Човекът, който не беше убиец

25.

Ваня и Торкел седяха в стаята за разпити срещу Беатрис Странд. Тя беше със същата тъмнозелена блуза и дълга кафява пола като първия път, когато Ваня и Себастиан се запознаха с нея в гимназия „Палмльовска“ Сега обаче изглеждаше уморена. И бледа. Луничките изпъкваха още повече върху бледата й кожа. Може би само така му се струваше, но Себастиан, който гледаше от съседната стая, си помисли, че дори гъстата й червена коса е изгубила блясъка си. Беатрис стискаше кърпичка в ръката си, въпреки че не избърса сълзите, които бавно се стичаха по лицето й.

— Трябваше да ви кажа.

— Това със сигурност би улеснило нещата. — Гласът на Ваня прозвуча рязко, раздразнително, почти обвинително. Беатрис я погледна, сякаш внезапно я осени ужасяващо прозрение.

— Щяха ли да са живи? Лена и Рагнар? Ако ви бях казала?

В стаята настъпи мълчание. Торкел, изглежда, осъзна, че Ваня се готви да отговори с „да“, и леко сложи ръка на рамото й. Тя се въздържа.

— Невъзможно е да се каже и няма смисъл да размишляваме за това — със спокоен и насърчителен тон каза Торкел. — Разкажете ни за взаимоотношенията си с Рогер.

Беатрис си пое дъх и го затаи за момент, сякаш се подготвяше за онова, което предстоеше.

— Знам, че мислите това за изключително непристойно. Аз съм омъжена, а той беше само на шестнайсет, но беше много зрял за възрастта си и… просто се случи.

— Кога се случи?

— Няколко месеца, след като Рогер започна да учи в гимназията. Той се нуждаеше от някого. Не получаваше много насърчение в дома си. А аз… изпитвах потребност да бъда желана. Обичана. Ужасно ли ви звучи?

— Рогер е бил на шестнайсет и е бил в зависимо положение. Как мислите, че звучи? — не се стърпя Ваня. Това беше грубо.

Излишно грубо.

Беатрис засрамено наведе глава. Седеше там, сложила ръце на масата, и стискаше кърпичката. Нямаше да им каже нищо, ако Ваня не се успокои. Нервите на Беатрис нямаше да издържат, а това не би ги довело доникъде. Торкел отново сложи ръка на рамото на Ваня. Себастиан реши да се включи чрез слушалките и микрофона.

— Попитай я защо се е нуждаела да бъде обичана. Нали е омъжена.

Ваня погледна към огледалото. Изражението й питаше какво общо има това с разследването. Себастиан натисна бутона и й каза:

— Нея пречупвай. Само задавай въпроси. Тя иска да ти разкаже.

Ваня повдигна рамене и отново насочи вниманието си към Беатрис.

— В какво състояние е бракът ви?

— Ами… — Беатрис вдигна глава. Колебаеше се, сякаш търсеше думата или думите, които най-добре биха описали брака й. Животът й. Накрая ги намери. — Без любов.

— Защо?

— Не знам дали ви е известно, но Улф и аз бяхме разведени преди шест години. Оженихме се повторно преди осемнайсет месеца.

— Защо се разведохте?

— Аз имах връзка с друг мъж.

— Изневерявали сте му?

Беатрис кимна и пак наведе глава. Чувстваше се неудобно. Беше очевидно какво мисли за нея по-младата жена. Чуваше го в гласа й, виждаше го в очите й. Беатрис не я обвиняваше. Сега, когато изрече на глас какво е направила и беше разобличена в тази стая с голи стени, извършеното й се стори крайно неморално. Навремето обаче, увлечена в чувства, тя беше изживяла любов, граничеща с обожание. Не можеше да направи нищо. Винаги беше знаела, че е погрешно. В много отношения.

Във всяко отношение.

Но как да отхвърли любовта, от която толкова отчаяно се нуждаеше, любов, която не получаваше отникъде другаде?

— Улф ви е напуснал?

— Да. Мен и Юхан. Просто си тръгна. Не си говорихме една година.

— Но сега ви е простил?

Беатрис погледна Ваня. Очите й бяха необичайно ясни. Това беше важно. Полицайката трябваше да го разбере.

— Не. Улф се върна заради Юхан. Раздялата ни и годината след това имаха разрушително въздействие върху Юхан. Той беше ядосан и объркан. Остана с мен, а аз разбих семейството. Водехме открита война. Не можехме да намерим решение. Повечето деца се справят, когато родителите им се разделят. Може да отнеме време, но накрая нещата се оправят за повечето от тях. Но не и за Юхан. Нито дори когато той живееше при Улф всяка втора седмица или по-дълго. Втълпи си мисълта, че нищо не е хубаво, когато семейството не е заедно. Идеята се разрасна в обсебване. Той се разболя. Изпадна в депресия. Известно време мислеше за самоубийство. Започна да посещава психолог, но това не помогна. Всичко беше заради семейството. Ние тримата, заедно. Така, както беше преди. Както винаги е било.

— И Улф се върна.

— Заради Юхан. Благодарна съм за това, но Улф и аз… Бракът ни не е в смисъла, който имате предвид.

Себастиан кимна в другата стая. Беше се оказал прав, когато почувства, че Беатрис го е прелъстила, а не обратното. Но нещата бяха по-зле, отколкото мислеше. Тя беше преживяла същински ад през последните няколко години. Ден след ден беше живяла с мъж, който открито я отхвърляше и й бе дал ясно да разбере, че не иска да има нищо общо с нея, и син, който я обвиняваше за всички проблеми, сполетели семейството. Беатрис вероятно се беше чувствала абсолютно самотна. Не беше изненадващо, че тя приемаше любов и себеутвърждаване винаги когато й ги предложеха.

— Как разбра за връзката ви Лена Ериксон? — намеси се Торкел.

Беатрис беше престанала да плаче. Чувстваше се добре, че разговаря с някого. Дори й се стори, че младата жена срещу нея я гледа с известно съчувствие. Тя, разбира се, никога нямаше да оправдае постъпките на Беатрис, но може би щеше да разбере мотивите й.

— Не знам. Изведнъж се оказа, че тя знае, но вместо да се опита да го спре, започна да измъква пари от Рагнар и училището.

— И той й плащаше?

— Така мисля. Рагнар ценеше доброто име на училището повече от всичко. Щеше да ми позволи да работя до края на срока. Вече бяхме изгубили домакина по средата на срока и ако уволняха още някого… нямаше да изглежда добре. Но разбира се, ме накара да скъсам с Рогер.

— Скъсахте ли?

— Да. Е, поне се опитах. Рогер отказа да приеме, че не може да продължим.

— Кога беше това?

— Мисля, че преди около месец.

— Но сте го видели отново в онзи петък?

Беатрис кимна и пак си пое дълбоко дъх. Лицето й беше придобило малко цвят. Тя беше направила нещо ужасно и хората в тази стая бяха прави да я съдят, но изпитваше огромно облекчение, като им разказваше всичко.

— Той позвъни в петък вечерта. Искаше да се срещнем за последен път. Каза, че трябвало да поговорим.

— И вие се съгласихте?

— Да. Уговорихме се да го чакам на едно място. Казах на Улф и Юхан, че отивам да се поразходя. Взех колата на училището и се срещнах с Рогер. Той беше ядосан. Беше се сбил и от носа му течеше кръв.

— С Лео Лундин.

— Да. Говорихме и аз се опитах да му обясня. Закарах го до футболното игрище. Той все още отказваше да приеме, че не може да се виждаме повече. Плака, моли ме и се разстрои. Каза, че се чувства изоставен.

— И какво се случи?

— Рогер слезе от колата, вбесен и развълнуван. Когато го видях за последно, той тичаше през игрището.

— Не побягнахте ли след него?

— Не. Върнах колата в училището.

Отново настъпи мълчание. Беатрис веднага го изтълкува като недоверие. Те мислеха, че тя лъже. Очите й се напълниха със сълзи.

— Нямам нищо общо със смъртта му. Трябва да ми повярвате. Обичах го. Може да си мислите каквото искате, но аз го обичах.

Беатрис се разрида и закри с ръце лицето си. Ваня и Торкел се спогледаха. Той кимна към вратата и двамата станаха. Торкел каза, че ще се върнат след малко, но не разбраха дали Беатрис ги чу.

Те отвориха вратата, когато тя ги спря.

— Тук ли е Себастиан?

Торкел и Ваня имаха такъв вид, сякаш не бяха чули добре плачещата жена на стола.

— Себастиан Бергман?

Беатрис кимна през сълзи.

— Защо? — Ваня се опита да си спомни дали Себастиан и Беатрис са се срещали. Да, в училището и в деня, в който отидоха да я питат къде са на къмпинг Улф и Юхан, но и двата пъти беше съвсем за малко.

— Трябва да говоря с него.

— Ще видим какво можем да направим.

— Моля ви. Мисля, че и той ще иска да говори с мен.

Торкел задържа вратата отворена за Ваня и двамата излязоха в коридора.

Секунда по-късно от другата стая се появи Себастиан и веднага заговори по същество:

— Тя няма нищо общо с убийствата.

— Защо мислиш така? — попита Торкел, когато тримата тръгнаха по коридора. — Ти се досети, че тя е карала колата и че е имала връзка с Рогер.

— Знам, но прибързах със заключенията. Започнах с предположението, че шофьорът на колата е и убиецът. Но случаят не е такъв.

— Не знаеш със сигурност.

— Напротив, знам. Нищо в разказа и поведението й не говори, че тя лъже.

— Това не е достатъчно, за да я оневиним.

— Веществените доказателства в колата съответстват на разказа на Беатрис за вечерта. Затова не намерихме следи от кръв в колата.

Ваня се обърна към Торкел.

— Този път трябва да се съглася със Себастиан.

Торкел кимна. И той беше на същото мнение. Беатрис звучеше искрено. За съжаление. Ваня си мислеше същото. Не можеше да потисне умората и разочарованието си.

— Това означава, че има друга кола. Пак сме в началната точка. Колко пъти стана?

— Не е задължително — възрази Себастиан. Тримата спряха. — Щом мамиш някого, значи има измамен. Какво знаем за съпруга на Беатрис?