дали Себастиан държеше с нещо Торкел? Не, невъзможно. Торкел никога не би изложил на риск някое разследване по лични причини, каквито и да са те. Себастиан отговори по-бързо, отколкото Ваня очакваше.

— Вие се нуждаете от мен. Няма да решите случая без мен.

Урсула беше права. Себастиан Бергман можеше много лесно да те ядоса.

Ваня паркира колата, изключи двигателя и се обърна към Себастиан.

— И още нещо.

— Какво?

— Знаем, че Лиза лъже. Имаме доказателство. Но искам тя да говори. Затова няма да нахлуем в дома й и да й наврем доказателството в лицето и тя да не отрони нито дума. Съгласен ли си?

— Разбира се.

— Познавам я. Аз ще водя разговора. Ти ще мълчиш.

— Както казах, няма да забележиш, че съм там.

Ваня му хвърли поглед, който даваше ясно да се разбере, че говори сериозно, а после слезе от колата и се отправи към къщата. Себастиан я последва.

Лиза беше сама в дома си, точно както се беше надявала Ваня. Тя изглеждаше стъписана, когато видя на прага Ваня и непознатия мъж. Помъчи се да се измъкне с няколко неубедителни извинения, но Ваня влезе, без да я поканят. Тя беше изпълнена с решимост, особено когато разбра, че Лиза е сама.

— Няма да се бавим. Може да говорим тук. — Ваня тръгна към чистата и подредена кухня. Себастиан стоеше на заден план. Той поздрави учтиво момичето и после млъкна. Ваня със задоволство отбеляза, че дотук Себастиан спазва уговорката. Истината беше, че в момента той не беше в състояние да говори. Беше видял картината от мъниста на Иисус и направо онемя. Не беше виждал такова нещо.

— Седни. — На Ваня й се стори, че съзря лека промяна в изражението на момичето. Лиза изглеждаше по-уморена. В очите й вече не блестеше онзи предизвикателен пламък. Защитната й стена сякаш беше започнала да се пропуква. Ваня се опита да говори колкото може по-кротко. Не искаше думите й да прозвучат агресивно. — Нека да ти обясня, Лиза. Имаме проблем. Голям проблем. Знаем, че Рогер не е бил тук в девет часа в онази петъчна вечер. Знаем къде е бил и можем да го докажем. — Въобрази ли си Ваня, или раменете на Лиза леко се отпуснаха и прегърбиха?

Но момичето не каза нищо.

Още не.

Ваня се наведе към нея, докосна ръката й и заговори с още по-мек тон:

— Лиза, трябва да ни кажеш истината. Не знам защо лъжеш, но трябва да престанеш. Не заради нас, а заради себе си.

— Искам да дойдат родителите ми — заяви Лиза.

Ваня не дръпна ръката си.

— Наистина ли го искаш? Наистина ли искаш те да разберат, че лъжеш? — За пръв път Ваня видя мимолетното потрепване на слабост, което предшества истината. — Рогер е бил на „Густавсборгсгатан“ в девет и пет. Заснели са го камерите за наблюдение. „Густавсборгсгатан“ е доста далеч оттук — продължи Ваня. — Предполагам, че приятелят ти е излязъл оттук около осем и петнайсет, най-късно в осем и половина. Ако изобщо е идвал.

Тя погледна Лиза, чието изражение беше уморено и примирено. Всички следи от предизвикателност и тийнейджърска напереност бяха изчезнали. Лиза изведнъж изглеждаше разтревожена. Притеснено дете.

— Те много ще се ядосат — каза накрая тя. — Мама и татко.

— Ако разберат. — Ваня стисна ръката й, която ставаше все по-топла в хода на разговора.

— Шибано, шибано, шибано — неочаквано каза Лиза и забранените думи бяха началото на края. Защитната й стена рухна. Тя се дръпна от Ваня и зарови лице в ръцете си. Изпусна дълга, изпълнена с облекчение въздишка. Тайните са тежко бреме и да ги пазиш е самотно занимание. — Рогер не ми беше гадже.

— Моля?

Лиза вдигна глава и с малко по-силен глас повтори:

— Рогер не ми беше гадже.

— Не?

Момичето поклати глава, отмести поглед от Ваня и се втренчи невиждащо в далечината. През прозореца. Сякаш искаше да отиде там. Да се махне.

— Тогава какъв беше? Какво крояхте?

Лиза повдигна рамене.

— Нищо. Рогер беше одобрен.

— Как така „одобрен“?

Лиза обърна глава и уморено погледна Ваня. Не схващаше ли?

— Искаш да кажеш, одобрен от родителите ти?

Лиза спусна ръце и кимна.

— Разрешено ми беше да излизам с него. Или да бъда с него сама у дома. Въпреки че винаги излизахме.

— Но не заедно.

Момичето поклати глава.

— Тогава имаш друго гадже?

Лиза кимна и за пръв път погледът й към Ваня изразяваше искрена молба. Момиче, чийто живот се състоеше в това да бъде идеална дъщеря, маска, която всеки момент щеше да падне.

— Гадже, което родителите ти не харесват?

— Те ще ме убият, ако разберат.

Ваня отново погледна картината от мъниста. Сега изображението означаваше нещо друго. Аз съм Пътят. Но не и ако си шестнайсетгодишно момиче и влюбено в погрешното момче.

— Знаеш, че ще трябва да говорим с това момче. Но не е необходимо родителите ти да разбират, обещавам.

Лиза кимна. Вече не можеше да се бори. Истината ще ви освободи, казваше младежкият църковен лидер при всяка възможност. Дълго време Лиза включваше тези думи в нарастващата категория от лъжи, с които беше принудена да живее много години. В момента обаче тя осъзна, че трябва да преразгледа тази категория. Истината ще те освободи, но и ще вбеси родителите ти. Несъмнено. Но поне това беше истината и Лиза наистина се почувства освободена.

— Какво му има? Твърде стар? Криминално досие? Наркотици? Мюсюлманин? — обади се Себастиан. Ваня го погледна. На лицето му се изписа извинение. Тя кимна. Всичко беше наред.

— Нищо му няма — отвърна Лиза и повдигна рамене. Тя махна с ръка, обхващайки с жеста не само къщата, но и целия квартал, спретнатите градини пред къщите на тяхната улица. Себастиан я разбираше напълно. Той не можеше да анализира собственото си положение и да го изрази по същия начин, когато беше на нейните години, но познаваше чувството. Сигурността, която се превръща в затвор. Грижите и вниманието, които те задушават. Условностите, които стават окови.

Ваня отново хвана ръката й. Лиза й позволи да го направи, или по-точно, изглежда го искаше.

— Рогер тук ли беше изобщо?

Лиза кимна.

— Но само до осем и петнайсет. Докато бяхме абсолютно сигурни, че мама и татко са заминали.

— И къде отиде след това?

Лиза поклати глава.

— Не знам.

— Щеше ли да се среща с някого?

— Така мисля. Обикновено го правеше.

— С кого?

— Не знам. Не ми каза. Обичаше да има тайни.

Себастиан погледна Лиза и Ваня, които седяха близо една до друга до безупречна маса и разговаряха за вечер, която е съдържала всичко освен Рогер. Подредената кухня му напомни за дома от детството му и домовете на всичките им съседи, хора, които бяха щастливи да общуват с преуспелите му родители. Имаше чувството, че е попаднал във вариант на собственото си проклето възпитание. Той винаги се беше борил срещу него. Видял бе външно поддържане на ред и условности, но никога обич или кураж. Мнението му за момичето ставаше все по-високо с всяка изминала минута. Лиза можеше да стане нещо много специално. Тайна любов на шестнайсет години. Родителите й щяха да имат доста неприятност с нея, когато порасне. Мисълта го развесели.

Тримата чуха, че външната врата се отвори и от коридора приветливо извика тас:

— Лиза, върнахме се!

Лиза инстинктивно дръпна ръката си и се скова на стола. Ваня бързо й подаде визитната си картичка.

— Изпрати ми съобщение как да се свържа с гаджето ти. Няма да говорим за това сега.

Лиза кимна, взе визитната картичка и едва смогна да я пусне в джоба си, когато влезе баща й.

— Какво правите тук? — Приятният тон на гласа му от коридора беше изчезнал.

Ваня стана и му отправи твърде радостна усмивка, която го накара да осъзнае, че е закъснял. Ваня беше доволна. Улф се помъчи да възстанови авторитета си.

— Мисля, че се разбрахме да не говорите с дъщеря ми в мое отсъствие. Това е абсолютно неприемливо.

— Не зависи от вас да взимате това решение, пък и само искахме да проверим някои детайли. Тръгваме си. — Ваня се обърна и се усмихна на Лиза, която не забеляза, защото се беше втренчила в масата.

Себастиан стана. Ваня се отправи към вратата, минавайки покрай родителите на Лиза.

— Мисля, че няма да ви безпокоим повече.

Улф погледна дъщеря си и после отново Ваня. Няколко секунди той не знаеше какво да каже, но после изтърси единственото, за което се сети.

— Ще говоря с началника ви, да знаете. Няма да ви се размине.

Ваня не отговори и продължи да върви към вратата. Получила беше онова, за което дойде. И после изведнъж чу гласа на Себастиан зад себе си. Звучеше особено властно, сякаш той дълго бе чакал този момент.

— Има нещо, което трябва да знаете — каза Себастиан и демонстративно бутна стола си към масата. — Дъщеря ви излъга.

Какви ги върши, по дяволите! Ваня се обърна стъписано и хвърли кръвнишки поглед на Себастиан. Да се държи гадно с колегите си и с други възрастни хора беше едно, но да предаде дете! И то без причина. Лиза имаше такъв вид, сякаш иска да потъне вдън земя. Баща й не каза нищо. Всички се бяха втренчили в човека, който беше станал фокус на вниманието.

Именно такива моменти бяха липсвали на Себастиан Бергман по време на самоналоженото му отсъствие. Той не бързаше. Важно беше да се възползва максимално от магията. В последно време не се случваше често.

— Рогер си е тръгнал много по-рано онзи петък, отколкото Лиза беше готова да признае първоначално.

Родителите на Лиза се спогледаха и майка й наруши мълчанието.

— Нашата дъщеря не лъже.

Себастиан пристъпи към тях.

— Напротив, лъже. — Той нямаше намерение да остави истинските лъжци да се измъкнат. И сега ги беше хванал на въдицата. — Но въпросът, който трябва да си зададете, е защо лъже. Може би има причина тя да не смее да каже истината.

Себастиан млъкна и се втренчи в родителите. Въздухът в безупречната кухня натежа от неспокойно очакване на онова, което предстоеше. Какво ли щеше да каже Себастиан? Мозъкът на Ваня работеше трескаво. Как да намери опора в плаващите пясъци, в които неочаквано се бе озовала? Единственото, което измисли, беше слаба молба.

— Себастиан…

Той не й обърна внимание. Властваше в стаята, държейки в ръцете си живота на едно шестнайсетгодишно момиче. Защо да слуша някого другите?

— Лиза и Рогер са се скарали онази вечер. Той си е тръгнал в осем. Скарали са се и после Рогер е умрял. Как мислите, че я кара да се чувства това? Ако не се бяха скарали, той можеше да е жив днес. Тя е била виновна, че Рогер си е тръгнал рано. Това е огромно бреме от вина за едно младо момиче.

— Вярно ли е, Лиза? — Гласът на майка й беше умоляващ, а очите й се напълниха със сълзи. Лиза погледна родителите си, сякаш току-що се беше събудила от сън и не знаеше кое е истина и кое лъжа. Себастиан й намигна дискретно. Той се забавляваше.

— Лиза всъщност не е излъгала. Това е защитен механизъм, нещо, което й дава възможност да продължи нататък и да се справи с вината. Ето защо ви го казвам. — Себастиан погледна сериозно родителите й, а сетне понижи тон, за да наблегне още по-силно върху сериозността на положението. — Сега е важно Лиза да осъзнае, че не е направила нищо лошо.

— Разбира се, че не си, миличка — обади се татко Улф, приближи се до дъщеря си и я прегърна. Лиза изглеждаше изненадана повече от всичко друго. Преходът от разобличаването й като лъжкиня до обграждането й с обич и загриженост беше бърз.

— О, кукличке, защо не ни каза? — започна майка й, но не стигна много далеч, защото Себастиан я прекъсна:

— Защото не е искала да ви разочарова. Не разбирате ли? Тя чувства огромна вина. И скръб. А вие само говорите дали е излъгала или не. Не съзнавате ли колко самотна се чувства заради това?

— Но ние не знаехме… Вярвахме й.

— Вие избирате да вярвате в каквото ви изнася. Ни повече, ни по-малко. Но това е разбираемо. Човешко е. Сега обаче дъщеря ви се нуждае от обич и грижи. Тя трябва да чувства, че й имате доверие.

— Разбира се, че й имаме доверие.

— Не е достатъчно. Дайте й обич, но и свобода. От това се нуждае тя в момента. Много доверие и свобода.

— Разбира се. Благодаря ви. Не знаехме. Съжалявам, че реагирахме прекалено емоционално, но се надявам, че разбирате — каза госпожа Хансон.

— Естествено. Всички искаме да защитим децата си. От всичко. Иначе няма да сме родители.

Лицето на Себастиан разцъфна в топла усмивка, насочена към майката на Лиза. Тя отвърна с благодарност и леко кимване. Колко истина имаше в думите му.

Той се обърна към Ваня, чийто гняв се бе превърнал в озадаченост.

— Е, ще тръгваме ли?

Ваня се опита да кимне, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.

— Абсолютно. Няма да ви безпокоим повече.

Двамата със Себастиан се усмихнаха за последен път на родителите.

— Не забравяйте, че имате чудесна дъщеря. Дайте й много обич и свобода. Тя се нуждае да знае, че й имате доверие.

С тези думи си тръгнаха. Себастиан преливаше от радост, че е заложил малка бомба с часовников механизъм в живота на семейство Хансон. Лиза се нуждаеше именно от свобода, за да взриви още по-бързо цялата купчина лайна. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Беше ли необходимо това? — попита Ваня, докато отваряха портата.

— Беше забавно, не е ли достатъчно? — Себастиан се обърна към нея, изражението й ясно показваше, че забавлението не оправдава действията му. Той въздъхна. Всичко ли трябваше да обяснява? — Да, беше необходимо. Рано или късно в медиите ще излезе, че Рогер не е бил там, където твърди Лиза. Ние отидохме и обяснихме защо. Помотахме й.

Себастиан продължи да върви. Искаше му се да си подсвирква, докато крачи към колата. Отдавна не си беше подсвирквал.

Много отдавна.

Ваня вървеше на няколко крачки след него, опитвайки се да го настигне. Разбира се. Да оставят Лиза да се мъчи да се оправя сама, би било глупаво. Ваня трябваше да се сети за това. Отдавна не беше имала чувството, че някой е постъпил по-добре от нея.

Много отдавна.

Торкел и Хансер седяха в нейния кабинет на третия етаж. Торкел беше поискал срещата, за да обсъдят докъде са стигнали със събирането на доказателства. Информацията от камерите за наблюдение определено беше пробив, тъй като сега със сигурност знаеха, че Рогер е бил на „Густавсборгспгган“ малко след девет в съдбовния петък. В същото време обаче тази информация означаваше, че подозренията им към Лео отслабват още повече. Между разказа му и действителността имаше достатъчно съответствия и след като се посъветва с прокурора, Торкел реши да освободят момчето, за да не си губят времето и да не се разсейват от трудното разследване. Естествено, медиите щяха да пощуреят. В края на краищата, те вече бяха осъдили Лео Лундин. Хулиганът, който беше прекалил. Щяха да изтъкнат факта, че някои разкрития сочат към Лео. Кръвта на жертвата върху тениската му вече беше обществено достояние. Все още не пишеха за зеленото яке, но в няколко репортажа се отбелязваше, че полицията е намерила още нещо в гаража на Лундинови. Фактът, че това „още нещо“ е било подхвърлено там, не се споменаваше в пресата и нямаше да бъде споменат. Информацията беше известна само на екипа на Торкел и така и щеше да си остане.

Торкел искаше лично да уведоми Хансер за решението си, преди да се обади на прокурора. Тя все още официално ръководеше разследването и беше под натиск да постигне резултата. Той знаеше, че не е лесно да освободиш един заподозрян, без да прибереш друг. Хансер разбираше ситуацията и споделяше мнението му, но настояваше Торкел да води предстоящата пресконференция. Той знаеше причината. За нейната кариера беше по-добре, ако изглежда така, че дори „Риксморд“ се лута в мрака. Обеща й да говори с представителите на медиите и отиде да се обади на прокурора.

Колата спря на друга улица, пред друга къща, в друг жилищен квартал. Колко ли подобни места има във Вестерос? И в страната? — запита се Себастиан, докато двамата с Ваня вървяха по пътеката от каменни плочи към жълтата двуетажна къща. Той предположи, че е възможно да бъдеш щастлив на такова място. Нямаше личен опит, но това не означаваше, че изключва тази вероятност. Кварталът обаче излъчваше атмосфера на „тихо достойнство“, което Себастиан ненавиждаше.

— Добре, достатъчно! Махайте се оттук!

Себастиан и Ваня се обърнаха и видяха мъж на около четирийсет и пет години, който се отправи към тях от отворената врата на гаража. Под мишницата си носеше син цилиндър, направен от някаква материя. Палатка. Той крачеше бързо и целеустремено към тях.

— Аз съм Ваня Литнер, а това е Себастиан Бергман. — Ваня показа служебната си карта, а Себастиан вдигна ръка за поздрав. — Ние сме от „Риксморд“ и разследваме убийството на Рогер Ериксон. Говорихме с Беатрис в училището.

— Извинете ме. Помислих ви за журналисти. Днес вече изгоних двама. Аз съм Улф Странд, бащата на Юхан.

Улф протегна ръка. Себастиан остана поразен от факта, че и вторият от родителите на Юхан се представя така — като родител, бащата на Юхан, не съпругът на Беатрис. Тя беше говорила за Улф по същия начин — като баща на сина й, не като неин съпруг. „Той беше излязъл с Улф, баща си“. Не „със съпруга ми“.

— Не сте ли женени? Вие и Беатрис?

Въпросът изненада Улф.

— Женени сме. Защо?

— Питам само от любопитство. Имах чувството, че… Няма значение. Вкъщи ли е Юхан?

Улф погледна към къщата и свъси чело от безпокойство.

— Да, но трябва ли да го разпитвате днес? Той преживява много тежко случилото се. Затова отиваме на къмпинг. Да се поразсее малко.

— Съжалявам, но по различни причини изоставаме с повечето аспекти на разследването и трябва да говорим с Юхан колкото е възможно по-скоро.

Улф осъзна, че няма какво повече да каже, повдигна рамене, остави палатката и ги покани да влязат.

Те събуха обувките си в коридора, където на купчина бяха натрупани обувки, маратонки и домашни пантофи. На пода имаше валма прах. Най-малко три различни комбинации от палта, шалове и ръкавици бяха нахвърляни върху черна дървена пейка до стената. Докато влизаха в къщата, Ваня си помисли, че това е абсолютна противоположност на безупречно подредения дом на Ан-Шарлот и Улф Хансон. В ъгъла на дневната стоеше дъска за гладене с куп изпрани дрехи, както и писма, сметки, всекидневник и чаша за кафе. На лепкавата повърхност на масата пред телевизора имаше две чаши и трохи. Върху фотьойлите и на облегалката на дивана бяха разхвърляни още дрехи. Невъзможно беше да се определи дали са мръсни или чисти. Улф, Ваня и Себастиан продължиха нагоре по стълбите. Мършаво момче с очила, което изглеждаше по-малко от шестнайсетте си години, беше в стаята си и играеше на компютъра.

— Юхан, тези хора са полицаи и искат да поговорите за Рогер.

— Ей сега.

Вниманието на Юхан беше съсредоточено в екрана, на който се развиваше някаква екшън игра. Мъж с изключително грамадна и изкривена ръка тичаше насам-натам и се биеше с фигури, които приличаха на войници. Използваше ръката си като оръжие. Били вероятно знаеше как се нарича играта. Героят в екшъна имаше танк, който стоеше на ъгъла на улица, и картината замръзна, показвайки думата Зарежда. Когато образът се появи отново, играчът се намираше в танка и очевидно можеше да го управлява. Юхан натисна клавиш и спря играта. Момчето се обърна към Ваня и я погледна уморено.

— Съжалявам за загубата ти. Както разбирам, ти и Рогер сте били близки приятели.

Юхан кимна.

— Тогава предполагам, че Рогер е споделял с теб неща, които не е казвал на друг.

— Какви неща?

Оказа се, че няма нищо ново. Юхан не мислеше, че Рогер се е тревожел за нещо или че се е страхувал от някого, въпреки че от време на време случайно срещал някои от момчетата от училище „Викинга“. Бил щастлив в гимназия „Палмльовска“ не дължал пари на никого и не проявявал интерес към гаджето на друг. Имал си приятелка. Според Юхан Рогер бил при нея в петък вечерта. Рогер прекарвал много време в дома на Лиза. Себастиан и Ваня подозираха, че Юхан всъщност иска да каже прекалено много време. И не, Юхан не знаел с кого се е срещал Рогер, когато не е бил с Лиза. Нито пък знаеше защо го е търсил в дома му Рогер онази вечер. И защо не се е обадил по-късно на мобилния му телефон. Любимата дума на Юхан, изглежда, беше „не“.

Ваня започваше да се отчайва. Не стигаха доникъде. Всички повтаряха едно и също. Рогер бил тихо момче, което се държало добре, било затворено и не се карало с никого. Ами ако това беше един от редките случаи, когато извършителят не познава жертвата? Ами ако някой беше решил да излезе в една петъчна вечер и да убие някого и бе избрал Рогер?

Произволно.

Само защото е можел да го убие.

Това беше крайно необикновено, поне като се имаха предвид обстоятелствата по случая. Изваждането на сърцето. Преместването и скриването на трупа. Подхвърлянето на веществено доказателство.

Необикновено, но не и невъзможно.

В същото време нещо не беше съвсем наред с почти еднаквите описания на Рогер. Ваня започваше все повече да се съсредоточава върху тях. Забележката на Лиза, че Рогер обичал да има тайни, се беше впила в съзнанието й. Имаше чувството, че тези няколко думи са по-близо до истината от всичко останало. Сякаш имаше двама Рогер Ериксон — единият едва забележим, който не изпъква в тълпата, а другият — с много тайни.

— Не можеш ли да се сетиш за някого, който може да е имал причина да бъде ядосан на Рогер?

Ваня вече излизаше от стаята, убедена, че Юхан ще поклати глава в отговор.

— Ами да. Аксел му беше ядосан.

Ваня се закова на място и усети как нивото на адреналина й рязко се повишава. Име. Някой, който е мразел Рогер. Сламка, за която да се хванат. Може би началото на още една тайна.

— Кой Аксел?

— Беше домакин в училището.

Възрастен мъж. Достъп до кола. Сламката ставаше по-голяма.

— И защо Аксел беше ядосан на Рогер?

— Защото преди няколко седмици го уволниха заради Рогер.

— А, да, онази злощастна случка.

Рагнар Грот разкопча сакото си и седна зад писалището си. Имаше такъв вид, сякаш беше изял нещо неприятно. Ваня стоеше на вратата, скръстила ръце на гърдите си. Трудно й беше да сдържа гнева си.

— Когато бяхме тук първия път, попитах дали някой от училището може да е замесен в убийството на Рогер Ериксон, но вие не споменахте за служител, който е бил уволнен заради Рогер.

Директорът разпери широко ръце, сякаш, от една страна, се извиняваше, а от друга — показваше, че не придава значение на това.

— Не, опасявам се, че не. Съжалявам. Не направих връзката.

— Бихте ли ни разказали малко повече за тази „злощастна случка“?

Грот гледаше с неприкрита неприязън Себастиан, който се беше настанил на единия фотьойл и държеше брошура за училището, която беше намерил пред кабинета, докато чакаха.

Гимназия „Палмльовска“. Където започват възможностите ти.

— Няма много за разказване. Стана ясно, че нашият домакин Аксел Юхансон продава алкохол на учениците. Контрабанда, така да се каже. Разбира се, той веднага беше освободен от работа и с това проблемът приключи.

— И как разбрахте какво прави? — попита Ваня.

Рагнар Грот я погледна уморено, наведе се напред и избърса няколко прашинки от писалището си.

— Предполагам, че затова сте тук, нали? Рогер Ериксон дойде при мен като отговорен ученик и ми каза какво става. Помолих едно момиче от по-долните класове да се свърже с Аксел и да поръча алкохол. Когато той отиде да се срещне с нея, го хванахме на местопрестъплението.

— Аксел разбра ли, че го е издал Рогер?

— Не знам. Вероятно. Мисля, че няколко ученици знаеха.

— Но не съобщихте в полицията?

— Не виждах какво може да спечелим, ако го направим.

— Дали защото славата ви като „оптимална среда за получаване на образование, която означава увереност, вдъхновение и пълноценни възможности за развитие на всеки в духа на християнските ценности и възгледи за човека“ е можело да бъде леко опетнена? — Себастиан вдигна глава от брошурата и не сдържа злорадата си усмивка.

Рагнар Грот едва потисна ненавистта в гласа си, когато отговори:

— Не е тайна, че отличната ни репутация е нашето главно предимство.

Ваня с недоумение поклати глава.

— Значи не съобщавате за престъпления, извършени на територията на училището?

— Беше само нелегално внасяне на алкохол. В малки количества. Вярно, замесените бяха непълнолетни, но въпреки това. Аксел можеше да бъде глобен, нали? Ако изобщо бяхме предприели нещо.

— Може би, но не е там въпросът.

— Не! — рязко я прекъсна Грот. — Въпросът е, че загубата на доверието на родителите щеше да ми струва много повече. Това е въпрос на приоритети. — Той стана, закопча сакото си и се отправи към вратата. — Ако това е всичко, имам друга работа. Но ако желаете да говорите с Аксел Юхансон, от канцеларията ще ви дадат адреса му.

Себастиан стоеше в коридора и чакаше Ваня. На стените бяха наредени портретни фотографии на бивши директори и други членове на персонала, които бяха заслужили правото да бъдат запомнени от бъдещите поколения. В средата на редицата беше окачена една-единствена картина с маслени бои. На бащата на Себастиан. В цял ръст. Стоеше до писалище, отрупано с предмети и символи, свързани с класическото образование. Портретът беше нарисуван малко от долу нагоре, така че. Туре Бергман постоянно гледаше надолу към човека, който се е втренчил в него.

Това вероятно му е харесвало, помисли си Себастиан.

Да гледа отгоре всеки и всичко.

Да съди.

От самия център на събитията.

Себастиан остави мислите си да блуждаят на воля. Какъв баща беше той през четирите години, които му бяха позволени със Сабине? Отговорът вероятно беше „нищо особено“.

Или по-скоро беше добър баща, доколкото можеше, но това пак беше „нищо особено“. В по-мрачните си моменти, когато се съмняваше в способностите си като родител, Себастиан си мислеше, че е точно както когато Сабине гледаше телевизия — качеството на предаването не е важно. Тя беше доволна, стига да е шарено и да се движи на екрана. Същото ли беше и с него? Щастлива ли беше Сабине с него само защото по една случайност той беше там? Тя нямаше изисквания по отношение на качеството. Себастиан прекарваше много време с дъщеря си, нямаше съмнение в това. Повече, отколкото с Лили. Това не беше съзнателно решение, основаващо се на желание да споделя нещата по равно, а по-скоро резултат от ежедневния им живот. Той често работеше вкъщи, а после следваха кратки, интензивни командировки в други райони и дълги прекъсвания, преди отново да започне да работи вкъщи. Затова да, той беше до нея. И въпреки това Сабине пак се обръщаше към Лили, когато се случеше нещо. Винаги първо към Лили. Това сигурно означаваше нещо, нали? Себастиан отказваше да повярва, че е чисто генетично. Някои жени, които познаваше, твърдяха, че е невъзможно майката да бъде заменена, но това бяха глупости. Ето защо започна да се взира в себе си и да анализира способностите си.

Какво всъщност беше дал на дъщеря си освен сигурността, че винаги някой е до нея? Себастиан не смяташе, че първите две години със Сабине бяха нещо особено — и честно казано — чак толкова забавни. Не, не беше вярно — те бяха специални. Шеметни. Чувал беше много хора, които бяха убедени, че нищо няма да се промени, когато имат деца. Ще продължат да живеят живота си, както винаги са правили, с малката разлика, че сега са родители. Себастиан не беше толкова наивен. Той знаеше, че ще трябва да промени целия си живот. Всичко, което представлява. И имаше желание да го направи. Затова онези първи две години наистина бяха особени, но Себастиан не получи много от тях. Грубо казано, Сабине му даде твърде малко през онези първи години.

Така си мислеше навремето.

Сега би дал всичко, за да си ги върне.

Трябваше да признае, че нещата се бяха подобрили. Колкото по-голяма ставаше тя, толкова по-хубаво беше и той чувстваше, че отношенията им укрепват и стават по-близки, докато Сабине развива способност да му даде нещо. Но какво показваше това освен факта, че Себастиан е егоист? Той не смееше да си помисли как ще стоят нещата, когато тя порасне.

Когато започне да изисква.

Когато стане повече личност, отколкото дете. Когато той вече няма да знае всички отговори. Когато Сабине прозре в душата му. Себастиан я обичаше повече от всичко на света. Но знаеше ли го тя? Беше ли успял да й го покаже? Не беше сигурен.

Той обичаше и Лили. Казваше й го.

Понякога.

Не достатъчно често.

Не се чувстваше удобно да изрича тези думи. Не и когато се предполагаше, че говори сериозно. Лили сигурно знаеше, че той я обича. Не й беше изневерявал нито веднъж, докато бяха заедно. Можеш ли да покажеш обич чрез неща, които не си направил? Способен ли беше изобщо да покаже обич?

И сега стоеше тук и вероятно някъде имаше вече пораснал син или дъщеря. Писмото на Ана Ериксон го беше изкарало от равновесие и оттогава Себастиан функционираше на автопилот. Веднага беше решил, че трябва да я намери. Да намери детето си. Но наистина ли го искаше, ако се замислеше по-задълбочено? Наистина ли държеше да открие човек, който е на трийсет години и през целия си живот е живял без него? Какво щеше да каже на сина или дъщеря си? Ана може би бе излъгала и беше казала на детето си, че баща му е някой друг. Или че е мъртъв. Себастиан можеше да създаде проблеми.

На всички.

Но главно на себе си.

Всъщност не му пукаше дали е редно или не да нахлуе в живота на пораснал човек и да го преобърне наопаки, но какво щеше да получи той самият? Мислеше ли, че някъде има друга като Сабине, която го чака? Не, разбира се. Никой нямаше да плъзне ръка с пръстенче с пеперуда в неговата. Никой нямаше да заспи на рамото му, сънен и затоплен от слънчевата светлина. Никой нямаше да се сгуши до него в леглото сутрин, приближавайки се безшумно. По всяка вероятност рискуваше да го изгонят. Или в най-добрия случай щеше да получи непохватна прегръдка от съвършено непознат човек, който никога няма да бъде нещо повече от познат. Може би приятел, във възможно най-най-добрия сценарий. Себастиан определено нямаше много приятели. Ами ако изобщо не го допуснеха в живота на детето му? Можеше ли да го понесе? Ако щеше да се впуска в поредния егоистичен ход, тогава поне трябваше да бъде сигурен, че той ще бъде онзи, който ще извлече най-голяма полза. А вече изобщо не беше сигурен в това. Вероятно щеше да е най-добре да забрави цялата история. Да продаде къщата, да зареже разследването и Вестерос и да се върне в Стокхолм.

Мислите му бяха прекъснати, когато Ваня затвори вратата на кабинета по-нататък по коридора твърде шумно, и тръгна към него бързо и ядосано.

— Имам адрес — каза тя, минавайки покрай Себастиан, без да забави крачка.

Той тръгна след нея.

— Какво ли трябва да се случи в това училище, че да съобщят на полицията? — добави Ваня, когато бутна вратите и излезе навън. Себастиан предположи, че въпросът е реторичен, и не отговори. Не беше и необходимо, защото Ваня продължи: — Сериозно, колко далеч са готови да отидат, за да предпазят репутацията на училището? Десет дни преди да умре, Рогер прави така, че да уволнят служител, а Грот дори не спомена за това. Дали ако изнасилят групово някое момиче в тоалетната, директорът пак ще мълчи?

Себастиан отново предположи, че Ваня не очаква отговор, но поне можеше да покаже, че я слуша. Освен това въпросът му се видя доста интересен.

— Ако мисли, че ще спечели повече, отколкото ще загуби, тогава, да, абсолютно. Трудно е да го разбере човек. Приоритетите му са училището и репутацията на училището. На определено ниво е разбираемо — това е главната им стока за продаване.

— Тогава щом ни убеждават, че тук няма тормоз, това също е лъжа, така ли?

— Разбира се. Установяването на йерархии е част от човешката природа. Веднага щом станем част от група, ние трябва да знаем къде е мястото ни и да направим всичко възможно да задържим позицията си или да се изкачим по-високо. Понякога е очевидно, друг път — не. Понякога е умишлено, друг път — не.

Те бяха стигнали до колата. Ваня спря до вратата откъм шофьорското място и се обърна с лице към Себастиан. Изражението й беше недоверчиво.

— Аз работя в този екип от няколко години. Ние не правим така.

— Защото йерархията ви е статична и защото Били, който стои най-долу, няма амбиция да се изкачи по-високо.

Ваня изглеждаше развеселена и любопитна.

— Били стои най-долу?

Себастиан кимна. За по-малко от три секунди той беше разбрал, че Били е на най-долното стъпало.

— А къде съм аз според твоя анализ?

— Непосредствено под Торкел. Урсула ти позволява да заемеш тази позиция, защото не работите върху едни и същи неща. Тя знае, че е най-добрата в своята област, затова всъщност не се състезавате една с друга. В противен случай щеше да те измести по-надолу в йерархията.

— Или аз можех да изместя нея.

— Мисля, че всеки трябва да вярва в онова, което иска.

Той отвори дясната врата и се качи в колата. Ваня остана на мястото си за момент, опитвайки се да се отърси от нарастващото си раздразнение. Нямаше да му достави удоволствието да я ядоса. Тя се прокле. Не повеждай разговор с него. Ако си държеше устата затворена, Себастиан не можеше да я вбеси. Пое си дълбоко дъх два пъти, отвори вратата, седна зад волана и погледна Себастиан. И въпреки здравия си разум отново му заговори. Нямаше да му достави удоволствието той да има последната дума.

— Ти не ни познаваш. Говориш глупости.

— Мислиш ли? Торкел ме доведе. На Били му беше все едно. Ти и Урсула всъщност не знаете на каква позиция се намирате спрямо мен, само знаете, че съм дяволски добър, и двете се отнасяте към мен откровено недоброжелателно.

— Защото се чувстваме заплашени, така ли?

— А защо иначе?

— Защото ти си копеле.

Ваня включи двигателя. Ха! Победа! Тя имаше последната дума. И сега, ако зависеше от нея, щяха да пътуват до дома на Аксел Юхансон в пълно мълчание. За съжаление обаче не зависеше от нея.

— Това е важно за теб, нали?

Защо Себастиан не млъкне най-после? Ваня въздъхна.

— Кое?

— Да имаш последната дума.

Тя стисна зъби и се втренчи в пътя отпред. Поне нямаше да гледа самодоволната усмивка на устните му, защото Себастиан се облегна назад и затвори очи.

Ваня задържа пръста си на звънеца на вратата. Монотонният звън проникна през вратата и отекна по стълбите, където стояха и Себастиан. Това обаче беше единственият звук, който се чу апартамента. Ваня първо беше надигнала капачето на пощата, се заслушала и чак после натисна звънеца.

Никакво движение.

Никакъв звук.

Затова сега държеше пръста си върху бутона. Себастиан се запита дали да не изтъкне, че ако е в апартамента, Аксел Юхансон щеше да отвори при първите й осем позвънявания. Дори да беше заспал дълбоко, той вече щеше да се е приближил до вратата. По дяволите, дори ако беше умрял, Аксел вече щеше да е на крака.

— Какво си мислите, че правите?

Ваня дръпна пръста си от звънеца и се обърна. От открехната врата надничаше дребна сива старица. Такова беше първото впечатление на Себастиан — жената беше сива. Не само оредялата й права коса. Старицата носеше сива плетена жилетка, сив велурен панталон и дебели сиви чорапи. В средата на сбръчканото й лице имаше очила с безцветни рамки, които засилваха убеждението за сивота и прозрачност. Тя гледаше натрапниците с предизвикателен израз в очите. Които, разбира се, са станали сиви, помисли си Себастиан.

Ваня й обясни кои са, добави, че търсят Аксел Юхансон, и я попита дали има представа къде може да е той. Вместо да отговори с „да“ или „не“, старицата неочаквано зададе въпрос.

— Какво е направил?

Дребната сива съседка получи стандартния отговор:

— Искаме да поговорим с него.

— Обичайна процедура — намеси се Себастиан. Предимно за забавление. В реалния живот никой не казваше „обичайна процедура“, но тези думи някак се вместваха в ситуацията. Дребната сива жена сякаш ги очакваше. Ваня го стрелна с поглед, който ясно показваше, че не й е забавно. Не че той мислеше, че ще й е забавно. Тя отново се обърна към съседката, поглеждайки името над пощенската кутия.

— Госпожо Холмин, имате ли представа къде е той?

Не, госпожа Холмин нямаше представа къде е Аксел. Знаеше, че не е вкъщи. Нямало го вече от два дни. Не че наблюдавала какво става в жилищния блок и кой влиза и излиза, но човек не можел да не забележи някои неща. Например фактът, че преди известно време са уволнили Аксел Юхансон. Или че приятелката му, която била твърде млада, се е изнесла няколко дни преди това. Крайно време било. Госпожа Холмин не можела да разбере какво намира тя в Аксел. Не че той бил неприятен или нещо подобно, но бил много странен. Затворен. Необщителен. Дори не си правел труда да те поздрави, когато го срещнеш на стълбите. Девойката, от друга страна, била много бъбрива. Много симпатична. Всички в блока мислели така. Не че госпожа Холмин шпионирала хората, но не било трудно да се чуят разни неща през стените в сградата. Спяла леко и затова знаела толкова много. Нямало друга причина.

— Идваха ли много хора в апартамента на Аксел?

— Да, доста. Непрекъснато звъняха на вратата и по телефона. Какво е направил?

Ваня поклати тава и повтори предишния си отговор.

— Искаме само да говорим с него.

Тя се усмихна, даде на сивата старица визитната си картичка и я помоли да й се обади, когато чуе, че Юхансон се е върнал. Дребната съседка се взря във визитната картичка с емблемата на „Риксморд“ и изглежда, събра две и две.

— Има ли нещо общо с момчето, което беше убито? — Сивите й очи заблестяха, когато погледна Ваня и после Себастиан за потвърждение. — Той работеше в училището, където е учило момчето, но вероятно вие вече знаете това.

Ваня ровеше във вътрешния си джоб, търсейки нещо.

— Знаете ли дали това момче е идвало тук? — Тя извади снимка на Рогер от последната партида училищни фотографии, онази, която използваха всички полицаи, работещи по случая, и я даде на сивата старица, която й хвърли един бърз поглед и сетне поклати глава.

— Не знам. Всичките ми се виждат еднакви с техните бейзболни шапки, качулки и широки якета.

Те й благодариха за помощта и й напомниха да се свърже с тях, ако Аксел се появи.

Докато слизаха по стълбите, Ваня извади мобилния си телефон и се обади на Торкел. Обясни му набързо какво е положението и предложи да обявят за издирване Аксел Юхансон. Торкел обеща да го уреди незабавно. Когато стигнаха до вратата, водеща към улицата, те едва не се сблъскаха с мъж, който влизаше. Лицето му беше познато. Харалдсон. Изражението на Ваня видимо помръкна.

— Какво правиш тук?

Харалдсон обясни, че чукат на вратите на жителите на квартала Рогер Ериксон бил заснет от камера за наблюдение на „Густавсборгсгатан“, но не и от другите камери, които би трябвало да го уловят, ако е продължил да върви по главната улица. Ето защо Рогер сигурно бил свърнал някъде, а този блок бил във вероятната зона на търсене. Опитвали се да намерят някого, който го е видял в онази петъчна вечер.

Чукат на вратите. Ваня имаше чувството, че Харалдсон най-после е попаднал на правилното място. Апартаментът на Аксел Юхансон се намираше в зоната на търсенето. Сламката, за която се бяха хванали, стана малко по-дебела.

Групата, която седеше около масата от бяла бреза в стаята за конференции, изглеждаше уморена. Докато обсъждаха напредъка си, стана болезнено ясно, че не са стигнали много далеч. Фактът, че имейлът е изпратен от гимназия „Палмльовска“, не намаляваше броя на заподозрените. Успяха да докажат, че Лиза лъже, потвърждавайки подозренията на Ваня, но това не ги доведе доникъде. Най-важното, което научиха от разговора с Лиза, беше, че Рогер вероятно е криел разни неща от хората около себе си. Всички бяха убедени, че трябва да разберат повече за живота му извън училище. Особено интересно беше предположението, че той може да е имал връзка, за която не е знаел никой. Срещал се е с някого, когато всички са мислели, че е с Лиза. Те решиха някои членове на екипа да се съсредоточат върху Рогер и да разберат какъв всъщност е бил той.

— Прегледахме ли компютъра му? — зачуди се Били.

— Рогер не е имал компютър.

Били погледна Ваня, сякаш не беше чул добре.

— Не е имал компютър?

— Не и според описа, направен от местните ченгета, когато са ходили в дома му.

— Но той е бил на шестнайсет. Възможно ли е компютърът да е бил откраднат? Като часовника му?

— Рогер не носеше лаптоп на кадрите от камерата — обади се Торкел.

Били поклати глава, когато се опита да си представи страданията, които е трябвало да понесе горкото момче. Да не е онлайн. Изолирано. Самотно.

— Разбира се, пак може да е бил активен в интернет — продължи Торкел. — От компютъра на Лиза или в някой младежки център или кафене. Провери дали ще можеш да го намериш някъде.

Били кимна.

— Остава и Аксел Юхансон. — Торкел огледа присъстващите и Били пое топката.

— Не научихме нищо от разпитите на хората в квартала. Никой не си спомня да е виждал Рогер в района в петък вечерта.

— Това не означава, че не е бил там — отбеляза Ваня.

— Но и не означава, че е бил там — възрази Били.

— Какво знаем за Юхансон освен факта, че живее в района, където Рогер може да е бил или да не е бил в петък, когато е изчезнал? — попита Себастиан.

— Рогер е направил така, че да го уволнят от работата му в училището — отвърна Ваня, — и това е най-близкото до мотив, с което разполагаме засега.

— Няма го от два дни — добави Били.

Себастиан почувства нетърпение. Той беше с Ваня през целия ден и бе чул абсолютно същите неща като нея. Много добре съзнаваше, че има нещо, което може да се изтълкува като мотив и че Аксел Юхансон не е в дома си от два дни.

— Имах предвид освен тези неща.

Около масата настъпи кратко мълчание. Били прелисти записките си и намери онова, което търсеше.

— Аксел Малте Юхансон. Възраст четирийсет и две. Неженен. Роден в Йоребру. Местил се е много из цяла Швеция. През последните дванайсет години е живял в Умео, Солефтео, Йевле, Хелсингбори и Вестерос. Дошъл е тук преди две години. Получил работа в „Палмльовска“ Неведнъж закъснявал с плащането на сметките си. Не е осъждан, но фигурира в няколко разследвания за измама и фалшифициране на чекове. Всички обвинения са снети поради липса на доказателства.

Ваня се почувства малко по-добре. Аксел Юхансон поне беше споменат в криминални досиета. Това определено го правеше по-интересен за разследването. Една от неоспоримите истини за разследването на убийство е, че убиецът рядко е човек, който никога не е извършвал никакво правонарушение. Убийствата и серийните убийства обикновено са кулминационната точка на ескалираща скала от престъпност или насилие. Пътят към най-страшното, общо взето, е постлан с други престъпления и почти винаги имаше някаква връзка между убиеца и жертвата.

Почти винаги.

Ваня се запита дали да спомене за мисълта, която й беше хрумнала по-рано, а именно че убиецът може изобщо да не е познавал Рогер. Че само си губят времето, влагайки толкова много усилия, опитвайки се да изяснят всичко за момчето. Може би трябваше да подходят от съвсем друг ъгъл. Но си замълча. Досега беше участвала в разкриването на четиринайсет убийства. Във всеки от случаите извършителят и жертвата се познаваха, макар и бегло. Нямаше почти никаква вероятност съвършено непознат да е убил Рогер. Ако беше така, тогава четиримата около масата много добре съзнаваха, че това убийство почти със сигурност ще остане неразкрито. Вероятността полицията да стигне до непознат убиец без връзка с жертвата беше много малка, особено като се имаха предвид оскъдните веществени доказателства в случая. Пробивът в технологиите за анализ на ДНК през деветдесетте години на XX век беше главната причина такива случаи да се разкриват, но когато трупът е лежал във вода, обикновено няма следи от ДНК на извършителя. Задачата им не беше лесна.

— Сигурни ли сме, че Аксел Юхансон се крие? Не може ли да е заминал за няколко дни на гости на възрастен родител или някъде другаде? — Размислите на Себастиан не допринесоха много.

Били погледна записките си да провери.

— Родителите му са починали.

— Добре, но може да е отишъл на гости на някого, който все още е жив.

— Може — съгласи се Торкел. — Не знаем къде е.

— Не може ли Урсула да отиде и да претърси апартамента му? — попита Себастиан, сдържайки прозявката си. Качеството на въздуха в стаята бързо се влошаваше. Климатикът очевидно не беше нов като всичко останало.

— Нямаме достатъчно основания да поискаме заповед за обиск. Вероятно ако докажем, че Рогер е бил в квартала, да, но не и така, както стоят нещата в момента.

В стаята настъпи примирено мълчание. Били разведри тягостната атмосфера. Една от силните му страни беше умението постоянно да гледа напред дори когато започват да се трупат съмнения.

— Свързах се с НЛСМ. Те ще ни изпратят съществуващите текстови съобщения в телефона на Рогер и възстановяват изтритите. Тази вечер очаквам от оператора и списъците с обажданията. — Били млъкна, когато телефонът на Ваня иззвъня.

Тя погледна екранчето, извини се и излезе от стаята. Торкел и Били я наблюдаваха учудено. Те не си спомняха някакво лично обаждане да е било по-важно от работата й. Сигурно беше важно.

Обаждането на баща й предизвика много чувства и Ваня излезе от участъка, за да проясни съзнанието си. Тя обикновено съумяваше да отделя работата от личния си живот — две успоредни линии, които рядко се пресичаха. От шест месеца обаче нещата бяха станали по-трудни. Колегите й не бяха забелязали нищо, защото Ваня беше дискретна по този въпрос, но напрежението й се беше отразило.

Мислите.

Безпокойството.

Мислите й непрестанно се въртяха около човека, когото тя обичаше повече от всичко на света — баща й Валдемар. Непрекъснато се тревожеше за него. Колкото по-твърдо се мъчеше да прогони тревогата, тя винаги се връщаше, и всеки път по-силна. Напоследък нещата се бяха влошили. Ваня се будеше все по-рано сутрин и беше невъзможно да заспи след това.

Тя тръгна наляво към малкия парк до двореца. От езерото Меларен повяваше лек ветрец, който караше свежите зелени стръкове и наскоро развилите се листа да шумолят и да се поклащат. Ухание на пролет изпълваше въздуха. Ваня мина напряко през игрището за голф, без всъщност да има представа къде отива.

В съзнанието й изплуваха спомени. Болницата. Преди осем месеца, когато научиха новината. Майка й се разплака. Лекарят, който стоеше до баща й. Изглеждаше професионалист. Ваня се замисли за всичките случаи, в които беше възприемала тази роля. Спокойна и съсредоточена в очите на пострадалите и скърбящите. Този път ролите се бяха разменили. Ваня стоеше безпомощно и остави чувствата да я завладеят. Диагнозата беше безспорна.

Клетъчни изменения в белите дробове.

Рак на белите дробове.

Тя се беше отпуснала на стола до баща си. Устните й трепереха. Трудно й беше да говори с нормален, уравновесен тон. От болничното легло баща й се опитваше да изглежда спокоен, както винаги. Той беше единственият член на семейството, който все още беше в състояние да играе обичайната си роля.

Ваня се беше върнала на работа в онзи ден преди осем месеца. В ушите й още отекваха думите на лекаря, който я беше уверил във възможностите, предлагани от съвременната медицина. Хемотерапия и радиотерапия. Имало голяма вероятност баща й да оздравее напълно. Да победи рака. Тя беше седнала срещу Били и изслуша разказа му за концерта предишния ден на някаква група, която дори не беше чувала и вероятно би изключила радиото, ако я пуснеха. Били я погледна и млъкна, сякаш разбра, че се е случило нещо. Очите му срещнаха нейните и после Ваня се чу да казва нещо иронично за музикалния му вкус, подчертавайки, че следващия месец той ще навърши трийсет и две, не двайсет и две, в случай че е забравил. Разменяха си закачки известно време, както правеха винаги. Тогава Ваня реши, че нещата няма да се променят. Не че му нямаше доверие. Били й беше не само колега, но и най-добрият приятел. В онзи момент обаче тя искаше всичко да бъде постарому и той да се държи нормално. Така нещата щяха да бъдат по-малко болезнени. Една част от живота й можеше да свърши, но друга част щеше да продължи. Както обикновено. Тя изпитваше потребност да чувства това.

В онзи ден в шегите й с Били имаше повече енергия.

Ваня тръгна покрай реката и слезе на брега. Следобедното слънце искреше по водата. Няколко безстрашни лодки се бореха със студения вятър. Тя извади телефона си, прогони мисълта, че трябва да се върне при колегите си, и набра номера на родителите си. Майка й беше приела много тежко заболяването на Валдемар. Ваня изпитваше желание да ридае, да пищи и да се чувства като малко момиче при мисълта, че може да загуби баща си. Тази роля обаче вече беше заета. Обикновено тя искаше нещата да стоят така. Динамиката беше отработена с течение на годините — майката беше чувствителна, а дъщерята — по-сдържана и разсъдлива, като баща си. През последната година Ваня осъзна, че понякога й се иска да разменят ролите си, макар и само за малко. Изведнъж я обземаше чувството, че се олюлява на ръба на бездна, без да има представа колко е дълбока. А човекът, който винаги беше до нея, подкрепяше я и се грижеше тя да не падне, изведнъж я напускаше.

Завинаги.

Но може би не.

Медицината беше внесла надежда в уравнението. Баща й вероятно щеше да се оправи. Ваня се усмихна и се вгледа в искрящата вода. Обзе я чувство на щастие.

— Здравей, мамо.

— Чу ли? — Тя беше твърде нетърпелива, за да я поздрави.

— Да, той току-що ми се обади. Фантастично.

— Не мога да повярвам, че е истина. Той си идва у дома!

Ваня чу в гласа на майка си, че тя едва сдържа сълзите си. Сълзи на радост. Отдавна не я беше чувала да се радва.

— Прегърни го от мен и му кажи, че ще дойда веднага щом мога.

— Кога?

— Надявам се, че най-късно този уикенд.

Те решиха да вечерят заедно следващата седмица, тримата. Обикновено беше трудно Ваня да накара майка си да затвори. Тя не обичаше дългите сбогувания, но сега й хареса. Двете продължиха да бъбрят. Безпокойството, което таяха, сега намери отдушник и се изля в поток от думи, сякаш се нуждаеха да потвърдят, че всичко отново е нормално.

Телефонът й изпиука. Текстово съобщение.

— Обичам те, Ваня.

— И аз те обичам, но трябва да затварям.

— Така ли?

— Знаеш го, мамо, но ще се видим скоро.

Ваня приключи разговора и отвори съобщението. Беше от Торкел. Другият й свят изискваше вниманието й.

Къде изчезна? Урсула идва.

Ваня отговори веднага.

Идвам.

Зачуди се дали да не добави усмихнало личице, но се отказа.