Човекът, който не беше убиец

15.

Кабинетът на психиатъра беше на шестстотин и петдесет метра от гимназия „Палмльовска“ в триетажна сграда с офиси на приземния етаж и семейни жилища отгоре. Ваня чака Себастиан в участъка до осем и двайсет и пет, а после й писна и реши да отиде сама при Петер Вестин. Изпита облекчение. При нормални обстоятелства тя обикновено смяташе, че е по-добре на разговора да присъстват двама полицаи, колкото и банално да беше, донякъде защото винаги помагаше да се чуят няколко гледни точки за всеки разказ и донякъде защото после информацията можеше да бъде споделена неофициално с повече членове на екипа. Това означаваше намаляване на времетраенето на дългите съвещания, които й се струваха все по-отегчителни. Нещата със Себастиан обаче бяха различни. Определено не беше скучно, но той притежаваше способността да превръща всичко в битка. Затова Ваня не го чака твърде дълго.

На табелката на остъклената врата пишеше ВЕСТИН И ЛЕМЕЛ и ЛИЦЕНЗИРАНИ ПСИХОЛОЗИ с по-малки букви отдолу. Ваня влезе. Уютна, приятна атмосфера, светли мебели и по-добро осветление, отколкото в повечето лекарски кабинети, с малки бели дизайнерски лампи върху масичка за кафе. Красиво канапе, на което да седиш, докато чакаш. Остъклена врата водеше от чакалнята към стаите за сеанси. Ваня натисна дръжката на вратата. Беше заключена. Тя почука и след малко излезе четирийсет и няколко годишен мъж, който се представи като Ролф Лемел. Ваня показа служебната си карта и обясни защо е там.

— Петер още не е дошъл, но сигурно няма да се забави много — каза Ролф и я помоли да седне.

Ваня се настани на канапето и започна да преглежда вчерашния брой на „Дагенс Нюхетер“, който беше сложен на масичката. В чакалнята беше тихо и спокойно. След малко влезе момиче на петнайсетина години, слабо и с наскоро измита коса. Ваня му се усмихна дружелюбно.

— При Петер Вестин ли идваш?

Момичето кимна в отговор.

Хубаво, това означаваше, че той ще пристигне скоро.

— Трябват ми само няколко минути от твоето време.

Себастиан веднага разбра, че се е случило нещо. Познаваше много добре Торкел и тона на гласа му. Вярно, Себастиан отново беше заспал, след като будилникът иззвъня, и бе дошъл в участъка след девет, но това тук не беше заради закъснението, а нещо по-сериозно.

— Разбира се — отговори той и бавно тръгна след Торкел, който се отправи към една от трите стаи за разпити на първия етаж и му направи знак да побърза. Работата беше сериозна. Караше го да бърза. Разговор на четири очи. В звукоизолирана стая. Това не предвещаваше нищо добро. Себастиан забави крачка и както винаги се подготви за най-лошото, преструвайки се на безразличен. Торкел обаче остана невъзмутим.

— По-живо. Няма да те чакам цял ден.

Торкел влезе, затвори вратата и го погледна в очите.

— В деня, преди да се появиш и да кажеш, че искаш да работиш с нас, си правил секс с майката на Леонард Лундин. Вярно ли е?

Себастиан поклати глава.

— Не, беше предишната нощ.

— Престани! Да не си откачил? Тогава синът й беше главният заподозрян!

— Какво значение има? Лео е невинен.

— Но тогава ти не си го знаел!

Себастиан се усмихна. Самоуверено. Самомнително, както биха се изразили някои.

— Всъщност знаех. Бях абсолютно сигурен, както ти е добре известно.

Торкел поклати глава, докато ядосано крачеше из тясната стая.

— Това е било неправилно на всяко ниво и ти го знаеш. Тя ми се обади по телефона да ми каже. Заплаши, че ще съобщи на медиите, ако не предприема съответните мерки. Трябва да си държиш оная работа в гащите, за бога!

Себастиан изведнъж съжали Торкел. Той беше довел непознат смутител на спокойствието против волята на мнозинството и несъмнено се беше наложило да защитава решението си по много начини — не на последно място и пред себе си. Един от аргументите му сигурно беше старото класическо обяснение: „Не се тревожете. Сега Себастиан е различен, променил се е“. Истината обаче е, че никой не се променя. Себастиан знаеше това. Само се въртим около същата ос и страните, които показваме, са различни, но основата е същата.

— Абсолютно. Но когато Клара и аз встъпихме в интимни отношения, аз не работех с вас, нали?

Торкел го погледна и не намери думи да отговори.

— Няма да се повтори — откровено заяви Себастиан и добави: — Обещавам.

Сякаш обещанието можеше да прогони спомена за голата Беатрис от снощи. Беатрис Странд, класната ръководителка на жертвата на убийство. И синът й беше най-добрият приятел на Рогер. Както и да го погледнеш, беше неправилно отвсякъде. Боже, Себастиан наистина беше пълен кретен — дори той трябваше да го признае.

Защо винаги трябва да съсипвам всичко?

Торкел го погледна и за секунда Себастиан си помисли, че ще му каже да напусне екипа. Това щеше да бъде правилното решение. Торкел обаче се поколеба, неизвестно по каква причина.

— Сигурен ли си? — попита накрая той.

Себастиан кимна, все още с най-честното си изражение на лицето.

— Абсолютно.

— Не е необходимо да правиш секс с всяка жена, която срещнеш — продължи Торкел с малко по-мек тон. Себастиан изведнъж разбра всичко. Истината беше елементарна. Торкел го харесваше. Реши да направи един опит. Имаше чувството, че Торкел го заслужава.

— Трудно ми е да съм сам. Нощите са най-лоши.

Торкел срещна погледа му.

— Нека да изясня нещо — няма да имаш повече шансове. А сега изчезвай. Не искам да те виждам известно време.

Себастиан кимна и излезе. Обикновено би се зарадвал и би се почувствал самонадеян и самодоволен. Хитро беше успял да се измъкне от поредната деликатна ситуация.

— Ти ме забърка в тези лайна — чу се гласът на Торкел зад него — и това никак не ми харесва.

Ако беше предразположен към разкаяние или гузна съвест, в момента Себастиан би изпитвал тези чувства. Но вероятно имаше следа от тях, когато се отправи към вратата. Беатрис беше и щеше да си остане приключение само за една нощ. Той си обеща това.

Момичето с наскоро измитата коса се беше отказало двайсет минути, след като Петер Вестин не се появи. След малко Ваня излезе и се разходи пред сградата. Не й беше присъщо да седи на едно място и да не прави нищо и тя се възползва от възможността да се обади на родителите си. Те се готвеха да излизат, но пак имаха време да поговорят. Беше като в доброто старо време. Първо Ваня дълго бъбри с майка си, а после по-малко с баща си. Странно, но те никога не говореха много. През последните няколко месеца всичко се въртеше около живота и смъртта, а сега в разговорите им се беше завърнало определено ниво на нормалност. Ваня осъзна колко много й е липсвала тази нормалност и се засмя, когато майка й се впусна в една от любимите си теми — любовния живот на дъщеря си. Или по-скоро отсъствието на такъв. Както винаги, Ваня отклони въпросите й, но не така активно, както преди.

Срещнала ли е някого в Йоребру?

Ваня отвърна, че е във Вестерос и че няма време за такива неща.

Ами онзи приятен млад човек Били, с когото работела? Харесва го, нали?

Да, но би имала чувството, че ляга с брат си.

И после, разбира се, пак се върнаха на Джонатан, неизбежната крайна спирка в разсъжденията на майка й.

Наистина ли нямало отново да се свърже с него? Той бил толкова мил!

Допреди няколко месеца Ваня много се ядосваше, когато се споменеше за Джонатан. Фактът, че майка й продължаваше да се опитва да я накара да се върне при бившия си, без да има представа колко унижена се чувства, я вбесяваше. Сега й беше все едно. Дори й позволи да й натяква и да умолява известно време. Майка й изглеждаше изненадана, когато не се сблъска с обичайния рязък отпор. Всъщност след малко загуби увереността си и приключи с довода, който често използваше Ваня.

— Е, добре, ти вече си голямо момиче. Можеш сама да взимаш решения.

— Благодаря, мамо.

Скоро след това се обади баща й. Той беше решил да дойде да я види тази вечер. Никакви извинения. Ваня дори не се опита. Обикновено се стараеше да разграничава тези два свята, но този път беше щастлива, че ще се срещнат. Валдемар щял да вземе влака в шест и двайсет и тя обеща да го посрещне на гарата. Затвори и се върна в кабинета на психолозите. Взе адреса на Петер Вестин от колегата му, на когото вече му беше омръзнало от нея, но Ролф Лемел обеща, че когато Петер дойде, ще му каже, го е търсила полицията.

Ваня се качи в колата. „Рутевеген“ 12. Тя въведе адреса в джипиеса. Щеше да й отнеме около половин час да стигне дотам. Беше обещала да се върне в участъка до десет за съвещание с останалите от екипа. Вестин щеше да почака.

Торкел влезе в стаята за конференции. Другите вече се бяха събрали и Урсула повдигна вежди, когато влезе след него и ги видя.

— Е, какво направи със Себастиан?

Дали Торкел беше особено докачлив тази сутрин, или наистина имаше разлика между „Къде е Себастиан?“ и „Е, какво направи със Себастиан?“. Последното звучеше, сякаш са неразделни. Том и Джери. Мечето Йоги и Бубу. Торкел и Себастиан. „Е, какво направи със Себастиан?“ Пасивен, но агресивен начин да изясни на Торкел, че е останала с убеждението, че Себастиан е по-важен за него от нея. Сякаш Торкел се нуждаеше от напомняне. Само ако Урсула знаеше. В момента Торкел беше готов да продаде Себастиан за болезнени медицински експерименти. Тази сутрин обаче му беше дошло в повече и без да се кара с Урсула.

Ето защо Торкел отвърна:

— Идва.

След това придърпа стол и седна. Протегна ръка, взе термоса и си наля кафе.

— Пристигна ли Микаел? — с безразличен тон попита той. Ежедневен разговор за незначителни неща.

— Ще бъде тук следобед.

— Чудесно.

— Абсолютно.

Ваня вдигна глава. Между Урсула и Торкел имаше особен тон, какъвто не си спомняше да е чувала досега. Малко като мама и татко, когато не искат да се издадат, че са се карали, докато беше малка. Когато полагаха огромни усилия да бъдат любезни, така че тя да си мисли, че всичко е наред. Не ставаше тогава, не стана и сега. Ваня погледна Били. Дали и той беше доловил тона? Очевидно не. Беше се вглъбил в лаптопа си.

Себастиан влезе, кимна на останалите и седна. Ваня погледна крадешком Урсула, която изгледа мръсно първо Себастиан, а после Торкел и се втренчи в масата. Какво ставаше тук? Торкел отпи от кафето си.

— Добре. Били, искаш ли да започнеш?

Били затвори лаптопа си, взе малка купчина листове и стана.

— Снощи получих списъка с обажданията от телефонния оператор, а тази сутрин — списъците от НЛСМ, и ги събрах в един документ.

Той раздаде листове на всеки. Ваня се зачуди защо Били не ги остави в средата на масата и всеки да си вземе, но не каза нищо и погледна разпечатката.

— На първата страница са изходящите обаждания. Последното обаждане на Рогер е било в петък в двайсет часа и седемнайсет минути на домашния номер на класната му ръководителка. — Били записа обаждането в хронологията на стената. Себастиан вдигна глава.

— Може ли да кажеш дали се е опитал да се обади на някого след това, но не са му отговорили?

— Да. Това е било последното му обаждане.

— Какво мислиш? — обърна се Ваня към Себастиан.

— Рогер е казал, че иска да говори с Юхан, когато се е обадил в дома на семейство Странд, нали? Но не е звънял на мобилния телефон на Юхан.

Били се обърна към тях и поклати глава.

— Не.

— Може би му е попречило нещо — предположи Торкел.

— Например убийство — обади се Урсула.

— На другата страница са входящите обаждания — продължи Били. — Последното е от Лиза малко преди шест и половина. Е, виждате го и сами. — Той добави обаждането към хронологията. — На следващата страница са текстовите съобщения. Първо са съобщенията, оставени на повредения от юдата телефон. Не са много. Повечето са до и от Юхан, Ерик и Лиза. Вече знаем, че Рогер не е имал много приятели, затова тук няма изненада. Ако обърнете на последната страница, ще видите входящите съобщения, които са били изтрити, и те очевидно са интересните.

Себастиан прегледа листа пред себе си и изправи рамене. „Очевидно интересни“ беше меко казано.

— Две са от предплатен телефон — продължи Били. — Едното е от четвъртък, а другото — от петък, няколко часа преди да изчезне Рогер.

Себастиан прочете първото съобщение.

И второто:

Себастиан остави разпечатката и се обърна към Били:

— Техническите неща никога не са били силната ми страна. Предплатеният телефон означава ли онова, което си мисля?

— Ако мислиш, че имаме номер, но не и името на абоната, тогава, да — отговори Били и написа номера. — Поисках списъци на всички разговори и съобщения от този телефон, така че ще видим къде ще ни отведе.

Себастиан наблюдаваше как Ваня несъзнателно вдигна ръка и протегна показалец във въздуха, докато четеше страниците пред себе си, сякаш беше в училище и вдигаше ръка в час. Той си я представи в училищна униформа и после веднага прогони мисълта. Вече беше преминал достатъчно граници в това разследване и ако годините на краткотрайни връзки го бяха научили на нещо, това беше как да познава почти веднага дали има шанс или не.

— Съобщенията били ли са написани с главни букви в самия телефон, или е така само на разпечатката?

— Били са написани точно както са на разпечатката. С главни букви.

— Приличат на викове.

— Или може би подателят не е бил добре запознат с функциите на текстовите съобщения.

— Повечето хора в тази категория са по-възрастни.

Себастиан отново прочете кратките съобщения и беше склонен да се съгласи с Ваня. Не знаеше дали главните букви означават викове или не, но изборът на думи предполагаше, че подателят е по-възрастен човек, не младеж.

— Няма ли шанс да открием кой ги е изпратил? — попита Торкел с леко примирен тон и Били поклати глава.

— Някой позвъни ли на номера?

В стаята настъпи мълчание. Всички погледнаха Ваня, която беше задала въпроса, след това се спогледаха и накрая се втренчиха в Били. Той се наведе над телефона в средата на масата, включи го на високоговорител и въведе номера. Присъстващите зачакаха. Телефонът не иззвъня и се чу: „В момента не можете да се свържете с номера, който търсите. Моля, опитайте по-късно“.

Били изключи високоговорителя. Торкел се обърна към него със сериозно изражение.

— Погрижи се някой да продължава да звъни на този номер.

Били кимна.

— Какво има на останалите? — Урсула посочи листовете в ръката си.

Себастиан се вгледа в разпечатката.

Съобщение: 12 бири + водка.

Следващо: 20 бири + джин. Усмихнато личице.

Следващо: 1 бутилка червено + бира.

И така нататък.

— Това са поръчки.

Другите вдигнаха глави.

— За какво?

— За каквото пише.

Себастиан се обърна към Били.

— Кога е получено последното съобщение?

— Преди около месец.

Себастиан погледна Ваня. Разбра, че тя се досеща какво има предвид той, но въпреки това го изрече:

— Тогава Аксел Юхансон е бил уволнен за нелегална продажба на алкохол.

Ваня стана и го погледна, докато се беше втренчил в разпечатките. Себастиан знаеше къде иска да отиде тя — там, където той не искаше да ходи.

Ваня тръгна към къщата. Себастиан я следваше на няколко крачки. Отначало той възнамеряваше да остане в колата, но бързо осъзна, че това би изглеждало странно. Не че му пукаше дали Ваня го мисли за странен. Не, това беше по-скоро чист инстинкт за оцеляване. Беше решил, че трябва да остане в разследването още малко, поне докато Били успее да открие адреса на Ана Ериксон. Ако Беатрис Странд му благодареше за прекрасната нощ, това определено щеше да сложи прът в колелата му. Ваня още не беше натиснала звънеца, когато вратата се отвори. На прага стоеше Беатрис. Беше вдигнала косата си на кок и бе облякла семпла блуза и джинси. Изглеждаше изненадана.

— Случило ли се е нещо?

— Трябва да говорим с Юхан — заяви Ваня.

— Няма го вкъщи. Двамата с Улф отидоха на къмпинг. — Беатрис погледна Себастиан, но с нищо не показа, че са били заедно само допреди няколко часа.

— Знаем — отвърна Ваня, — но имате ли представа къде са отишли?

Те пътуваха на запад по Е18. Указанията на Беатрис ги заведоха до малкото селище Дингтуна, а после на юг по тесни пътища, водещи към езерото Меларен и тесния залив Лила Блакен, където Беатрис предполагаше, че са синът и съпругът й. Ваня и Себастиан не разговаряха. Тя опита да се свърже с Петер Вестин, но той пак не отговори. Разтревожи се защо психиатърът не отговаря на обажданията й. Вече му беше изпратила четири съобщения. Себастиан затвори очи и се помъчи да заспи.

— До късно ли стоя снощи?

Той поклати глава.

— Не, но не спах добре. — Отново затвори очи, за да й покаже, че не му се води разговор, но скоро беше принуден пак да ги отвори, защото Ваня рязко удари спирачки. — Какво става?

— Наляво ли трябва да завием тук? Нали уж си навигатор?

— О, моля те.

— Ти обичаш да взимаш решения. Сега имаш тази възможност.

Себастиан въздъхна, взе картата и я разгледа. Нямаше сили да се съпротивлява. Този път Ваня можеше да се радва на победата си.

Той мразеше Вестерос.

Господи, колко мразеше Вестерос.

Имаше чувството, че е видял всеки метър от градчето на видеозаписи с различно качество. Би било хубаво да види някоя забележителност на живо, така да се каже, но единственото време, през което имаше възможност да се откъсне от видеозаписите, беше, когато съставяше списъци с телефонни обаждания или… Били се сепна. Пръстите му полетяха по клавиатурата. Стоп. Превърти. Включи. Да, най-после. Госпожи и господа, отдясно влиза Рогер Ериксон. Отново стоп. Били погледна легендата, която беше пристигнала със записите. Коя камера беше тази? 1–22. „Дротнингтатан“ Къде беше това? Той грабна картата на Вестерос, потърси, намери и отбеляза мястото. Часовникът в горния ъгъл показваше 21:29.

Включи.

Били наблюдаваше как Рогер върви към камерата с наведена тава, тътрейки крака. След десетина метра момчето вдигна глава, зави надясно и се скри зад паркирана кола, която се намираше в странична уличка и извън обсега на камерата.

Били въздъхна. Радостта му беше краткотрайна. Рогер беше жив и бе продължил да върви. Това означаваше, че и Били трябва да продължи. Да види повече от Вестерос, независимо дали иска или не. Рогер се беше отправил на север. Били отново погледна легендата и провери на картата. Отхвърли няколко камери, които бяха в погрешната посока, и пак започна да търси.

Мразеше Вестерос.

Лила Блакен беше популярна зона за почивка край залив в езерото Меларен. Поне през лятото. Днес изглеждаше запустяла. Те бяха карали по черни пътища известно време, преди да открият мястото.

Пред очукана табела беше спряло „Рено Меган“ Себастиан слезе и се приближи до колата. Позна я, защото беше пред дома на Беатрис предишния ден, когато бяха видели Улф там. На табелата пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ В ЛИЛА БЛАКЕН — ЧИСТ ВЪЗДУХ И ЗАБАВЛЕНИЯ. Отдолу бяха закачени няколко обяви, които предлагаха вещи за продаване или размяна, но зимната влага беше размазала по-голямата част от текста. Информация за разрешителни за риболов. Той се обърна към Ваня.

— Мисля, че това е мястото.

Те се огледаха наоколо. Пред тях имаше няколко разпръснати групи широколистни дървета, които растяха на откритото поле, водещо към водата. Долу на брега беше разпъната синя палатка, която леко плющеше на вятъра.

Те тръгнаха по мократа трева към палатката. Небето беше облачно, но нощният студ бе преминал. Както винаги, Ваня вървеше отпред. Себастиан се усмихна. Винаги първа, винаги последната дума. Това беше Ваня. Също като него, когато беше млад и амбициозен. И сега той обикновено държеше да има последната дума. Докато се приближаваха към езерото, те видяха двама души, които седяха на разнебитен кей, простиращ се навътре във водата, недалеч от къмпинга. Изглежда ловяха риба. Един до друг. Улф и Юхан. Класически образ на баща и син — нещо, което не се срещаше в живота на Себастиан.

Улф и Юхан бяха дебело облечени и екипирани с шапки и зелени гумени ботуши. До тях имаше няколко кофи, нож и кутия с кукички и тежести. Всеки държеше въдица. Юхан не помръдна от мястото си, но Улф стана и тръгна към тях. На лицето му беше изписано безпокойство.

— Случило ли се е нещо?

Нивото на водата на езерото Меларен се бе повишило след пролетното снеготопене и долната част на кея беше опасно близо до повърхността. През пролуките между дъските прииждаше студена вода, докато Улф вървеше към тях. Себастиан отстъпи няколко крачки назад, за да не се намокри.

— Трябва отново да говорим с Юхан. Имаме нова информация.

— А ние мислехме, че ще бъдем оставени на мира за малко, че ще се махнем от всичко. Периодът наистина е много труден за него.

— Да, казахте ни го, но все пак трябва да говорим с Юхан.

— Всичко е наред, татко.

Улф кимна примирено и ги пусна да минат покрай него. Юхан остави въдицата и бавно се изправи. Ваня не можеше да чака повече.

— Юхан, Рогер продаваше ли алкохол заедно с Аксел Юхансон?

Юхан застана неподвижно и се втренчи в нея. Имаше вид на малко момче, облечено в дрехи, твърде големи за него. Той пребледня и кимна. Улф реагира незабавно. Това очевидно беше новина за него.

— Какви ги говориш?

Тримата възрастни се вгледаха в шестнайсетгодишното момче, което пребледня още повече.

— Идеята беше на Рогер. Той приемаше поръчките. Аксел купуваше алкохола. Продаваха го на по-висока цена и си поделяха печалбата.

Улф погледна сина си със сериозно изражение.

— Ти участваше ли?

Момчето поклати глава.

— Не. Не исках да имам нищо общо с това. — Очите на Юхан умоляваха, но баща му остана строг.

— Чуй ме, Юхан. Разбирам, че искаш да защитиш Рогер, но трябва да кажеш на мен и на тези полицаи всичко, което знаеш. Разбираш ли?

Юхан беше застанал до баща си и безмълвно кимна. Ваня реши да продължи.

— Кога започна това?

— Миналата есен. Рогер говори с Аксел и после двамата бързо се заловиха за работа. Спечелиха добри пари.

— Какво се обърка? Защо Рогер е издал Аксел?

— Аксел не искаше да дели парите с никого и започна да продава сам. В края на краищата, Рогер не му трябваше. Той можеше сам да взима поръчките.

— И Рогер отиде при директора?

— Да.

— И господин Грот уволни Аксел?

— Да, същия ден.

— Аксел казал ли е, че в началото е участвал и Рогер?

— Не знам. Мисля, че Рогер може сам да е казал на господин Грот, че е бил замесен, но е променил решението си. И че вече не иска да участва.

Последните въпроси зададе Себастиан. Представи си как Рогер стои пред педантичния директор и играе ролята на разкаян и съвестен ученик. Обвинява човека, който го е предал. Рогер явно е бил по-пресметлив, отколкото мислеше Себастиан. Той продължаваше да разкрива нови страни от характера му. Беше интригуващо.

— Защо преди всичко Рогер е започнал да продава алкохол?

— Трябваха му пари.

Улф се почувства принуден да се обади, вероятно защото искаше да привлече вниманието към факта, че това е нещо, което засяга семейството му.

— За какво?

— Не го ли виждаше как изглежда, татко? Как е облечен, когато дойде в училище? Нямаше никакво намерение отново да го тормозят.

Последва кратко мълчание и после Юхан продължи:

— Не разбирате ли? Рогер искаше да се впише, да бъде като другите, и затова го направи.

Отначало Рогер беше някак анонимна фигура, но после започна да придобива облик. Скритите аспекти на характера му започваха да излизат на светло и заедно с тях — мотивите му. Беше и тъжно, и в същото време човешко. Млад човек, който иска да бъде някой друг. Нещо друго. На всяка цена. Ваня познаваше ситуацията от времето, когато беше ученичка, но се изненада, че този стремеж може да доведе до насилие, дори до убийство. Тя извади принтираните съобщения от мобилния телефон на Рогер, които й беше дал Били, и ги подаде на Юхан.

— Знаеш ли кой може да ги е изпратил?

Момчето поклати глава.

— Нямам представа.

— Не познаваш ли номера?

— Не.

— Сигурен ли си? Това може да е много важно.

Юхан кимна, за да покаже, че разбира, но пак не знае. Улф сложи ръка на раменете на сина си.

— Мисля, че ти и Рогер се отчуждихте този срок, а?

Юхан кимна.

— Защо? — попита Ваня.

— Ами знаете как е. На тази възраст момчетата се развиват различно. — Улф повдигна рамене, сякаш да покаже, че това е природен закон и никой не може да направи нищо.

Ваня не се отказа и този път подчертано се обърна към Юхан.

— Имаше ли причина вече да не прекарвате толкова много време заедно?

Юхан се поколеба, замисли се и сетне повдигна рамене като баща си.

— Рогер се промени.

— В какъв смисъл?

— Знам ли… Накрая се интересуваше само от пари и секс.

— Секс?

Момчето кимна.

— Непрекъснато говореше за това и на мен не ми харесваше.

Улф прегърна сина си. Класика, помисли си Себастиан. Повечето родители се чувстват задължени да защитават децата си веднага щом се спомене за секс, предимно заради онези, които гледат. Да покажат на всички останали, че в тяхното семейство децата са предпазени от животинската страна на нещата, от всичко мръсно. Само да знаеше Улф какво бяха правили снощи съпругата му и Себастиан, докато той трепереше в студената палатка. От друга страна обаче, това би провалило шанса за конструктивен разговор.

Те говориха с Юхан още няколко минути, опитвайки се да открият още улики за истинския характер на Рогер, но момчето, изглежда, нямаше какво повече да им каже. Беше изтощено — и двамата го виждаха — и бяха изкопчили от него повече, отколкото се бяха надявали. Накрая благодариха на Улф и Юхан и се отправиха към колата. Себастиан се обърна и погледна бащата и сина, които стояха на брега и ги гледаха.

Любящ и закрилящ баща.

И неговият син.

Нямаше място за никой друг. Може би не Себастиан беше прелъстил Беатрис.

Може би беше обратното.

На връщане от Лила Блакен Ваня реши да отидат в дома на Петер Вестин на „Рутевеген“. Раздразнението й, че той не се обажда, се замени с безпокойство. В края на краищата, беше минала цяла сутрин. Когато се приближиха към адреса, стана ясно, че безпокойството й е основателно, тъй като колата се изпълни с парлива миризма на пушек. През страничното стъкло Ваня видя тънка тъмносива струя дим, която се издигаше над дърветата и къщите. Тя намали и зави наляво в странична уличка и после пак наляво към „Рутевеген“. От двете страни на улицата имаше жилищни сгради и кестени, но тишината и спокойствието бяха нарушени от голям брой пожарни коли, които блокираха пътя напред. Проблясваха сини светлини. Пожарникари сновяха насам-натам, носейки оборудване, без да бързат. Имаше групи любопитни зяпачи, задържани зад кордон. Дори Себастиан се събуди.

— Тук ли отивахме?

— Така мисля.

Те слязоха от колата и бързо тръгнаха към къщата. Колкото повече се приближаваха, толкова по-лошо изглеждаше положението. От външната стена от едната страна на горния етаж липсваха големи части, а вътре се виждаха овъглени останки от мебели и други вещи. По улицата течеше черна воняща вода, която се вливаше в каналите. Миризмата ставаше все по-парлива. Няколко пожарникари гасяха. На сивата ограда, която преди пожара вероятно е била в същия цвят като къщата, имаше метална табелка с номер — 12. Къщата на Петер Вестин.

Ваня показа служебната си карта и след няколко минути успя да говори със Сундстед, командира на подразделението. Той беше на петдесет и няколко години, с мустаци, облечен със светлоотразително яке с надпис „Главен пожарникар“ на гърба. Спокоен човек, който говореше със северняшки акцент. Изненада се, като видя, че на мястото вече са дошли цивилни полицаи. Преди малко се беше обадил, за да съобщи, че са намерили труп на горния етаж. Ваня се вцепени.

— Възможно ли е да е човекът, който е живял тук? Петер Вестни? — попита тя.

— Не знаем, но е твърде възможно. Трупът беше намерен в онова, което е останало от спалнята — отговори Сундстед и обясни, че единият пожарникар от екипа му забелязал овъглен крак, подаващ се от рухналия таван. Щели да се опитат да извадят тялото веднага щом могат, но тъй като все още гасели тлеещите останки и рискът сградата да се срути още повече, бил голям, това можело да стане след няколко часа.

Пожарът започнал рано сутринта и съседът се обадил на пожарната в 4:17 часа. Когато пристигнали, вече горели големи секции от горния етаж, и трябвало да се съсредоточат върху това огънят да не се разпространи към съседните къщи.

— Подозирате ли умишлен палеж?

— Твърде рано е да се каже, но концентрираният източник на огъня и бързото разпространение предполагат, че случаят е такъв.

Ваня се огледа наоколо. Себастиан беше отишъл да говори с любопитните съседи. Тя извади телефона си и се обади на Урсула. Обясни какво е положението и я помоли да дойде веднага. След това потърси Торкел, но той не отговори. Ваня остави съобщение на гласовата му поща.

Себастиан се беше отправил към нея. Той кимна по посока на съседите, с които току-що беше разговарял.

— Някои са видели Вестин вчера късно вечерта и са сигурни, че той е бил тук снощи. Почти винаги си бил вкъщи.

Двамата се спогледаха.

— Струва ми се, че съвпадението е твърде голямо — добави Себастиан. — Сигурна ли си, че Рогер му е бил пациент?

— Изобщо не съм сигурна. Знам, че е ходил при него един-два пъти в началото, след като се е преместил в гимназията. Каза ми го Беатрис Странд. Но нямам представа дали е ходил при Вестин напоследък. Разполагам само с инициалите и часовете в сряда.

Той кимна и докосна ръката й.

— Трябва да разберем. — Себастиан тръгна към колата. — Училището е твърде малко, за да може някой да опази такава тайна. Повярвай ми, учил съм там.

Те се качиха в колата и потеглиха към гимназия „Палмльовска“ Разследването, изглежда, непрекъснато ги връщаше там.

Идеалното училище на повърхността.

С все по-големи пукнатини, появяващи се във фасадата.

Ваня се обади на Били и го помоли да разбере всичко, което може, за Петер Вестин, психолог, регистриран на адрес „Рутевеген“ 12. Той обеща да се залови с това колкото е възможно по-скоро. В това време Себастиан позвъни на Лена Ериксон да провери дали тя знае какво е правил синът й всяка сряда в десет часа. Точно както подозираше Ваня, Лена не знаеше нищо за никакъв училищен психолог. Себастиан й благодари и затвори. Ваня го погледна и осъзна, че от няколко часа е забравила, че се е зарекла да не го харесва. Той всъщност беше доста добър слушател в критични ситуации. Тя не можа да сдържи усмивката си. Себастиан, естествено, се възползва от възможността да я изтълкува погрешно.

— Флиртуваш ли с мен?

— Какво? Не!

— Хвърляш ми погледи като влюбена тийнейджърка.

— Я си го начукай!

— Няма от какво да се срамуваш. Такова е въздействието, което оказвам на жените — усмихна се той самодоволно.

Ваня отмести очи и настъпи педала на газта.

Този път Себастиан определено имаше последната дума.

— Имаш ли свободна минутка?

По тона на гласа й Харалдсон веднага разбра, че Хансер всъщност има предвид: Искам да говоря с теб. Незабавно! Той вдигна глава от работата си и я видя да стои там със скръстени ръце. Изражението й беше сериозно, когато кимна към вратата на своя кабинет. Но нямаше да й е лесно. Каквото и да ставаше, Харалдсон не възнамеряваше да й позволи да играе на домакински терен.

— Не може ли да говорим тук? Опитвам се да не стъпвам на болния си крак.

Хансер огледа помещението, сякаш да преброи колко колеги седят най-близо до Харалдсон и може да чуят разговора, а после въздъхна и с движение, изразяващо потиснато раздразнение, придърпа стол от една свободна работна станция. Седна срещу Харалдсон, наведе се към него и тихо заговори:

— Снощи беше ли пред сградата с апартамента на Аксел Юхансон?

— Не.

Чист рефлекс.

Отричане.

Без логичен мисловен процес.

Дали Хансер питаше, защото вече знаеше, че той е бил там? Вероятно. В такъв случай „да“ щеше да бъде по-добре, а после Харалдсон можеше да се опита да измисли основателна причина защо е бил там, ако има проблем. Предполагаше, че има, защото иначе Хансер не би си направила труда да дойде да говори с него, нали? Или само подозираше, че той е бил там? В такъв случай отричането щеше да свърши работа. Може би тя искаше да похвали инициативността му? Едва ли. Умът на Харалдсон работеше трескаво. Той имаше чувството, че това ще бъде упражнение по контрол върху пораженията и че е по-добре да беше отговорил с „да“ на първия въпрос. Времето изтече.

— Сигурен ли си, че не си бил там?

Вече беше късно да промени отговора си, но не беше необходимо да потвърждава или да отрича казаното.

— Защо?

— Обади ми се някоя си Дезире Холмин. Тя живее в същата жилищна сграда като Аксел Юхансон. Каза, че го видяла снощи и че някой, който седял в кола, хукнал да го гони, докато Аксел се прибирал вкъщи.

— И ти мислиш, че съм бил аз?

— Ти ли беше?

Харалдсон се замисли трескаво. Холмин… Тя не беше ли дребната сива дама на етажа на Юхансон? Да. Съседката прояви голям интерес, когато Харалдсон почука на вратата й и разговаря с нея. Той си мислеше, че никога няма да се измъкне от нея. Трябваше да се досети, че старицата наблюдава какво става. Иска да помогне на полицията. Да внесе малко вълнение в сивия си, еднообразен пенсионерски живот. От друга страна, беше тъмно и старата дама сигурно е била уморена. Пък и можеше да е късогледа. Малко сенилна. Можеше да му се размине.

— Не.

Хансер млъкна и се втренчи изпитателно в лицето му. Не и без леко задоволство. Харалдсон не знаеше, но току-що беше започнал да копае гроба си. Хансер не проронваше нито дума, убедена, че той ще продължи да копае.

Харалдсон започна да се чувства неудобно. Не му беше приятен начинът, по който тя го гледаше. Не му беше приятно и мълчанието, което ясно показваше, че не му вярва. И не играеше ли на устните й тънка усмивчица? Харалдсон реши да изиграе коза си.

— Как мога да гоня някого, когато едва докуцуквам до банята?

— Заради крака ти ли?

— Именно.

Хансер кимна. Харалдсон й се усмихна. Готово, въпросът е решен. Тя щеше да осъзнае, че предположението й е невъзможно, и щеше да го остави на мира. За негова изненада Хансер не помръдна от мястото си.

— Каква кола караш?

— Защо?

— Госпожа Холмин каза, че мъжът, който е гонил Юхансон, е слязъл от зелена тойота.

Добре, помисли си Харалдсон, време е да изиграя по-слабите карти — тъмно, уморена, късогледа и сенилна. На какво разстояние беше от сградата? Двайсет-трийсет метра. Най-малко. Лицето му разцъфна в обезоръжаваща усмивка.

— Не че искам да дискредитирам госпожа Холмин, но ако говорим за снощи, тогава предполагам, че е било тъмно, затова как е видяла какъв цвят е колата? И на колко години е тя? Наближава осемдесетте? Говорих с нея и трябва да кажа, че не ми се видя много надеждна като свидетел. Бих се изненадал, ако различава марките коли.

— Колата е била паркирана под улична лампа и госпожа Холмин е имала бинокъл.

Хансер се наведе още по-близо към Харалдсон и се втренчи в очите му. Направо виждаше как работи мозъкът му. Като в анимационен филм, където зъбчатите колелца се въртят все по-бързо. Тя малко се изненада. Не разбираше ли Харалдсон накъде води разговорът?

— Ами аз едва ли съм единственият, който има зелена тойота. Ако наистина колата е била такава.

Очевидно не, помисли си Хансер. Харалдсон не само че продължаваше да копае, но и беше скочил долу в гроба и започваше да се зарива.

— Тя е записала регистрационния номер. Ти си единственият с този номер.

Харалдсон онемя. Не можеше да измисли нищо. Главата му беше празна. Хансер се наведе над бюрото.

— Сега Аксел Юхансон знае, че го търсим, и вероятно ще полага още повече усилия да се крие.

Харалдсон се опита да отговори, но думите не излизаха от устата му. Нищо. Гласните му струни отказваха да се подчинят.

— Ще трябва да уведомя Торкел Хьоглунд и екипа му. Това е тяхното разследване — подчерта тя, наблягайки на всяка дума поотделно. — Казвам го възможно най-ясно, тъй като ти, изглежда, още не си го схванал.

Хансер се изправи и погледна отвисоко Харалдсон, чиито очи се стрелкаха из офиса. Ако преценката му не беше толкова погрешна и честно казано, ако беше друг, а не Харалдсон, тя малко щеше да го съжали.

— Освен това трябва да обсъдим къде си бил, когато трябваше да си в Листашер. Дезире Холмин каза, че мъжът, който гонил Аксел Юхансон, не е куцал. Точно обратното. Тичал е много бързо.

Хансер се обърна и излезе. Харалдсон гледаше след нея с безизразно лице. Как се беше случило това? Уж трябваше да се измъкне. Контролът върху пораженията беше най-лошият сценарий. Нямаше го дори на картата. Речта на комисаря на полицията остана много, много далеч. Харалдсон усети, че спиралата на живота му се върти все по-бързо надолу и става все по-стръмна. Той падаше. Безпомощно.

Урсула познаваше Сундстед. Той беше следовател в Комисията по извънредни ситуации известно време, а после се върна към професията си на пожарникар. Запознаха се, когато тя работеше в НЛСМ, по време на сложно разследване за частен самолет, разбил се в Сьормланд. Подозираха, че пилотът е бил отровен от съпругата си. Започнаха добре от самото начало. Сундстед беше също като Урсула — не се страхуваше да встъпи в схватка. Не му минаваха разни номера. Той я забеляза веднага щом тя слезе от колата и приятелски й помаха с ръка.

— Боже, каква чест!

— Много си любезен.

Те се прегърнаха дружески и набързо отбелязаха колко отдавна не са се виждали. След това Сундстед й даде каска и я поведе към опожарената къща.

— Значи още работиш в „Риксморд“?

— Да.

— Сигурно си тук заради смъртта на онова момче.

Урсула кимна. Той посочи все още димящата къща.

— Мислиш ли, че има връзка?

— Не знаем. Извадихте ли трупа?

Сундстед поклати глава. Взе широк брезентов плащ и й го подаде.

— Облечи го. Ще ти покажа къде е трупът. Има да хленчиш, ако не те включа от самото начало.

— Не хленча. Оплаквам се. При това основателно. Има разлика.

Те се усмихнаха един на друг и продължиха към къщата. Влязоха през отвора, където е била предната врата, която сега беше паднала на една страна в коридора. Мебелите в кухнята бяха останали недокоснати от пламъците и сякаш чакаха някой да дойде и да седне да обядва. Подът обаче беше залят с мръсна, черна от сажди вода, която все още капеше от тавана и се стичаше надолу по стените. Качиха се горе по стълбите, които също бяха хлъзгави от водата. Парливата миризма се засили и предизвика сърбеж в носа на Урсула и сълзи в очите й. Въпреки че беше виждала много пожари, винаги й беше интересно. Огънят преобразяваше ежедневните предмети по ужасяващ и същевременно привлекателен начин. Сред отломките стоеше непокътнато кресло. Зад него, където по-рано е имало външна стена, Урсула видя двора и съседната къща. Преходността на живота се съчетаваше с остатъците от нормалността. Сундстед забави крачка, тръгна по-предпазливо и направи знак на Урсула да спре. Подът изскърца зловещо под тежестта му. Той посочи бял чаршаф до остатъците от леглото. Бяха се срутили части от покрива и горе се виждаше небето.

— Ето го трупа. Трябва да укрепим пода, преди да го изнесем.

Урсула кимна, клекна и извади фотоапарата си. Сундстед разбра какво иска да направи тя и без да пророни нито дума, протегна ръка, хвана единия край на чаршафа и го дръпна. Отдолу имаше овъглени дървени покривни греди и счупени и цели керемиди от рухналата секция на покрива. Под отломките се подаваше човешки крак. Беше почернял от огъня, но плътта не беше изгоряла. Урсула направи няколко снимки, като започна по-отдалеч и постепенно се приближи. Докато снимаше отблизо, тя долови по-сладникав мирис, проникващ през парливата миризма на огъня, нещо като комбинация между морга и горски пожар. Възможно беше да свикне с много неща в работата си, но миризмите винаги бяха най-трудни.

Урсула преглътна.

— Съдейки по размера на петата, вероятно е възрастен мъж — започна Сундстед. — Да ти помогна ли да вземеш проба от тъканта? Около глезена са останали меки части.

— Ще го направя по-късно, ако е необходимо. В момента повече би ми помогнало, ако имам нещо, което да сравня със стоматологичния картон.

— Ще мога да преместя трупа едва след няколко часа.

Урсула кимна.

— Добре. Ако не съм тук тогава, веднага ми се обади. — Тя извади визитна картичка от джоба си и я подаде на Сундстед. Той я прибра и покри трупа.

Двамата се изправиха и започнаха да обсъждат причината за пожара. Урсула не беше експерт, но дори тя виждаше няколко детайла в спалнята, които показваха, че огънят се е разпространил изключително бързо. Твърде бързо, за да е възникнал случайно.

Ролф Лемел беше съкрушен. Един близък приятел му се беше обадил да му каже за пожара в дома на Петер. Той обаче не знаеше, че в спалнята е намерен труп, и когато Ваня му каза, пребледня още повече, отпусна се на канапето в чакалнята и се хвана за главата.

— Петер ли е?

— Още не знаем, но има голяма вероятност да е той.

Лемел изви тяло насам-натам, сякаш не знаеше къде да се дене. Дишането му беше тежко и затруднено. Себастиан му донесе чаша вода. Ролф отпи няколко глътки и изглежда, малко се успокои. Той погледна двамата полицаи. Сети се, че единият беше търсил Петер по-рано сутринта, когато Лемел все още мислеше, че колегата му закъснява. Тогава полицайката му се видя досадна. Сега обаче той осъзна, че не е разбрал сериозността на посещението й.

— Защо бяхте тук сутринта? Във връзка с това ли? — попита Ролф, гледайки Ваня в очите.

— Още не знаем. Исках да питам дали един човек е идвал при Петер.

— Кой?

— Името му е Рогер Ериксон. Шестнайсетгодишно момче от гимназия „Палмльовска“.

Ваня понечи да извади снимка на Рогер, но не се наложи.

— Момчето, което беше убито?

— Именно.

Тя все пак му даде снимката, за да бъде сигурна. Ролф се втренчи в нея и я гледа дълго и замислено.

— Не знам. Петер имаше договор за консултации с училището, затова тук идваха много деца. Възможно е.

— Всяка втора сряда в десет часа този срок. Идвал ли е Рогер тогава?

Лемел поклати глава.

— Аз работя тук само три дни седмично. В сряда и четвъртък съм в болницата и затова не знам. Но може да проверим в стаята на Петер. Тетрадката му трябва да е там.

— Имате ли секретарка? — попита Себастиан, когато минаха през остъклените врати и тръгнаха по малък коридор.

— Не. Сами организираме нещата. Това би било излишен разход. — Лемел спря пред втората врата вдясно и извади ключовете си. Изглеждаше малко изненадан, когато се опита да превърти ключа, но вратата изведнъж се отвори. — Странно…

Себастиан бутна вратата. В стаята цареше пълен хаос. Навсякъде бяха разхвърляни папки и листове. Чекмеджетата бяха издърпани. Съдържанието на папките беше изсипано на пода. Имаше строшени стъкла. Ролф се стъписа. Ваня бързо нахлузи латексови ръкавици.

— Не влизайте. Себастиан, обади се на Урсула и й кажи да дойде веднага, щом може.

— Мисля, че е по-добре ти да й се обадиш — плахо се усмихна Себастиан.

— Обясни й за какво става дума. Тя може и да те мрази, но е професионалист. — Ваня се обърна към Лемел. — Значи вчера не сте били тук, така ли?

Той поклати глава. Тя започна да оглежда стаята.

— Виждате ли някъде тетрадката на Петер?

Ролф все още беше в шок и се забави, докато отговори.

— Не. Това е голяма зелена тетрадка с кожени корици.

Ваня кимна и се залови да търси сред разхвърляните листове.

Задачата не беше лесна, защото тя не искаше да разбулва много нещата и да рискува да съсипе вероятни веществени доказателства. В същото време чувстваше, че е изключително важно да открие дали има връзка между Петер Вестин и Рогер Ериксон. Защото, ако имаше, това щеше да означава, че разследването е приело неочакван обрат.

След десетина минути Ваня се отказа. Доколкото видя, в стаята нямаше никаква тетрадка. Не можеше обаче да преобърне наопаки всичко и да претърси навсякъде. Урсула се беше обадила, за да каже, че ще бъде заета на „Рутевеген“ още няколко часа, но говорила с Хансер, която обещала, че полицията на Вестерос ще изпрати най-добрия си криминалист. На Урсула това не й харесвало, но все пак едва ли щяло да е трудно да се обработи една стая. Ваня заключи вратата с ключа на Лемел и отиде пак да говори с него. Той седеше на канапето и разговаряше с някого по телефона. Очите му бяха насълзени и тонът на гласа му беше овладян, но изпълнен с тъга. Лемел видя Ваня и се опита да се стегне.

— Трябва да затварям, скъпа. Полицията отново иска да говори с мен.

— Ще дойде криминалист. Никой да не влиза в онази стая. Може ли да задържа ключовете ви?

Той кимна. Ваня се огледа наоколо.

— Къде е колегата ми?

— Каза, че ще отиде да провери нещо.

Тя въздъхна и извади мобилния си телефон, но после осъзна, че няма номера на Себастиан. Не беше очаквала, че ще й потрябва.

Себастиан влезе в столовата на гимназия „Палмльовска“. Когато учеше там, на партера нямаше топло и уютно заведение, приличащо на кафене. Навремето това пространство беше учебна стая за онези, които искаха да пишат допълнителни домашни. Стените не бяха бели с малки лампи като прожектори. Нито пък си спомняше черни кожени фотьойли, ниски масички от светло дърво или малки тонколони на стените, от които се разнася фонова музика. Доколкото си спомняше Себастиан, едно време на стените имаше лавици с книги и учебници, а на пода — дълги маси с твърди столове. Нищо друго.

Беше му писнало да свири втора цигулка в практиката си като психолог. Цял ден се беше борил да се впише сред останалите, да не прекалява, да бъде екипен играч и всичките тези щуротии. Не беше особено трудно. Трябваше само да се носи по течението и в повечето случаи да си затваря устата. Но беше отегчително, съсипващо душата и сковаващо ума. Въпреки че успя да отбележи няколко точки пред Ваня в колата й, пак не беше доволен. Беше като някакво съществуване, сведено до минимум, а Себастиан беше свикнал с други мащаби.

Докато наблюдаваше как Ваня внимателно премества листове сред хаоса в стаята на Петер Вестин, за да не съсипе нещата за Урсула, Себастиан реши този път да играе соло. Навсякъде имаше информация. Все някой трябваше да знае нещо. Нужно е само да знаеш кого да попиташ.

Ето защо той стоеше тук и оглеждаше кафенето. Себастиан забеляза Лиза Хансон, която седеше наблизо и бъбреше с приятелките си. На масата пред тях имаше празни чаши от кафе лате. Той се приближи. Лиза не изглеждаше много доволна, че го вижда, но в очите й се четеше примирение. Това беше достатъчно.

— Здравей, Лиза. Ще ми отделиш ли две секунди?

Другите момичета го погледнаха изненадано, но Себастиан не дочака отговор.

— Трябва ми помощта ти.

Когато двайсет и пет минути по-късно се върна в кабинета на психолозите Вестни и Лемел, Себастиан беше получил потвърждение от два източника, че Рогер Ериксон е ходел при Петер Вестин всяка втора сряда в десет часа. Като при всички ясно изразени групи със силен вътрешен контрол (а няма много групи с по-ефикасна система за следене един друг от тази на тийнейджърите) за Рогер би било невъзможно да се измъква и да посещава психолог, без да разбере никой. Лиза нямаше представа при кого е ходел всяка втора сряда, но беше запозната с йерархиите в училището и се оказа много полезна в намирането на някой, който знае. Виждало го беше едно момиче от девети клас и друго от класа на Рогер го потвърди. Те се бяха срещали в чакалнята на психолога два пъти.

Ваня говореше по телефона. Тя го погледна с кисело изражение, когато той безгрижно влезе в стаята и й се усмихна. Себастиан забеляза, че криминалист търси пръстови отпечатъци върху рамката на вратата на стаята на Вестин. Беше подбрал момента идеално. Изчака, докато Ваня приключи разговора.

— Как върви? Открихте ли някакви улики?

— Още не. Къде беше?

— Свърших малко работа. Ти искаше потвърждение, че Рогер е идвал тук всяка втора сряда в десет часа. Идвал е.

— Кой ти каза?

Себастиан й каза имената на двете ученички. Дори си беше записал на малко листче какво са казали. Знаеше, че това ще я подразни още повече.

— Обади им се и провери, ако искаш.

Ваня взе листчето.

— Ще го направя, но по-късно. Сега отиваме в участъка. Били е открил нещо.

Торкел се надяваше, че е нещо добро. Нуждаеше се от напредък, нещо, което да го накара да се усмихне. Всъщност беше готов да се задоволи с всяка дреболия, която показва, че не всичко отива по дяволите. Току-що беше излязъл от среща с Хансер. След учтива размяна на реплики от сорта на „Благодаря за вечерята“ и „Беше много хубава“, тя му разказа за Томас Харалдсон. Нямаше значение колко добронамерени са били усилията му. Некомпетентният тъпак вероятно бе успял да принуди единствения им заподозрян да се скрие вън земя. Това означаваше, че информацията, с която се бяха сдобили от списъците с телефонни обаждания и възстановените съобщения, сега беше почти безполезна. Отгоре на всичко психологът на Рогер, изглежда, беше убит. Е, поне беше мъртъв. Торкел вършеше тази работа твърде отдавна, за да мисли, че това е нещастен случай.

Затова сега имаха двойно убийство. Малка утеха беше, че според Себастиан първото не е било планирано. Второто определено беше. Вестин вероятно бе умрял, защото е знаел нещо за Рогер Ериксон. Торкел се наруга наум. Защо не беше по-бърз? Защо не бяха отишли първи при психолога? В това проклето разследване нищо не вървеше в тяхна полза. Медиите скоро щяха да направят връзка между двата смъртни случая и само това им трябваше, за да поддържат интереса на публиката.

И Урсула му се сърдеше.

Микаел идваше насам.

Торкел отвори вратата на стаята за конференции. Урсула все още беше на местопрестъплението, но другите вече се бяха събрали. Били ги беше повикал всичките. Торкел седна и му кимна да започне. Прожекционният апарат на тавана забръмча и Торкел предположи, че ще гледат още записи от камерите за наблюдение. Оказа се прав. Рогер се появи в кадър, идвайки отдясно.

— В 21:29 Рогер Ериксон е бил тук. — Били огради в кръг улицата на картата на стената. — Това е на около километър и половина от „Густавсборгсгатан“ Както виждате, той пресича пътя и изчезва. В буквалния смисъл на думата. — Били превъртя видеозаписа и спря кадъра точно преди Рогер да се скрие зад паркирана кола. — Той завива по „Спренггренд“, задънена улица, която завършва с пешеходни алеи, водещи в три посоки. — Били посочи на картата с писалката си. — Проверих всяка камера на север и запад от „Спренггренд“. Не са много. Рогер не се появява на нито една от тях, затова проверих дали не се е върнал. Нищо. Видях повече безлични улици, отколкото някой иска да види през целия си живот. Това е последното изображение на Рогер Ериксон.

Всички гледаха застиналия кадър на стената. И без това вече лошото настроение на Торкел спадна с още няколко градуса.

— Ако предположим, че Рогер е продължил направо, отправяйки се на север, какво има там? — попита Ваня.

Торкел беше благодарен, че в екипа все още има някой, който се опитва да измъкне максимума от нищото.

— От другата страна на Е18 е жилищният комплекс.

— Рогер имал ли е някаква връзка с тази част на града? Съученик, който живее там? Нещо такова?

Били поклати глава. Себастиан стана и се приближи до картата.

— Какво е това? — попита той, посочвайки голяма сграда на двайсетина метра от края на „Спренггренд“.

— Мотел.

Себастиан започна да крачи из стаята и да говори със спокоен тон на гласа, сякаш говореше на себе си.

— Рогер и Лиза са се престрували, че имат връзка. Тя каза, че Рогер се е виждал с някой друг, но не знае кой. Рогер бил изключително потаен по този въпрос. — Себастиан се върна при картата и сложи пръст върху мотела. — Според Юхан Рогер е говорел много за секс. Мотелът е идеално място за такива срещи. — Погледът му обходи тримата присъстващи. — Да, говоря от личен опит. — Той погледна Ваня многозначително. — Не точно за този мотел, но ти и аз все още не сме приключили.

Ваня го погледна уморено. Вторият сексуален намек за деня. Още един, и тя щеше да го изрита от разследването, преди да се усети какво го е сполетяло. Но не каза нищо. Защо да го предупреждава? Торкел скръсти ръце и погледна Себастиан с недоверчиво изражение.

— Идеята за среща в мотел не е ли малко… екстравагантна, когато си само на шестнайсет? На тази възраст тези неща обикновено стават в нечий дом.

— Вероятно не е било възможно по ред причини.

Никой не каза нищо. Били и Ваня също гледаха недоверчиво. Себастиан разпери широко ръце.

— Я стига! Имаме надървено шестнайсетгодишно момче и мотел. Със сигурност си струва поне да проверим.

Ваня скочи.

— Били.

Той кимна и двамата излязоха.

Евтиният мотел „Един“ беше построен през шейсетте години на XX век и изглеждаше мърляв и занемарен. На големия паркинг имаше само три коли. Мястото беше вдъхновено от Америка и се състоеше от два дълги етажа с външни стъпала, така че всяка стая имаше отделен вход с пряк достъп до паркинга. В средата на първия етаж имаше малка рецепция с неонов знак „Свободни стаи“. Били и Ваня решиха, че отдавна не е бил угасян. Ако искаш да се срещнеш с някого тайно, това беше идеалното място.

Те влязоха през двойните стъклени врати, на които имаше бележка, написана на ръка: НЕ ПРИЕМАМЕ КАРТИ „АМЕРИКАН ЕКСПРЕС“. Осветлението беше оскъдно. Имаше висок, извит плот, направен от тъмно дърво, мръсен тъмносин мокет и два фотьойла до кръгла масичка за кафе. Атмосферата беше потискаща и смърдеше на тютюнев дим. Малкият вентилатор, който бръмчеше в единия край на плота, не влияеше на въздуха. Зад плота седеше жена на около петдесет и пет години с дълга коса, която вероятно беше изрусена. Тя четеше едно от онези евтини клюкарски списания, пълни с колкото може повече снимки и по-малко текст. До нея беше днешният вечерен брой на „Афтонбладет“, разгърнат на статия за Рогер. Ваня го беше прегледала по-рано. Нямаше нищо ново, освен интервю с директора на гимназия „Палмльовска“, в което той разказваше колко активно е училището му в усилията си да изкорени тормоза и изолацията и как Рогер намерил този дом от дома си, както се беше изразил. На Ваня й се беше догадило от лъжите, които Рагнар Грот беше избълвал. Жената зад рецепцията погледна новодошлите.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

Били й се усмихна.

— Бяхте ли дежурна миналия петък?

— Защо?

— Бие сме от полицията.

Били и Ваня й показаха служебните си карти и тя кимна в знак на извинение. Ваня извади снимка на Рогер и я сложи под лампата пред жената, за да я види добре.

— Познавате ли това момче?

— Да, от вестника. — Жената докосна разгърнатия вестник. — Тук пише по нещо за него всеки ден.

— Но не го познавате от мотела?

— Не… Трябва ли?

— Смятаме, че може да е идвал тук миналия петък. Малко преди десет вечерта.

Жената зад рецепцията поклати тава.

— Но разбира се, ние не виждаме всички гости, обикновено само човека, който плаща. Искам да кажа, че той може да е бил в някоя от стаите с някой друг.

— А бил ли е в някоя от стаите?

— Не, доколкото знам. Само казвам, че може да е бил.

— Искаме да знаем малко повече за гостите в онази вечер.

Отначало изражението на жената беше недоверчиво, но след малко тя се премести пред компютъра, който беше твърде стар. Най-малко на осем години, както забеляза Били. Вероятно по-стар. Антика. Жената започна да трака на пожълтяла клавиатура.

— Заети са били девет стаи, от петък до събота.

— Всичките ли са били заети около девет и половина?

— Вечерта ли?

Били кимна. Жената продължи да проверява и след малко намери онова, което търсеше.

— Не, само седем.

— Трябва ни всичката информация, която имате за гостите.

Жената намръщи чело от безпокойство.

— Убедена съм, че ви е необходимо някакво разрешение за това, нали? Някаква заповед?

Ваня се наведе към нея.

— Не мисля.

Жената обаче вече беше взела решение. Не че познаваше добре законите срещу незаконните разследвания и такива неща, но беше гледала по телевизията, че полицаите винаги се нуждаят от заповед за всичко. Не беше длъжна да дава информация за клиентите си само защото ченгетата са я поискали. Тя щеше да отстоява правата си.

— Да. Нуждаете се от заповед.

Ваня я изгледа мръсно и се обърна към Били.

— Добре, ще се върнем със заповед.

Жената кимна доволно. Ето, готово. Тя беше защитила личния живот на гостите си и следователно и свободата на словото.

— И ще доведем инспектор — продължи полицайката. — И може би някого от ХЕИ. Предполагам, че имате и ресторант?

Рецепционистката погледна малко неуверено Ваня. Не можеха да го направят, нали?

Полицаят се огледа наоколо, кимна и заговори сериозно:

— Да не забравяме и инспектор по противопожарната безопасност. Виждам, че има няколко маршрута за евакуация, които трябва да бъдат проверени. А вие сте готова ожесточено да защитавате гостите си.

Те тръгнаха към вратата.

— Почакайте. Не искам да усложнявам нещата за вас. Ще ви дам копие още сега.

Тя се усмихна глуповато на полицаите. Погледът й се спря на разгърнатия вестник. Жената изведнъж го позна. Изпита странно чувство. Вълнение и ликуване. Шанс да вземе няколко бонус точки. Вероятно можеше да ги накара да забравят за ХЕИ. Тя се обърна към полицайката, която се връщаше.

— Той беше тук миналия петък.

Полицаят също дойде. На лицето му беше изписано любопитство.

— Какво?

— Той беше тук миналия петък — повтори жената, сочейки вестника.

Ваня се сепна, когато видя снимката.