Човекът, който не беше убиец

21.

Сия Едлунд не беше имала куче много отдавна. Не се смяташе за любителка на кучетата. Но на рождения й ден преди две години Родолфо бе дошъл с очарователно кученце с къдрава козина. Женски кокер шпаньол. Родолфо каза, че е същото като в „Лейди и Скитника“, и се усмихна широко. Очите му заблестяха. Беше й невъзможно да откаже, особено щом Родолфо, долавяйки инстинктивното й колебание, предано обеща, че ще й помага.

— Кучето няма да бъде само твое. Ще бъде наше. Обещавам. Нашето бебче…

Нещата обаче не се развиха точно така. Шест месеца по-късно, когато очите на Родолфо заблестяваха все по-рядко и посещенията му ставаха все по-редки, Сия разбра, че ще трябва сама да се грижи за кучето. Нищо че беше кръстено на бабата на Родолфо, Лусия Алмира, жена в Чили, която Сия не беше виждала. Тя и Родолфо смятаха да й отидат на гости веднага щом съберат достатъчно пари.

И това не се случи. Сега Сия делеше леглото си с животно, кръстено на чилийска баба, с която никога нямаше да се запознае.

Въпросите от практическо естество веднага се превърнаха в главния й проблем. Сия работеше дълго и на различни смени като медицинска сестра и в резултат на това пострадаха разходките на Алмира. Обикновено я извеждаше за малко близо до мястото, където живееха. Понякога я разхождаше посред нощ или следобед на другия ден, в зависимост от дежурствата си. Днес обаче имаше свободен ден и реши да се възползва от възможността и да отидат на дълга разходка. И на двете щеше да им се отрази добре. Те тръгнаха по пътеката за футболното игрище, която минаваше покрай гората и осветената алея за бягане.

Когато стигнаха до безлюдното футболно игрище, Сия разкопча каишката на Алмира и кучето хукна към храстите и елите, като лаеше развълнувано. Сия виждаше опашката му да се размахва тук-там в ниските преплетени шубраци. Тя се усмихна. За пръв път се почувства добра стопанка на куче.

Алмира доприпка при нея. Никога не се отделяше от Сия за дълго. Винаги искаше да знае точно къде е стопанката й. Виждаше я и отново побягваше. И после пак се връщаше и изтърчаваше. Сия се намръщи, когато видя кучето, което изскочи от храстите. Около носа и устата му имаше нещо. Повика я и Алмира изтича при нея. Сия се вцепени. Приличаше на кръв. Кучето обаче беше весело и щастливо. Кръвта не беше негова. Сия избегна влажните целувки на Алмира и й сложи каишката.

— Какво си намерила? Покажи ми.

Само след петнайсетина минути на Себастиан му дотегна да гледа монитора, търсейки автомобили „Волво“ с тъмен цвят. Струваше му се, че това е класическа илюстрация на безсмислие. Били се беше опитал да обясни какво ще правят. Тъй като знаели кога е потеглила колата, в която се е качил Рогер, те можели да изчислят приблизително къде… Дрън-дрън… В зависимост от посоката, в която се е отправила… Дрън-дрън… Себастиан изключи. Той погледна Били, който седеше недалеч от него с няколко списъка с адреси, които току-що беше получил от канцеларията на директора на гимназия „Палмльовска“ Не изглеждаше отегчен, а напротив, мрачен и решителен. Той също погледна Себастиан, който седеше абсолютно неподвижно.

— Не работи ли нещо?

— Не, не всичко работи идеално. Напредваш ли?

Били му се усмихна.

— Току-що започнах. Продължавай. Има много камери, повярвай ми.

И отново се залови със списъците. Себастиан се обърна към екрана и въздъхна. Ситуацията му напомни за времето преди трийсет години, когато беше асистент на професор Ерландер. Тогава трябваше да съпостави резултатите от няколко хиляди въпросника, плати на няколко студенти да свършат работата вместо него и отиде на бар. Сега обаче беше малко по-сложно.

— Стигна ли донякъде с името, което ти дадох? Ана Ериксон?

— Съжалявам, трябваше да свърша някои други неща, но не съм забравил.

— Не се притеснявай. Само се питах.

Себастиан видя, че Били го гледа с насърчително изражение, подканвайки го да продължи със задачата. Май трябваше да свърши нещо. Не можеше да се измъкне на този ранен етап. Той натисна F5, както му беше показал Били, и уморено погледна поредната безлична, тъпа задна улица някъде във Вестерос. Обаждането, което последва, го спаси да не умре от скука.

Те отидоха на футболното игрище с две коли, Ваня и Урсула в едната и Торкел и Себастиан в другата. Торкел имаше чувството, че отново е ученик, включен в някакъв вариант на вечната битка момчета срещу момичета. Той беше запазил пълно безразличие, когато Урсула остана след съвещанието, за да навакса с развитието на случая през последните няколко часа, но тя пак не му обърна внимание, докато вървяха към паркинга, и се отправи към колата си, без да пророни нито дума.

На мястото вече имаше две патрулни коли. Когато пристигнаха, посрещна ги униформен полицай и ги поведе по чакълената зона. Изглеждаше напрегнат и благодарен, че са дошли.

— Намерена е кръв. Много кръв.

— Кой я е намерил? — поиска да знае Урсула. Засега откритието беше в нейната област и следователно тя трябваше да задава въпросите.

— Жена на име Сия Едлунд, която разхождала кучето си. Тя е ей там.

Те прекосиха футболното игрище и последваха униформения си колега в гората. След съвсем кратко разстояние теренът стана стръмен и Ваня забеляза, че когато се спуснеш долу, вече не се виждаш от футболното игрище.

Пътеката зави наляво и скоро доведе до малка поляна. Там чакаха двама души — полицай, който ограждаше с лента голям правоъгълен район, и жена на около двайсет и пет години, която стоеше по-настрана, с кокер шпаньол.

— Това е жената, която е открила кръвта. Не я разпитвахме много, както настояхте.

— Бих искала първо да видя кръвта — каза Урсула, когато стигна до полянката.

Полицаят посочи място на няколко метра от пътеката.

— Може да я видите оттук.

Урсула спря и направи знак на другите да останат по местата си. Пред нея имаше пожълтяла трева от миналата година, натежала и полегнала на земята. Отдолу растяха свежи зелени стръкове, но бяха по-къси и придаваха зеленикав оттенък в морето от бледожълто. В оскъдната палитра обаче се открояваха петна засъхнала тъмночервена кръв, а в средата на разпръснатите петна Урсула съзря голяма локва съсирена кръв.

— Прилича на кланица — не се въздържа да отбележи полицаят, който опъваше лентата около мястото.

— Може би наистина е така — сухо каза Урсула, тръгна предпазливо напред и клекна пред локвата. Повечето кръв беше засъхнала, но на земята имаше няколко вдлъбнатини, които приличаха на отпечатъци от стъпки, пълни с желирано червено вещество. Въобразяваше ли си Урсула, или във въздуха се разнасяше силен мирис на желязо? Тя кимна на другите. — Искам да направя бърз анализ на кръвта, за да не губим време за някоя клета сърна, която е изгубила живота си. Ще ми отнеме няколко минути. — Отвори бялата си чанта и се залови за работа.

Торкел и Себастиан отидоха при жената с кучето. Тя имаше такъв вид, сякаш отдавна чакаше някой да дойде и да чу историята й.

— Алмира намери кръвта. Мисля, че може да е изпила малко…

Лена влезе в апартамента си, затвори вратата и веднага я завладя напрежение. Тя се свлече на пода в коридора. Не можеше да направи и една крачка повече. По-лесно беше да поддържа маската, когато се разхождаше навън, сред други хора. С изпънати назад рамене, поглед, вперен право напред, върви, без да спира. Преструва се. Вкъщи беше по-трудно. Невъзможно. Докато седеше в средата на пода сред обувки и найлонови торбички, забеляза стара училищна снимка на Рогер. Беше я сложила там преди години. Първата снимка, когато той беше започнал училище.

Той беше облечен с риза с къси ръкави и се усмихваше на обектива. Липсваха му два зъба. Лена отдавна не беше виждала тази снимка. Беше я окачила, когато се нанесоха в апартамента, но я беше сложила твърде близо до закачалката и фотографията беше скрита под якета и зимни дрехи. Докато растеше, Рогер придобиваше все повече връхни дрехи, които ставаха все по-големи, и преди две години Лена забрави за снимката. Беше чудесно, че я откри сега. Забравена и скрита под всичките тези палта и якета от години. Вече нямаше да има купища дрехи, които да крият образа на Рогер. Той щеше да стои там и да се усмихва, докато Лена е жива. Безмълвен. Никога нямаше да остарее. С изражение, изпълнено с жизненост.

На вратата се позвъни. Лена не реагира. Светът можеше да почака. Тези моменти бяха важни.

Когато човекът влезе, тя осъзна, че е забравила да заключи. Погледна го. Онова, което й се стори най-странно, не беше фактът, че той стои там в апартамента й. Дори отчаянието в очите му не беше съвсем изненадващо. Не, тя се разтрепери от прозрението си, че току-що се бе взирала в усмихнатото лице на седемгодишния си син, а сега гледаше човека, отнел живота му.

Харалдсон закъсня. Изобщо не му беше присъщо да се успива. Той обвини виното и Йени. Виното го беше накарало да спи по-дълбоко от обикновено, без да сънува. А Йени го бе събудила, преди да тръгне за болницата. Той беше нагласил будилника, но сигурно неволно го бе изключил. Нямаше спомен да го е чул да звъни. Събудил се беше след девет и половина. Отначало си помисли направо да се облече и да хукне на работа, но утрото някак мина като на забавен каданс. Докато се изкъпе, закуси и облече, отлетя един час. Той реши да отиде пеша до участъка и пристигна точно в единайсет.

Раджан беше изпълнил молбата му. На бюрото му имаше папка, когато Харалдсон седна там с чаша кафе. Той я разтвори нетърпеливо. Вътре имаше три сбито изписани листа. Харалдсон се облегна назад на стола си с кафето в едната ръка и разпечатката в другата и съсредоточено започна да чете.

След четирийсет и пет минути той беше прочел разпита на Линда Бекман три пъти. Остави папката настрана и се обърна към компютъра. Въведе данните на Аксел Юхансон и започна да преглежда резултатите. Добрият стар господин Юхансон се беше местил много насам-натам и очевидно беше познайник на полицията във всеки град, където беше живял.

Харалдсон прочете докладите. Умео, Солефтео, Йевле, Хелсингбори и няколко дребни провинения във Вестерос. Нарушение на обществения ред, кражби, сексуален тормоз… Харалдсон изведнъж спря и се върна назад. Сексуален тормоз и в Солефтео. Аксел не беше осъждан за нищо, но му бяха предявявали обвинения. И двете предварителни следствия бяха прекратени поради липса на доказателства. Харалдсон продължи нататък. Аксел! Юхансон фигурираше в случай с изнасилване в Умео. Преди единайсет години. Той беше присъствал на купон, на който било жестоко изнасилено момиче, когато излязло да пуши. Бяха разпитали всички от купона. Никой не беше обвинен. Случаят оставаше нерешен.

Харалдсон си спомни една мисъл от вчера.

Бягат виновните.

Той се опита да развие мисълта и взе документа, който Раджан беше копирал. Кратка бележка. Аксел Юхансон обичал да доминира в леглото.

Бягат виновните.

Шансовете за успех не бяха големи. Но като имаше предвид, че стремглаво се приближава към резервната скамейка, Харалдсон можеше да рискува. Той изправи рамене и плъзна пръсти по клавиатурата. Първо провери кога Аксел Юхансон е живял в Умео, а после потърси неразкритите престъпления от същия период. Бяха много. Харалдсон изключи онези, които нямаха сексуален характер. Останаха по-малко, но пак бяха доста. Той продължи, конкретизирайки търсенето. Първо, изнасилвания. Пак ужасяващо голям брой. После жени, които са били нападнати и изнасилени. Далеч по-малко. Въпреки всичко това престъпление беше необичайно. В повечето случаи на изнасилване жертвата и извършителят се познаваха, макар и понякога само от няколко часа. В периода, през който Аксел Юхансон беше живял в Умео, имаше пет случая с нападнати и изнасилени жени. Три с абсолютно еднакъв метод на действие.

Жени, които бяха сами на уединени места. Сами, макар и не съвсем изолирани. Наблизо имало хора. Може би фактът, че чуват други хора, е вдъхвал фалшиво чувство за сигурност на жените. Те се бяха чувствали достатъчно смели, за да отидат малко по-навътре в тъмната градина, за да изпушат една цигара, защото са чували веселбата на купона през отворените прозорци. Или са минали напряко през парка, защото са чували разговори на автобусната спирка зад храстите. Илюзия за сигурност, както се оказало. Мъжът в трите идентични случая се приближавал към жените в гръб и ги повалял. Притискал лицата им към земята, за да не могат да викат, и после прониквал в тях отзад. И трите жертви бяха на мнение, че нападателят е силен мъж. След това изчезвал. Несъмнено бързо и незабележимо се смесвал с хората наблизо. Тръгвал по улиците на града като обикновен човек. Жертвите дори не го бяха видели. Никакво описание, никакви свидетели.

Харалдсон повтори същата процедура, този път в Солефтео. Първо провери кога Аксел Юхансон е живял там, и после разгледа неразкритите сексуални престъпления. Имаше две изнасилвания, почти еднакви с тези в Умео. Уединени, но не съвсем изолирани места. Нападения в гръб. Лицето на жената притиснато в земята. Никакво описание. Никакви свидетели.

Харалдсон се облегна назад на стола, дишайки тежко. Чувстваше, че е попаднал на нещо голямо. Щеше да отмъсти. С лихва. Сериен изнасилван. Може би дори по-лош от Никлас Линдгрен, известен като Хагаманен3. И Харалдсон го беше открил. Той отново си представи речта на комисаря на полицията.

Рогер Ериксон и онзи психолог бяха едно, но това беше голямо нещо, случай, върху който можеш да изградиш кариера. С треперещи ръце Харалдсон продължи да щрака с компютърната мишка и да проверява информацията. Йевле. Едно изнасилване, докладвано по време на относително краткия период, през който Юхансон беше живял там. Същият метод на действие.

Нищо през годините, които беше прекарал в Хелсингбори.

Харалдсон спря. Сякаш беше тичал навън и бе увеличил скоростта, а после изведнъж се бе заковал на място. Странно, но изпита разочарование. Разбира се, трябваше да се радва, че нито една жена не е изстрадала ужасяващата травма на изнасилването, но това разби теориите му. А беше толкова близо до намирането на определено потвърждение на тези теории. Той провери отново. Същият потискащ резултат. Аксел Юхансон беше живял в Хелсингбори повече от две години, но през това време нямаше нито едно нападение, което да съответства на схемата.

Харалдсон се облегна назад и изпи кафето си, което беше изстинало. Обмисли нещата. Не беше задължително това да означава нещо. Може би за престъпленията не беше съобщено. Не всички сексуални нападения се съобщаваха на полицията. Съвсем не. Вярно, повечето изнасилвания, включващи жестоки атаки, се докладваха, но нямаше гаранции.

Всъщност Хелсингбори не му трябваше. В почти всички нападения преди това беше събрана ДНК.

Но беше дразнещо.

Разваляше симетрията.

Беше като рисунка „свържи точките“, където липсваха няколко точки. Виждаш какво представлява картината, но погледът ти постоянно е привлечен към онези дразнещи места, където линиите не са завършени. Досадно. Освен това Харалдсон беше убеден, че Аксел Юхансон не е спрял. Не и за повече от две години. Не и щом се е измъквал безнаказано толкова дълго време.

Той стана и отиде в стаята за персонала да си вземе още едно кафе. Чувстваше се бавен и замаян, когато дойде на работа, всъщност малко махмурлия, но усещането бързо беше изчезнало, заменено с развълнувано, трепетно очакване, каквото изпитваше, когато беше малък и чакаше Дядо Коледа. Оставаше само Хелсингбори.

Харалдсон се върна при компютъра на бюрото си и влезе в архива на полицейския участък. Знаеше какво търси. И ето го — две изнасилвания, които съвпадаха с метода на действие на Аксел Юхансон. И двете бяха станали, след като той се беше преместил във Вестерос.

Оставаше само Хелсингбори.

Сега Харалдсон имаше ясна представа. Виждаше всичко, но въпреки това искаше да свърже онези последни точки. Двамата с Йени веднъж бяха ходили в Хелсингбори. В края на деветдесетте години. Преди да бъде построен мостът. На почивка в Сконе с пътуване до Дания. В онези дни фериботите сновяха като совалки напред-назад. Доколкото си спомняше Харалдсон, пътуването продължи само десетина минути. Друг град, друга страна. Само на десет минути. Той намери номера на полицията в Хелсингьор, от другата страна на протока. Обясни какво разследва и му казаха друг номер. Позвъни отново, разбраха го погрешно, но накрая се свърза с жена на име Шарлот, която му помогна. Датският на Харалдсон беше много беден и след няколко минути перифразиране и повтаряне те преминаха на английски.

Харалдсон знаеше периода от време.

Знаеше и метода на действие.

Не би трябвало да отнеме много време.

И наистина стана така. Полицията в Хелсингьор имаше два неразкрити случая на изнасилване с жестоки нападения от този период. Харалдсон потисна желанието си да изкрещи победоносно. Случаят беше международен.

И решен.

Сега трябваше само да намери Аксел Юхансон. Първо обаче щеше да отиде при Хансер.

Хансер едва го погледна, когато Харалдсон почука на отворената врата и влезе в кабинета й.

— Как е кракът ти?

— Добре, благодаря.

Той нямаше намерение да играе играта й. Нямаше да й позволи да го провокира. Или да го уплаши. Можеше да й позволи да запази надмощието си само още няколко секунди. Скоро тя щеше да признае, че Харалдсон е добър детектив въпреки малката му грешка. Много по-добър от нея.

— Ти ми каза да не припарвам до разследването за Рогер Ериксон.

— Така е. И искрено се надявам, че не си го направил.

— И да, и не. — Харалдсон внимателно премери думите си. Искаше да се възползва максимално от момента. Нямаше да разкрие всичко наведнъж. Искаше да наблюдава всяка стъпка по пътя, докато Хансер се придвижва от неприязън и недоверие към неволно възхищение. — Проучих Аксел Юхансон.

Хансер не реагира и остана съсредоточена върху книжата пред себе си. Харалдсон пристъпи крачка напред и понижи тон. Заговори напрегнато, твърдо решен да възбуди интереса й:

— Имах чувството, че в него има нещо. Нещо друго освен връзката с Рогер. Чувство… Наречи го интуиция, ако искаш.

— Ммм.

Тя се преструваше, че не се интересува. Може би щеше да отнеме повече време, но скоро щеше да бъде принудена да реагира.

— Оказа се, че съм прав. Той е изнасилван. Сериен изнасилван.

Хансер вдигна глава с изражение, което можеше да се изтълкува само като пълна липса на интерес.

— Сериозно?

Тя не му вярваше. Не искаше да му повярва. Скоро обаче нямаше да има друг избор. Харалдсон се приближи до бюрото й и сложи пред нея кратък отчет на целодневната си работа. Градове, дата, премествания, жертви.

— Открих връзка, която показва, че той е извършил изнасилвания в Умео, Солефтео, Йевле, Хелсингбори и тук във Вестерос през последните дванайсет години.

Хансер хвърли бегъл поглед на списъка и после за пръв път насочи цялото си внимание към Харалдсон.

— Шегуваш ли се?

— Какво? Не. Разбира се, ще ни трябва проба от неговата ДНК, но знам, че съм прав.

— Целият участък знае, че си прав.

— Какво? Как така? Още не знам къде е Аксел Юхансон, но…

— Аз пък знам — прекъсна го Хансер.

Харалдсон се стъписа. Разговорът беше приел абсолютно неочакван обрат. Какво искаше да каже Хансер?

— Така ли?

— Аксел Юхансон е в трета стая. Твоят колега Раджан го арестува тази сутрин.

Харалдсон чу думите, които тя изрече, но не беше в състояние да обработи информацията. Само стоеше там, отворил широко уста.

Урсула беше решила да загърби провала от предишния ден и да се съсредоточи върху онова, в което наистина я биваше — да разследва местопрестъпление. Елементарният й тест бързо беше дал резултата, който тя очакваше, и установи без никакви съмнение, че са открили човешка кръв. Това засили още повече концентрацията й. И сега обикаляше наоколо, за да добие представа за мястото.

Не бързаше.

На този етап трябваше да си създаде обща представа, да се запознае с по-голямата картина и после да се съсредоточи върху детайлите. Да започне да анализира уликите и да разработи най-вероятния сценарий.

Урсула усещаше, че Торкел я гледа, но това не я изнервяше. Знаеше, че той й се възхищава. Това беше нейният момент, не неговият. Другите наблюдаваха от разстояние, докато тя бавно обикаляше ограденото място и внимаваше да не компрометира някое веществено доказателство. След десет дълги минути се върна при останалите. Беше готова.

— Трудно е да се коментира количеството кръв. Попила е в земята и гарги и други животни вероятно са ровили в нея, но определено е от човек и е много. И вижте това.

Тя отиде до единия край на полицейската лента и посочи меката почва. Ваня, която винаги беше най-бдителна от всички, предпазливо се приближи и клекна, за да види по-добре.

— Следи от автомобилни гуми.

— Вероятно „Пирели Р7“ Познавам зигзагообразната ивица по средата. Тук е била спряла кола. Дошла е оттам. — Урсула посочи следите в тревата, водещи към тясна изровена горска пътека, и се усмихна на другите с победоносно изражение. — Бих казала, че това е местопрестъпление. От лабораторията ще трябва да потвърдят, че кръвта е на Рогер, но не очаквам във Вестерос да има много хора, които са загубили няколко литра кръв в последно време. — Тя млъкна, за да постигне драматичен ефект, и огледа поляната. — Но Рогер не е бил убит тук.

— Нали каза, че това е местопрестъплението? — започна Торкел.

— Казах, че е местопрестъпление, но не на убийство. Той е бил довлечен тук. Вижте.

Урсула внимателно поведе останалите по пътеката обратно към футболното игрище, покрай полицейската лента и нататък.

— Опитайте се да вървите встрани от пътеката. И без това вече стъпвахме по нея.

Те продължиха мълчаливо и скоро видяха какво е открила Урсула. Ясни следи от кръв в бледожълтата трева.

Торкел направи знак на униформения полицай да се приближи.

— Трябва да разширим отцепения район.

Урсула не обърна внимание и продължи да върви покрай храстите и ниската растителност, нагоре по склона и към игрището.

— Някой го е влачил оттам. — Тя посочи игрището и когато се вгледаха внимателно, останалите видяха едва забележими следи в сивия чакъл около края. Следи, каквито може да бъдат оставени само от две пети. Всички застанаха неподвижно, завладени от сериозността на момента. Вече бяха близо. Имаше някаква магия в начина, по който едно обикновено, незабележително място може да се зареди със значение само защото го виждаха през очите на Урсула. Малките, почти невидими петна се превърнаха в кръв, счупените вейки оформиха контури на мъртво тяло и мръсният чакъл вече не беше само камъчета, а мястото, където беше угаснал животът на едно младо момче.

Тръгнаха по-бавно. Нямаха търпение да продължат, но предпазливо. Главната им грижа беше да не унищожат доказателства, но искаха и да задържат онази осветляваща, освобождаваща магия.

Торкел извади телефона си и се обади на Хансер. Трябваха му още хора. Районът за претърсване трябваше да бъде разширен значително. Точно когато Хансер отговори, те стигнаха до мястото, където почти невидимите следи свършваха и бяха заменени с тъмно овално петно, което можеше да означава само едно. Стояха на мястото, където беше умряло едно шестнайсетгодишно момче. Там, където беше започнало и свършило всичко.

Торкел осъзна, че шепне, докато обяснява на Хансер къде са.

Себастиан се огледа наоколо. Откритието беше важно. Не само няколко произволно разпръснати улики, а цяло събитие. Сега трябваше да предприемат следващата стъпка. Следите от влачене и кръв бяха едно, но трябваше да изтълкуват значението и да проникнат в мислите на убиеца. Местопрестъплението беше един от най-важните елементи в разследването на убийство. Знаеха доста за последното пътуване на Рогер. Но какво им говореше местопрестъплението за убиеца?

— Това е странно място да застреляш някого. Насред футболно игрище — отбеляза той и Урсула кимна.

— Особено когато ей там има жилищни блокове. — Тя посочи трите огромни сиви сгради на хълма недалеч.

— Това подкрепя теорията, че убийството не е било планирано. — Себастиан отстъпи няколко крачки встрани от тъмното петно, нетърпелив да обсъди вероятностите. — Рогер е застрелян тук. Щом той умира, убиецът осъзнава, че трябва да извади куршума, и за да го направи, избира по-уединено място. Спира се на най-близкото. Този избор не ни говори нищо.

Другите кимнаха.

— Знаем, че Рогер е бил застрелян в гърба, нали? В такъв случай, има две вероятности. Или Рогер е знаел, че е в опасност, и е бягал от нея, или е бил застрелян, без да има представа, че съществува заплаха.

— Мисля, че е знаел — убедено заяви Урсула. — Определено. Бягал е.

— Съгласна съм — подкрепи я Ваня.

— Защо мислиш така? — попита Торкел.

— Виж местопрестъплението — обясни Урсула. — Намираме се в единия край на игрището. Ако аз се чувствам заплашена, ще побягна към гората. Особено ако някой е насочил огнестрелно оръжие към мен.

Торкел се озърна наоколо. Урсула беше права. Пред тях се ширеше правоъгълното футболно игрище. Покрай едната от дългите му страни имаше открит паркинг, висока ограда, шосе на десетина метра зад нея и нива отвъд. Жилищните блокове бяха отсреща, покрай другата дълга страна. До късите страни на игрището имаше клуб в единия край и гората в другия. Беше логично, че гората предлага най-добра защита, ако трябва бързо да вземеш решение. Разбира се, можеше да се каже, че Рогер щеше да бъде в безопасност и сред жилищните блокове, но те бяха на хълм и приличаха по-скоро на непробиваема крепост, отколкото на добро скривалище. Освен това нагоре по склон се бяга бавно.

Себастиан, който мълчаливо оглеждаше местността, дискретно вдигна ръка.

— Позволете ми да предложа друга теория.

— Каква изненада — театрално прошепна Ваня.

Той се престори, че не я е чул.

— Съгласен съм с Урсула и Ваня. Ако Рогер е видял заплахата. В такъв случай съм сигурен, че той би побягнал към гората. Но не виждам как би го направил. — Себастиан млъкна за момент. Беше привлякъл вниманието на всички. — Ние предполагаме, че Рогер е дошъл тук с копа. Паркингът е там. — Той посочи клуба и паркинга, където сега имаше няколко полицейски коли.

Пристигнаха и цивилни коли. От тях слязоха хора, които веднага бяха спрени от полицията. Представителите на медиите си бяха проправили път до местопрестъплението.

— Дали Рогер би дошъл чак дотук с някой, който е носел огнестрелно оръжие? — продължи Себастиан.

— Но в гората също имаше следи от автомобилни гуми — възрази Урсула.

— Искаш да кажеш, че той не е влизал в гората, а е излизал? — зачуди се Торкел.

— Възможно е — отвърна Урсула.

— Възможно, но малко вероятно. — Себастиан поклати глава. — Това е недостъпно, отдалечено и уединено място. Защо някой ще дойде с кола тук и ще спре, освен ако не иска да нарани Рогер? Съгласни сме, че не е било така, нали?

Останалите кимнаха. Себастиан размаха ръка.

— Погледнете това място. Уединено е. Хубаво място, където тайно да изхвърлиш някого, и не сме много близо до дома на Рогер.

— Да, така мисля. Той е живял някъде зад онези сгради. — Ваня посочи жилищните блокове. — Може би на осемстотин метра.

— Тогава това е удобен пряк път, не мислите ли? — попита Себастиан.

Другите отново кимнаха. Торкел го погледна, почеса се по лицето и осъзна, че е забравил да се избръсне сутринта.

— Смяташ, че някой е докарал дотук Рогер и…

Всички приковаха очи в Себастиан. Точно както той искаше.

— Лиза каза, че Рогер е щял да се среща с някого. Шофьорът, който в близко бъдеще ще стане убиец, чака в колата и натиска за секунда клаксона, когато вижда, че Рогер се задава от отсрещната страна на пътя. Рогер пресича улицата и след разговор през смъкнатото странично стъкло се качва във волвото, което потегля. Докато пътуват, те се скарват. Не могат да се споразумеят. Шофьорът се отправя към паркинга до футболното игрище, спира и Рогер слиза. Вероятно не е преценил добре ситуацията и е сигурен в победата си. Вероятно мисли, че срещата е била неприятна, и бързо тръгва през игрището към дома си. Във всеки случай, той не може да си представи какво се случва зад гърба му. Шофьорът обмисля положението. Не вижда изход. Или по-скоро вижда само един изход. Бързо взима решение, слиза от колата, отваря багажника и изважда оръжие. Рогер върви по футболното игрище, без да съзнава, че някой от паркинга се е прицелил в гърба му. Разстоянието не е много голямо. Особено ако си свикнал да стреляш, докато ходиш на лов или тренираш спортна стрелба. Шофьорът стреля. Рогер пада на земята. Шофьорът, разбира се, знае, че е възможно куршумът да бъде проследен. Той източва при Рогер и го завлича в гората, за да го скрие. Хуква обратно, докарва колата, изважда куршума, нанася множество прободни рани с нож на тялото, качва го в колата и закарва трупа на мястото, където го е изхвърлил.

Себастиан млъкна. От време на време по пътя минаваше по някоя кола. В гората пееше самотна птичка. Торкел наруши мълчанието:

— Ти спомена за спортна стрелба. Все още ли мислиш, че е директорът на гимназията?

— Това е само теория. А сега ще ви оставя да продължите с огледа без мен. — Себастиан тръгна към жилищния комплекс.

— Къде отиваш? — попита Торкел.

— Искам да говоря с Лена Ериксон и да разбера дали Рогер е използвал този пряк път. Ако е минавал оттам, това ще подкрепи теорията ми и ще увеличи вероятността някой да е виждал него и колата и друг път.

Другите кимнаха. Себастиан спря, обърна се и размаха ръка в подканващ жест.

— Някой иска ли да дойде с мен?

Никой не прояви желание.

Той бързо намери тясната отъпкана пътека, водеща към хълма, където се издигаше сивият жилищен комплекс. Пътеката скоро се вля в павиран път, лъкатушещ нагоре между сградите. Себастиан беше сигурен, че апартаментите са строени, когато още е бил ученик в гимназия „Палмльовска“, но никога не беше ходил в този квартал. Те бяха в лошата част на града, пък и като типични представители на средната класа, родителите му изпитваха отвращение към апартаменти под наем. Хората от тяхното обкръжение живееха вкъщи.

Той видя, че на футболното игрище долу пристигат още полицейски коли. Знаеше, че ще стоят дълго там. Себастиан изпитваше смесени чувства към техническата страна на полицейската работа. Той знаеше колко е важна в интелектуално отношение, защото осигуряваше твърди доказателства, които обикновено бяха решаващи в съда и водеха до повече осъдителни присъди, отколкото неговата специалност. Доказателствата, които представяше той — ако можеше да се нарекат доказателства — бяха много по-меки и можеше да се поставят под съмнение, да бъдат изопачени и оспорени, особено от някой ловък адвокат. Неговите доказателства бяха по-скоро поредица от работни хипотези и теории за тъмните импулси, които мотивират хората, по-полезни по време на предварителното разследване, отколкото на ярката светлина в съдебната зала. За Себастиан обаче веществените доказателства не бяха най-важното нещо. Той не се ръководеше от желание да допринесе за осъдителна присъда. Целта му беше да проникне в мислите на извършителя. Наградата му беше да предвиди следващия ход на престъпника.

Някога Себастиан мислеше и копнееше само за това и сега осъзна колко много му е липсвало. През последните няколко дни той отново изпита това чувство, въпреки че не работеше на пълни обороти. Не можеше да се съсредоточи напълно. За секунда забрави мъката и нестихващата болка. Спря, размишлявайки върху тази мисъл. Можеше ли да се върне?

Да намери мотивация.

Вманиачаването.

Да смени фокуса.

Не, разбира се. Кого се опитваше да заблуди? Никога нямаше да бъде като преди.

Никога.

Сънищата щяха да се погрижат за това.

Себастиан отвори стъклените врати, водещи в сградата с апартамента на Лена. В Стокхолм щеше да има електронно устройство, изискващо код за влизане, но тук можеше да влезеш безпрепятствено. Себастиан не си спомняше на кой етаж живее Лена. Таблото със звънците го информира, че тя е на третия етаж. Той започна да изкачва стъпалата. Тежките му стъпки отекваха по потискащото мръснобяло стълбище. Себастиан стигна до площадката на третия етаж и спря. Странно. Вратата на апартамента на Лена Ериксон беше отворена. Той пристъпи напред. Натисна звънеца и в същото време предпазливо бутна с крак вратата и извика:

— Здравейте. Има ли някого тук?

Не получи отговор. Вратата се отвори широко и Себастиан видя тесния коридор. На пода имаше обувки и кафяво шкафче с чекмеджета, върху което беше натрупана поща.

— Здравейте. Има ли някого тук? — повтори той и влезе.

Вратата вляво беше на банята, а право напред се намираше дневната с мебели от ИКЕА. Апартаментът вонеше на цигарен дим. Щорите бяха спуснати, лампите угасени и вътре беше тъмно.

Себастиан отиде в дневната и забеляза съборен стол и парчета от счупен порцеланов съд на пода. Той спря. Безпокойството му се засили. Тук се беше случило нещо. Изведнъж тишината в апартамента му се стори зловеща. Себастиан бързо се отправи към кухнята. И тогава видя Лена. Тя лежеше върху линолеума на пода. Краката й бяха боси и петите бяха обърнати към него. Единият крак под другия. Масата в кухнята беше преобърната.

Себастиан се втурна към Лена и се наведе над нея. Видя кръвта, която беше изтекла от тила й. Косата й беше лепкава и кръвта се беше събрала в малка кръгла лъскава локва под нея. Като ореол на смъртта. Себастиан докосна гърлото й, за да провери дали има пулс, но студенината под пръстите му можеше да означава само едно. Той беше закъснял.

Изправи се и извади мобилния си телефон. Тъкмо щеше да се обади на Торкел, когато телефонът завибрира в ръката му. Не познаваше номера, но отговори. В гласа му прозвуча тревога.

— Ало!

Търсеше го Били. Говореше развълнувано и Себастиан нямаше възможност да му каже къде е и какво е открил.

— Говори ли с Торкел?

— Не, но…

— Гимназия „Палмльовска“ има волво — прекъсна го Били. — Или поне фондацията, която управлява училището. Тъмносиньо S60, модел 2004 година. И става още по-хубаво…

Себастиан пристъпи към спалнята, далеч от трупа. Ситуацията беше твърде странна, за да обсъжда вероятни автомобили „Волво“ с Били.

— Били, чуй ме.

Но Били не слушаше, а говореше. Бързо и развълнувано.

— Имам списъка с обажданията от телефона, от който са изпратени съобщенията до Рогер. От същия телефон има обаждания и до Франк Клевен и Лена Ериксон. Съзнаваш ли какво означава това?

Себастиан си пое дълбоко дъх и се приготви да прекъсне Били, когато долови нещо от стаята на Рогер. Нещо, което определено не трябваше да е там. Той слушаше с половин ухо какво му говори Били, докато се приближаваше към вратата на стаята на момчето.

— Вече можем да приберем Грот! Спипахме го!

Себастиан чу ликуването в гласа на Били.

— Ало, Себастиан, чуваш ли ме? Можем да приберем Грот!

— Не е необходимо… Той е тук.

Себастиан спусна ръката си с телефона и се втренчи в Рагнар Грот, който беше обесен на лампата на тавана в стаята на Рогер.

Мъртвите очи на Грот го гледаха невиждащо.

Те работиха усилено до края на деня. Направиха всичко възможно да бъдат бързи и ефективни, без да претупват нищо. Събитията от деня изискваха пълна съсредоточеност. Дълго бяха чакали пробив и сега, изглежда, бяха съвсем близо до решението. Нищо не трябваше да се обърка. Абсолютно нищо. Задачата им беше трудна. Трябваше им време, за да обмислят какво знаят, и време да бъдат извършени лабораторните анализи, а резултатите им бяха необходими светкавично.

Торкел се беше опитал да държи настрана медиите колкото е възможно по-дълго. Нямаше да спечелят нищо, ако информацията за местопрестъплението или двата трупа в апартамента станеше публично достояние. Но като във всички сложни разследвания, включващи много хора, новината за смъртта на директора Рагнар Грот скоро се разчу. Това даде повод за безумни спекулации, особено в местния вестник, който, изглежда, имаше достъп до добре информиран източник в полицията, и скоро стана невъзможно да се чака по-дълго.

Торкел и Хансер свикаха пресконференция, с цел да възстановят малко тишина и спокойствие, за да работят. Торкел обикновено беше много внимателен, когато даваше изявления за пресата, но след като обсъди няколко първоначални резултата и се посъветва с Урсула и Хансер, реши, че могат да рискуват и да обещаят скорошен пробив в разследването. Стаята беше препълнена с журналисти, когато пристигнаха, и Торкел не загуби време за празни приказки.

Намерени са убити още един мъж и една жена.

Жената е близка роднина на Рогер Ериксон и по всяка вероятност е убита от мъжа, който е намерен мъртъв.

Има следи, които предполагат, че мъжът, който по-рано е фигурирал в разследването, е отнел живота си след смъртта на жената.

Торкел обаче изясни едно нещо. Заподозреният не е тийнейджърът, който е бил прибран за разпит на по-ранен етап на разследването. Той все още не е обвинен в нищо. Торкел отново подчерта това, преди да приключи с краткото си изявление.

Това подейства като оставяне на чиния с ягодово сладко до гнездо на оси. Във въздуха се стрелнаха нетърпеливи ръце и заваляха въпроси. Всички говореха, без да слушат какво казват другите. Искаха само отговори. Торкел чу едни и същи въпроси, отново и отново.

Вярно ли е, че е замесен директорът на гимназия „Палмльовска“?

Той ли е мъжът, когото са намерили?

Мъртвата жена майката на Рогер ли е?

Торкел остана поразен от особената игра, която се водеше между двете страни в горещата претъпкана стая. От едната страна бяха журналистите, всъщност толкова добре информирани, колкото онези, на които задаваха въпросите си. От другата страна бяха полицаите, чиято задача беше да дадат официално потвърждение на онова, което вече беше известно. Едната страна вече знаеше отговорите, а другата вече знаеше въпросите.

Не всякога беше толкова очевидно, но Торкел отдавна не беше участвал в разследване, от което не е изтичала информация. Поне така ставаше веднага щом информацията се предаде извън малкия му екип.

Той отговори на въпросите колкото можеше по-уклончиво и упорито продължи да набляга на факта, че сега разследването е на чувствителен етап. Беше свикнал да увърта и да се измъква, когато трябваше да отговаря на въпроси на журналисти, и може би затова не беше много популярен сред тях. На Хансер й беше по-трудно да парира ударите им и Торкел я разбираше. Това беше нейният град и нейната кариера и желанието да ги има като приятели, а не като врагове, й идваше в повече.

— Мога да потвърдя, че някои следи наистина водят към училището — започна тя, но Торкел бързо благодари на всички и я изведе от стаята. Той видя, че Хансер се смути, но въпреки това се опита да оправдае грешката си. — Те вече знаеха.

— Не е там въпросът. Ние решаваме какво да им кажем, не те. Това е принципът. Сега в училището ще настане ад.

Торкел искаше да избегне именно това. Всъщност училището беше излязло на преден план като вероятно място, където може да бъдат открити още улики. Едно от нещата, които Торкел направи след драматичното откритие на Себастиан — след като се консултира с Били и Урсула — беше да разшири района на търсене. В дома на Грот подозрително липсваха лични вещи, да не споменаваме доказателства. Колата беше регистрирана на фондацията, която управляваше „Палмльовска“, затова идеята за претърсване на сградата на гимназията изглеждаше съвършено естествена. Училището беше единственото място, където Грот бе имал неограничен достъп до всичко.

Торкел бързо реши да изпрати там Урсула, след като тя извърши първоначалния оглед на новото местопрестъпление. Урсула обаче нямаше да отиде сама. Себастиан щеше да я придружи.

За изненада на Торкел Урсула не възрази. Вероятността случаят да бъде разрешен беше много по-важна от собственото й его, когато парчетата на ребуса можеше да се подредят толкова бързо, пък и Себастиан беше единственият, който познаваше добре гимназията. Вярно, знанията му бяха отпреди трийсет години, но все пак… Урсула дори го покани да седне на предната седалка на колата.

Не разговаряха по пътя дотам.

В края на краищата, всичко си има граници.

Били се чувстваше напълно изолиран от всичко, което се случваше, докато седеше сам в офиса. Торкел му беше казал да открие тъмносиньото „Волво S60“. Колата не беше в училището. И Урсула, и секретарката на директора бяха потвърдили това. Били извести всички патрули и после реши да отиде в апартамента на Лена Ериксон. Беше направил каквото можа и искаше да добие лична представа за новото местопрестъпление.

Участъкът изглеждаше по-безлюден от всякога и Били подозираше, че Торкел е изпратил повечето полицаи да отцепят местопрестъпленията и гимназията. Сега трябваше да анализират няколко места — футболното игрище, апартамента на Лена, отново къщата на Грот и училището — същинска четирилистна детелина, но в същото време трудна за обработване. Торкел трябваше да реши кои места да огледат сами и кои да дадат на криминалистите от Вестерос.

Били беше в приповдигнато настроение, когато се качи в колата. За пръв път от няколко дни той имаше чувството, че са близо до разкриването на убийството на Рогер. В момента всичко, изглежда, вървеше добре за тях. Така и щеше да продължи. Когато зави към апартамента на Лена, обадиха му се по телефона от едната патрулна кола и му съобщиха, че превозното средство, което търси, е паркирано пред сградата, към която се е отправил. Трийсетина секунди по-късно Били стоеше до волвото и звънеше на Торкел да му каже. Торкел беше в апартамента на Лена с Ваня и току-що бе намерил ключове за волво в единия джоб на Грот.

В момента наистина всичко вървеше добре за тях.

Трийсет минути Урсула и Себастиан оглеждаха училището и сега стояха пред мръсносива стоманена врата в мазето. Врата, за която не знаеха нищо нито домакинът, нито едната секретарка, които бяха дошли с тях. По времето на Себастиан там имаше бомбоубежище, но сега никой не знаеше за какво се използва пространството зад вратата. Никой от персонала не им помогна много и домакинът и секретарката искаха първо да попитат директора, преди да отворят вратата. Себастиан ги погледна и си спомни как се суетеше персоналът около баща му. Всъщност „суетеше“ не беше точната дума. Уважение или по-скоро страх към авторитета, който беше проникнал в стените. Но стига толкова.

— Нека да се изразя така. На Рагнар Грот изобщо не му пука дали ще отворите вратата или не. На него вече му е все едно.

Това обаче не помогна. Домакинът започна да важничи и заяви, че и без това няма ключ за тази врата. Никога не бил имал. Секретарката кимна в знак на съгласие. Себастиан пристъпи към тях. В очите на домакина се четеше съмнение. И двамата знаеха, че властта на Рагнар Грот свършва, и това някак вдъхваше увереност на домакина. Една последна битка, и институцията, която винаги се беше смятала за по-висша от останалите, щеше да рухне.

Себастиан го погледна и осъзна, че в момента е по-близо от всякога да разбие мечтата на баща си. Гимназия „Палмльовска“ и безукорната й репутация никога вече нямаше да бъдат същите, независимо дали директорът беше виновен или не. Себастиан го знаеше и мъжът, който стоеше срещу него, вероятно също го осъзна. Въпреки че домакинът не знаеше какво се е случило с Грот, разпитите и честите посещения на полицията му бяха подсказали нещо. Чистото и непоквареното вече нямаше да бъде такова. Двамата се вгледаха един в друг. Себастиан имаше чувството, че пред него стои не училищният домакин, а олицетворение на лъжите, лицемерието, всичко, което представлява творението на баща му. Той си пое дълбок, зареждащ с енергия дъх и се приближи още една крачка, готов да изтърси всеки ключ от джобовете на по-дребния мъж. Вратата трябваше да бъде отворена. Урсула, която рядко го беше виждала толкова агресивен, го спря.

— Свободни сте. — Тя махна с ръка на служителите и после се обърна към Себастиан. — Ние сме полицаи. Моля те, не го забравяй. Дръж се прилично.

След това мина покрай него, без да добави нито дума повече. Себастиан я изгледа, без да може да измисли злобен отговор, за което обикновено много го биваше. Но Урсула грешеше. Той не беше полицай. Той участваше в разследването заради себе си и никой друг. Така беше започнало, така щеше да свърши. С радост щеше да им помогне да „съборят“ гимназия „Палмльовска“, ако може, но когато всичко свършеше, щеше да продължи нататък. Щеше да отиде да потърси жената, с която някога беше спал.

Нищо друго.

Нищо повече.

Урсула се върна. Пак не каза нищо. Носеше кутия с инструменти. Остави я на пода и я отвори. Започна да рови вътре и извади голяма електрическа дрелка. Три минути по-късно наоколо хвърчаха метални стружки, докато тя пробиваше около ключалката. Двамата бутнаха вратата и надникнаха в стаята, която приличаше на чист и подреден кабинет. Нямаше прозорци, разбира се, но имаше боядисани в бяло стени, меко осветление и голямо бюро от тъмно дърво с компютър. Стилни шкафове и английски кожен стол в средата. Педантичната подреденост веднага подсказа на Себастиан, че се намират на правилното място. Мебелите бяха наредени симетрично и придаваха баланс на помещението, а положението на писалките на бюрото направо крещеше името на директора. Себастиан и Урсула се спогледаха и после се усмихнаха. Каквато и да беше, малката тайна на Рагнар Грот беше разкрита.

Урсула даде на Себастиан чифт латексови ръкавици и тръгна из стаята. Имаше чувството, че е в една от онези образцови стаи за разпити, които беше видял, когато с Лили ходиха в Музея на ЩАЗИ в бившата Източна Германия. Външно красиво и цивилизовано, но стените вибрираха от тайни и събития, които никога нямаше да излязат на бял свят. Чувството беше подсилено от противоречивата миризма, която ги посрещна — на свеж лимон и сух, спарен въздух.

Те започнаха внимателно да претърсват стаята. Себастиан се залови с лъскавите, безупречно чисти шкафове, а Урсула пое бюрото. Не след дълго той направи първото откритие зад папките в шкафа. Вдигна купчина дивидита с ярки цветни снимки на обложките.

— „Истински мъже, твърди пениси“, втора и трета част. Чудя се какво ли е станало с първата.

Урсула се усмихна мрачно.

— Току-що започнахме. Предполагам, че ще я намериш.

— „Планина Гол гръб“. „Мечоците Чук и Дух“. Няма голямо разнообразие. — Себастиан остави дисковете и продължи да рови. — Виж това.

Урсула се приближи и надникна в чекмеджето. Под папките имаше картонена кутия за мобилен телефон „Самсунг“ Изглеждаше нова. Урсула протегна ръка да я вземе.