Човекът, който не беше убиец

9.

— Когато някой ти каже, че ще работите в близост, какво мислиш, че означава това?

Харалдсон лежеше по гръб в своята половина на двойното легло с ръце, скръстени зад главата, и поглед, вперен в празното пространство. До него лежеше Йени, подпряла задника си с две възглавници и забила пети в матрака. От време на време тя надигаше таза си към тавана, в който безизразно се беше втренчил съпругът й. Часът беше десет и половина.

Бяха се любили.

Или чукали.

Или пито дори това, ако Харалдсон трябваше да бъде напълно откровен. Той послушно беше хвърлил семето си в съпругата си, докато мислите му бяха другаде.

В работата.

На срещата с Торкел, когато Харалдсон му каза, че Хансер — въпреки изричното желание на Торкел — се е опитала да го отстрани от разследването.

— Означава, че ще работите заедно, предполагам — отговори Йени и отново повдигна ханша си, за да направи наклона към чакащата си утроба малко по-стръмен.

— Да, точно така си мислиш, нали? Според мен, ако кажеш на някой колега, че ще работите в близост, това означава, че ще работите заедно. Върху едно и също нещо. Към една и съща цел. Не е ли така?

— Ммм.

Честно казано, Йени слушаше само с половин ухо. Ситуацията не беше непозната. Откакто Харалдсон имаше нов шеф, основната му тема за разговор беше работата, а когато говореше за работата си, той искаше само да излива недоволството си. Фактът, че сега раздразнението му беше насочено не към Керстин Хансер, а към „Риксморд“, не правеше нещата по-различни.

Нови думи, същата стара песен.

— Знаеш ли какво има предвид Торкел Хьоглунд под съвместна работа?

— Да, ти ми каза.

— Той има предвид изобщо да не работим заедно! Когато го притиснах по въпроса как разбира съвместната ни работа, оказа се, че изобщо няма да работим заедно! Това е малко странно, не мислиш ли?

— Няма никаква логика.

Йени използва думите му от вечерта, докато се хранеха, и беше осъзнала, че това е добър начин да изглежда, че вниква в работата му, въпреки че всъщност не беше така. Не че не се интересуваше от работата на съпруга си. Съвсем не. Тя обичаше да слуша за всичко, от некомпетентни фалшификатори до подробностите за обира на микробуса с пари миналото лято. После обаче дойде Хансер и разказите на Томас за полицейската работа бяха изместени от дълги речи за несправедливостта на всичко.

Огорчение.

Оплаквания.

Той трябваше да започне да мисли за нещо друго.

— Но знаеш ли с кош можеш истински да действаш съвместно? — Йени се обърна към него и плъзна ръка под завивките, надолу към увисналия му пенис. Харалдсон я погледна с изражението на човек, на когото са пломбирали три зъба и току-що е открил, че има дупка в четвърти.

— Пак ли?

— В овулация съм. — Ръката й беше намерила целта си и стискаше. Нежно, но настойчиво.

— Отново?

— Така мисля. Температурата ми се беше повишила с половин градус сутринта. По-добре да не рискуваме.

За своя изненада Харалдсон почувства, че отново се възбужда. Йени се премести в неговата половина на леглото и легна с гръб към него.

— Направи го отзад и тласкай по-надълбоко.

Той се нагласи в правилната поза и с лекота проникна в нея. Тя се извърна към него.

— Утре трябва да ставам рано, затова не се бави. — Потупа го по бузата и отново се обърна с гръб.

И докато хващаше жена си за хълбоците, Томас Харалдсон остави мислите си да блуждаят.

Той щеше да им даде да разберат.

На всичките.

Веднъж завинаги.

Зарече се, че ще разкрие убийството на Рогер Ериксон.

Докато Харалдсон се мъчеше да оплоди съпругата си, без да наруши нощния й сън, човекът, който не беше убиец, седеше по халат на километър и половина в жилищен квартал, в който сега светеха само няколко прозореца тук-там, и се информираше за хода на разследването. По интернет. Седеше на тъмно, осветен от студеното синкаво сияние на екрана, в онова, което с гордост наричаше свой кабинет.

Местният вестник поместваше на видно място новината за смъртта — той не можеше да се застави да я нарече „убийство“ — въпреки че не добавяше нови факти. Днес фокусът на репортажа беше „Училище в шок“ — четири страници за положението в гимназия „Палмльовска“ На всеки беше дадена възможност да изрази мнението си, от кухненския персонал до учениците и учителите. Повечето би трябвало да си затварят устата, заключи човекът, който не беше убиец, докато четеше всеки банален ред и всеки цитат, изпълнен с клишета. Всеки имаше мнение, но никой нямаше какво да каже. Местният вестник информираше читателите си и че прокурорът е решил да бъде арестуван един връстник на жертвата, но по минимални подозрения.

Във вечерните вестници пишеше повече. Те знаеха повече. Вдигаха по-голям шум. „Афтонбладет“ беше научил, че момчето е тероризирало и пребивало жертвата в миналото, и очевидно е било причината Рогер Ериксон да се премести в друго училище. Репортер, чиято снимка в дял ръст бе публикувана до статията, правеше и без това трагичната история още по-сърцераздирателна, като пишеше за тормозеното момче, което избягало от мъчителите си, съвзело се и продължило напред, намерило си нови приятели в новото училище и започвало да гледа оптимистично на бъдещето си, когато било убито с безсмислено насилие. Сигурно всички читатели бяха проронили сълзи.

Човекът, който не беше убиец, прочете емоционалната статия и се замисли. Искаше ли това да не се бе случвало? Да, категорично. Нямаше обаче смисъл да разсъждава по този начин. Случило се беше. Не можеше да го поправи. Изпитваше ли разкаяние? Не. За него разкаянието означаваше, че би постъпил различно, ако отново бъде изправен пред същата ситуация.

А той не би постъпил другояче.

Не можеше.

Залогът беше твърде голям.

Мъжът превключи на онлайн варианта на „Експресен“. Под рубриката „Последни новини“ там бяха публикували кратък репортаж със заглавие ОБВИНЕНИЕТО СРЕЩУ ЗАПОДОЗРЯН ЗА УБИЙСТВО ВЪВ ВЕСТЕРОС ОТСЛАБВА. Това не беше хубаво. Ако освободят младежа, ченгетата отново щяха да започнат да търсят. Мъжът се облегна назад на стола пред бюрото си. Винаги го правеше, когато трябваше да мисли.

Той се замисли за якето.

Зеленото яке „Дизел“, което беше скрито в чекмедже зад него. Окървавеното яке на Рогер. Ами ако го намерят в дома на младежа, когото полицията бе задържала?

На пръв поглед мисълта и действието изглеждаха егоистични. Да оставя фалшива следа, за да направи така, че едно човешко същество да изглежда виновно. Неморален, користен опит да избегне последиците от действията си.

Но наистина ли беше така?

Човекът, който не беше убиец, можеше да помогне на близките и приятелите на Рогер. Те щяха да престанат да се питат кой е отнел живота на тийнейджъра и да посветят цялото си внимание на процеса на справяне с мъката. Той можеше да изтрие въпросителния знак. Да помогне на всички да продължат нататък. Това струваше много. И като премия той щеше да съдейства за повишаването на процента на разкриваемостта на престъпленията от полицията на Вестерос. Колкото повече мислеше за това, толкова по-безкористна изглеждаше постъпката му. Всъщност добро дело.

След няколко потраквания по клавиатурата мъжът откри кого е задържала полицията. Лео Лундин. Името му беше в различни стаи за чат, форуми и блогове. Интернет наистина беше нещо фантастично.

Скоро мъжът намери и адреса на Лео.

Сега наистина можеше да помогне.

Себастиан погледна часовника си. За кой ли път? Не знаеше. Часът беше единайсет и единайсет минути. Последният път беше единайсет и осем минути. Възможно ли беше времето да се влачи толкова бавно? Безпокойството беше в кръвта му. Той не искаше да бъде в този град и в тази къща. Какво да прави? Да седи на фотьойла, да чете книга и да се чувства като у дома си? Невъзможно. Не чувстваше къщата като свой дом дори когато живееше тук. Претърси телевизионните канали, без да намери нищо интересно. Тъй като не пиеше, бюфетът с алкохола също не го интересуваше. Нито пък имаше желание да разгледа ароматизираните масла на майка си и специалните перли за къпане, преди да се потопи в отпускаща, хармонизираща и зареждаща с енергия вана в голямата, луксозна баня — убежището на майка му. Това беше единственото помещение, за което бе настояла пред съпруга си да планира и обзаведе сама, ако Себастиан си спомняше правилно. Нейната стая в къщата.

Известно време Себастиан обикаля насам-натам и отваря произволни шкафове и чекмеджета. Донякъде беше воден от чисто любопитство, така както винаги отваряше шкафчетата в баните, когато беше на гости на други хора, но както без желание призна пред себе си, водеше го и желанието да види какво е ставало в тази къща, след като той бе заминал. Трайното убеждение беше: нищо. Красивият порцеланов сервиз „Рьорстранд“ все още беше на мястото си в белия ъглов остъклен шкаф. Украса за стени и покривки за маси за всякакви поводи и сезони стояха изпрани и старателно сгънати в гардеробите. Да, имаше купища безсмислени нови джунджурии, направени от стъкло и порцелан, наред със сувенири от различни пътувания и почивки, всичките наредени на лавицата зад затворените вратички на бюфета, както и подаръци, получавани цял живот: свещници, вази и — от друга епоха — пепелници. Предмети, които бяха използвани рядко или никога, запазени само защото някой друг ги е донесъл в къщата. Затова се смяташе за невъзможно да ги изхвърлиш, без да изглеждаш неблагодарен или — пази боже — да създадеш убеждението, че имаш по-добър вкус от дарителя. Вещи, които Себастиан не беше виждал, но усещането в къщата беше същото като преди. Въпреки новите мебели, съборените стени и модерното осветление, в неговите очи къщата беше море от безполезни предмети, които не допринасяха с нищо, за да опровергаят чувството, че животът в дома на Бергманови е протекъл точно по същия спокоен, тих, традиционно присъщ на средната класа плах начин, който той си спомняше. Самият вид на всичките тези предмети, които беше оставила майка му, го отегчи още повече и единственото искрено чувство, което изпита, беше огромна умора при мисълта да сортира всичките тези боклуци. Да се отърве от тях.

Агентът по недвижимите имоти се беше обадил в три часа следобед. Звучеше малко изненадан от отношението на Себастиан. Все пак в днешно време всеки смяташе къщата си за инвестиция, а хората обикновено пазеха инвестициите си с капиталистическия подход на модерните времена. Себастиан обаче не направи опит да преговаря. Той искаше да я продаде по принцип на каквато и да е цена. За предпочитане още днес. Агентът обеща да дойде възможно най-скоро. Себастиан се надяваше, че ще е утре.

Той се замисли за жената във влака. Листчето с телефонния й номер беше до леглото му. Защо не беше малко по-прозорлив? Трябваше да й се обади по-рано и да я покани на вечеря в някой приятен ресторант по неин избор. Да похапнат спокойно нещо вкусно и тя да пийне хубаво вино. Да разговаря, да се смее, да слуша. Да я опознае за вечерта. Сега можеше да разпускат на удобни фотьойли във фоайето на някой хотел с питие в ръката на фона на дискретна музика и той нерешително, почти неволно да остави пръстите си да докоснат голите й колене под подгъва на роклята й.

Прелъстяването.

Играта.

Която Себастиан щеше да спечели.

Победата.

Удоволствието.

Сега всичко това беше недосегаемо, защото той не функционираше нормално. Обвини къщата. Майка си. Фактът, че Торкел неочаквано се появи от миналото. Имаше причини, но Себастиан пак намираше това за изключително дразнещо. Външните обстоятелства обикновено не му въздействаха и не влияеха на действията му.

Животът се нагаждаше според Себастиан Бергман, не обратното.

Или поне така беше по-рано.

Преди Лили и Сабине.

Не, той нямаше да отстъпи. Не и тази вечер. Нямаше значение какво се е случило, кой според кого се нагажда или че някои хора вероятно биха определили дните, които бе преживял, по-скоро като съществуване, отколкото живот. Нямаше значение, че привидно беше изгубил контрол. Все още притежаваше способността да се възползва максимално от всяка ситуация.

Той умееше да оцелява.

Във всеки смисъл на думата.

Себастиан отиде в кухнята и взе бутилка вино от примитивната подставка над бюфета. Дори не погледна етикета. Нямаше значение. Това беше вино, червено, и щеше да свърши работа. Докато отваряше вратата към вътрешния двор, той се запита какъв да бъде подходът му.

Съчувствие.

(Помислих си, че може би не искаш да си сама…)

Безпокойство.

(Видях, че прозорецът ти все още свети. Добре ли си?)

Или твърд, но загрижен.

(Определено не трябва да бъдеш сама в нощ като тази.)

Всъщност нямаше значение. Резултатът щеше да бъде един и същ.

Себастиан щеше да прави секс с Клара Лундин.

Докато лежеше по гръб в поредната анонимна хотелска стая, Торкел забеляза, че боята на тавана над леглото е започнала леко да се лющи. Прекарал бе толкова много нощи в хотели през годините, че безличието се беше превърнало в норма. Семплостта беше за предпочитане пред оригиналността. Функционалността беше по-важна от уюта. Откровено казано, нямаше голяма разлика между двустайния апартамент в южен Стокхолм, в който той се премести след развода с Ивон, и една типична скандинавска хотелска стая. Торкел се протегна и пъхна ръце под възглавницата и главата си. Душът все още течеше. Тя не бързаше да излезе от банята.

Разследването. Какво бяха постигнали дотук?

Знаеха мястото, където беше изхвърлен трупът, но не и къде е станало убийството. Разполагаха със следа от гума, която можеше да е от колата на убиеца, но можеше и да не е. Задържали бяха един младеж, но изглеждаше все по-вероятно, че ще го освободят на следващия ден. Хубавото беше, че след безброй телефонни разговори Били успя да се свърже с жена от охранителната компания, която го насочи към човека, с когото трябваше да говори, за да вземе записите от камерите за наблюдение на „Густавсборгсгатан“. Мъжът бил на рожден ден по случай петдесетгодишнина в Линшьопинг, но щял да се заеме с въпроса веднага щом отидел на работа сутринта. Не беше сигурен обаче дали записите от въпросния петък ще бъдат все още там. Някои записи се пазели само четирийсет и осем часа. Местният градски съвет имал мнение за тези неща. Щял да провери, когато се върне. Утре сутринта. Били му даде срок до единайсет часа.

Ваня беше убедена, че приятелката на Рогер лъже за часовете във вечерта на изчезването му, но както правилно бе подчертал бащата на Лиза, това беше думата на един човек срещу думата на друг. Записите от камерите за наблюдение щяха да помогнат и тук. Торкел въздъхна. Малко потискащо беше, като си помислеше, че напредъкът в разследването в непосредствено бъдеще, изглежда, зависеше от това колко време доставчикът на камерите във Вестерос пази записите от публичните места. Какво беше станало с добрата старомодна полицейска работа? Торкел мигновено прогони мисълта. Така разсъждаваха детективите в старите криминални филми, които обичаха опера и пиеха уиски. Сега използването на съвременните технологии беше новата честна полицейска работа. ДНК, камери за наблюдение, модерни информационни технологии, споделяне и картиране на информация, подслушване, проследяване на мобилни телефони, възстановяване на изтрити текстови съобщения. Така се разкриваха престъпленията в днешно време. Опитите да се бориш с тази реалност или отказът да я приемеш бяха не само безсмислени, но и все едно да възхваляваш лупата като най-важния инструмент за разследване за всеки полицай. Глупаво и назадничаво. А сега не беше моментът нито за едното, нито за другото.

Убито беше младо момче. Действията им се следяха внимателно. Торкел току-що беше гледал новините по „Канал 4“ последвани от дискусия за нарастването на престъпността сред младите хора: причини — следствие — решение. И това въпреки факта, че имаше все повече доказателства за невинността на Лео Лундин и че Торкел и екипът му изрично подчертаха това, за да не бързат обществото и медиите да осъждат Леонард. Но вероятно продуцентите смятаха, че щом един млад човек е станал жертва на насилие, това се брои за младежка престъпност, независимо от възрастта на извършителя? Торкел знаеше, че дискусията не показа нищо ново. Обвинени бяха отсъстващите бащи или майки, насилието във филмите и най-вече видеоигрите и накрая една жена на трийсет и няколко години с пиърсинг изрече онова, което Торкел чакаше да задраска в списъка.

— Не трябва да забравяме, че в днешно време обществото е много по-агресивно.

Това бяха причините. Родителите, видеоигрите и обществото.

Решения подозрително липсваха както обикновено, освен ако не се броеше законовото задължение да се взима отпуск и по майчинство, и по бащинство, засилването на цензурата и повечето прегръдки. Очевидно не беше възможно да се направи нищо с обществото. Торкел изключи телевизора, преди дискусията да свърши, и започна да говори за Себастиан. Той не беше мислил много за стария си колега през последните години, но си представяше, че срещата им ще бъде различна.

С повече топлота.

Беше разочарован.

И тогава тя отиде да си вземе душ. Сега излезе от банята гола, с изключение на хавлията, увита около главата й. Торкел продължи да се държи така, сякаш разговорът им не беше прекъснат за петнайсетина минути.

— Трябваше да го видиш. Той си беше доста странен, когато работехме заедно преди толкова много години, но сега… Стори ми се, че нарочно се опита да ме ядоса.

Урсула не отговори. Приближи се до тоалетката, взе шише с лосион за тяло и започна да се маже. Торкел знаеше, че е „Ле дю Буте Алое Вера“. Виждал я беше да го прави доста пъти.

От няколко години.

Кога беше започнало това? Не беше сигурен. Преди развода, но след като нещата тръгнаха на зле. От доста време. Той се разведе. Урсула остана омъжена. Тя не смяташе да напуска Микаел, доколкото знаеше Торкел. От друга страна обаче, той знаеше много малко за отношенията между Урсула и Микаел. Съпругът й беше преживял тежки периоди на злоупотреба с алкохол. Запои. Торкел знаеше това, но ако разбираше правилно, напоследък тези периоди бяха станали по-редки и продължаваха много по-кратко време. Вероятно бракът им беше свободен и всеки можеше да спи с когото иска, когато иска и колкото често иска? Може би Урсула изневеряваше на Микаел само с него? Торкел се чувстваше близък с Урсула, но не знаеше нищо за живота й със съпруга й извън работата. В началото задаваше въпроси, но Урсула очевидно смяташе, че това няма нищо общо с него. Те търсеха компанията си, когато работеха заедно, и можеха да продължават да го правят. Не беше необходимо да бъде нещо повече. Той предпочете да зареже темата и да се въздържа да разпитва от страх да не я загуби напълно. Не го искаше. Не беше сигурен какво иска от връзката им, освен че е повече, отколкото е готова да даде Урсула. Ето защо, Торкел се възползваше максимално. Прекарваха заедно нощите, когато нея я устройваше. Като сега, когато Урсула отметна завивките и легна до него.

— Предупреждавам те. Ако кажеш още една дума за Себастиан, тръгвам си.

— Мислех, че го познавам и…

Урсула сложи пръст на устните му, подпря се на лакът и го погледна със сериозно изражение.

— Не се шегувам. Имам си стая. Ще се прибера в нея, а ти не искаш това.

Тя беше права.

Торкел не искаше това.

Той млъкна и угаси лампата.

Себастиан се събуди от съня и докато изправяше пръстите на дясната си ръка, бързо се ориентира.

Съседната къща.

Клара Лундин.

Неочаквано добър секс.

Въпреки това той се събуди с чувство на разочарование. Беше толкова лесно. Твърде лесно за него, за да се събуди с усещане за временно задоволство.

Себастиан Бергман умееше да прелъстява жените. Много го биваше. Открай време. През годините други мъже понякога се бяха изненадвали от успеха му с нежния пол. Той не беше красавец в класическия смисъл на думата. Колебаеше се между възпълен и дебел и в последните години се беше спрял някъде по средата. Чертите му не бяха нито отличителни, нито остри, по-скоро булдог, отколкото доберман, ако използваше сравнение между кучета. Косата му беше започнала да оредява и изборът му на дрехи клонеше повече към професор по психология, отколкото към модно списание. Вярно, имаше жени, които търсеха пари, хубава външност и власт. Но само някои жени. Ако искаш да имаш шанс с всички жени, трябва да притежаваш нещо друго. И Себастиан го притежаваше — чар, интуиция и гъвкавост. Разбиране, че жените са различни, и способност да разработва подбор от разнообразни тактики в подхода си към тях. Пробваш една, сменяш я по средата, проверяваш как върви, избираш друга, ако се наложи.

Чувствителност.

Способността да слуша.

В най-добрия случай жената си мислеше, че тя прелъстява него. Това беше чувство, което богатите мъже, размахващи платинените си карти „Американ Експрес“ в бара, никога няма да разберат.

Себастиан изпитваше удоволствие от маневрирането в хода на събитията, лавирането, регулирането и накрая, ако изиграеше правилно картите си, увенчаването на всичко с физическа наслада. Но с Клара Лундин беше твърде лесно. Все едно главният готвач на петзвезден ресторант да бъде помолен да изпържи яйце. Себастиан нямаше възможността да докаже на какво е способен. Беше скучно. Само секс.

Докато отиваше при нея, той реши да избере подхода със съчувствието, и когато тя отвори вратата, й подаде бутилката вино.

— Помислих си, че може би не искаш да си сама…

Клара го покани да влезе и те седнаха на дивана, отвориха виното и Себастиан изслуша същото, което беше чул на обяд, само че в по-дълъг и преработен вариант, в който повече внимание се отделяше на недостатъците й като родител. Той издаваше правилните звуци и кимаше на правилните места, наливаше вино в чашата й, продължаваше да слуша и от време на време отговаряше на въпросите й за полицейските процедури, когато някой е задържан, какво може да очаква да се случи, какво означават различните степени на заподозряност и така нататък. Когато накрая тя вече не можеше да удържа сълзите си, утешително сложи ръка на коляното й и съчувствено се наведе по-близо до нея. Усети, че тялото й се разтърси, сякаш през него премина електрически ток. Безмълвното хлипане спря и дишането й се промени и стана по-тежко. Клара се обърна към Себастиан и го погледна в очите. Преди той да има време да реагира, двамата се целуваха.

В спалнята тя го посрещна с пълна необузданост. След това плака, целува го и го пожела отново, а после заспа в прегръдките му.

Ръката й все още беше на гърдите му, а главата й — положена във вдлъбнатината между брадичката и рамото му, когато Себастиан се събуди. Внимателно се освободи от обятията й и стана от леглото. Клара не се събуди. Той я погледна, докато се обличаше безшумно. Колкото се интересуваше от фазата на прелъстяването, толкова по-неприятно му беше да удължава връзката извън секса. Какво би му дало това? Нищо освен повторение. Повече от същото, но без тръпката. Абсолютно безсмислено. Себастиан беше оставял достатъчно много жени след секс за една нощ, за да знае, че този възглед се споделя в изключително редки случаи, а беше сигурен, че Клара ще иска продължение. Не само закуска и безгрижен разговор, а нещо повече.

Нещо истинско.

И затова си тръгна.

Гузната съвест обикновено не влизаше в репертоара му, но дори той разбираше, че на Клара Лундин ще й бъде трудно, когато се събуди. Беше осъзнал колко самотна е тя по-рано през деня, когато бяха в градината, и срещата им на дивана беше потвърдила това. Начинът, по който Клара впи устни в него, вкопчи ръце в главата му и притискаше тяло в неговото. Тя отчаяно търсеше близост. На всяко ниво, не само физическа. След години на отхвърляне или най-малкото пренебрегване на чувствата и мислите й, или в най-лошия случай крясъци и заплахи, Клара бе зажадняла за нежност и внимание. Тя беше като пясък в пустиня, който изсмуква всичко, наподобяващо нормална човешка доброта. Ръката му на коляното й. Контактът. Ясен знак, че е желана. Беше като отваряне на шлюза на потребност.

Копнеж за докосване.

За близост.

За някого.

Това е проблемът, мислеше си Себастиан, докато изминаваше краткото разстояние до дома на родителите си. Беше твърде лесно и Клара беше благодарна. Той можеше да се справи с повечето емоции, свързани със завоеванията му, но благодарността винаги леко го отвращаваше. Омраза, презрение, тъга — всичко беше по-добро. Благодарността правеше твърде очевидно, че всичко се е случило по неговите условия. Себастиан, разбира се, знаеше това, но беше по-приятно да си внуши, че положението е горе-долу балансирано. Да поддържа илюзията. Благодарността я нарушаваше. Показваше го като гадно копеле, какъвто всъщност беше.

Беше едва четири и петнайсет сутринта, когато той се прибра вкъщи. Нямаше абсолютно никакво желание да се връща в леглото. Какво да прави? Въпреки че не искаше да се занимава с това и продължаваше да се надява, че нещата някак ще се оправят от само себе си, Себастиан съзнаваше, че рано или късно ще трябва да прерови и разчисти всички шкафове и чекмеджета. Отлагането нямаше да го направи по-лесно.

Той отиде в гаража и намери няколко сплескани кашона, подпрени на стената пред стария опел. Взе три, върна се в къщата и се зачуди откъде да започне. Реши да се залови първо с бившата стая за гости, сега кабинет. Подмина писалището и старото канцеларско оборудване, отвори единия кашон и започна да трупа вътре книгите от лавиците на едната стена. Те бяха смесица от художествена и документална литература, справочници и учебници. Всичко отиде в кашона. Опелът в гаража също щеше да бъде изхвърлен. Цената му за втора употреба беше нула. Щом първият кашон се напълни, Себастиан се помъчи да го затвори. Не можа, но това щеше да бъде проблем на някоя от фирмите за изхвърляне на боклуци. Той го довлече до вратата, а после отвори друг кашон и продължи. Към пет часа беше донесъл още четири кашона от гаража и бе опразнил почти всички лавици. Оставаха още две, вдясно. Отрупани с фотоалбуми. С прилежно надписани етикети с годината и съдържанието. Себастиан се поколеба. Все пак на тези лавици се намираше така нареченият живот на родителите му. Дали да натъпче всичко в кашона и да го изпрати на бунището? Можеше ли да го направи? Той отложи взимането на решение. Албумите трябваше да бъдат махнати от лавиците така или иначе, но къде щяха да отидат, можеше да бъде преценено на по-късен етап.

Той беше разчистил повече от половината, започвайки от най-горната лавица. Стигна до ЗИМА/ПРОЛЕТ 1992 Г. — ИНСБРУК, когато пръстите му докоснаха нещо, скрито зад дебелите албуми. Кутия. Взе я и я смъкна долу. Беше кутия от обувки, малка, светлосиня, със слънце в средата на капака. Вероятно от детски обувки. Но лавицата беше странно място да държиш обувки. Той седна на леглото и с известно любопитство отвори кутията. Беше пълна едва до половината. Сексиграчка от зората на сексиграчките, запечатана в оригиналната си опаковка и изпъстрена с рисунки с молив на нещо като Кама Сутра. Ключ за депозитна кутия и няколко писма. Себастиан взе писмата. Бяха три. Две от тях бяха адресирани до майка му. Женски почерк. Третото беше от майка му до някоя си Ана Ериксон от Хегерстен, Стокхолм. На плика беше напечатано, че е върнато на подателя поради неизвестен адрес. Преди повече от трийсет години, съдейки по клеймото. От Хегерстен и Вестерос. Кутията, изглежда, съдържаше неща, за които майка му не беше искала да знае останалият свят. Очевидно достатъчно важни, за да ги запази, но тайно. Какво ли беше направила? От кого ли бяха писмата? От любовник? Кратко любовно приключение далеч от дома и баща му? Себастиан разгърна първото писмо.

След това имаше адрес. Себастиан се замисли. Ана Ериксон. Есента, след като той замина за САЩ. Името не му говореше нищо, но това не го изненада. Случило се беше преди трийсет години и броят на жените, които бяха минали през живота му, докато беше в университета, беше значителен. Бяха го назначили за една година във Факултета по психология година след като се беше дипломирал с отличие. Себастиан беше най-малко двайсет години по-млад от колегите си и се чувстваше като кученце в стая, пълна със скелети на динозаври. Ако се помъчеше, може би щеше да си спомни поне името на някоя, с която беше спал, но по-вероятно това нямаше да стане. Не се сещаше за никаква Ана. Може би следващото писмо щеше да изясни нещата.

Имаше и още — нещо за преместване другаде и че Ана пак ще пише, но Себастиан не стигна до края на писмото. Той препрочиташе едно и също изречение отново и отново. Себастиан имаше дете. Или поне може би. Син или дъщеря. Може би пак е баща. Може би. Зави му се свят; когато внезапно осъзна, че животът му можеше да е съвсем различен. Той се наведе, сложи глава между коленете си и започна да диша дълбоко. Мислите му бяха хаотични. Дете. Дали Ана се беше отървала от него? Или още беше живо?

Себастиан отчаяно се помъчи да си спомни коя беше Ана. Да прикрепи лице към името. Но в паметта му не изплува никакъв спомен. Трудно му беше да се съсредоточи. Той си пое дълбоко дъх, за да фокусира визуалната си памет. Пак нищо. Противоречивите чувства на радост и шок бяха засенчени за момент от внезапен пристъп на гняв. Може би имаше дете, а майка му не му беше съобщила. Обзе го познатото чувство, че тя го е предала. Завъртя се и се преобърна в стомаха му. Само като си помислеше, че беше започнал да иска да й прости. Или поне се беше надявал да намери малко покой в борбата дълбоко в душата си, която постоянно водеше с нея. Чувството се изпари. Борбата щеше да остане там завинаги. До края на живота му.

Себастиан трябваше да научи повече. Трябваше да си спомни коя е Ана Ериксон. Той стана. Обиколи стаята. Спомни си, че в кутията има три писма. Вероятно в последното имаше повече късчета от ребуса. Себастиан го взе. Видя закръгления почерк на майка си и за секунда изпита желание да го изхвърли. Да изчезне и никога да не поглежда назад. Да зареже тази тайна и да я зарови там, където вече беше пазена толкова дълго. Колебанието му обаче скоро беше изместено от действие — всичко друго беше немислимо — и с треперещи ръце той внимателно извади писмото от плика. Написано беше с почерка на майка му, нейният начин на изразяване, нейните думи. Отначало Себастиан не разбра какво чете. Мозъкът му беше претоварен.

Себастиан прочете писмото още веднъж. Майка му беше проследила точно сценария за взаимоотношенията им. Дори след смъртта си тя пак успя да го нарани. Той се опита да успокои мислите си и да се съсредоточи върху фактите, не чувствата. Да остане обективен и безпристрастен. Да действа професионално. И така, какво знаеше? Преди трийсет години, когато работеше в Стокхолмския университет, Себастиан беше направил бебе на някоя си Ана Ериксон. Тя може би бе направила аборт, а може би не. Във всеки случай се беше преместила да живее другаде от — той погледна адреса — „Васалопсгатан“ 17 — по някое време преди трийсет години. Себастиан беше спал с нея. Някоя от бившите му студентки ли беше? Вероятно. Той беше правил секс с няколко от тях.

Може би щеше да открие бившия декан на факултета Артур Линдгрен чрез телефонния справочник. Артур, който сега беше пенсионер, отговори след третото потърсване. Последния път Себастиан остави телефона да позвъни повече от двайсет и пет пъти. Артур все още живееше на „Сюрбрунсгатан“ и когато малко се разсъни и разбра кой му се обажда в пет и половина сутринта, беше изненадващо отзивчив. Той обеща да провери в документите и папките, които има в дома си, и да потърси Ана Ериксон. Себастиан му благодари. Артур беше един от малцината, които Себастиан уважаваше, и уважението беше взаимно. Себастиан знаеше, че Артур го е защитил, когато университетските власти се опитаха да го изритат първия път. Накрая обаче положението стана невъзможно дори за декана. Женкарството на Себастиан вече не се ограничаваше само с дискретни малки афери. За него се носеха толкова много слухове, че управителният съвет успя да го уволни на третия опит. Тогава замина за Съединените щати, в Университета на Северна Каролина. Започнал беше да осъзнава, че дните му са преброени, и кандидатства за стипендия „Фулбрайт“.

Той започна да чертае хронология, отбелязвайки датата на първото писмо — 9 декември 1979 година. Второто писмо беше от 18 декември. Себастиан преброи девет месеца назад от декември и стигна до март 1979 година.

Той беше пристигнал в Чапъл Хил в Северна Каролина в самото начало на ноември 1979 година. Въпросният период беше от март до октомври, осем месеца. Ана вероятно беше открила, че е бременна, горе-долу по време на първото писмо, затова септември — октомври бяха най-вероятните месеци. Себастиан се помъчи да си спомни колкото може повече за сексуалните си срещи през есента на 1979 година. Не беше лесно. Този период в университета беше един от най-интензивните в каталога му със сексуални простъпки. Това донякъде се дължеше на стреса от постоянното разследване от страна на факултета на поведението му, което само изостри потребността му от утвърждаване, и донякъде защото след няколко години на експериментиране беше усъвършенствал ролята на прелъстител. Непохватността бе изчезнала заедно със страха и несръчността. Себастиан се забавляваше с онова, в което беше добър, и премина всякакви граници в продължение на няколко лудешки години.

Когато по-късно се замислеше за онези дни, той се изумяваше от поведението си. В началото на осемдесетте години, когато започна да бушува паниката около ХИВ/СПИН, с ужас осъзна колко лоша е в действителност злоупотребата му със секса. Започна да търси начини да устоява и събра сили от подробното си проучване на серийните убийци в Съединените щати. Той помнеше онзи момент в Куонтико, тренировъчния център на ФБР, където работеше по съвместен проект с Бюрото и Университета на Северна Каролина, когато осъзна, че начинът, по който се държи, е много сходен с мотивацията в действията на серийните убийци. Вярно, техните действия имаха други последици. Той все едно играеше покер за кибритени клечки, а серийните убийци — за златни часовници. Основата обаче беше същата — трудно детство с липса на съпричастност и обич, ниско самочувствие и потребност да се покаже индивидуална сила. И постоянният цикъл фантазия — осъществяване — страх, който непрекъснато се върти. Човекът се нуждае от утвърждаване и фантазии за контрол, в неговия случай — сексуални, а при серийните убийци — живота и смъртта на някой друг. Фантазиите стават толкова силни, че накрая е невъзможно да устоиш и да не ги осъществиш. После следва страх от стореното. Утвърждаването всъщност е безполезно. Той е лош. Лош човек. Фантазиите се завръщат заедно с отчаянието, приспиват страха и скоро стават толкова силни, че потребността да им намериш отдушник се събужда отново. И всичко се върти в кръг.

Това прозрение беше уплашило Себастиан, но също така го бе въоръжило по-добре в работата му да помага на полицията да издирва серийни убийци. Той отбеляза напредък в анализите си. Профилирането му стана по-проницателно. Сякаш притежаваше нещо допълнително, което му даваше възможност необикновено точно да разбира психиката на извършителя. И наистина беше така. Дълбоко в душата си, под академичното лустро, широките познания и интелигентните коментари, той всъщност много приличаше на онези, които издирваше.

Артур се обади час по-късно. Дотогава Себастиан вече бе позвънил на справочната служба и бе установил, че в Швеция има толкова много жени на име Ана Ериксон, че компютрите изписват „твърде много съвпадения“. Той стесни кръга до Стокхолм и получи четиристотин шейсет и три съвпадения. Разбира се, не знаеше дали тя все още живее в Стокхолм. Или дали се беше омъжила и променила фамилното си име.

Артур имаше една добра и една лоша новина. Лошата беше, че според записките, които той пазеше, през 1979 година във Факултета по психология не беше регистрирана никаква Ана Ериксон. Някоя със същото име беше започнала да учи там през 1980-а, но явно не можеше да е същата жена.

Добрата новина беше, че Артур бе успял да получи достъп до „Ладок“.

Разбира се. Защо не се беше сетил Себастиан за това? Системата за съхранение и управление на резултатите от висшето образование беше само на няколко години, когато той напусна университета. Адреси, промени в имената и друга подобна информация се осъвременяваха автоматично от избирателните списъци. И най-хубавото беше, че информацията е публично достояние. Обикновено не се даваше по телефона, но един от администраторите в университета беше направил изключение за бившия декан в това ранно утро. Артур имаше адресите и телефонните номера на трите жени на име Ана Ериксон, които бяха регистрирани в университета през въпросния период.

Себастиан нямаше думи да изрази благодарността си. Той затвори с обещание за превъзходна вечеря в един от най-хубавите ресторанти в Стокхолм, когато се върне в града. Сърцето му блъскаше в гърдите. Три жени на име Ана Ериксон.

Дали едната от тях беше онази, която търсеше?

Първата Ана в краткия списък е била четиридесетгодишна по онова време и Себастиан бързо я отхвърли. Не че бе невъзможно да е забременяла, но той никога не си беше падал по секс с лелки. Поне навремето. В днешни дни възрастта вече не беше толкова важна.

Оставаха две. Себастиан отдавна не беше чувствал такава смесица от енергия, страх и трепетно очакване, както когато вдигна телефона да се обади на първата Ана Ериксон. Тя живееше в Хеслехолм и беше учила филмово изкуство. Завари я на път за работа. Реши да бъде безмилостно откровен и й разказа цялата история с писмото, което беше намерил по-рано сутринта. Тя се изненада от неочакваното обаждане и личните подробности толкова рано сутринта, но любезно му обясни, че няма абсолютно никаква представа кой е той и че определено няма дете от него. Имала деца, но те били родени през 1984 и 1987 година. Себастиан й благодари и я задраска в списъка.

Остана само една.

Той й се обади. Събуди я. Вероятно затова тя беше значително по-предпазлива. Каза му, че не знае кой е той. Призна, че е учила социални науки и се е дипломирала през 1980 година, но със сигурност не е спала с никого от преподавателите във Факултета по психология. Щяла да си спомни, ако не е така. И ако е забременяла, определено щяла да го помни. Не, нямала деца. Щом е успял да я открие и да намери телефонния й номер след толкова много години, той несъмнено можел да провери и това. И после тя затвори.

Себастиан задраска последната Ана Ериксон в списъка.

Въздъхна дълбоко, сякаш бе затаил дъх от няколко часа. Енергията, която го беше движила, се изчерпа. Себастиан се отпусна на стола в кухнята. Мислите му бяха разпилени. Трябваше да ги подреди.

И така, Ана Ериксон, която търсеше, не е била студентка. Това усложняваше нещата. Но тя имаше някаква връзка с университета, защото беше написала, че са се запознали там. Тогава каква е била? Преподавателка, временен лектор или приятелка на някого, който беше учил там? Може би се бяха запознали на някой купон?

Имаше много вероятности, но нямаше отговори.

Име, адрес, година и връзка с времето му, прекарано в Стокхолмския университет — това беше всичко. Себастиан дори не знаеше на колко години е тя. Това би помогнало малко. Но той трябваше да разбере. Повече. Всичко. За пръв път от цяла вечност почувства нещо друго освен безкрайната умора, която го съпътстваше толкова отдавна. Не беше надежда, но беше нещо. Малка връзка с живота. Той познаваше чувството. Лили му го беше вдъхнала. Чувство за съпричастност. За принадлежност към нещо. В миналото винаги се бе чувствал сам, сякаш съществува някъде покрай живота и другите хора. Лили беше променила това. Тя бе намерила път към душата му, беше преодоляла стената на начина му на мислене и рационализма му и бе докоснала душата му, както никой друг не беше успял. Тя го разбираше. Прощаваше залитанията му, но отправяше изисквания. Това беше нещо ново за Себастиан.

Любов.

Той беше престанал да чука наляво и надясно. Беше борба, но някак, по някакъв магически начин, Лили винаги успяваше да намери думите да го утеши в моменти на съмнение или отчаяние. Себастиан изведнъж осъзна, че тя не беше единствената, която се бореше за тях. И той участваше. Преди нея Себастиан винаги беше търсил начин да се измъкне, а после искаше да намери път напред. Чувството беше прекрасно. Той вече не беше самотният войник. Те бяха заедно. И когато в онзи августовски ден се роди Сабине, Себастиан беше обгърнат от живот. Чувстваше се пълноценен. Част от нещо. Не беше сам.

Цунамито промени всичко това. Прекъсна всяка връзка, всяка фино изтъкана нишка, свързваща го с всичко друго. Той отново остана сам.

По-самотен от всякога.

Защото сега знаеше какво е да е жив.

Как трябва да се чувства.

Излезе на верандата. Чувстваше се странно въодушевен. Сякаш неочаквано му бяха хвърлили спасителен пояс. Да го хване ли? Нямаше никакво съмнение, че нещата ще свършат зле. Но в онова утро той почувства, че нещо бълбука в него. Нещо, което не беше изпитвал отдавна — енергия, желание. Не за секс или за нови завоевания, а за живот. Щеше да му се отдаде. В края на краищата, той вече беше обречен. Затова нямаше какво да губи. Можеше само да спечели. Трябваше да знае. Има ли друго дете? Трябваше да намери Ана Ериксон. Но как? Изведнъж му хрумна идея. Имаше хора, които можеха да му помогнат. Но нямаше да е лесно.