Човекът, който не беше убиец

24.

На Себастиан му беше трудно да заспи. В главата му се въртяха твърде много мисли. Бяха се случили твърде много неща. Отначало си помисли, че го е обсебил адресът в Стокхолм и не му позволява да се отпусне. Може би не трябваше да се изненадва. Как да заспи, когато е изправен пред такава непостижима възможност или риск? Но не беше само адресът. Имаше и нещо друго освен вероятните последици от писмото от миналото. Един друг образ. Много по-скорошен и ясен. Образът на момче, което върви към смъртта си по футболно игрище. Момче, което той не можеше да разбере. Не можеше още от самото начало. Това беше проблемът. И той, и другите твърде бързо бяха започнали да се съсредоточават върху периферията вместо в центъра. Аксел Юхансон, Рагнар Грот, Франк Клевен. Беше логично. Търсеха убиец.

Обаче бяха забравили жертвата. Себастиан имаше чувството, че именно там бяха започнали да губят представата за цялата картина. Рогер Ериксон. Младежът в центъра на трагедията все още беше загадка.

Себастиан стана и отиде в кухнята. В хладилника имаше няколко шишета минерална вода. Той отвори едното и седна до масата. Взе чантата си и извади листове, писалка и материалите, свързани с разследването, които още бяха у него. Папки и документи, които трябваше да предаде. Беше забравил, че още са у него. Пък и не беше човек, който би върнал няколко фотокопия. Тъкмо обратното, предпочиташе да разполага с колкото е възможно повече материали, именно заради случаи като този. Винаги беше работил така, още преди много години, и се радваше, че не е загубил навика да пълни чантата си. За съжаление нямаше много информация за Рогер освен документите, които бяха взели от двете училища, където беше учил. Себастиан ги сложи настрана, отвори тефтера си, взе писалката и започна да разсъждава систематично. Най-отгоре написа:

Откъсна страницата и я сложи в горния край на масата. Харесваше му да работи с ключови думи върху единични листове. Те помагаха на мислите му да текат гладко. Така щеше да добие представа за частите на скелета, до които има достъп, за да види как може да ги обърне и размести или да надгради върху тях. Себастиан добави:

Ограниченият кръг от приятели на Рогер беше един от проблемите за полицията. Той имаше и малко познати и никой не знаеше нищо за него. Лиза се беше преструвала, че му е гадже, и дори приятелят от детството му Юхан се бе отчуждил от него. Рогер беше самотник. Най-трудно беше да разбереш самотниците.

При Петер Вестил, който беше мъртъв. Вероятно го бе посещавал, за да има с кого да говори. Това подчертаваше колко самотен е бил Рогер. Може би е имало нещо, с което е трябвало да се справи и за което да говори.

Продажбата на алкохол и цялата история с Аксел Юхансон се бяха оказали отвличане на вниманието. Рогер обаче явно е бил готов да стигне до крайности за пари. Пари, които му бяха трябвали, за да се впише сред другите в училище. Особено в новата среда, „шикозната“ бастилия, гимназия „Палмльовска“.

Аморалното отношение към парите явно беше фамилна черта. Сценарият с изнудването все още изглеждаше правдоподобен. Лена е знаела нещо за Рагнар Грот и той е бил готов да й плати, за да го опази в тайна. Сигурно беше нещо, което можеше да урони престижа на гимназията, защото Грот беше живял именно заради нея. Рогер беше единствената връзка между Лена и Грот, за която знаеше Себастиан. Това го доведе до:

Той бързо го задраска.

Това предположение го беше обезпокоило най-много по отношение на косвените доказателства. Този тип мислене мажеше да стане твърде доминиращ и накрая да повлияе на цялото разследване. Сега Себастиан искаше да разсъждава свободно, не да се ограничи с една-единствена гледна точка. Да погледне всички връзки и контекста, без да ги натоварва с излишно значение. Решението често се криеше в дребните детайли. Той го знаеше и написа:

И тази следа беше неубедителна. Основаваше се на чувство на Лиза, нещо, което Ваня бе доловила и усилила. Чувство, което Себастиан споделяше. Но това лесно можеше да е субективното им тълкуване на думата „тайна“. Ако човек крие нещо, то вероятно е свързано със секс. Имаше ли друго, което предполагаше, че са прави, освен чувството? Да, всъщност имаше. Себастиан написа следващото заглавие:

Това беше казал Юхан на Ваня и Себастиан, когато разговаряха с него в къмпинга. Може би беше по-важно, отколкото си беше помислил Себастиан в началото. Според Юхан това беше причината двамата с Рогер да се отчуждят. Това показваше интерес към секса от страна на Рогер, който беше толкова голям, че на Юхан му е било трудно да го понесе. Но с кого беше правил секс Рогер? Не с Лиза. Тогава с кого?

Това също не даваше покой на Себастиан. Последният телефонен разговор на Рогер. Когато безуспешно се бе опитал да се свърже с Юхан в дома му, защо не бе позвънил на мобилния му телефон? Известно време бяха работили въз основа на предположението, че Рогер не е имал време, но след като бяха проследили последната му разходка чрез камерите за наблюдение, вече нищо не показваше, че случаят е такъв. Тъкмо обратното, Рогер беше вървял през града доста дълго време след телефонното обаждане до дома на Юхан, преди да се качи в колата. Имал беше време. Най-вероятната догадка беше, че причината за обаждането до Юхан не е била важна. Може би оставянето на съобщение би било достатъчно. Може би.

Себастиан стана и извади още едно шише вода от хладилника. Забравяше ли нещо? Несъмнено много неща. Започваше да се чувства уморен и отчаян колко трудно е да разбере Рогер. Знаеше, че пропуска нещо. Той започна да прелиства училищните документи, годишника, последните характеристики на Рогер. Не откри нищо освен факта, че работата на Рогер се е подобрила. Особено по предмета на Беатрис. Тя, изглежда, беше добра учителка. Себастиан успя да разбере само това.

Той пак стана. Чувстваше, че се нуждае от свеж въздух, за да проясни съзнанието си и да обмисли нещата в перспектива. Знаеше как протича мисловният му процес. Понякога минаваше известно време, докато му хрумне идеята, която размества късчетата на ребуса по правилния начин. Друг път изобщо не му хрумваше. Като с всички процеси, нямаше гаранция.

Агентът по недвижими имоти дойде в осем и половина. В това време Себастиан нетърпеливо беше събрал багажа си и пак бе ходил на разходка. Все още нищо. Мисловният му процес се въртеше в същата стара схема. Може би тайната на Рогер беше неразгадаема, поне с информацията, с която разполагаше той.

Агентът караше голям, лъскав мерцедес и имаше широка, прекалено радостна усмивка и безупречно сако. Себастиан го намрази от пръв поглед. Дори не стисна протегнатата му ръка.

— Е, значи искате да продавате?

— Искам да се махна оттук колкото е възможно по-скоро. Дайте ми договора и ще го подпиша. Казах ви го по телефона.

— Добре, но може би все пак трябва да прегледаме детайлите на споразумението.

— Не е необходимо. Вие взимате процент от крайната сума, нали?

— Да…

— Колкото по-висока е цената, толкова повече взимате.

— Именно.

— Само това ми трябва да знам. Имате стимул да продадете къщата на възможно най-добра цена. Това ми е достатъчно. — Себастиан кимна на агента и взе писалката си, готов да подпише договора.

Петер Ниландер го погледна недоверчиво.

— Мисля, че първо трябва да огледам къщата.

— В такъв случай ще се обадя на някой друг. Искате ли да подпиша или не?

Агентът се поколеба.

— Какво ви накара да изберете нас?

— Вие бяхте първата агенция в телефонния указател с телефонен секретар, който приема съобщения. Доволен ли сте? А сега бих искал да подпиша, моля.

Ниландер се усмихна самодоволно.

— Много съм щастлив да го чуя. Проблемът е, че тези телефонни секретари, които съобщават само работното време и казват на клиента да се обади отново, се използват все повече. Но аз се сетих, че в такъв случай клиентът ще позвъни на някой друг. Хитро, нали?

Себастиан предположи, че въпросът е реторичен. Определено нямаше намерение да потвърждава теорията на агента, като му каже, че е направил точно това.

— Имам предвид, че е невероятно важно да бъдеш достъпен за клиента. Телефонният ми номер е в папката ви — продължи Ниландер, без да дочака отговора, който и без това нямаше да последва. — И сте добре дошли да ми се обадите по всяко време, ако имате въпроси — вечер, през уикендите, когато искате. Така работя.

Сякаш за да докаже колко е достъпен по всяко време, телефонът на агента иззвъня, преди той да има възможността да продължи да говори. Себастиан го погледна уморено. Искаше му се изобщо да не му се беше обаждал.

— Здравей, скъпа. Ами да, малко е неудобно… но не се притеснявай. — Ниландер се отдалечи, за да говори по-уединено. — Скъпа, ще се справиш. Можеш да го направиш. Сигурен съм. А сега трябва да затварям. Обичам те. — Той приключи разговора и се обърна към Себастиан, усмихвайки се в знак на извинение. — Съжалявам. Беше приятелката ми. Отива на събеседване за работа и е нервна.

Себастиан се втренчи в човека, който стоеше пред него, човека, за когото вече знаеше твърде много, и се замисли за някаква убийствена забележка, с която да му затвори устата. За предпочитане толкова злобна, че агентът да онемее. И тогава му хрумна. Онова, което чакаше.

Мисловният процес.

Връзката.

На кого се обаждаш?

Василиос Кукувинос си помисли, че пътуването е много странно. Беше качил мъжа с чантата пред къщата му. Човекът говореше напрегнато. Поиска да отидат първо до гимназия „Палмльовска“ и после веднага да потеглят отново. Дори не искаше да слезе от таксито, а само да отидат дотам. Колкото е възможно по-бързо.

Щом стигнаха, мъжът помоли Василиос да занулира километражния брояч, да обърне и да кара до мотела край Е18 по най-краткия път. Той извади карта, за да му покаже къде е мотелът, но Василиос го увери, че познава добре Вестерос. След това пътуваха мълчаливо, но когато от време на време поглеждаше крадешком мъжа, Василиос забеляза, че не го свърта на едно място. Изглеждаше изключително развълнуван.

Докато се приближаваха към мотела, клиентът промени решението си и каза на Василиос името на една улица, където иска да отиде. „Спренггренд“. И не само това, ами поиска да влязат в улицата, да обърнат и да спрат. Когато Василиос го направи, човекът провери километража, който показваше близо девет километра. Клиентът даде на Василиос кредитната си карта и му каза да почака няколко минути, а после слезе от таксито и хукна по посока на мотела.

Василиос изключи двигателя и слезе да пуши. Поклати глава. Ако в края на краищата мъжът искаше да отиде в мотела, той щеше да го закара дотам. Василиос беше дръпнал само няколко пъти от цигарата, когато клиентът се върна. Изглеждаше още по-напрегнат и развълнуван, ако това беше възможно. Беше пребледнял. В ръката си държеше нещо, което приличаше на училищна брошура. Таксиметровият шофьор позна снимката. Онова снобско училище, откъдето дойдоха преди малко. Гимназия „Палмльовска“.

Василиос се качи в колата. Този път клиентът пожела да отидат до футболното игрище край жилищния комплекс и после пак до училището.

И през цялото време не откъсваше очи от километражния брояч.

Пътуването определено беше много странно.

Много странни осемнайсет километра.

Себастиан трябваше да се досети. Той повече от всеки друг трябваше да се досети. Беше го изживял лично. Промяната, силата, властта в нея, когато я опознаеш. Начинът, по който тя те увлича и искаш да я видиш отново.

Както е бил увлечен Рогер.

Рогер се е нуждаел от някого. Някой, който да го подкрепя. Някой, който да е на негова страна, когато е сменил училището. Някой, на когото може да се обади, когато е нервен. Когато го пребият. Някой, когото е обичал. Рогер се беше обадил.

Но не на Юхан.

А на Беатрис.

Когато хукна към мотела, Себастиан имаше само предчувствие. Чувство, което изпита, когато таксито обърна и спря. Чувство, че мотелът е по-важен, отколкото мисли. Че Рогер не е отишъл там случайно. Той беше ходил там и преди. Но не с Рагнар Грот. Когато Себастиан показа училищната брошура на жената на рецепцията, подозренията му се потвърдиха.

О, да, Беатрис е била там.

Няколко пъти.

Тя беше не само прилепчива, а нещо много повече.