Цитадела (1 част)

LXXXVII

Ти не ще получиш никакъв знак, защото отличителната черта на божеството, от което искаш знак, е самото мълчание. И камъните не знаят нищо за храма, който съставляват, и нищо не могат да знаят за него. Нито късчето кора за дървото, от което е част заедно с други късчета. Нито самото дърво или това жилище — за имението, от което те са част заедно с други. Нито ти за Бог. Тъй като би трябвало храмът да се изяви на камъка или дървото да се изяви на кората, което е лишено от смисъл, понеже за камъка не съществува език, в който да го приеме. Езикът е от мащаба на дървото.

Това беше моето откритие след това пътуване към Бога.

Неизменно сам, затворен в себе си, лице в лице със своето аз. И нямам никаква надежда сам да изляза от самотата си. Камъкът няма надежда да бъде нещо друго освен камък. Но като стане част от едно цяло, камъкът се свързва с други камъни и се превръща в храм.

Нямам вече надежда да изисквам появата на архангела, тъй като той или е невидим, или го няма. И онези, които се надяват на знак от Бога, го превръщат в огледално отражение и в него не ще открият нищо освен самите себе си. Ала от това, че се присъединих към моя народ, ме облива топлина, която ме преобразява. И това е знак от Бога. Защото щом веднъж се възцари мълчанието, то е истинско за всички камъни.

Така че извън всякакви общности аз не представлявам нищо, което да има стойност, и не бих могъл да съм задоволен.

Останете си житно зърно за зимата в хамбара и заспете.