Човекът, който не беше убиец

6.

Торкел закусваше в трапезарията на хотела. Били вече беше отишъл в участъка да подреди кабинета им, а Ваня още не се беше появила. Отвъд прозореца жителите на Вестерос бързаха за работа в облачния пролетен ден. Торкел прегледа сутрешните вестници, местните и националните. Всичките бяха публикували репортажи за убийството. Материалите в националните ежедневници бяха по-малко, предимно допълнителни сведения. Единствената нова информация, с която разполагаха, освен факта, че е пристигнал „Риксморд“, беше, че убийството може би е ритуално според източници, близки до полицията, тъй като липсва сърцето на жертвата. Торкел въздъхна. Щом сутрешните вестници споменаваха за ритуално убийство, какво ли щеше да пише във вечерните таблоиди? Сатанизъм? Кражба на органи? Канибализъм? Може би щяха да намерят някой германски „експерт“, който да информира читателите, че не е изключено някой луд да страда от заблудата, че ако изяде нечие сърце, ще получи част от силата му. После сигурно щеше да има справка с инките или някои други отдавна измрели племена, свързани в съзнанието на хората с човешки жертвоприношения. А след това щеше да има форум в интернет:

Можеш ли да си представиш да изядеш друг човек?

Да, в края на краищата, ние сме животни.

Да, но само ако е въпрос на собственото ми оцеляване.

Не, предпочитам да умра.

Торкел поклати глава. Трябваше да внимава. Превръщаше се в онова, което Били наричаше СС — сприхаво старче. Въпреки че по цял ден се обграждаше с по-млади хора, Торкел съзнаваше, че все по-често неволно се впуска в начин на мислене, според който смята, че нещата са били по-добри в миналото. Нищо не беше по-добро в миналото. Освен личния му живот, но това нямаше отношение към останалия свят. Той трябваше да се приспособява към ситуацията. Не искаше да се превърне в един от онези уморени стари полицаи, които цинично се оплакват от времената, в които живеят; докато седят на фотьойла с чаша уиски в ръка и слушат Пучини по стереоуредбата. Време беше да се стегне. Мобилният му телефон избръмча. Ново съобщение. От Урсула. Пристигнала беше и бе отишла право на мястото, където бе намерено момчето. Питаше дали може да се срещнат там. Торкел изпи остатъка от кафето си и излезе от трапезарията.

Урсула Андерсон стоеше до малкото езерце. С плетения си вълнен пуловер, затъкнат в тъмнозелен непромокаем панталон, който стигаше до гърдите й, тя приличаше по-скоро на риба или работник, който се готви да почисти разлив на мазут на някой плаж, отколкото на един от най-умните и проницателни полицаи в страната.

— Добре дошла във Вестерос.

Урсула се обърна и видя Торкел, който кимна на Харалдсон и се провря под полицейската лента, с която беше отцепена по-голямата част на долината.

— Хубав панталон.

Урсула му се усмихна.

— Много ти благодаря.

— Влиза ли вътре? — Той кимна към езерцето.

— Измерих дълбочината и взех проби от водата. Къде са другите?

— Били подрежда нещата в участъка, а Ваня ще говори с приятелката на момчето. Доколкото знаем, тя е била последният човек, който го е видял живо. — Торкел се приближи и спря до езерцето. — Как върви работата?

— Няма вероятност за отпечатъци от стъпки. Тук е минала цяла орда. Децата, които са намерили трупа, полицаите, екипът на линейката, хора, тръгнали да се разхождат в гората. — Урсула клекна и посочи безформена вдлъбнатина в калната земя. Торкел клекна до нея. — Освен това всички следи са дълбоко хлътнали. Твърде кално е и напоено с вода. — Тя посочи с ръка наоколо. — Преди седмица очевидно е било още по-мокро. По-голямата част от долината е била наводнена. — Урсула се изправи, погледна към Харалдсон и леко се наведе към Торкел. — Как се казва онзи ей там? — Тя кимна към Харалдсон и Торкел погледна през рамо, макар да знаеше за кого пита Урсула.

— Харалдсон. Отговарял е за разследването, преди да дойдем ние.

— Знам. Той ми го каза най-малко три пъти, докато идвахме насам. Как ти се струва?

— Трябва да поработи върху първото впечатление, което прави, но мисля, че е… свестен.

Урсула се обърна към Харалдсон.

— Може ли да дойдеш тук за момент?

Харалдсон се провря под полицейската лента и закуцука към Урсула и Торкел.

— Изследвахте ли дъното? — попита тя.

Харалдсон кимна.

— Два пъти. Нищо.

Урсула и без това не очакваше, че ще намерят тук оръжието на убийството. Тя се обърна и още веднъж огледа района. Всичко се вписваше.

— Продължавай — каза Торкел, който от опит знаеше, че Урсула вижда много повече от горското тресавище пред тях.

— Младежът не е умрял тук. Според първоначалния доклад от аутопсията прободните рани са толкова дълбоки, че върху кожата са останали следи от дръжката на ножа. Това показва, че е лежало върху твърда, неогъваща се повърхност. Ако наръгаш с нож някого, който лежи във вода, тялото ще потъне и ще се отмести от теб. — Урсула посочи краката си. — Ако предположим, че миналия уикенд е било още по-мокро и кално, не е било възможно ножът да бъде забит чак до дръжката, поне в по-меките части на тялото.

Торкел я погледна с възхищение. Въпреки че работеха заедно от много години, той все още оставаше изумен от знанията и умението й да прави изводи. Благодари на щастливите си звезди, че тя го беше потърсила само няколко дни след като го назначиха за шеф на „Риксморд“. Урсула го чакаше пред кабинета му една сутрин преди седемнайсет години. Не си беше уговорила час, но каза, че ще му отнеме най-много пет минути. Той я покани да влезе.

Тя работеше в Националната лаборатория по съдебна медицина (НЛСМ). Започнала беше кариерата си като полицай, но не след дълго специализира разследване на местопрестъпление и после технически доказателства и съдебна медицина. Така стигна до Линшьопинг и НЛСМ. През петте минути Урсула обясни, че там й харесва, но й липсва тръпката от лова. Така се изрази. Лов. Не било лошо да стои в лаборатория, да носи бяла престилка и да осигурява ДНК доказателства и да изпробва оръжия, но съвсем различно било да анализира веществените доказателства на място и после да издирва заподозрени като част от екип, преди да ги арестуват. Това й давало стимул и удовлетворение, каквито не можела да получи от сравняването на проби ДНК. Можел ли Торкел да разбере това? Той разбираше. Урсула кимна и погледна часовника си. Четири минути и четирийсет и осем секунди. През последните дванайсет секунди тя му даде телефонния си номер и излезе от кабинета.

Торкел разпита тук-там и всички похвалиха Урсула, макар че онова, което го накара бързо да вземе окончателното решение, беше шефът на НЛСМ, който буквално го заплаши с физическа разплата, ако дори само погледне към Урсула. Торкел направи повече от това. Той я назначи на работа същия следобед.

— Трупът е бил изхвърлен тук, така ли?

— Вероятно. Ако предположим, че убиецът е избрал това място и че е знаел за езерцето, тогава той познава местността и сигурно е спрял колата си възможно най-близо. Там горе.

Урсула посочи хълм на трийсетина метра, висок два метра и доста стръмен. Сякаш реагирайки на невидим сигнал, двамата тръгнаха натам. Харалдсон закуцука след тях.

— Как са нещата с Микаел?

Урсула се стресна и погледна Торкел.

— Добре. Защо питаш?

— Ами минаха само няколко дни, откакто ти се прибра у дома. Не се задържа дълго при него.

— Такава ми е работата. Той разбира. Свикнал е.

— Хубаво.

— Освен това ще ходи на някакво търговско изложение в Малмьо.

Стигнаха до хълма. Урсула погледна към езерцето. Извършителят сигурно беше слязъл дотам някъде улук. Тримата започнаха да оглеждат склона. След една-две минути Урсула спря. Отстъпи крачка назад. Погледна в двете посоки, за да сравни нещо, и после седна на земята да види гледката отстрани. Сигурна беше. Растителността беше леко слегнала. Голяма част се беше изправила отново, но имаше следи, че е било влачено нещо. Урсула приклекна. Две клонки на тънък и дълъг храст бяха прекършени и върху белезникавожълтата пречупена повърхност имаше оцветяване, което можеше да е кръв. Урсула извади пликче за веществени доказателства от куфара си, внимателно отряза клонката и я пусна в пликчето.

— Мисля, че открих мястото, откъдето е слязъл. Вие двамата бихте ли продължили нагоре?

Торкел направи знак на Харалдсон и те тръгнаха към върха на хълма. Стигнаха до тясната пътека и Торкел се огледа наоколо. Колите им бяха паркирани наблизо.

— Накъде води пътеката?

— Надолу към града. Това е пътят, по който дойдохме.

— А в другата посока?

— Извива и малко заобикаля, но пак излизаш на главния път.

Торкел погледна надолу по склона, където Урсула лазеше на четири крака и нетърпеливо преобръщаше всеки лист. Ако трупът беше влачен там, вероятно беше измъкнат от багажника или задната врата на кола, спряла горе. Защо убиецът не беше избрал най-краткия маршрут? Пътеката беше утъпкана и твърда. Едва ли имаше следи от автомобилни гуми. Торкел огледа колите, когато стигнаха до тях. Бяха наредени от едната страна, за да не заемат много място на тясната пътека. Възможно ли беше…

Той отиде и застана точно над тясната площ, в която работеше Урсула. Ако багажникът е бил тук… Торкел си представи колата, паркирана пред него. Това би означавало, че ако има следи, ще бъдат на метър и нещо по-нататък. Той внимателно стъпи встрани от пътеката и със задоволство видя, че почвата там е значително по-мека, но не е кално като в долината. Отмести настрана храстите и клоните и веднага постигна резултат.

Дълбоки следи от автомобилни гуми.

Той се усмихна.

Оформяше се добро начало.

— Не размислихте ли?

Жената, която зададе въпроса, сложи на масата чаша горещ чай и придърпа стола срещу Ваня, която поклати глава.

— Не, благодаря, това е добре.

Жената седна и започна да разбърква чая си. На масата беше наредена закуска. Прясно и кисело мляко, поставени до кутия с мюсли и зърнени храни. В кошничка от плетена брезова кора имаше филии мек пълнозърнест хляб и два вида крекери. Масло, сирене, шунка, нарязани кисели краставички и кутийка пастет от гъши дроб допълваха картината. Масата ярко контрастираше на останалата част от кухнята, която изглеждаше като излязла от каталог. Не беше точно по последната мода, но изключително чиста. До умивалника нямаше чинии, нито трохи върху плотовете. Черната повърхност на печката и вратичките на бюфетите бяха безупречно чисти. Ваня можеше да се закълне, че ако прокара пръст по лавицата с подправките и билките отгоре, няма да открие слой мазнина. Съдейки по малкото, което бе видяла, подходът за нулева толерантност към безпорядъка се отнасяше и за останалата част на къщата.

Имаше обаче нещо, което се набиваше на очи. Ваня се опита, но не можа да откъсне поглед от предмета, който украсяваше стената зад домакинята. Голяма мозаечна картина в рамка, която беше направена от пластмасови мъниста и изобразяваше Иисус с протегнати напред ръце и дълга бяла роба. Над главата му блестеше златист ореол и лицето с черна брада и ясни яркосини очи гледаше нагоре под ъгъл. Отгоре с червени мъниста бяха изписани думите „Аз съм Истината, Пътят и Светлината“. Жената срещу Ваня проследи погледа й.

— Лиза я направи, когато беше болна от дребна шарка. Тогава беше на единайсет. Разбира се, получи малко помощ.

— Прекрасна е — отвърна Ваня. И малко страшна, добави наум тя. Жената, която се беше представила като Ан-Шарлот, когато отвори вратата и покани Ваня да влезе, кимна доволно от похвалата, отпи малка глътка от чая си и остави чашата.

— Да, нашата Лиза е много талантлива. В картината има повече от пет хиляди мъниста! Не е ли фантастично?

Ан-Шарлот взе крекер и го намаза с масло. Ваня се зачуди откъде знаят колко са мънистата? Преброили ли ги бяха? Тя се приготви да попита, когато Ан-Шарлот остави ножа за масло и я погледна. Челото й беше намръщено от безпокойство.

— Случилото се с Рогер е ужасно. Молихме се за него през цялата седмица, докато беше изчезнал.

И много помогнахте, помисли си Ваня, издавайки звуци, които се надяваше, че изразяват съгласие и съчувствие, докато в същото време хвърли леко пресилен поглед към часовника. Ан-Шарлот, изглежда, схвана намека.

— Сигурна съм, че Лиза ще слезе всеки момент. Ако знаех, че ще идвате… — Тя разпери ръце в знак на извинение.

— Всичко е наред. Благодаря за възможността да говоря с нея.

— Няма проблем. Ще направим всичко, което можем, за да помогнем. Как е майка му? Лена, нали? Сигурно е абсолютно съкрушена.

— Не съм я виждала — отговори Ваня, — но съм убедена, че сте права. Рогер единственото й дете ли беше?

Ан-Шарлот кимна и изведнъж придоби още по-разтревожен вид, сякаш върху плещите й се стовариха повечето неволи в света.

— Не й е лесно. Доколкото разбрах, има финансови затруднения, а и всичките й неприятности с предишното училище на Рогер. Въпреки че напоследък нещата за него се оправяха. А после се случи това.

— Какви неприятности е имал в предишното училище? — попита Ваня.

— Тормозеха го — чу се глас от вратата.

Ваня и Ан-Шарлот се обърнаха. На прага стоеше Лиза. Правата й коса се спускаше до раменете, все още влажна, но добре сресана, бретонът й прибран със семпла шнола. Беше облечена с бяла риза, закопчана догоре, и обикновена плетена жилетка. На врата си носеше златно кръстче. Верижката се бе закачила в единия край на яката й. Полата й свършваше точно над коленете. Чорапогащникът й беше непрозрачен. Ваня си помисли за момичето от един телевизионен сериал от седемдесетте години, който повтаряха, когато беше малка. Не на последно място, заради сериозното, леко нацупено изражение на момичето. Тя стана и подаде ръка на девойката, която влезе в кухнята и придърпа стол в края на масата.

— Здравей, Лиза. Казвам се Ваня Литнер. Полицай съм.

— Вече говорих с полицията — отвърна Лиза, хвана протегнатата й ръка, стисна я леко и прегъна колене в нещо като реверанс, а после седна. Ан-Шарлот стана и извади чаена чаша от единия бюфет.

— Знам — продължи Ваня, — но аз работя в друг отдел и ще ти бъда много признателна, ако нямаш нищо против, да разговаряш и с мен дори ако задавам същите въпроси.

Лиза повдигна рамене, взе кутията с мюсли и изсипа голяма купчина в дълбоката чиния пред себе си.

— Когато казваш, че са тормозили Рогер в предишното училище, знаеш ли кой го е тормозил?

Лиза отново повдигна рамене.

— Мисля, че всички. Той нямаше приятели там. Не обичаше да говори за това. Радваше се, че е напуснал и е дошъл в нашето училище. — Лиза взе киселото мляко и покри мюслите с дебел слой. Ан-Шарлот сложи чаша чай пред дъщеря си.

— Рогер беше чудесно момче. Спокоен. Чувствителен. Зрял за възрастта си. Не мога да проумея как може някой… — Ан-Шарлот не довърши изречението си и отново седна.

Ваня разгърна тефтерчето си и записа: „Предишно училище — тормоз“, а после се обърна към Лиза, която слагаше в устата си лъжица кисело мляко и мюсли.

— Да се върнем в петък, когато той е изчезнал. Можеш ли да ми кажеш какво правихте, случи ли се нещо особено, докато Рогер беше тук — всичко, което си спомняш, колкото и обикновено и незначително да ти се струва?

Лиза не бързаше. Сдъвка храната и преглътна, преди да отговори. Погледът й беше спокоен.

— Вече го направих. С другия полицай.

— Да, но както казах, и аз трябва да го чуя. В колко часа дойде Рогер?

— Някъде след пет. Може би в пет и половина. — Лиза погледна майка си за помощ.

— Към пет и половина — каза Ан-Шарлот. — Улф и аз трябваше да ходим някъде в шест и тъкмо излизахме, когато Рогер пристигна.

Ваня кимна и си записа.

— И какво правихте, докато той беше тук?

— Бяхме в моята стая. Написахме си домашните за понеделник, след това си направихме чай и гледахме „Танцувай с мен“. Той си тръгна малко преди десет.

— Каза ли къде отива?

Лиза пак повдигна рамене.

— Вкъщи. Така каза. Искаше да знае кой е отпаднал от шоуто, а те съобщават това чак след новините и рекламите.

— И кой отпадна?

Ваня видя, че лъжицата спря по пътя си към устата на Лиза, пълна с кисело мляко и мюсли, но не за дълго. Колебанието беше почти незабележимо. Ваня питаше за дребни неща, за да наруши атмосферата на разпит. Въпросът обаче изненада Лиза. Момичето продължи да се храни.

— Не…

— Не говори с пълна уста — прекъсна я майка й и Лиза млъкна. Дъвчеше машинално, през цялото време втренчила поглед във Ваня. Време ли печелеше? Защо не отговори, преди да сложи лъжицата в устата си? Ваня чакаше, а Лиза дъвчеше и преглъщаше.

— Не знам. Не гледах след новините.

— Спомняш ли си какво танцуваха?

Изражението на Лиза помръкна. Неизвестно защо, въпросите я дразнеха. Ваня беше сигурна в това.

— Не знам как се наричаха танците. Не гледахме толкова внимателно. Бъбрехме, четяхме, слушахме музика и така нататък. Сменяхме каналите.

— Не виждам как съдържанието на едно телевизионно предаване може да има някакво значение, когато става въпрос да се открие убиецът на Рогер — намеси се Ан-Шарлот и остави чашата пред себе си с леко раздразнен трясък.

Ваня се обърна към нея и се усмихна.

— Няма значение. Само се опитвах да завържа разговор. — Тя погледна Лиза, като все още се усмихваше. Лиза не отвърна на усмивката й. Посрещна погледа й с непреклонно изражение на лицето. — Рогер спомена ли нещо да го тревожи?

— Не.

— Телефонни обаждания или съобщения, за които той не искаше да говори или които го разстройваха?

— Не.

— Държеше ли се по различен начин? Трудно ли му беше да се съсредоточи?

— Не.

— Не спомена ли, че ще се срещне с някого, когато си тръгна към… десет ли беше? Така ли каза?

Лиза погледна Ваня. Кого се опитваше да обърка полицайката? Много добре знаеше, че Лиза й каза, че Рогер си е тръгнал в десет. Проверяваше я, за да види дали няма си противоречи. Но нямаше шанс. Лиза беше добре подготвена.

— Да, тръгна си в десет, и не, каза, че се прибира у дома, за да види кой е отпаднал. — Лиза протегна ръка към кошничката и взе филия пълнозърнест хляб.

— Но тя вече ви разказа всичко това — пак се обади Ан-Шарлот. — Не разбирам защо трябва да отговаря на едни и същи въпроси отново и отново. Не й ли вярвате? — Гласът на майката прозвуча обидено, сякаш мисълта, че момиченцето й може да излъже, беше силно шокираща.

Ваня погледна Лиза. За майка й можеше и да е шокиращо, но тя знаеше, че момичето крие нещо. В онази нощ се беше случило нещо и Лиза нямаше намерение да й го каже. Поне не и в присъствието на майка си. Лиза си отряза сирене и сложи парчето върху хляба с бавни, пресилени движения, поглеждайки Ваня от време на време. Трябваше да бъде внимателна. Тази жена беше много по-прозорлива от полицая, с когото бе разговаряла в училищната столова. Трябваше да се придържа към версията, която беше репетирала. Да продължава да повтаря часовете. Нямаше да си спомня подробности за вечерта, ако я попитат. Не се беше случило нищо особено.

Рогер дойде.

Писаха домашно.

Пиха чай.

Гледаха телевизия.

Рогер си тръгна.

В края на краищата, от Лиза не се очакваше да помни подробностите от всяка обикновена, скучна петъчна вечер. Освен това тя беше в шок. Приятелят й беше убит. Ако беше по-добра в ридаенето, Лиза можеше да изцеди няколко сълзи и да накара майка си да сложи край на разговора.

— Разбира се, че й вярвам — спокойно отговори Ваня, — но Лиза е била последният човек, който е видял Рогер онази вечер. Трябва да изясним всички детайли. — Тя отмести назад стола си. — Но засега това е достатъчно. Ще отидем в училището и на работното ви място.

— Аз не работя. Само по няколко часа седмично общественополезен труд, доброволно.

Домакиня. Това обясняваше безупречно поддържания дом. Поне що се отнасяше до чистотата.

Ваня извади визитната си картичка и я плъзна към Лиза, като задържа пръста си върху нея достатъчно дълго, за да накара момичето да вдигне глава и да я погледне.

— Обади ми се, ако се сетиш за нещо, което не си споменала за онзи петък — рече Ваня и после се съсредоточи върху Ан-Шарлот. — Не ме изпращайте. Оставям ви да довършите закуската си.

После излезе от къщата, качи се в колата си и подкара към участъка. По пътя се замисли за убитото момче и осъзна нещо, което я накара да изпита тъга и в същото време горчивина.

Досега не беше срещнала никого, който да изглежда особено разстроен или опечален от смъртта на Рогер.

Фредрик мислеше, че всичко ще продължи десетина минути. Отива, казва на полицията, тръгва си. Той, разбира се, знаеше за изчезването на Рогер. Всички в училище говореха за това. Всъщност в училище „Рунебергс“ никога не бяха говорили за Рогер толкова много, колкото през последната седмица. Не му бяха обръщали такова голямо внимание. А вчера, след като го откриха, веднага извикаха консултанти и хора, на които изобщо не им пукаше за Рогер през краткото време, докато той беше ученик там, се извиниха от часовете, плачеха и седяха на групи, държейки се за ръце и споделяйки щастливи спомени с приглушени гласове.

Фредрик не познаваше Рогер и не скърбеше за него. Разминаваха се по коридорите. Познато лице, нищо повече. Честно казано, не беше мислил за Рогер, откакто той напусна „Рунебергс“ през есента. Сега обаче дойде екип на местната телевизионна станция и някои от момичетата, които не биха проронили нито дума на Рогер дори да беше последното момче на земята, запалиха свещи и сложиха цветя до една от футболните врати на игрището зад училището.

Може би това беше хубаво. Вероятно беше знак, че все още съществуват съпричастност и човешка добрата? Може би Фредрик беше циничен, задето вижда само фалш и хора, които използват трагичната случка, за да привлекат внимание към себе си. Да се възползват и да запълнят някакъв неопределен вакуум.

Да изживеят чувство за солидарност.

Да почувстват нещо.

Той си спомни образите, които беше видял в учебника по „Човек и общество“ от универсалния магазин „Нордиска Компаниет“ в Стокхолм, когато беше убита Ана Линд. Планина от цветя. Фредрик си спомняше, че се учуди тогава. Откъде се появява необходимостта да скърбим за някого, когото не познаваме? За хора, които дори не сме виждали? Това очевидно съществуваше. Вероятно нещо не беше наред с него, защото не беше в състояние да почувства и да сподели тази колективна скръб.

Той обаче прочете вестниците. В края на краищата, бяха изтръгнали сърцето на негов връстник и познат. Полицията искаше да чуе всеки, който беше видял Рогер след изчезването му в петък вечерта. Докато Рогер беше само изчезнал, Фредрик не виждаше смисъл да ходи в полицията, защото всъщност видя Рогер преди той да изчезне, но сега полицаите съобщиха, че се интересуват дали някой го е видял преди и след изчезването му. Фредрик отиде с велосипеда си до участъка преди училище и отвори вратите, като си мислеше, че разговорът няма да продължи много дълго.

Той каза на униформената жена зад рецепцията, че иска да говори с някого за Рогер Ериксон, но преди тя да има време да вдигне телефона, към него закуцука цивилен полицай, който носеше чаша кафе, и му каза да влезе.

Това беше — Фредрик погледна часовника на стената — преди двайсет минути. Той беше казал на куцащия полицай какво е дошъл да съобщи, дори повтори някои неща, спомена три пъти мястото и последния път трябваше да го отбележи на картата. Детективът изглеждаше доволен. Той затвори тефтерчето си и погледна Фредрик.

— Много ти благодаря, че дойде. Може ли да почакаш тук още малко?

Фредрик кимна и мъжът отиде някъде.

Фредрик огледа офисното помещение с отворен план, където десетина полицаи седяха зад бюра, отделени едно от друго с подвижни паравани, украсени тук-там с детски рисунки, семейни снимки, менюта с храна за вкъщи и свързани с работата материали. Чуваше се приглушена смесица от звуци — тракане на клавиатури, разговори, звън на телефони и бръмченето на копирна машина. Фредрик се зачуди как може някой да свърши нещо в такава среда, въпреки факта, че винаги пишеше домашните си със слушалките на айпода в ушите. Как е възможно да седиш срещу някого, който говори по телефона, и да не слушаш?

Детективът беше закуцукал към някаква врата, но преди да стигне до нея, към него се приближи жена. Русокоса, с костюм. На Фредрик му се стори, че куцащият детектив уморено се прегърби, когато жената отиде при него.

— Кой е този? — попита Хансер и кимна към момчето, което седеше и ги гледаше. Харалдсон проследи погледа й, въпреки че отлично знаеше кого има предвид тя.

— Името му е Фредрик Хамар и има информация за Рогер Ериксон. — Харалдсон вдигна тефтерчето си, сякаш да подчертае, че всичко е там. Хансер се постара да запази спокойствие.

— Щом е за Рогер Ериксон, защо не го разпитва „Риксморд“?

— Минавах покрай рецепцията, когато той дойде, и реших, че е добра идея първо аз да говоря с него. Да проверя дали информацията му е съществена. Няма смисъл Торкел да си губи времето с неща, които не допринасят за разследването.

Хансер въздъхна дълбоко. Предполагаше, че сигурно е трудно да се откажеш от ръководенето на случай. Както и да преценяваше обстоятелствата, в крайна сметка това показваше липса на увереност в Харалдсон. Фактът, че тя беше човекът, който взе решението, не правеше нещата по-малко деликатни. Хансер знаеше, че той е кандидатствал за нейната длъжност. Не беше необходима голяма психологическа проницателност, за да разбере какво мисли за нея Харалдсон. Всичко, което правеше той, през цялото време излъчваше ненавист и враждебност. Може би Хансер трябваше да се радва, че Харалдсон се е вкопчил в случая с маниакална упоритост. Да похвали очевидната му всеотдайност. Или може би той не беше разбрал, че вече не е активен участник в разследването. Хансер беше по-склонна да мисли второто.

— Решаването кое е съществено или не в това разследване вече не е твоя работа.

Харалдсон кимна по начин, който показваше, че само я чака да довърши изречението, за да я поправи. И тя едва започна да развива следващата си мисъл, когато той я прекъсна:

— Знам, че отговарят те, но много ясно казаха, че искат да работят съвместно с мен.

Хансер прокле дипломатичността на Торкел. Сега тя трябваше да играе ролята на лошото ченге. Не че това щеше да промени нещо в отношенията им, но все пак.

— Томас, „Риксморд“ поеха разследването и това означава, че ти вече не участваш в него по никакъв начин, освен ако изрично не те помолят да направиш нещо.

Ето, каза го.

Харалдсон се втренчи студено в нея. Знаеше какво си е наумила. Тъй като беше сметнала за необходимо веднага да се обади на „Риксморд“, с липсата си на опит и неумение да ръководи Хансер естествено не искаше никой от подчинените й да работи с тях. „Риксморд“ трябваше сами да решат случая. Да докажат на началниците й, че тя е взела правилното решение. Че полицията на Вестерос не е достатъчно компетентна.

— Може да попитаме Торкел. Той изрично каза, че ще работя съвместно с тях. Нещо повече, момчето има изключително интересна информация, която току-що се готвех да им предам. Предпочитам да продължим да се опитваме да решим случая, но ти искаш да обсъждаме кой на кого трябва да се подчинява и може би трябва да го направим. Зависи изцяло от теб.

Значи така смяташе да играе Харалдсон — да я представи като блюстител на параграфите, а той да бъде доброто ченге, което безкористно се интересува само от случая и решаването му. Чак сега Хансер осъзна, че Харалдсон може да е по-опасен опонент, отколкото беше подозирала.

Тя отстъпи встрани. Харалдсон се усмихна победоносно, тръгна, накуцвайки, и извика с познатия си тон:

— Били, имаш ли свободна минутка?

Ваня отвори тефтерчето си. Току-що се бе извинила, че накара Фредрик да повтори всичко, което вече бе казал. Беше ядосана. Искаше тя да е първата, която да разпитва свидетелите и всички, които имат връзка със случая. Съществуваше риск те несъзнателно да станат невнимателни втория път. Да пропуснат информация, защото мислят, че вече са я казали. Да преценят информацията и да решат, че не е интересна. Ваня осъзна, че за втори път човекът, с когото разговаря в това разследване, е загубил остротата на възприятията си, защото вече е разказал всичко на Харалдсон. Двама от двама. Ваня се зарече, че няма да има трети, и остави писалката си върху листа.

— Видял си Рогер Ериксон, така ли?

— Да, миналия петък.

— И си сигурен, че е бил той?

— Да, учихме заедно в училище „Викинга“, а после Рогер се премести в „Рунебергс“ в началото на последния срок.

— В един клас ли бяхте?

— Не, аз съм една година по-голям.

— И къде видя Рогер?

— На улица „Густавсборгсгатан“, до паркинга на гимназията. Знаете ли къде е?

— Ще разберем.

Били си записа. Когато говореше в множествено число в такива ситуации, Ваня имаше предвид него. Мястото щеше да бъде добавено на картата.

— В каква посока вървеше Рогер?

— Влизаше в града. Не знам коя е посоката.

— И това ще разберем.

Били отново си записа.

— В колко часа в петък го видя?

— Малко след девет.

Ваня спря за пръв път по време на разпита и недоверчиво погледна Фредрик. Неправилно ли беше разбрала? Тя отново погледна записките си.

— Девет часа вечерта?

— Малко след девет.

— И това е било миналия петък?

— Да.

— Сигурен ли си, че беше Рогер? И за часа?

— Да. Тренировката ми свърши в осем и половина и отивах в града. Щяхме да ходим на кино и си спомням, че погледнах часовника си и видях, че имам двайсет и пет минути. Филмът започваше в девет и половина.

Ваня онемя. Били знаеше защо. Той току-що беше завършил хронологията на изчезването на Рогер на бялата дъска в кабинета им. Рогер беше излязъл от дома на приятелката си в десет. Според същата тази приятелка той не беше напускал стаята й — още по-малко къщата — цялата вечер. Тогава какво беше правил на „Густавсборгсгатан“ час по-рано? Ваня си мислеше абсолютно същото. Оказваше се, че Лиза лъже. Точно както беше предположила. Момчето, което седеше срещу нея, изглеждаше сериозно и зряло въпреки факта, че беше сравнително младо. Нищо в поведението му не загатваше, че е дошло за внимание, заради тръпката или защото е патологичен лъжец.

— Добре, видял си Рогер. Защо го забеляза? В девет вечерта в петък сигурно е имало много хора наоколо.

— Забелязах го, защото вървеше сам и около него обикаляше един мотопед, сякаш искаше да издевателства над него, ако разбирате какво искам да кажа.

Ваня и Били се наведоха напред. Въпросът с часа беше важен, но засега информацията, която бяха получили, беше свързана само с движенията на жертвата във вечерта, преди да изчезне. Сега изведнъж в картината се появяваше и друг — някой, който е закачал Рогер. Нещата ставаха интересни. Ваня отново се зарече да не научава втора информацията.

— Мотопед? — попита Били. Тя не само му бе позволила да поеме разпита, но и се зарадва.

— Да.

— Спомняш ли си нещо за него? Например цветът?

— Да, но знам…

— Какъв цвят беше? — прекъсна го Били. Това беше неговата област.

— Червен, но знам…

— Знаеш ли каква марка беше? — отново го прекъсна Били, нетърпелив да сглоби парчетата от ребуса. — Какъв мотопед беше? Спомняш ли си дали имаше регистрационни номера?

— Да… Не, не си спомням. — Фредрик се обърна към Ваня. — Но знам на кого е. Знам кой го караше. Лео Лундин.

Ваня и Били се спогледаха. Ваня стана нетърпеливо.

— Почакай тук. Трябва да доведа шефа.