Цитадела (1 част)

Бележка на френските издатели

Първите страници на това произведение са написани през 1936 година. Те започват така: „Бях владетел на берберите и се прибирах у дома. Току-що бях присъствал на стригането на хилядите овце от бащиното ми наследство. Там те не носят онези звънчета, които разливат своя благослов от планинските склонове до звездите. Гласът им наподобява само ромон на течаща вода, а единствено тази музика ни успокоява, нас, обсадените от жаждата…“ Рамката на творбата остава непроменена, макар че тонът не запазва същата дистанция.

Дрийо Ларошел и Кремийо, на които Сент-Егзюпери прочита първите страници, се отнасят резервирано. За тях Сент-Егзюпери е поетът на действието, мъжествен писател, от когото светът очаква нови разкази за приключения. Поради скромността си, Сент-Егзюпери бил чувствителен към критиката. Той, който се интересува преди всичко от приключенията на духа, се прибира много потиснат след това четене, разтревожен дали не е поел погрешен и неподходящ за него път.

Споменът за живота му в Сахара вдъхновява мисълта му и го насърчава да избере пустинята за място на действие на своите размишления.

Ако разглеждаме творчеството на Сент-Егзюпери в неговата цялост, оставаме поразени от това неотстъпно движение, което го отвежда от романната форма на „Южна поща“ до оголената форма на „Цитадела“. Нравственото безпокойство на автора постепенно завладява текстовете му, отстранявайки всякакви литературни ефекти. Все пак персонажите се запазват. Сент-Егзюпери признава необходимостта от притчата, но — доколкото този термин остава свързан с Новия завет — без двойственото време на образа и на представянето.

Винаги въплътена в образи, неговата етична концепция се търси единствено вътре в един вече създаден „език“. Сент-Егзюпери никога не подхвърля на съмнение необходимостта на света, формирал този тип човек. Човекът, който носи отговорност към другите в качеството му на съставна част от този свят. Защото ако желае независимостта на духа, той не приема човек да е безотговорен по отношение на своята общност:

„… Тъй като ти искаш да бъдеш здраво закрепен, натежал от права и задължения, и отговорен, ала не поемаш човешко бреме в живота, като бремето на зидаря на строеж, нает от някой господар на роби. Ето те празен, ако станеш изменник.“

В стремежа си да установи условията, които създават един живот, изпълнен с пламенно усърдие, Сент-Егзюпери изследва основните етапи, които свързват човека с Бога: семейството, домът, занаятът, човешката общност и превръщането им чрез усилието в едно величие, което ги надвишава. „Човек иска да даде смисъл на своя удар с мотика.“ Ала какво предлага той на човека, за да натовари със смисъл неговия удар с мотика? Предлага само едно трансцендентно движение на човека към Бога в противовес на статичното притежание и наслаждаване. Още в „Нощен полет“ той формулира мисълта си: да замениш тленното си тяло… Повтаря я в „Цитадела“: „Нещо станало ли е, обущарю, от какво си толкова весел? Но не изслушах отговора, тъй като знаех, че той ще сбърка и ще заговори за спечелените пари, за вечерята, която го чакаше, или за почивката. Той и не подозираше, че щастието за него бе да се преобразява в златовезани чехли.“ Този образ на замяната постоянно се повтаря: „Така те бяха се трудили цял живот за едно неоползотворимо богатство, бяха се заменили напълно за тази скъпоценна бродерия…“

Чрез тази единствена концепция Сент-Егзюпери отрича всяка система, която би издигнала материалното благосъстояние в своя единствена цел.

Хуманизмът му позволява на хора с най-противоположни възгледи от политически или социален характер да се осланят на него в полемиките си или да се позовават на творчеството му в подкрепа на своите тези.

Отсега нататък подобни приблизителни оценки на мисълта му ще бъдат невъзможни. В „Цитадела“ Сент-Егзюпери се връща неуморно към основните си теми, сякаш се е боял, че може да се получат недоразумения в интерпретацията на убежденията му. За да докаже учението си, той го „накъсва“ с толкова примери, колкото успява да намери. Така че, ако човек поиска да използва някой цитат, ще може, разбира се, да го извади от контекста и да го размаха като мото, ала поради факта, че Сент-Егзюпери не е оставил в неяснота никое от убежденията си, вече няма да е толкова лесно да се заемат цитати от него в подкрепа на някой политически или морален постулат.

Посмъртното си произведение Сент-Егзюпери оставя в състояние, което сам нарича „необработен къс руда“ Когато го питали кога ще бъде отпечатана тази творба, той отговарял, смеейки се: „Аз няма да я довърша никога… Тя е мое посмъртно произведение!“

При заминаването си за Съединените щати през декември 1940 година Сент-Егзюпери взема със себе си няколко машинописни страници, други ръкописни, представляващи около петнадесетина глави от настоящата творба. Някои от тези поправени глави имали почти окончателна форма, а именно „Дворецът на моя баща“, „Осъдената“, „Жените“ но те не притежавали дидактическата сила на тези, които щели да последват. Те са били създадени в по-лесно време, когато духовният хаос, не тъй очевиден, не го принуждавал така силно да почувствува необходимостта да изрази нравствените си убеждения.

Войната, поражението, което преживява, разделението на неговите съотечественици и събитията, на които става свидетел в Съединените щати, изменят хода на размислите му и насочват етиката му към една социална конструкция.

В началото на 1941 година Сент-Егзюпери напуска Ню Йорк, за да отиде на лечение в Калифорния. По време на възстановяването си той си води бележки и работи върху структурата на „Цитадела“

При завръщането си в Ню Йорк той написва първата част на „Боен пилот“, разказ за спомените му от една мисия над Арас, после прекъсва.

В една епоха, когато партизанските страсти увеличават объркването на идеите, когато повечето хора изискват лозунги и бойни викове, Сент-Егзюпери желае ясно и разбираемо да предаде убежденията, които ръководят мислите и постъпките му.

„Кредото“, което съставлява финала на „Боен пилот“, бележи прехода от предишния му стил към този, който от този момент нататък е най-естествен за него — стилът на посмъртната му творба.

Неразбирането, което среща у някои французи, клеветите по негов адрес превръщат тези години на изгнание в най-жестоките в живота му.

Без горчивина или гняв Сент-Егзюпери излага собственото си положение: „Този певец, обвинен, че пее фалшиво, тъй като пееше с патос в разпокъсаната империя и така възпяваше един мъртъв Бог…“ Той никога няма да каже нищо срещу неприятелите си, но ще напише за берберските изгнаници: „Дебнеха се едни други като кучета край копанята“, и за себе си: „… оставайки извън фалшивите спорове в моето непоправимо изгнание, не бях нито за едните срещу другите, нито за вторите срещу първите, издигнал се над кланове, партии, съзаклятнически фракции, воюващ единствено за дървото срещу частите на дървото и за частите на дървото в името на дървото; кой ще възрази против мен?“

По такъв начин, макар че „Цитадела“ не докосва читателя с изповедния тон на „Малкият принц“, разкрил душевната деликатност и нежност на Сент-Егзюпери, тази творба въпреки формата си не е по-дистанцирана от писателя и който би проследил по-отблизо житейската съдба на Сент-Егзюпери, би преоткрил в тези страници събитията, сблъсъците и постоянните величини в неговия живот.

Единството на „Цитадела“ се създава от гласа на централния персонаж, който се изразява в нея. По време на първите си песни, още млад, този владетел се учи от баща си, господаря на империята, как да управлява хората. Скромен, той слуша и се просвещава от човека, който скоро ще му предаде властта. Върховен господар на свой ред, той наблюдава какво въодушевява или обезсърчава народа му, какво укрепва или разединява неговата империя.

По-скоро тонът, отколкото свързването на фактите поддържа непрекъснатостта на творбата. Някои не ще одобрят точно формата на това произведение, която може да се определи като библейска. Ние не смятаме, че от това следва да се вади заключение за някакво влияние на ориенталистките текстове върху Сент-Егзюпери. Едно естествено влечение на сърцето му го предразполагало към този стил. В моменти на силно вълнение той имал склонност да се изразява под формата на лиричен речитатив и когато обяснявал някое от любимите си схващания (например поддържането на качеството), се поставял по отношение на темата си на дистанцията на владетеля от „Цитадела“, който наблюдава своя народ.

Тази творба, която представлява „сумата“ на Сент-Егзюпери и обхваща размислите му в течение на дълги години, достига до нас под формата на непълни чернови, в по-голямата си част нечетливи, и на деветстотин осемдесет и пет машинописни страници.

Сент-Егзюпери работел до късно през нощта, после, преди да си легне, диктувал на магнетофон написаното вечерта. На сутринта идвала секретарка да вземе лентите и се стараела възможно най-точно да запише продиктуваното. Но от тези деветстотин осемдесет и пет страници Сент-Егзюпери изчел само няколко. Той считал, че има още много да каже, преди да започне да съкращава, да поправя. Тестът не е стегнат и освен това съдържа множество фонетично допуснати грешки: омоними, грешки при свързване на думи и т.н. Читателят ще открие доста фрази с неясен смисъл, както и глави, които са просто различни версии на една и съща тема. Ние не счетохме за възможно да се поставим на мястото на Сент-Егзюпери, за да направим избор между тези глави или да поправим смисъла или изказа на някои изречения.

През март 1943 година Сент-Егзюпери заминава за Северна Африка. Оставят го на разположение на командването през август същата година. Веднага след това той полага неимоверни усилия отново да се зачисли на военна служба, ала едва през февруари 1944 година му се представя сгоден случай: научавайки за присъствието на генерал Ейкър в Неапол (американският генерал Ейкър командвал военновъздушните сили на средиземноморския театър на бойните действия, към който се числяла групата 2/33), Сент-Егзюпери пожелава на всяка цена да се срещне с него.

Благодарение на услужливостта на един приятел, той излита от Белия дом и отива в Неапол. Ще изпробва последния си шанс: каквото и да е, само не и връщане в Алжир.

В Неапол, пред командния пункт, чака да бъде приет от генерала с търпението и упоритостта, на които само той бил способен, когато силно желаел нещо. Главнокомандващият приема весело този оплешивяващ великан с посивели слепоочия, който като дете го умолявал да го остави да лети.

Така по американска заповед той успява да се завърне в групата 2/33. Генерал Ейкър му разрешава пет мисии. До края на юли той изпълнява осем и не престава да безпокои другарите си, предлагайки себе си като доброволец. За да запазят живота му, командирът на ескадрилата устройва заговор с други офицери да посветят Сент-Егз в тайната на дебаркирането на съюзническите войски в Южна Франция, с цел да му попречат да лети. Посвещаването било определено за 31 юли вечерта. Ала на 31 юли сутринта Сент-Егзюпери излита с разузнавателна мисия над Гренобъл и Анеси, близо до местата, където е прекарал детството си. Той толкова много настоявал да му поверят този полет…

Тръгнал съвсем спокоен, със самолет в пълна изправност, при великолепно време. Тъй като никакво съобщение от него не е било прието, смята се, че падането му е било бързо и предизвикано от атака на германски изтребител. Но той бил готов и напълно спокоен:

„Благоволи да ме приобщиш към себе си заради твоята слава, когато заспя в някоя долчина из тия пустинни пясъци, дето добре работих.“1

N.B. — През 1948 година, когато било съставено първото издание на „Цитадела“, издателите имали на разположение само един твърде несъвършен машинописен текст. Сент-Егзюпери имал навика да работи през нощта. Нахвърлял твърде нечетливи чернови, после, преди да си легне, диктувал на магнетофон написаното вечерта, което на сутринта било записвано от секретарка така, както го е чула. През последните месеци от живота си той успял да поправи само малка част от многобройните грешки в тези текстове.

Едва десет години по-късно, през 1958 година, били възстановени черновите, представляващи ръкописите на това произведение. Сравняването на тези ръкописи с машинописните текстове показало, че Сент-Егзюпери променял толкова много пасажи по време на диктуването, че някои грешки останали завинаги неотстранени.

Все пак по-голямата част от грешките били поправени и ребусите разгадани. Този труден и продължителен труд за уточняването на текста е извършен и доведен докрай от Симон Ламблен, Пиер Шеврие и Леон Венселиюс, на които държим да благодарим. Благодарение на техните усилия и старание за пръв път имаме възможност да предложим на читателя текст, който може да се приеме за окончателен.