Човекът, който не беше убиец

26.

Харалдсон беше в шок.

Беше невъзможно да опише по друг начин състоянието, в което се намираше в момента.

Планът му.

Отмъщението му.

Всичко беше съсипано.

Той седеше сам в стаята за персонала с чаша бързо изстиващо кафе пред себе си и се опитваше да проумее как нещата се бяха объркали толкова много. Сигурно беше казал повече на Раджан, когато му се обади. Не си спомняше. Сигурно се беше разбъбрил. За това, че виновните бягат, и че Аксел Юхансон е нещо повече от човек, който продава незаконно алкохолни напитки. Че може би това няма нищо общо с Рогер Ериксон и Петер Вестин, но определено е важно. Алкохолът развързваше езика.

Очевидно прекалено много.

Раджан не само че беше копирал файла, но и го беше прочел със свеж поглед. И също като Харалдсон бе потърсил цялата налична информация за Аксел Юхансон. Раджан Мичич не беше лош полицай. Не му беше отнело много време да стигне до същото заключение, което Харалдсон щеше да направи няколко часа по-късно. И други полицаи в Йевле и Солефтео бяха забелязали сходствата между различните изнасилвания, както и някои колеги от Вестерос, и подозираха, че извършителят е един и същ, но без име, което да свържат с информацията, това не помагаше много.

Харалдсон имаше име и го беше казал на Раджан.

Той осъзна, че Раджан има значително повече контакти в града от него. В участъка се говореше, че Раджан и колегата му Еловсон са излезли и за петнайсет минути са намерили адреса. Задържали Аксел Юхансон в десет и половина. Горе-долу по същото време, когато Харалдсон тръгна за участъка. Когато станало ясно, че ще вземат ДНК проба, Юхансон си признал. Ей така. И за други изнасилвания, за които имали сигнали. Отрекъл обаче да има нещо общо с убийствата на Рогер Ериксон и Петер Вестни. Дори имал алиби за времето на убийството на Рогер, което се потвърдило. Въпреки това утрото било добро за полицията на Вестерос.

Разкрити били петнайсет случая на изнасилване.

От Мичич и Еловсон.

Носеше се слух, че по-късно следобед те ще се срещнат с комисаря на полицията. Харалдсон почувства, че очите му парят, и ги притисна с пръсти. Силно. Задържа сълзите. В мрака се появиха цветове. Проблясващи светлини. Искаше му се да потъне по-надълбоко. Далеч от реалността. Да се скрие зад клепачите си. Приближиха се стъпки и спряха до масата. Харалдсон спусна ръце и със замъглени очи се вгледа във фигурата, която стоеше до него.

— Ела с мен — заповяда Хансер.

Той я последва покорно.

Петимата отново се бяха събрали в стаята за конференции. Били и Урсула бяха работили цяла сутрин и отново сложиха на стената цялата информация, свързана с разследването. В стаята се усещаше всеобщо чувство на инертност. Бяха си помислили или искаха да се убедят; че са приключили. Че всичко е изяснено. Все едно бяха победили в бягане на дълго разстояние, само за да им кажат, че трябва да пробягат още петнайсет километра. Нямаха сили.

— Улф и Беатрис Странд са се разделили преди шест години и са се оженили повторно преди осемнайсет месеца — каза Били, който беше събрал колкото информация можа да намери за съпруга на Беатрис.

Ваня въздъхна. Себастиан я погледна и веднага разбра, че въздишката няма нищо общо с отегчение или липса на интерес, а е израз, ако не на съчувствие, то на някаква съпричастност с акт на саможертва, който в много отношения е довел до един похабен живот, или поне така изглеждаше.

— В полицията са постъпили две оплаквания срещу Улф Странд — продължи Били. — Заплашително поведение и нападение. И двете са от 2004 година, от някой си Биргер Франсен, с когото Беатрис Странд е била в интимни отношения тогава.

— С него ли е изневерявала на мъжа си? — Веднага щом чу звука на собствения си глас, Ваня осъзна, че въпросът й няма нищо общо с разследването и е зададен единствено от любопитство. Освен това знаеше, че няма да получи отговор. И се оказа права.

— Не е уточнено. Пише само, че са имали връзка, но не са живеели заедно по време на оплакванията.

— И какво се е случило? — нетърпеливо попита Торкел. Искаше да се придвижат по-нататък, да стигнат до извършителя и да приключат.

— В резултат на първото оплакване Улф Странд е бил глобен и е получил условна присъда, а при второто — ограничителна заповед, която не му е позволявала да се приближава до Франсен, не до Беатрис и Юхан — поясни Били.

— Значи е ревнив. — Себастиан се облегна назад на стола си. — Фактът, че жена му е спяла с най-добрия приятел на сина му, може да го е разстроил малко.

Торкел отново се обърна към Били.

— Продължавай.

— Улф има разрешително за носене на оръжие.

— Какво оръжие?

— На негово име е регистрирана пушка „Юник Т66 Мач“.

— Двайсет и втори калибър — подчерта Урсула и Били кимна в знак на потвърждение.

— Да.

— Нещо друго?

— Това е горе-долу всичко. Улф Странд работи като системен оператор във фирма, занимаваща се с подбор на персонала, и има „Рено Меган“ от 2008 година.

Торкел стана.

— Добре, да отидем да поговорим с Улф Странд.

Ваня, Урсула и Себастиан отместиха назад столовете си и станаха. Били не помръдна от мястото си. Когато се върнеха с Улф, те щяха да искат всички налични материали да бъдат готови и да ги чакат. Това беше негова работа. Четиримата се наканиха да тръгнат, когато на вратата се почука и миг по-късно в стаята подаде глава Хансер.

— Бихте ли ми отделили минутка? — попита тя и влезе, без да дочака отговор.

— Тъкмо излизаме. — Торкел не съумя да сдържи раздразнението в гласа си. Хансер го чу, но предпочете да не му обърне внимание.

— Нещо ново по случая Рогер Ериксон?

— Отиваме да приберем Улф Странд, съпруга на Беатрис.

— Тогава идвам навреме. Говорих с комисаря на полицията и…

— Той сигурно е много доволен — прекъсна я Торкел. — Чух за Аксел Юхансон. Поздравления. — Посочи към вратата, показвайки, че може да разговарят, докато вървят. Хансер не помръдна.

— Благодаря. Доволен е, но не чак толкова много.

Торкел знаеше накъде води това и се досещаше защо. Подозренията му веднага бяха потвърдени.

— Вчера вдигнахме голям шум, че случаят е решен.

— Вината не е моя. Вчера имаше много неща, които предполагаха, че извършителят е Рагнар Грот, но при по-обстойно разглеждане доказателствата не издържаха. Случват се такива неща.

— Комисарят е малко сърдит, че сте прибрали за разпит Беатрис Странд, без да ни информирате. Настоява в случай на арест да участва и представител на полицията във Вестерос.

— Не съм длъжен да го информирам за моите и на екипа ми действия. — Гласът на Торкел стана по-твърд. Той не беше от онези, които маркират територията си, но нямаше намерение да слуша тези глупости само защото комисарят на полицията е в лошо настроение след неуспешна пиар акция. — Ако има претенции към работата ми, защо не дойде лично при мен?

Хансер повдигна рамене.

— Изпрати мен.

Торкел осъзна, че е готов да убие вестоносеца, стисна зъби и набързо обмисли положението. Какво можеше да спечели и какво да изгуби?

— Добре. Хубаво. Ще вземем някого с нас.

— Правим демонстрация за един младежки клуб, която малко излезе от контрол, и стана авария на Е18, затова в момента не ни достигат хора.

— Нямам намерение да чакам, ако имаш предвид това. Всичко си има граници.

— Не, не е необходимо да чакаш. Само искам да обясня защо изпращам с вас точно този полицай.

На Торкел му се стори, че съзря мимолетен израз на съчувствие, преди Хансер да кимне по посока на офисното помещение. Той проследи погледа й и после се обърна с изражение, което показваше, че току-що е станал жертва на груба шега.

— Не говориш сериозно!

В същия момент Харалдсон се облегна на бюрото и събори чаша, пълна с писалки, които се разхвърчаха на всички страни.

Полицейски коли без опознавателни знаци спряха на двайсетина метра от жълтата къща и петимата човека в тях слязоха. Харалдсон пътуваше сам на задната седалка в едната кола, а Торкел и Ваня седяха отпред. Докато излизаха от участъка, той се беше опитал да ги заговори, но скоро разбра, че никой не се интересува от него, и млъкна.

Пресякоха улицата. Харалдсон, Ваня и Торкел вървяха малко пред Урсула и Себастиан. Жилищният квартал беше тих и спокоен под следобедното слънце. Някъде в далечината се чуваше бръмчене на косачка за трева. Себастиан не разбираше от градинарство, но не беше ли малко рано да се коси трева през април? Вероятно беше някой ентусиаст.

Групата се приближи до алеята за коли на семейство Странд. Докато взимаха Беатрис от училището, тя каза, че Улф обикновено е вкъщи, когато Юхан се върне следобед. От фирмата казаха, че Улф си е тръгнал и няма да се върне на работа до края на деня. Фамилната кола „Рено Меган“ беше пред гаража.

Ваня се приближи до автомобила и клекна до задната гума. Очите й блестяха от вълнение, когато се обърна към другите.

— „Пирели“.

Урсула бързо отиде при нея. Взе фотоапарата си, приклекна и снима гумата.

— „Р7“. Пълно съвпадение.

Тя извади нож и започна да изстъргва калта и мръсотията, забили се в нарезите на гумата. Ваня се изправи, заобиколи и отиде зад колата. Пробва багажника, който не беше заключен. Погледна Торкел, който кимна, и отвори багажника. Двамата се вгледаха в празното пространство. Стените бяха черни и без специално оборудване не можеше да се определи дали има петна от кръв. Дъното беше покрито с постелка от изкуствена материя.

Нова постелка.

Торкел се наведе и я надигна. Отдолу имаше две покрити отделения. Вероятно там имаше резервна гума, авариен триъгълник, свещи и други безинтересни неща. Самият капак обаче съвсем не беше безинтересен. Беше направен от плетен изкуствен филц. Сив. Поне външните краища бяха сиви. В средата имаше голямо тъмночервено петно. Ваня и Торкел бяха виждали засъхнала кръв достатъчно много пъти, за да разберат веднага какво виждат. Ако имаха съмнения, то миризмата потвърди подозренията им. Те затвориха багажника.

Себастиан видя мрачните изражения на лицата им. Бяха открили нещо.

Нещо съществено, важно.

Най-после бяха на правилното място. Себастиан бързо се обърна към къщата. Стори му се, че с периферното си зрение забеляза движение на прозореца на горния етаж. Той се втренчи в прозореца. Нищо. Всичко беше спокойно.

— Себастиан…

Торкел викаше всички. Себастиан погледна прозореца за последен път и насочи вниманието си към Торкел.

Човекът, който не беше убиец, ги видя, че вървят по алеята и после спират. До колата. Знаеше си. Знаеше го през цялото време. Колата беше ахилесовата му пета.

В деня след онзи съдбовен петък му хрумна да я даде за скрап, но се отказа. Как щеше да го обясни? Защо да изхвърля кола в идеално състояние? Щеше да изглежда подозрително. Вместо това направи каквото можа. Изми я и я почисти, купи нова постелка за багажника и я обяви за продажба. Дойдоха да я видят двама души, но все още никой не се беше решил да я купи. Той беше поръчал нови капаци за двете отделения на дъното на багажника и ги чакаше да дойдат. Щяха да пристигнат следващата седмица.

Твърде късно.

Полицията беше тук.

До колата. Две жени клекнаха до задната гума. Оставил ли беше следи? Вероятно. Човекът, който не беше убиец, изруга наум. Можеше да вземе мерки. Нови гуми. В това нямаше нищо странно. Но сега?

Твърде късно.

Можеше да направи само едно. Да излезе и да си признае. Да приеме наказанието си. Те може би щяха да разберат. Но не и да простят.

Никога.

Никой нямаше да му прости. Прошката изискваше не само изповед, но и разкаяние, а той изобщо не се разкайваше.

Беше направил онова, което беше длъжен.

Докато можеше.

Но сега всичко свърши.

— Знаем, че той има оръжие, затова бъдете много внимателни. — Торкел беше събрал малката група около себе си и тихо, почти шепнешком им даваше инструкции. — Движете се близо до стените. Ваня, ти мини отзад.

Всички кимнаха. Израженията им бяха сериозни. Ваня извади пистолета си и тръгна покрай едната страна на къщата, леко приведена.

— Урсула, ти поеми тази страна, в случай че той скочи през прозореца и се опита да избяга през съседния двор. Себастиан, ти стой назад.

Себастиан нямаше проблем да изпълни заповедта. Този аспект на полицейската работа изобщо не го интересуваше. Знаеше, че другите го очакват с нетърпение, откакто бяха научили за изчезването на шестнайсетгодишния Рогер Ериксон, но самият арест не означаваше нищо за него.

За Себастиан пътуването беше всичко. Крайната дестилация — нищо.

Торкел се обърна към Харалдсон.

— Ти и аз ще отидем да позвъним на вратата. Искам да извадиш пистолета си, но стой встрани и не го вдигай. Не трябва да го плашим. Разбра ли?

Харалдсон кимна. Във вените му пулсираше адреналин. Работата беше сериозна Истинска В края на краищата той щеше да залови убиеца на Рогер Ериксон. Не сам, но все пак. Харалдсон беше там. Участваше в залавянето. Ушите му забучаха, когато извади пистолета си и тръгна с Торкел към предната врата на къщата.

Бяха извървели само няколко крачки, когато видяха, че дръжката на вратата бавно се натисна надолу. Торкел светкавично извади пистолета си и се прицели във вратата. Харалдсон го погледна, разбра, че вече не е необходимо да държи оръжието си спуснато надолу, и също се прицели във вратата, която бавно се открехна.

— Излизам — каза някой.

Мъжки глас.

— Бавно! И дръж ръцете си така, че да ги виждам! — Торкел спря на четири-пет метра от вратата.

Харалдсон направи същото. Те видяха крак, обут с обувка, който се появи в пролуката между вратата и рамката и бутна вратата. Улф Странд излезе с вдигнати ръце.

— Предполагам, че търсите мен.

— Не мърдай!

Улф се подчини. Той гледаше спокойно полицаите, докато те се приближаваха към него с насочени пистолети. Дойдоха Урсула и Ваня. Те също бяха въоръжени.

— Обърни се!

Улф се обърна и се втренчи в разхвърляния коридор. Торкел направи знак на Харалдсон да остане на мястото си и после се приближи до Улф.

— На колене!

Улф изпълни заповедта. Неравните камъни на стъпалото се забиха в коленете му. Торкел сложи ръка на врата му и след това бързо го претърси с другата си ръка.

— Аз бях. Аз го убих.

Торкел приключи с обиска и дръпна Улф да стане. Другите полицаи прибраха оръжията си.

— Аз бях. Аз го убих — повтори Улф, щом Торкел го погледна воните.

— Да, чух. — Торкел кимна на Харалдсон, който се приближи с чифт белезници.

— Ръцете зад гърба, моля.

Изражението на Улф беше умоляващо, когато се обърна към Торкел.

— Може ли да не ми ги слагате? Ще бъде добре, ако изляза улук нормално. За да не ме вижда Юхан… като престъпник.

— Той вкъщи ли е?

— Да. В стаята си. На горния етаж.

Дори все още да не беше чул или видял какво се е случило, Юхан рано или късно щеше да излезе от стаята си. Не трябваше да заварва празна къща. Щеше да се нуждае от някого, с когото да говори. Торкел повика Ваня.

— Остани тук с момчето.

— Няма проблем.

Торкел отново се обърна към Улф.

— Добре, да тръгваме.

Улф извърна глава към къщата и извика:

— Юхан, излизам за малко с полицаите. Мама ще се върне скоро!

Отговор не последва. Торкел хвана Улф за ръката. Харалдсон прибра белезниците и застана от другата страна на Улф. Тримата тръгнаха към колата. Себастиан се присъедини към тях.

— Откога знаете? — попита той.

Улф присви очи срещу следобедното слънце и погледна Себастиан с искрено озадачено изражение.

— Какво да знам?

— Че съпругата ви е имала сексуална връзка с Рогер Ериксон.

За секунда Улф отвори широко очи от пълна изненада. На лицето му се изписаха шок и недоверие. Преди да успее да овладее изражението си, той бързо наведе глава.

— Ами… от известно време.

Себастиан се закова на място. Тялото му се вцепени. Той осъзна какво е видял току-що. Един абсолютно изненадан човек. Стъписан. Човек, който нямаше представа какво са правили съпругата му и най-добрият приятел на сина му, докато Себастиан не му каза. Той се обърна към другите.

— Тук нещо не е наред.

Торкел спря. Улф Странд и Харалдсон — също. Улф все още беше вперил поглед в земята.

— Какво каза?

— Той нямаше представа, по дяволите! — Себастиан пристъпи към Торкел.

— Какво? Какви ги говориш?

Себастиан осъзна последиците от думите си в момента, в който ги изрече.

— Не е бил той.

Преди някой да има време да реагира, те чуха изстрел, последван от писък. Себастиан се обърна към Улф и видя, че Харалдсон се хвана за гърдите и се свлече на земята.

— Оръжие!

Урсула се хвърли встрани и едновременно с това дръпна обилно кървящия Харалдсон в безопасност зад реното. Торкел реагира със същата бързина, блъсна настрана Улф Странд, наведе се и го последва. Извън обсег. Само за няколко секунди те избягаха от алеята. Себастиан успя да хвърли бърз поглед през рамо. От единия прозорец на горния етаж се подаваше дуло на пушка, а зад него се виждаше младежко пребледняло лице.

— Себастиан! — изкрещя Торкел.

Себастиан знаеше, че другите са действали инстинктивно и че годините на тренировки означават, че са извън опасност. Той все още стоеше в средата на алеята. Съвсем на открито. Отново погледна към прозореца и видя, че дулото на пушката леко се придвижва наляво.

Към него.

Побягна.

Хукна към къщата и отворената врата. След две крачки чу пукот, когато куршумът рикошира в каменните плочи на пътеката зад него. Затича се по-бързо. Някой се появи на прага пред него. Ваня. С пистолет в ръката.

— Какво става?

Себастиан беше сигурен, че е достатъчно близо до къщата и е невъзможно да го улучат под този ъгъл от прозореца горе, но нямаше намерение да рискува, като спре да обясни на Ваня. Той се хвърли в коридора. Ваня се озова до него след секунда.

— Себастиан. Какво става?

Той едва си поемаше дъх. Сърцето му препускаше като обезумяло в гърдите. Пулсът му блъскаше в ушите. Не толкова от физическото усилие, но през последните петнайсет секунди сигурно беше използвал годишната си дажба адреналин.

— Той е там горе — задъхано отговори Себастиан. — Има пушка.

— Кой?

— Юхан. Той простреля Харалдсон.

Те чуха стъпки горе. Ваня се завъртя и насочи пистолета си към стълбището. Не се появи никой. Стъпките спряха.

— Сигурен ли си?

— Видях го.

— Защо е прострелял Харалдсон?

Себастиан повдигна рамене, с треперещи ръце извади мобилния си телефон и набра номер. Заето. Той затвори и опита пак. Все още заето. Предположи, че Торкел вика подкрепления.

Въоръжени подкрепления.

Опита се да събере мислите си.

Какво знаеше?

На горния етаж имаше тийнейджър, който току-що беше прострелял полицай. Тийнейджър, който според майка му е бил психически нестабилен преди известно време. Може би беше действал импулсивно, когато бе видял, че отвеждат баща му. Вероятно беше замесен по някакъв начин в убийството на Рогер и сега имаше чувството, че целият му свят рухва.

Себастиан понечи да тръгне към стълбището, но Ваня сложи ръка на гърдите му и го спря.

— Къде отиваш?

— Горе. Трябва да говоря с него.

— Не, няма да го направиш. Ще чакаме подкрепления.

Себастиан си пое дълбоко дъх.

— Той е на шестнайсет години. Уплашен е. Затворил се е в стаята си. Ако види, че идва цял тежковъоръжен екип за бързо реагиране и си помисли, че няма изход, може да насочи пушката към себе си. — Погледна Ваня със сериозно изражение. — Не искам това да тежи на съвестта ми. А ти?

Ваня срещна погледа му. Двамата стояха мълчаливо. Себастиан видя, че тя преценява доводите.

За и против.

Разум и чувства.

Той се втренчи в нея и се зачуди как ще я убеди, ако тя откаже да го пусне горе. Щеше да е трудно, но трябваше да направи нещо. Беше сигурен, че ако някой скоро не установи контакт с Юхан, момчето ще умре. Не можеше да го допусне. За негово огромно облекчение Ваня кимна и отстъпи встрани. Мина покрай нея.

— Обади се на Торкел и му кажи какво ще правя. Нека да чакат.

Ваня кимна. Себастиан си пое дълбоко дъх, хвана се за перилата и сложи крак на първото стъпало.

— Успех. — Ваня докосна ръката му.

— Благодаря.

Той бавно започна да изкачва стъпалата.

Горе имаше малка площадка и четири врати, две вдясно, една вляво и една право напред в дъното. Боядисаните в бяло стени бяха украсени с плакати в рамки, снимки и детски рисунки, окачени без определена последователност. На пода имаше червено килимче, два-три сантиметра по-тясно от площадката. Прашно. Себастиан погледна затворените врати и се замисли. Стълбището извиваше на деветдесет градуса наляво. Предната врата беше от същата страна като прозореца на Юхан. Следователно това означаваше, че вратата в дъното на площадката е неговата стая. Себастиан се промъкна към нея.

— Юхан?

Мълчание. Себастиан опря гръб до стената вдясно. Не му харесваше идеята да стои точно пред вратата. Нямаше представа дали куршум от „Юник Т66 Мач“ може да мине през вътрешна врата, но не изпитваше желание да разбере.

— Юхан, аз съм, Себастиан. — Той предпазливо почука на вратата. — Помниш ли ме?

— Махай се — чу се от стаята.

Себастиан изпусна затаения си дъх. Беше установил контакт. Важна първа стъпка. Сега беше време за втората стъпка — да влезе в стаята.

— Искам да говоря с теб. Може ли?

Не последва отговор.

— Мисля, че е добра идея да поговорим. Имам предвид, че аз не съм полицай, помниш ли? Психолог съм.

В последвалата тишина Себастиан чу приближаващи се сирени в далечината и изруга наум. Какви ги вършеха, по дяволите? Момчето щеше да се стресира още повече. Себастиан трябваше да влезе в стаята.

Незабавно.

Той се придвижи наляво и леко сложи ръка върху дръжката на вратата. Беше студена. Себастиан осъзна, че се поти, и избърса чело с другата си ръка.

— Искам само да говорим. Нищо повече. Обещавам.

Нямаше отговор. Сирените се приближаваха. Сигурно вече бяха на улицата. Себастиан заговори по-високо.

— Чуваш ли ме?

— Просто се махни! — Гласът на Юхан прозвуча по-скоро примирено, отколкото заплашително. Смирено. Плачеше ли? Беше ли на път да се предаде? Себастиан си пое дълбоко дъх.

— Отварям вратата. — Той натисна дръжката. От стаята не последва видима реакция. Вратата се отваряше навътре и Себастиан я открехна два-три сантиметра и после спря. — Сега ще отворя широко вратата и след това ще вляза. Става ли?

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Себастиан пъхна показалеца си в пролуката и леко бутна вратата, като стоеше встрани. Предпазен от стената. Той затвори очи и се съсредоточи.

След това пристъпи напред и застана на прага. Ръцете му се виждаха ясно.

Юхан седеше на пода под прозореца с пушката в ръце. Той се обърна и погледна Себастиан с изражение, което показваше, че появата му на прага е пълна изненада за него.

Беше объркан.

В шок.

И следователно опасен. Себастиан остана неподвижен и погледна Юхан със съчувствие. Момчето изглеждаше толкова малко. Толкова уязвимо. Кожата на лицето му беше бледа и изпотена. Около хлътналите му кръвясали очи имаше тъмни кръгове. Вероятно от липса на сън. Каквото и да се бе случило, каквото и да беше направил Юхан, това го измъчваше. Беше го тормозило до тази точка, откъдето вече нямаше връщане назад. Съществуваше риск, че напрежението е твърдо голямо и че тънката повърхност, която го държеше в реалния свят, може да се пропука. Себастиан виждаше колко напрегнато е момчето. Челюстите му се движеха под бледите бузи. Юхан сякаш изведнъж загуби интерес към него и отново насочи вниманието си към прозореца и онова, което ставаше навън.

От мястото, където беше застанал, Себастиан видя, че пристигнаха линейка и още полицейски коли. Навсякъде кипеше оживление. Торкел говореше с полицай от местния въоръжен екип за бързо реагиране. Юхан вдигна пушката на коляното си и я насочи към Себастиан.

— Кажи им да се махнат.

— Не мога да го направя.

— Искам да ме оставят на мира.

— Няма да се махнат. Ти простреля полицай.

Юхан примига и по лицето му се стече сълза. Себастиан пристъпи в стаята. Юхан трепна и вдигна пушката. Себастиан спря и протегна ръце в успокояващ, незаплашителен жест. Юхан го погледна застрашително.

— Само ще поседна тук.

Себастиан отстъпи встрани и седна на пода с гръб към стената, до отворената врата. Юхан не откъсна очи от него, но спусна пушката.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Юхан поклати глава, а после се обърна и пак се загледа какво става на улицата.

— Ще дойдат ли да ме приберат?

— Не и докато аз съм тук. — Себастиан бавно протегна крака пред себе си. — А аз имам време колкото искаш.

Юхан кимна. На Себастиан му се стори, че момчето леко прегърби рамене. Започваше ли да се пречупва? Така изглеждаше. Но главата му все още потрепваше като новородено птиче, което се опитва да види всичко, което става навън, и пушката все още беше насочена към Себастиан.

— Всички се опитваме да защитим онези, които обичаме. Това е съвсем естествено. Виждам, че ти наистина обичаш баща си.

Юхан не показа реакция. Може би се беше съсредоточил върху трескавата дейност на улицата и не чуваше какво му говори Себастиан. Може би не слушаше. Себастиан млъкна. През отворения прозорец се чу тракане на количка с носилка по асфалта и после затръшването на задните врати на линейката. Харалдсон беше в добри ръце. Разнасяха се приглушени гласове. Стъпки. Включи се двигател на кола, който потегли. Косачката за трева продължаваше да бръмчи някъде в далечината, където животът все още беше разбираем и контролируем.

— Аз се опитах да защитя онези, които обичах, но не успях.

Може би имаше нещо в тона на гласа на Себастиан. А може би нещата навън се бяха успокоили и вече не изискваха вниманието му, но Юхан се обърна към него.

— Какво се случи?

— Те умряха. Жена ми и дъщеря ми.

— Как?

— Удавиха се. В цунамито… Спомняш ли си го?

Юхан кимна. Себастиан не откъсваше очи от момчето.

— Бих направил абсолютно всичко, за да си ги върна. За да бъдем семейство отново.

Както се беше надявал Себастиан, думите му сякаш подръпнаха струна дълбоко в душата на Юхан. Това беше нещо близко и скъпо, към което беше съпричастен. Семейство. Чувството за загуба и болката, когато вече го няма. Беатрис беше казала, че тъгата на Юхан го е разболяла. Семейството. Образът на идеалното семейство. Себастиан започваше да подозира колко далеч би отишъл Юхан, за да попречи на някого да разруши този образ.

Момчето мълчеше. Себастиан седеше в много неудобна поза. Той предпазливо вдигна колене и сложи ръце върху тях. Така беше много по-добре. Юхан не реагира на движението. Двамата продължиха да седят.

Един срещу друг.

Мълчаливо.

Юхан прехапа устни и на лицето му се изписа замислено изражение. Той погледна през прозореца с невиждащи очи, сякаш вече нищо навън не го интересуваше.

— Не исках да убия Рогер.

Себастиан едва чу думите му. Юхан говореше тихо, през стиснати зъби. Себастиан затвори очи за момент. Ето, това беше истината. Той я беше заподозрян, когато стана ясно, че Улф няма мотив, но не искаше да повярва. Трагедията и без това беше твърде голяма.

— Казах на Лена, майка му, да го накара да престане. Но не се промени нищо. Те продължиха.

— Рогер и майка ти?

Юхан пак погледна през прозореца. Очите му бяха съсредоточени в някаква точка навън. Някъде другаде.

— Мама се срещаше с един друг човек. Преди. Знаеш ли това?

— Да. Биргер Франсен.

— Татко ни напусна.

Себастиан зачака, но Юхан не добави нищо повече. Момчето сякаш разчиташе, че той ще се досети за останалото.

— Страхувал си се, че той отново ще ви остави.

— Щеше да го направи. Този път беше по-лошо.

Гласът на Юхан прозвуча напълно убедено и Себастиан не можеше да му противоречи, дори и да искаше.

Разликата във възрастта.

Връзката между учителка и ученик.

Най-добрият приятел на сина й.

Предателството несъмнено щеше да бъде възприето като още по-голямо. Много по-трудно за прощаване. Особено за човек като Улф. Той още не й беше простил за предишния път.

— Как разбра, че те се срещат?

— Веднъж ги видях да се целуват. Знаех, че Рогер се среща с някоя. Той говореше много за… какво са правили. Но аз…

Юхан не довърши изречението. Поне не на глас. Себастиан го видя, че поклаща глава, сякаш продължаваше да мисли за това.

Себастиан чакаше.

Процесът беше започнал. Юхан се беше разприказвал и трудно щеше да млъкне. Той искаше да каже на някого. Тайните са тежко бреме. И ако са съчетани с вина, могат да съсипят човека. Себастиан беше сигурен, че момчето изпитва облекчение. Той забеляза физическа промяна в него. Раменете му се прегърбиха още повече. Челюстта му вече не беше стисната толкова силно. Гърбът му, който беше изправен и напрегнат, малко се отпусна.

Затова Себастиан чакаше.

Юхан сякаш беше забравил, че той е в стаята, но после отново заговори. Все едно разиграваше филм в главата си и разказваше какво вижда.

— Рогер се обади. Тук, вкъщи. Татко беше на работа. Разбрах, че те ще се срещат. Мама каза, че отива да се поразходи. — Юхан сякаш изплю последните думи. — Знаех къде са. И какво правят.

Думите започнаха да излизат по-бързо от устата му. Гласът му стана по-силен. Очите му все още бяха приковани в някакво място, където само Юхан можеше да отиде. Сякаш беше там и…

Той чака край футболното игрище. Скрит сред дърветата в края на гората. Знае къде го оставя тя обикновено. Рогер му беше казал. Преди да разбере, че Юхан знае. Той вижда, че училищното волво се приближава към паркинга и спира, но никой не слиза. Дори не иска да си помисли какво правят вътре. Пушката, която е донесъл от дома си, лежи на земята, и той я подритва с крак. След малко лампата в колата светва, когато слиза някой. Рогер казва нещо, но Юхан не чува какво. Рогер тръгва бързо през игрището. Идва срещу него. Движи се бързо. Юхан се изправя и взима пушката. Рогер се отправя към пътеката, която ще го отведе до дома му. Юхан го вика. Рогер спира. Взира се по посока на дърветата. Юхан излиза и Рогер поклаща глава, когато го вижда. Не е доволен. Не е изненадан. Не е уплашен. Все едно Юхан е проблем, който изобщо не му трябва в момента. Юхан пристъпва няколко крачки по игрището. Рогер, изглежда, е плакал. Забелязва ли пушката, спусната до крака на Юхан? Не споменава за нея. Пита Юхан какво иска. Юхан обяснява точно какво иска. Иска Рогер да престане да спи с майка му. Иска Рогер да не се приближава до дома му. Иска Рогер да стои далеч от него и семейството му. Юхан вдига пушката, за да придаде тежест на думите си. Но реакцията на Рогер е съвсем различна от онова, което е очаквал или на което се е надявал. Той започва да крещи.

Че и без това всичко е тъпо.

Че всичко, целият му шибан живот е отишъл по дяволите.

Че Юхан е проклет кретен.

Че в момента не може да се разправя с него.

Рогер се разплаква. И после тръгва. Отдалечава се от Юхан. Но той не може да си отиде. Сега. Ей така. Не е обещал, че нещата ще се променят. Не е обещал, че ще престане. Не е обещал нищо. Рогер, изглежда, не разбира сериозността на положението. Колко е важно. Юхан трябва да го накара да разбере. Но за да го накара да разбере, трябва да накара Рогер да го изслуша. А за да го изслуша, Юхан трябва да го спре. Той вдига пушката. Извиква на Рогер да спре. Рогер продължава да върви. Юхан отново го вика. Рогер му показва среден пръст над рамото си, без да се обръща.

Юхан натиска спусъка.

— Исках само да го накарам да ме изслуша. — Юхан се обърна към Себастиан. Лицето му беше мокро от сълзи. Енергията му беше изразходвана. Ръцете му вече нямаха сили, нито воля да държат пушката, която се плъзна на пода пред него. — Исках само да го накарам да ме изслуша.

Тялото му се разтърси от силни ридания, които приличаха на конвулсии. Той се преви на две и челото му докосна краката. Себастиан бавно запълзя по пода към клетото момче, взе пушката и я остави настрана.

След това прегърна Юхан и му даде единственото, което можеше да му даде в момента.

Време и близост.