Цитадела (1 част)

XLII

Казах им: „Не се срамувайте от омразите си.“ Тъй като бяха осъдили сто хиляди на смърт. И тези хора се лутаха из затворите с плочка на гърдите, която като добитък ги отличаваше от другите. Аз дойдох, завзех затворите и наредих тази тълпа да се яви пред мен. И тя с нищо не ми се стори различна от другите. Слушах, чувах и гледах. Видях ги как си поделят хляба, както другите, и се суетят, както другите, край болните деца. И ги люлеят, и бдят над тях. И ги видях как страдат, както другите, от нищетата на самотата, когато бяха самотни. И как плачат, както другите, когато онази там, между дебелите стени, започваше да изпитва сърдечно увлечение към друг затворник.

Спомням си какво ми разказаха моите тъмничари. И помолих да ми доведат оня, който си бе послужил с нож снощи, цял окървавен от престъплението си. И сам го разпитах. И се надвесих не над него, вече обречен на смъртта, а над необяснимата загадка на човека.

Животът се хваща там, където може да се вкорени. Във влажната вдлъбнатина на скалата пуска коренче мъхът. Предварително осъден от първия суховей, задухал от пустинята. Но той крие семената си, които няма да загинат, и кой твърдеше, че е безполезна тази поява на зеленина?

И тъй, научих от моя затворник, че се бяха подиграли с него. И той бе страдал от наранена гордост и тщеславие. Гордостта му и тщеславието му на осъден на смърт.

И ги видях да се притискат едни о други в студа. Приличаха на всички овце по земята.

И заповядах да се явят съдиите и ги попитах:

— Защо те са отделени от народа, защо носят на гърдите си плочки на осъдени на смърт?

— Това е справедливост — отговориха ми те.

И си мислех:

„Разбира се, това е справедливост. Понеже за тях справедливостта е да унищожават особеното. И съществуването на негрите за тях е несправедливост. И съществуването на принцесите, ако самите те са изполичари. И съществуването на художниците, ако нищо не разбират от живопис.“

И аз им отговорих:

— Искам да е справедливо да ги освободите. Помъчете се да проумеете. Защото в противен случай, ако разбият затворите и завземат властта, ще им се наложи на свой ред да ви затворят и да ви унищожат, и не мисля, че империята ще спечели от това.

Точно в този момент в цялата си очевидност ми се яви кръвожадната лудост на идеите и отправих към Бога тази молитва:

„Луд ли си бил да ги накараш да повярват в тяхното жалко бръщолевене? Кой ще ги обучи не на език, а как да си служат с един език! Тъй като от тази ужасна словесна бъркотия, сред вятъра от думи, те извлякоха неотложността на изтезанията. От глупави думи — несвързани или несполучливи — се родиха сполучливи уреди за мъчения.“

Но в същото време това ми се струваше наивно и пропито с желание да се родят.