Човекът, който не беше убиец

16.

В голямата стая се усещаше атмосфера на вълнение, каквато липсваше преди. Имаше много въпроси, случаят се беше отворил в няколко посоки и сега трябваше да определят приоритетите. Последната новина беше, че рецепционистката беше сигурна, че е видяла Рагнар Грот, директора на гимназия „Палмльовска“, в мотела в петък вечерта. И не за пръв път. Ходел там през редовни интервали. Винаги плащал в брой и се представял като Роберт някой си. В онзи петък тя го зърнала, докато минавал отвън, отправяйки се към стаите в западната част, но не се регистрирал лично. Жената предполагаше, че се е срещал с любовница. Все пак имало хора, които използвали мотела за такива неща. Можело да не го прочетете в обявите, но било факт. Себастиан злорадстваше. Ставаше все по-хубаво. Само като си помислеше, че може да се окаже, че педантичният Рагнар Грот крие сериозни мръсни тайни. Торкел погледна Ваня и Били и кимна одобрително.

— Добре, браво. Това означава, че директорът се превръща в очевиден приоритет. Така както виждам нещата, има голяма вероятност той и Рогер да са били на едно и също място в нощта, когато е бил убит Рогер.

Били извади снимка на Рагнар Грот и я подаде на Торкел.

— Може ли да я закачиш? Още не съм имал възможност да го проверя, но интересното е, че и Рогер, и Петер Вестин са свързани с Грот. Вестин е имал договор с училището, а Рогер е учил там.

Торкел закачи снимката на Грот и начерта стрелки, сочещи към Рогер и Вестин.

— Може би трябва отново да посетим директора. С нови въпроси. — Торкел се обърна към другите. Последва кратко мълчание.

— Мисля да действаме внимателно и да съберем повече информация, преди да говорим с него — обади се Себастиан. — Досега той доказа, че има талант да укрива важни сведения. Затова, колкото повече знаем, когато отидем при него, толкова по-трудно ще му бъде да увърта.

Ваня кимна в знак на съгласие. И тя беше на същото мнение.

— Особено след като все още знаем твърде малко за Петер Вестин. Дори не знаем със сигурност дали той е човекът в спалнята, нито как е възникнал пожарът — добави Ваня. — Урсула все още е на „Рутевеген“ и обеща първоначален доклад веднага щом е възможно.

— Ами влизането с взлом в кабинета на Вестин? Имаме ли нещо от местопрестъплението? — попита Торкел.

— Не. Няма веществени доказателства, нито тетрадка. Тук сме в задънено положение. Колегата на Вестин каза, че той не водел подробни записки. Може би по някоя ключова дума тук-там, но ги е записвал в тетрадката, която, естествено, е изчезнала.

— Нямаме много късмет — въздъхна Били.

— Това означава, че трябва да работим по-усилено — отвърна Торкел, поглеждайки екипа си с окуражително изражение. — Знаем, че късметът идва с упорита работа. Засега ще предположим, че взломът е свързан с пожара и че тетрадката на Петер Вестин е открадната заради написаното в нея. Помолих Хансер да организира разпити на съседите в близост до кабинета на Вестин, за да видим дали някой е видял нещо подозрително снощи.

— Ами Аксел Юхансон? — Били кимна към снимката на домакина, която беше закачена в ъгъла. — Има ли нещо ново по този въпрос?

Торкел се засмя и поклати глава.

— Любимият на всички детектив Томас Харалдсон е предприел самостоятелно наблюдение.

— Какво?

— Не знам откъде да започна…

— Може да започнеш, като признаеш, че бях права. Трябваше да се отървем от него веднага щом се запознахме във фоайето — усмихна се Ваня и Торкел кимна.

— Няма да споря.

На вратата се почука. Униформена полицайка подаде глава в стаята, попита за Били и Ваня и им даде по един плик. Били надникна вътре.

— Да ги обсъдим ли сега? — попита той, поглеждайки Торкел.

— Какво е това?

— Първоначални доклади за гостите, които Ваня и аз смятаме, че си струва да разгледаме по-обстойно.

Торкел кимна.

— Да, добре. Но първо трябва да ви кажа за Аксел Юхансон. Тук нямаме нови улики. Благодарение на Харалдсон сега той знае, че го търсим, затова има риск да е напуснал Вестерос. Хансер обеща да включи всички ресурси в издирването му и оставяме това на нея. Тя се чувства малко неудобно, между другото.

Докато Торкел говореше, Били отиде до стената с новите снимки и щом шефът му свърши, започна да обяснява:

— И така, в девет часа в петък вечерта са били наети девет стаи. Задраскахме три семейства с деца и възрастна двойка, които останали до понеделник. Рогер или Рагнар Грот едва ли са ходили при семействата или възрастната двойка. Остават три имена, които може да представляват интерес. — Снимките показваха две жени и един мъж. — Малин Стен, двайсет и осем годишна, Франк Клевен, петдесет и три годишен, и Стина Бокстрьом, на четирийсет и шест.

Другите се приближиха, за да видят по-добре увеличените паспортни снимки.

Малин Стен, по баща Рагнарсон, беше най-младата от тримата гости, привлекателна жена с дълга черна къдрава коса. Според информацията, която бяха получили, тя беше омъжена за някой си Уилям Стен. Фотографията в средата показваше Франк Клевен, баща на три деца, който живееше в Ескилстуна. Той имаше къса тъмна коса, която беше започнала да оредява и побелява. Изразително, обветрено лице. Решителен вид. Последната снимка беше на Стина Бокстрьом. Тя имаше продълговато лице, къса руса коса и ъгловато лице. Неомъжена. Били посочи брюнетката.

— Успях да се свържа с Малин Стен. Тя е търговски пътник и е останала да пренощува след среща в града. Не видяла никого и си легнала рано. Живее в Стокхолм. Още не съм говорил с другите двама, но никой от тях не живее във Вестерос, поне според избирателните списъци.

Торкел кимна и се обърна към екипа.

— Добре. Трябва да се свържем с другите двама гости. Ще започнем с предположението, че те крият нещо. Същото се отнася и за Малин Стен.

Всички кимнаха, с изключение на Ваня, която прелистваше страниците, които й бяха дали. Тя вдигна глава.

— Съжалявам, но мисля, че това трябва да почака.

Останалите се обърнаха и се втренчиха в нея. Дори Себастиан. Ваня се наслади на момента си в центъра на сцената и преди да продължи, направи театрална пауза за ефект.

— Видях, че оръжието, с което е застрелян Рогер, е двайсет и втори калибър. Това е класическо оръжие за спортна стрелба, нали?

На лицето на Торкел се изписа нетърпение.

— И?

— Преди малко получих списъка с членовете на Клуба по стрелба във Вестерос. — Ваня отново направи пауза и не можа да сдържи усмивката си, докато поглеждаше всекиго подред. — Нашият уважаван директор Рагнар Грот е член от 1992 година, при това очевидно изключително активен член.

Клубът по стрелба се намираше на север, близо до летището. Беше дървена сграда, подобна на казарма, която несъмнено бе принадлежала на военните в някой период в миналото. Имаше стрелбища и на закрито, и на открито и докато се приближаваха, Ваня, Себастиан и Били чуха приглушен екот от стрелба. Ваня се беше обадила предварително и бе говорила със секретаря на клуба, който живееше наблизо. Той обеща да дойде и да отговори на въпросите им. На стъпалата излезе мъж, за да ги посрещне. Той беше на около четирийсет и пет години, облечен с риза с къси ръкави и протрити джинси. Приличаше на бивш военен и се представи като Убе Линдстрьом. Те влязоха в сградата заедно и бяха поканени в мрачен кабинет, който служеше за административен център на клуба и склад.

— Казахте, че идвате във връзка с един от нашите членове — рече Убе и седна на протрит канцеларски стол.

— Да, Рагнар Грот.

— О, Рагнар. Добър стрелец. Има два бронзови медала от национални първенства. — Убе се приближи до отрупаните с книги лавици, измъкна окъсана папка и я разгърна. Прерови голяма купчина листове и най-после намери онова, което търсеше. — Той членува тук от 1992 година. Защо питате за него?

Били не обърна внимание на въпроса.

— Грот държи ли оръжията си тук в клуба?

— Не. Държи ги вкъщи. Като повечето членове. Какво е направил?

Те отново пренебрегнаха въпроса. Ваня се включи в разговора.

— Бихте ли ни казали какви оръжия има Грот?

— Рагнар има няколко. Той ходи и на лов, и се състезава. Това свързано ли е с онова момче от неговото училище? Момчето, което умря?

Убе беше упорит човек. Себастиан се отегчи от дискусията и стана, за да излезе. Не бяха необходими трима души, които да подминават въпросите на Линдстрьом. Били го погледна, а Ваня продължи:

— Знаете ли дали Грот има оръжие двайсет и втори калибър?

— Той има пушка „Бърно CZ453 Варминт“

Убе беше престанал да задава въпроси и бе започнал да отговаря. Това поне беше нещо. Ваня записа в тефтерчето си.

— Бихте ли повторили? „Бърно…“?

— „Бърно CZ“. Ловна пушка. Страхотно оръжие. Вие какви оръжия носите? „Зиг Зауер Р225“? „Глок 17“?

Ваня погледна Убе. Той наистина обичаше да придружава с въпрос всеки отговор. Този път обаче тя беше готова да отговори.

— „Зиг Зауер“. Това ли е единственото оръжие двайсет и втори калибър, до което има достъп Грот?

— Доколкото знам, да. Защо? Застреляно ли е било момчето?

Себастиан тръгна по дългия коридор и стигна до обща стая, където имаше кафемашина и голям, очукан хладилник. Два големи остъклени шкафа, пълни с трофеи и медали, заемаха централно място в стаята. Пред шкафовете имаше няколко обикновени стола и маси с белези от изгаряния от цигари от дните, когато на мъжете с оръжия не се налагаше да излизат навън, за да пушат. Себастиан влезе в стаята. До едната маса седеше момиче на около тринайсет години. Пред нея имаше кутия кока-кола и кифла с канела. Тя погледна Себастиан безучастно. Той й кимна и се приближи до шкафа с позлатените трофеи. Интригуваше го начинът; по който хората настояват да възнаградят победата във всеки спорт с абсурдно грамадни златни трофеи. Сякаш участниците страдаха от изключително ниско самочувствие и дълбоко в душата си съзнаваха пълната безсмисленост на онова, което правят. Начинът им да отрекат тази истина и да покажат на света колко важна е дейността им в крайна сметка, е довел до пълна девалвация на трофеите. И по размери, и по блясък.

Стените бяха украсени с фотографии на отделни членове на клуба и групи. Тук-там имаше поставени в рамки статии от вестници. Класическа клубна стая. Себастиан разгледа лениво снимките. Повечето показваха горди мъже с оръжия, с разкрачени крака, сияещи пред фотоапарата. Себастиан си помисли, че в усмивките им има нещо абсурдно и фалшиво. Толкова ли ужасно беше да държиш оръжие или трофей? Той усети, че девойката го гледа, и се обърна към нея. Изражението на лицето й не се беше променило.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Работя.

— Върху какво?

Себастиан я погледна.

— Аз съм полицейски психолог. А ти какво правиш тук?

— Ще имам тренировка.

— Позволено ли е да стреляш на твоята възраст?

Момичето се засмя.

— Ние не стреляме един срещу друг.

— Още не… Харесва ли ти?

Тя повдигна рамене.

— По-забавно е, отколкото да тичаш подир някаква глупава топка. А на теб харесва ли ти да си полицейски психолог?

— Горе-долу. Предпочитам да стрелям по разни неща като теб.

Момичето го погледна мълчаливо и отхапа от кифлата. Разговорът очевидно беше приключил. Себастиан продължи да съзерцава стената. Погледът му се спря на снимка на шестима весели мъже, които стояха около един от онези грамадни трофеи. Малък златен плакет над фотографията описваше момента като НАЦИОНАЛЕН ШАМПИОНАТ. БРОНЗ. 1999 Г. Себастиан се втренчи по-отблизо в снимката. Особено в единия от шестимата мъже. Той стоеше вляво и изглеждаше много радостен. Широка усмивка. Много зъби. Себастиан откачи фотографията от стената и излезе от стаята.

Когато Урсула тръгна от „Рутевеген“, тя и Сундстед бяха убедени, че пожарът в дома на Петер Вестин е предизвикан умишлено. Несъмнено беше започнал в спалнята. Стената зад леглото и подът до него показваха ясни знаци на експлозивно разпространение на огъня. Щом беше избухнал, пламъците бяха плъзнали лакомо към тавана, и се бяха захранвали със свеж кислород, когато прозорците на спалнята се бяха отворили от горещината. Около леглото нямаше нищо, което да обясни бързото разпространение на пожара. Когато огледаха мястото по-внимателно, те откриха ясни следи от катализатор. В такъв случай определено беше умишлен палеж.

Причината за смъртта на Вестин все още беше неизвестна, но Сундстед успя да измъкне трупа от отломките. Това продължи няколко часа, защото, преди да започнат, се наложи да укрепят отдолу повредения под. Урсула се погрижи трупът внимателно да бъде опакован в чувал и реши да отиде в патологията, за да присъства на аутопсията. Сундстед обеща да изпрати доклада си колкото е възможно по-скоро.

Лекарите в патологията озадачено повдигнаха вежди по повод присъствието й, но тя не им обърна внимание. Беше се зарекла, че този път ще бъде в центъра на събитията. Иначе това щеше да се превърне в истински кошмар за екипа. Сравнението със стоматологичния картон, което беше поискала, бързо установи, че тялото, намерено в полуизгорялата къща, определено е на Петер Вестин, и Урсула вече беше сигурна, че става дума за второ убийство и че сега имат работа с двоен убиец. Освен това тя знаеше, че някой, който е способен да убие два пъти, може да го направи отново и отново. И всеки път ще бъде малко по-лесно.

Тя се обади на Торкел.

Били и Ваня не научиха много от Убе Линдстрьом. В течение на разговора той заемаше все по-отбранителна позиция. Разбраха най-важното — Рагнар Грот имаше оръжие, моето съответстваше на онова, отнело живота на Рогер, поне по отношение на калибъра. Убе не се отказа да настоява да разкрият причината за интереса си към един от най-лоялните и преуспели членове на клуба. Колкото по-малко отговори получаваше, толкова по-несговорчив и лаконичен ставаше. Ваня осъзна, че Рагнар Грот и Убе Линдстрьом не само членуват в един и същ клуб, но и че са приятели, и се притесни, че веднага щом си тръгнат, Убе ще се обади на Грот и ще му каже за посещението им.

— Сигурно знаете, че разрешителното ви за носене на оръжие трябва да бъде подновявано на всеки пет години. Ако разбера, че този поверителен разговор не е бил толкова поверителен, тогава… — Тя не довърши изречението, оставяйки Убе да разсъждава за последиците.

— Какво искате да кажете? — гневно попита секретарят на клуба. — Заплашвате ли ме?

Били му се усмихна.

— Тя иска да каже, че този разговор си остава само между нас. Съгласен ли сте?

Очите на Убе потъмняха. Той кимна ядосано. Поне се бяха опитали и той беше предупреден. В стаята дойде Себастиан.

— Само още нещо. — Той сложи фотографията в рамка пред Убе и посочи нещо на нея. — Кой е този човек? Горе вляво?

Убе се наведе напред и се вгледа в снимката. Били и Ваня се приближиха и видяха мъжа с широката усмивка.

— Това е Франк. Франк Клевен.

Ваня и Били го познаха веднага. Снимката му вече беше на стената в участъка. Вярно, без широката усмивка, но нямаше съмнение, че това е мъжът, който бе наел стая в занемарения мотел миналия петък.

— И той ли е член на клуба?

— Беше. Премести се в годината, след като взеха бронзовия медал. Мисля, че сега живее в Йоребру. Или Ескилстуна. И той ли е замесен?

— Никой не е замесен в нищо. Само си помислете за разрешителното си — отговори Ваня и тръгна заедно с останалите. Тримата вървяха към колата по-бързо от обикновено. Денят се оказваше много успешен.

Франк Клевен живееше на „Лерквеген“ в Ескилстуна. Били обаче не получи отговор по стационарния му телефон, а не можаха да открият мобилен на негово име. След кратко проучване Били намери името на работодателя на Франк, строителна фирма „Х & Р Биг“. Франк работеше като строителен инженер и имаше служебен мобилен телефон. Били му се обади. Франк много се изненада, като чу, че го търси полицията, но Били наблегна на факта, че искат само да му зададат няколко въпроса.

На работното му място.

След трийсетина минути.

Всъщност настояват.

Ваня и Себастиан вече бяха в колата, на половината път до Ескилстуна, когато им се обади Били, който беше останал в участъка. Той прочете на глас кратките факти, известни за Франк Клевен, които не разкриваха много. Петдесет и три годишен, роден във Вестервик, преместил се във Вестерос на ранна възраст. Четири години учил в гимназия с технически профил, отбил военната си служба в артилерийския полк на остров Готланд, разрешително за пистолет и пушка от края на 1981 година, все още валидно. Няма криминално досие, нито неизплатени дългове. Нищо забележително. Но имаха адрес.

Точно преди Ескилстуна те спряха на обект, където строяха търговски център. Там, където щяха да бъдат стените, стърчаха подпорни греди и в момента мястото не приличаше много на бъдещ храм на консуматорството, но огромната бетонна основа беше почти завършена. На известно разстояние имаше група работници, заети с голяма жълта машина. Себастиан и Ваня се отправиха към бараките на строителите, където намериха човек, който, изглежда, беше бригадирът.

— Търсим Франк Клевен.

Мъжът кимна и посочи една от бараките в средата.

— Той беше там последния път, когато го видях.

— Благодаря.

Франк Клевен беше от онези хора, които изглеждаха по-добре в реалния живот, отколкото на снимка. Чертите му бяха изящно изваяни, въпреки че кожата му се беше сбръчкала от твърде много време, прекарано навън. Проницателни очи, присвити като на мъжа от рекламата на „Марлборо“, докато се ръкуваше със Себастиан и Ваня. Те не видяха онази широка усмивка от фотографията нито веднъж по време на разговора им. Той предложи да влязат в малкия му кабинет в една от другите бараки, където да разговарят, без да ги безпокоят. Ваня и Себастиан го последваха и на Ваня й се стори, че раменете му се прегърбват все повече с всяка измината крачка по чакъла. Тя почувства, че са на правилната следа.

Най-после.

Клевен отключи вратата и ги покани да влязат. Сивкавата дневна светлина проникваше през два прозореца, побелели от прах. В тясната барака се разнасяше парлива миризма на танин. В малкия коридор, свързващ две стаички, имаше кафемашина. Кабинетът на Клевен беше в първата стаичка. Единствените мебели бяха обикновено бюро, отрупано с чертежи, и няколко стола. Стените бяха голи, с изключение на следи от тиксо и един календар от миналата година. Клевен погледна двамата полицаи, които останаха прави, въпреки че ги покани да седнат, и също реши да стои прав.

— Нямам много време, затова ще трябва да побързаме. — Опита се гласът му да прозвучи спокойно, но не успя. Себастиан забеляза, че над устата му има капки пот. В стаята не беше топло.

— Ние имаме много време, затова от вас зависи колко бързо ще приключим — отвърна той, давайки ясно да се разбере, че Клевен няма да диктува условията на срещата.

— Дори не знам защо сте дошли. Колегата ви каза само, че искате да говорите с мен.

— Ако искате да седнете, колежката ми ще ви обясни. — Себастиан погледна Ваня, която кимна, но изчака Клевен да седне. След кратко мълчание той реши да съдейства и седна. На ръба на стола. Сякаш седеше върху игли.

— Бихте ли ни казали защо сте били в мотел във Вестерос миналия петък?

Клевен ги погледна.

— Не съм бил в мотел миналия петък. Кой казва, че съм бил?

— Ние.

Ваня не добави нищо повече. При нормални обстоятелства човекът, когото разпитваха, започваше да говори доброволно на този етап — когато му представеха фактите. Клевен сигурно съзнаваше, че не биха дошли чак до Ескилстуна, ако нямаха солидни доказателства. Обичайните възможности за избор бяха да потвърди или да обясни. Имаше и трета възможност. Мълчание. Клевен избра последното. Той погледна Ваня и после Себастиан, но не отрони нито дума. Ваня въздъхна.

— С кого се срещнахте? Какво правехте там?

— Не съм бил там, казвам ви. — Изражението му беше умоляващо. — Сбъркали сте човека.

Ваня погледна записките си и измърмори нещо под нос. Протакаше нарочно. Себастиан не откъсна очи от Клевен. Франк облиза устните си, които изведнъж пресъхнаха. На челото му също изби пот. В стаята не беше станало по-топло.

— Вие не сте ли Франк Клевен, номер на личната карта 580518? — попита Ваня с равнодушен тон.

— Аз съм.

— Не платихте ли седемстотин седемдесет и девет крони за стая, използвайки дебитната си карта миналия петък?

Клевен пребледня.

— Беше открадната. Колата ми беше открадната.

— Открадната? Съобщихте ли на полицията и ако сте го направили, кога?

Той млъкна. Мозъкът му, изглежда, работеше трескаво. По лицето му, което беше станало значително по-бледо, се стече капка пот.

— Не съобщих.

— Блокирахте ли я?

— Сигурно съм забравил, не знам…

— Я стига. Сериозно ли очаквате да повярваме, че картата ви е била открадната?

Клевен не отговори. Ваня реши, че е време да му даде да разбере колко зле изглеждат нещата за него в момента.

— Ние разследваме убийство. Това означава, че ще разгледаме внимателно всяка информация, която ни дадете. Ето защо ще ви попитам отново. Бяхте ли в мотел във Вестерос миналия петък? Да или не?

Клевен се стъписа.

— Разследване на убийство?

— Да.

— Но аз не съм убил никого.

— Тогава какво сте направили?

— Нищо. Не съм направил нищо.

— Били сте във Вестерос в нощта на убийството и лъжете. Това ми звучи доста подозрително.

Франк Клевен трепна и извъртя тяло. Трудно му беше да погледне в очите двамата, които седяха пред него. Себастиан скочи на крака.

— Достатъчно! Отивам в дома му да питам жена му дали знае нещо. Ще останеш ли тук с него?

Ваня кимна и погледна Клевен. Той се беше втренчил уплашено в Себастиан, който бавно се отправи към вратата.

— Тя не знае нищо — смотолеви Клевен.

— Маже би не, но ще знае дали сте били вкъщи или не, нали? Съпругите обикновено имат представа за тези неща. — Широката усмивка на Себастиан показа колко доволен е от мисълта, че ще отиде в дома на Клевен, при съпругата и децата му, и ще зададе въпроса. Себастиан направи още няколко крачки, но Клевен го спря.

— Добре, бях в мотела.

— Разбирам.

— Но жена ми не знае нищо.

— Казахте го вече. С кого се срещнахте там?

Клевен не отговори.

— С кого се срещнахте? Можем да стоим тук цял ден. Можем да повикаме патрулна кола и да ви отведем с белезници. От вас зависи. Но нека да изясня нещо. Рано или късно ще разберем.

— Не мога да ви кажа кой беше. Това е изключено. Ще бъде достатъчно лошо за мен, ако се разчуе, но за него…

— Него?

Франк млъкна и кимна смутено. Изведнъж на Себастиан всичко му се изясни.

Клубът по стрелба.

Смутеното изражение на Клевен.

Гимназия „Палмльовска“, забулена в лъжи.

— Срещнали сте се с Рагнар Грот, нали?

Клевен кимна мълчаливо и наведе глава.

Светът му рухна.

Себастиан и Ваня ликуваха, докато се връщаха с колата.

Франк Клевен и Рагнар Грот бяха любовници от дълго време. Намерили се бяха в клуба по стрелба. Преди четиринайсет години. Отначало плаха, връзката им постепенно станала всепоглъщаща. Разрушителна. Клевен дори се преместил от Вестерос, за да се опита да сложи край на аферата, от която много се срамувал. В края на краищата, бил женен. Имал деца. Не бил хомосексуалист. Но не можел да устои. Било като отровен опиат.

Удоволствието.

Сексът.

Срамът.

Продължили да се срещат. Винаги се обаждал Рагнар и предлагал да се видят, но Франк никога не отказвал. Копнеел за срещите им. Никога не се виждали в дома на Грот. Мотелът се превърнал в техния оазис. Евтината стая. Меките легла. Винаги Клевен правел резервациите и плащал. Трябвало да измисля извинения и непрекъснато да приспива подозренията на жена си. По-лесно било, когато не оставал да пренощува. Връщането вкъщи късно било по-лесно, отколкото изобщо да не се прибере. Да, срещнали се в онзи петък. В четири следобед. Рагнар бил ненаситен. Франк излязъл от мотела чак в десет. Грот си тръгнал половин час по-рано.

Малко след девет и половина.

Точно когато Рогер вероятно е минавал покрай мотела.