Човекът, който не беше убиец

12.

Беатрис Странд се прибираше у дома с автобуса, както обикновено. Тя слезе на една спирка. Нуждаеше се от въздух. В училище това беше невъзможно. И вкъщи. Смъртта на Рогер беше проникнала навсякъде — сякаш се беше спукала язовирна стена и водата бе повлякла всичко. Нейният ученик, в когото беше вложила толкова много. Приятелят на Юхан. Човекът; с когото той прекарваше толкова много време. Не трябваше да се случват такива неща.

Приятелите не умират.

Учениците не биваха намирани мъртви в гората.

Обикновено й отнемаше осем минути от автобусната спирка до чакълената алея, водеща към светложълтата двуетажна къща. Днес й отне трийсет и пет минути. Не че Улф щеше да забележи. Той отдавна не се интересуваше кога се е прибрала у дома.

Къщата беше тиха, когато Беатрис влезе.

— Здравейте!

Никой не отговори.

— Юхан?

— Ние сме тук горе — чу се отговор.

Но това беше всичко. Не „Ще сляза“ или „Как си?“. Само тишина.

Ние сме тук горе.

Ние.

Улф и Юхан.

Винаги двамата. Все по-рядко тримата.

Кого се опитваше да заблуди Беатрис?

Никога тримата.

— Ще направя чай — извика тя, но пак не получи отговор.

Беатрис включи електрическата кана и потънала в мисли, се загледа в малката червена лампичка. В началото тя беше направила всичко възможно да бъдат заедно като семейство, да разговарят, да се подкрепят. В края на краищата, така правеха семействата. В трудни моменти. Подкрепяха се. Юхан обаче не искаше. Отбягваше я. В това семейство Юхан изживяваше всичко с баща си, включително скръбта. Изключваха Беатрис. Но тя нямаше намерение да се предава. Извади големите френски чаени чаши с рисунки на плодове и ги сложи на поднос заедно с мед и кубчета захар. Погледна през прозореца към тихата улица. Скоро щяха да я поздравят бледорозовите оттенъци, които обичаше. Черешата в двора им беше напъпила. Тази година рано. Семейството я беше посадило отдавна. Беатрис имаше чувството, че е минала цяла вечност. Юхан, тогава петгодишен, беше настоял да им помогне да изкопаят дупката и те се засмяха и му разрешиха. Тя си спомняше какво беше казала:

Истинското семейство има плодни дръвчета.

Истинско семейство. Каната се изключи и Беатрис наля гореща вода в чашите. Три пликчета чай. След това се качи горе. При онова, което беше останало от истинското й семейство.

Юхан седеше пред компютъра и играеше някаква игра с насилие, в която трябва да застреляш кол кого може повече хора. Беатрис беше научила името й — „Първият стреля“. Улф се беше настанил удобно на ръба на леглото на сина си и наблюдаваше играта. Когато Беатрис отвори вратата и влезе, Улф поне я погледна. Това беше нещо.

— Гладни ли сте?

— Не, преди малко ядохме.

Тя остави подноса на шкафа, където бяха комиксите на сина й.

— Идваха ли полицаите?

— Да.

Отново мълчание.

Беатрис се приближи до сина си и нежно сложи ръка на рамото му. Почувства топлата му кожа под тениската. За секунда тя помисли, че той няма да има нищо против.

— Мамо… — каза Юхан и разтърси рамо, ясно показвайки й да махне ръката си.

Беатрис я дръпна с нежелание, но нямаше да се откаже. Още не. Тя седна на леглото на известно разстояние от Улф.

— Трябва да поговорим за това. Няма да спечелим нищо, ако го таим в себе си — започна Беатрис.

— Аз говоря с татко — каза Юхан, без дори да се обърне.

— Е, и аз имам нужда да говоря — отвърна Беатрис. Гласът й леко потрепери. Нуждаеше се не само да говори, но и от семейството си. И най-вече от сина си. Надявала се беше, че Юхан ще се върне при нея, когато се върна Улф.

Изтрий и превърти.

Прости, забрави и продължи нататък.

Беатрис се беше надявала, че нещата отново ще бъдат нормални. Като преди. Преди да се случи всичко. Когато вечер Юхан идваше при нея с проблемите си, когато споделяха изпитанията и радостите на живота в дълги задушевни разговори и тя беше човекът, който трябваше да бъде — майка, жена, част от нещо. Сега обаче тези времена изглеждаха далечни като деня, когато семейството гордо засади черешата. Улф се обърна към нея.

— После. С полицаите всичко мина добре. Юхан им каза каквото знае.

— Хубаво.

— Виж, Юхан и аз скоро ще заминем. На къмпинг някъде. Далеч от всичко.

Далеч от мен, не можа да не си помисли Беатрис, но само кимна.

— Добра идея.

Отново мълчание. Какво друго имаха да си кажат?

Компютърната игра на Юхан продължаваше.

Урсула влезе в стаята. Усмихваше се.

— Моля те, кажи ми, че това означава, че имаш добра новина — каза Торкел.

— Получих доклада от аутопсията. Пълен е с изненади. Като шоколадово яйце „Киндер“.

Ваня, Себастиан и Торкел изправиха гърбове на столовете. Урсула разтвори папката, която носеше, и започна да закача на стената снимки, които показваха торса и ръцете на Рогер от всеки възможен ъгъл и от различно разстояние.

— Двайсет и две наръгвания с нож в гърба, торса, ръцете и краката. Толкова успяхме да преброим. Освен това има рани, нанесени, когато е извадено сърцето. — Тя посочи едната снимка, която показваше дълбок асиметричен отвор в гърба между ключиците.

Себастиан отмести поглед. Трудно му беше да гледа рани от наръгване с нож. Имаше нещо ужасяващо в гротескната комбинация от бледа, гладка кожа и дълбоките разрези, разкриващи онова, което тя е предназначена да скрие.

— Няма наранявания от самозащита по дланите или ръцете — продължи Урсула. — И знаете ли защо? — Тя не изчака отговор. — Защото всички прободни рани са били нанесени след смъртта.

Торкел вдигна глава от тефтера си и махна очилата си.

Урсула огледа всички с мрачно изражение, сякаш да наблегне на разкритието си.

— Тогава от какво е умрял?

Урсула отново посочи увеличената снимка на отворената рана на гърба на Рогер. Приблизително осем сантиметра в най-широката част. Тук-там се виждаха части от счупени ребра. Необходима е била значителна сила да се нанесат тези рани. Сила и решимост.

— По-голямата част от сърцето липсва, но това няма нищо общо с ритуал или някакво странно жертвоприношение. Някой е извадил куршума. Това е всичко.

Урсула закачи друга снимка. Никой около масата не отрони нито дума.

— Рогер е застрелян в гръб. Куршумът липсва, но открихме следи от него в едното ребро. — Тя посочи увеличената снимка на раната на Рогер, която току-що беше закачила на стената. Върху едното ребро имаше едва забележима следа с форма на полумесец, оставена от куршум. — Говорим за оръжие с относително малък калибър. Двайсет и втори, съдейки по раната.

Информацията наелектризира всички. Те веднага започнаха да говорят за оръжията с този калибър, които познаваха. Торкел се залови да прави списък от базата данни. Себастиан нямаше с какво да допринесе и затова стана, приближи се до стената и се съсредоточи върху фотографиите. Обсъждането стихна. Принтерът забръмча и започна да бълва списъка на Торкел. Той погледна бившия си колега.

— Откри ли нещо?

Себастиан продължи да гледа зеещата рана в гърба на Рогер.

— Мисля, че Рогер не е трябвало да умре.

— Ако простреляш някого и после го наръгаш с нож двайсет и два пъти, не може да не ти е минало през ума, че това вероятно ще се случи — сухо подхвърли Ваня.

— Добре, лош избор на думи. Не мисля, че някой е планирал да убие Рогер Ериксон.

— Защо?

— Изрязването на куршума не е било лесно. Имало е много кръв. Отнело е време. Увеличило е риска извършителят да бъде заловен на местопрестъплението. Но убиецът е трябвало да го направи, защото е знаел, че това ще го идентифицира.

Ваня веднага разбра какво има предвид Себастиан и за момент се прокле. Защо не се беше сетила? Можеше. Тя заговори, нетърпелива да не позволи на Себастиан да обере всички лаври.

— А ако е планирал убийството, щял е да използва друго оръжие, което не може да бъде проследено.

Себастиан кимна одобрително. Ваня схващаше бързо.

— Тогава какво се е случило? — зачуди се на глас Торкел. — Рогер се е разхождал в централен район на Вестерос, срещнал е някого с оръжие двайсет и втори калибър и е бил застрелян в гърба. Извършителят е осъзнал: О, боже, куршумът ще ме издаде, и е решил да си го прибере, сложил е трупа в колата си и го е изхвърлил в блатото. — Торкел погледна другите. — Звучи ли ви вероятно това?

— Не знаем какво се е случило. — Себастиан погледна шефа си малко уморено и раздразнено. Той беше предложил само едно малко парче от ребуса, не го беше завършил целия. — Не знаем дори къде е умрял. Само казвам, че убийството вероятно не е било планирано.

— Тогава може би говорим за непредумишлено убийство, но това не ни доближава до извършителя, нали?

Мълчание. Себастиан знаеше, че няма смисъл да отговаря, когато Торкел е сприхав както сега. Другите явно бяха на същото мнение. Торкел се обърна към Урсула.

— Следите върху реброто… Ще можем ли да ги сравним с куршум, ако намерим оръжието?

— Не, за съжаление.

Торкел се отпусна на стола и разпери ръце.

— Значи имаме нова причина за смъртта, но нищо друго, по дяволите.

— Не съвсем. — Себастиан посочи друга снимка на стената. — Часовникът.

— Какво за часовника?

— Скъп е. — Себастиан леко докосна танцовите фотографии, показващи дрехите на Рогер. — Джинси „Акне“ Яке „Куиксилвър“. Хубави маратонки. Всичките дизайнерски.

— Рогер е бил тийнейджър.

— Да, но откъде е взел пари? Майка му не изглежда заможна. Пък и той е бил малкият благотворителен експеримент в гимназия „Палмльовска“.

Лена Ериксон седеше на фотьойла си в дневната и изтръскваше пепелта от цигарата си в пепелника до нея. Отвори нов пакет сутринта и друг — само преди час. Пушеше трета цигара от втория пакет. Двайсет и третата за деня. Твърде много. Особено след като не беше яла почти нищо цял ден. Чувстваше се леко замаяна и се прокашля, за да изчисти гърлото си, а сетне погледна полицаите, които седяха на дивана от другата страна на масичката за кафе. Други полицаи. И двамата. Всъщност и тримата, ако броеше жената, която беше в стаята на Рогер. Онази, с която Лена се срещна в моргата, не беше тук. Нито пък някой от онези, които бяха идвали по-рано. Тези полицаи бяха цивилни и бяха от нещо на име „Риксморд“ Те попитаха откъде е имал пари Рогер.

— Той получаваше стипендия.

Лена отново дръпна от цигарата. Движението беше познато, част от ежедневието й, почти автоматично действие. Какво друго беше правила днес, освен да седи на фотьойла и да пуши? Нищо. Не можеше да събере сили. Сутринта се беше събудила след един час сън и реши да излезе за малко. Да подиша чист въздух. Да напазарува. Може би да подреди апартамента. Да направи първата малка стъпка към възвръщането към някакъв нормален живот. Без Рогер.

При всички случаи трябваше да излезе, за да купи „Афтонбладет“, вечерния вестник. В края на краищата, те бяха предложили най-много пари. Петнайсет хиляди крони, за да говори с една млада жена два часа. В брой. През първия половин час присъстваше и фотограф, а после излезе. Младата жена, чието име Лена забрави, сложи касетофон на масата и попита за Рогер — какъв е бил, за детството му, какво е обичал да прави и как се чувства майка му без него. За своя изненада Лена не се разплака по време на интервюто. Мислеше, че ще се разридае, защото за пръв път разговаряше с някой друг освен с полицаите, откакто бе изчезнал Рогер. Разговаряше сериозно и задълбочено. Марит, една колежка, й се беше обадила и непохватно изказа съболезнованията си, явно чувствайки се неудобно, и Лена бързо приключи разговора. Позвъни и шефът й, но предимно да каже, че разбира, ако Лена не може да дойде на работа, и че останалите от персонала ще си поделят смените й, но че ще е добре, ако тя се обади един-два дни преди да се върне. Полицаите, които дойдоха, искаха само да знаят повече за изчезването на Рогер — дали е бягал от дома си и преди, имал ли е проблеми и дали някой го е заплашвал. Не питаха какъв е бил като човек. Като син.

Колко много е означавал за нея.

Журналистката искаше да знае точно това. Разглеждаха фотоалбуми и тя остави Лена да разказва, като само задаваше по някой въпрос от време на време. Когато Лена й разказа всичко, което можа, жената започна да й задава по-конкретни въпроси. Обръщали ли са се приятелите му за помощ към Рогер? Участвал ли е Рогер в доброволна работа? Помагал ли е в тренировките на някой детски отбор? Напътствал ли е някое дете? Нещо подобно? Лена каза истината и отговори с „не“ на всеки въпрос. Единствените приятели, които Рогер водеше у дома, бяха Юхан Странд и едно момче от новото му училище. Веднъж. Някой си Ерик. Стори й се, че забеляза леко разочарование на лицето на журналистката. В такъв случай можела ли Лена да й разкаже малко повече за тормоза? Как се е почувствала, когато е чула, че мъчителят на сина й е бил задържан по подозрение за убийство? Въпреки че това вече беше стара новина, журналистката, която се казваше Катарина, реши, че може пак да я използват. Със снимка на две плюшени играчки, сложени на леглото на Рогер, можеше да стане добре.

И Лена й разказа за тормоза. За насилието. Преместването в друго училище. Но предимно говори за убедеността си, че Лео Лундин е убил сина й и че никога няма да му прости. Катарина изключи касетофона, попита дали може да вземе няколко снимки от семейния албум, даде парите и си тръгна. Това беше вчера. Лена напъха банкнотите в джоба си. Толкова много пари. Зачуди се дали да не отиде да обядва в ресторант. Излизането от апартамента щеше да й се отрази добре. Пък и трябваше да хапне нещо. Но остана където си беше. На фотьойла. С цигарите и с парите в джоба. Усещаше пачката до бедрото си всеки път, когато сменеше позата си. Всеки път, когато гласчето в подсъзнанието й се пробудеше.

Поне тези пари не са го убили.

Накрая Лена стана и прибра банкнотите в чекмедже. Не излезе. Не яде нищо. Седеше на фотьойла и пушеше. Същото, което беше правила през целия ден. И сега при нея бяха дошли други двама полицаи, които искаха да говорят за пари.

— Детските надбавки и стипендията бяха достатъчни, преди Рогер да се премести в онова проклето снобско училище. Щом отиде там, той непрекъснато трябваше да има нови неща.

Ваня се изненада. Тя предполагаше, че Лена ще говори само хубави неща за гимназия „Палмльовска“, която беше спасила сина й от хулиганите и му бе предложила място в едно добро и привлекателно училище, както беше убедена Ваня независимо от мнението си за директора.

— Не бяхте ли доволна, когато Рогер смени училището?

Лена отказваше да я погледне в очите. Тя се втренчи в големия прозорец. На перваза имаше лампа със син абажур и две повехнали растения дифенбахия. Кога ги беше поливала за последен път? Отдавна. Спатифилумът беше в по-добро състояние, но и той беше посърнал. На отслабващата слънчева светлина, проникваща през прозореца, тя видя, че апартаментът е пълен с цигарен дим.

— Тя ми го отне — каза Лена, угаси цигарата, стана от фотьойла, приближи се до вратата на балкона и я отвори.

— Кой ви го отне?

— Беатрис. Всички от онова префърцунено място.

— В какъв смисъл ви отнеха Рогер?

Лена не отговори веднага. Затвори очи и вдиша богатия на кислород въздух. Себастиан и Ваня усетиха приятен полъх на студен, свеж въздух. В тишината всички чуха Урсула, която претърсваше стаята на момчето. Тя беше настояла да дойде с тях, донякъде за да не остане сама с нацупения Торкел, на когото все още беше ядосана, и донякъде защото стаята на Рогер беше претърсена само от местната полиция. Доверието на Урсула в местната полиция беше почти нулево. Те не бяха обърнали внимание на доклада за изчезването на момчето в продължение на два дни, за бога. Ако искаше да бъде сигурна, че не е подминато нищо, Урсула предпочиташе да го направи сама. И в момента се занимаваше с това.

Лена я чуваше как отваря гардероба, издърпва чекмеджета и сваля снимки и плакати от стените, докато стоеше там и невиждащо гледаше дървото на паркинга. Това беше единствената зеленина, която се виждаше от прозореца. Останалите гледки бяха закрити от съседния сив жилищен блок.

В какъв смисъл са й отнели Рогер? Можеше ли изобщо да обясни?

— Той трябваше да бъде на Малдивите на Коледа, в Алпите през февруари и на Ривиерата през лятото. Не искаше да стоя у дома. Апартаментът вече не беше достатъчно хубав. Нищо, което правехме или имахме, вече не беше достатъчно хубаво. Аз нямах шанс.

— Но Рогер е бил щастлив в „Палмльовска“, нали?

О, да, разбира се, че беше. Вече не го тормозеха. Нито го биеха. Но в най-мрачните си часове Лена си беше мислила, че това може би беше за предпочитане. Поне тогава Рогер си беше у дома. Когато не тренираше или не беше при Юхан, той си беше вкъщи. С Лена. Нуждаеше се от нея, както тя се нуждаеше от него. Сега неприятната истина беше, че никой не се нуждаеше от нея.

Последната година Лена не беше сама.

Тя беше изоставена.

Това беше по-лошо.

Тя осъзна, че полицаите мълчат и че в стаята е тихо. Те чакаха отговор.

— Да, предполагам. — Лена кимна. — Предполагам, че е бил по-щастлив там.

— Работите ли? — попита Ваня, когато разбра, че няма да получи по-изчерпателен отговор за новото училище на Рогер.

— На половин работен ден. В „Лидъл“ Защо?

— Питам се дали Рогер не е крадял пари, без вие да знаете.

— Можеше и да го направи, ако имаше пари за крадене.

— Той говореше ли за това? Казвал ли е, че за него е важно да има пари? Изглеждаше ли отчаян? Взимал ли е назаем от някого?

Лена бутна вратата на балкона, без да я затваря, и отново седна на фотьойла. Устоя на желанието пак да запали цигара. Чувстваше се много уморена. Виеше й се свят. Защо не я оставят на мира?

— Не знам. Защо е толкова важно да знаете откъде е имал пари?

— Ако ги е взел назаем или откраднал от неподходящ човек, това може да бъде мотив.

Лена повдигна рамене. Не знаеше откъде имаше пари Рогер. Трябваше ли да знае?

— Рогер споменавал ли е за Аксел Юхансон? — попита Ваня, опитвайки друга тактика. Майката на Рогер очевидно не се стремеше да съдейства. Те трябваше да изкопчат всеки проклет отговор от нея.

— Не. Кой е той?

— Домакинът на „Палмльовска“. Бившият домакин.

Лена поклати глава.

— Когато сте говорили с колегите, вие сте казали, че… — Ваня прелисти тефтерчето си и прочете на глас: — Рогер не се е чувствал заплашен и не се е карал с никого. Все още ли мислите така?

Лена кимна.

— Ако Рогер е бил заплашван или се е скарал с някого, щяхте ли да знаете? — попита мъжът. Той не беше казал нищо досега. Представи се, когато дойдоха, а после седна и мълчеше. Не, полицаят не беше направил дори това. Жената представи и двамата, когато показа служебната си карта. Мъжът не показа документите си. Лена си спомни, че той се казва Себастиан. Себастиан и Ваня. Тя погледна спокойните му сини очи и осъзна, че той вече знае отговора. Себастиан прозираше в душата й.

Той знаеше, че не става дума само за тристайния апартамент под наем в тъп квартал, че дивиди плейърът трябва да е „Блурей“ и че на всеки шест месеца трябва да си купуваш нов мобилен телефон. Себастиан знаеше, че Лена не е била на ниво — външният й вид, проблемът с килограмите, ниско платената й работа. Той знаеше, че Рогер се е срамувал от нея. Че вече не е искал тя да бъде част от живота му и че я беше зарязал. Този човек обаче не знаеше, че Лена беше намерила пролука. Начин да си върне Рогер. Отново да бъдат заедно.

Но после той умря — обади се гласчето. — Дотук беше връщането ти.

С треперещи ръце Лена запали двайсет и четвъртата си цигара за деня и после изрече отговора, който Себастиан вече знаеше.

— Вероятно не.

Тя млъкна и поклати глава, сякаш току-що бе осъзнала колко лоши са били отношенията й със сина й. Погледът й се зарея някъде в далечината.

Разговорът беше прекъснат, когато Урсула излезе от стаята на Рогер с две торби и фотоапарат на врата.

— Приключих. Ще се видим в участъка. — Тя се обърна към Лена. — Още веднъж, моите съболезнования за загубата ви.

Лена кимна разсеяно. Урсула погледна многозначително Ваня и без да обръща внимание на Себастиан, излезе от апартамента. Ваня изчака, докато чуха, че външната врата се затвори.

— Възможно ли е да говорим с бащата на Рогер? — попита Ваня, отново сменяйки тактиката. Искаше да провери дали ще може да изтръгне повече от три думи наведнъж от майката на Рогер по който и да е въпрос.

— Няма баща.

— Еха, това не се е случвало от две хиляди години!

Лена се втренчи във Ваня през цигарения дим.

— Съдите ли ме? Бихте се вместили идеално в новото училище на Рогер.

— Никой не ви съди, но едно дете не може да няма баща — безцеремонно заяви Себастиан. Дали на Ваня само й се стори, или в гласа му прозвуча различен тон?

Интерес?

Ангажираност?

Лена изтръска пепелта от цигарата си и повдигна рамене.

— Нямам представа къде е. Никога не сме били заедно. Беше секс само за една нощ. Той дори не знае, че Рогер съществува.

Себастиан се наведе напред. Сега определено беше по-заинтересуван. Той погледна Лена в очите с открито изражение на лицето.

— Как се справяхте с това? Рогер сигурно е питал за баща си.

— Когато беше малък.

— И какво отговаряхте?

— Казвах, че е умрял.

Себастиан кимна. И Ана Ериксон ли беше казала същото на сина или дъщеря си? Че татко е умрял? Какво щеше да стане, ако таткото неочаквано се появи? След трийсет години? Отказ да се повярва, разбира се. Вероятно ще изискват доказателства, че той е човекът, който твърди, че е. Може би синът или дъщерята щеше да се ядоса на майка си или щеше да бъде разочарован от нея. Тя беше излъгала. Отнела бе бащата на детето си. Може би появата на Себастиан щеше да разруши взаимоотношенията им. Да причини повече вреда, отколкото полза. Така, както виждаше нещата, той стигна до извода, че ще е най-добре да продължи с живота си, сякаш не е намирал писмата. Никога не ги е откривал.

— Защо сте казали, че е умрял? Ако знаеше истината, Рогер можеше да отиде да го търси.

— Помислих си го, но реших, че е по-добре да кажа, че баща му е мъртъв, отколкото че не го е искал. Заради самочувствието на Рогер.

— Но вие не знаете какво е искал! Не сте му дали шанс!

Ваня погледна крадешком Себастиан. Той се увличаше. Гласът му беше станал по-силен и по-висок. Преместил се беше на ръба на дивана и имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да скочи на крака.

— Ами ако той е искал Рогер? Ако е знаел?

Лена не изглеждаше развълнувана от изблика на Себастиан. Тя угаси цигарата и издиша дима от белите си дробове.

— Той беше женен. Имаше други деца. Собствени деца.

— Как се казва?

— Бащата на Рогер ли?

— Да.

— Джери.

— Ако Джери беше дошъл да потърси детето си, вече пораснало, как мислите, че щеше да реагира Рогер?

Ваня се наведе напред. Какви ги вършеше Себастиан, за бога? Този разговор нямаше да ги доведе доникъде.

— Как би могъл да го направи? Той дори не знаеше, че Рогер съществува.

— Но ако знаеше?

Ваня леко сложи ръка на рамото на Себастиан, за да привлече вниманието му.

— Това е хипотетична дискусия, която няма място тук, не мислиш ли?

Себастиан млъкна. Той усещаше, че Ваня го гледа озадачено.

— Да, вярно… Аз… — За пръв път от много време Себастиан не знаеше какво да каже и затова повтори: — Да, вярно.

Настъпи мълчание. Те решиха, че са приключили, и станаха. Себастиан тръгна към коридора и Ваня го последва. Лена не показа признаци, че ще стане да ги изпрати. Когато стигнаха до вратата, тя неочаквано се обади:

— Часовникът на Рогер.

Себастиан и Ваня се обърнаха към нея. Ваня не можеше да се отърси от чувството, че нещо не е съвсем наред с жената на протрития фотьойл, но не можеше да определи какво.

— Какво за него?

— Журналистката, с която говорих, каза, че Лундин е откраднал часовник от Рогер, преди да го убие. Скъп часовник. Предполагам, че сега принадлежи на мен.

Ваня пристъпи обратно в стаята. Изненада се, че Лена не знае. Торкел обикновено внимателно следеше близките да бъдат уведомени.

— В момента всички улики сочат, че Леонард Лундин няма нищо общо с убийството на сина ви.

Лена прие информацията с такава реакция, сякаш Ваня й беше казала какво е обядвала.

— Добре, но часовникът пак принадлежи на мен, нали?

— Предполагам.

— Искам да ми го дадете.

Себастиан и Ваня се връщаха в участъка. Ваня караше бързо. Твърде бързо. Стомахът й се беше свил от раздразнение. Лена я беше провокирала. Ваня рядко позволяваше да я провокират. Това беше едно от силните й качества. Способността да запази спокойствие и да се дистанцира. Лена обаче я ядоса.

Себастиан беше притиснал до ухото си мобилния си телефон и говореше с Лиза. След един последен въпрос как са нещата вкъщи и явно съвсем краткия отговор той приключи разговора и пъхна телефона в джоба си.

— Лиза е плащала на Рогер да се преструва, че й е гадже.

— Така и предполагах.

— Не големи суми, не достатъчно, за да покрива онова, което си е купувал, но улук може да излезе нещо. Той е бил предприемчив.

— Или алчен. Мисленето за пари и за нищо друго, изглежда, е фамилна черга. Синът й е убит, а майката мисли само как да изкара пари от това.

— Да се възползваш от ситуацията, в която си се озовал, е начин да се справиш с болката.

— Извратен начин.

— Възможно е да не й остава друго.

Типичен психолог. Проявява разбиране. Всички реакции са естествени. Всичко може да бъде обяснено. Ваня обаче нямаше намерение да остави Себастиан да се измъкне толкова лесно. Тя беше вбесена и не изпитваше угризения да си го изкара на него.

— Я стига, сериозно. Очите й бяха зачервени от всичкия онзи проклет цигарен дим. Обзалагам се, че не е плакала нито веднъж. Виждала съм хора в шок, но този случай не е такъв. На Лена всичко й е безразлично.

— Стори ми се, че тя се абстрахира от чувствата, които ние очаквахме — тъга, отчаяние. Може би дори съпричастност.

— И защо?

— Откъде да знам, по дяволите? Прекарах само четирийсет и пет минути с нея. Предполагам, че ги е заключила.

— Не можеш да „заключиш“ чувствата си.

— Не?

— Не.

— Не си ли чувала за хора, които са били наранени от някого толкова силно, че никога не могат да се привържат към друг?

— Има разлика. Детето й е умряло. Защо ще решиш да не реагираш на това?

— За да можеш да продължиш да живееш.

Ваня млъкна. В Себастиан имаше нещо.

Нещо различно. Някаква промяна.

Първо той се беше вкопчил като териер в темата за бащата на Рогер, въпреки че само след два въпроса се оказа, че това не представлява интерес за разследването, и сега на Ваня й се стори, че долови друг тон в гласа му. По-сдържан.

Себастиан не възразяваше. Не се стремеше да бъде бърз, остроумен или снизходителен. Не, имаше нещо друго. Може би тъга.

— Не го разбирам. Извратено е да не скърби за сина си.

— Тя скърби както може.

— Да, и още как.

— Откъде знаеш, по дяволите?

Ваня се стресна от внезапната острота в гласа на Себастиан.

— Какво знаеш за скръбта? — продължи той. — Загубила ли си някого, който означава всичко за теб?

— Не.

— Тогава откъде знаеш каква е нормалната реакция?

— Е, не знам, но…

— Не — прекъсна я Себастиан. — Ти нямаш абсолютна никаква представа за какво говориш, затова може би от сега нататък ще бъде по-добре да си затваряш устата.

Ваня го погледна изпод вежди, изненадана от изблика му, но той вече беше вперил очи в пътя отпред. Тя продължи да кара мълчаливо. Знаем толкова малко един за друг — помисли си Ваня. — Ти криеш нещо. Знам как се чувстваш. Разбирам те по-добре, отколкото си мислиш.

Офисното помещение в участъка беше почти тъмно. Тук-там компютърен екран или забравена настолна лампа осветяваха малко пространство от помещението, иначе беше тъмно, безлюдно и тихо. Торкел бавно мина покрай бюрата и се насочи към стаята за персонала. Не очакваше, че полицейският участък във Вестерос ще кипи от дейност денонощно, но пак се изненада, че големи части от сградата са абсолютно мъртвило след седемнайсет часа.

Той стигна до стаята за персонала, която беше доста безлична. Три кръгли маси с по осем стола. Хладилник и фризер, три микровълнови фурни, кафемашина, умивалник, шкаф и съдомиялна до едната стена. Изкуствено цвете върху кръгла пурпурна покривка в средата на всяка маса. Издраскан линолеум на пода, лесен за почистване, три прозореца без завеси. Телефон на перваза. Себастиан седеше до масата, която беше най-далеч от вратата. Пред него имаше картонена чаша с кафе. Четеше „Афтонбладет“. Торкел също го беше прегледал. Бяха отделили четири страници на Лена Ериксон.

Добре написани.

Разкриващи уязвимостта й.

Според статията Лена все още мислеше, че Леонард Лундин е убил сина й. Торкел се запита как ли е приела новината, че днес са го освободиш. Той й звъня няколко пъти, но тя не отговори. Може би все още не знаеше.

Себастиан не вдигна глава от вестника, въпреки че сигурно беше чул, че Торкел се приближава. Едва когато Торкел издърпа стола срещу него и седна, Себастиан го погледна, но след това продължи да чете. Торкел сключи пръсти на масата и се наведе към него.

— Как мина днес?

Себастиан прелисти страницата.

— Кое?

— Всичко. Работата. Бяхте излезли с Ваня.

— Да.

Торкел въздъхна. Очевидно нямаше да получи информация.

— Е, как мина?

— Добре.

Себастиан прелисти още една страница и стигна до спортното приложение. Торкел знаеше, че Себастиан не се интересува от спорт нито като активен участник, нито като зрител, и не чете спортните новини. И все пак той разглеждаше страниците с голям интерес. Явен знак, че не иска да го безпокоят. Торкел се облегна назад и го гледа мълчаливо няколко секунди, а после отиде до кафемашината да си направи капучино.

— Искаш ли да вечеряме някъде?

Себастиан леко се скова. Ето. Както очакваше. Не „Трябва да се видим някоя вечер“ или „Хайде да пием бира някой път“, а вечеря.

Все същото. Само с друго име.

— Не, благодаря.

— Защо?

— Имам други планове.

Лъжа. Също като внезапния му интерес към спортното приложение. Торкел го знаеше, но реши да не насилва нещата. Само щеше да получи още лъжи в отговор. Той взе чашата си от кафемашината, но вместо да излезе от стаята, както очакваше Себастиан, отново седна до масата. Себастиан го погледна озадачено и после пак насочи вниманието си към вестника.

— Разкажи ми за съпругата си.

Себастиан не очакваше това. Той го погледна изненадано. Бившият му колега спокойно вдигна чашата към устата си, сякаш беше попитал колко е часът.

— Защо?

— А защо не?

Торкел остави чашата и избърса ъгълчетата на устата си с палеца и показалеца на дясната си ръка, а после се втренчи в очите на Себастиан, който бързо обмисли възможностите си за избор.

Да стане и да се махне оттам.

Да продължи да се преструва, че чете.

Да каже на Торкел да върви по дяволите.

Или…

Да му разкаже за Лили.

Инстинктът му подсказа да избере едно от първите три, но какво лошо, ако Торкел научи малко повече? Той несъмнено питаше от искрена загриженост, не от любопитство. Още една протегната ръка. Опит да съживи едно приятелство, което, ако не беше мъртво, то със сигурност спеше дълбоко. Упорството му будеше възхищение. Време ли беше да му даде нещо в замяна? В края на краищата, Себастиан можеше да постави граница и да реши колко да му каже. По-добре, отколкото да накара Торкел да реши да потърси по интернет и да открие повече, отколкото Себастиан искаше той да знае.

Той остави вестника.

— Името й беше Лили. Беше германка. Запознахме се в Германия, когато работех там, и се оженихме през деветдесет и осма. За жалост не съм човек, който носи снимка в портфейла си.

— Какво работеше тя?

— Беше социолог. В Кьолнския университет. Там живеехме.

— По-голяма ли беше от теб? По-млада? На същите години?

— Пет години по-млада.

Торкел кимна. Три бързи въпроса, три очевидно откровени отговора. Сега обаче нещата щяха да станат малко по-сложни.

— Кога почина?

Себастиан се вцепени. Добре, достатъчно. Времето за разпит официално свърши. Това беше границата и Торкел я премина.

— Преди няколко години. Не искам да говоря за това.

— Защо?

— Защото е лично и ти не си ми терапевт.

Торкел кимна. Вярно, но някога двамата знаеха повечето факти един за друг. Може би щеше да е пресилено да каже, че онези дни му липсват, защото от няколко години се сещаше рядко за Себастиан. Сега обаче Себастиан се беше върнал и Торкел го беше приел на работа. Той осъзна, че работата и може би животът му са били по-скучни през годините, когато Себастиан не беше край него. Имаше и други фактори освен отсъствието на Себастиан, но въпреки това Торкел не можеше да се отърси от чувството, че бившият му колега му е липсвал. Старият му приятел. Повече, отколкото беше предполагал. Торкел не очакваше, че чувството е взаимно, но поне можеше да опита.

— Едно време бяхме приятели. Ти много пъти си слушал за проблемите ми, за Моника и за децата и всичките онези глупост. — Торкел погледна Себастиан в очите. — С удоволствие бих те изслушал.

— За какво?

— За всичко, което искаш. Ако има нещо, което искаш да ми кажеш.

— Няма.

Торкел кимна. Не очакваше, че ще е лесно. В края на краищата, той говореше на Себастиан Бергман.

— Затова ли ме покани на вечеря? За да чуеш изповедта ми? Торкел взе чашата с кафето си, печелейки малко време, преди да отговори.

— Останах с убеждението, че не се чувстваш много добре. Себастиан не каза нищо. Несъмнено предстоеше още.

— Попитах Ваня как са минали нещата днес — продължи Торкел. — Освен факта, че те мисли за труден за общуване негодник, тя каза, че… знам ли… имала чувството, че носиш някакво бреме.

— Ваня трябва да се съсредоточи върху работата си. — Себастиан стана, остави вестника, но взе чашата си и й сложи капачето. — А ти не трябва да обръщаш внимание на всички тъпотии, които чуваш.

Той тръгна, изхвърли чашата в кофата за боклук до вратата и излезе от стаята. Торкел остана сам. Пое си дълбоко дъх и бавно изпусна въздуха. Какво очакваше? Би трябвало да знае по-добре. Себастиан Бергман не позволяваше да бъде анализиран. И Торкел изпусна компанията си за вечеря. Били и Ваня работеха, а за Урсула нямаше смисъл да мисли. Но наистина не искаше да вечеря сам. Той извади мобилния си телефон.

Себастиан крачеше из безлюдния офис. Беше вбесен. На Торкел, на Ваня, но предимно на себе си. Никога не беше внушавал на някой колега усещането, че „носи някакво бреме“. Досега никой дори не се беше осмелявал да отгатне какво мисли Себастиан. Единственото, което знаеха за него, бяха нещата, които той им позволяваше да знаят. Така беше стигнал до позицията, която заемаше.

На върха.

Възхищаваха му се.

Страхуваха се от него.

Сега обаче се беше издал в колата. Изгуби контрол. И в апартамента на Лена Ериксон. Това беше недопустимо. Майка му беше виновна. Тя и онези писма. Себастиан трябваше да вземе решение какво да направи по въпроса. В момента това му въздействаше повече, отколкото можеше да си позволи.

В стаята за конференции светеше. През стъклото Себастиан видя, че Били седи пред отворения си лаптоп. Той забави крачка и после спря. Всеки път, когато се замислеше за Ана Ериксон, стигаше до заключението, че трябва да я забрави. Щеше да спечели твърде малко и да загуби твърде много. Но можеше ли да го направи? Можеше ли да забрави онова, което беше научил, и да продължи да живее, сякаш не се е случило нищо? Вероятно не. Пък и нямаше нищо лошо да има адреса й, ако някой успее да го намери. После щеше да реши какво да направи. Да го използва или да го изхвърли. Да отиде при нея или да стои настрана. Можеше дори да отиде да види мястото. Да види какви хора живеят там. Да добие представа как може да го приемат, ако се представи. Себастиан взе решение. Глупаво беше да не се възползва от възможностите.

Той бутна вратата. Били вдигна очи от компютъра.

— Здравей.

Себастиан кимна, придърпа стол и седна на ръба с протегнати крака. Посегна към купата с плодове на масата и си взе круша Били отново се беше втренчил в лаптопа.

— Какво правиш?

— Проверявам фейсбук и някои други социални мрежи.

— Торкел разрешава ли ти да го правиш през работно време?

Били го погледна над ръба на екрана, усмихна се и поклати глава.

— Не. Проверявам Рогер.

— Откри ли нещо?

Били повдигна рамене. Зависи как гледаш на въпроса. Той беше намерил Рогер, но нищо интересно.

— Рогер не е бил много активен. Знам, че не е имал компютър, но все пак е написал нещо във фейсбук преди повече от три седмици. Всъщност не е толкова странно, че не е влизал по-често. Той има регистрирани само двайсет и шест приятели.

— Малко ли са? — Себастиан, разбира се, знаеше какво е фейсбук, но никога не беше изпитвал желание да разбере точно как работи или да си направи такова нещо. Не искаше да поддържа връзка със стари приятели от училище или с бивши колеги. Чувстваше се изтощен при самата мисъл, че те може да го „добавят“ като приятел и да го тероризират с изкуствено натрапчива интимност и глупави банални неща. Всъщност той умишлено се стараеше да не се свързва с никого, нито в реалния живот, нито в киберпространството.

— Двайсет и шест приятели са нищо — отвърна Били. — Получаваш повече от това само като се регистрираш. Същото е и с Уиндоус Месинджър. Рогер не е влизал там от повече от четири месеца и единствените му контакти са с Лиза, Ерик Хеверин и Юхан Странд.

— Значи не е имал киберприятели.

— Така изглежда. Но не е имал и врагове. Не открих нищо лошо за него в Мрежата.

Себастиан реши, че достатъчно дълго се е преструвал на заинтересуван, и вече може да разкрие онова, за което всъщност е дошъл. Защо не изгладеше пътя с малко ласкателства?

— Чух, че си много добър с компютрите.

Били не можа да сдържи усмивката си, която показа, че това е вярно.

— Над средното ниво. Готино е. Харесва ми — каза той по-скромно.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш за нещо? — Себастиан извади писмото от вътрешния си джоб и го подхвърли към Били. — Трябва да намеря една жена на име Ана Ериксон. Живяла е на този адрес през 1979 година.

Били взе писмото и го разгледа.

— Свързана ли е с разследването?

— Може би.

— По какъв начин?

По дяволите, защо всички тук толкова ревностно спазваха правилата? Себастиан беше твърде уморен и бавен, за да измисли убедителна лъжа, затова реши да каже нещо уклончиво, надявайки се, че ще е достатъчно.

— Разследвам една своя следа, засега само догадка. Не съм казал нищо на другите, но с малко късмет може и да излезе нещо.

Били кимна и Себастиан малко се отпусна. Той се приготви да стане, когато Били го спря.

— Но по какъв начин е свързана с Рогер Ериксон?

Е, добре, не стана нищо. Къде отидоха хората, които просто правят каквото ги помолиш? Ако нещата се объркат, Били винаги можеше да обвини Себастиан, който на свой ред щеше да твърди, че Били го е разбрал погрешно. Торкел щеше малко да се ядоса. Щеше да поговори за необходимостта от спазване на процедурите, но всичко щеше да продължи нормално. Себастиан даде на Били възможност да се хване на въдицата, без да добавя още стръв.

— Дълга история, но ще бъде добре и за теб, ако ми помогнеш. Наистина мисля, че следата може да доведе до нещо.

Били обърна плика и го огледа. В случай че той не се хване на въдицата, Себастиан започна да съчинява история. Можеше да каже, че Ана Ериксон е биологичната майка на Рогер. Не, това не се вписваше в документите за осиновяване. Информацията беше секретна. Не, не може да каже откъде знае. Това май би свършило работа. Ако беше биологично възможно. Себастиан започна да пресмята. На колко години е била Ана, когато е родила Рогер? На около четирийсет? Става.

— Добре.

Себастиан се върна в действителността, без да е сигурен какво е чул и дали е пропуснал нещо.

— Добре?

— Да, но ще трябва да почака малко. До утре трябва да прегледам куп файлове от камерите за наблюдение.

— Разбира се, не искам да те притеснявам. Благодаря. — Себастиан тръгна към вратата. — Само още нещо.

Били вдигна глава от компютъра.

— Ще ти бъда признателен, ако не казваш на никого. Както вече споменах, това е само догадка, а хората обичат да злорадстват, ако някой сбърка.

— Разбира се. Няма проблем.

Себастиан се усмихна благодарно и излезе от стаята.

„Лимоне Ристоранте Италиано“ Тя беше направила резервацията, но Торкел отиде там пръв и го заведоха до маса в ъгъла до два прозореца и метални сфери с големината на топки за боулинг, окачени на тавана. Маса за четирима. Две канапета вместо столове. Твърди, с отвесни облегалки. Тапицирани с тъмнолилав плат. Торкел отпи бира направо от бутилката. Лоша ли беше идеята да покани Хансер на вечеря? Все пак не я беше поканил да излязат на среща. Искаше само да проведе по-задълбочено обсъждане на случая с нея. Кратката им среща през деня беше повърхностна, а да разговарят; докато се хранят на обяд, можеше да сторят със същия успех и в кабинета й. Вярно, Хансер доброволно беше отстъпила и им бе позволила да водят разследването както желаят, но беше важно да не забравя, че крайната отговорност е нейна, а Торкел имаше чувството, че напоследък е малко сприхав с нея.

Хансер дойде, извини се, че е закъсняла, седна и си поръча чаша бяло вино. Комисарят на полицията идвал при нея, за да провери как върви разследването. Тревожел се от новината, че са освободили Леонард Лундин, и искал да чуе, че предстои друг арест. Разбира се, тя трябвало да го разочарова. И той бил под натиск — интересът от страна на медиите, особено таблоидите, изобщо не намалявал. Най-малко четири страници всеки ден. Интервюто с Лена Ериксон било преработено и представено като нещо ново. Фокусирали се върху самотата на Рогер и спекулирали, че момчето може да не е познавало извършителя. В такъв случай това можело да се случи отново. Някакъв „експерт“ обяснявал, че когато човек убива за пръв път, което можело да е така в случая, той преминава граница, от която няма връщане назад. Имало вероятност този човек да убие отново. Може би скоро. Добра старомодна журналистика, разпространител на тревожни слухове, същата категория като последната пандемична истерия или заглавия като „Възможно ли е главоболието да означава тумор в мозъка?“. Вестник „Експресен“ успял да надуши за пропуските в първите дни след изчезването на момчето и поставял под съмнение ефективността на полицията. Към статията те вече били публикували информация за други неразкрити убийства, начело с покушението върху Улоф Палме. Хансер обяснила, че ще се среща с Торкел и че се надява на следващия ден да има повече информация за комисаря на полицията. Той се задоволил с това, но преди да си тръгне, й дал ясно да разбере, че: а) се надява, че не е било грешка Хансер да повика „Риксморд“, и б) ако се окажело грешка, тогава само Хансер, и никой друг, щяла да поеме отговорността.

Сервитьорът донесе виното й и попита дали са готови да поръчат и те разгледаха менюто. Торкел вече си беше избрал Салмоне ала калабрезе — печено филе от сьомга с доматчета чери, праз, каперси, маслини и запечено картофено пюре. Не си падаше по ордьоврите. Хансер бързо реши да си вземе Аниело ала гриля — агнешко месо от врат на грип, картофи с пармезан и сос с червено вино. По-скъпо ястие от неговото. Не че това имаше значение. Торкел беше поискал компанията й. Смяташе го за работна вечеря и той плащаше. Всъщност плащаше „Риксморд“.

Докато чакаха да им донесат храната, те обсъдиха случая. Да, Торкел беше чел вестниците. Ваня беше следвала същия ред на мисли, но само за малко. Неизвестен извършител. Според Себастиан обаче разкритието, че Рогер е застрелян, опровергаваше тази теория. Човек, който е решил да убива, независимо коя е жертвата, не използва оръжие, заради което ще му се наложи след това да изважда куршума, за да не го разпознаят. За съжаление Хансер не можеше да съобщи тази информация на медиите. Полицията не искаше обществеността — и убиецът — да научат, че те знаят, че Рогер е бил застрелян. Освен това Торкел нямаше какво повече да добави. Не бяха отбелязали никакъв внушителен напредък, с изключение на Аксел Юхансон, и много неща щяха да зависят от следващия ден и докладите на криминалистите. Мобилният телефон на Торкел започна да вибрира във вътрешния му джоб. Той го извади и погледна екранчето. Вилма.

— Извинявай, трябва да отговоря на това обаждане.

Хансер кимна и отпи глътка вино.

— Здравей, милинка. — Лицето му разцъфна в усмивка още преди да чуе гласа й. Най-малката му дъщеря имаше такова въздействие върху него.

— Здравей, татко. Какво правиш?

— Вечерям с една колежка. А ти?

— Отивам на забава в училище. Тук в града ли си?

— Не, още съм във Вестерос. Искаш ли нещо?

— Чудех се дали ще можеш да ме вземеш довечера след купона. Не знаехме кога ще се върнеш, затова мама каза да ти се обадя и да питам.

— Ако бях вкъщи, с удоволствие щях да те взема.

— Нищо. Мама ще ме вземе. Само си мислех, че ако си тук…

— Каква ще бъде забавата?

— Бал с маски.

— Ти как ще бъдеш облечена?

— Като тийнейджър бандит.

Торкел имаше бегла представа какво означава това и не остана много доволен от избора на дванайсетгодишната си дъщеря, но от друга страна, не беше там, за да я разубеди или да измисли творчески алтернативи. Пък и беше сигурен, че Ивон ще се погрижи всичко да е наред. За разлика от раздялата с Моника разводът му с Ивон мина добре. Доколкото може да бъде добър един развод. Взаимоотношенията им бяха ужасни. И двамата мислеха така. Той й изневеряваше. Тя също, Торкел беше убеден в това. И двамата искаха да се разделят, но като вземат присърце интересите на Вилма и Елин. Сега нещата между тях бяха по-добри, отколкото когато бяха женени.

— Хубаво. Поздрави мама и се забавлявай.

— Добре. И тя те поздравява. Ще се видим, когато се върнеш.

— Разбира се. Липсваш ми.

— И ти на мен. Довиждане, татко.

Торкел приключи разговора и се обърна към Хансер.

— Беше дъщеря ми.

— Така и предположих.

Той пъхна телефона във вътрешния си джоб.

— Ти имаш син, нали? На колко години стана?

Колебание. Въпреки че го беше преживявала много пъти през последните шест години, винаги когато станеше дума за сина й, Хансер се колебаеше. Отначало отговаряше откровено и казваше истината, но това караше хората да се чувстват изключително неудобно и след болезнено мълчание или отчаян опит разговорът да продължи те намираха причина да се махнат от нея. Ето защо напоследък, когато я питаха дали има деца, тя обикновено отговаряше, че няма. Така беше най-лесно, пък и беше вярно.

Хансер нямаше деца.

Вече нямаше.

Торкел обаче знаеше, че тя е била майка.

— Той умря. Никлас почина преди шест години. Когато беше на четиринайсет.

— О, съжалявам. Не знаех. Много съжалявам.

— Не. Откъде би могъл да знаеш?

Хансер разбра какво си мисли Торкел. Всеки, който научеше, че Никлас е умрял, искаше да знае. В повечето случаи четиринайсетгодишните деца не умират току-така изведнъж. Трябва да се е случило нещо. Как е станало — това искаха да знаят всички. Торкел не беше изключение, Хансер беше убедена в това. Разликата обаче беше, че той попита:

— Как умря?

— Минавал по пряк път. През железопътна линия. Приближил се до кабел с висок волтаж.

— Не мога да си представя как сте се чувствали ти и съпругът ти. Как го преживяхте?

— Не го преживяхме. Казват, че осемдесет процента от родителите, които изгубват дете, се развеждат. Бих искала да мога да кажа, че съм от другите двайсет процента, но за съжаление… — Хансер пак отпи глътка вино. Не й беше трудно да разказва на Торкел за това. По-лесно беше, отколкото мислеше. — Бях много ядосана на Никлас. Той беше на четиринайсет. Не знам колко пъти сме чели за деца, които са изгорели върху покривите на влакове. И всеки път повтаряхме, че е трябвало да знаят, че е опасно. Те са били тийнейджъри. Някои почти зрели хора. И Никлас беше съгласен с мен. Знаеше, че е опасно. Смъртоносно. И пак… Толкова му бях ядосана.

— Разбираемо е.

— Имах чувството, че съм най-лошата майка на света. Във всяко отношение.

— И това е разбираемо.

Сервитьорът дойде с яденето им. Това мажеше да им даде извинение да спрат да приказват и мълчаливо да се съсредоточат върху храната. Те обаче продължиха да разговарят, когато започнаха да ядат, и след няколко минути Торкел осъзна, че щом вечерята свърши, ще знаят значително повече един за друг, отколкото досега. Той се усмихна. Хубаво беше, когато стане така.