28.

„Стуршерсгатан“ 12.

В края на краищата, Себастиан отиде там. Пред внушителната функционалистка сграда. Той не разбираше от архитектура, нито се интересуваше да научи повече, но знаеше, че постройките на запад от Йердет са построени в стил функционализъм.

Себастиан знаеше, че Ана Ериксон живее в жилищния блок пред него. Ана Ериксон, майката на детето му.

Искаше му се да се надява.

Или?

Той беше в Стокхолм вече от една седмица. Минаваше покрай „Стуршерсгатан“ 12 всеки ден. Понякога по няколко пъти. Още не беше влизал вътре. Веднъж надникна през главния вход, за да види дали ще съзре списъка на обитателите на стената. Ана Ериксон живееше на третия етаж.

Да влезе ли?

Или да не влезе?

Себастиан се бореше с тази дилема, откакто се върна вкъщи. Във Вестерос всичко изглеждаше някак абстрактно. Мисловна игра. Той преценяваше „за“ и „против“. Опитваше се да реши. Събираше смелост. После се отказваше. Без последици.

И сега беше лук. Решението, което беше взел, беше необратимо. Или пък да се обърне и да отмине. Или не.

Да се представи ли? Или не?

Себастиан продължи да се двоуми. По няколко пъти на ден. Доводите бяха същите, които беше обмислял във Вестерос. Не му хрумна нищо ново. Никакви свежи идеи. Той се прокле за нерешителността.

Понякога отиваше в Йердет, убеден, че ще влезе, ще се качи по стълбите и ще натисне звънеца. Но после дори не завиваше по „Стуршерсгатан“.

Друг път, когато нямаше намерение да се представя, стоеше с часове пред вратата от тъмно дърво. Сякаш някой друг насочваше действията му. Сякаш нямаше право на глас за онова, което правеше. Но все още не беше влизал в сградата.

Днес обаче щеше да го направи. Чувстваше го. Беше успял да поддържа правилния курс. Излезе от апартамента си на „Грев Магнигатан“ и тръгна по „Стургатан“. Зави надясно по улица „Нарвавеген“, стигна до „Карлаплан“, мина покрай търговския център „Фелтьоверстен“ и се озова на мястото. Зачуди се дали Ана е живяла там, когато детето е било по-малко. Може би се бяха срещали в търговския център. Детето и майка му може би бяха стояли пред него на опашка пред щанда за месо. Тези мисли се въртяха в главата на Себастиан, докато стоеше на улицата и гледаше „Стуршерсгатан“ 12.

Беше започнало да се здрачава. В Стокхолм беше хубав пролетен ден. Усещаше се топлината на ранното лято.

Днес Себастиан щеше да се представи.

Днес щеше да говори с Ана.

Беше решил.

Той прекоси улицата и се отправи към предната врата. Тъкмо се питаше как ще влезе вътре, когато жена на трийсет и няколко години слезе от асансьора в преддверието и се насочи към вратата. Себастиан прие това като знак, че наистина трябва да се срещне днес с Ана Ериксон.

Той стигна до входа точно когато младата жена излезе на тротоара и сграбчи вратата, преди да се е затворила.

— Благодаря, извадих късмет.

Тя едва го удостои с поглед. Той влезе и вратата се трясна след него. Себастиан отново погледна списъка с обитателите, въпреки че знаеше какво пише там.

Третият етаж.

Помисли си да вземе асансьора, който се движеше в средата на стълбището в черна метална клетка, но се отказа. Нуждаеше се от време. Сърцето му биеше все по-бързо и дланите му бяха изпотени. Беше нервен. Това не се случваше често.

Бавно започна да се качва по стъпалата.

На третия етаж имаше две врати. Ериксон и някакво друго име. Той спря, за да събере мислите си. Затвори очи. Пое си дълбоко дъх два пъти. И после пристъпи към вратата и натисна звънеца. Не се случи нищо. Изпита известно облекчение. В апартамента нямаше никого. Беше се опитал, но никой не отвори. Беше сгрешил. Той и Ана Ериксон не трябваше да се срещат. Във всеки случай, не и днес. Себастиан се приготви да се обърне и да слезе по стълбите, когато чу стъпки в апартамента и в следващия момент вратата се отвори.

Гледаше го жена, няколко години по-млада от него, с черна, дълга до раменете коса и сини очи. Високи скули. Тънки устни. Себастиан не я позна дори сега, когато тя стоеше пред него. Не си спомняше да е спал с тази жена, която бършеше ръцете си с кухненска кърпа на червени карета и го гледаше озадачено.

— Здравейте, вие ли сте… — Себастиан изгуби нишката. Не знаеше откъде да започне. Умът му блокира, въпреки че в главата му се въртяха хиляди мисли. Жената стоеше, вперила поглед в него, без да пророни нито дума. — Ана Ериксон? — най-после съумя да изрече Себастиан. Жената кимна. — Аз съм Себасти…

— Знам кой си — прекъсна го тя.

Той се стъписа.

— Така ли?

— Да. Какво правиш тук?

Себастиан не знаеше какво да отговори. Беше си представял тази среща много пъти, откакто прочете писмата. Сега обаче събитията бяха придобили неочакван обрат. Той предполагаше, че Ана ще бъде шокирана, може би леко ще се олюлее за миг и появата му ще бъде пълна изненада. Призрак отпреди трийсет години на прага й. Очакваше, че ще се наложи да представи доказателство за самоличността си, за да му повярва Ана. Изобщо не си представяше така срещата си с жената, която пъхна края на кухненската кърпа в колана на панталона си и после предизвикателно се втренчи в него.

— Аз… — Себастиан млъкна. Беше мислил и за това. По-добре беше да се придържа към плана си. Да започне отначало. — Майка ми почина и аз разчиствах къщата й, когато намерих няколко писма.

Ана не каза нищо, но кимна. Очевидно знаеше за кои писма говори Себастиан.

— В писмата пишеше, че ти си бременна. С дете от мен. Дойдох да разбера дали това е вярно и ако е така, какво е станало по-нататък?

— Влез.

Тя отстъпи встрани и Себастиан влезе в тесния коридор. Ана затвори вратата след него, а той се наведе да развърже връзките на обувките си, за да ги събуе.

— Не е необходимо. Тръгваш си веднага.

Себастиан се изправи и я погледна учудено.

— Не исках да стоиш на стълбището. Там има ехо и се чува. — Ана застана пред него и скръсти ръце на гърдите си. — Вярно е. Бях бременна и те търсих, но не те намерих. И за да бъда напълно откровена, много отдавна престанах да те търся.

— Разбирам, че си ядосана, но…

— Не съм ядосана.

— Така и не получих писмата. Не знаех нищо.

И двамата се умълчаха. Стояха и се гледаха. За момент Себастиан се запита какво ли би станало, ако знаеше. Преди всичките онези години. Ако беше отишъл при Ана Ериксон и беше станал баща. Какъв ли щеше да бъде животът му с тази жена? Разбира се, беше абсурдно дори да си мисли за това. Беше безсмислено да разсъждава за едно вероятно бъдеще и различно настояще. Пък и навремето никога не би отишъл при нея, дори да беше получил писмата. Не и предишният Себастиан.

— Видях те може би преди… петнайсетина години. — Гласът на Ана беше спокоен. — Когато помогна за залавянето на онзи сериен убиец.

— Хинде. През 1996-а.

— Видях те по телевизията. Ако все още исках да установя контакт с теб, можех да те намеря тогава.

Себастиан се замисли върху информацията.

— Но имам ли дете?

— Не. Аз имам дъщеря. Съпругът ми има дъщеря. Ти нямаш. Поне не тук и не от мен.

— Тогава тя не знае, че…

— Че той не й е баща? Не знае. Той, разбира се, знае. Но тя не знае и ако й кажеш, ще развалиш всичко.

Себастиан наведе глава и кимна. Не беше съвсем изненадан. Това беше един от сценариите, които бе разигравал наум — че детето не знае, че баща му е друг. Той би разбил едно щастливо семейство. Беше го правил и преди, когато беше спал с омъжени жени и може би невинаги беше дискретен, но това беше друго.

— Себастиан…

Той вдигна глава. Ана беше спуснала ръце до тялото си и го гледаше с изражение, което изискваше пълното му внимание.

— Ти наистина би разрушил всичко. За всички. Тя ни обича. Обича баща си. Ако разбере, че сме я лъгали толкова много години… Мисля, че няма да го преживеем.

— Но щом тя е мое дете, тогава… — Един последен слаб опит. Обречен от самото начало.

— Тя не е твое дете. Може би е била за малко. Можеше да бъде, ако ти беше дошъл. Но сега тя не е твое дете.

Себастиан кимна. Разбираше логиката в думите й. Какъв смисъл имаше? Какво щеше да получи? Ана сякаш прочете мислите му.

— Какво можеш да й дадеш? След трийсет години се появява един съвършено непознат, който твърди, че е баща й. Какво ще постигнеш с това, освен че ще разбиеш семейството?

Себастиан пак кимна и пристъпи към вратата.

— Тръгвам си.

Докато той посягаше да отвори вратата, Ана докосна рамото му. Себастиан се обърна към нея.

— Познавам добре дъщеря си. Ти би разрушил семейството ни и тя ще те намрази.

Той кимна.

Разбираше.

Напусна апартамента и другия живот, който можеше да бъде негов. Ана затвори вратата след него и той застана на стълбището.

Е, това беше.

Свърши се.

Себастиан имаше дъщеря. Дъщеря, която никога нямаше да види. Никога нямаше да опознае. Цялото напрежение, което се беше натрупвало толкова отдавна, спадна, и той се почувства напълно изтощен. Коленете му се огънаха. Приближи се до стъпалата, водещи към следващия етаж, и седна.

Втренчи се в празното пространство.

Чувстваше се абсолютно опустошен.

Три етажа по-долу се чу затварянето на външната врата. Себастиан се запита как ще се прибере в дома си. Не беше далеч, но в момента разстоянието му се струваше безкрайно.

След няколко секунди той осъзна, че асансьорът вляво от него се движи. Щеше да слезе с него. Това поне щеше да бъде първата крачка на дългия път към самотния му дом.

Провървя му. Асансьорът спря на третия етаж. Себастиан не искаше да вижда никого, нито дори да разменя безсмислени усмивки на вратата на асансьора. Докато човекът в асансьора дърпаше предпазната решетка, той се качи няколко стъпала по-нагоре. От асансьора слезе жена и Себастиан я зърна над перилата на стълбището.

В жената имаше нещо познато.

Много познато.

— Здравей, мамо. Аз съм — каза тя. Ваня. Тя остави вратата отворена, докато събуваше обувките си, и Себастиан видя Ана, преди Ваня да затвори вратата.

Сега си спомни. Имената. На вратата. Той беше толкова съсредоточен върху Ериксон, че дори не погледна втората фамилия.

Литнер.

Ваня Литнер.

Ваня — неговата дъщеря.

Нищо не го беше подготвило за тази информация.

Абсолютно нищо.

Себастиан почувства, че краката му се подкосяват, и се наложи да седне.

Мина много време, преди отново да стане.

Загрузка...