Човекът, който не беше убиец

18.

Ако трябваше да са педантични, Рагнар Грея всъщност живееше в полусамостоятелна къща, защото гаражът му беше свързан със съседите. Не беше трудно да се забележи кой е домът му. Били и Урсула инстинктивно разбраха, че се приближават към правилния адрес. Къщата му беше… по-чиста от другите.

Всяко камъче от улицата и тротоара пред имота беше старателно изметено. В гаража всичко беше окачено, поставено и наредено в безупречен ред. Докато вървяха към къщата, Били и Урсула не забелязаха нито един паднал лист от миналата есен върху градинската пътека или красиво поддържаната морава. Стигнаха до предната врата и Урсула прокара пръст по перваза на най-близкия прозорец, а после го вдигна да го покаже на Били. Нито прашинка.

— Трябва да чистиш и подреждаш непрекъснато, за да има такъв вид къщата ти — подхвърли Урсула.

Били пъхна ключа, отвори вратата и двамата влязоха вътре.

Къщата беше малка — осемдесет и осем квадратни метра, разпределени на два етажа. Озоваха се в тесен коридор, водещ към стълбище, с две врати и две арки. Били запали лампата и те се спогледаха, а после мълчаливо се наведоха и събуха обувките си. Обикновено не си правеха труда, когато претърсваха нечий имот, но в тази къща имаха чувството, че ще бъде светотатство, ако влязат с обувки, които са носили навън. Оставиха ги върху изтривалката, въпреки че на подставката за обувки под закачалката до вратата имаше място. На лавицата беше поставена шапка и палто на закачалка под нея. Най-отдолу беше сложен чифт обувки. Лъснати до блясък. Не се виждаше нито едно петънце от кал или тревичка. Миришеше на чисто. Не на препарати, а… на чисто. Урсула се замисли за новата къща, която с Микаел бяха разглеждали преди няколко години. И тя миришеше така.

Безлична.

Необитаема.

Те тръгнаха по коридора и отвориха двете врати. Вдясно имаше дрешник, а вляво — баня. Бързият оглед показа, че и двете помещения са безупречно чисти и подредени като всичко друго в живота на Рагнар Грот. Останалата част от къщата потвърди това. Арката вдясно водеше към малка, обзаведена с вкус дневна. Срещу канапе с два стола в същия цвят и масичка за кафе имаше библиотека. Половината лавици бяха заети от книги, а другата половина — от дългосвирещи винилови плочи. Джаз и класическа музика. В средата на лавицата беше сложен абсолютно чист грамофон. Грот нямаше телевизор. Поне в дневната.

Арката вляво ги заведе в безупречно чиста кухня. На магнитна лента на стената бяха наредени ножове. На плота имаше чайник. На масата — мелнички със сол и черен пипер. Освен тях всяка друга повърхност беше празна. И чиста.

Урсула и Били тръгнаха към горния етаж и стигнаха до малка квадратна площадка с три врати. Баня, спалня и кабинет. Официално разрешените оръжия на Грот бяха окачени в заключен шкаф зад тежко бюро от тъмен дъб. Били се обърна към Урсула.

— Горе или долу?

— Няма значение. Ти кое предпочиташ?

— Аз ще претърся долу, а ти провери оръжията.

— Добре. И който приключи пръв, ще се заеме с гаража и колата.

— Договорихме се. — Били кимна и слезе на долния етаж, а Урсула влезе в кабинета.

Ваня почувства огромната разлика едва когато прегърна баща си. Преди и сега. Той беше отслабнал, но не беше само това. През последните няколко месеца всяка прегръдка съдържаше треперене и страх, породени от крехкостта на живота, отчаяна нежност, защото всяко докосване може да е последно. След положителните новини от лекарите прегръдката изведнъж придоби друг смисъл. Медицинската наука беше удължила житейския им път и ги бе спасила от ръба на бездната, на който напоследък се крепяха взаимоотношенията им. Сега прегръдката обещаваше бъдеще. Валдемар й се усмихна. Синьо-зелените му очи бяха по-ясни от преди, въпреки че сега блестяха от сълзи на радост.

— Много ми липсваше.

— И ти на мен, татко.

Той погали лицето й.

— Колко странно. Имам чувството, че откривам всичко наново, сякаш за пръв път.

Ваня го погледна.

— Разбирам.

Тя отстъпи няколко крачки назад. Нямаше желание да стои във фоайето на хотела и да плаче. Посочи към прозореца и сгъстяващия се мрак навън.

— Хайде да отидем на разходка. Ще ми покажеш Вестерос.

— Аз ли? Не съм идвал тук много отдавна.

— Ти познаваш града по-добре от мен. Нали си живял тук известно време?

Валдемар се засмя, хвана ръката на дъщеря си и тръгна към въртящите се врати.

— Това беше преди цяла вечност. Тогава бях на двайсет и една и току-що бях получил първата си работа в Електрическата компания.

— И все пак знаеш повече от мен. Аз съм била само в хотела, в полицейския участък и на няколко местопрестъпления.

Двамата тръгнаха. Разговаряха за отдавна отминалите дни, когато Валдемар беше ентусиазиран млад стажант инженер във Вестерос. Беше им приятно да са заедно. Разговорът беше истински, а не начин да избегнат единственото, което изпълваше мислите им всяка минута от деня.

Започна да се смрачава, времето се промени и заваля ситен дъжд. Те не го усетиха, докато вървяха един до друг край водата. Едва след като валя половин час и капките ставаха все по-едри, Валдемар реши, че трябва да намерят подслон. Ваня предложи да се върнат в хотела и да похапнат нещо.

— Имаш ли време?

— Ще намеря.

— Не искам да имаш неприятности заради мен.

— Всичко е наред. Разследването може да мине и без мен още половин час.

Валдемар отново хвана ръката на дъщеря си и двамата се отправиха към хотела.

Ваня поръча чаша бяло вино и диетична кока-кола, докато баща й разглеждаше менюто. Тя го погледна. Наистина го обичаше. Обичаше и майка си, но с нея нещата винаги бяха по-сложни — имаше повече конфликти, повече боричкане за пространство. С Валдемар Ваня се чувстваше по-спокойна. Той разсъждаваше по-трезво. И баща й я предизвикваше, разбира се, но в области, където тя се чувстваше по-сигурна.

Не по темата за любовните й увлечения.

Или за способностите й.

Валдемар й имаше доверие. Това я караше да се чувства сигурна. И Ваня искаше да изпие чаша вино, но се въздържа. Вероятно щеше да се наложи да работи до късно или най-малкото да навакса. Най-добре беше да остане с ясно съзнание.

Валдемар повдигна глава от менюто.

— Мама ти изпраща поздрави. Искаше да дойде с мен.

— Защо не дойде?

— Има работа.

Ваня кимна. Разбира се. Не беше за пръв път.

— Прегърни я от мен.

Сервитьорката донесе напитките им и те си поръчаха ядене. Ваня избра чили чийзбургер, а баща й предпочете рибена чорба с айоли и чеснов хляб. Сервитьорката взе менютата им и отмина. Двамата вдигнаха чаши в безмълвна наздравица. Ваня седеше до преродения си баща, далеч от разследването и от проблемите на ежедневния живот, когато чу глас, който при никакви обстоятелства нямаше нищо общо с този личен момент.

— Ваня?

Тя се обърна по посока на гласа, надявайки се, че слухът й я е подвел. Но не. Над тях се беше навел Себастиан Бергман. Палтото му беше мокро от дъжда.

— Здравей. Имаш ли новини за Грот?

Ваня се втренчи в него с изражение, което се надяваше, че му дава ясно да разбере, че им се натрапва.

— Не. Какво правиш тук? Нямаш ли си дом, където да отидеш?

— Ходих да похапна нещо и се връщах в участъка. Реших да проверя дали Били и Урсула са открили нещо. Чувала ли си се с тях?

— Не. Взела съм си почивка.

Себастиан погледна Валдемар, който мълчеше. Ваня осъзна, че трябва да направи нещо, преди баща й да реши да се представи и ако наистина нямаше късмет, да покани Себастиан да се присъедини към тях за едно питие.

— Само ще похапна нещо. Ти върви. Аз ще дойда по-късно. Ще се видим в участъка.

Никой нормален човек не би пропуснал да долови тона в гласа й, който го отпращаше, но докато го гледаше как подава ръка на Валдемар и плахо се усмихва, тя осъзна, че е забравила, че Себастиан не е нормален.

— Здравейте, аз съм Себастиан Бергман. Работя с Ваня.

Отговорът на Валдемар беше вежлив. Той се надигна от стола и стисна ръката на Себастиан.

— Валдемар. Аз съм баща й.

Настроението на Ваня се развали още повече. Тя знаеше колко много се интересува от работата й баща й и осъзна, че срещата може да се превърне в много повече от кратко запознанство. Оказа се права. Валдемар седна и погледна с любопитство Себастиан.

— Ваня ми разказа за повечето си колеги, но мисля, че не е споменавала за вас.

— Аз съм прикрепен към екипа само временно, като консултант. Психолог съм, не полицай.

Себастиан забеляза промяната в изражението на Валдемар, когато каза, че е психолог. Валдемар сякаш търсеше в паметта си.

— Бергман… Да не би да сте онзи Себастиан Бергман, който написа книгата за Хинде, серийния убиец?

Себастиан светкавично кимна.

— Книги. Но да, аз съм.

Валдемар се обърна към Ваня. Изглеждаше въодушевен.

— Но това е книгата, която ти ми подари преди години. Помниш ли?

— Да.

Валдемар отново се обърна към Себастиан и посочи свободния стол до дъщеря си.

— Седнете, ако желаете.

— Сигурна съм, че Себастиан има работа, татко. Разследваме много заплетен случай.

Себастиан я погледна в очите. Умолително изражение ли съзираше? Нямаше съмнение, че тя не го иска тук.

— Не знаех, че си чела книгата ми — каза й Себастиан. — Не си го споменавала.

— Не съм се сетила.

— Много й хареса — обади се Валдемар, без да съзнава, че изражението на дъщеря му помръква с всяка дума, която той изрича. — Направо ме принуди да я прочета. Мисля, че книгата беше една от причините Ваня да реши да постъпи на работа в полицията.

— Сериозно? Прекрасно! — Себастиан доволно се облегна назад на стола. — Само като си помисля, че съм й оказал такова въздействие!

Играта свърши. Себастиан се усмихна на Ваня. Тя никога повече нямаше да има последната дума. Скъпият й татко току-що се беше погрижил за това.

Микаел се обади на Урсула от гарата, чудейки се дали тя ще го посрещне, или ще трябва да отиде сам до хотела. Урсула изруга наум. Не беше забравила, че той ще идва, но и през целия ден не беше мислила за това. Тя погледна часовника. Денят беше дълъг и още не беше свършил. Урсула стоеше в спалнята на Грот и се готвеше да претърси двукрилия гардероб със старателно сгънати ризи, пуловери, бельо, чорапи и всичко друго, което Рагнар беше преценил, че не трябва да слага на закачалките, наредени точно на два и половина сантиметра една от друга.

Първата й мисъл беше да помоли съпруга си да почака час и нещо. Урсула беше в лошо настроение. Липсата на конкретни открития я ядосваше. Беше започнала с оръжията, но веднага осъзна, че те няма да доведат доникъде. Имаше следи, че с тях е стреляно скоро, но Грот беше състезател по стрелба. Без да има куршум за сравнение, информацията беше безполезна. Останалата част от кабинета беше също толкова разочароваща. В бюрото, шкафа, до прозореца и на лавиците нямаше нищо. Може би в компютъра имаше нещо, но щеше да го прегледа Били. Банята също беше загуба на време. Нямаше дори косъм в канала.

И сега й се обаждаше Микаел. И не спираше да говори. Все пак Урсула го беше помолила да дойде. Наближавало време за вечеря. Нямало ли да похапне нещо? Тя се предаде, слезе долу и подаде глава в кухнята, където Били претърсваше бюфетите и чекмеджетата.

— Ще изляза за малко. Ще се върна след един-два часа.

Били я погледна изненадано.

— Добре.

— Имаш ли нещо против да взема колата?

— Къде отиваш?

— Ами… на вечеря.

За Били нямаше никаква логика. Той не си спомняше някога Урсула да е заявявала, че излиза, за да обядва или вечеря. В неговите очи тя беше жената, която кара на опаковани сандвичи от различни бензиностанции, които после яде на местопрестъпленията.

— Случило ли се е нещо?

— Микаел е в града.

Били кимна с всичкото разбиране, което успя да събере, въпреки че положението ставаше все по-странно. Микаел, съпругът; когото Били беше виждал само веднъж за десетина минути, когато дойде да вземе Урсула от ежегодния коледен купон, беше пристигнал във Вестерос, за да вечеря с нея.

Определено се беше случило нещо.

Урсула излезе от къщата и ядосано закрачи към колата. Докато отваряше вратата, изведнъж осъзна, че е забравила за целта на посещението на Микаел във Вестерос.

Не трябваше да се ядосва на него.

Микаел беше напълно невинен. Достатъчно лошо беше, че тя го използва за своите цели. Той вероятно мислеше, че му се е обадила, защото иска да го види и защото й липсва, а не защото присъствието му ще бъде урок за Торкел.

Трябваше да бъде много мила с Микаел. Напомняше си го постоянно. Да не наказва погрешния човек.

Урсула се качи в колата и извади мобилния си телефон. По пътя към центъра на града се обади на две места — в полицейския участък, за да се увери, че Торкел все още е там, и после на Микаел, да се уговорят къде да се срещнат. След това намали скоростта, за да бъде сигурна, че ще пристигне след него. Включи радиото и се заслуша, докато мислите й блуждаеха.

Топката беше пусната в игра.

Наказателният удар щеше да бъде изпълнен.

— Здравей, Торкел.

Торкел се обърна и веднага позна високия чернокос мъж, който ставаше от канапето в рецепцията. Кимна за поздрав и направи всичко възможно да се усмихне.

— Микаел, радвам се да те видя. Урсула каза, че ще идваш.

— Тя тук ли е?

— Доколкото знам, не, но мога да проверя.

— Няма проблем. Тя знае, че съм тук.

Торкел пак кимна. Микаел изглеждаше свеж. Черната му коса леко се беше прошарила на слепоочията, но му отиваше. Двамата бяха на едни и същи години, но Торкел не можеше да се отърси от чувството, че изглежда по-стар и изхабен. Определено не изглеждаше добре като него и фактът, че Микаел се беше борил с периоди на злоупотреба с алкохола, изобщо не се бе отразил на външния му вид. Тъкмо обратното — изглеждаше по-здрав и атлетичен от всякога.

Сигурно е генетично, помисли си Торкел, но пак се запита дали не трябва да започне да ходи на фитнес. Двамата постояха мълчаливо за момент. Торкел определено не искаше да се показва като недружелюбен, но не можеше да измисли какво да каже. В отсъствието на искрен интерес, той реши да върви по утъпканата пътека. Да заложи на сигурно.

— Кафе? Да ти взема ли едно кафе?

Микаел кимна и Торкел се приближи до входа, прокара картата си през четеца и отвори стъклената врата. Те минаха през офисното помещение и се отправиха към стаята за персонала.

— Четох за убийството. Случаят изглежда труден.

— Да, така е.

Торкел продължи да върви мълчаливо. Срещали се бяха няколко пъти през годините, предимно в началото, когато Урсула беше нова в отдела. Торкел и Моника ги бяха поканили на вечеря два-три пъти. По онова време Торкел и Урсула бяха само колеги и всеки беше с брачния си партньор. Това беше преди да се впуснат във връзката си в хотелски стаи. Колко време продължаваше? Четири години? Пет, ако броеше онази късна нощ в Копенхаген. Тогава, облян в студена пот от угризения, Торкел си помисли, че ще остане единствена. Нещо, което няма да се повтори. Но това беше тогава.

Сега се беше превърнало в нещо друго. Угризенията и увереността, че е било секс само за една нощ, се бяха заменили с няколко неписани правила.

Само на работа.

Никога на домашен терен.

Никакви планове за бъдещето.

Правилата му костваха твърде много.

И сега той стоеше в безличната стая за персонала, втренчил поглед в кафявото кафе, което пълнеше чашата му. Микаел седеше край масата до кафемашината и поведоха разговор за незначителни неща.

Времето. (Пролетта определено е дошла.)

Как върви работата на Микаел? (Както обикновено, мъка.)

А как е Бела? (Добре, благодаря, вече е последен курс право)

Микаел играе ли още футбол? (Не, коляното не го държи. Скъсан менискус.)

Торкел не можеше да престане да мисли за факта, че вчера сутринта е бил в леглото със съпругата му. Чувстваше се лицемер.

Завършен лицемер.

Защо, по дяволите, Урсула се беше уговорила с Микаел да се срещнат тук? Торкел подозираше, че много добре знае защо, и подозренията му се потвърдиха момент по-късно, когато зад тях се появи Урсула.

— Здравей, скъпи. Извинявай, че закъснях. — Тя мина покрай него и нежно целуна Микаел, а след това се обърна към Торкел с пренебрежително изражение. — Имаш време да седиш и да пиеш кафе?

Торкел се приготви да отговори, когато Микаел му се притече на помощ.

— Чаках те на рецепцията и той беше любезен да ме покани на кафе.

— Да, имаме толкова много работа, че дори се наложи да привлечем допълнителен персонал. Нали, Торкел?

Право в целта. Присъствието на Микаел беше наказанието на Торкел. Може би подходът не беше от най-изисканите, но пак го постави на място. Торкел не отговори. Нямаше смисъл да води тази битка. Не и в присъствието на Микаел. Нито пък по друго време. Когато изпаднеше в такова настроение, Урсула беше непобедима.

Торкел се извини, но и нарочно стисна ръката на Микаел, преди да излезе. Можеше поне да покаже малко гордост. Мразеше усещането, че се измъква с подвита между краката опашка.

Урсула хвана съпруга си за ръката и двамата тръгнаха.

— Не знам какви заведения има тук, но Били каза, че недалеч имало гръцки ресторант.

— Звучи страхотно.

Те вървяха мълчаливо известно време и после Микаел спря.

— Защо съм тук?

Урсула са обърна към него с озадачено изражение.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Защо съм тук?

— Помислих си, че тъй като съм само на един час от Стокхолм, може да се възползваме от възможността и…

Той я погледна изпитателно. Не беше убеден.

— Работила си и по-близо до Стокхолм, а не си ми се обаждала.

Урсула сподави въздишката си.

— Именно заради това. Не прекарваме достатъчно време заедно. Исках да направя нещо различно. Хайде да вечеряме.

Тя хвана ръката му и леко го дръпна да върви. Докато се притискаше до съпруга си, прокле идеята, която вчера й се беше сторила толкова умна и очевидна. Какво всъщност се опитваше да направи? Да накара Торкел да ревнува?

Да го унижи?

Да докаже, че е независима?

Каквато и да беше целта й, присъствието на Микаел, изглежда, вече изпълняваше функцията си. Торкел явно се бе почувствал неудобно и беше прегърбил рамене по-ниско от всякога, когато тръгна, без да пророни нито дума.

Въпросът, който хрумна на Урсула, беше какво да прави със съпруга си.