Човекът, който не беше убиец

2.

Сънят се явяваше всяка нощ.

И не му даваше покой.

Винаги един и същ сън, носеше със себе си същия страх. Ядосваше го. Влудяваше го. Себастиан Бергман би трябвало да може да се справи. По-добре от всеки друг той знаеше какво означават сънищата и че трябва да съумее да се издигне над тези болезнени остатъци от миналото. Но колкото и подготвен да беше и колкото и добре да съзнаваше реалното значение на съня, не можеше да го избегне. Все едно беше в плен между значението на съня и кой е той и не можеше да помръдне между двете.

Беше четири часът и четирийсет и три минути.

Навън бе започнало да се развиделява. Устата му беше пресъхнала. Дали бе извикал? Вероятно не, защото жената до него не се беше събудила. Тя дишаше тихо и Себастиан виждаше едната й гола гърда, закрита до половината от дългата й коса. Той машинално протегна стиснатите си пръсти. Беше свикнал да се събужда с дясната ръка, плътно стисната след съня. Помъчи се да си спомни името на жената, която спеше до него.

Катарина? Карин?

Тя сигурно го беше споменала по някое време вечерта.

Кристина? Каралин?

Не че това имаше значение. Той нямаше намерение да я вижда отново, но ровенето в паметта му помагаше да прогони последните мъгляви остатъци от съня, които се бяха вкопчили в сетивата му.

Сънят го преследваше повече от пет години. Един и същ сън, едни и същи образи всяка нощ. Подсъзнанието му работеше трескаво, опитвайки да се справи с единственото нещо, което Себастиан не можеше да овладее през деня.

С чувството за вина.

Той бавно стана от леглото, сподави прозявката си и взе дрехите си от стола, където ги беше захвърлил преди няколко часа. Докато се обличаше, незаинтересувано огледа стаята — легло, два бели гардероба, единият с огледало на вратата, семпло бяло нощно шкафче от ИКЕА с будилник и списание, масичка със снимки на детето, което жената взимаше през седмица, и няколко други дреболии до стола, откъдето току-що беше взел дрехите си. Безлични репродукции на стените, които някой обигран агент на недвижими имоти несъмнено бе описал като „с цвят на капучино“, но които всъщност бяха мръснобежови. Стаята беше като секса, който Себастиан беше изживял с жената — без въображение и малко скучен, но беше свършил работа. Както обикновено. За жалост задоволството не трая много дълго.

Затвори очи. Това винаги беше най-болезненият момент. Преходът към реалността. Емоционалният обратен завой. Беше му познат до болка. Съсредоточи се върху жената в леглото, по-точно върху зърното на гърдата й. Как й беше името?

Себастиан знаеше, че й се е представил, когато е купил питиетата. Винаги правеше така. Не когато питаше дали мястото до нея е свободно, дали може да я почерпи и какво би желала. А когато слагаше чашата пред нея. Винаги.

— Между другото, аз съм Себастиан.

Какво беше отговорила тя? Нещо, което започваше с „К“. Сигурен беше в това. Закопча колана си. Металната катарама тихо изтрака.

— Тръгваш ли си? — Гласът й беше дрезгав от съня. Очите й търсеха часовник.

— Да.

— Мислех, че ще закусим заедно. Колко е часът?

— Наближава пет.

Жената се подпря на лакът. Но колко ли години беше? Може би четирийсет? Тя прибра кичур коса от лицето си. Сънят избледняваше, отстъпвайки пред осъзнаването, че утрото, което си бе представяла, няма да се случи. Нямаше да закусят заедно, докато четат вестника и бъбрят непринудено. Нямаше да има неделна разходка. Той не искаше да я опознае по-добре и нямаше да й се обади повече.

Жената знаеше всичко това.

— Сбогом — каза той.

Не си направи труда да я попита за името й. Вече дори не беше сигурен дали започва с „К“.

Улицата навън беше тиха на светлината на ранното утро. Предградието спеше и всички звуци бяха приглушени, сякаш никой не искаше да го събуди. Дори движението по „Нинесвеген“ наблизо беше почтително тихо. Себастиан спря пред знака на кръстовището. Улица „Варпавеген“. Някъде в предградието Губенген. Доста далеч от дома. Вървеше ли метрото в този ранен час? Снощи бяха взели такси. Отбиха се в денонощен магазин да купят хляб за препечени филийки, тъй като тя си спомни, че няма нищо вкъщи. Защото той щеше да остане за закуска, нали? Купиха си хляб и сок и… Беше адски досадно. Как й беше името, по дяволите? Себастиан тръгна по безлюдната улица.

Беше я обидил, каквото и да беше името й.

До два часа следобед той щеше да отиде във Вестерос и да продължи работата си, вече нямаше как да обиди жената от Вестерос.

Заваля дъжд.

Какво отвратително утро.

В предградието Губенген.