Човекът, който не беше убиец

13.

Харалдсон трепереше в зелената си тойота пред жилището на Аксел Юхансон, въпреки че беше облякъл дълги гащи под панталона и вълнен пуловер под подплатеното яке. Той вкопчи пръсти в чашата с кафе. През деня се усещаше първото пролетно затопляне, но вечерите и нощите все още бяха студени.

Харалдсон беше изиграл важна роля за обявяването на Юхансон за издирване. Много важна роля. Приносът му беше от съществено значение. Работата му по проследяването на подателя на имейла, която заведе „Риксморд“ в гимназия „Палмльовска“ и уволнения домакин. Торкел Хьоглунд му беше кимнал и се бе усмихнал, докато се разминаваха днес следобед, но това беше всичко. Никой не му отдаде признанието, което заслужаваше за осигуряването на информацията, довела до пробив в разследването. Харалдсон не се изненада. Беше разочарован, но не и изненадан. Знаеше, че никога няма да получи признателност за работата си. Поне не и от Торкел и колегите му. Как би изглеждало, ако един от местните полицаи реши случая под носа на „Риксморд“?

Преди да докуца до дома си, Харалдсон беше проверил при Хансер, за да разбере дали издирването на Юхансон включва денонощно наблюдение на жилището на заподозрения. Не включваше. Първият етап беше само съобщение до целия персонал да бъдат особено бдителни по време на обичайните си патрулирания и обиколки. Свързали се бяха с приятели, съседи и роднини и им казаха, че искат да говорят с Аксел, но подчертаха, че в момента той не е заподозрян в нищо. „Риксморд“ щяха да решат дали да поставят под наблюдение дома му.

Харалдсон взе решение веднага. Очевидно беше, че Юхансон се укрива. Невинните хора не правят така, а какво върши Харалдсон през свободното си време и къде прекарва нощта, си беше негова работа.

Затова сега седеше тук.

В тойотата си.

И трепереше.

Помисли си да запали колата и да обиколи квартала, за да поработи отоплението, но съществуваше риск да изпусне Аксел Юхансон, ако бившият домакин реши да се прибере в жилището си. Да остане там и да включи двигателя за няколко минути беше немислимо, донякъде защото заподозреният можеше да реагира на факта, че пред сградата с апартамента му има кола с работещ двигател толкова късно през нощта, и донякъде защото беше разрешено да стоиш с включен двигател само една минута, когато си в град. Разбира се, това щеше да бъде дребно нарушение, но все пак. Правилата и законите трябва да се спазват. Освен това беше абсолютно неоправдано от гледна точка на опазването на околната среда. За да се стопли, Харалдсон наля още малко кафе в чашата си и я обви с ръце. Трябваше да си вземе ръкавици.

Стопли с дъха си пръстите си и погледна превръзката. Йени се беше промъкнала зад гърба му, докато си наливаше кафе от каната в термоса, и той беше подскочил, когато тя плъзна ръце по стомаха му и надолу. После отиде в банята, за да сложи крем с лидокаин и лепенка на ръката си. Йени го придружи и докато Харалдсон изхвърляше празната опаковка в кофата за отпадъци от неръждаема стомана, отново му налетя и се зачуди защо той бърза толкова много.

Бяха го направили под душа. След това Харалдсон трябваше да смени мократа превръзка и пак да намаже с крем раната. Въпреки бързото чукане под душа Йени изглеждаше разочарована, когато той излезе. Попита го кога ще се върне. Може би ще си бъде у дома половин час преди тя да тръгне за работа сутринта? Харалдсон се съмняваше. Смяташе да отиде направо в участъка. Щяха да се видят вечерта на следващия ден. Целуна я и излезе.

Харалдсон се замисли за това, докато отпиваше от бързо изстиващото кафе. Знаеше, че Йени се ядоса. И сега седеше тук и се притесняваше, защото тя се беше разстроила. Той много искаше… Не, грешка. Той щеше да разкрие убийството на Рогер Ериксон, но Йени сякаш не разбираше колко важно е това за него. Желанието й да забременее засенчваше всичко друго в живота им. Харалдсон я разбираше донякъде. И той искаше да имат деца. Копнееше да бъде баща и се натъжаваше, че процесът е толкова труден. Но Йени се беше вманиачила. Напоследък взаимоотношенията им се състояха само от секс. Той се помъчи да я убеди, че трябва да излязат и да отидат на кино или на ресторант; но тя отвърна, че може да гледат дивиди и да ядат вкъщи и после да „го направят“. В редките случаи, когато отиваха на гости на приятели, те винаги си тръгваха рано и вече не пиеха алкохол. Да поканят някого беше изключено. Гостите можеше да се застоят и да им попречат да си свършат работата Харалдсон се опита да говори за службата, за проблемите, първо с Хансер, а сега и с „Риксморд“, но все по-често имаше чувството, че Йени не слуша. Тя кимаше, издаваше съответните звуци, отговаряше — като все по-често повтаряше думите му — и после отново искаше да правят секс. За младите му колеги, които понякога говореха за гаджетата или за брака си, беше точно обратното — проблемът им беше твърде малко секс.

Твърде рядко.

Твърде скучен.

Харалдсон не смееше да спомене за положението в дома си, но все по-често мислеше за това. Ами ако това продължи? Когато Йени най-после забременее? Щеше ли той да се превърне в един от онези, които четат всяка преувеличена история за разни храни и търсят денонощни бензиностанции на километри от дома си, за да намерят туршия и сладолед с лакрица? Харалдсон прогони тези мисли. Имаше работа. Затова беше тук. Със сигурност не отбягваше жена си, нали?

Той реши да излезе да се поразтъпче, за да се стопли, без да изпуска от поглед вратата на Аксел Юхансон.

Ваня се беше навела над бюрото си и гледаше през прозореца. По-голямата част от гледката беше закрита от сградата отсреща — модерно остъклено чудовище, но поне виждаше нощното небе и редица дървета, водещи към езерото Меларен. Пред нея имаше няколко бележника с големи листа, отделни откъснати листове и черни джобни тефтерчета с календари. Бяха от бюрото на Рогер, само някои от вещите, които Урсула беше взела от стаята му.

Час по-рано Ваня и Били бяха яли гръцка салата в гръцки ресторант, препоръчан от момичето на рецепцията. Храната напълно отговори на очакванията им, дори повече, и двамата знаеха, че ще дойдат пак. Винаги беше глупаво да рискуваш в малък шведски град. Ако намереха хубаво заведение, те веднага ставаха редовни клиенти. Докато се връщаха, Ваня се беше обадила на баща си. Валдемар звучеше щастлив, но уморен. За него целият ден беше нещо като емоционално влакче на ужасите и главата му беше замаяна от лечението. За нея обаче разговорът беше чудесен. За пръв път от много време тя не затвори, мислейки, че може да го загуби. Преливаше от радост и реши да използва енергията си. Върна се в участъка. Истината беше, че винаги работеше усилено, когато се занимаваха със случай в друг град, но този път при мисълта за допълнителна нощна смяна се почувства по-добре от обикновено. Урсула беше приключила в шест и това се стори малко странно на Ваня и Били. Тя обикновено работеше до късно като другите и докато вечеряха, те размишляваха, че може би истинската причина е Торкел. Колкото и дискретни да бяха Торкел и Урсула, Били и Ваня отдавна подозираха, че те не са само колеги.

Ваня започна с откъснатите листове. Предимно стари контролни, домашни и училищни бележки. Тя се залови да ги подрежда — контролните на един куп, домашните на друг и останалото на трети. Накрая получи три основни купчини и отново ги прегледа, сортирайки съдържанието според датата и темата. Натрупа дванайсет купчини и започна да ги преглежда, малко по-съсредоточена върху съдържанието. Научила беше този метод на каталогизиране на материалите от Урсула. Предимството беше, че бързо получаваш обща представа за материалите и после преглеждаш същите документи няколко пъти, все по-фокусирано. Така беше по-лесно да се забележат схеми или събития, които не се вместват, и се подобряваше точността. Урсула беше добра в тези неща. Да изгражда системи. Ваня изведнъж си спомни коментарите на Себастиан за йерархията в екипа. Той беше прав. Тя и Урсула имаха негласно споразумение да не навлизат в съответните си експертни области. Не ставаше дума само за уважение, но и за взаимно разбиране, че иначе ще бъде лесно да започнат да се състезават, като по този начин всяка предизвиква позицията на другата. Защото те наистина си съперничеха за правото да взимат решения.

И по резултати.

И коя е по-добра.

Ваня насочи вниманието си към останалите материали. Откъснатите листове не бяха показали нищо, освен че Рогер е бил по-зле по математика, отколкото по шведски, и че е трябвало да поработи над английския си. Тя взе черните тефтерчета с календари, които имаха такъв вид, сякаш бяха малко използвани, и датираха от 2007 година нататък. Ваня взе последните и започна отначало, от януари. Рогер не беше писал много, сякаш му бяха подарили тефтерче календар за Коледа и постепенно беше престанал да го използва. Отбелязани бяха няколко рождени дни, домашни, тук-там по някой текст и колкото повече се отдалечаваше от януари, толкова по-малко ставаха вписванията.

Съкращението ПВ се появяваше в началото на февруари и после отново в края на месеца, през първата седмица на март и след това всяка втора сряда в десет часа сутринта. Ваня прелисти страниците до фаталния петък през април. Всяка втора сряда — ПВ. Винаги в десет часа. Кой или какво беше ПВ? Тъй като беше в учебно време, сигурно имаше нещо общо с училището. Тя продължи да разгръща страниците и осъзна, че Рогер е пропуснал една среща с ПВ, тъй като беше умрял. Ваня бързо провери тефтерчетата календари от предишната година, за да види дали и там има ПВ. Имаше. Първият път беше в края на октомври и после през вторник в три часа следобед до края на срока през ноември.

Кръгът от приятели на Рогер беше много ограничен и засега беше предоставил малко информация на разследването. Тук обаче имаше човек, с когото той се беше срещал редовно — ако беше човек, а не някаква дейност. Ваня погледна часовника — девет без петнайсет. Не беше твърде късно да се обади по телефона на няколко души. Първо позвъни на майката на Рогер. Лена не отговори. Ваня не се изненада. Телефонът беше звънял няколко пъти, докато тя и Себастиан бяха в дома й, но Лена не направи опит да вдигне. Ваня реши да се обади на Беатрис Странд. Като класна ръководителка на Рогер, тя сигурно знаеше какво е правил той в десет часа всяка втора сряда.

— Тогава Рогер имаше свободен час. — Беатрис звучеше малко уморено, но правеше всичко възможно да помогне.

— Знаете ли какво е правел през това време?

— Не. Следващият час започваше в единайсет и петнайсет и той винаги идваше навреме.

Ваня кимна и взе тефтерчето календар от предишната година.

— Ами миналата есен? Вторник следобед в три?

Последва кратко мълчание.

— Мисля, че тогава учебните часове свършваха. Да, точно така, във вторник приключвахме в три без петнайсет.

— Имате ли представа какво може да означава съкращението ПВ?

— ПВ? Не, изобщо не се сещам.

Ваня пак кимна. Ставаше все по-хубаво. Рогер, изглежда, беше крил срещите си с ПВ от Беатрис. Ваня почувства, че това е важно. Все пак Беатрис не му беше само учителка. Те се познаваха извън училище.

— Срещал се е с ПВ в сряда? — попита Беатрис след малко. Явно беше мислила за съкращението.

— Точно така.

— Може да е Петер Вестин.

— Кой е той?

— Психолог, който дава консултации на учениците. Знам, че Рогер ходи при него няколко пъти, когато дойде в училището. Всъщност аз споменах за Петер на Рогер, но не знаех, че все още го е посещавал.

Ваня благодари на Беатрис за помощта и записа информацията за връзка с Петер Вестин. Обади му се, но се свърза с телефонния секретар, който я уведоми, че кабинетът ще бъде отворен в девет сутринта. Един бърз поглед към картата показа, че кабинетът е само на десетина минути път от гимназията. Рогер лесно може да е отивал там и да се е връщал през свободния си час, без никой да разбере къде е бил. И ако има нещо, за което разговаряш с психолог, това са тайни, които не искаш да обсъждаш с друг.

Мобилният й телефон изпиука. Съобщение.

Ваня веднага отговори: „Да“.

И този път добави усмихнато личице.

Бившата приятелка на Аксел Юхансон, Линда Бекман, беше на работа, когато Били се свърза с нея. Тя няколко пъти подчерта, че с Аксел вече не са заедно и че няма представа къде е той, нито какво прави. Били дълго трябваше да я убеждава да се съгласи да се срещнат. Когато най-после отстъпи, Линда настоя, че няма начин да отиде в полицейския участък. Ако искали да говорите нея довечера, трябвало да дойдат в ресторанта, където работела, и тя щяла да си вземе кратка почивка. И затова сега Ваня и Били седяха край маса в пицария на Стурторгет. Не си поръчаха нищо освен по чаша кафе.

Линда дойде и седна срещу тях. Беше русокоса, доста обикновена на вид жена на трийсетина години. Косата й беше дълга до раменете и бретонът й стигаше точно над синьо-зелените очи. Пуловерът не стоеше добре на фигурата й. Носеше златно сърчице на тънка верижка на врата си.

— Имам петнайсет минути.

— В такъв случай ще се опитаме да приключим за петнайсет минути — отвърна Били и протегна ръка към захарта. Той вината слагаше захар в кафето си. И не малко. — Както казах по телефона, искаме да знаем за Аксел Юхансон.

— Не казахте защо.

Ваня пое разговора. Щеше да бъде глупаво да разкрият, че знаят за страничните доходи на Аксел, докато не добият представа за отношението на Линда към бившия й. Ето защо Ваня започна малко по-предпазливо.

— Знаете ли защо го уволниха?

Линда се усмихна на двамата полицаи. Разбра за какво става дума.

— Да. Заради пиячката.

— Пиячката?

— Той продаваше алкохол на хлапетата. Кретен!

Ваня погледна Линда и кимна. Бившата, изглежда, не беше член на фен клуба на Аксел.

— Точно така.

Линда уморено поклати глава, сякаш да подчертае отрицателното си мнение за дейността на Аксел.

— Казах му, че е тъпо, но не ме послуша. И после го изритаха от работа. Кретен.

— Споменавал ли е за Рогер Ериксон? — е надежда попита Ваня.

— Рогер Ериксон? — Линда се замисли, но изражението й показа, че името не й говори нищо.

— Едно шестнайсетгодишно момче — добави Били и подаде снимка на Рогер.

Линда я взе и я разгледа. Позна Рогер.

— Момчето, което умря?

Ваня кимна. Линда я погледна.

— Да, мисля, че идва веднъж.

— Знаете ли защо? За да си купи алкохол от Аксел?

— Не, не мисля. Говориха си. Доколкото си спомням, момчето не носеше нищо, когато излезе.

— Кога беше това?

— Може би преди два месеца. Скоро след това се изнесох.

— Видяхте ли отново Рогер? Моля ви, помислете си внимателно. Важно е.

Линда седя мълчаливо известно време и сетне поклати глава. Ваня смени тактиката.

— Каква беше реакцията на Аксел, когато се изнесохте?

Линда отново поклати глава. Това, изглежда, беше обичайната й реакция, когато се сетеше за Аксел.

— Мисля, че изобщо не го интересуваше. Не изглеждаше ядосан или разстроен. Не направи опит да ме накара да остана. Той… нищо, продължи нататък, сякаш нямаше значение дали съм с него или не. Беше абсолютно невероятно, мамка му.

Когато двайсетина минути по-късно Ваня и Били благодариха на Линда Бекман и тръгнаха към участъка, представата им за Аксел Юхансон не само че бе придобила очертания, но и виждаха ясно всеки дребен детайл. Отначало Аксел бил идеалният джентълмен — внимателен, щедър, забавен. Линда се преместила да живее при него само след няколко седмици. Всичко продължило да върви добре. И после започнали да стават разни неща. Не твърде сериозни. Всъщност едва забележими. Например в чантата й имало по-малко пари, отколкото мислела, такива неща. След това изчезнал златен накит, който била наследила от баба си, и Линда започнала да осъзнава, че за Аксел връзката им е само начин да намалява разходите си. Казала му и той бил изпълнен с разкаяние. Имал дългове от хазарт и се страхувал, че тя ще го напусне, ако й каже, затова го направил. Искал да изглади нещата и да започне начисто с Линда. Без товар. Тя му повярвала, но не след дълго отново започнали да изчезват пари. Камъчето, което обърнало колата, било, когато Линда намерил скрит договор за наем и разбрала, че всъщност тя плаща целия наем, а не половината, както предполагала. Линда описа детайлно останалата картина. Сексуалният им живот бил безнадежден. Аксел почти не проявявал интерес към нея и в редките случаи, когато това ставало, действал властно, близо до точката на насилие и винаги искал да я чука отзад, заровила лице във възглавницата. Излишна информация, помисли си Ваня, но кимна насърчително на Линда. Аксел излизал по никое време, понякога го нямало по цяла нощ и се прибирал рано или късно сутринта. Когато не работел в училището, прекарвал времето си в измисляне на различни начини да изкарва пари. Целият му свят се въртял около прецакване на системата.

Девизът му бил: Само глупаците правят каквото им кажат. Единствената причина да кандидатства за работа в гимназия „Палмльовска“ била, защото учениците там имали богати родители и строго възпитание, а в света на Аксел това водело до по-малко проблеми. Семействата обикновено решавали сами проблемите. Така както накрая направил директорът.

Продавай на онези, които могат да платят най-много и имат най-много да губят, ако ги хванат, казвал Аксел. Линда обаче не виждала пари. Най-трудно й било да разбере това. Въпреки „бизнеса“, който въртял, Аксел бил вечно разорен. Къде отиват парите, било голяма загадка за Линда. Той нямал много приятели и непрекъснато псувал онези, които имал, защото не искали да му дадат пари назаем. Или ако му дадели, псувал ги, че искат да им ги върне.

Аксел бил постоянно недоволен.

От всичко и от всеки.

Най-важният въпрос за Ваня и Били беше какво общо е имал Рогер с Аксел. Сега знаеха, че момчето е ходило в апартамента му. Имаше ли това връзка с факта, че няколко седмици по-късно Рогер е станал причина да уволнят Аксел? Във всеки случай, това беше възможен сценарий. Когато си пожелаха лека нощ, Ваня и Били бяха доволни от работата си през последния час. Аксел Юхансон беше станал още по-интересен за разследването. И сутринта щяха да се срещнат с психолога с инициали ПВ.

Торкел кимна на жената на рецепцията и се приближи до асансьора. Качи се и се поколеба, докато пъхаше електронната карта в четеца, а после натисна четири. Стаята му беше 302. Урсула беше на четвъртия етаж. От скритите тонколони се разнасяха песни на „Ролинг Стоунс“ Торкел се замисли за времето, когато беше млад и „Стоунс“ свиреха най-якия рок, който беше чувал. Сега музиката им беше асансьорна. Вратите се отвориха, но той не помръдна. Дали да не се откаже? Дори не знаеше дали Урсула още му е ядосана. Предполагаше, че му се сърди. И Торкел би й се сърдил, ако тя му беше направила същото. Но може би беше най-добре да разбере. Той тръгна по коридора, стигна до стая 410 и почука на вратата Урсула отвори след няколко секунди. Безучастното изражение на лицето й му даде ясна представа какво мисли за посещението му.

— Извинявай, че те безпокоя. — Торкел се постара нервността, която чувстваше, да не прозвучи в гласа му. Докато стоеше пред Урсула, той осъзна, че не иска да се карат. — Само исках да проверя как стоят нещата между нас.

— Как мислиш, че стоят?

Точно както се беше опасявал. Урсула все още му беше ядосана. Това беше разбираемо, но на Торкел никога не му беше трудно да се извини, когато е постъпил погрешно.

— Извинявай. Трябваше да ти кажа, че смятам да включа Себастиан.

— Не, изобщо не трябваше да го включваш.

За секунда Торкел изпита раздразнение. Сега тя се държеше неразумно. Той се извиняваше. Призна, че е преценил лошо ситуацията, но той е шефът. Трябваше да взима решения и да включва хора, които са най-добри за разследването, независимо дали другите са доволни или не. Така се поддържа професионалният подход. Торкел бързо реши да не казва нищо от това, отчасти защото не искаше да разстройва Урсула още повече, но също и защото все още не беше напълно убеден, че присъствието на Себастиан наистина е най-доброто за разследването. Имаше чувството, че не само трябва да обясни действията си на Урсула, но и да ги изясни за себе си. Защо не каза: „Не, благодаря“ на Себастиан в хотелската трапезария онази сутрин? Изражението му беше умоляващо, когато заговори на Урсула.

— Виж, трябва да говоря с теб. Може ли да вляза?

— Не. — Урсула не направи опит да отвори вратата. Тъкмо обратното. Притвори я, сякаш очакваше Торкел да я разбие с ритник. От стаята се чуха три къси, три дълги и три къси пиукания. SOS. Звънът на мобилния телефон на Урсула. — Това е Микаел. Той каза, че ще се обади.

— Добре. — Торкел осъзна, че разговорът е приключил. — Поздрави го от мен.

— Можеш сам да го направиш. Той ще дойде тук утре. — Урсула затвори вратата.

Торкел остана на мястото си за секунда, опитвайки се да възприеме чутото. Микаел не беше идвал при Урсула по време на разследване, откакто… ами никога, доколкото си спомняше Торкел. Дори не искаше да си помисли какво означава това. Той се отправи с тежка походка към стълбището и стаята си. Сега животът му беше значително по-усложнен, отколкото преди двайсет и четири часа.

Но какво очакваше?

Той беше позволил на Себастиан да го направи отново.

Себастиан се събуди, както лежеше по гръб на дивана. Беше задрямал. Телевизорът беше включен. С намален звук. Новините. Беше стиснал дясната си ръка толкова силно, че болката пронизваше чак рамото му. Той затвори очи и бавно започна да изправя пръстите си. Вятърът се бе усилил и бучеше в комина на камината, но в полусъненото му състояние звукът се беше смесил със съня, който току-що го беше напуснал.

Бученето.

Силата.

Свръхчовешката сила на онази стена от вода.

Себастиан я държеше. Здраво. Докато хората пищяха. Въртящият се пясък. Мощта. Това беше единственото, което осъзна насред цялото безумие. Че я държи. Дори виждаше ръцете им. Все още ги виждаше. Нейната мъничка ръчичка. С пръстенчето. Вкопчила се в дясната му ръка. Той я стискаше по-силно от всичко друго, което беше държал дотогава. Нямаше време да мисли за нищо, но въпреки това знаеше, че мисли. Само за едно. По-важно от всичко друго. Да не я изпуска.

Това си мислеше.

Единствената му мисъл.

Не трябва да я изпуска.

Но го направи.

Ръката й се изплъзна от неговата.

Изведнъж Сабине изчезна. Сигурно я беше ударило нещо в огромното количество вода. А него? Или малкото й тяло се заклещи в нещо? А неговото? Не знаеше. Знаеше само, че когато се озова на няколкостотин метра от мястото, където преди това беше плажът — изранен, облъскан и в шок — тя не беше там.

Не беше наблизо.

Нямаше я никъде.

Дясната му ръка беше празна.

Сабине я нямаше.

Себастиан така и не я намери.

В онази сутрин Лили ги беше оставила и отиде да потича на плажа. Правеше го всяка сутрин. Отегчаваше го с поученията си колко полезно е движението. Забиваше пръсти в меките тлъстини, където по-рано беше талията му. Той обеща, че ще направи един крос. По някое време през почивката им. Но не каза кога. Не днес, първият ден след Коледа. Днес щеше да бъде с дъщеря си. Лили излезе късно. Тя обикновено бягаше, преди да стане твърде горещо, но в онази сутрин закусиха заедно в голямото двойно легло, а после останаха там, като се кикотеха и се забавляваха. Цялото семейство. Накрая Лили стана, целуна него и Сабине, помаха им весело и излезе от хотелската стая. Днес тя нямаше да тича твърде далеч.

Вече беше много горещо.

Щеше да се върне след половин час.

Себастиан не намери и нея.

Той стана от дивана и потрепери. В тихата стая беше студено. Колко беше часът? Малко след десет. Взе чинията си от масичката за кафе и отиде в кухнята. Когато се върна вечерта, той си затопли в микровълновата фурна нещо, което имаше претенцията, че е храна от ресторант, където явно сервираха такива ястия, че вероятно веднага бе затворил завинаги. Не можеше да се опише дори като „потискащо“. Храната обаче съответстваше на програмата по телевизията — блудкава, с липса на въображение и суха. На който и канал да превключеше, имаше някаква млада водеща, която беше втренчила поглед в камерата и се опитваше да убеди зрителите да се обадят и да дадат гласа си за нещо. Себастиан изяде половината порция, облегна се назад и задряма.

Заспа и сънува.

Сега отново беше в кухнята и се чудеше какво да прави. Сложи чинията и бутилката на шкафа. Застана там. Не беше подготвен. Обикновено не си позволяваше да заспи по никое време. Никога не задрямваше след вечеря, нито спеше, докато пътуваше с влак или самолет. Това съсипваше остатъка от деня. И все пак се чувстваше отпочинал. Този ден беше различен.

Себастиан беше работил.

Сега се беше включил в действие, което не се беше случвало от 2004 година. Не би отишъл толкова далеч, че да каже колко е бил хубав денят, но беше различен. Очевидно си беше помислил, че това ще продължи и че сънят няма да се промъкне в подсъзнанието му. Колко грешеше. И сега стоеше тук. В кухнята на родителите си.

Неспокоен.

Раздразнителен.

Несъзнателно свиваше и отпускаше пръстите на дясната си ръка. Ако не искаше да прекара безсънна нощ, имаше само един възможен ход на действие.

Първо трябваше да си вземе един бърз душ.

И после да отиде да изчука някоя.

Къщата изглеждаше отвратително. Навсякъде. Купища дрехи. Мръсно пране. Прах. Неизмити чинии. Чаршафите на летата трябваше да се сменят, гардеробите трябваше да се проветрят и слънчевата светлина през деня болезнено беше разкрила, че прозорците се нуждаят от измиване. Беатрис не знаеше откъде да започне, затова не правеше нищо — както всяка вечер и всеки уикенд напоследък. Дори не смееше да си помисли колко време обхваща думата „напоследък“. Година? Две? Не знаеше. Знаеше само, че няма сили. За нищо. Всичката й енергия отиваше, за да поддържа облика си на обичана и съвестна учителка и колежка в училище. Да поддържа фасадата непокътната, за да не забележи никой колко е уморена.

Колко е самотна.

Колко е нещастна.

Тя бутна настрана купчина чисто бельо, което не беше прибрала в гардероба, и седна на дивана с втора чаша вино. Ако някой погледнеше през прозореца, без да обръща внимание на безпорядъка в стаята, лесно щеше да остане с убеждението, че Беатрис е работеща жена, съпруга и майка, която си почива на дивана след тежък ден. С подвити под нея крака, чаша вино на масичката за кафе, очакваща я хубава книга, на фона на отпускаща музика от скрити тонколони. Липсваше само пукащ огън в камината. Жена на средна възраст, която се наслаждава на малко време сама. Време за себе си.

Нямаше нищо по-далеч от истината. Беатрис беше самотна. Това беше проблемът. Тя беше самотна дори когато Улф и Юхан бяха вкъщи. Юхан, шестнайсетгодишен, беше в процес да стане самостоятелен. Момчето на татко. Винаги беше такъв. Това се засили, откакто той започна да учи в гимназия „Палмльовска“. До известна степен Беатрис го разбираше — не беше забавно майка ти да ти е класна ръководителка, но се чувстваше по-изолирана, отколкото мислеше, че заслужава. Тя се опита да говори с Улф по този въпрос. Разбира се, без да стигне доникъде.

Улф.

Съпругът й, който излизаше сутрин и се връщаше вечер. Съпругът й, с когото Беатрис се хранеше, гледаше телевизия и си лягаше. Мъжът, с когото беше самотна. Той беше в къщата, но никога не беше у дома с нея. Не и откакто се върна. Не и преди това.

На вратата се позвъни. Беатрис погледна часовника. Кой ли може да е? По това време? Тя излезе в коридора, подритна настрана чифт маратонки и отвори вратата. Отне й няколко секунди, докато се сети кой е човекът, когото беше виждала само за малко. Полицаят, който идва в училището. Себастиан някой си.

— Здравей. Извинявай, че те безпокоя толкова късно, но случайно минавах оттук.

Беатрис кимна и погледна над рамото му. На алеята или на улицата нямаше паркирана кола. Себастиан веднага разбра какво търси тя.

— Излязох на разходка и изведнъж ми хрумна, че може би се нуждаеш да поговориш с някого.

— Защо ще се нуждая да поговоря с някого?

Това беше критичният момент. По пътя насам Себастиан беше изработил стратегия, основаваща се на онова, което мислеше, че знае за Беатрис Странд и съпруга й. Фактът, че и двамата се представиха като родителят на сина си, а не като съпруг или съпруга, му подсказа, че взаимоотношенията им вероятно не са добри. Виждал го беше и преди. Това беше подсъзнателен начин да накажеш другия човек в двойката: „По принцип не мисля за себе си като за твой партньор“. Бащата и синът бяха заминали, за да превъзмогнат събитията през последните няколко дни, вместо да бъдат тримата като семейство. Това даде на Себастиан ясен сигнал, че нещата между мама и татко не вървят добре. Ето защо той избра ролята на добрия слушател. Нямаше значение какво ще трябва да слуша. Можеше да е за смъртта на Рогер, скапания брак на Беатрис или лекция по квантова физика. Себастиан беше убеден, че в момента Беатрис се нуждае от добър слушател. Освен от чистачка.

— Когато се запознахме в училището днес, си помислих, че ти трябва да бъдеш силна и да подкрепяш учениците си да преживеят случилото се. И у дома също, предполагам, тъй като синът ти е бил най-добрият приятел на Рогер. Трябва да сдържаш чувствата си.

Беатрис кимна, без дори да съзнава, че го прави, потвърждавайки диагнозата му.

— Но Рогер е бил твой ученик — продължи Себастиан. — Младо момче. Трябват ти сили да го превъзмогнеш. Нуждаеш се от някого, който да те изслуша. — Той приключи, като леко наклони глава на една страна и й отправи най-съчувствената си усмивка — комбинация, която му придаде вид на човек, който взима присърце интересите на другия, без абсолютно никакви задни мисли. Себастиан видя, че Беатрис възприема думите му, но все още не може да открие логика в тях.

— Не разбирам. Ти си полицай. Участваш в разследването.

— Психолог съм. Понякога работя с полицията и изготвям профили, но не затова съм дошъл. Знам, че ти си сама тази нощ, и си помислих, че вероятно точно сега ще те обземат мисли.

Хрумна му да наблегне на думите си с леко докосване по ръката, но се отказа. Беатрис отново кимна. Сълзи ли проблеснаха в очите й? Той беше подръпнал правилната струна. Много го биваше, по дяволите! Себастиан положи усилия да сдържи усмивката си, когато Беатрис отстъпи встрани и го покани да влезе.

Човекът, който не беше убиец, оправи възглавницата си. Беше уморен. Денят беше дълъг и в много отношения изтощителен. Непрекъснато се улавяше как мисли, че трябва да се държи непринудено, което на свой ред означаваше, че се опасява да не се старае прекалено много и следователно се държи неестествено. И после се опита да престане да мисли за нормалното си поведение, но след малко това доведе до чувство, че се държи странно, и пак започна да мисли за това. Беше уморително. Пък и полицаите бяха освободили Леонард Лундин. Това означаваше, че отново търсят. По-активно.

Някой друг.

Него.

Човекът, който не беше убиец, легна по гръб и сключи ръце. Кратка вечерна молитва. И после сън. Благодарност, че му дават възможност да намери сили да изживее още един ден. Пожелание животът отново да стане нормален колкото може по-скоро. Завръщане към обичайното ежедневие. Някъде беше чел, че първите двайсет и четири часа след всяко убийство са най-важните за залавянето на извършителя. В този случай никой дори не беше започнал да търси момчето. Това стана, след като минаха три дни. Забавянето само можеше да означава, че действията му са били оправдани. Накрая се помоли да спи цяла нощ, без да сънува. Не като предишната нощ.

Яви му се много странен сън.

Той стоеше зад насипа на футболното игрище. Осветен от фарове на кола. Момчето лежеше на земята пред него. Цялото окървавено. Човекът; който не беше убиец, държеше повреденото сърце в ръката си. Още топло. Пулсираше ли? Да, в съня. Биеше бавно.

Отслабваше.

Умираше.

В съня той се беше обърнал надясно, съзнавайки, че някой стои там, на няколко метра. Съвършено неподвижен. Той много добре знаеше кой е човекът. Кой би трябвало да бъде. Но грешеше. За негова изненада той видя баща си, който мълчаливо го наблюдаваше. Обзе го чувство за нереалност въпреки онова, което ставаше в съня. Баща му беше умрял преди много години. Човекът, който не беше убиец, вдигна ръце и посочи касапницата пред него.

— Не стой така. Няма ли да ми помогнеш?

Гласът му беше писклив и треперещ като на разстроено малко дете. Баща му не помръдна и продължи да гледа сцената. Очите му бяха замъглени от катаракти.

— Понякога най-доброто, което можеш да направиш, когато имаш проблеми, е да говориш за тях.

— За какво да говоря? Какво има да се говори? — извика с детското си гласче човекът, който не беше убиец. — Момчето е мъртво! Държа сърцето му в ръката си! Помогни ми!

— Но понякога, когато говорим, казваме прекалено много.

И тогава баща му изчезна. Човекът, който не беше убиец, се огледа наоколо. Озадачено.

Уплашено.

Бяха го изоставили.

Баща му не можеше да изчезне току-така. Не и сега. Татко трябваше да му помогне. Както беше правил винаги. Трябваше. Той беше виновен, по дяволите. Баща му обаче не се появи отново и човекът, който не беше убиец, осъзна, че сърцето, което все още държеше, е изстинало. Студено и неподвижно.

И после се събуди. Не можа да заспи отново. Мисли за съня от време на време през деня, чудейки се какво може да означава и дали изобщо означава нещо, но докато часовете минаваха и ежедневието го поглъщаше, споменът за него започна да избледнява.

Но сега… сега щеше да спи. Нуждаеше се от сън. Трябваше да остане една крачка напред. Уликата, която изпрати от училището, не даде резултата, на който се беше надявал. Полицаите някак се бяха досетили, че Леонард не е скрил якето в гаража. Че е било подхвърлено. Какво щеше да прави сега?

Той прочете всичко, което можа да намери, за мъртвото момче, но нямаше много нова информация. Запита се дали познава някого от полицейския участък, който може да му каже вътрешни клюки, но не се сети за никого. Екипът, който разследваше убийството, явно се беше разширил. В „Експресен“ пишеше, че полицията е довела специалист. Себастиан Бергман. Очевидно известен в областта си. Изиграл важна и решителна роля в залавянето на серийния убиец Едуард Хинде през 1996 година. Човекът, който не беше убиец, осъзна, че мислите му стават все по-замъглени. Тъкмо щеше да заспи, когато изведнъж се стресна и се изправи. Сега разбра.

Ако имаш проблеми, говори за тях.

Баща му се беше опитал да му помогне.

Както обикновено.

Както винаги.

Само че той беше твърде глупав, за да разбере. С кого говориш, когато имаш проблеми? С психолог. С психотерапевт.

Но понякога казваме прекалено много.

Той знаеше. Знаеше го през цялото време, но така и не направи връзката. Не помисли, че ще му трябва. Във Вестерос имаше един човек, който можеше да съсипе всичко, което той беше постигнал досега. Всичко, за което се беше борил. Човек, който можеше да го застраши.

Професионален слушател.

Петер Вестин.