Човекът, който не беше убиец

5.

Беше се стъмнило, когато Себастиан плати на таксиметровия шофьор и слезе от колата. Шофьорът също слезе, отвори багажника, извади пътническата му чанта и му пожела приятна вечер. Приятна вечер в дома на родителите му? Е, винаги има първи път, помисли си Себастиан. А фактът, че и двамата му родители бяха мъртви, определено увеличаваше вероятността.

Той пресече улицата. Таксито, което беше обърнало на алеята на съседите, мина покрай него. Себастиан застана до ниската бяла дървена ограда, която се нуждаеше от пребоядисване, и забеляза, че пощенската кутия е препълнена. Нямаше ли централно уведомяване, когато някой умре, да спрат пощата му? Очевидно нямаше.

След пристигането си във Вестерос преди няколко часа Себастиан отиде при директора на погребалната агенция да вземе ключа за къщата. Някоя от най-старите приятелки на майка му явно беше организирала погребението, когато той отказа да има нещо общо с това. Берит Холмберг. Себастиан не си спомняше да е чувал името. Директорът на погребалната агенция предложи да му покаже албум за церемонията, която била много хубава, изпълнена с атмосфера и с много присъстващи. Себастиан отказа.

След това отиде в ресторант и прекара дълго време с хубаво ядене. Пи кафе и чете книга. Повъртя в ръката си визитната картичка, която му беше дала жената във влака, но реши да изчака. Щеше да й се обади утре или вдругиден. Проявяваше интерес, но не беше отчаян. Това винаги беше най-добрият подход. После се разходи. Хрумна му да отиде на кино, но се отказа. Не намери привлекателен филм. Накрая вече не можеше да отлага истинската цел на посещението си и спря такси.

И сега стоеше на улицата и гледаше къщата, която бе напуснал след деветнайсетия си рожден ден. От двете страни на градинската пътека от каменни плочи имаше добре поддържани цветни лехи. В момента се състояха предимно от ниски, грижливо подкастрени иглолистни храстчета, но скоро щяха да разцъфтят многогодишните растения. Майка му обичаше градината си и нежно се грижеше за нея. В задния двор имаше плодни дървета и парцел със зеленчуци. Пътека от каменни плочи водеше към двуетажната къща. Себастиан беше десетгодишен, когато се преместиха да живеят тук. Къщата току-що беше построена. Дори на слабата светлина на уличните лампи той видя, че сега постройката се нуждае от внимание. От фасадата бяха паднали парчета мазилка, боята на рамките на прозорците бе олющена и на две места покривът беше един нюанс по-тъмен. Вероятно липсваха керемиди. Себастиан преодоля физическото си нежелание да влезе вътре и извървя няколкото крачки до предната врата.

Отключи я и пристъпи в коридора. Въздухът миришеше на мухъл. Беше спарен. Себастиан пусна чантата си на пода и остана да стои под свода, водещ към останалата част на къщата. От другата страна имаше маса и столове, а по-нататък вдясно беше дневната. Той забеляза, че едната стена е съборена и че сега приземният етаж представлява така наречения „отворен план“. Себастиан се придвижи малко по-навътре. Позна само някои от мебелите — писалището, което принадлежеше на баща му, и някои от картините на стените, но тапетите зад тях бяха нови за него. Както и подовата настилка. Откога не беше идвал тук? Отказваше да мисли за тази къща като за свой „дом“ Изнесе се, когато беше на деветнайсет, но все пак беше идвал тук. Хранеше напразната надежда, че той и родителите му може да се помирят, когато всички пораснат, но това не се случи. Спомняше си, че дойде през седмицата, след като навърши двайсет и пет. Това ли беше последният път? Преди трийсет години. Не беше изненадващо, че много неща не са му познати.

В едната стена на дневната имаше затворена врата. Когато Себастиан живееше тук, там беше стая за гости. Използваше се рядко. Родителите му имаха много познати, но почти всичките бяха от града. Той отвори вратата. На едната стена видя лавици с книги, а там, където по-рано имаше легло, сега беше сложено бюро. С пишеща машина и старомоден калкулатор с ролка хартия отгоре. Себастиан затвори вратата. Предположи, че цялата къща е пълна с такива боклуци. Какво щеше да ги прави?

Той отиде в кухнята. Нови бюфети, нова маса, същият стар под, направен от винил. Себастиан твори хладилника. Беше пълен. Всичко се беше развалило. Той взе кутия мляко от вратата. Беше отворена. Срок на трайност осми март. Международният ден на жената. Макар че знаеше какво да очаква, Себастиан доближи нос до процепа. Направи гримаса, остави млякото и извади кутия бира, поставена до торбичка с нещо, което някога вероятно е било сирене, но сега приличаше на успешен изследователски проект в лаборатория, специализирана в плесени.

Той отвори бирата и се върна в дневната. По пътя запали главното осветление. Крушките бяха обърнати нагоре и наредени в ивица около стаята, осигурявайки равномерна, приятна светлина. Детайл, подбран с вкус, и почти модерен. Себастиан почувства, че неволно остава смаян.

Той седна на единия фотьойл и сложи крака на ниската масичка за кафе, без да събува обувките си. След това отпи от бирата и облегна назад глава. Потопи се в тишината. Абсолютна тишина. Не се чуваше дори уличното движение. Къщата се намираше в края на задънена улица и най-близкият главен път беше на стотици метри. Себастиан съзря пианото. Отпи още една глътка бира, остави кутията на масата, стана и се приближи до черния, лъскав музикален инструмент.

Разсеяно натисна единия от белите клавиши. Пианото издаде глух, малко фалшив звук. И наруши тишината.

Себастиан бе започнал да свири на пиано, когато беше на шест. Приключи, щом навърши девет, когато частната учителка дръпна настрана баща му след урок, по време на който Себастиан отказа да докосне клавишите, и каза на хер Бергман, че той си прахосва парите, а тя — времето да идва веднъж седмично и да се опитва да учи дете, на което му липсва абсолютно всякаква мотивация и музикални способности. Това не беше вярно. На Себастиан не му липсваха музикални способности. Нито отказваше да свири като бунт срещу баща си. Това стана много години по-късно. Той смяташе свиренето за неописуемо скучно и безсмислено. Не можеше да се занимава с нещо, което намираше за толкова безинтересно. Не и навремето.

Не и оттогава.

Не и сега. Нямаше граници на времето и енергията, които някога беше в състояние да посвещава на нещата, които го интересуваха и интригуваха, но ако не… Да се примирява с нещо и да го търпи — това бяха непознати понятия за Себастиан Бергман.

Той бавно се наведе напред и разгледа снимките върху капака на пианото. В средата беше сватбената фотография на родителите му, а от двете й страни — дядовците и бабите му по майчина и бащина линия. Имаше снимка на Себастиан, когато напусна училище, и друга, на която беше осем-деветгодишен и позираше с екип на отбора пред футболна врата. Сложил беше крак върху топката и гледаше в обектива. Изражението му беше сериозно, убеден в победата. Следваше снимка на родителите му на фона на туристически автобус. Заминаваха на почивка някъде в Европа. Майка му изглеждаше на шейсет и пет. Значи снимката беше правена преди двайсет години. Въпреки че решението му да прекъсне всякакви връзки с тях беше напълно умишлено, Себастиан остана поразен, че знае много малко за живота на родителите си, след като ги напусна. Не знаеше дори от какво е умряла майка му.

И после видя снимката най-отдолу и я взе. Трета негова фотография. Седеше на новия си мотопед пред гаража. Майка му много обичаше тази снимка. Себастиан имаше теория, че това е защото снимката е една от няколкото от тийнейджърските му години — може би единствената, на която той изглеждаше истински щастлив. Интересът му обаче не бе привлечен от неговата снимка, а от изрезка от вестник, пъхната в рамката. Снимката показваше Лили с бяла болнична нощница. В ръцете си държеше мъничко спящо бебе. Отдолу пишеше Eine Tochter1 и дата: 11 август 2000 година, а под него — Себастиан и Лили. Той извади изрезката и я разгледа внимателно.

Спомни си кога бе направил снимката и изведнъж сякаш усети миризмата на болницата и чу звуците, които двамата издаваха. Лили му се беше усмихнала. Сабине спеше.

— Откъде си я взела, по дяволите?

Себастиан застана там с изрезката. Беше абсолютно неподготвен за това. Не очакваше, че в къщата ще има нищо, което да напомня за тях тримата. Но сега държеше в ръката си фотографията. Не й беше мястото тук. Те принадлежаха на друг свят. Неговите два свята, два кръга на ада. Всеки достатъчно труден за разбиране, но заедно… Те не трябваше да имат нищо общо един с друг. Себастиан сви дясната си ръка в юмрук и после разпери пръсти, отново и отново, без да съзнава, че го прави. Да я вземат дяволите! Въпреки че беше мъртва, майка му все още можеше да го ядоса. Той почувства, че дишането му се затруднява. Да я вземат дяволите! По дяволите цялата къща! Какво щеше да прави с всичките боклуци тук?

Внимателно сгъна изрезката от вестник, пъхна я във вътрешния си джоб и се върна в кухнята. Отвори вратата на шкафа и бинго — телефонният указател беше на лавицата, точно където винаги стоеше. Себастиан го взе, седна на фотьойла и потърси агенции за недвижими имоти в „Дългите страници“. Започна от „Л“. Не беше изненадан, че никой не отговаря. Първите три агенции имаха съобщение за работното си време и предлагаха да им се обади пак, но четвъртата завършваше с: „Ако желаете да оставите съобщение след сигнала, ние ще ви се обадим“.

Себастиан изчака сигнала.

— Казвам се Себастиан Бергман. Искам да продам една къща с цялото й съдържание. Не знам какво се прави в такива случаи, но искам бързо да реша въпроса, за да мога да напусна този шибан град колкото е възможно по-скоро. Не ми пука за парите. Може да вземете какъвто процент искате, стига всичко да стане бързо. Ако се интересувате, обадете ми се.

Той остави номера на мобилния си телефон и се облегна назад на фотьойла. Чувстваше се страшно уморен. Затвори очи и в тишината чу ударите на сърцето си.

Беше прекалено тихо.

Себастиан беше самотен.

Ръката му се плъзна към джоба на ризата, където беше визитната картичка, която му беше дала жената във влака. Колко беше часът? Твърде късно. Ако й се обадеше сега, можеше да започне разговора, като направо я попита дали се интересува от чукане за една нощ. Знаеше, че това няма да мине при нея. Себастиан щеше да загуби онова, което беше постигнал дотук, и щеше да се наложи да започне отначало с минус точки. Той си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. И после отново. Всеки път чувстваше как умората го завладява. Нямаше да се обади на никого. Нямаше да прави нищо.

Искаше да спи.

Щеше да спи.

Докато го събуди сънят.