Цитадела (1 част)

VII

Защото аз открих и една друга истина: че е напразна илюзията на уседналите, които смятат, че могат спокойно да обитават своя дом, тъй като всеки дом е застрашен. Както и храмът, който си издигнал в планината, изложен на северния вятър, постепенно се е напукал като древен вълнорез и вече започва да потъва. И оня обсаден от пясъците храм неусетно ще бъде погълнат от тях. Ти ще намериш отново върху тези основи пустиня, гладка като морска шир. Така е и с всеки градеж и най-вече с моя неделим дворец, съставен от овце, кози, жилища и планини, преди всичко порив на моята обич; но ако умре владетелят, въплътил този образ, дворецът отново ще се разпадне на планини, кози, жилища и овце. И наново изгубен в разпокъсаността на нещата, ще бъде вече само безредно струпан материал, предоставен на други скулптори. И ще дойдат хората от пустинята наново да създадат един образ. Ще дойдат с образа, който носят в сърцата си, да наредят според новия смисъл древните букви на книгата.

Така съм постъпвал и аз самият. О, великолепни нощи на военните ми походи, не ще съумея да ви възхваля достатъчно. Разположил върху девствения пясък моя триъгълен стан, аз изкачвах едно възвишение, за да дочакам падането на нощта и премервайки на око черното петно, малко по-голямо от селски площад, където бях установил воините, впряговете и снаряжението си, размишлявах за крехкостта им. Каква по-окаяна гледка, наистина, от тази шепа хора, полуголи под сините си наметки, застрашени от нощния мраз, вече стегнал звездите, застрашени от жаждата, защото трябва да пестим меховете с вода до кладенеца, отдалечен на девет дни път, застрашени от пясъчния вятър, който, ако се надигне, придобива могъществото на бунт, застрашени накрая от изстрелите, които разкашкват човешката плът като гнил плод. И човекът вече е годен само за изхвърляне. Какво по-окаяно от тези вързопи син плат, едва втвърдени от стоманата на оръжията, положени на голо върху едно пространство, което ги отхвърля?

Но какво значение имаше за мен тази крехкост? Аз ги свързвах в едно цяло и ги спасявах от разпиляване и гибел. Само с това, че нареждах за през нощта моята триъгълна фигура, аз я отграничавах от пустинята. Станът ми се затваряше като юмрук. Виждал съм кедъра да се настанява така сред камънака и да спасява от тлен широтата на своите клони, защото и за кедъра няма нито миг покой, той се бори ден и нощ в собствената си плътност и се храни сред един враждебен свят даже с ферментите на своето разпадане. Кедърът се изгражда всеки миг. Всеки миг аз градях моя дом, за да е траен. И от купчината, която и най-слабият повей би разпилял, аз изтръгвах тази ъгловата каменна основа, неразрушима като кула и трайна като вълнорез. И от страх моят стан да не заспи и да не се провали в забравата, аз поставях часовои от всички страни, които приемаха слуховете от пустинята. И тъй както кедърът всмуква камънака, за да го превърне в кедър, моят стан се подхранваше с идващите отвън заплахи. Благословена да е нощната смяна, безшумно пристигналите мълчаливи вестоносци, които изневиделица изникваха край огньовете и приклекнали, разказваха за придвижването на ония, които напредват на север, или за преминаването на племена, поели на юг по следите на откраднатите си камили, или за ропота на други по повод убийство, а най-вече за намеренията на тези, дето мълчат под сините си наметки и съзерцават идването на нощта. Ти си слушал вестоносците, дошли да разкажат своето мълчание! Благословени да са тия, които ненадейно изникват край огньовете ни с тъй злокобни думи, че огньовете веднага биват потушени в пясъка и хората се хвърлят по корем върху пушките си, увенчали стана с корона от прах.

Понеже нощта, едва спуснала се, става извор на чудеса!

Така всяка нощ аз обглеждах моята войска, все така неизменна, макар и обхваната от необятността като кораб, като знаех добре, че денят ще я разкрие непокътната и преизпълнена като петлите с ликуването на пробуждането. Тогава, докато се стягат за път впряговете, се чуват ония избликващи гласове, които звънят в свежата утрин като фанфари. Тогава хората, сякаш опиянени от виното на зараждащия се ден, издуват обновени дробове и вкусват горчивата наслада на простора.

Водех ги към оазиса, който трябваше да покорим. Неразбиращият хората би търсил в самия оазис религията на оазиса. Но неговите жители не познават своя дом. Струва си да я откриеш тъкмо в сърцето на един пустинник, разяден от пясъка. Защото аз ги приучвах на тази обич.

Казвах им: „Там ще намерите уханна трева, пеещи извори и жени с дълги цветни покривала, които ще побегнат изплашени като стадо пъргави сърни, но вие лесно ще ги уловите, защото са кротки и създадени за плен…“

Казвах им: „Те ще мислят, че ви мразят, и за да ви отблъснат, ще си послужат с нокти и зъби. Но ще се укротят, стига да увиете около юмрука си синкавите къдри на косите им!“

Казвах им: „Достатъчно ще е да проявите кротко силата си и да ги задържите неподвижни. Те все още ще присвиват очи, за да ви отхвърлят, но вашето мълчание ще натежи над тях като сянката на орел. Тогава ще отворят очи за вас и вие ще ги напълните със сълзи.

Вие ще въплъщавате за тях безкрайността, как ще ви забравят?“

И завършвах, за да ги преизпълня с опиянение по пътя към този рай:

„Там вие ще познаете палмови горички и пъстроцветни птици… Оазисът ще се предаде в ръцете ви, защото носите в сърцето си религията на оазиса, докато тези, които прогонвате оттам, вече не са достойни за него. Жените им, докато перат на ручея, който пее по кръгли бели камъчета, мислят, че изпълняват едно тъжно общоприето задължение, а всъщност те честват един празник. Но вие, съсухрени от пясъка, изсушени от слънцето и солени от нагорещената кора на солените езера, вие ще се ожените за тях и с ръце на кръста, докато ги гледате как перат в синята вода, ще вкусвате своята победа.

Днес сте трайно укрепени върху пясъка, подобно на кедъра, благодарение на враговете, които ви обграждат и ви закаляват; вие ще запазите властта си над оазиса и след като сте го завладели, ако за вас оазисът не е подслон, където човек се затваря и забравя, а едно постоянно побеждаване на пустинята.

Вие ги победихте, защото те се затваряха в егоизма си, задоволени от своите запаси. Те виждаха във венеца от пясък, който ги обсажда, само украшение за оазиса и се надсмиваха над досадниците, които се мъчеха да ги разтревожат, да ги накарат да сменят спящите часовои на прага на тази родина на изворите.

Те тънеха в илюзията за щастие, което извличаха от притежанието на богатства, докато щастието е въодушевление от делата и удовлетворение от съзиданието. Онези, които не заменят вече нищо от себе си и получават от друг храната си, дори да е най-добре подбраната и най-изисканата, същите онези, изтънчените, които слушат чуждите поеми, без да пишат свои собствени, черпят от благата на оазиса, без да поддържат живота в него, използват химни, предоставени им от други, такива хора сами се привързват към яслите си в обора и приели ролята на добитък, са готови за поробване.“

Казвах им: „Щом веднъж сте завладели оазиса, нищо съществено не ще се е променило за вас. Това е само една различна форма на стануване в пустинята. Защото моята империя е застрашена отвсякъде. Нейната същност е само едно познато съчетание от кози, овце, жилища и планини, но ако се разкъса възелът, който ги свързва в едно цяло, от тях не ще остане нищо друго, освен разхвърляни материали, предоставени за разграбване.“