Човекът, който не беше убиец

8.

— Защо избяга?

Ваня и Били седяха срещу Леонард Лундин в безлично обзаведената стая. Маса и три доста удобни стола. Тапети в убити тонове, тук-там плакати в рамка, лампион в единия ъгъл зад малък фотьойл. Дневна светлина през прозореца, който, вярно, беше с матови стъкла, но все пак пускаше светлина. Приличаше повече на стая в евтино общежитие, отколкото на помещение за разпити, без легло, но имаше две камери за наблюдение, които записваха всичко в съседната стая.

Леонард се беше прегърбил на ръба на стола. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а краката му без обувки бяха протегнати от двете страни на масата. Не поглеждаше полицаите и се беше втренчил в една точка някъде долу вляво. Езикът на тялото му показваше липса на интерес и може би известно презрение.

— Не знам. Рефлекс.

— Когато полицията иска да говори с теб, рефлексът ти е да избягаш? Защо?

Леонард повдигна рамене.

— Направил ли си нещо незаконно?

— Вие, изглежда, мислите така.

Ироничното в случая беше, че те не си бяха помислили такова нещо, когато отидоха в дома на Лундинови да говорят с него, но бягството му по чорапи през прозореца определено засилваше интереса им и степента на подозрение. Ваня вече беше решила, че трябва да претърсят стаята на Леонард. Да избяга през прозореца беше доста крайна мярка. Вероятно в стаята имаше неща, които той не искаше да видят. Неща, които го свързваха с убийството. Засега те знаеха само, че в петък вечерта Леонард е обикалял с мотопеда си около жертвата. Ваня насочи разговора в тази посока.

— Миналия петък си видял Рогер Ериксон.

— Така ли?

— Един свидетел ви е видял заедно. На „Густавсборгсгатан“.

— В такъв случай, предполагам, че съм бил там. И какво от това?

— „В такъв случай, предполагам, че съм бил там…“ Това признание ли е? — Били вдигна глава от тефтера си и се втренчи в момчето. — Видя ли Рогер миналия петък?

Леонард срещна за миг погледа му и сетне кимна. Били преведе кимането в думи за касетофона на масата.

— Отговорът на Леонард на въпроса е „да“.

Ваня продължи:

— Ти и Рогер сте ходили в едно и също училище, но после той се е преместил в друго. Знаеш ли защо?

— Ще трябва да попитате него.

Толкова глупаво. Толкова… непочтително. Били изпита желание да сграбчи Леонард и хубавичко да го разтърси. Ваня усети това и дискретно сложи ръка на рамото на колегата си. Без следа от раздразнение или най-малкия знак, че е допуснала да бъде провокирана, тя разгърна папката пред себе си на масата.

— Много бих искала да го направя, но той е мъртъв, както сигурно знаеш. Някой е изтръгнал сърцето му и е изхвърлил трупа в блато. Имам снимки.

Ваня започна да нарежда на масата гланцови, силно увеличени фотографии от мястото, където беше намерено тялото, и от моргата. И Ваня, и Били знаеха, че няма абсолютно никакво значение колко смърт е видял човек във филми и видеоигри. Никое информационно средство не може да представи реално смъртта. Нито дори най-талантливият експерт по специални ефекти не може да пресъздаде какво е чувството, когато видиш труп. Особено ако като Леонард си видял човека жив само преди седмица.

Леонард погледна снимките. Опита се да изглежда равнодушен, но Ваня и Били видяха, че му е трудно, ако не и невъзможно да ги гледа. Това обаче не означаваше нищо. Можеше да е вина, но можеше и да е само шок. Фотографии като тези имаха едно и също въздействие и върху извършители, и върху невинни. Почти без изключение. Ето защо реакцията не беше най-важното нещо. Важното беше да накарат Леонард да приеме сериозно разпита. Да зареже грубото, уклончиво отношение. Ваня продължи да нарежда снимките една до друга, бавно и спокойно, и Били остана поразен от факта, че никога не престава да й се възхищава. Въпреки че тя беше година и нещо по-млада от него, беше му като голяма сестра, която има отлични оценки по всичко, но пак съумява да бъде готина, а не зубрачка. И винаги е готова да помогне на по-малките си братя. Тя се наведе към Леонард.

— Дошли сме да заловим човека, който е направил това. И ще го сторим. В момента имаме само един заподозрян и това си ти. Затова, ако искаш да излезеш оттук и да се хвалиш на приятелите си, че си избягал от ченгетата, по-добре се откажи от това държане и започни да отговаряш на въпросите ми.

— Казах ви, че съм го видял миналия петък, нали?

— Но аз не те попитах това. Попитах те защо Рогер се е преместил в друго училище.

Леонард въздъхна.

— Предполагам, че се държахме малко неприятно с него. Не знам дали затова се е преместил. Но не бях само аз. Никой в училище не го харесваше.

— Разочароваш ме, Леонард. Коравите момчета не обвиняват други хора. Ти си бил един от главните виновници, нали? Така поне ни казаха.

Лео я погледна и се приготви да отговори, когато се намеси Били:

— Хубав часовник. „Тонино Ламборгини Пилот“ ли е?

В стаята настъпи мълчание. Ваня погледна изненадано Били. Не защото беше разпознал часовника на ръката на Леонард, а защото неочаквано се беше обадил. Леонард премести скръстените си ръце така, че дясната да закрие часовника, но не каза нищо. Не беше необходимо. Ваня отново се наведе към него.

— Ако нямаш касова бележка за часовника, ще имаш сериозни неприятности.

Леонард погледна полицаите.

Видя сериозните им изражения.

Преглътна.

И започна да им разказва. Всичко.

— Той призна, че е откраднал часовника. Излязъл с мотопеда си и видял Рогер тук. — Ваня начерта кръстче на картата на стената. Целият екип беше в стаята. Урсула и Торкел слушаха внимателно Били и Ваня, които им разказваха най-важните моменти от разпита на Лео. — Твърди, че само се занасял и започнал да кара в кръг около Рогер. След това според Леонард Рогер го блъснал и го съборил от мотопеда. Започнали да се карат сериозно и се сбили. От носа на Рогер потекла кръв. След няколко удара Леонард го повалил на земята и му взел часовника за наказание.

Никой не каза нищо. В момента единственото, което имаха срещу Леонард, беше часовникът. В показанията на свидетеля и сред веществените доказателства нямаше нищо, което да предполага, че той лъже. Ваня продължи:

— Но разбира се, Леонард казва така. Боят може лесно да е излязъл от контрол и той да е извадил нож и да е наръгал Рогер.

— Повече от двайсет пъти? На сравнително централна улица? Без никой да види нищо? — недоверчиво попита Урсула.

— Не знам как изглежда районът. Леонард може да се е паникьосал. Един удар с ножа, и Рогер остава да лежи там и да крещи. Лео осъзнава, че е загазил яко, извлича го в храстите и продължава да забива ножа в него, за да го накара да млъкне.

— Ами сърцето? — Урсула все още не беше убедена в тази версия.

Ваня разбираше съмненията й.

— Не знам. Но каквото и да се е случило, станало е след девет вечерта. Лео потвърди часа. Погледнал часовника, когато го свалил от китката на Рогер. Това означава, че Рогер не е бил с Лиза до десет, както тя настоява.

Торкел кимна.

— Хубаво, добра работа. Нещо от мястото, където е бил намерен трупът? — Той се обърна към Урсула.

— Не много. Следите от гуми, които открихме, са от „Пирели Р7“. Не съвсем стандартни гуми, но все пак често срещани. И очевидно не знаем със сигурност дали следите са от колата, която е докарала трупа.

Урсула извади лист хартия и снимка на следите от автомобилни гуми от папката си и ги даде на Били, който отиде да сложи на таблото новата информация.

— Леонард Лундин има ли достъп до кола? — попита Торкел, докато Били закачаше снимката и листа с данните за гумите „Пирели“.

— Доколкото ни е известно, не. Сутринта на алеята пред дома му нямаше кола.

— Тогава как е преместил трупа в Листашер? С мотопеда си?

Всички се умълчаха. Не, разбира се. Неиздържаната теория как може да е извършено убийството изведнъж стана още по-слаба. Трябваше обаче да бъде проверена, преди да я отпишат напълно.

— Урсула и аз ще вземем двама униформени полицаи и ще претърсим дома на Лундинови. Били, ще отидеш ли на „Густавсборгсгатан“ да провериш дали има вероятност убийството да е станало там? Ваня, искам да…

— Да отида отново да говоря с Лиза Хансон — довърши тя изречението му със зле прикрито ликуване.

Клара стоеше пред къщата и пушеше. Преди половин час бяха дошли някакви други полицаи от „Риксморд“ с двама униформени колеги. Когато Клара ги попита дали може да отиде в участъка да говори с Ваня Литнер, те накратко й отговориха, че ще задържат Леонард, докато проверят информацията, която им е дал. И докато претърсят къщата й, затова, ако не възразява… Клара стоеше в градината, изгонена от собствения си дом, пушеше, трепереше въпреки пролетната топлина и се мъчеше да събере мислите си. Или по-скоро, да прогони мисълта, която непрекъснато се връщаше и я плашеше повече от всичко друго: че Леонард може наистина да има нещо общо със смъртта на Рогер. Клара знаеше, че те не бяха добри приятели. О, я стига, кого заблуждаваше? Леонард тормозеше Рогер. Заяждаше се с него. Веднъж употреби насилие.

Когато момчетата бяха в прогимназията, няколко пъти викаха Клара при директора. Последния път говореха, че ще изключат Леонард, но разбира се, ходенето на училище беше задължително. Може ли Клара да говори с Леонард и да реши проблема на домашна територия, така да се каже? Информираха я, че е изключително важно въпросът да бъде решен. Исковете за компенсации срещу училища, които не могат да се преборят с тормоза, ставали все по-чести и скъпи. А училище „Викинга“ нямало интерес да стане част от растящата статистика.

Някак бяха оцелели. След пролетния срок, когато Клара почувства, че не прави нищо друго, освен да заплашва и да подкупва Леонард, момчетата завършиха училище и през лятната ваканция тя успя да се убеди, че нещата ще бъдат по-добре в гимназията. Това щеше да бъде ново начало. Но не беше. Защото Леонард и Рогер попаднаха в една гимназия.

Училище „Рунебергс“. Леонард все още учеше там. Рогер напусна само след месец и нещо. Клара знаеше, че синът й вероятно е главната причина за преместването на Рогер в друго училище. Но имаше ли нещо повече? Тя се ядоса на себе си, че допуска подобна мисъл да влезе в главата й. Що за майка беше? Ала не можа да я прогони напълно. Убиец ли беше синът й?

Клара чу стъпки, които се приближаваха по алеята за коли, и се обърна. Към нея вървеше Себастиан, носейки два найлонови плика от „Статойл“. Тя стисна устни.

— Виждам, че си се върнала — каза той, кимайки към къщата, когато стигна до нея. — Може да чакаш в моята къща, ако искаш. Те ще се забавят.

— Сега изведнъж се заинтересува, а?

— Не особено, но съм добре възпитан. Все пак сме съседи.

Клара изсумтя и го погледна студено.

— Ще се оправя, благодаря.

— Сигурен съм, но ти трепериш и целият квартал знае, че полицията е тук. Това означава, че е само въпрос на време, преди да се появят и репортерите. И те няма да се спрат пред оградата на двора. Ако мислиш, че аз съм костелив орех, това е нищо в сравнение с тях.

Тя го погледна отново. Всъщност вече й бяха позвънили двама журналисти. Единият — четири пъти. Клара нямаше абсолютно никакво желание да се среща с тях. Тя кимна и пристъпи няколко крачки към него. Двамата се отправиха към портата.

— Себастиан?

Той веднага позна гласа и се обърна към човека, когото не беше виждал много отдавна. На стъпалата пред къщата на Клара стоеше Торкел с меко казано, озадачено изражение. Себастиан бързо се обърна към Клара.

— Влизай, вратата е отворена. Може ли да вземеш тези неща? — Той й даде торбите. — И ако искаш да обядваш, започвай.

Клара взе пликовете, леко изненадана. За секунда изглеждаше така, сякаш мислеше да попита нещо, но после промени решението си и тръгна към къщата на Себастиан. Той погледна Торкел, който почти беше стигнал до него. Изражението му говореше, че не може да повярва на очите си.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Торкел протегна ръка и Себастиан я стисна.

— Радвам се да те видя. Много време мина. Какво правиш във Вестерос?

— Живея ей там. — Себастиан посочи съседната къща. — Това е къщата на майка ми. Тя почина. Ще я продавам, затова съм дошъл.

— Съжалявам за майка ти.

Себастиан повдигна рамене. Нямаше за какво да се съжалява и Торкел би трябвало да го знае, защото въпреки всичко те бяха много близки доста години. Вярно, това беше отдавна, по-точно преди дванайсет години, но много пъти бяха обсъждали родителите на Себастиан и взаимоотношенията му с тях. Торкел несъмнено го каза от учтивост. Защо иначе ще го прави? За тях беше минало твърде много време, за да започнат оттам, откъдето бяха приключили. Твърде много време, за да могат дори да кажат, че се познават вече. Твърде много време разговорът да потече като поток през пролетта. Последва кратко мълчание.

— Още работя в „Риксморд“ — рече Торкел, нарушавайки мълчанието след няколко секунди.

— Предположих. Чух за момчето.

— Да…

Пак мълчание. Торкел се прокашля и врътна глава към къщата на Лундин.

— По-добре да тръгвам…

Себастиан кимна с разбиране. Торкел му се усмихна.

— По-добре тръгвай да не те види Урсула.

— Още ли работите заедно?

— Тя е най-добрата.

— Аз съм най-добрият.

Торкел погледна мъжа, когото преди много години би описал като приятел. Не най-близкият или дори добър приятел, но определено приятел. Той можеше да подмине забележката на Себастиан без коментар, да кимне в знак на съгласие, да се усмихне, да го потупа по рамото и да влезе в къщата, но нямаше да е честно — към нито един от тях. Ето защо каза:

— Ти беше най-добрият. В много неща. И напълно безполезен в други.

Себастиан не искаше да каже нищо със забележката си. Изтърси го просто така. През четирите години, в които бяха работили заедно, той и Урсула непрекъснато си бяха съперничили. В различни области. Различни задачи. Различни методи. Всичко. Единственото, за което бяха на едно мнение, беше, че само единият от тях може да е най-добрият в екипа. Така бяха устроени. Торкел обаче беше прав. Себастиан беше ненадминат в много — или поне в някои — области, а в други беше напълно безполезен. Той се усмихна вяло на Торкел.

— За съжаление развивам безполезната си страна. Пази се.

— Ти също.

Себастиан се обърна и тръгна към портата. За негово огромно облекчение Торкел не предложи „Трябва да се видим някоя вечер“ или „Хайде да пием бира някой път“ И той също очевидно не изпитваше необходимост да подновява приятелството си с него.

След като Себастиан се насочи към дома си, Торкел забеляза, че Урсула е излязла от къщата на Клара, стои на стъпалата и гледа към мъжа, който влезе в съседната къща. Ако изражението на Торкел показваше крайна изненада, когато видя Себастиан, то на лицето на Урсула беше изписано нещо съвсем различно.

— Това Себастиан ли беше?

Торкел кимна.

— Какво прави тук, по дяволите?

— Явно майка му е живяла тук.

— Разбирам. И с какво се занимава напоследък?

— Развива безполезната си страна.

— Значи няма промяна — троснато отбеляза Урсула.

Торкел се подсмихна, когато си спомни как Урсула и Себастиан се караха за всеки детайл, всеки анализ и всяка стъпка в разследването. Те всъщност много си приличаха и вероятно затова не можеха да работят заедно.

Двамата тръгнаха към къщата. Урсула даде на Торкел запечатан найлонов плик. Той го взе и я погледна озадачено.

— Какво е това?

— Тениска. Намерихме я в коша за пране в банята. Цялата е изцапана с кръв.

Торкел погледна с подновен интерес дрехата в плика. Нещата не изглеждаха добре за Леонард Лундин.

Вторият разговор с Лиза Хансон отне повече време, отколкото се беше надявала Ваня. Тя отиде в гимназия „Палмльовска“, в покрайнините на Вестерос. Училището очевидно имаше амбиции. Дървета, посадени в прави редици, боядисани в жълто каменни стени без следа от графити, неизменно в първата десетка по отношение на националните тестове. Училище, което изобщо не беше по възможностите на хлапета като Леонард Лундин.

Това беше училището на Рогер. Тук се беше преместил от „Рунебергс“, в центъра на града. Ваня имаше чувството, че може би в смяната на училищата има нещо, което трябва да се провери. Рогер се беше преместил от една среда в друга. Случило ли се беше нещо, свързано с преместването? Големите промени може да доведат до конфликти. Тя реши да научи повече за Рогер и какъв всъщност е бил. Това щеше да бъде следващата й стъпка. Първо трябваше да разбере какво е станало през липсващите часове, за които Лиза Хансон толкова упорито отказваше да признае.

Измина половин час, докато Ваня най-после откри в кой клас е Лиза, намери стаята и прекъсна урока по английски.

Другите ученици започнаха любопитно да шушукат, когато Лиза стана и според Ваня предизвикателно бавно тръгна към нея. Едно момиче на първата редица вдигна ръка, но не си направи труда да изчака реакция от нито от учителя, нито от Ваня, и попита:

— Знаете ли вече кой го е направил?

Ваня поклати глава.

— Не, още не.

— Чух, че било момче от предишното му училище.

— Да, Лео Лундин — обади се момче с къса подстрижка и две големи обеци с изкуствени скъпоценни камъни на ушите. — От предишното училище — поясни той, когато Ваня не реагира на името.

Тя не беше изненадана. Градът беше относително малък и хлапетата постоянно бяха във връзка помежду си. Разбира се, те си бяха изпратили съобщения по мобилните телефони, туитър и електронната поща, че един от връстниците им е прибран за разпит. При това при доста зрелищни обстоятелства. Ваня обаче нямаше намерение да прави нищо, за да разпространи слуховете. Напротив.

— Говорим с колкото е възможно повече хора и все още разследваме всяка възможна хипотеза — отвърна тя, пусна Лиза да мине пред нея и затвори вратата на класната стая.

В коридора Лиза скръсти ръце на гърдите си, втренчи се дръзко във Ваня и я попита какво иска. Ваня обясни, че трябва отново да провери някои от нещата, които й е казала.

— Позволено ли ви е да ме разпитвате, когато родителите ми не присъстват?

Ваня изпита раздразнение, но се постара да не го покаже. Усмихна се и спокойно отговори:

— Не те разпитвам. Ти не си обвинена в нищо. Това е само приятелски разговор.

— И все пак предпочитам майка ми или баща ми да са тук.

— Защо? Ще ни отнеме само няколко минути.

Лиза повдигна рамене.

— И все пак предпочитам.

Ваня не можа да сдържи въздишката си на раздразнение, но знаеше, че не може да продължи разговора против волята на Лиза. Момичето се обади на баща си, който явно работеше наблизо, и след като отказа предложението на Ваня за чаша кафе или безалкохолно в столовата, двете слязоха на партера да го чакат.

Ваня се възползва от възможността и се обади на Били и Урсула. Били й каза, че е невъзможно такова жестоко убийство да е станало на „Густавсборгсгатан“. Близостта на колежа, плувният басейн и спортното игрище означаваше, че там има голямо улично движение и много минувачи. На незастроените парцели имаше паркинги и открити пространства. Определено беше твърде рано да отпишат Лео Лундин от разследването, но трябваше да измислят друг, по-реалистичен сценарий. Хубавото беше, че Били е видял камери за наблюдение на улицата. Ако извадеха късмет, събитията в онази петъчна вечер щяха все още да са достъпни някъде. Той се готвеше да отиде да провери.

Урсула нямаше много за докладване, освен че изцапаната с кръв тениска е изпратена за анализ. Тя беше огледала гаража и мотопеда, където нямаше следи от кръв, и щеше да започне да претърсва къщата. Ваня й напомни да бъде особено старателна в стаята на Лео, но Урсула отвърна, че е невъзможно да бъде по-старателна от всеки друг път.

Лиза седеше на пода с гръб към стената и гледаше Ваня, която крачеше напред-назад, допряла до ухото си мобилния телефон. Девойката създаваше впечатлението, че е отегчена, но мозъкът й трескаво се опитваше да отгатне какво иска да я пита полицайката този път. И как ще отговори. Накрая реши да се придържа към стратегията си. Ако я попита за подробности, нямаше да си ги спомня.

Рогер дойде.

Домашните.

Чай.

Телевизия.

Рогер си тръгна.

Обикновена, малко скучна петъчна вечер. Въпросът беше дали това щеше да е достатъчно.

Бащата на Лиза дойде двайсетина минути по-късно. Ваня не знаеше дали огромният Иисус от мъниста, все още пресен в паметта й, или евтиният бледосив костюм и старателно пригладената коса в стил Кен я накараха да си помисли за Свободната църква, когато по коридора се втурна един изключително възмутен мъж. Той развълнувано се представи като Улф и после три минути информира Ваня, че смята да докладва факта, че полицейски служител се е опитал да разпита непълнолетна в отсъствието на родител или настойник, при това в училището на дъщеря му! Направо можели да закачат табелка с надпис „Заподозряна“ на врата й! Имала ли представа Ваня как клюкарстват тийнейджърите? Не може ли да бъде малко по-дискретна?

Ваня спокойно обясни, че Лиза всъщност не е непълнолетна според закона, че все още е последният човек, видял жив Рогер — с изключение на убиеца, добави тя за по-сигурно — и че иска само да провери част от информацията. Нещо повече, веднага щом Лиза изразила желание да присъства баща й, Ваня се съгласила и досега не е задала на момичето нито един въпрос. Улф погледна дъщеря си за потвърждение и тя кимна. Освен това Ваня предложи да придружи Лиза обратно до класната стая и да обясни, че тя по никакъв начин не е заподозряна във връзка с убийството на Рогер Ериксон.

Улф, изглежда, остана доволен и малко се успокои. Тримата влязоха в чистата и подредена обща стая и седнаха на канапетата.

Ваня обясни, че в хода на разследването са научили от два независими източника, че Рогер е бил в града малко след девет часа в петък вечерта, а не при Лиза, в дома й, както твърди тя. За нейна изненада Улф дори не се обърна към Лиза, преди да коментира думите й.

— В такъв случай източниците ви грешат.

— И двата ли? — Ваня не можа да прикрие учудването си.

— Да. Щом Лиза казва, че Рогер е бил с нея до десет, значи е било така. Дъщеря ми не лъже. — Той покровителствено прегърна Лиза, сякаш да наблегне на твърдението си.

— Но тя може да е сгрешила за часа. Случват се такива неща — помъчи се да възрази Ваня и насочи вниманието си към Лиза, която мълчаливо седеше до баща си.

— Тя казва, че Рогер си е тръгнал, когато по „Канал 4“ са започнали новините. Те започват в десет всяка вечер, ако съм разбрал погрешно.

Ваня се отказа и заговори директно на Лиза:

— Има ли вероятност да си допуснала грешка за часа, в който си е тръгнал Рогер? Важно е да уточним всичко, за да можем да намерим човека, който го е убил.

Лиза се притисна до ръката на баща си и поклати глава.

— Добре, тогава всичко е ясно. Ако няма още нещо, трябва да се връщам на работа — каза Улф.

Ваня не спомена, че е чакала половин час за възможността да зададе въпроса си и че тя също има работа, вероятно по-важна от неговата. Тя направи един последен опит.

— Двамата, с които разговаряхме, са сигурни за часа, напълно независимо един от друг.

Улф се втренчи в нея и когато отново заговори, в гласа му прозвуча по-груб тон:

— Дъщеря ми също е сигурна. И това означава думата на един човек срещу думата на друг, не сте ли съгласна?

Ваня не можеше да продължи по-нататък. Лиза не проронваше нито дума, а Улф й даваше ясно да разбере, че възнамерява да присъства на всеки бъдещ разговор. Ваня не си направи труда да му каже, че присъствието му ще зависи от нея и колегите й, не от него. Тя изчака мълчаливо, докато Улф стана, прегърна дъщеря си, целуна я по бузата, ръкува се с Ваня и леко кимна, а после излезе от общата стая и от сградата.

Ваня стоеше и гледаше след него. Страхотно е да имаш родител, който е сто процента на твоя страна. Твърде често в работата си Ваня срещаше точно обратното. Или по-скоро семейства, в които тийнейджърите бяха повече или по-малко непознати и родителите нямаха представа какво правят децата им или с кош. Ето защо един баща, който дойде, зарязвайки работата си, прегърна дъщеря си, имаше й доверие и я защити, беше приятно разнообразие в света на Ваня. Би трябвало да бъде. Защото тя не можеше да се отърси от чувството, че Улф защитава облика на идеалното семейство с добре възпитана дъщеря, която никога не лъже, вместо да подкрепи самата Лиза. Че избягването на клюките и спекулациите на всяка цена е по-важно, отколкото да се стигне до истината какво се е случило в онази петъчна вечер. Ваня се обърна към Лиза, която гризеше нокътя на безимения си пръст.

— Ще те изпратя до класната стая.

— Не е необходимо да го правите.

— Знам, но все пак ще дойда.

Лиза повдигна рамене. Двете минаха мълчаливо покрай редици шкафчета и вратата на столовата, а после завиха надясно и се качиха на първия етаж по широкото каменно стълбище. Лиза вървеше с наведена глава и бретонът й пречеше на Ваня да види изражението на лицето й.

— Какво имате сега?

— Испански.

— Que hay en el bolso?

Лиза вдигна глава и погледна Ваня напълно недоумяващо.

— Означава: „Какво имаш в чантата си?“ — поясни Ваня.

— Знам.

— Учих испански в училище и си спомням само това.

— Да.

Ваня млъкна. Дали с това кратко „да“ момичето й даде да разбере, че изобщо не се интересува от жалките й познания по испански? Те явно бяха стигнали до класната стая. Защото Лиза забави крачка и посегна към дръжката на вратата. Ваня сложи ръка на рамото й. Момичето се скова и отново я погледна.

— Знам, че лъжеш — тихо каза Ваня, като я гледаше в очите. Лицето на Лиза беше безизразно. — Не знам защо, но ще разбера.

Ваня млъкна и зачака някаква реакция от Лиза. Нищо.

— Сега, след като ти е ясно, че знам, има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Лиза поклати глава.

— Какво?

— Например истината.

— Трябва да съм в часа по испански. — Лиза погледна ръката на Ваня, която все още беше на рамото й. Ваня я дръпна.

— В такъв случай несъмнено ще се видим пак.

Ваня тръгна по коридора. Лиза стоя и я гледа, докато се скри зад остъклените врати в дъното, а после бавно пусна дръжката на вратата, отдалечи се на няколко крачки, извади мобилния си телефон и набра номер. Тя не пазеше в списъка с контактите името и номера на човека, на когото се обади, и всеки път изтриваше списъка с обажданията си. Не се знаеше дали някой няма да провери телефона й. След няколко позвънявания човекът отговори.

— Аз съм. — Лиза отново огледа коридора. Нямаше никого. — Полицията току-що беше тук.

Тя завъртя очи в отговор на въпроса на човека от другия край на линията.

— Не, разбира се, че не им казах нищо, но те ще разберат. Едната говори с мен вече два пъти. И ще дойде пак, сигурна съм.

Лиза, която беше съумяла да изглежда незаинтересувана по време на целия разговор с Ваня, сега изглеждаше разтревожена. Криеше истината отдавна. Беше я напъхала в ъгълче дълбоко в съзнанието си и я беше заровила. Сега обаче започваше да осъзнава, че има много сили, които твърдо са решили да я изкопчат от нея, и твърдостта й започваше да отслабва. Човекът от другия край на телефонната линия се опита да й вдъхне смелост. Да повдигне духа й. Да я снабди с аргументи. Лиза кимна. Почувства се малко по-добре. Вероятно всичко щеше да бъде наред. Тя бързо приключи разговора, когато чу стъпки в коридора зад себе си, прибра кичур коса, който се беше заплел в миглите й, потисна безпокойството си и влезе в часа по испански, като се постара да изглежда колкото може по-равнодушна.

Лена Ериксон прекара сутринта на същия фотьойл като вчера и после започна да обикаля из апартамента. Пушеше цигара след цигара. Тънка синкава мъгла от никотин и катран изпълваше малкия тристаен апартамент на първия етаж. Не я свърташе на едно място за дълго. Известно време седя на все още неоправеното легло на Рогер, но не можеше да гледа джинсите му, купчините учебници, старите му видеоигри, съхранилите се доказателства, че някога в тази стая е живяло шестнайсетгодишно момче. Опита се да намери спокойствие в банята, кухнята и своята спалня, но всичко й напомняше за сина й толкова силно, че продължи да се мести от стая в стая. Не можеше да си намери място от мъка.

Имаше и нещо друго, което я караше да обикаля насам-натам толкова неспокойно. Гласът.

Тънкото гласче дълбоко в душата й.

Тя ли беше виновна? Искаше й се никога да не се бе обаждала по телефона, но беше ядосана. Искаше да отвърне на удара. И така започна всичко. Парите. Обажданията, парите, обажданията. Отново и отново, същият кръг, точно както обикаляше из апартамента. Но възможно ли беше това да е довело до трагедията? Не знаеше. И нямаше представа как да разбере. Но трябваше да знае. Трябваше да знае със сигурност, че е само майка, изгубила сина си, невинен човек, преживял най-лошото. Тя отново запали цигара. Днес щяха да ходят да пазаруват. Както обикновено, сигурно щяха да се карат за пари, дрехи, отношение, уважение — всичките тези думи, които бяха дотегнали на Рогер. Лена се разплака. Той й липсваше толкова много. Тя се свлече на колене и се остави скръбта и болката да я завладеят. Това донякъде беше катарзис, но зад сълзите Лена отново чу гласа.

Ами ако си виновна ти?

— Имаш чувството, че си лош родител. Мислиш, че правиш всичко, което можеш, но децата ти се изплъзват.

Клара изпи кафето в чашата си, остави я на масата и погледна Себастиан, който седеше срещу нея. Той кимна в знак на съгласие, въпреки че всъщност слушаше с половин ухо. Откакто бяха влезли вътре, тя говореше само за лошите отношения със сина си Леонард. Това беше напълно разбираемо с оглед на случилото се сутринта, но не особено интересно за друг освен за нея. Себастиан се питаше дали да не изтъкне, че употребата на второ лице единствено число вместо местоимението „аз“, когато Клара говори за себе си, е словесен защитен механизъм, начин да направиш провала си по-общ и по-малко личен, донякъде предпазващ от болката, но осъзна, че подобна забележка би била приета враждебно и че само ще подсили отрицателното й мнение за него. Той не искаше това.

Още не.

Не и сега, когато все още не беше решил дали да не се върне в леглото. Себастиан предпочете мекия подход. Спокойно и достойно. Разбиращо, не осъждащо. Той погледна гърдите на Клара, които изглеждаха страшно съблазнителни под жълто-кафявия й пуловер.

— Така е с децата. Понякога успяваш, друг път — не. Кръвните връзки не са гаранция за функциониращи взаимоотношения.

Себастиан трепна. По дяволите, колко язвително! Седем години изучава психология, двайсет години работи тази професия и това беше заключението му, утешителните му думи към жена, чийто живот се беше обърнал наопаки само за няколко часа.

Понякога успяваш, друг път — не.

Не беше за вярване, но Клара кимна в знак на съгласие, очевидно доволна от повърхностния му анализ. Дори му се усмихна благодарно. Определено съществуваше вероятност за секс, ако Себастиан изиграе правилно картите си. Той стана и започна да прибира чиниите и чашите от масата. Клара вече бе започнала да обядва, когато Себастиан се върна. Останали от предишния ден картофи и пържени яйца. Намерила беше в хладилника буркан с мариновано червено цвекло, което все още ставаше за ядене. И две бири с ниско алкохолно съдържание. Себастиан се нахрани с добър апетит, но Клара едва побутваше храната. Буцата в стомаха й, изглежда, се уголемяваше с всяка изминала минута и леко й се гадеше, но все пак се чувстваше добре да седи пред хубаво наредена маса. И да има с кого да разговаря.

С кого да преживява нещата.

Някой, който слуша. Който е умен.

Това й действаше успокояващо. Оказа се, че Себастиан е приятен човек, макар и малко надменен.

— Ти не си идвал тук много често, нали? — попита тя, докато той беше с гръб към нея и зареждаше съдомиялната машина. — Ние дойдохме през деветдесет и девета и мисля, че не съм те виждала нито веднъж.

Себастиан не отговори веднага. Ако Клара го беше обсъждала с Естер, както намекна по-рано в двора, тя вероятно вече беше запозната с честотата на посещенията му в дома на родителите му. Той се изправи.

— Изобщо не съм идвал.

— Защо?

— Те бяха кретени. За съжаление.

Клара го погледна и реши да зареже темата. Вярно, родителите му не се славеха като най-забавната двойка на света, но според нея майка му малко живна след смъртта на баща му преди няколко години. Стана по-лесно да се говори с нея. Дори пиха кафе заедно няколко пъти и Клара искрено се разстрои в деня, когато разбра, че на Естер не й остава да живее много.

На вратата се позвъни и в следващия момент чуха, че се отваря. Торкел извика за поздрав и влезе.

— Приключихме, затова може да се приберете вкъщи — каза той на Клара. — Извинете ни, ако сме ви създали неудобство.

Невъзможно беше да се долови искрено съжаление в гласа му. Коректен както винаги. Себастиан едва забележимо поклати глава. Неудобство. Тази дума сигурно беше включена в правилника или наръчника от петдесетте години как трябва да се държи полицаят с членовете на обществото. Торкел очевидно беше създал неудобство на Клара. Той бе отвел сина й за разпит и бе преобърнал наопаки къщата й. Клара обаче не реагира. Тя стана и се обърна към Себастиан сякаш нарочно.

— Благодаря за обяда. И за компанията — рече и излезе от кухнята, без дори да погледне Торкел.

Когато външната врата се затвори след нея, Торкел пристъпи в кухнята. Себастиан не помръдна от мястото си. Беше се облегнал на плота.

— Виждам, че изобщо не си се променил. За дамите все още си рицар с бляскави доспехи.

— Тя стоеше навън и трепереше.

— Ако беше бащата на Лео Лундин, още щеше да стои там. Може ли? — Торкел посочи към кафемашината, която работеше, и в каната беше останало кафе.

— Разбира се.

— Чаши?

Себастиан кимна към единия от бюфетите в кухнята и Торкел извади голяма финландска чаша на червени ивици.

— Радвам се, че те виждам отново. Мина много време.

Себастиан се уплаши, че в края на краищата, това може да е встъпление, което да завърши с предложение да отидат заедно някъде или да пият бира. Той запази хладнокръвие.

— Да, определено мина много време.

— С какво се занимаваш напоследък? — Торкел изля остатъка от кафето в чашата си и изключи кафемашината.

— Живея от хонорари и застраховката на съпругата ми. А сега, след като майка ми почина, ще продам тази къща и известно време ще карам с парите от нея. Но за да отговоря на въпроса ти, напоследък не се занимавам с нищо.

Торкел се стъписа. Много информация, изречена наведнъж, не стандартното „Ами едно и също, нали знаеш“, което очакваше, помисли си Себастиан. Но пълната безучастност, съчетана със смъртните случаи в семейството, можеше да откаже Торкел да се възползва от възможността да „наваксат за изгубеното време“. Себастиан погледна бившия си колега и видя неподправена тъга в очите му. Съпричастността беше едно от най-хубавите му качества. Официален, но показващ съчувствие. Въпреки всичко, което беше видял по време на работата си.

— Застраховката на съпругата ти… — Торкел отпи глътка кафе. — Не знаех, че си се оженил.

— Да, ожених се и овдовях. За дванайсет години може да се случат много неща.

— Много съжалявам.

— Благодаря.

Настъпи мълчание. Торкел пиеше кафето си, преструвайки се, че е по-горещо, отколкото всъщност беше, за да избегне подновяване на неловкия им разговор. Себастиан се обади и му се притече на помощ. Торкел очевидно търсеше контакт и компанията му. Неизвестно защо. Себастиан можеше да си позволи още пет минути на престорен интерес.

— Ами ти? Как я караш?

— Отново се разведох. Преди три години.

— Жалко.

— Да, иначе всичко е нормално, предполагам. Още работя в „Риксморд“

— Да, каза ми.

— Да…

Отново последва мълчание.

Още една глътка кафе.

Още малко помощ. Най-малкият общ знаменател. Работата.

— Открихте ли нещо в дома на Лундин?

— Дори да сме открили, не мога да ти кажа.

— Не, разбира се. Всъщност не ме интересува. Само поддържам разговора.

Разочарование ли се изписа на лицето на Торкел? Каквото и да беше, задържа се само за секунда, а после той погледна часовника и стана.

— Време е да тръгвам. — Остави пълната до половината чаша на плота. — Благодаря за кафето.

Себастиан го последва в коридора и се подпря на стената със скръстени на гърдите ръце, наблюдавайки как Торкел взе обувалката, окачена на подставката за шапки, и нахлузи меките си кожени обувки, които беше събул до вратата. Изведнъж Себастиан видя един застаряващ мъж с прошарена коса, стар приятел, който му желаеше само доброто и с когото се беше държал откровено хладно.

— Можеше да ти изпратя картичка или нещо друго.

Торкел спря, докато обуваше обувките си, и го погледна озадачено, сякаш не беше чул добре.

— Какво?

— Ако си мислиш, че вината е твоя, задето не сме виждали толкова отдавна и че сме изгубили връзка. Казвам, че можех да се свържа с теб, ако смятах, че е важно.

Едва след няколко секунди Торкел проумя думите му. Той остави обувалката.

— Не смятам, че вината е моя.

— Хубаво.

— Поне не е само моя.

— Тогава всичко е наред.

Торкел се поколеба за момент, сложил ръка на дръжката на вратата. Дали да каже нещо? Да обясни ли на Себастиан, че ако кажеш на някого, че според теб взаимоотношенията ви не са важни и не си струва да се поддържат, това не е утешително, дори ако такава е целта? Всъщност точно обратното. Дали да го каже? Отхвърли идеята. Не трябваше да се изненадва. Много пъти се бяха шегували за това — че макар да е психолог, Себастиан не разбира чувствата на другите. Той винаги възразяваше с твърдението, че разбирането на чувствата се надценява. Интересни са мотивите, не емоциите, които са само отпадъчни продукти. Торкел се усмихна, когато осъзна, че вероятно вече е само отпадъчен продукт в паметта на Себастиан.

— Е, ще се видим — каза той и отвори вратата.

— Може би — отвърна Себастиан.

Вратата се затвори и Торкел чу превъртане на ключ. Той тръгна, надявайки се, че Урсула го чака в колата.

Торкел закрачи към участъка, а Урсула отиде да паркира колата. Не бяха разговаряли за Себастиан. Торкел направи опит, но Урсула му даде ясно да разбере какво мисли и до края на пътуването обсъждаха случая. Извършен беше първоначален анализ на изцапаната с кръв тениска и по мобилния си телефон Урсула беше научила, че кръвта е само на един човек. Рогер Ериксон. За жалост количеството кръв по-скоро подкрепяше обяснението на Лео за свиването, отколкото теорията, че е в резултат на жестоко убийство с нож, извършено в пристъп на ярост.

Освен това агресивността на момчето беше отстъпила пред ридания и хлипане по време на последния разпит и на Торкел му ставаше все по-трудно да си представи, че жалкото същество пред него може да е способно на нещо толкова добре обмислено и планирано, като да изхвърли трупа в блато. Използвайки кола, която не притежава. Не, Лео беше слабак. Въпреки факта, че бяха намерили тениската в дома му, тази хипотеза не беше реалистична.

Разбира се, те не бяха готови да го отпишат напълно. В разследването бяха допуснати достатъчно грешки. Щяха да задържат Лео за двайсет и четири часа, но ако не откриеха нищо друго, щеше да бъде трудно да убедят прокурора да се съгласи с ареста му. Торкел и Урсула решиха да съберат екипа, за да видят дали имат някакви идеи как да продължат нататък.

Мислейки за това, Торкел отвори вратата на полицейския участък, но жената на рецепцията му направи знак да се приближи.

— Имате посетител — каза тя и посочи зелената зона за чакане до прозореца. Там седеше възпълна, лошо облечена жена, която стана, щом видя, че дежурната на рецепцията сочи към нея.

— Коя е тя? — тихо попита Торкел. Не искаше да бъде съвсем неподготвен.

— Лена Ериксон. Майката на Рогер Ериксон.

Майката, това не е хубаво, помисли си той. В същия момент тя го потупа по рамото.

— Вие ли отговаряте за намирането на убиеца на момчето ми? — попита Лена Ериксон.

Торкел се обърна.

— Да. Казвам се Торкел Хьоглунд. Моите съболезнования за загубата ви.

Лена Ериксон само кимна.

— Е, Лео Лундин ли го е направил?

Торкел я погледна в очите, докато тя се беше втренчила в него с предизвикателно изражение. Искаше да знае. Естествено. Да знаеш, че убиецът е разпознат; заловен и осъден, означаваше много в процеса на овладяването на скръбта. За жалост Торкел не можеше да й даде отговора, който тя искаше да чуе.

— Съжалявам, не мога да обсъждам подробности от разследването.

— Но вие сте го арестували.

— Вече ви казах, не мога да го обсъждам.

Лена дори не си придаде вид, че слуша. Тя пристъпи към Торкел. Твърде близо. Той устоя на импулсивното си желание да се дръпне назад.

— Лео непрекъснато тормозеше Рогер. Той беше виновен, че Рогер се премести в онова префърцунено училище.

Вината определено беше на Лео Лундин. Или Леонард, каквото и да беше проклетото му име. Лена не знаеше колко дълго е продължил тормозът. Знаеше, че е започнал в прогимназията, но отначало Рогер не казваше нищо. Не спомена за обидните думи и блъскането в коридора, скъсаните учебници и разбитото си шкафче. Той измисляше оправдания, когато се връщаше вкъщи от училище без тениска или с мокри обувки. Не й каза, че тениската му е раздрана, нито че е намерил обувките си в тоалетната след часа по физкултура. Съчиняваше различни обяснения, когато парите и вещите му изчезваха. Лена обаче имаше подозрения и накрая Рогер призна част от истината.

Но всичко беше наред.

Под контрол.

Той можеше да се грижи за себе си. Ако тя се намеси, нещата можеше да се влошат. След това обаче започна насилието. Ударите. Нараняванията. Разцепената устна и насиненото око. Ритниците в главата. Тогава Лена отиде в училището. Срещна се с Лео и майка му и веднага след срещата, която продължи почти един час в кабинета на директора, осъзна, че няма да получи помощ оттам. Нямаше съмнение кой командва в дома на Лундинови.

Лена знаеше, че не е много умна в академично отношение, но разбираше какво означава властта. Умееше да разпознава съотношението на силите и да съзира структури. Невинаги шефът беше човекът, който взима решенията. Невинаги родителят беше човекът с авторитет. Училищният директор не беше истинският ръководител на персонала. Лена лесно разбра у кош е властта, как да се възползва и как да се държи, за да спечели колкото е възможно повече предимства. Или поне да избягва неизгодните положения. Някои хора вероятно я смятаха за пресметлива, други можеше да кажат, че се променя в зависимост от посоката, в която духа вятърът, а трети със сигурност си мислеха, че целува задници. Така обаче се оцелява, когато си прекарал целия си живот, заобиколен от власт; но никога не си я имал.

Не е вярно, прошепна гласчето в главата й, което не млъкна цял ден. Ти имаше власт.

Лена протони гласчето. Не искаше да го слуша. Искаше да чуе, че Лео е убил сина й. Той е бил! Тя беше сигурна. Трябваше да е така. Трябваше само да накара добре облечения мъж пред нея да го разбере.

— Сигурна съм, че е бил Лео. Той е удрял Рогер. Пребивал го е. Не съобщихме на полицията, но може да проверите в училището. Лео е бил. Знам, че е бил той.

Торкел разбираше упоритостта и убедеността й. Виждал беше това много пъти. Желанието не само за разкриване, но и за проумяване какво се е случило. Човекът, който беше закачал и тормозил сина й, е преминал границата. Това беше разбираемо. Имаше логика. Би направило една реалност още по-реална. Освен това Торкел знаеше, че няма да стигнат много далеч с този разговор. Той сложи ръка на рамото на Лена и я насочи внимателно и неусетно към изхода.

— Ще трябва да видим докъде ще доведе разследването. Ще ви информирам за всичко, което се случва.

Лена кимна и тръгна сама към остъклените врати, но после спря.

— Още нещо.

Торкел се приближи до нея.

— Да?

— Репортерите непрекъснато ми звънят.

Той въздъхна. Естествено, че ще звънят. В най-трудния за нея момент. Когато е най-уязвима. Нямаше значение колко пъти медиите обещаваха да се поправят след публикуването на интервюта с хора, които очевидно бяха разстроени и не съзнаваха съвсем ясно в какво се забъркват. Хора в шок и преживяващи дълбока скръб.

Това беше като природен закон.

Убито е дете.

Репортерите звънят.

— От опит знам, че повечето хора в положение като вашето, които говорят с журналисти, после съжаляват — откровено каза Торкел. — Не вдигайте телефона или ги препращайте на нас.

— Но те искат ексклузивно интервю и са готови да платят. Питах се дали знаете колко да поискам?

Торкел я погледна с изражение, което показваше, че не разбира. И наистина беше така, но не по начина, по който го изтълкува Лена.

— Вие сте били въвлечен в такива неща. Колко да поискам?

— Не знам.

— Никога не съм имала нищо общо с тях, затова за какво става дума? Хиляда? Пет хиляди? Петнайсет хиляди?

— Наистина не знам. Съветвам ви изобщо да не говорите с тях.

Изражението й говореше, че това определено не е възможност за избор.

— Не съм говорила. Но сега те искат да платят.

Торкел се втренчи в нея. Тя вероятно се нуждаеше от пари. Не искаше и да чуе за моралните му скрупули или съображенията му, основаващи се на опит. Лена Ериксон искаше пари. Имаше ли Торкел правото да коментира? Колко време беше минало, откакто наистина се бе нуждаел от пари? Изобщо беше ли изпадал в това положение?

— Правете каквото искате. Само внимавайте, това е всичко. — Лена кимна и за своя огромна изненада Торкел се чу да казва: — Определете си висока цена.

Тя се усмихна, обърна се и излезе. Той стоя и я гледа няколко секунди, докато вървеше по улицата на слънчевата светлина на късния пролетен следобед. След това прогони мисълта за посещението й и се обърна, готов да се върне на работа при колегите си.

Изпитанията му обаче съвсем не бяха свършили.

Към него закуцука Харалдсон. От сериозното изражение на лицето му Торкел стигна до извода, че той иска да разговарят. По въпроса, който беше отлагал колкото може по-дълго. Въпросът, който Ваня вече три пъти му беше казала да реши.