Човекът, който не беше убиец

4.

Влакът замина от Централната гара на Стокхолм в шестнайсет часа и седем минути. Себастиан се настани в първа класа. Облегна се назад на седалката и затвори очи, докато излизаха от града.

В миналото никога не можеше да остане буден във влак. Сега обаче, въпреки че тялото му казваше колко приятен ще бъде един час сън, Себастиан не можеше да намери необходимия покой.

Той извади писмото от директора на погребалната агенция, разгърна го и го прочете. Вече знаеше какво пише там. Обадила се беше една от бившите колежки на майка му и му бе съобщила, че тя е починала. Тихо и достойно, добавяше жената. Тих и достоен — такъв беше накратко животът на майка му. В тази реакция нямаше нищо положително, във всеки случай, ако името ти е Себастиан Бергман. Не, за него животът беше борба от първия до последния момент. Тихите и достойните нямаха място в неговия свят. Мъртви и скучни — така ги наричаше той. Хора, които живееха с единия крак в гроба. Себастиан вече не беше съвсем сигурен. Какъв щеше да бъде животът му, ако той беше тих и достоен?

Вероятно по-добър.

Не толкова болезнен.

Поне така се беше опитал да го убеди да мисли Стефан Хамарстрьом, психотерапевтът му. Двамата бяха обсъждали въпроса на сеанс наскоро, когато Себастиан спомена, че майка му е умряла.

— Колко опасно може да е, ако бъдеш като другите хора? — попита Стефан, когато Себастиан му обясни какво мисли за тихите и достойните.

— Изключително опасно — отвърна Себастиан. — Вероятно смъртоносно.

След това говориха почти един час за генетичното предразположение на човечеството към опасността Себастиан обожаваше тази тема.

Той беше осъзнал колко важна може да бъде опасността като мотивираща сила донякъде чрез собствения си живот, донякъде от проучванията си на серийни убийци. Себастиан обясни на терапевта, че за серийния убиец има две главни мотивиращи сили — фантазиите и опасността. Фантазиите са като работещ двигател на спрял автомобил — постоянно присъствие, но само бръмчи на място. Повечето хора имат фантазии. Тъмни, сексуални, брутални, винаги утвърждаващи собственото ни его, винаги унищожаващи всичко и всеки, който се изправи на пътя ни. В нашите фантазии ние сме силни. Малцина изживяват фантазиите си. Онези, които намерят ключа.

Опасността.

Рискът да бъдат заловени.

Рискът да извършат немислимото.

Адреналинът и ендорфините, освободени в този момент, осигуряват турбо горивото, възпламеняването, което кара двигателя да работи на предела на възможностите си. Затова търсачите на силни усещания търсят нови тръпки и серийните убийци стават серийни убийци. Трудно е да се върнеш към бръмченето на място, след като веднъж си форсирал двигателя. Почувствал си силата. Открил си какво те кара да се чувстваш жив. Опасността.

— За опасност ли говориш всъщност, или за напрежение? — Стефан се наведе напред, когато Себастиан млъкна.

— Това езиков урок ли е?

— Не, ти изнасяш лекция. — Стефан напълни чаша вода от гарафата на масата до него и я подаде на Себастиан. — По-рано не ти ли плащаха за това, вместо сега ти да плащаш?

— Плащам на теб да слушаш каквото и да кажа.

Стефан се усмихна и поклати глава.

— Не, ти знаеш защо ми плащаш. Нуждаеш се от помощ и тези малки отклонения означават, че имаме по-малко време да обсъждаме онова, за което наистина трябва да говорим.

Себастиан не отговори. Изражението му не се промени. Той харесваше Стефан. Психиатърът беше сериозен човек.

— И така, нека да се върнем на майка ти. Кога е погребението?

— Вече се състоя.

— Ти присъства ли?

— Не.

— Защо?

— Защото си помислих, че това ще е церемония за хора, които действително са я харесвали.

Стефан го гледа мълчаливо няколко секунди.

— Ето, виждаш ли. Имаме да говорим за много неща.

Отвъд леко поклащащия се вагон се ширеше привлекателен пейзаж. Влакът минаваше през свежите зелени ливади и гори на северозапад от Стокхолм. Възможно беше между дърветата да зърнеш езерото Меларен в цялата му искряща прелест. У всеки друг пътник гледката би предизвикала размисъл за възможностите в живота. За Себастиан обаче беше вярно точно обратното. Той не съзираше възможности в красотата около себе си. Насочи поглед към тавана на вагона. През целия си живот бягаше от родителите си. От баща си, с когото се караха още от юношеските му години, и от майка си, тиха и достойна, но никога на негова страна. Никога на негова страна. Поне така чувстваше Себастиан.

За момент очите му се напълниха със сълзи. Това беше нещо, което бе придобил през последните години. Сълзи. Странно — помисли си той, — не трябваше да открия нещо толкова елементарно като сълзите на моите години.

Емоционално.

Нелогично.

Всичко, което никога не беше искал да бъде. Себастиан се върна към единственото, което знаеше, че може да притъпи чувствата му — жените. Още едно обещание, което беше нарушил. Той водеше порядъчен живот от момента, в който срещна Лили и се закле да й бъде верен. Но заради изтощителния емоционално сън, който го измъчваше нощем, и безсъдържателните, безсмислени дни не виждаше друго решение. Търсенето на нови завоевания и няколкото кратки часа с различни жени изпълваха живота му и мислите му успяваха да преодолеят чувството на безсилие — поне за известно време. Като мъж, любовник, хищник, постоянно на лов за нови жени, той беше в състояние да функционира. Въпреки всичко беше запазил това умение. Това му доставяше удоволствие и в същото време го плашеше. Фактът какво представлява — самотник, който запълва времето си с млади и стари жени, студентки, колежки, омъжени и неомъжени. Себастиан не дискриминираше почти никоя. За него имаше само едно правило: тя ще бъде негова. Жената ще докаже, че той не е безполезен и че все още е жив. Себастиан много добре знаеше колко деструктивно е поведението му, но го желаеше и прогонваше от съзнанието си мисълта, че един ден вероятно ще трябва да намери изход.

Той започна да оглежда вагона, който беше пълен до половината. Брюнетката наблизо привлече погледа му. Беше около четиридесетгодишна, със сивкавосиня блуза и скъпи златни обеци. Не е лоша, помисли си Себастиан. Тя четеше книга. Идеално. От опит знаеше, че четиридесетгодишните жени, които четат книги, се нареждат едва на трето място в скалата му за трудна достъпност. До известна степен зависеше от това какво четат, но въпреки това… Себастиан стана и се приближи до нея.

— Отивам до вагон-ресторанта. Да ви взема ли нещо?

Жената вдигна глава. Изражението й беше озадачено. Не беше сигурна дали той говори на нея. Осъзна, че мъжът се е обърнал именно към нея, когато срещна погледа му.

— Не, благодаря — отговори тя и отново се наведе над книгата си.

— Сигурна ли сте? Нито дори чаша кафе?

— Не, благодаря. — Тя дори не вдигна глава.

— Чай? Горещ шоколад?

Този път жената откъсна очи от книгата и раздразнено погледна Себастиан. Той й отправи патентованата си усмивка.

— Напоследък предлагат дори вино, но може би е твърде рано?

Жената не отговори.

— Вероятно се чудите защо питам — продължи Себастиан. — Нямам друг избор. Чувствам се задължен да ви избавя от тази книга. Чел съм я. Един ден ще ми благодарите.

Тя вдигна глава и го погледна в очите. Себастиан се усмихна. Жената отвърна на усмивката му.

— Чаша кафе би било чудесно. Без мляко и захар.

— Връщам се веднага. — Себастиан се усмихна още по-широко и тръгна по пътеката между седалките. Може би пътуването до Вестерос нямаше да е толкова скучно.

В полицейския участък във Вестерос кипеше трескава дейност. Керстин Хансер погледна часовника. Изражението й беше малко напрегнато. Трябваше да тръгва, но не й се искаше. Лесно можеше да измисли сто и едно неща, които би предпочела да направи, вместо да отиде в моргата и да се срещне с Лена Ериксон. Но нямаше как. Макар да бяха сто процента сигурни, че намереното момче е Рогер Ериксон, майка му пак искаше да го види. Хансер я беше посъветвал да не го прави, но Лена Ериксон настоя. Тя искаше да види сина си.

Това не се случи по-рано през деня, защото Лена го отложи два пъти. Хансер не знаеше защо, нито я интересуваше. Тя предпочиташе изобщо да не се случва. Не и в нейно присъствие. Мразеше най-много тази част от работата си, пък и не я биваше много в това отношение. Тя се опитваше да избегне тази ситуация винаги когато беше възможно, но всички, изглежда, очакваха, че ще се справи по-добре, защото е жена. Въобразяваха си, че й е по-лесно да намери правилните думи. И че роднините и опечалените ще се чувстват по-удобно в нейно присъствие само заради пола й. Хансер смяташе, че това са глупости. Тя никога не знаеше какво да каже. Можеше да изрази най-дълбоките си съболезнования и вероятно да ги прегърне, да им даде рамо, на което да поплачат, да им каже номера на някого, с когото да поговорят, и да ги увери отново и отново, че полицията ще направи всичко възможно да залови човека, който им е причинил толкова много страдания. Със сигурност можеше да направи всичко това, но предимно само стоеше там. Всеки можеше да прави това.

Хансер дори не си спомняше кой от полицаите беше там, когато тя и съпругът й бяха разпознали Никлас. Беше мъж, който само стоеше до нея.

Всъщност тя можеше да изпрати някой друг при Лена. И вероятно щеше да го направи, ако разследването дотук изглеждаше малко по-различно. Не искаше обаче да поема риск. Репортерите бяха навсякъде. Те, изглежда, вече знаеха, че сърцето на жертвата липсва, и беше само въпрос на време, преди да открият, че момчето е изчезнало от близо три дни, когато полицията е започнала да го търси. Хансер трябваше да се занимава и с травматизираните скаути в гората и „лошо навехнатия глезен“ на Харалдсон. От тук нататък обаче нямаше да има абсолютно нищо, заради което да бъде критикувано разследването. Хансер щеше да се погрижи за това. Тя щеше да работи с най-добрите и бързо да загърби този ужасяващ случай. Такъв беше планът.

Телефонът иззвъня.

Търсеха я от рецепцията.

Екипът от „Риксморд“ питаше за нея. Хансер погледна часовника на стената. Бяха подранили. Всичко се случваше едновременно. Несъмнено трябваше да отиде да ги посрещне. Щеше да се наложи Лена Ериксон да почака няколко минути. Нямаше как. Хансер оправи блузата си и тръгна към стълбището, водещо към главния вход. Тя спря пред заключената врата между рецепцията и вътрешните зони на участъка и през мъничките квадрати от оловно стъкло видя, че Торкел Хьоглунд се разхожда спокойно, скръстил ръце зад гърба си. На зелените канапета до прозореца, гледащ към улицата, седяха мъж и жена. И двамата бяха по-млади от Хансер. Тя предположи, че те са колеги на Торкел, набра кода на малкото табло и отвори вратата. Торкел се обърна, когато чу изщракването на ключалката, и се усмихна, щом видя Хансер.

Тя изведнъж се почувства малко неуверена в себе си. Как беше правилно да постъпи? Да го прегърне или да се ръкува сърдечно с него? Двамата бяха ходили на няколко курса, бяха обядвали няколко пъти заедно и от време на време се бяха срещали по коридорите.

Оказа се, че не е необходимо да се чуди. Торкел се приближи до нея и приятелски я прегърна, а след това се обърна към другите, които бяха станали от канапето, и й ги представи. Керстин Хансер ги поздрави радушно.

— Трябва да се извиня, но бързам. Отивам в моргата.

— При момчето ли?

— Да.

Хансер се обърна към дежурния на рецепцията.

— Харалдсон?

— Би трябвало да идва насам. Обадих му се веднага щом говорих с теб.

Хансер кимна и пак погледна часовника. Не трябваше да закъснява много. Тя погледна Ваня и Били, но се обърна към Торкел, когато заговори.

— Харалдсон водеше разследването досега.

— Да, видях името му в материалите, които ни изпратихте.

Хансер леко се изненада. Снизхождение ли долови в гласа на Торкел? Ако беше така, изражението му не издаде нищо.

Къде беше Харалдсон този път? Хансер се приготви да извади мобилния си телефон, когато ключалката на вратата, през която току-що беше минала, изщрака, и в рецепцията, накуцвайки, влезе той. Харалдсон нарочно се приближи бавно до новодошлите и се ръкува с тях.

— Как пострада? — Торкел кимна към десния му крак.

— Навехнах глезена си, докато ръководех издирването на момчето. Затова не бях там, когато са го открили. — Последната забележка беше отправена към Хансер, придружена с бегъл поглед.

Харалдсон знаеше, че тя не му вярва, затова беше важно да не забравя да куца през следващите няколко дни. Хансер нямаше да попита в болницата, нали? Дори да го направеше, те нямаше да й кажат дали той е бил там или не, нали? Това сигурно беше поверителна информация. На работодателите не се позволява да видят медицинските картони на служителите си. Или им е позволено? Харалдсон трябваше да провери в профсъюза. Той беше толкова погълнат от мислите си, че за момент бе престанал да слуша шефката си. Сега осъзна, че тя го гледа със сериозно изражение.

— Торкел и екипът му ще поемат разследването.

— От теб ли? — Харалдсон изглеждаше искрено изненадан. Не беше очаквал това. Животът изглеждаше по-розов. Екипът беше от истински полицейски детективи, също като него. Те очевидно щяха да оценят работата му по-високо от шефката му, която беше юристка и по цял ден седеше зад бюрото.

— Не. Крайната отговорност си остава моя, но „Риксморд“ ще ръководят оперативната страна на разследването, започвайки от този момент.

— И ще работят с мен?

Хансер въздъхна и безмълвно се помоли Вестерос да не бъде внезапно пометен от вълна на престъпност. Нямаше да имат шанс.

Ваня развеселено погледна Били. Торкел слушаше разговора с непроницаемо изражение. Да унижи местната полиция или да омаловажи ролята й, беше най-лошият начин да започне сътрудничеството. Той не обичаше да изтъква превъзходството си. Имаше по-сполучливи начини да се извлече най-доброто от всеки.

— Не, те ще отговарят за разследването. Ти си освободен от това задължение.

— Но разбира се, ние предпочитаме да работим в тясно сътрудничество с теб — намеси се Торкел, поглеждайки сериозно Харалдсон. — Ти имаш уникални знания по случая, които може да се окажат съществено важни за крайния ни успех.

Ваня погледна с възхищение Торкел. Тя лично вече беше сложила Харалдсон в папката си „БС“ — „Безнадежден случай“, на когото щеше да бъде позволено да изложи версията си по делото, а после той щеше да бъде отстранен от разследването колкото е възможно по-далеч.

— Значи ще работя с вас?

— Ще работиш в близост с нас.

— Какво означава това?

— Ще видим. Като начало може да ни разкажеш всичко, което се е случило досега, и ние ще поемем оттук. — Торкел сложи ръка на рамото на Харалдсон и леко го насочи към вратата. — Ще се видим по-късно — добави той през рамо.

Били отиде до канапетата да вземе чантите им, а Ваня не помръдна от мястото си. Можеше да се закълне, че бившият ръководещ на разследването направи първите си крачки с Торкел, без да куца.

Лена Ериксон сложи в устата си още един бонбон за смучене, докато седеше в малката чакалня. Откраднала беше кутийката от работата си. Вчера. Бонбоните бяха на рафта точно до касата. Евкалиптови. Не бяха любимите й, но тя грабна най-близката кутийка и я пъхна в джоба си, докато затваряха магазина.

Вчера.

Когато беше убедена, че синът й е жив. Когато безрезервно вярваше на полицая, с когото разговаря и който й каза, че по всичко личи, че Рогер е заминал по собствена воля. Вероятно за Стокхолм. Или някъде другаде. На малко тийнейджърско приключение.

Вчера.

Тогава не беше само друг ден, но и съвършено друг свят. Когато надеждата все още беше жива.

Днес синът й си беше отишъл завинаги.

Убит.

Намерен в блато.

Без сърце.

Лена не излезе от апартамента през целия ден, след като й съобщиха новината. Трябваше да се срещне с полицайката по-рано през деня, но се обади по телефона и отложи срещата. Два пъти. Не можеше да стане. Уплаши се, че никога няма да намери сипи отново да се изправи на крака. И затова седя на фотьойла си. В дневната, където беше прекарвала все по-малко време със сина си. Тя се опита да си спомни кога за последен път бяха седели там.

Гледали филм.

Вечеряли.

Разговаряли.

Живели.

Не можа да си спомни. Сигурно е било, след като Рогер започна да ходи в онова ужасно училище. Той се промени само след няколко седмици с онези нафукани хлапета. През последната година двамата водеха отделен живот.

Непрекъснато й звъняха репортери, но Лена не искаше да говори с никого. Още не. Накрая изключи стационарния и мобилния си телефон. След това те се появиха на прага й, викаха през процепа за пощата и оставяха съобщения върху изтривалката в коридора. Лена не отвори вратата. Не стана от фотьойла.

Чувстваше се изключително зле. Кафето, което изпи, когато дойде, се надигаше и спускаше в гърлото й като асансьор. Яла ли беше нещо от вчера? Вероятно не. Но изпи много. Алкохол. Обикновено не го правеше. Не беше пила от месеци. Въздържаше се и никой, който я срещнеше, не можеше да повярва. Изрусената й в домашни условия коса с тъмни корени. Затлъстяването. Олющеният лак на ноктите на късите й дебели пръсти, отрупани с пръстени. Пиърсингът. Страстта й към велурени панталони и широки тениски. Повечето хора бързо си съставяха мнение за Лена, щом я видят. Честно казано, повечето им предубеждения се потвърждаваха. Отчаяно нуждаеща се от пари. Напуснала училище на петнайсет години. Забременяла на седемнайсет.

Самотна майка.

С ниско платена работа.

Но злоупотреба с алкохол и наркотици? Никога.

Днес обаче Лена пи. Само за да заглуши тънкото гласче в подсъзнанието си, което се обади веднага щом й съобщиха новината за Рогер, и се засилваше, докато минаваше денят. Гласчето, което отказваше да млъкне.

Заболя я главата. Нуждаеше се от чист въздух. И от цигара. Стана, взе чантата си и се отправи към изхода. Токчетата на износените й обувки отекваха самотно по каменния под. Тя наближаваше изхода, когато видя жена на около четирийсет и пет години, облечена с костюм, да се втурва през въртящите се врати. Жената тръгна решително към нея.

— Лена Ериксон? Аз съм Керстин Хансер от полицията на Вестерос. Извинявайте, че закъснях.

Двете мълчаливо се спуснаха надолу с асансьора. Хансер отвори вратата, когато стигнаха до сутерена, и остави Лена да слезе пред нея. Тръгнаха по коридора, посрещна ги плешив мъж с очила и бяла престилка. Той ги заведе в малка стая. В средата имаше метална количка с носилка, осветена от флуоресцентна лампа. Под белия чаршаф се виждаха очертанията на тяло.

Хансер и Лена се приближиха до количката, а плешивият мъж бавно заобиколи от другата страна. Той погледна полицайката, която кимна. Мъжът внимателно отметна чаршафа, разкривайки лицето и врата на Рогер Ериксон до ключицата Лена се втренчи в трупа и Хансер почтително отстъпи назад. Тя не чу нито рязко поемане на дъх, нито сподавен вик от жената до себе си. Нямаше хлипане или ръка, рефлективно вдигната към устата. Никаква реакция.

Веднага щом се срещнаха в чакалнята, Хансер забеляза, че очите на Лена не са зачервени и подпухнали от плач. Тя не изглеждаше покрусена от скръб и нямаше вид, че едва се държи. Беше спокойна. Хансер обаче долови мирис на алкохол в асансьора, примесен с евкалипт, и предположи, че това е причината за липсата на емоции. Алкохолът и шокът.

Лена стоеше неподвижно и гледаше сина си. Какво беше очаквала? Всъщност нищо. Не беше посмяла да си представи как ще се чувства, застанала там. Какво му беше причинило времето, прекарано във водата? Той определено беше малко подут, сякаш имаше някаква алергична реакция, но иначе изглеждаше както обикновено. Черната коса, бледата кожа, черните, изпъкнали вежди, мъхът над устните. Очите му бяха затворени. Безжизнени. Разбира се.

— Мислех, че ще изглежда като заспал.

Хансер не каза нищо. Лена обърна глава към нея, сякаш търсеше потвърждение, че не греши.

— Не изглежда като заспал.

— Не.

— Много пъти съм го виждала да спи. Особено когато беше малък. Искам да кажа, че не помръдва и очите му са затворени, но…

Лена не довърши изречението. Протегна ръка и докосна Рогер. Той беше студен. Мъртъв. Тя задържа ръката си на лицето му.

— Аз изгубих сина си, когато той беше на четиринайсет.

Лена леко изви глава към Хансер.

— Така ли?

— Да…

Отново настъпи мълчание. Защо го каза? Хансер никога не го беше споменавала на някого в подобни ситуации. Но в жената до количката имаше нещо. Хансер имаше чувството, че Лена не си позволява да скърби. Не може да скърби. Вероятно дори не иска. Затова Хансер го каза като утеха. Протегната ръка, за да покаже, че разбира какво преживява Лена.

— И той ли беше убит?

— Не.

Хансер изведнъж се почувства глупаво. Сякаш забележката й целеше някакво сравнение, когато ставаше въпрос за страдание. Виж, и аз съм загубила близък човек, това е положението. Лена обаче като че ли не се замисли за това. Обърна се и пак се втренчи в сина си.

Толкова много години той беше единственото, с което се бе гордяла. Или единственото, което имаше.

Всичко свърши.

Ти ли си виновна? — попита гласчето в главата й. Лена дръпна ръката си от лицето на Рогер и отстъпи назад. Главоболието й беше безмилостно.

— А сега искам да си тръгна.

Хансер кимна. Плешивият мъж покри трупа, а двете жени се отправиха към вратата. Лена извади пакет цигари от чантата си.

— Има ли на кого да се обадите? — попита Хансер. — Може би не трябва да оставате сама.

— Но аз вече съм сама.

Лена излезе от стаята.

Хансер не помръдна.

Знаеше, че ще стане така.

Стаята за конференции в полицейския участък на Вестерос беше най-модерното помещение в сградата. Мебелите от светла бреза бяха само на няколко седмици. Около овалната маса бяха наредени осем стола. Новите тапети на трите стени бяха в дискретен, успокояващ нюанс на зеленото, а на четвъртата имаше бяла дъска и екран. Модерната техника в ъгъла най-близо до вратата беше свързана с прожекционен апарат на тавана. В средата на масата беше вградено табло, моето контролираше всичко в стаята. Веднага щом стъпи на сивия мокет, Торкел реши, че това ще бъде базата на екипа.

Той събра листовете върху лакираната повърхност на масата пред себе си и изпи остатъка от водата в бутилката. Срещата за обсъждането на напредъка на разследването дотук беше преминала горе-долу според очакванията му. В разказа на Харалдсон имаше само две изненадващи неща.

Първото беше, когато разглеждаха фактите в хронологичен ред. Ваня вдигна глава от материалите по следствието и попита:

— Какво прави в неделя?

— Тогава разследването започна сериозно, но не доведе доникъде.

Отговорът беше изстрелян бързо. Със заучена бързина. Неубедителна бързина. Торкел си отбеляза наум това. Знаеше, че и Ваня е направила същото. Тя беше като човешки детектор на лъжата. Той я погледна с очакване, докато се беше втренчила в Харалдсон, а после отново наведе глава над материалите. Харалдсон въздъхна продължително. Да, те бяха на една страна, но не беше необходимо колегите му да знаят, че в началния етап на разследването е имало по някоя грешка тук-там. Сега трябваше да се съсредоточи върху бъдещето. Ето защо Харалдсон малко се ядоса — и притесни, когато Ваня отново размаха писалката си. Били се усмихна. И той разбра, че Ваня е доловила в гласа на Харалдсон нещо, което не е прозвучало искрено. Тя нямаше намерение да го подмине. Никога не го правеше. Били се облегна назад на удобния стол и скръсти ръце на гърдите си. Щеше да е забавно.

— Като казваш „започна“ — продължи Ваня с малко по-остър тон, — ти какво направи? Не намирам разговори нито с майката, нито с някой друг или доклади за разпити на съседи. Никой не е описал нещата от петък в хронологичен ред. — Тя погледна в очите Харалдсон. — Затова какво направи?

Той се размърда неспокойно на стола. Защо, по дяволите, трябваше да седи тук и да оправдава чужди грешки?

— Аз не бях дежурен през уикенда. Поех случая чак в понеделник.

— Какво се случи в неделя?

Харалдсон погледна двамата мъже в стаята, сякаш търсеше подкрепа за позицията си, че ровенето в минали неща не помага особено много. Не получи подкрепа обаче. И двамата го гледаха, очаквайки да отговори.

— Доколкото знам, при майката са отишли униформени полицаи.

— И какво са направили?

— Взели са информация за изчезването на момчето.

— Каква информация? Къде е?

Ваня не откъсваше очи от него. Харалдсон осъзна, че няма да се откажат, докато не разберат какво се е случило. Затова им каза. Истината. След това в стаята настъпи друг вид тишина. Харалдсон изтълкува мълчанието като опит на група хора да проумеят най-голямата нелепост, която са чували.

— Значи единственото, което се е случило в неделя, е било, че някой е написал втори доклад за същото изчезване? — обади се накрая Били.

— По принцип, да.

— Добре. И така, момчето изчезва в двайсет и два часа в петък. Кога започнахте да го търсите?

— В понеделник. След обяда. Когато ми беше предаден докладът. Всъщност не започнахме да го търсим, но разговаряхме с приятелите му, учители, свидетели…

В стаята пак настъпи тишина. Опитът им казваше, че по всяка вероятност дотогава момчето вече е било мъртво, но ако е било държано в плен някъде… Три дни! Мили Боже! Торкел се наведе напред и с неподправено любопитство се втренчи в Харалдсон.

— Защо не ни каза това, когато попитахме какво се е случило в неделя?

— Никога не е приятно да признаеш, че са допуснати грешки.

— Но грешката не е била твоя. Ти си поел случая чак в понеделник. Единствената ти грешка е, че не ни каза. Ние сме екип. Не можем да си позволим да бъдем неискрени един към друг.

Харалдсон кимна. Изведнъж се почувства като седемгодишен ученик, който е изпратен при училищния директор за глупаво държане на игрището.

През остатъка от брифинга той им разказа всичко (освен за бързия секс с Йени по време на обедната почивка и лъжата за навехнатия глезен). Когато приключиха, минаваше двайсет и един часът.

Торкел му благодари. Били се протягаше и прозяваше, а Ваня беше започнала да прибира нещата си, когато дойде втората изненада за вечерта.

— Само още нещо. — Харалдсон направи кратка, но ефектна пауза. — Не открихме якето и часовника на момчето.

Торкел, Ваня и Били наостриха слух. Това беше интересно. Харалдсон видя, че Ваня рови за папката в чантата си.

— Не съм го записал в доклада. Никога не знаеш кой ще го прочете и къде ще попадне такава информация.

Ваня кимна. Умно. Именно такива детайли не искаха да изтичат към медиите. Това би струвало теглото си в злато по време на разпит. Може би, в края на краищата, Харалдсон не беше напълно безнадежден, въпреки че повечето му действия говореха за противното.

— Обрали ли са го? — попита Били.

— Не мисля. Портфейлът му с близо триста крони беше у него. Както и мобилният телефон в джоба на панталона му.

Всички в стаята се замислиха върху факта, че някой — вероятно убиецът — е взел подбрани вещи от жертвата. Това означаваше нещо. Както и липсващото сърце.

— Якето е било „Дизел“ — продължи Харалдсон. — Зелено. На бюрото си имам снимки на този модел. Часовникът е бил… — Той провери записките си. — „Тонино Ламборгини Пилот“. Имам снимки и на такъв часовник.

След срещата Торкел поседя сам в стаята без прозорци, опитвайки се да измисли причина да не се прибира в хотела. Дали да начертае на бялата дъска хронологията на събитията? Да направи карта? Снимките? Да прегледа отново онова, което им беше казал Харалдсон? Били обаче щеше да направи всичко това много по-бързо и ефективно утре сутринта, вероятно преди в участъка да е пристигнал някой друг.

Торкел можеше да отиде някъде да хапне нещо, но не беше чак толкова гладен, че да седи сам в ресторант. Разбира се, можеше да помоли Ваня да му прави компания, но тя щеше да прекара вечерта, четейки материалите по случая в хотелската си стая. Той беше сигурен в това, защото Ваня беше изключително амбициозна и съвестна. Вероятно нямаше да откаже, ако Торкел я покани на вечеря, но през цялото време щеше да се чувства напрегната и нямаше да й се иска да е там. Той отхвърли идеята.

Били? Торкел смяташе, че Били притежава множество отлични качества и познанията му за компютрите и технологиите го правеха безценен член на екипа, но не си спомняше някога да са вечеряли заедно, само двамата. С Били не се разговаряше лесно. Той обичаше нощите в хотел. Нямаше нито едно телевизионно шоу на който и да е канал между десет вечерта и два сутринта, което да не е гледал, и ги харесваше всичките. Телевизия, филми, музика, игри, компютри, нови телефони и чуждестранни списания, които четеше онлайн. Когато беше с Били, Торкел се чувстваше като динозавър.

Той въздъхна. Щеше да се разходи, да си вземе сандвич и бира в стаята и да гледа телевизия. Успокои се с мисълта, че утре ще дойде Урсула. Тогава щеше да има компания за вечеря.

Торкел угаси лампите и излезе от стаята за конференции. Тръгвам си последен, както обикновено, помисли си той, докато вървеше из безлюдния офис. Не беше изненадващо, че на съпругата му й бе писнало.