Човекът, който не беше убиец

19.

Само след час в гръцкия ресторант Урсула почувства, че трябва да се върне в къщата на Рагнар Грот. Вечерята се оказа приятна. По-хубава, отколкото очакваше. Вярно, Микаел попита още два пъти защо го е повикала тук. Трудно му беше да повярва, че е само защото е искала да го види. Всъщност това не беше изненадващо.

Взаимоотношенията й с него бяха трудни от много години и беше истинско чудо, че оцеляха, но по време на борбата му с алкохола връзката им укрепна и стана по-силна. Има нещо в това да разбереш най-съкровените слабости на партньора си, които или заздравяват взаимоотношенията, или ги разрушават. И двамата имаха недостатъци. Не на последно място като родители. Бела беше нещо като мъничък филтър, тънък пласт, който не позволяваше на Урсула да се сближи истински с дъщеря си, и това означаваше, че често поставяше работата над семейството си. Много пъти Урсула се измъчваше от прозрението, че подсъзнателно, изглежда, предпочита криминалните разследвания и труповете пред общуването с живата си, изпълнена с жизненост дъщеря. Обвиняваше възпитанието и ума си, който поставяше логиката пред чувствата. Тънкият пласт обаче си оставаше там, както и тъгата за собствената й неспособност да създаде истинска връзка с нея. Смяташе, че трябва да бъде със семейството си по-често, да бъде по-съпричастна. Особено в периодите, когато Микаел изпаднеше в алкохолна зависимост. Когато това се случеше през годините, бяха се притичвали на помощ бабите и дядовците.

Въпреки слабостите му Урсула се възхищаваше на Микаел. Той така и не позволи пристрастяването му да разруши финансовата им стабилност и да направи невъзможно Урсула и Бела си да останат у дома. Когато нещата се влошаваха сериозно, Микаел се оттегляше. Като ранено животно. Човекът, на когото причиняваше най-голямо зло всеки път, когато залитнеше по наклонената плоскост, беше самият той. Животът му представляваше дълга борба със собствените му недостатъци.

Урсула мислеше, че това е ключът за любовта й към него. Микаел никога не се предаваше. Въпреки травмите, лутанията и разбитите си надежди той продължаваше да се бори. По-решителен и силен от нея. Падаше, не успяваше, но се изправяше и продължаваше нататък.

Заради нея.

Заради Бела.

Заради семейството.

А Урсула беше предана на онези, които се бореха заради нея. Непоколебимо предана. Това нямаше нищо общо с романтиката и с девическата мечта за идеални взаимоотношения, но тя не си падаше много по тези неща. Ценеше повече предаността, отколкото любовта. Човек се нуждае от хора, които го подкрепят, и държи на тези хора. Те го заслужават. Ако във връзката липсва нещо, трябва да го намериш другаде.

Торкел не беше първият й любовник, макар той несъмнено да смяташе, че е така. Не, беше имала и други. На ранен етап на връзката й с Микаел. Допълваше го с други. Беше се опитала да предизвика отвращение към себе си, но се оказа невъзможно, колкото и да се стараеше. Тя всъщност не смяташе, че изневерява на Микаел. Извънбрачните й приключения правеха възможно да остане с него. Урсула се нуждаеше от емоционалната сложност, която намираше в Микаел, и от непридирчивата физическа близост на някой като Торкел. Тя беше като батерия, която се нуждае и от плюс, и от минус, за да функционира. Иначе се чувстваше празна.

Имаше обаче едно нещо, което изискваше и от двамата.

Преданост.

И Торкел й беше изменил в това отношение. Това беше обяснението за решението й да доближи двата полюса и да предизвика късо съединение. Решението беше детинско и емоционално и не го беше обмислила внимателно, но поне проработи.

Вечерята беше приятна.

Урсула остави Микаел пред ресторанта и обеща да се прибере в хотела веднага щом може, но обясни, че може да се забави. Той отговори, че си е взел книга и всичко ще бъде наред. И че тя няма за какво да се тревожи.

След срещата е Микаел вечерта на Торкел продължи по траекторията си надолу. Били му се обади, докато се връщаше от дома на Грот, и му каза, че не са открили нищо. Нямало кръв върху никоя дреха, нито кални обувки, никаква следа, че Рогер — или някой друг — е бил в къщата. Никакви гуми „Пирели“, нито следи от кръв в колата или гаража. Никакъв контейнер със силно възпламенима течност или дрехи, които миришат на пушек. Нищо, което да свързва Грот с убийствата на Рогер Ериксон или Петер Вестин.

Нищо.

Абсолютно нищо.

Били възнамеряваше да прегледа още веднъж компютъра на Грот, но предупреди Торкел да не очаква твърде много.

Торкел затвори и въздъхна. Седна до масата и се втренчи невиждащо в стената със снимките и информацията по случая. Можеха да задържат Грот за двайсет и четири часа, но Торкел не виждаше как могат да засилят обвинението срещу него. Никой прокурор на света не би се съгласил с ареста му въз основа на онова, с което разполагаха в момента. Затова нямаше голямо значение дали ще го пуснат тази вечер или утре сутринта.

Торкел се готвеше да стане, когато в стаята нахлу Ваня. Той не очакваше, че ще я види отново днес. Беше казала, че има лична работа.

— Защо, по дяволите, доведе Себастиан Бергман в разследването?

Очите й блестяха от гняв. Торкел я погледна уморено.

— Мисля, че обясних много пъти.

— Решението беше глупаво.

— Случило ли се е нещо?

— Не, не се е случило нищо. Но той трябва да се разкара. Съсипва всичко.

Телефонът на Торкел иззвъня. Той погледна екранчето. Комисарят на полицията. Торкел отговори. Двамата размениха информация само за една минута.

Вестник „Експресен“ беше свързал Петер Вестин с гимназия „Палмльовска“ и следователно с Рогер Ериксон. Пишело го в интернет.

Комисарят на полицията беше научил, че Торкел възнамерява да освободи Рагнар Грот и каква е причината. Не беше доволен. Случаят трябвало да бъде решен. При това скоро.

Торкел отвърна, че правят всичко възможно.

Комисарят очаквал, преди да си тръгне от работа, Торкел да говори на журналистите, които се били събрали пред участъка.

Разговорът приключи, но щом погледна Ваня, Торкел разбра, че неприятностите му не са свършили.

— Ще освободим Грот?

— Да.

— Защо?

— Нали чу какво казах по телефона?

— Да.

— Тогава знаеш защо.

Ваня млъкна и за момент сякаш обработваше информацията, която току-що й бяха съобщили. И бързо стигна до заключение.

— Мразя този случай. Мразя този град. — Тя се обърна, тръгна към вратата и я отвори, а после спря и погледна Торкел. — И мразя Себастиан Бергман.

Излезе от стаята и затвори вратата. Торкел я наблюдаваше, докато крачи през безлюдния офис. Той уморено взе якето си от облегалката на стола. Прибързаното му решение да включи Себастиан му струваше много.

Половин час по-късно Торкел беше уредил формалностите по освобождаването на Рагнар Грот. Училищният директор беше учтив, но не говори много. Повтори, че се надява да бъдат дискретни, и поиска да го върнат в дома му с кола без опознавателни знаци или с такси. През задната врата на участъка. Нямаше намерение да излиза от предния изход и да стане прицел на медиите. Не беше възможно да се намери кола без опознавателни знаци в този късен час, затова Торкел поръча такси. Двамата се сбогуваха. Грот изрази надеждата, че няма да се наложи да ги види отново. Торкел си помисли, че чувството е взаимно. Той изчака, докато стоповете на таксито се скриха от погледа му. Помъчи се да се сети за нещо, което трябва да бъде направено. Нещо, на което с чиста съвест може да даде предимство. Не се сети за нищо чак толкова важно. Нямаше друга възможност за избор, освен да се изправи пред репортерите.

Ако имаше нещо, което мразеше в работата си, това беше фактът, че връзката между полицията и медиите става все по-важна. Той разбираше потребността от информиране на обществото, но беше започнал сериозно да се съмнява дали именно това мотивира журналистите напоследък. Всичко беше, за да привличат повече читатели и зрители, а нямаше по-добро нещо за продажба от секса, страха и сензациите. Това водеше до тенденция по-скоро да се всява страх, отколкото да се информира, и нежелание да се вярва. Освен това на ранен етап медиите бяха решили, че е в интерес на обществеността да разкрият самоличността на всеки евентуален извършител. Имена и снимки. Преди да има съдебен процес.

И винаги, във всяка статия, Торкел долавяше едно ужасяващо скрито послание:

Това може да се случи и на теб.

Никога не си в безопасност.

Може да е твоето дете.

Ето това намираше за най-трудно. Медиите опростяваха сложни ситуации, въргаляха се в трагедии и не предизвикваха нищо друго освен страх и подозрителност в хората.

Заключвайте се.

Не излизайте нощем.

Нямайте доверие на никого.

Страх.

Това продаваха.

Когато най-после се прибра в хотела след два часа, Урсула беше в отвратително настроение.

Нещата обаче щяха да се влошат още повече.

Когато тя се върна в дома на Грот, Били почти беше приключил. Седнаха край масата в кухнята и той й каза какво е открил. Разговорът не продължи дълго.

Нищо.

Абсолютно нищо.

Урсула въздъхна. Отначало тя оцени подредеността и чистотата у Рагнар Грот, но сега, след като очевидно липсваха интересни открития, реши, че педантичната му природа се е превърнала в минус за разследването. Той никога не би скрил нещо по непредпазливост и никога не би допуснал някое важно доказателство да бъде открито случайно. Ако криеше нещо, Грот щеше да се погрижи то да остане скрито.

Нищо.

Абсолютно нищо.

Не намериха порнографски материали, нито забранени вещества, скрити любовни писма или подозрителни линкове в компютъра, нищо, което да потвърди сексуална връзка с Франк Клевен или други мъже. Съобщенията до Рогер Ериксон не бяха изпратени от неговия мобилен телефон. За бога, те дори не откриха писмо за закъсняло плащане на сметка. Рагнар Грот беше нечовешки идеален.

Били споделяше отчаянието на Урсула и беше изключил компютъра, за да го вземе в офиса и да го прегледа за трети път, с по-хубав софтуер.

Липсваха обаче не само забранени неща. Сред вещите на Грот нямаше нищо особено лично. Никакви негови снимки или на приятел или близък човек, на родители и роднини, никакви писма, коледни картички и покани. Най-личната вещ, която откриха, беше копие на дипломата му. Естествено, отлична. Били и Урсула все повече се убеждаваха, че духовният живот на директора — ако той изобщо имаше такъв — е някъде другаде.

Те решиха Били да закара колата в участъка и да докладва на Торкел. Урсула остана и още веднъж огледа горния етаж. Беше твърдо решена да се увери, че не е пропуснала нищо, защото е пристигнал Микаел. Не намери нищо.

Абсолютно нищо.

Взе такси до хотела и отиде право в стаята си.

Микаел седеше пред телевизора и гледаше „Евроспорт“ Урсула усети, че нещо не е наред, веднага щом влезе в оскъдно обзаведената стая. Микаел стана твърде бързо и усмивката му беше твърде весела. Без да пророни нито дума, тя се приближи до минибара и го отвори. Беше празен с изключение на две шишета минерална вода и кутия сок. Видя в кошчето за боклук забранените малки пластмасови бутилки. Микаел дори не си беше направил труда да ги скрие. Не бяха достатъчно, за да се напие, но дори малкото беше твърде много.

Прекалено много.

Урсула го погледна. Искаше да се ядоса, но какво всъщност беше очаквала? Има причина плюсът и минусът да са в противоположните краища на батерията.

Те не трябва да се срещат.

Това не се случваше често. Консумацията му на алкохол обикновено беше скромна, но за изненада на Йени, той отвори бутилка вино с вечерята и я изпи сам за два часа. Тя го попита дали се е случило нещо, но Харалдсон смотолеви, че в работата му стават много неща. Какво можеше да каже? Йени не знаеше нищо за лъжите му, нито за частното му наблюдение на жилищния блок на Аксел Юхансон и последиците от действията му. Тя не знаеше и никога нямаше да разбере.

Би го помислила за идиот.

Какъвто всъщност беше.

В момента леко подпийналият идиот Харалдсон седеше на дивана и сменяше каналите на телевизора. Беше изключил звука, за да не събуди Йени. Бяха правили секс. Естествено. През цялото време мислите му бяха другаде. Това нямаше никакво значение. Естествено. И сега тя спеше.

Харалдсон се нуждаеше от план. Днес Хансер му нанесе тежък удар, въпреки че той не беше в нокдаун. Щеше да им покаже, че е невъзможно да повалят Томас Харалдсон. Когато отидеше на работа утре, щеше да отмъсти. Да им даде да разберат. На Хансер и на другите. Трябваше му само план.

Изглеждаше все по-малко вероятно, че Харалдсон ще залови убиеца на Рогер Ериксон. В момента той имаше по-голям шанс да спечели един милион от лотарията. Нямаше да му позволят да припари до разследването. Хансер се беше погрижила за това. Но Аксел Юхансон… Там все още имаше шанс. Доколкото знаеше Харалдсон, „Риксморд“ бяха задържали друг заподозрян. Директорът на училището на момчето. Аксел Юхансон все още не беше отписан, но не беше на първо място сред приоритетите им.

Харалдсон се ядосваше на себе си, защото не беше донесъл вкъщи цялата информация за Юхансон, с която разполагаха. Освен това проклинаше факта, че е пил, защото иначе можеше да отиде с колата до участъка да я вземе. Таксито дотам и обратно щеше да му струва скъпо и наред с другите неща, много главоболия. Харалдсон не искаше при никакви обстоятелства да срещне някой от колегите си в това състояние. Трябваше да вземе цялата информация утре. Когато усъвършенства плана си.

Той знаеше, че екипът на Торкел е разтварял с бившата приятелка на Юхансон. Трябваше да разбере какво е казала тя. Да й се обади или да отиде при нея да я разпита не беше възможно. Ако го направеше и Хансер научеше, щеше да има още повече неприятности. Тя беше пределно ясна, че ако Харалдсон прекара дори една минута още в работа по случая с Рогер Ериксон, ще го арестува за възпрепятстване на разследването. Това, разбира се, беше шега. Или по-скоро предупреждение. Начин да демонстрира властта си и да го постави на мястото му, задето само веднъж беше допуснал малка грешка. Хансер веднага се нахвърли върху него. Проклетата Хансер… Той си пое дълбоко дъх.

Съсредоточи се.

Нямаше смисъл да губи време и енергия да я проклина. Беше измислил план. План, който щеше да я постави на мястото й. План, който щеше да докаже кой от двамата е по-добър полицай. Да се свърже с бившата приятелка на Юхансон беше изключено, но някой от „Риксморд“ бе разговарял с нея и въпреки че Харалдсон вече нямаше достъп до нищо, свързано с разследването, други хора имаха.

Той взе мобилния си телефон, потърси номера в списъка с контактите и натисна Обади се. Наближаваше полунощ, но му отговориха почти веднага.

Раджан Мичич.

Това е едно от предимствата да работиш дълго време на едно място. Имаш приятели. Понякога им правиш по някоя дребна услуга и те са готови да ти помогнат, когато се нуждаеш.

Нищо забавно.

Нищо незаконно.

Само подаваш ръка, за да улесниш нечий живот. Да напишеш доклад вместо някой друг, когато той бърза да вземе децата от детската градина. Да се отбиеш с колата в държавния магазин за алкохол в петък следобед. Да го покриеш, да му помогнеш. Дребни услуги, които улесняват живота на другите. Жестове, които означават; че може да поискаш услуга в замяна.

Когато пое отговорността да се опита да намери Аксел Юхансон, Хансер възложи задачата на Раджан. Това означаваше, че той има достъп до всички материали, свързани с изчезналия домакин. Разговорът продължи по-малко от две минути. Раджан работеше в полицията на Вестерос горе-долу толкова отдавна, кол кого и Харалдсон. Разбирал го напълно и естествено, щял да разпечата разпита на бившата приятелка на Юхансон, когато отиде на работа сутринта. Раджан наистина беше разкошен колега.

Когато остави телефона на дивана до себе си с доволна усмивка на лицето, Харалдсон установи, че на прага стои Йени и го гледа сънено.

— С кого говореше?

— С Раджан.

— По това време?

— Да.

Йени се приближи, седна до него на дивана и подви крака под себе си.

— Какво правиш?

— Гледам телевизия.

— Какво гледаш?

— Нищо.

Тя сложи ръка на главата му, започна да милва косата му и се сгуши на рамото му.

— Случило се е нещо. Кажи ми.

Харалдсон затвори очи. Всичко леко се въртеше. Имаше чувството, че иска да й каже. За работата си. За Хансер. Да й разкаже както трябва, не само да се оплаква и да се подиграва. Изпита желание да й каже колко се страхува. Бои се, че животът се изплъзва между пръстите му. Че не се вижда след десет години. Какво ще работи? Какъв ще бъде? Искаше да й каже, че бъдещето го плаши. Страхува се, че никога няма да имат дете. Щеше ли връзката им да го превъзмогне? Щеше ли да го остави Йени? Харалдсон искаше да й каже, че я обича. Не й го казваше достатъчно често. Искаше да й каже много неща, но не знаеше как. Затова само поклати глава и се облегна назад със затворени очи, докато ръката й продължаваше да го милва.

— Ела в леглото. — Тя го целуна по бузата.

Харалдсон осъзна колко е уморен. И пиян.

Двамата си легнаха.

Близо един до друг. Йени уви ръце около него. Държеше го здраво. Той усещаше нежния й дъх на врата си. Близост. Отдавна не я беше чувствал. Сексът беше част от ежедневния живот, но близостта… Харалдсон осъзна колко много му е липсвала, докато се унасяше в сън.

Бягат виновните.

Една последна ясна мисъл.

Бягат виновните.

Тук имаше извод. Схема. Там беше, но замъгленият му от алкохола мозък не можеше да я проумее. Томас Харалдсон заспа дълбоко, без да сънува.

Торкел успя да се измъкне от пресконференцията малко след полунощ. Избегна отговорите на специфични въпроси за вероятна връзка между убийствата. Не обърна внимание на репортера, който искаше да знае дали са задържали служител на гимназия „Палмльовска“ във връзка с убийствата, но се надяваше, че е внушил убеждението, че разследването бележи напредък и че е само въпрос на време случаят да бъде решен.

Той забърза към хотела, надявайки се, че кухнята няма да е затворена. Умираше от глад и смяташе да си поръча късна вечеря в малкия ресторант. Когато стигна там, осъзна, че не е единственият, който е имал лош ден. До бара седеше Микаел. С питие пред него. Това не беше хубаво. Торкел се приготви да се измъкне още веднъж, но Микаел го забеляза.

— Торкел!

Торкел спря и вяло му махна с ръка.

— Здравей, Микаел.

— Ела да пийнеш с мен!

— Не, благодаря. Имам още работа.

Торкел се опита да отклони предложението с усмивка, давайки му ясно да разбере, че не проявява интерес, без да бъде неучтив. Напразно. Микаел слезе от високото столче и се отправи към него, доколкото можеше, по права линия. Торкел имаше време само да си помисли: Мамка му, той е пиян, когато Микаел стигна до него. Дойде и застана твърде близо. Торкел долови дъха му. Уиски и някакъв по-сладникав алкохол. Микаел не само че стоеше твърде близо, но и гласът му беше твърде висок.

— По дяволите, Торкел, оплесках нещата. Издъних се.

— Виждам.

— Може да поговориш с нея.

— Не мисля, че идеята е добра. Това си е между вас двамата.

— Но тя те харесва. Слуша те.

— Микаел, мисля, че трябва да си легнеш.

— Хайде да пийнем нещо. Само по едно.

Торкел твърдо поклати глава, трескаво опитвайки се да измисли как да се отърве. Нямаше желание да се сближава с Микаел. И без това се чувстваше зле и самата мисъл да го опознае по-добре му се струваше ужасяваща. Той изведнъж осъзна колко важни са правилата на Урсула.

Винаги на работа.

Никога на домашен терен. Тя обаче беше нарушила правилата. Беше повикала съпруга си, който сега се олюляваше към Торкел и се нуждаеше от събеседник, пред когото да излее душата си.

— Страшно оплесках нещата. Обичам я, трябва да го разбереш. Но тя е сложна. Разбираш ли? Ти работиш с нея и знаеш каква е, нали?

Торкел реши да действа. Щеше да заведе Микаел до стаята на Урсула и да го остави там. Така беше правилно да постъпи. Той хвана Микаел под ръка и го поведе полека, но решително към изхода.

— Хайде, ще ти помогна да отидеш до стаята си.

Микаел не се възпротиви. Асансьорът вече чакаше, затова не им отне много време да се махнат от рецепцията и от погледа на момичето, което работеше там. Торкел натисна бутона за четвъртия етаж. Щеше ли да се запита Микаел откъде знае номера на стаята на Урсула? Той бързо прогони мисълта. В края на краищата, те бяха колеги. Естествено, че ще знаят кой в коя стая е. Микаел го погледна.

— Ти си добър човек. Урсула говори хубави неща за теб.

— Радвам се.

— Много странно беше, че тя ми се обади ей така, неочаквано. Когато е на работа, Урсула работи. Тя има правила. Ако работиш, не правиш нищо друго. Никога не ми се обажда, когато е на работа. Винаги е било така. Но аз го приемам.

Торкел не каза нищо.

— Но вчера се обади и поиска да дойда тук. Колкото мога по-бързо. Разбираш ли?

Пътуването с асансьора се превръщаше в едно от най-дългите в живота на Торкел. Бяха стигнали само до втория етаж. Може би щеше да е по-добре, ако беше оставил Микаел в бара и си бе тръгнал.

— Нещата между нас са трудни. Затова си помислих, че тя иска да ми каже, че всичко е свършило или нещо подобно. Да ми каже, че е взела решение. Защо иначе ще ме вика да дойда, за бога? Не се е случвало досега.

— Не знам, Микаел. Най-добре е да говориш с Урсула.

— Тя си е такава. Бам, и веднага решава какво трябва да се направи. Какво трябваше да си помисля?

— Не мога да си представя, че Урсула иска развод.

Най-после стигнаха до четвъртия етаж. Торкел бързо отвори стъклената врата и слезе. Микаел не помръдна от мястото си.

— Може би не, но аз така си помислих. Тя не каза нищо. Вечеряхме и после ме остави тук в стаята. Попитах я защо ме повика тук и тя отговори, че искала да ме види. Но това не е вярно.

— Хайде. — Торкел направи знак на Микаел, който с известно затруднение се измъкна от асансьора. Двамата тръгнаха по коридора. — Затова извадих една бутилчица от минибара. Бях нервен. Бях сигурен, че тя ще ме напусне.

Торкел не отговори. Какво можеше да каже? Микаел повтаряше едно и също като развалена грамофонна плоча. Приближиха се до вратата и Торкел почука.

— Мисля, че Урсула не е тук. Излезе. Не обича да ме вижда в това състояние. Но аз имам ключ.

Микаел започна да рови в джобовете си и сякаш измина цяла вечност, докато извади бялата електронна карта и я даде на Торкел. Торкел съзря сълзи в очите му, когато срещна погледа му за част от секундата.

— Защо иначе ще ме вика тук?

— Не знам. Нямам представа — излъга Торкел и отвори вратата. В стаята миришеше на алкохол и на Урсула — непозната комбинация за Торкел. Те влязоха вътре и Микаел се стовари на единия от двата фотьойла в ъгъла. Изглеждаше разстроен.

— Адски оплесках нещата, мамка му.

Торкел погледна пълната развалина на фотьойла и изпита съжаление към Микаел. Микаел беше невинен. Виновни бяха те двамата с Урсула. Искаше му се да си тръгне, но в същото време сърце не му даваше да остави Микаел. За момент си помисли дали да не му каже.

Да му разкаже всичко.

Да му обясни защо седи в ъгъла на хотелска стая във Вестерос пиян.

Че вината е на Торкел.

Той трябваше да бъде наказан.

Не Микаел.

Неочаквано на прага застана Урсула. Не пророни нито дума. Вероятно си мислеше същото като Торкел — че би искала да каже и да направи много неща и че моментът не е подходящ за нито едно от тях. Можеше само да мълчи.

Торкел й кимна и излезе.

Без да знае, че Торкел е излязъл от сградата преди по-малко от час, Били седеше, вдигнал крака на бюрото в малката стая, където живееше, докато гледаше видеозаписите от камерите за наблюдение. Ядеше шоколадова курабия, за да повиши нивото на кръвната си захар. Беше капнал от умора след дългия ден. Той затвори очи за момент и се заслуша в звуците на тъмния, безлюден офис. Освен тихото бръмчене на вентилаторите чуваше и как най-новият софтуер за възстановяване на информация „Стелар Феникс Уиндоус“ се бори с твърдия диск на Рагнар Грот. Програмата търсеше изтрити файлове и гневното бръмчене му говореше, че все още работи.

Били беше сигурен, че все някъде има нещо. Винаги имаше. Въпросът беше дали търсят на правилното място или не. Компютрите обикновено крият повече, отколкото си мислят хората, и затова той продължаваше да търси. Повечето хора не знаят колко много информация остава на твърдия диск дори след като файловете са изтрити. Когато потребителят натисне Изтрий, системата за разпределяне на файловете в паметта, определяща мястото на информацията в твърдия диск, не премахва самия файл, а само препратката към него. Това означава, че информацията остава в дълбините на твърдия диск. Били обаче започваше да изпитва известна скептичност за компютъра на Грот. Вече го беше проверил два пъти, макар и с не толкова ефективни програми, и не бе открил нищо интересно. Нито имаше признаци, че Грот е използвал мощни програми, които могат да изтрият завинаги и необратимо твърдия диск. Напротив. Били намери голям брой изтрити имейли и документи, които за съжаление не представляваха абсолютно никакъв интерес за разследването.

Той се протегна. Софтуерът щеше да приключи с търсенето след петнайсет-двайсет минути — не достатъчно дълго, за да се залови с нещо друго, не и достатъчно кралю, за да седи, без да прави нищо. Били се разходи из стаята, за да раздвижи кръвообращението си, и за момент си помисли дали да не слезе долу да си купи още един шоколадов десерт от автомата на партера. Реши да устои. Вече беше поел твърде много захар и знаеше, че ако изяде още шоколад, след няколко часа ще иска още.

Той погледна единия от трите монитора на бюрото, които показваха последния кадър от движенията на Рогер. Момчето леко се беше обърнало настрана, отправяйки се към мотела. Поне така бяха предположили сутринта. Сега това не изглеждаше така ясно. Били протегна ръце към клавиатурата и бавно започна да извиква изображенията, кадър по кадър, наблюдавайки последните крачки на Рогер. Последното, което се скри, беше десният му крак, обут с маратонка. Сега на кадъра нямаше никого. Виждаше се само задното стъкло на колата, зад която беше изчезнал Рогер. Автомобилът беше в единия ъгъл на екрана.

На Били му хрумна нещо. Отначало беше предположил, че Рогер е продължил да върви, и затова го бе търсил да се появи на друга камера. Ами ако Рогер се е срещнал с някого или е свършил някаква работа някъде и след малко се е върнал? Това не надхвърляше границите на вероятното и си струваше да се провери, пък и беше много по-полезно от яденето на шоколад.

Били седна, щракна отново на последния кадър, където се появяваше Рогер, и започна оттам. Увеличи скоростта. Гледаше безлюдна улица. Лентата, показваща часа, се въртеше — една минута, две, три. Били увеличи още скоростта, за да спести време. Слея тринайсет минути той видя, че колата, зад която беше изчезнал Рогер, потегли, оставяйки улицата съвсем празна. Били продължи с още по-висока скорост. Скоро се появиха два силуета, които се движеха шестнайсет пъти по-бързо от нормалната скорост. Изглеждаше доста смешно. Били спря записа и го превъртя, докато отново видя двете фигури. Възрастна двойка с куче. Вървяха в противоположната посока на Рогер. Нищо не показваше, че правят нещо друго, освен да разхождат кучето. Въпреки това Били си отбеляза часа и реши да помоли Хансер да намери тези хора. Ако извадеха късмет, те можеше да са видели нещо. Били отново пусна записа. Минутите летяха, но не се случваше нищо. Рогер не се връщаше.

Изведнъж му хрумна нещо друго. Кога беше дошла колата, която потегли приблизително тринайсет минути след като Рогер беше минал покрай нея? С две изщраквания на компютърната мишка Били върна видеозаписа на момента, когато Рогер отново се виждаше в кадър. Бяха предположили, че колата е паркирана от едната страна на улицата и оставена там. Същата тази кола обаче потегляше тринайсет минути по-късно. Били започна да превърта назад и откри, че колата е дошла само шест минути преди да се появи Рогер. Умората му изведнъж се изпари, когато разбра, че колата е била спряла близо до Рогер само двайсетина минути. Изведнъж се почувства пълен глупак. Беше извършил непростимия грях да ограничи възможните тълкувания на доказателствения материал пред очите си. Беше се съсредоточил да търси една схема, изключвайки други вероятности. Дотук Рогер се появяваше от една камера на друга, като през цялото време се движеше. И Били бе продължил да търси именно това — движенията на Рогер. До следващата камера.

Сега, след като беше отворил вратата и за други възможности, той осъзна, че има и други вероятни сценарии. В колата може би имаше човек. Беше възможно шофьорът, който бе спрял колата шест минути преди покрай нея да мине Рогер, да е седял вътре през цялото време. Били виждаше само част от лявата страна на задното стъкло и беше невъзможно да разбере дали някой слиза от колата или не, но отново превъртя назад до последните кадри с Рогер и пусна видеозаписа. Помъчи се да си внуши, че го гледа за пръв път.

Без предварителна нагласа.

Рогер отново влезе в кадър отдясно, извървя няколко крачки и после пресече улицата. Били спря записа и го върна назад кадър по кадър. Ето! Рогер изведнъж обърна глава леко наляво, сякаш нещо привлече вниманието му. След това продължи по улицата. Били отново пусна записа. Сега, след като гледаше в по-широк мащаб, не му беше трудно да си представи, че Рогер е минал зад колата и е заобиколил до предната дясна страна.

Били си пое дълбоко дъх. Не трябваше да прави прибързани заключения. Трябваше да провери внимателно. Да се съсредоточи върху картината. Върху колата. Автомобилът приличаше на „Волво“. Тъмносин или черен. Не беше нов модел. Може би някъде между 2002 и 2006 година, но определено „Волво“ с четири врати. Превъртя напред кадър по кадър, съсредоточавайки се върху колата и нищо друго. Петдесет и седем секунди и шест кадъра след като Рогер изчезна, Били видя нещо, което не беше забелязал досега. Колата леко се разтресе за момент, сякаш се затвори едната врата. Образът не беше много ясен и може би грешеше, но скоро щеше да провери.

Той прехвърли поредицата кадри в програма със софтуер за стабилизиране на образа. Предполагаше, че монтираната неподвижно камера за наблюдение не се движи, затова всяко евентуално движение трябваше да дойде от обекта на видеозаписа. Били бързо маркира две точки на движение върху металната рамка на стъклото над волана. В 00:57:00 тези точки определено помръднаха два милиметра и после се стабилизираха на малко по-ниско ниво. Някой отвори вратата на колата, качи се и я затвори. Фактът; че точките се стабилизираха на по-ниско ниво, показа, че сега колата беше станала по-тежка. Някой се беше качил в колата. По всяка вероятност Рогер.

Били погледна часовника. Минаваше дванайсет и половина, но никога не беше късно да се обади на Торкел. Той по-скоро би се ядосал, ако не му се обади. Взе телефона и му позвъни. Докато чакаше да му отговорят, погледна изображението на екрана. Новото развитие на събитията би обяснило много неща.

Рогер не е бил заснет от други камери, защото не е вървял пеша по-нататък.

Той се беше качил в тъмно на цвят волво.

И вероятно бе потеглил към смъртта си.