Цитадела (1 част)

LXXIX

Дойде оня, който възрази на баща ми:

— Щастието на хората… — казваше той.

Баща ми го прекъсна:

— Не произнасяй тази дума в моя дом. Аз обичам думите, които носят своя вътрешна тежест, ала изхвърлям празните черупки.

— Все пак — рече другият, — ако ти, владетелят на империята, не се грижиш на първо място за щастието на хората…

— Не се грижа — отговори баща ми — да тичам подир вятъра, за да го превърна в струпани запаси, защото задържа ли го неподвижен, вятърът вече го няма.

— Но ако аз — каза другият — бях владетел на империята, бих пожелал хората да бъдат щастливи…

— А! — рече баща ми. — Сега по-добре разбирам. Тази дума съвсем не е куха. Наистина опознах нещастни хора и щастливи хора. Познах също и слаби или дебели, болни или здрави, живи или мъртви. Аз също желая хората да са щастливи, както желая по-скоро да са живи, отколкото мъртви. Макар че е необходимо да се сменят поколенията.

— Значи си съгласен с мен — извика другият.

— Не съм — отсече баща ми. После си помисли:

„Когато говориш за щастие, ти говориш или за едно състояние на човека, което се свежда до това да се чувствува щастлив така, както се чувствува здрав, и аз нямам влияние над тази пламенност на сетивата, или говориш за нещо предметно, което може да се придобие, и аз мога да пожелая да го завладея. И тогава къде е то?

Един човек е щастлив в мирно време, друг — по време на война, този тук желае самотата, в която се въодушевява, на онзи пък, за да се въодушеви, му е потребна празничната гълчава, оня там търси радостите си в размислите за науката, която е отговор на поставените въпроси, другият намира радост в Бога, в който никой въпрос вече няма смисъл.

Ако исках да предам с други думи щастието, бих ти казал навярно, че то за ковача е да кове, за моряка да плава по море, за богатия да забогатява, и така не бих казал нищо, от което да научиш нещо. И впрочем щастието за богатия понякога би било да плава по море, за ковача да забогатява и за моряка да не прави нищо. Така ти се изплъзва този лишен от вътрешности призрак, който ти твърдеше напразно, че си уловил.

Ако искаш да проумееш думата, трябва да я разбираш като награда, а не като цел, защото тогава тя няма смисъл. По подобен начин аз зная, че едно нещо е красиво, но отхвърлям красотата като самоцел. Чувал ли си скулпторът да казва: «От този камък ще отделя красотата?» Скулпторите на дреболии се самозалъгват с кух лиризъм. Другият, истинският, ще го чуеш да ти казва: «Мъча се да изтръгна от камъка нещо подобно на това, което натежава в мене. Не знам друг начин да го освободя, освен с дялане.» И да е отпуснато и старо завършеното лице, и да е застинало в безобразна маска, и да е спяща младост, щом скулпторът е велик, ти също ще кажеш, че творбата е хубава. Защото красотата също не е самоцел, а награда.

И когато ти казах по-горе, че щастието за богатия би било да забогатява, аз излъгах. Защото става дума за огъня на радостта, който ще увенчае някакво завоевание, тъкмо неговите усилия и мъка ще се окажат възнаградени. И ако животът, който се разкрива пред него, за един миг му се струва опияняващ, то е в степента, в която те изпълва с радост зърнатият от планинските висоти пейзаж, когато е построен от твоите усилия.

И когато казвам, че щастието за крадеца е да дебне под звездите, то значи, че у него има някаква част за спасяване и награда за тази част. Тъй като той е приел студа, несигурността и самотата. Аз вече ти го казах, той се стреми към златото, за което ламти, сякаш то изведнъж ще го преобрази в архангел, понеже, тежък и уязвим, си въобразява, че е олекотен с невидими криле оня, който си отива в гъстата атмосфера на града, притиснал златото до сърцето си.

В мълчанието на моята обич задълго съм се спирал да наблюдавам хората от своя народ, които изглеждаха щастливи. И винаги разбирах, че щастието идваше при тях, както красотата на статуята, затова, че въобще не е било търсено.

И винаги ми се разкриваше, че то беше знак за съвършенството им и за качеството на сърцето им. А на единствената жена, която може да ти каже: «Чувствувам се толкова щастлива», отвори дома си за цял живот, защото щастието, изписано на лицето й, е знак за качеството й, понеже извира от едно възнаградено сърце.

Тъй че не искай от мен, владетеля на империя, да завладея щастието за моя народ. Не искай от мен, скулптора, да тичам след красотата: ще си седна, без да зная накъде да тичам. Така красотата се превръща в щастие. Поискай ми само да им изградя душа, където такъв огън може да гори.“