Човекът, който не беше убиец

3.

Всичко отиваше по дяволите. Обувките на инспектор Томас Харалдсон пропускаха вода, предавателят му не работеше и той се беше откъснал от останали те от групата за издирване. Слънцето блестеше право в лицето му и това означаваше, че трябва да присвива очи, за да не се спъне в шубраците и корените, разпръснати тук-там върху мочурливата земя. Той тихо изруга и погледна часовника си. Само след два часа Йени щеше да излезе в обедна почивка от болницата. Щеше да се качи в колата си и да се прибере у дома, надявайки се, че Харалдсон също е успял да се върне. Но нямаше шанс. Той все още щеше да бъде в проклетата гора.

Левият му крак затъна по-дълбоко. Харалдсон усети, че чорапите му попиват студената вода. Въздухът съдържаше младежката, мимолетна топлина на пролет, но зимата все още държеше водата в ледената си хватка. Харалдсон потрепери, а после успя да измъкне крака си и да намери твърда почва.

Той се огледа наоколо. Изток би трябвало да е натам. Не бяха ли там военнослужещите? Или скаутите? От друга страна обаче, може би беше извървял пълен кръг и се беше объркал накъде е север. Той забеляза малък хълм наблизо и осъзна, че това означава суха земя, късче от рая в този мокър ад. Тръгна натам. Кракът му затъна още веднъж. Този път десният. Фантастично, няма що.

За всичко беше виновна Хансер.

Сега Харалдсон нямаше да стои тук мокър до коленете, ако Хансер не държеше да демонстрира, че е сипна и способна на решителни действия. Това със сигурност й беше нужно, защото по душа не беше истинско ченге. Тя беше от онези, които завършват право, промъкват се и грабват най-хубавата работа, без да си цапат ръцете — или в случая на Харалдсон, да си мокрят краката.

Не, ако той командваше парада, щеше да постъпи съвсем различно. Вярно, хлапакът беше изчезнал от петък и според служебните инструкции правилната процедура беше да се разшири районът на издирване, особено след като някой беше съобщил за „нощна дейност“ и „огън в гората“ около блатистата местност Листашер през уикенда. От опит Харалдсон знаеше, че това са безплодни усилия. Момчето сигурно беше в Стокхолм и се присмиваше на разтревожената си майка. Хлапакът беше на шестнайсет. Това правеха шестнайсетгодишните хлапета. Присмиваха се на майките си.

Хансер.

Колкото повече се намокряше Харалдсон, толкова повече я намразваше. Тя беше най-лошото нещо, което му се бе случвало. Млада, привлекателна, дипломатична, представителка на новата, модерна полиция.

Хансер му пречеше. Когато тя проведе първото си съвещание във Вестерос, Харалдсон осъзна, че кариерата му е спряла. Той беше кандидатствал за поста. Тя го получи. Хансер щеше да бъде шеф най-малко пет години. Неговите пет години. Стълбата, водеща нагоре, беше отмъкната под носа му. Сега кариерата му беше започнала бавно да се движи по хоризонтала и беше само въпрос на време, преди да започне да се плъзга надолу. Имаше някаква символика във факта, че сега той стоеше затънал до коленете в смърдящата кал в гора на десетина километра от Вестерос.

Съобщението, което бе получил сутринта, гласеше ГУШКАНЕ НА ОБЯД ДНЕС, написано с главни букви. Това означаваше, че Йени ще се върне у дома през обедната почивка, за да правят секс, а вечерта ще се любят още един-два пъти. Такъв беше животът им тези дни. Йени се беше подложила на лечение заради невъзможността им да заченат дете и заедно с лекаря бе разработила програма за оптимизиране на шансовете им за оплождане. Днес беше един от онези оптимални дни. Затова беше съобщението. Харалдсон изпитваше смесени чувства. От една страна оценяваше факта, че напоследък сексуалният им живот е станал с няколкостотин процента по-интензивен и че Йени непрекъснато го желае. В същото време не можеше да се отърси от чувството, че тя не желае точно него, а спермата му. Ако не искаше дете толкова отчаяно, никога нямаше да й хрумне да се прибере вкъщи през обедната почивка за едно бързо чукане. Цялата работа приличаше на ферма за разплод. Веднага щом яйцеклетката започнеше да се придвижва към матката, двамата се превръщаха в зайци. Както и през останалото време, честно казано, за по-сигурно. Напоследък обаче не го правеха за удоволствие или заради близостта. Къде беше отишла страстта? Желанието? И сега Йени щеше да се върне у дома през обедната почивка и да завари безлюдна къща. Може би Харалдсон трябваше да й се обади и да я попита дали да мастурбира, преди да излезе, и да остави спермата в бурканче в хладилника.

За жалост съвсем не беше сигурен, че Йени ще приеме идеята като лоша.

Всичко започна миналата събота.

Около петнайсет часа на спешния номер в полицията на Вестерос се получи обаждане. Някаква майка съобщи, че шестнайсетгодишният й син е изчезнал. Тъй като ставаше въпрос за непълнолетен, случаят беше определен като приоритетен. Напълно в съответствие с инструкциите.

За съжаление приоритетният сигнал се залежа до неделя, когато на един от патрулите бе възложена задачата да го провери. В шестнайсет часа двама униформени полицаи посетиха майката на момчето. Те записаха подробностите още веднъж и предадоха доклада си, преди да приключи дежурството им по-късно същата вечер. До този момент не бяха предприети никакви действия освен факта, че имаше два прилежно написани еднакви доклада за едно и също изчезване. И двата с гриф ПРИОРИТЕТ.

Едва в понеделник сутринта, когато Рогер Ериксон беше изчезнал от петдесет и осем часа, дежурният полицай забеляза, че не са предприети никакви действия. За жалост профсъюзното съвещание за предложените от Държавното полицейско управление нови униформи отне значително време и чак след обяд в понеделник случаят беше предаден на Харалдсон. Когато видя датата на постъпването на сигнала, той благодари на щастливите си звезди, че двамата от патрула са посетили Лена Ериксон в неделя вечерта. Не беше необходимо тя да знае, че те само са написали още един доклад. Не, разследването беше започнало в неделя, но оттогава не бе стигнало доникъде. Това беше версията, към която смяташе да се придържа Харалдсон.

Той осъзна, че ще му трябва нова информация, преди да разговаря с Лена Ериксон, и затова се опита да се свърже с Лиза Хансон, приятелката на Рогер, но тя все още беше на училище.

Харалдсон провери дали Лена и Рогер фигурират в официалните полицейски досиета. Рогер беше замесен в няколко кражби от магазини, но последната бе отпреди около година и беше трудно да се установи връзка с изчезването му. За майката нямаше нищо.

Харалдсон се обади на местните власти и откри, че Рогер учи в гимназия „Палмльовска“

Това не е хубаво, помисли си той.

„Палмльовска“ беше частно училище с пансион и се нареждаше сред най-добрите учебни заведения в страната по отношение на резултатите от изпитите. Учениците й бяха надарени и силно мотивирани и имаха богати родители. Родители с връзки. Те щяха да търсят изкупителна жертва, която да обвинят за факта, че разследването не е започнало незабавно, и нямаше да изглежда добре, ако полицията не е отбелязала напредък до третия ден. Харалдсон реши да зареже всичко друго. Кариерата му вече беше в застой и щеше да бъде глупаво да поема още рискове.

Ето защо той работи усилено целия следобед. Отиде в гимназията. Директорът Рагнар Грот и Беатрис Странд, класната ръководителка на Рогер, изразиха голяма загриженост и озадаченост, когато чуха, че той е изчезнал, но не можаха да помогнат с нищо. Нямаха представа какво може да се е случило. Рогер се беше държал както обикновено, беше ходил на училище както винаги, бе направил важен тест по шведски в петък следобед и според съучениците му бил в добро настроение след това.

Харалдсон намери Лиза Хансон, последния човек, който беше видял Рогер в петък вечерта. Тя беше в същия випуск и инспекторът помоли някой да му я посочи в училищната столова. Лиза беше хубаво момиче, но доста обикновена права руса коса с бретон, прибран назад със семпла шнола. Сини очи, без грим. Бяла риза, закопчана почти догоре, и жилетка, които накараха Харалдсон мигновено да си помисли за Свободната църква, когато седна срещу нея. Лиза приличаше на момичето от сериала „Белият камък“, който даваха по телевизията, когато той беше млад. Харалдсон я попита дали иска нещо за ядене или за пиене. Лиза поклати глава.

— Разкажи ми за петък, когато Рогер е бил при теб в дома ти.

Тя го погледна и леко повдигна рамене.

— Той дойде някъде около пет и половина, седяхме в стаята ми и гледахме телевизия и си тръгна за къщи около десет. Поне каза, че си отива вкъщи…

Харалдсон кимна. Четири часа и половина в стаята й. Двама шестнайсетгодишни. Гледали телевизия. Да, бе. Или пък може би той беше увреден от живота, който водеше? Колко време беше минало, откакто двамата с Йени бяха прекарали някоя вечер, гледайки телевизия? Без да правят секс набързо по време на рекламите? Месеци.

— Нищо друго ли не се случи? Не се ли скарахте за нещо?

Лиза поклати глава и загриза дълбоко изрязания нокът на палеца си. Харалдсон забеляза, че кожичката се е инфектирала.

— Рогер изчезвал ли е друг път?

Тя отново поклати глава.

— Не ми е известно, но ние сме заедно отскоро. Не говорихте ли с майка му?

За момент Харалдсон си помисли, че Лиза го обвинява, но после разбра, че не е така. Хансер беше виновна за това. Тя го беше накарала да се съмнява в способностите си.

— Колегите ми разговаряха с нея, но трябва да говорим с всеки. Да съставим обща картина. — Той се прокашля, за да изчисти гърлото си. — Как стоят нещата между Рогер и майка му? Има ли някакви проблеми?

Лиза отново повдигна рамене. Харалдсон си помисли, че репертоарът й е ограничен до клатене на глава и повдигане на рамене.

— Караха ли се?

— Предполагам. Понякога. Тя не харесва училището.

— Това училище?

Лиза кимна в отговор.

— Смята, че е снобско.

Тук е дяволски права, помисли си Харалдсон.

— Бащата на Рогер в града ли живее?

— Не. Не знам къде живее. Не съм сигурна дали и Рогер знае. Той не е споменавал за него.

Интересно. Харалдсон си записа това. Вероятно синът беше тръгнал да търси корените си. Да се срещне с отсъстващия баща. Запазил го е в тайна от майка си. Случвали се бяха и по-странни неща.

— Какво мислиш, че се е случило с Рогер?

Последователността на мислите на полицейския инспектор беше прекъсната. Той погледна Лиза и видя, че тя е на път да се разплаче.

— Не знам — отговори момичето, — но очаквам, че ще се появи. Може да е отишъл в Стокхолм за малко или някъде другаде. За малко приключения. Нещо такова.

— Защо би го направил?

Харалдсон съзря озадаченото й изражение. Нелакираният, изгризан нокът в устата без червило. Не, малката госпожица Свободна църква вероятно нямаше да разбере защо, но Харалдсон все повече се убеждаваше, че Рогер просто е избягал.

— Понякога нещо ти се струва добра идея. Сигурен съм, че той ще се върне. — Харалдсон се усмихна окуражително на Лиза, но по изражението й забеляза, че не е успял да й вдъхне увереност. — Обещавам — добави той.

Преди да си тръгне, Харалдсон помоли Лиза да направи списък с приятелите на Рогер и хората, с които е общувал. Лиза седя и дълго мисли, а после написа нещо и му даде листа. Там имаше две имена. Юхан Странд и Ерик Хеверин. Самотно момче, помисли си Харалдсон. Самотните момчета бягат.

Когато се качи в колата си в понеделник следобед, Томас Харалдсон се почувства доста доволен от деня въпреки всичко. Разговорът с Юхан Странд не разкри нищо ново. Той беше видял Рогер за последен път в края на учебния ден в петък. Доколкото знаел, Рогер щял да ходи при Лиза вечерта. Юхан нямаше представа къде може да е отишъл Рогер след това. Ерик Хеверин беше получил дълъг отпуск от училище. Шест месеца във Флорида. Заминал беше преди седем седмици. Майка му беше назначена за консултант в Съединените щати и цялото семейство се беше преместило заедно с нея. На някои хора им върви, помисли си Харалдсон, опитвайки да си спомни екзотичните места, на които го беше отвела работата му. Семинарът в Рига беше единственото, за което се сети, но през повечето време беше неразположен заради някакъв стомашен вирус и си спомняше само, че гледаше в синя пластмасова кофа, докато колегите му се забавляваха, и това го вбесяваше.

И все пак Харалдсон беше доволен. Той беше проследил няколко улики и най-важното, бе открил евентуален конфликт между майката и сина, който показваше, че полицията може скоро да престане да се занимава с въпроса. Та нали майката беше употребила думата „избяга“, когато се обади? Харалдсон си спомняше, че реагира на това, докато слушаше записа. Синът й не беше „заминал“ или „изчезнал“, а „избягал“. Това не предполагаше ли, че е напуснал дома си ядосан? Затръшната врата, примирена майка. Харалдсон все повече се убеждаваше, че момчето е заминало за Стокхолм да разширява хоризонтите си.

За по-сигурно обаче той реши да отиде в дома на Лиза и да похлопа на още няколко врати. Планът беше да го забележат и да се погрижи няколко души да го познаят, в случай че някой се запита как върви разследването. Ако му провървеше, някой можеше дори да е видял Рогер да се отправя към центъра на града и гарата. След това щеше да отиде да говори с майката и да я притисне малко, за да разбере колко са се карали. Добър план, каза си той и включи двигателя на колата.

Мобилният му телефон иззвъня. Бързият поглед към екранчето разпрати ледени тръпки по гърба му. Хансер.

— Сега пък какво иска, да я вземат мътните? — измърмори Харалдсон и изключи мотора. Дали да не отговори на обаждането? Това беше изкусително, но може би момчето се беше върнало. Вероятно това искаше да му съобщи Хансер. Че Харалдсон е бил прав през цялото време. Той отговори.

Разговорът продължи само осемнайсет секунди и се състоеше от пет думи от страна на Хансер.

— Къде си? — бяха първите две.

— В колата — отвърна Харалдсон. — Току-що разговарях с някои от учителите и с приятелката в училището на момчето.

За свое огромно огорчение той осъзна, че е заел отбранителна позиция. Гласът му прозвуча отстъпчиво. Малко по-високо от обикновено. За бога, беше направил абсолютно всичко, което се предполагаше, че трябва да направи.

— Ела тук веднага.

Харалдсон се накани да обясни къде отива и да попита какво толкова важно има, но нямаше време да каже нищо, защото Хансер затвори. Проклетата Хансер. Той превъртя ключа на стартера, обърна и се отправи към участъка.

Хансер го чакаше там. Тези студени очи. Неестествено съвършената руса коса. Хубавият, несъмнено скъп костюм. Току-що й се беше обадила разтревожената Лена Ериксон, която искаше да знае какво става, и сега Хансер му зададе същия въпрос: Какво става?

Харалдсон бързо разказа какво е направил следобед и успя да спомене не по-малко от четири пъти, че са му възложили случая едва след обяд същия ден. Ако искаше да си го изкарва на някого, Хансер трябваше да започне с дежурния екип през уикенда.

— Ще го сторя — спокойно каза тя. — Защо не ме информира, щом си знаел, че това не е било направено? Трябва непременно да знам именно такива неща.

Харалдсон съзнаваше, че нещата не вървят в желаната от него посока. Той стоеше там и се оправдаваше.

— Случват се такива неща. За бога, не мога да търча при теб всеки път; когато има засечка. Искам да кажа, че имаш да мислиш за по-важни неща.

— По-важни, отколкото да се погрижа веднага да започнем издирване на изчезнало дете? — Хансер го погледна, очаквайки отговор. Харалдсон стоеше и мълчеше. Нещата изобщо не вървяха по плана му.

Това беше в понеделник. Сега той стоеше в Листашер с мокри чорапи. Хансер беше изстреляла тежката артилерия — разпити на съседи и екипи за издирване, които се увеличаваха с всеки изминал ден. Засега без успех. Вчера Харалдсон случайно срещна комисаря на полицията и небрежно подхвърли, че операцията няма да им излезе евтино. Значителен брой полицаи работеха извънредно, търсейки хлапак, който се забавлява в големия град. Той не можа да изтълкува реакцията на комисаря, но когато Рогер се върнеше от малката си екскурзия, комисарят щеше да си спомни какво му е казал и да види колко много пари е прахосала Хансер. Харалдсон се усмихна, когато си помисли за това. Процедурата беше едно, а интуицията на детектива — съвсем друго. Това беше нещо, което не може да се научи.

Той спря на половината път към хълма. Кракът му отново затъна. Този път доста дълбоко. Харалдсон го измъкна. Нямаше обувка. Видя как калта лакомо погълна обувката му четирийсет и трети номер и чорапът на левия му крак засмука още студена вода.

Достатъчно.

Стига толкова.

Това беше последното камъче.

Той коленичи, бръкна в калта и извади обувката си. И след това щеше да се прибере вкъщи. Останалите можеше да продължат да търчат насам-натам с проклетите си издирвателни екипи. Харалдсон трябваше да оплоди жена си.

Себастиан слезе от таксито, след като се изръси триста и осемдесет крони, и застана пред апартамента си на „Грев Магнигатан“ в района Йостермалм. Отдавна възнамеряваше да се отърве от него. Мястото беше скъпо и луксозно, идеално за преуспяващ писател и лектор с академично образование и широк кръг от познати. Всичко, което той вече не беше и вече нямаше. Самата мисъл обаче да разчисти апартамента, да опакова и да сортира нещата, които беше събрал през годините, му идваше в повече, затова предпочете да затвори големи площи от жилището и използваше само кухнята, стаята за гости и по-малката баня. Останалото можеше да стои неизползвано, чакайки… нещо.

Той погледна постоянно неоправеното си легло, но вместо да се занимава с него, реши да си вземе душ. Дълъг и горещ. Интимността от нощта се беше изпарила. Сгреши ли, като изведнъж хукна? Можеше ли жената да му даде нещо, ако беше останал още няколко часа? Несъмнено щеше да има още секс. И закуска. Препечени филии и сок. А после? Окончателното сбогом беше неизбежно. Не можеше да свърши по друг начин. Ето защо беше най-добре да не се задълбочава. И все пак му липсваше онова кратко единение, което повдигаше духа му за известно време. Той отново се чувстваше натежал и опустошен.

Колко беше спал през изминалата нощ? Два часа? Два и половина? Себастиан се погледна в огледалото. Очите му изглеждаха по-уморени от обикновено и той осъзна, че много скоро трябва да направи нещо с косата си. Може би този път да я подстриже съвсем късо. Не, това щеше да му напомня за човека, който беше преди. А преди не беше сега. Можеше да подреже брадата си, да оправи косата си и дори да си присади няколко кичура. Той се усмихна с най-очарователната си усмивка. Невероятно е, че все още въздейства, помисли си.

Изведнъж почувства неизмерима умора. Обратният завой беше пълен. Празнотата се беше завърнала. Погледна часовника. Може би все пак трябваше да полегне. Знаеше, че сънят ще му се яви отново, но в момента беше твърде изтощен, за да му пука. Себастиан беше свикнал със спътника си толкова много, че няколкото пъти, когато спа, без да се събуди от него, установи, че му липсва.

Отначало не беше така. Сънят го терзаеше от месеци и Себастиан се умори от непрекъснатото будене и от постоянния танц около страха и задушаването, надеждата и отчаянието. Започна да пие, преди да си легне. Решението номер едно за проблемите на белите мъже на средна възраст с академично образование и сложен емоционален живот. За известно време успя да избегне съня, но твърде скоро подсъзнанието му намери път покрай бариерата на алкохола и дозите преди лягане станаха по-големи и се приемаха все по-рано следобед, за да постигнат желания ефект. Накрая Себастиан разбра, че е загубил битката, и се отказа.

Мислеше, че ще преживее болката.

Нека да мине време.

Ще се излекува.

И това не проработи. След още един период на непрекъснато будене той започна да се самолекува — нещо, което се бе зарекъл никога да не прави. Невинаги обаче беше възможно да удържиш на обещанието си — Себастиан знаеше това по-добре от повечето хора благодарение на личния си опит — особено когато си изправен пред действително важни проблеми. Когато това се случи, трябва да бъдеш по-гъвкав. Той се обади на няколко бивши пациенти, които не страдаха от скрупули, и изчисти от праха кочана с рецептите. Сделката беше елементарна — петдесет на петдесет.

Властите, разбира се, се свързаха с него, учудени от количеството опиати, които изведнъж бе започнал да предписва. Той съумя да обясни това с няколко добре изфабрикувани лъжи, че „възобновява практиката си“ и е в „интензивна начална фаза“ с „пациенти в нестабилно състояние“, въпреки че наистина увеличи броя на пациентите, за да не бъде твърде очевидно онова, което си бе наумил.

Като начало Себастиан се придържаше предимно към пропаван, прозак и дигезик, но ефектът беше обезпокоително краткотраен и той започна да изследва долконтин и други вещества на основа морфин.

Медицинските власти бяха най-малкият му проблем. Оказа се, че може да се справи с тях. Ефектът от експериментирането му обаче беше друго нещо. Вярно, сънят изчезна, но същото се случи и с апетита му, повечето му лекции и либидото му — ново и ужасяващо преживяване за Себастиан.

Най-лошото беше хроничната му дремливост. Струваше му се, че вече не е способен да довърши до края нито една мисъл и я губи някъде по средата. С определени усилия можеше да провежда елементарни ежедневни разговори, но дискусиите и по-дългите спорове не бяха по силите му. А за анализи и заключения нямаше абсолютно никакъв шанс.

За Себастиан, чието съществуване се основаваше на интелекта му, илюзията за острия му като бръснач ум беше кошмарна. Да живее анестезиран живот — да, това притъпяваше болката, но и много повече — възприятията на самия живот. И там тегли чертата. Знаеше, че трябва да направи избор — да живее със страха, но да запази способността си да мисли, или да предпочете вял, притъпен живот с недоразвити мисли. Себастиан съзнаваше, че вероятно ще мрази съществуването си каквото и да направи, затова избра страха и веднага спря самолечението.

Оттогава не беше докосвал нито алкохол, нито наркотици.

Дори не взимаше болкоуспокояващи, когато го заболеше тавата.

Но сънуваше.

Всяка нощ.

Той се запита защо мисли за това, докато се съзерцава в огледалото в банята. Защо точно сега? Сънят беше част от живота му от много години. Беше го изследвал и анализирал. Обсъди го с психотерапевта си. Прие го. Научи се да живее с него.

Затова защо сега?

Заради Вестерос, помисли си Себастиан, закачи хавлията и чисто гол излезе от банята. Всичко беше заради Вестерос.

Вестерос и майка му. Днес обаче той щеше да затвори тази тава от живота си.

Завинаги.

Днес можеше да е добър ден.

От дълго време денят, в който стоеше в гората край Листашер, беше най-хубавият за Юаким, и беше станал още по-хубав, когато той стана един от тримата, избрани да получават преки заповеди от полицая, който беше дошъл да им каже къде да отидат и какво да направят. Да бъде със скаутите обикновено беше доста скучно, но изведнъж се бе превърнало в истинско приключение. Юаким погледна крадешком полицая, който стоеше пред него, и по-точно пистолета му, и реши, че един ден ще стане ченге. С униформа и пистолет. Като скаутите, но със значително по-висок ранг. И това, естествено, беше необходимо. Честно казано, Юаким не мислеше, че да бъде при скаутите, е най-интересното нещо на света. Вече не. Наскоро беше навършил четиринайсет и извънкласната дейност, която бе любимото му занимание от шестгодишен, започваше да губи привлекателността си за него. Магията бе развалена. Животът сред природата, оцеляването, животните, растенията. Не, не защото Юаким не смяташе всичко това за страхотно, въпреки че всички други момчета в класа мислеха така. Не, той имаше чувството, че е надраснал тези неща. За времето си беше чудесно, но сега му трябваше нещо ново. Нещо истинско.

Вероятно Томи, водачът им, го знаеше.

Може би затова беше отишъл в полицията и при военните и бе попитал какво става, когато стигнаха до Листашер.

Може би затова беше предложил услугите на групата скаути.

Каквато и да беше причината, полицаят, който се казваше Харалдсон, бе помислил по въпроса и след известно колебание бе стигнал до извода, че няма да навреди, ако има още девет чифта очи в гората. Дори им определи сектор, който да обходят. Полицаят каза на Томи да се разделят на групи по трима, да си изберат водач на всяка група и да изпратят водачите при него за инструкции. Юаким имаше чувството, че е спечелил от лотарията. Той беше в една група с Ема и Алис, най-хубавите момичета в отряда. И бе избран за водач.

Върна се при момичетата, които го чакаха. Харалдсон беше хладнокръвен и кратък също като полицаите във филмите за Мартин Бек. Юаким се чувстваше важен. Вече си представяше как ще премине остатъкът от този фантастичен ден. Щеше да намери изчезналото момче, сериозно ранено. Момчето щеше да го погледне с онова умоляващо изражение, което може да се изпише само на лицето на умиращ човек, и щеше бъде твърде немощно да говори, но очите му щяха да кажат всичко. Юаким щеше да го вдигне на ръце и да го занесе при другите, също като във филмите. Другите щяха да го видят, да му се усмихнат, да ръкопляскат, да викат радостно и накрая всичко щеше да завърши добре.

Юаким организира екипа си така, че Ема да е от лявата, а Алис от дясната му страна. Харалдсон беше дал строги указания да вървят заедно и Юаким погледна сериозно двете момичета и им каза колко важно е да не се разделят. Настъпи решаващият момент. Едва след като сякаш измина цяла вечност, Харалдсон им даде сигнал и най-после тръгнаха.

Юаким скоро забеляза, че е много трудно да вървят заедно в редица, въпреки че тя се състоеше само от три групи по трима души, особено когато навлязоха по-навътре в гората и тресавището ги принуди да заобиколят встрани от набелязания маршрут, а после пак и пак. На едната група й беше трудно да върви редом с тях, а другата изобщо не забави крачка и скоро се скри зад хълмовете. Точно както беше казал Харалдсон. Юаким му се възхищаваше. Полицаят, изглежда, знаеше всичко. Юаким се усмихна на момичетата и ги накара да повторят последните думи на Харалдсон.

— Ако откриете нещо, извикайте „Намерих“!

Ема кимна. Изглеждаше раздразнена.

— Ти го повтори хиляда пъти.

Юаким не си позволи да се разстрои от реакцията й. Той закрачи напред, докато слънцето блестеше право в очите му, опитвайки се да съблюдава разстоянието и равнението, въпреки че това ставаше все по-трудно. И вече не виждаше групата на Ласе, която в момента беше малко вляво от тях.

След половин час Ема поиска почивка. Юаким се помъчи да я накара да разбере, че не може да спрат. Можеше да изостанат и да изгубят другите.

— Кои други? — многозначително се усмихна Алис.

Юаким осъзна, че от известно време не са виждали другите.

— Струва ми се, че са зад нас.

Те се умълчаха и се заслушаха внимателно. В далечината се чуваха слаби звуци. Някой викаше.

— Ще продължим да вървим — заяви Юаким, макар дълбоко в душата си да чувстваше, че Алис вероятно е права. Бяха се движили твърде бързо. Или в погрешна посока.

— В такъв случай оставаш сам — отвърна Ема с гневно изражение. За секунда Юаким си помисли, че губи контрол върху екипа и че Ема му се изплъзва между пръстите. А през последния половин час тя го беше гледала одобрително. Той изведнъж се обля в пот и не само защото бельото му беше твърде топло. Юаким ги беше подгонил, за да я смая. Не й ли беше ясно това? И сега Ема се държеше така, сякаш той е виновен.

— Гладен ли си? — Алис прекъсна нишката на мислите му. Тя беше извадила пакет със сандвичи от раницата си.

— Не — побърза да отговори Юаким, но в следващия миг осъзна, че е гладен. Той тръгна и се покатери на хълма, за да изглежда така, сякаш има план. Ема с благодарност прие един мек сандвич, без да обръща внимание на опитите му да изглежда важен. Той реши, че трябва да смени тактиката. Пое си дълбоко дъх, позволявайки на свежия горски въздух да изпълни дробовете му. Небето се бе заоблачило и слънцето се бе скрило, а заедно с него и обещанието за идеален ден. Юаким се върна при момичетата. Решил беше да смекчи тона. — Всъщност искам сандвич, ако ти е останал — каза той колкото можа по-приветливо.

— Разбира се — отвърна Алис и извади сандвич. Усмихна му се и Юаким разбра, че тази стратегия е по-добра.

— Чудя се къде сме — каза Ема и извади малка карта на местността от джоба си. Тримата се събраха около нея, опитвайки се да определят къде се намират. Беше доста трудно, защото теренът нямаше отличителни особености, само хълмчета, гора и мочурища, които се редуваха. Знаеха обаче откъде са тръгнали и горе-долу в каква посока са се движили. — Почти през цялото време сме вървели на север, затова трябва да сме в този район — предположи Ема. Юаким кимна. Беше изумен. Ема беше умна.

— Да продължим ли, или да изчакаме другите? — попита Алис.

— Мисля да продължим — отговори Юаким, но после добави: — Освен ако не предпочитате да изчакаме.

Той погледна момичетата. Ема с ясните сини очи и нежно лице и Алис — с малко по-ъгловати черти. И двете бяха прекрасни и изведнъж му се прииска да предложат да изчакат другите, а другите да се забавят много, много дълго.

— Предполагам, че може да продължим. Ако сме тук, не сме много далеч от мястото на срещата — каза Ема, посочвайки картата.

— Да, но ти си права, другите са зад нас, затова може би трябва да ги изчакаме — осмели се да каже Юаким.

— Мислех, че искаш да стигнем първи. Втурна се като прилеп от ада — рече Алис. Момичетата се засмяха и Юаким установи, че е приятно да се смееш с хубави момичета. Той закачливо блъсна Алис.

— И ти не се мота много.

Те започнаха да се гонят. Тичаха между локвите, отначало напосоки, но след като Ема се спъна в едната, целта стана да намокриш другия колкото може повече. Беше идеално разнообразие от малко скучното издирване и точно от каквото се нуждаеше Юаким. Той хукна след Ема и хвана ръката й. Тя се отскубна от него и се опита да избяга, но левият й крак се закачи в стърчащ корен на дърво и Ема загуби равновесие. За секунда изглеждаше така, сякаш щеше да остане на крака, но теренът около езерцето беше хлъзгав от калта и Ема падна. Водата стигаше до кръста й.

Юаким се засмя, но Ема пищеше. Той млъкна и тръгна към нея. Тя се разпищя още по-силно. Странно, помисли си Юаким. Не беше чак толкова страшно, само малко вода. И после видя бледото бяло тяло, подаващо се близо до Ема. Сякаш беше лежало под повърхността, очаквайки жертвата си. Това беше краят на невинността и на детската им игра. Не остана нищо освен световъртеж и сляпа паника. Ема повърна, Алис се разрида, а Юаким стоеше вцепенен и гледаше образа, който щеше да го преследва до края на живота му.

Харалдсон беше в леглото и дремеше. Йени лежеше до него. Петите й бяха върху матрака, а задникът й беше повдигнат на възглавница. Тя не искаше да протака нещата.

— Най-добре е да приключваме и после може да го направим още веднъж, преди да се върна на работа.

Да приключваме. Има ли по-отблъскваща в сексуално отношение дума на който и да е език? Харалдсон се съмняваше. Обаче бяха приключили и сега той дремеше. Отнякъде се чуваше АББА. „Позвъни, позвъни“.

— Това е твоят телефон. — Йени го сръга в ребрата. Харалдсон се събуди, много добре съзнавайки, че не трябва да е в леглото с жена си. Той взе панталона си от пода и извади мобилния си телефон. Хансер. Естествено. Харалдсон си пое дълбоко дъх и отговори.

Този път думите бяха четири.

— Къде си, по дяволите?

Хансер затвори ядосано. Навехнал си глезена. Друг път. Искаше й се да отиде в болницата или поне да изпрати кола там само за да докаже, че копелето лъже, но нямаше време. Изведнъж се оказа ръководеща на разследване за убийство. Не й помогна, че човекът, отговарящ за екипната работа около мочурището Листашер, не е бил на мястото, нито че се беше съгласил да използва малолетни скаути в издирването. Деца, за които сега тя трябваше да урежда консултации с психолог, тъй като едното беше паднало във водата и предизвиканите от това вълни бяха изкарали труп на повърхността.

Хансер поклати глава. Всичко свързано с това изчезване се беше объркало. Всичко. Но вече нямаше да има грешки. От сега нататък трябваше да започнат да действат правилно. Да бъдат професионалисти. Тя погледна телефона, който все още беше в ръката й. Хрумна й идея. Стъпката, която щеше да предприеме, беше голяма. Много хора щяха да си помислят, че е твърде рано. Това можеше дори да подрони авторитета й на водач. Хансер обаче отдавна се беше зарекла да не се бои от неудобни решения. Залогът беше твърде голям.

Едно момче беше мъртво.

Убито.

Време беше да работи с най-добрите.

— Обаждане за теб — съобщи Ваня, подавайки глава през вратата на Торкел Хьоглунд. Кабинетът му, като всичко останало около Торкел, беше строг и непретенциозен. Никакви излишества или скъпи вещи, нищо лично. Благодарение на мебелите, докарани от някакъв голям централен склад, стаята създаваше внушението, че е обитавана от училищен директор в някое бедно градче, а не от един от високопоставените шефове на полицията в Швеция. Някои от колегите му смятаха за странно, че човекът, отговарящ за националния отдел за разследване на убийства, известен като „Риксморд“, няма желание да покаже на света колко високо се е издигнал. Други тълкуваха това по различен начин, стигайки до заключението, че успехът не го е главозамаял. Истината беше по-елементарна. Торкел никога нямаше време. Работата му изискваше много. Той постоянно пътуваше из страната и не беше човек, който да прекарва свободното си време в разкрасяване на кабинет, който рядко използва. — Търсят те от Вестерос — добави Ваня и седна срещу него. — За убито шестнайсетгодишно момче.

Торкел я наблюдаваше как се настанява удобно в кабинета му. Явно трябваше да говори по телефона пред нея. Той кимна и вдигна слушалката. След втория си развод Торкел имаше чувството, че му се обаждат само когато някой внезапно умре. Повече от три години никой не го беше търсил, за да го попита дали ще се прибере навреме у дома за вечеря или нещо друго също толкова приятно банално.

Той познаваше името: Керстин Хансер, началничката на полицията във Вестерос. Беше я опознал по време на тренировъчен курс преди няколко години. Смяташе я за добър човек и несъмнено добър шеф и си спомняше, че остана доволен, когато прочете за новото й назначение. Сега гласът й звучеше разтревожено и напрегнато.

— Нуждая се от помощ. Реших да се обърна към „Риксморд“ и ще ти бъда много признателна, ако дойдеш тук. Ще можеш ли? — Тонът й беше умоляващ.

За секунда Торкел си помисли да отклони молбата й. Той и екипът му току-що се бяха върнали от едно неприятно разследване в Линшьопинг, но Торкел осъзна, че щом му се обажда, Керстин Хансер наистина се нуждае от помощ.

— Започнахме лошо от самото начало. Има риск случаят да излезе от контрол, затова наистина се нуждая от помощта ти — добави тя, сякаш долови колебанието му.

— За какво става въпрос?

— Шестнайсетгодишно момче. Изчезнало преди седмица. Беше намерено мъртво. Убито. По особено жесток начин.

— Изпрати ми материалите по имейла и ще ги прегледам — отвърна Торкел, поглеждайки Ваня, която се беше приближила до другия телефон и бе вдигнала слушалката.

— Били, ела в кабинета на Торкел. Имаме задача — каза тя и затвори. Ваня сякаш вече знаеше какъв ще бъде отговорът на Торкел. И наистина беше така. Той се почувства горд и в същото време малко раздразнен. Ваня Литнер беше най-близкият му съюзник в екипа. Наскоро беше навършила трийсет, но въпреки младостта си се беше развила в чудесен следовател на убийства за двете години, през които работеше с него. Торкел я намираше дори за дразнещо добра. Де да беше и той толкова добър, когато беше на нейните години. Приключи разговора с Керстин Хансер и се усмихна на Ваня.

— Аз все още съм шефът тук — започна той.

— Знам. Само събирам екипа, за да чуеш какво мислим. А после решението е твое, както винаги — отвърна тя с блеснали очи.

— О, да, сякаш имам избор, след като ти впиеш зъби в нещо — отбеляза Торкел и стана. — По-добре да си стягам багажа. Заминаваме за Вестерос.

Били Русен караше буса по Е18. Твърде бързо, както обикновено. Торкел отдавна беше престанал да коментира този въпрос. Той се съсредоточи върху материалите за убитото момче, Рогер Ериксон. Докладът беше доста кратък и оскъден. Томас Харалдсон, разследващият полицай, изглежда, не беше човек, който се престарава. Вероятно щеше да се наложи да започнат отначало.

Торкел знаеше, че таблоидите обожават такива случаи. Не помагаше и фактът, че според първоначалния оглед причината за смъртта, установена на мястото, където беше открит трупът; показваше изключително жестоко нападение, с множество рани от наръгване с нож в сърцето и белите дробове. Не това обаче тревожеше най-много Торкел, а краткото заключително изречение в доклада, написано от патолога, присъствал на местопрестъплението.

Първоначалният оглед показва, че по-голямата част от сърцето липсва.

Торкел погледна през стъклото към дърветата, които прелитаха покрай буса. Някой беше изтръгнал сърцето. За доброто на всички той се надяваше, че момчето не е било феи на хардрока или прекалено запалено по играта „Светът на изкуството на войната“. Ако беше така, медиите щяха напълно да пощуреят.

Повече от обичайното, поправи се Торкел.

Ваня вдигна глава от папката. Вероятно беше прочела същото изречение.

— Може би трябва да включим и Урсула — каза тя, прочитайки мислите му както обикновено.

Торкел кимна. Били погледна през рамо.

— Имаме ли адрес?

Торкел му го каза и Били бързо го въведе в джипиеса. Торкел не обичаше Били да прави други неща, докато шофира, но поне намали, докато натискаше бутоните за дестилацията им. Това беше нещо.

— Още трийсет минути. — Били настъпи газта и големият бус реагира. — Може да стигнем и за двайсет. Зависи дали движението е натоварено или не.

— Трийсет минути е добре. Винаги ми е неприятно, когато преминем звуковата бариера.

Били отлично знаеше какво мисли за шофирането му Торкел, но само се усмихна на шефа си в огледалото за обратно виждане. Добър път, добра кола, добър шофьор. Защо да не се възползва максимално? Той увеличи скоростта още повече.

Торкел извади телефона си и се обади на Урсула.